Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (14)

12

По пладне същия ден, 1 септември, Смит Ели Джелиф — издател, лекар и преподавател по душевни болести в университета „Фордам“ — заведе Карл Юнг на обяд в клуб в горния край на Пето авеню с изглед към парка. Фройд не бе поканен, нито Брил, нито Ференци, нито Янгър. Но пренебрегването им не притесняваше Юнг. Според него това беше още едно доказателство, че международният му авторитет нараства. Не толкова благороден човек би се похвалил, би натрил носовете на останалите с получената покана. Но не и той, Юнг, който премълча от великодушие.

И все пак за него беше мъчително непрекъснато да премълчава. Започна се още първия ден след напускането на Бремен. Юнг, разбира се, никого не заблуждаваше. Смяташе се неспособен на такова нещо. А и не беше негова вината, те го принуждаваха. Например Фройд и Ференци бяха си запазили койки във втора класа на парахода „Джордж Вашингтон“. Каква вина имаше той? Тъй като не искаше да ги засрамва, се наложи да каже, че когато си е купувал билета, са били останали само каюти първа класа. После и онзи сън от първата нощ на борда. Истинското му послание беше очевидно — че надминава Фройд по проницателност и популярност. От деликатност към чувствителността и гордостта на Фройд обаче заяви, че костите, които открил в съня си, били на Емма, съпругата на Юнг, а не на самия Фройд. Всъщност находчиво бе добавил, че костите не били само на съпругата, но и на сестра й. Искаше да види как ще реагира Фройд на това, като се имаше предвид скелетът в собствения му гардероб. Това бяха дреболии, но така се стигна до голямата преструвка, която стана неизбежна след пристигането в Америка.

Обядът в клуба на Джелиф беше много удовлетворителен. Около овалната маса бяха седнали десетина мъже. Авторитетната научна дискусия и отличното бордо създаваха добри предпоставки и за малко груб хумор, какъвто Юнг винаги бе харесвал. Движението за избирателни права на жените предизвика много подигравки. Един от гостите попита дали някой някога е срещал суфражетка, с която би преспал. Всички единодушно отрекоха. Някой трябва да каже на тези дами, обади се друг господин, че дори да получат избирателно право, никой няма и да помисли да си легне с тях. Всички се съгласиха, че най-доброто противодействие срещу жени, искащи равно право за гласуване, е едно добро обслужване в леглото. Но тази мисъл до такава степен не предизвикваше у тях никакъв апетит, че май беше по-добре да им позволят да гласуват.

Юнг беше в стихията си. Не се налагаше да се прави на бедняк. Нямаше нужда да отрича произхода си. След като се нахраниха, компанията се събраха в пушалнята, където разговорът продължи на чаша коняк. Групичката постепенно намаляваше и накрая Юнг остана само с Джелиф и още трима по-възрастни мъже. Един от тези господа даде едва забележим знак и Джелиф веднага скочи да си върви. Юнг също се изправи, като предположи, че трябва да си тръгне с Джелиф. Но Джелиф му каза, че тримата господа искат да си поговорят с него и че когато свършат, отвън ще го чака файтон.

Всъщност Джелиф изобщо не членуваше в този клуб, макар че много му се щеше. Юнг остана с тези, които наистина имаха влияние над обществото и членски карти за клуба. Именно те бяха уредили Джелиф да го доведе при тях в този ден.

— Моля седнете, г-н Юнг — каза мъжът, който отпрати Джелиф, и посочи с добре поддържаната си ръка удобно кресло.

Юнг се опита да си припомни името на господина, но се бе запознал с толкова много хора, а и виното на обяд му дойде в повече, така че не успя.

— Казвам се Дейна — каза услужливо мъжът. Тъмните му вежди изпъкваха на фона на сребристата коса. — Чарлз Дейна. Току-що си говорехме за вас, Юнг, с моя добър приятел Окс от „Таймс“. Той иска да напише статия за вас.

— Статия? — попита Юнг. — Не разбирам.

— Във връзка с лекциите, които сме уредили да изнесете във „Фордам“ следващата седмица. Смята да направи интервю с вас. Предлага да включи и биографията ви — две пълни страници. Ще станете доста известен. Не знаех дали ще се съгласите, затова му казах, че ще ви попитам.

— Защо — отвърна Юнг — аз… не…

— Има само един проблем. Окс — Дейна произнасяше „Оукс“ — се страхува, че сте фройдист. Не иска вестникът му да се свързва с… с… е, знаете какво казват за Фройд.

