Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (18)

16

Ще трябва да се държа така, все едно не я обичам, сякаш нямам никакви чувства към нея. Така си казах в четвъртък сутринта, докато се бръснех. Трябваше в десет и половина да посетя семейство Актън, за да подновя психоаналитичните сеанси с Нора. Знаех, че мога да я имам. Но това би било експлоатация, манипулация, възползване от нейната уязвимост, престъпване на клетвата, която положих, когато станах лекар.

Невъзможно е да опиша какви мисли нахлуваха в главата ми, когато си представях това момиче, а си го представях почти всеки миг, докато бях буден. Е, не е невъзможно, но е непрепоръчително. Това, което обаче не мога да опиша, е недостигът на въздух в белите ми дробове, когато не бе край мене. Буквално умирах от липсата й.

Чувствах се парализиран като Хамлет: усещах, че ще умра, ако не направя нещо, докато Хамлет е чувствал, че ще умре, ако направи. За него „да бъдеш“ не значи действие. Да действаш, значи да умреш, да „не бъдеш“.

Да бъдеш или не — туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесе камшиците,

стрелите на бясната съдба, или

да се опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край? Умри, заспи…

С други думи „да бъдеш“ значи „да изстрадаш“ съдбата си, да не правиш нищо и да си живуркаш, а „да не бъдеш“ значи да „се опълчиш“ и да умреш. Защото предприемането на действие значи смърт за Хамлет и затова той обяснява в края на монолога си защо бездейства: поради страх от смъртта или от „това след смъртта“, което го вцепенява и „отслабва“ волята му.

Така че за Хамлет „да бъдеш“ означава застой, страдание, страх, бездействие, а „да не бъдеш“ — кураж, предприемчивост, активност. Или поне това винаги е било общоприетото обяснение на монолога. Но аз се съмнявах.

И наистина накрая, когато Хамлет най-после предприема нещо срещу чичо си, той умира. Вероятно е прозрял съдбата си. Но „да бъдеш“ не може да се равнява на бездействие. Животът и действието до голяма степен са едно и също. „Да бъдеш“ не може да означава „да не правиш нищо“. Просто не може. Хамлет е парализиран, защото за него действието по някакъв странен начин означава „да не бъдеш“ — и това невярно уравнение, този лъжлив еквивалент досега не е разтълкуван докрай.

Но заради Фройд вече не можех да мисля за Хамлет, без да се сетя за Едип, и се страхувах, че нещо подобно бе започнало да се прокрадва и в чувствата ми към г-ца Актън. Не бих могъл да се примиря с мисълта, че Фройд е прав и че Нора копнее да се съвокупи със собствения си баща. Знаех, че това е напълно ирационално от моя страна. Ако Фройд е прав, всички имаме подобни желания. Те са по-силни от нас и никой не може да бъде винен за тях. Въпреки това всеки път, когато правех тази връзка в случая с г-ца Актън, изгубвах способността си да я обичам. Не можех да контролирам чувствата си — как е възможно да обичаш човешко същество, което таи в себе си такива отвратителни желания?

 

 

Сутринта в четвъртък започна бурно в дома на семейство Актън. Нора се събуди на зазоряване, измъкна се от леглото, отвори вратата и се стовари върху г-н Бигс, който спеше на един стол пред стаята й. Новината бързо се разпространи и вдигна всички под тревога: г-ца Актън е била нападната през нощта.

Двамата полицаи, които патрулираха пред къщата, се втурнаха по стълбите, после обратно надолу, щураха се насам-натам, но не свършиха почти никаква работа. Д-р Хигинсън бе повикан незабавно. Добронамереният възрастен лекар, очевидно разстроен, че Нора отново е станала жертва на престъпление, и в същото време сконфузен от местонахождението на изгарянията, й даде успокояващ мехлем, който сама да си намаже, където има нужда. След това си тръгна, като поклащаше глава, но преди това увери семейството, че дъщеря им няма други наранявания. В къщата пристигнаха още полицаи.