— Вманиачен по секса дегенерат — допълни набитият мъж отдясно и приглади огромните си бакенбарди.

— Фройд наистина ли вярва в това, което пише? — попита третият оплешивяващ господин. — Че всяко момиче, което лекува, се опитва да го съблазни? Или пък това, което твърди за изпражненията — изпражненията, за бога! Или пък че капризните мъже предпочитали аналния секс?

— Ами това, че момчетата искали да спят със собствените си майки? — присъедини се и набитият мъж и по лицето му се изписа крайно отвращение.

— Ами това, което мисли за Бог? — попита Дейна, изтръсквайки тютюн от лулата си. — Сигурно не ви е лесно, Юнг.

Юнг не беше сигурен какво точно искаха да му кажат. Не отговори.

— Познавам ви, Юнг — каза Дейна. — Знам какъв сте. Швейцарец. Християнин. Човек на науката, също като нас. И човек със силни страсти, който действа както му диктуват желанията. Мъж, който не може да се задоволи с една жена. Няма смисъл да криете тези неща от нас. Тези така наречени мъже, които бездействат, които оставят желанията си да се възпаляват като рани, чиито бащи са били амбулантни търговци и които винаги са се чувствали нещо повече от нас — само те могат да имат такива зловещи животински фантазии, да разнищват човек и Бог, докато ги обезсмислят. Сигурно не ви е лесно да ви свързват с всичко това.

На Юнг му ставаше все по-трудно да асимилира. Изглежда, алкохолът го бе ударил в главата. Тези господа явно го познаваха, но откъде?

— Понякога е така — отвърна бавно Юнг.

— В никакъв случай не съм антисемит. Питайте Сакс. — И той посочи оплешивяващия вляво от него. — Даже напротив, възхищавам се на евреите. Тяхната тайна е в расовата чистота, принцип, който разбират много по-добре от нас. Точно той ги е направил такава велика раса. — Човекът, когото нарекоха Сакс, беше напълно безизразен; набитият мъж само сви месестите си устни. Дейна продължи: — Но миналата неделя, когато вдигнах поглед към нашия кървящ на разпятието спасител и като си представих как този виенски евреин казва, че страстта ни към Исус е сексуална, усетих, че ми е трудно да се моля. Много трудно. Струва ми се, че и вие сте се сблъсквали с подобни проблеми. Или пък от учениците на Фройд се изисква да се откажат от религията?

— Аз ходя на църква — отвърна смутено Юнг.

— За себе си мога да кажа — продължи Дейна, — че не разбирам това пощуряване по психотерапията. Емануеловците, Новото мислене^[1], хипнозата, д-р Куакънбос^[2]…

— Куакънбос — измърмори онзи с бакенбардите.

— Едиизмът^[3] — продължи Дейна, — психоанализата — все култове според мене. Половината жени в Америка са луднали по тях, но те пият от погрешния извор. Ще започнат да пият от вашия, повярвайте ми — след като прочетат за вас в „Таймс“. Накратко, можем да ви направим най-известния психиатър в Америка, но Окс няма да се заеме с вас освен ако в лекциите си във „Фордам“ не дадете ясно да се разбере — и то недвусмислено ясно, — че не подкрепяте фройдистките вулгаризми. Хубав ден, г-н Юнг.

Тропането по вратата на хотелската стая на г-ца Актън продължи и докато бравата подскачаше нагоре-надолу. Най-накрая вратата рязко се отвори и в стаята влетяха петима души, трима от които разпознах: кметът Макклелън, детектив Литълмор и Джордж Бануел. Дамата и господинът с тях бяха очевидно заможни.

Мъжът, към петдесетте, със светла кожа, бе почернял от слънцето и се белеше. Имаше заострена брадичка, олисяващо теме и превръзка от бяла марля върху лявото око. Веднага ми стана ясно, че това е бащата на г-ца Актън, макар че дългите крайници, които изглеждаха така грациозни у нея, у него бяха малко хилави, а женствените черти на нейното лице придаваха мекушавост на неговото. Дамата, за която предположих, че е майката на г-ца Актън, беше най-много един и петдесет висока. Беше по-пълна от съпруга си, носеше много бижута и грим, а обувките й бяха с опасно високи токчета — сигурно за да я издължат с няколко сантиметра. Вероятно някога е била привлекателна. Тя заговори първа или по-точно извика:

— Нора, клето дете! Не съм на себе си, откакто разбрах. Пътувахме часове. Харкорт, така ли ще стоиш?

Бащата на Нора се извини на пълничката жена, протегна й ръка и я настани на един стол. Тя се отпусна с изтощена въздишка. Кметът ме представи на Актън и съпругата му Милдред. Оказа се, че току-що били пристигнали във фоайето, когато някой се обадил на рецепцията, за да се оплаче от шум в стаята на г-ца Актън. Уверих ги, че сме били в пълна безопасност, като ми се прииска чашата за чай да не лежи на парчета до стената. Но те бяха с гръб към нея и мисля, че не я видяха.

— Всичко ще бъде наред, Нора — каза г-н Актън. — Кметът ми каза, че нищо не е излязло в пресата, слава богу!

— Защо ли те послушах? — попита дъщеря си Милдред Актън. — Сто пъти ти повторих, че не трябва да те оставяме сама в Ню Йорк. Нали, Харкорт? Видя ли какво стана? Щях да умра, като научих. Бигс! Къде е тази Бигс? Тя ще ти събере багажа. Трябва веднага да те приберем. Сигурна съм, че изнасилвачът е тук, в този хотел. Имам интуиция за такива неща. В мига, в който влязох, усетих погледа му върху себе си.

— Върху тебе ли, скъпа? — попита Актън.

Не бих казал, че видях у г-ца Актън топлата обич или чувство за защитеност, каквито се предполага, че ще възникнат у момиче, което посреща родителите си след дълга и пълна със събития раздяла. Не можех и да я виня за това, след като чух забележките, които бяха отправени към нея. Странното беше, че г-ца Актън не бе произнесла и дума. На няколко пъти се опита да каже нещо, но така и не проговори. Страните й бяха силно зачервени. И тогава осъзнах, че момичето отново е онемяло. Или поне така ми се струваше, докато г-ца Актън не каза тихо и равно:

— Не съм изнасилена, мамо.

— Тихо, Нора — отвърна баща й. — Не бива да произнасяш тази дума.

— Няма как да знаеш, бедничката ми! — възкликна майка й. — Не си спомняш престъплението. Никога няма да разбереш.

Ако имаше намерение да си признае, сега беше моментът да им съобщи, че си е възвърнала паметта. Но тя не го направи, а каза:

— Ще остана в хотела и ще продължа лечението си. Не искам да се прибирам у дома.

— Чу ли това? — извика майката.

— Вкъщи няма да се чувствам на сигурно място — продължи г-ца Актън. — Мъжът, който ме нападна, може да ме чака там. Г-н Макклелън, нали и вие мислите така?

— Момичето има право — отговори кметът. — В хотела е по-безопасно. Убиецът не знае, че е тук.

Знаех, че това не е вярно, доказваше го бележката, която г-ца Актън бе получила на улицата. Тя очевидно също го знаеше. Видях, че докато слушаше кмета, стисна дясната си длан, от която се показваше ъгълчето на бележката. И въпреки това не каза нищо. Премести поглед от Макклелън към родителите си, за да подчертае, че той е защитил позицията й. Стори ми се, че избягва да забележи как я разглежда г-н Бануел.

Джордж Бануел се беше вторачил в нея със странно изражение. Физически той доминираше над останалите. Беше по-висок от всички в стаята, с изключение на мене, и имаше огромен гръден кош. Тъмната му коса бе пригладена назад с брилянтин и красиво посивяла по слепоочията. Погледът му бе впит в Нора. За страничен наблюдател би било нелепо моето усещане и той би го отрекъл, но ми се струваше, че я гледа така, сякаш иска да я нападне. Заговори, но в гласа му не прозираше такова чувство.

— Най-доброто е, разбира се, да махнем Нора от града — каза той малко грубо, но наистина загрижено. — Защо да не я отведем в лятната ми вила? Клара ще се погрижи за нея.

— Предпочитам да остана тук — каза Нора, свела поглед.

— Така ли? — попита Бануел. — Майка ти смята, че убиецът е в хотела. Как може да си сигурна, че не те наблюдава и в момента?

Лицето на г-ца Актън почервеня, когато Бануел й заговори. Стори ми се, че цялото й тяло се напрегна от страх.

Заявих, че си тръгвам. Г-ца Актън вдигна към мене пълни с тревога очи. Добавих сякаш току-що съм си спомнил нещо.