Детектив Литълмор, който бе заспал на бюрото си предната вечер, се появи към осем часа и намери Нора и разстроените й родители в стаята на момичето. Униформени полицаи изследваха килима и прозорците. Литълмор предаде оборудването за снемане на отпечатъци на колегите си и им нареди да потърсят годни следи от пръсти по дръжката на вратата, краката на леглото и первазите. Нора бе приседнала в ъгъла на леглото все още по нощница, с разрошена коса и трескави очи, май не разбираше какво става, въпреки че бе в центъра на целия човешки водовъртеж. Разпитваха я отново и отново.

Повтаряше, че нападателят е бил Джордж Бануел. Джордж Бануел посреднощ, с цигара и нож. Няма ли да го арестуват? Този въпрос предизвика енергичен протест у г-н и г-жа Актън. Не е възможно да е Джордж, казваха те, няма начин да е той. Как може Нора да е толкова сигурна, като е било тъмно?

Литълмор имаше проблем. Искаше му се да разполага и с нещо друго срещу Бануел освен показанията на момичето. В края на краищата не можеше много да се разчита на паметта на г-ца Актън още повече след като призна, че не е успяла да види добре похитителя, било прекалено тъмно. „Просто знаела“, че е бил Бануел. Ако Литълмор наредеше да арестуват Бануел, кметът хич нямаше да е доволен. На него нямаше да му хареса дори и само да поканят приятеля му за разпит в участъка.

Детективът реши, че най-добре ще е да изчака заповедите на кмета.

— Г-це Актън, ако нямате нищо против, мога ли да ви задам един въпрос? — попита той.

— Давайте — съгласи се тя.

— Познавате ли Уилям Леон?

— Моля?

— Уилям Леон — повтори Литълмор. — Китаец. Познат е и като Леон Линг.

— Не познавам никакви китайци, детектив.

— Може би това ще освежи паметта ви — каза детективът, като извади от джоба на жилетката си снимка и я подаде на момичето.

Беше същата, която взе от апартамента на Леон, на нея бяха китаецът и две млади жени. Едната от тях бе Нора Актън.

— Откъде я взехте? — попита момичето.

— Само ми кажете кой е — настоя Литълмор. — Наистина е много важно. Вероятно е опасен.

— Не знам. Никога не съм знаела. Той настоя да се снима с Клара и мене.

— Клара?

— Клара Бануел — каза Нора. — Това е тя, а той е един от китайците на Елси Сигел.

И двете имена заинтригуваха детектив Литълмор. Сега вече знаеше, че другата жена на снимката е съпругата на Джордж Бануел. Беше идентифицирал и автора на писмата от куфара, а може би дори и мъртвото момиче, намерено заедно с писмата.

— Елси Сигел — повтори Литълмор, като взе снимката от г-ца Актън и я прибра в джоба на жилетката си. — Може ли да ми кажете нещо повече за тази еврейска госпожица?

— За бога, не е еврейка — възкликна Нора. — Елси се занимаваше с мисионерска дейност. Сигурно сте чували за семейство Сигел. Дядо й е доста известен. Има паметник в Ривърсайд парк.

Литълмор подсвирна наум. Генерал Франц Сигел беше наистина известен, герой от Гражданската война, прочул се по-късно като нюйоркски политик. На погребението му през 1902 година двайсет и пет хиляди нюйоркчани отдадоха последна почит на стареца, положен в парадна униформа в ковчега. Внучките на генералите от Гражданската война не биваше да пишат любовни писма на управители на китайски ресторанти. Изобщо не се очакваше от тях да пишат писма на каквито и да е китайци. Попита какво свързва г-ца Сигел с Уилям Леон.