— О, г-це Актън, рецептата ви — за успокоителното, което ви споменах. Ето я.

Извадих рецепта от джоба си, попълних я набързо и й я подадох. На нея пишеше: „Бануел ли беше?“

Тя прочете посланието ми и ми кимна леко, но категорично.

— Защо не я дадете на мене? — каза Бануел и присви очи към мене. — Моят човек, който чака долу, може веднага да изтича до аптеката.

— Много добре — отвърнах. Взех от ръката на г-ца Актън рецептата и анонимната бележка. Подадох последната на Бануел. — Вижте дали вашият човек може да се справи с това.

Бануел я прочете. Очаквах да я скъса и да ме погледне застрашително, като се разкрие пред всички — като злодей от някакъв евтин роман. Но той възкликна:

— Какво, по дяволите, е това? „Дръж си устата затворена“? Надявам се, че имате обяснение, млади човече.

— Това е предупреждението, което г-ца Актън получи на улицата тази сутрин — казах. — Както вие много добре знаете, г-н Бануел, защото вие сте го написали. — Всички се вцепениха в мълчание. — Г-н кмете, г-н Литълмор, този човек е престъпникът, когото търсите. Г-ца Актън си спомни нападението само минути преди да влезете. Съветвам ви веднага да го арестувате.

— Как се осмелявате? — извика Бануел.

— Какъв е този… този човек? — поинтересува се Милдред Актън. — Откъде се появи?

— Д-р Янгър — започна кметът Макклелън, — сигурно не осъзнавате колко е опасно да отправяте неверни обвинения. Оттеглете ги. Ако г-ца Актън ви е казала това, значи паметта й играе номера.

— Г-н кмете… — намеси си детектив Литълмор.

— Не сега, Литълмор — прекъсна го спокойно кметът. — Докторе, оттеглете обвиненията си, извинете се на г-н Бануел и ни кажете какво си е спомнила г-ца Актън.

— Но ваша чест… — опита се пак да се включи детективът.

— Литълмор! — изръмжа кметът толкова разгневено, че Литълмор отстъпи крачка назад. — Не ме ли чу?

— Кмете Макклелън — проговорих аз, — не разбирам. Току-що ви казах, че г-ца Актън си е спомнила нападението. Вашият детектив, изглежда, иска да добави нещо в моя подкрепа. Г-ца Актън със сигурност идентифицира г-н Бануел като своя нападател.

— Единствено вие твърдите това, докторе, ако наистина сте доктор — каза Бануел. Той се взря настойчиво в г-ца Актън и на мене ми се стори, че се бори да потисне някаква силна емоция. — Нора, прекрасно знаеш, че нищо не съм ти направил. Кажи им.

— Нора — намеси се и майката на момичето, — обясни на този млад човек, че се е объркал.

— Нора, скъпа? — проговори и баща й.

— Кажи им, Нора — каза Бануел.

— Нищо няма да кажа — отвърна момичето и това беше всичко, което се откъсна от устата й.

— Г-н кмете — взех отново думата, — не можете да оставите г-ца Актън да бъде подлагана на кръстосан разпит от човека, който я е нападнал и който вече е убил и друго момиче.

— Янгър, убеден съм, че намеренията ти са добри — отвърна кметът — но грешиш. С Джордж Бануел бяхме заедно в неделя вечерта, когато е била убита Елизабет Ривърфорд. Той беше с мене — чуваш ли ме, с мене! — през цялата вечер и през по-голямата част от понеделник сутринта. На триста километра от този град. Няма как да е убил когото и да било.

 

 

След като Юнг си тръгна от клуба на Пето авеню, един слуга разчисти чашите, смени пепелниците и тихо излезе.

— Спечелихме ли го? — попита оплешивяващият, към когото се бяха обърнали с името Сакс.

— Без съмнение — отвърна Дейна. — Оказа се дори по-слаб, отколкото го мислех. Разполагаме с повече от достатъчното, за да го унищожим, ако се случи нещо. Окс получи ли бележките ти, Алън?

— О, да — отвърна набитият господин с бакенбардите и месестите устни. — Ще ги публикува в един брой с интервюто с швейцареца.

— Ами Матуан? — попита Сакс.

— Оставете това на мене — отвърна Дейна. — Остава само да блокираме и последната им възможност за изява, което до утре ще сме свършили.