Нора му разказа малкото, което знаеше. Миналата пролет с Клара работели като доброволки в една от благотворителните мисии на г-н Рийс. Посещавали бедни семейства в Ийст сайд и помагали с каквото могат. Една неделя се натъкнали в Китайския квартал на Елси Сигел, която водела там неделно училище. Един от учениците й имал фотоапарат. Нора си го спомняла добре, защото бил по-различен от останалите — обличал се и говорел много по-добре. Така и не научила името му, но Елси май го познавала добре. Задължени от приятелството си с Елси, двете с Клара отстъпили на настоятелните му молби да се снима с тях.

— Знаете ли къде живее г-ца Сигел, г-це Актън? — попита Литълмор.

— Не, но се съмнявам, че ще я намерите в дома й, детектив — каза Нора. — Елси избяга с някакъв млад мъж през юли. Казват, че е във Вашингтон.

Литълмор кимна. Благодари на Нора и поиска от г-н Актън разрешение да ползва телефона. Свърза се с централата и нареди да намерят родителите на Елси Сигел, внучка на генерал Франц Сигел. Ако семейството потвърди, че не я е виждало от юли, да бъде отведено в моргата.

Литълмор се върна в спалнята на момичето, където намери само него и г-жа Бигс. Последният полицай, който току-що излизаше, каза на Литълмор, че не е намерил никакви отпечатъци по прозорците и леглото, а дръжките на вратите са пипани от прекалено много хора. Г-жа Бигс се опитваше да оправи бъркотията след полицаите. Нора седеше точно както я бе оставил. Литълмор огледа спалнята.

— Г-це Актън — каза, — как според вас мъжът е влязъл снощи тук?

— Ами сигурно… не знам.

И Литълмор си помисли, че това е истинска загадка. Къщата на семейство Актън имаше само две външни врати — предна и задна. И пред двете цяла нощ бяха патрулирали яки полицаи, които се кълняха, че никой не е влизал. Старият Бигс наистина бе заспал на поста си, това потвърждаваха всички. Но Бигс хитро бе поставил стола точно пред вратата на спалнята. Затова Нора бе паднала върху му на сутринта. Щеше да е много трудно някой да го прескочи, без да го събуди.

Възможно ли бе престъпникът да се е качил през прозореца? Спалнята на Нора беше на втория етаж. Нямаше следи от катерене по стената, а и тъй като спалнята гледаше към парка, ако някой се бе опитал да го направи, нямаше как да не бъде забелязан от полицая на предния вход. Дали не се е спуснал през покрива? Не беше изключено. Покривът бе достъпен от съседните сгради. Но съседите се кълняха, че никой не е влизал у тях през нощта. Освен това на Литълмор му се струваше, че едър мъж би се затруднил да се провре през някой от прозорците на Нора.

Докато детектив Литълмор проверяваше отново прозорците, за да се убеди, че по тях няма никакви следи, във версията на Нора започнаха да се появяват пукнатини. Като начало г-жа Бигс откри угарка от цигара в кошчето за боклук на момичето. По цигарата имаше червило. Г-жа Бигс изглеждаше доста изненадана. Детективът — също.

— Ваша ли е, госпожице? — попита той.

— Разбира се, че не — отговори Нора. — Не пуша. И дори не притежавам червило.

— А какво е това по устните ви? — поинтересува се Литълмор.

Нора покри устата си с длан. Чак тогава си спомни как видя Бануел да слага червило по устните й. Беше забравила тази странна подробност. Целият епизод й беше размазан като в мъгла. Каза на детектива какво е направил Бануел. Според нея той е сложил червило и по цигарата и я е изхвърлил, преди да си тръгне. Не спомена най-странното нещо, което си спомняше: че видя Бануел отгоре, а не от непосредствена близост. Но продължи да настоява, че изобщо не притежава грим.

— Имате ли нещо против да огледам стаята ви, г-це Актън? — попита Литълмор.

— През последния час вашите хора преровиха всичко — отвърна тя.

— Възразявате ли все пак?

— Не.

Никой от полицаите не бе претърсил личните вещи на Нора. В най-долното чекмедже на тоалетката й Литълмор намери пудра за лице, флакон с парфюм и червило. Освен това откри и пакет цигари.

— Не са мои — каза Нора. — Не знам как са се появили тук.

Литълмор повика полицаите обратно в стаята, за да продължат щателното претърсване. Няколко минути по-късно на висока полица в гардероба на момичето един от тях се натъкна на нещо неочаквано, скрито под купчина пуловери — къс бич с огъната дръжка. Литълмор не бе запознат със средновековните практики за мъчение, но дори и той си даде сметка, че това е камшик от специален вид, с който могат да се достигат труднодостъпни места като например гърба на този, който го държи.

Добре че не арестувахме Бануел, помисли си Джими Литълмор.

Обаче детективът напълно се обърка, когато друг полицай го изненада с още едно откритие в задния двор. Бе се покатерил на едно дърво, за да види дали е възможно да се достигне до покрива. Не беше възможно, но на слизане забелязал нещо, което му заприличало на монета: малко блестящо метално кръгче, просветващо от дупчица в ствола на около трийсет сантиметра от земята. Предаде го на Литълмор. Беше кръгла мъжка игла за вратовръзка с монограм и влакно бяла коприна, захванато за закопчалката. Инициалите на монограма бяха GB.

 

 

За първи път Брил закъсняваше за закуска, а когато се появи, всички забелязахме, че изглежда ужасно: небръснат, уплашен, с размъкната яка. Съобщи ни — на Фройд, Ференци и на мене, че Роуз не е спала цяла нощ. Преди час й дал лауданум. И той самият спал зле. Добави, че иска да говори с нас, но не на публично място. Четиримата се качихме в стаята на Фройд и оставихме на рецепцията бележка за Джоунс и още една за Юнг, макар че никой от нас не бе сигурен дали Юнг изобщо е в хотела.

— Не мога да го направя — избухна Брил, когато влязохме в стаята на Фройд. — Съжалявам, но просто не мога. Вече казах на Джелиф. — Очевидно говореше за превода на книгата на Фройд. — Ако бях сам, нямаше да има никакъв проблем, но не мога да излагам на опасност Роуз. Тя е всичко, което имам. Нали ме разбирате?

Накарахме го да седне. Когато се успокои достатъчно, за да говори свързано, Брил се опита да ни убеди, че дъждът от пепел в дома му е свързан с библейските телеграми, които получаваше напоследък.

— Видяхте я — каза, имайки предвид отново Роуз. — Те я превърнаха в стълб от сол — както пишеше в телеграмата.

— Някой нарочно ти я е пратил — каза Ференци. — Но защо?

— Като предупреждение — отвърна Брил.

— От кого?

— От същите хора, които са наредили да арестуват Принс в Бостън и които се опитват да отменят лекциите на Фройд в „Кларк“.

— И те знаят къде живееш? — попита пак Ференци.

— Откъде знаят, че Джоунс спи с икономката си? — отговори му Брил с въпрос.

— Не бива да си правим прибързани заключения — каза Фройд, — но със сигурност някой е успял да натрупа доста лични сведения за нас.

Брил извади плик от джоба на жилетката си, от който измъкна смачкано парче от лист обгоряла хартия. Там ясно си личеше буквата и. На един-два интервала вдясно пък се намираше друга буква, която можеше да бъде главно Н. Нищо друго не бе запазено.

— Намерих го във всекидневната — каза Брил. — Изгорили са ръкописа ми. Ръкописа на Фройд. И са пръснали пепелта из апартамента. Следващия път ще запалят цялата сграда. Пише в го в телеграмата: „Изсипа огън и жупел“ и „спри, преди да стане твърде късно“. Ако публикувам книгата на Фройд, ще ни убият с Роуз.

Ференци запротестира, че страховете му надхвърлят значимостта на събитията, но тогава се намеси Фройд:

— Каквото и да е обяснението, Ейбрахам — каза той, като постави ръка на рамото на Брил, — нека отложим засега проекта за книгата. Тя може да почака. За мене ти си по-важен от нея.