 

 

Дори след като чух как кметът му осигури алиби, пак не можех да приема, че Бануел е невинен. Субективно не го приемах. Обективно обаче нямах никакво основание да се съмнявам и да протестирам.

Нора отказа да се прибере у дома. Баща й я умоляваше. Майка й се възмущаваше от, както се изрази, ината на момичето. Накрая кметът разреши спора. След като видя бележката, заяви, че в хотела вече не е безопасно за Нора. Но може да обезопасят дома й. И наистина това би било по-лесна задача, отколкото да контролират такъв голям хотел с толкова много входове. Би могъл да постави денонощна полицейска охрана на предния и задния вход на къщата на семейство Актън. Освен това припомни на г-ца Актън, че все още е непълнолетна и по закон той е длъжен да се съобрази с желанието на баща й дори то да е против нейната воля.

Помислих, че г-ца Актън ще избухне. Тя обаче се предаде, но само при условие, че на следващата сутрин ще й бъде позволено да продължи лечението си.

— Особено сега — добави тя, — след като знам, че не може да се вярва на паметта ми. — Каза го с очевидна откровеност, но ми беше невъзможно да определя дали се съмнява в паметта си, или упреква хората, които отказваха да й повярват.

Не ме погледна нито веднъж. Мълчаливото спускане с асансьора беше много мъчително, но г-ца Актън се държеше с достойнство, за разлика от майка й, която очевидно приемаше всичко, изпречило се на пътя й, като лична обида. Уговорихме се да я посетя в дома й край Грамърси парк рано на следващия ден и семейството пое с автомобила си към къщи. Макклелън също си тръгна. Бануел ми хвърли един последен поглед, който в никакъв случай не беше доброжелателен, и се качи във файтона си. На тротоара останахме само аз и детектив Литълмор.

Той се обърна към мене.

— Тя ви каза, че Бануел го е направил, така ли?

— Да — отвърнах.

— И вие й вярвате?

— Вярвам й.

— Може ли да ви попитам нещо? — поинтересува се Литълмор. — Да кажем, че момиче си загуби паметта. Бяло петно. После тя се възвръща. Бихте ли се обзаложили, че това, което си спомня, е истината? Можете ли да се доверите на спомена?

— Не — отвърнах. — Може да е заблуда — фантазия или грешка.

— Но на нея й вярвате?

— Да.

— И какво искате да кажете с това, докторе?

— Не знам какво искам да кажа — отвърнах. — Може ли сега пък аз да ви попитам нещо, детектив? Какво искахте да кажете на кмета, докато бяхме в стаята на г-ца Актън?

— Само да му припомня, че патоанатомът Хугел, който отговаря за случая, също мислеше, че Бануел е убиецът.

— Мислеше? — попитах. — Значи вече не мисли така?

— Е, вече няма как да мисли така, не и след като кметът каза каквото каза — обоснова се Литълмор.

— Не е ли възможно Бануел да е нападнал г-ца Актън, а някой друг да е убил първото момиче?

— Не — отговори детективът. — Имаме доказателства. И в двата случая е бил един и същи човек.

Влязох в хотела. Бях напълно несигурен в себе си, в пациентката си и в ситуацията, в която се намирах. Възможно ли бе Макклелън да прикрива Бануел? Дали Нора ще е в безопасност у дома? Служителят на рецепцията извика името ми. Току-що някой бе предал писмо за мене. Беше дълго и много обезпокоително писмо от г-н Стенли Хол, ректора на университета „Кларк“.

 

 

Като остана сам пред хотел „Манхатън“, детектив Литълмор се отправи към стоянката за таксита.

От стария файтонджия, с когото разговаря предната вечер, Литълмор знаеше, че чернокосият мъж — напуснал „Балморал“ в полунощ в неделя — се е качил в червено-зелено такси пред хотел „Манхатън“. Този на пръв поглед незначителен факт говореше много на детектива. Само преди десетилетие всички коли под наем в Манхатън бяха теглени от коне. До 1900 година из града вече обикаляха стотина моторизирани таксита, но те се задвижваха с електричество. Бяха популярни, но тромави — тежаха им близо четиристотинкилограмовите батерии — и от време на време на пътниците им се налагаше да слизат и да бутат заедно с шофьора по някой наклон. През 1907 година Нюйоркската таксиметрова компания пусна първите коли, задвижвани с бензин, които бяха оборудвани и с брояч, за да виждат пътниците колко ще им струва превозът. Те моментално се превърнаха в хит сред висшата класа, която единствена можеше да си позволи таксата от петдесет цента за миля. Бързо надминаха по брой всички останали коли под наем, както електрически, така и теглени от коне. Нюйоркското такси се разпознаваше веднага, то беше боядисано в червено и зелено.