Брил овеси глава и на свой ред сложи длан на рамото на Фройд. Стори ми се, че всеки миг ще заплаче. Тогава на вратата почука прислужник и внесе кафета и поднос сладкиши, поръчани от Фройд. Брил се изправи. Прие чаша кафе. Изглеждаше изключително облекчен от реакцията на Фройд, сякаш от раменете му бе паднало тежко бреме. Издуха носа си и каза със съвсем различен тон — онзи същия полуироничен тон, който познавахме:

— Не за мене трябва да се тревожиш обаче. Какво става с Юнг? Знаеш ли, Фройд, че с Ференци смятаме, че Юнг е психотичен? Това е компетентното ни лекарско мнение. Кажи му, Шандор.

— Не бих казал чак психотичен — започна Ференци, — но виждам признаци на потенциален нервен срив.

— Глупости. Какви признаци? — попита Фройд.

— Чува гласове — отвърна Ференци. — Оплака се, че краката му потъват в пода у Брил. Говори несвързано. И разправя на всички, че дядо му е несправедливо обвинен в убийство.

— Бих могъл да дам и друго обяснение освен психоза — каза Фройд.

Виждах, че има нещо предвид, но не иска да се впуска в подробности. Чудех се дали да не спомена стряскащото тълкуване на съня на Фройд с граф Тун, но се притеснявах — както се оказа, напразно, — че Фройд не го е разказвал на Брил и Ференци.

— И на всичкото отгоре твърди, че си го сънувал преди десет години — извиси глас Брил. — Човекът се е побъркал.

Фройд пое дълбоко дъх и отговори:

— Господа, знаете не по-зле от мене, че Юнг има определени вярвания, свързани с ясновидството и окултизма. Радвам се, че споделяте моя скептицизъм по тези въпроси, но Юнг изобщо не е сам в своите по-широки схващания.

— По-широки схващания — каза Брил. — Ако аз имах толкова широки схващания, щеше да ми кажеш, че съм шизофреник. Той има по-широки схващания и за едиповия комплекс. Вече не приема сексуалната етиология.

— Ще ви се да е така — отвърна спокойно Фройд, — за да го изхвърля. Юнг приема сексуалната теория безрезервно. Всъщност следващата седмица ще представи в „Кларк“ случай на инфантилна сексуалност.

— Така ли? А пита ли го за какво възнамерява да говори във „Фордам“?

Фройд не отговори, а погледна Брил с присвити очи.

— Джелиф ми каза, че двамата с Юнг ще изнасят лекции във „Фордам“ и че Юнг е много загрижен от прекаленото фокусиране върху ролята на секса за неврозите. Точно това бяха думите: прекаленото фокусиране.

— Със сигурност не иска да прекалява с фокусирането — сопна се Фройд. — И аз не искам да прекалявам с това. Чуйте ме и двамата. Знам, че антисемитизмът на Юнг ви наранява. Мене ме щади и затова си го изкарва двойно на вас. Също така знам много добре, уверявам ви, за проблемите на Юнг с теорията за сексуалността. Но не забравяйте: на него му беше по-трудно да стане мой последовател, отколкото на вас. На Янгър също ще му бъде трудно. Един неевреин трябва да преодолее много по-голяма вътрешна съпротива. А Юнг не само че е християнин, ами е и син на пастор.

Всички замълчаха след тези негови думи, затова аз се осмелих:

— Извинете, д-р Фройд, но какво значение има дали си християнин, или евреин?

— Момчето ми — отвърна рязко Фройд, — напомняш ми за един от романите на брата на Джеймс — как му беше името?

— Хенри?

— Да, Хенри. — Грешах, като си мислех, че Фройд ще каже още нещо в отговор на въпроса ми. Той се върна пак към разговора си с Ференци и Брил. — Може би предпочитате психоанализата да си остане само еврейска теория? Разбира се, че не е справедливо от моя страна да фаворизирам Юнг, когато други хора ме подкрепят от много по-отдавна. Но ние, евреите, трябва да сме готови да понесем известна несправедливост, ако искаме да си проправим път. Нямаме друг избор. Ако се казвах Джоунс, бъдете сигурни, че идеите ми щяха да срещнат много по-малко съпротива, независимо какви са. Вижте Дарвин. Обори „Битие“ и е приветстван като герой. Ако ни е необходим неевреин, за да ни отведе до Обетованата земя, така да бъде. Трябва да пазим Юнг за die Sache. Всичките ни надежди зависят от него.

Думата, която Фройд произнесе на немски, означаваше „каузата“. Не разбрах защо не я каза на английски. Няколко минути всички мълчаха. Заловихме се със закуската. Брил обаче не ядеше, а си гризеше ноктите. Реших, че повече няма да обсъждат Юнг, но пак бях сбъркал.

— Ами изчезванията му? — попита Брил. — Джелиф ми каза, че Юнг си тръгнал от „Балморал“ не по-късно от полунощ в неделя вечерта, а човекът на рецепцията тук се кълне, че се е върнал в хотела към два часа. Това са два часа, за които нищо не се знае. На следващия ден Юнг ни казва, че си е бил в стаята през целия следобед и е спал, а човекът от рецепцията е сигурен, че е бил навън. В понеделник следобед Янгър почука на вратата му. Аз също, дълго и силно. Изобщо не мисля, че е бил там. Къде е бил?

Намесих се и аз:

— Извинете. Не казахте ли току-що, че Юнг е бил в „Балморал“ в неделя вечерта?

— Точно така — отговори Брил. — В сградата, в която живее Джелиф. Ти беше там снощи.

— О — казах. — Не си дадох сметка.

— Сметка за какво? — попита Брил.

— За нищо — отвърнах. — Просто странно съвпадение.

— Какво съвпадение?

— Първото момиче е било убито в „Балморал“. — Наместих се на стола, обхванат от неудобство. — В неделя вечерта. Между полунощ и два часа.

Брил и Ференци се спогледаха.

— Господа — каза Фройд, — не ставайте глупави.

— А Нора е била нападната в понеделник следобед — отбеляза Брил. — Къде?

— Ейбрахам — каза Фройд.

— Никой никого не обвинява — отвърна невинно Брил, но на лицето му се изписа превъзбуда. — Просто питам Янгър къде се намира домът на Нора.

— До Грамърси парк — отговорих.

— Господа, повече не искам да ви слушам — заяви Фройд.

На вратата пак се почука и влезе самият Юнг. Поздравихме се с него малко вдървено, както можеше да се очаква. Юнг като че ли не забеляза, че се чувстваме неловко, спокойно си сложи захар в кафето и ни попита дали ни е харесала вечерята у Джелиф.

— О, Юнг — наруши мълчанието Брил, — засекли са те в понеделник.

— Моля? — попита Юнг.

— Каза ни — продължи Брил, — че следобеда в понеделник си спал в стаята си. Но се оказва, че са те видели в града.

Фройд поклати глава и отиде до прозореца. Отвори го още по-широко.

— Никога не съм казвал, че съм прекарал целия следобед в понеделник в стаята си — отвърна с равен глас Юнг.

— Странно — каза Брил. — Бих се заклел, че точно това каза. Това ми напомня, Юнг, че днес се канехме да посетим Грамърси парк. Не вярвам да искаш да дойдеш с нас?

— Разбирам — отвърна Юнг.

— Какво разбираш? — попита го Брил.

— Защо не го кажеш направо? — сопна му се Юнг.

— И представа нямам за какво говориш — беше отговорът на Брил.

Нарочно се правеше на лош актьор и безуспешно имитираше невежество.