Няколко превозни средства от този вид бяха паркирани на стоянката пред хотел „Манхатън“. Шофьорите препоръчаха на Литълмор да провери в гаража „Алън“ на Петдесет и седма улица, между Единайсето и Дванайсето авеню, където беше централата на Нюйоркската таксиметрова компания и където лесно можеше да установи кой е работил нощна смяна в неделя. Детективът имаше късмет. Два часа по-късно получи всички отговори. Шофьор на име Лурия бе взел чернокосия мъж пред хотел „Манхатън“ след полунощ в неделя. Лурия го бе запомнил добре, защото клиентът му не излязъл от хотела, а от файтон наблизо. Освен това Литълмор разбра и къде е отишъл чернокосият и тръгна нататък. Ставаше въпрос за публичен дом. Но там късметът му удари на камък.

Къщата се намираше на Четиридесета улица до „Бродуей“. Беше на два етажа с безвкусно и крещящо чукче на вратата и дебели червени завеси на прозорците. Литълмор почука пет-шест пъти и му отвори млада привлекателна жена. Момичето беше доста разсъблечено за ранния следобед. Когато Литълмор й обясни, че е детектив от полицията, тя завъртя отегчено очи и му каза да изчака.

Поканиха го в преддверие с дебели ориенталски килими, ослепително многообразие от огледала по стените и мебели, облицовани в зацапан пурпурен велур. Миризмата на тютюн и алкохол се бе пропила в гънките на пердетата. На горния етаж плачеше бебе. След пет минути по покритите с червен килим стълби слезе друга жена, по-възрастна и доста дебела, облечена в кървавочервена рокля и с огромна шапка.

— Доста си нагъл — каза жената, която се представи като Сюзън Мерил, г-жа Сюзън Мерил.

От сейф в стената, скрит зад огледало, тя извади гравирана метална каса, която отвори с ключе. Отброи петдесет долара.

— Ето. А сега се махай, че и без това закъснях.

— Не ви искам парите, госпожо — каза Литълмор.

— О, не ми ги разправяй тия. Повдига ми се от тебе. Грета, върни се. — Разсъблеченото момиче се довлече с прозявка. Въпреки че беше три и петнайсет следобед, тя всъщност бе спала, докато Литълмор не бе почукал на вратата. — Грета, детективът не ни иска парите. Заведи го в зелената стая. И действайте бързо.

— Не съм дошъл и за това, госпожо — каза Литълмор. — Искам само да ви попитам нещо. Късно вечерта в неделя при вас е идвал един човек. Опитвам се да го намеря.

Г-жа Мерил погледна недоверчиво детектива.

— Аха, значи сега пък ти трябват клиентите ми, така ли? И за какво са ти? Да ги отръскаш и тях?

— Сигурно сте се сблъсквали с лоши полицаи — каза Литълмор.

— Че има ли други?

— В неделя вечерта е било убито момиче — отвърна Литълмор. — Убиецът я е бил с камшик. Вързал я е и я е нарязал хубавичко. След това я е удушил. Искам да хвана този човек. Това е.

Жената придърпа пурпурната дреха около раменете си. Върна парите в касата и я заключи.

— Улична проститутка ли е била?

— Не — каза детективът. — Богато момиче. Наистина богато. Живее в лъскава сграда в хубавата част на града.

— Срамота! И какво общо имам аз с това?

— Мъжът, който е идвал тук — обясни Литълмор. — Мислим, че той може да е убиецът.

— Имате ли представа, детектив, колко много мъже идват тук в неделя вечер?

— Този е бил сам. Висок, чернокос, десничар, носел е черна чанта или куфар.

— Грета, да си спомняш някой такъв?

— Да помисля — съсредоточи се сънената Грета. — Не. Не си спомням.

— Е, какво искате от мене? — попита г-жа Мерил. — Чухте я.

— Но човекът е дошъл тук, госпожо. Таксито го е оставило точно пред вратата ви.

— Което не значи, че е влязъл. Това не е единственият публичен дом в квартала.

Литълмор бавно кимна. Извади визитна картичка от портфейла си.

— Ако се сетите нещо, тук е името ми, а това е телефонът, на който можете да ми се обадите.