— Значи — забелязан съм край Грамърси парк — отвърна му хладно Юнг. — И какво ще направиш сега — ще ме обадиш в полицията ли? — обърна се към Фройд. — Тъй като виждам, че причината да ме повикаш тук е да ме подложите на разпит, ще ми простиш, че няма да закуся с вас. — Отвори вратата и се взря в Брил. — Нямам от какво да се срамувам.

 

 

Заради известността на покойния генерал Сигел полицията изобщо не се затрудни да намери адреса на внучката му Елси. Тя живееше с родителите си на „Уодсуърт авеню“ близо до Сто и осемдесета улица. Полицай от участъка на Уошингтън хайтс, специално изпратен там, придружи г-н и г-жа Сигел и племенницата им Мейбъл до сградата „Ван Хювел“. Там, в чакалнята пред моргата, те се срещнаха с детектив Литълмор.

Той научи от тях, че деветнайсетгодишната Елси наистина е изчезнала преди месец. Не се върнала от гостуване в Бруклин при баба си Ели, на която била кръстена. Ден-два след изчезването Елси им изпратила телеграма от Вашингтон, с която ги уведомявала, че е избягала с млад мъж, за когото се била омъжила. Умолявала родителите си да не се притесняват за нея, уверявала ги, че е добре, и обещавала да се върне през есента. Бяха запазили телеграмата и я показаха на детектива. Тя наистина бе изпратена от столичен хотел и отдолу стоеше името на Елси, но нямаше как да са сигурни, че точно тя я е изпратила. Г-н Сигел все още не се бе свързал с полицията, защото се надявал тя пак да се обади и искал да избегне скандала.

Литълмор им показа писмата от куфара на Уилям Леон. Те разпознаха почерка й. След това им показа сребърния медальон, намерен върху мъртвото момиче, и украсената с птица шапката. И двамата не бяха виждали никога тези предмети и бяха категорични, че не са на Елси, но Мейбъл заяви точно обратното. Медальонът бил неин, тя го била подарила на Елси през юни.

Литълмор отведе г-н Сигел настрани и му каза, че трябва да идентифицира трупа, намерен в апартамента на Леон. Първоначално г-н Сигел не успя да разпознае тялото, защото беше прекалено разложено. Прошепна разстроено, че трябва да види зъбите. Левият кучешки зъб на дъщеря му израснал накриво. Точно това откриха в устата на малкия труп върху мраморния плот.

— Тя е — каза тихо г-н Сигел.

В чакалнята горе г-н Сигел хвърли леден обвинителен поглед към съпругата си. Жената като че ли разбра и се свлече, сгърчена в конвулсии, на земята. Отне им доста време да я успокоят. След това съпругът й разказа цялата история.

Г-жа Сигел проповядвала християнството в Китайския квартал. От години се мъчела да покръсти тези неверници. Миналия декември започнала да води и Елси със себе си. Елси се хвърлила в мисионерството с истинска страст, което зарадвало майката, но разтревожило бащата. Въпреки категоричното неодобрение на г-н Сигел момичето скоро започнало да ходи само в Китайския квартал по няколко пъти в седмицата, за да преподава Библията в неделното училище. Един от най-жадните й за знания ученици, спомни си с горчивина г-н Сигел, дори се осмелил да се отбие у тях преди няколко месеца. Г-н Сигел не знаеше името му. Литълмор му показа снимката на Уилям Леон. Бащата затвори очи и кимна.

След като семейство Сигел си тръгна от моргата, за да понесе страданието си и опетнената си репутация — представителите на пресата вече ги чакаха отвън, — детектив Литълмор се зачуди къде ли е г-н Хугел. Беше сметнал, че патоанатомът ще поиска лично да извърши аутопсията и да чуе показанията на семейство Сигел, но го нямаше никакъв. Един от асистентите му, д-р О’Ханлон, бе огледал трупа и информира Литълмор, че г-ца Сигел е била удушена, че е мъртва от четири седмици и че Хугел демонстрира пълна липса на интерес към случая, затворен горе в кабинета си.