Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (12)

10

На излизане от „Метрополитън“ наехме файтон, който да ни откара през парка до новия комплекс на университета „Калъмбия“ с огромната библиотека. Не бях ходил там от 1897 година, когато майка ми ме завлече на откриването на сградата „Шърмърхорн“. За щастие Брил не знаеше за далечните ми връзки с този клан, иначе без съмнение щеше да го спомене на Фройд.

Посетихме психиатричната клиника, където Брил държеше кабинет. След това Фройд обяви, че иска да поговорим за сеанса ми с г-ца Актън. Брил и Ференци изостанаха, за да обсъдят някои терапевтични техники, а ние с Фройд поехме на разходка по „Ривърсайд драйв“, чиято широка променада откриваше красива гледка към Палисадите — дивите стръмни скали на Ню Джърси от другата страна на река Хъдзън.

Не скрих нищо, разказах на Фройд и за първия сеанс с г-ца Актън, който завърши с провал, и за втория, който пък донесе разкритията й за приятеля на баща й г-н Бануел. Той не спираше да ме разпитва, искаше да узнае всички подробности, независимо колко незначителни изглеждат, настояваше да не преразказвам, а да цитирам точните й думи. Накрая Фройд загаси пурата си в тротоара и ме попита дали смятам, че епизодът на покрива преди три години е истинската причина г-ца Актън да загуби тогава говора си.

— Така изглежда — отговорих. — Устата е важен фактор в случката, както и забраната да разкаже за станалото. Причинили са й нещо немислимо и тя сама си е отнела способността да говори.

— Добре. Значи срамната за четиринайсетгодишната девойка целувка на покрива я е направила хистерична? — каза Фройд, проверявайки реакциите ми.

Разбрах: искаше да каже точно обратното на това, което думите му означаваха. Така както той виждаше нещата, епизодът на покрива не би могъл да причини хистерията на г-ца Актън. Случката не е от ранното й детство, нито има нещо общо с едиповия комплекс. Само детските травми водят до неврози, а по-късните случки събуждат спомена за дълго потискания конфликт и предизвикат хистерични симптоми.

— Д-р Фройд — попитах, — възможно ли е в този случай травма от юношеската възраст да е причинила хистерията?

— Възможно е, момчето ми, ако нямахме следния факт: поведението на момичето на покрива вече е напълно хистерично. — Фройд извади друга пура от джоба си, помисли и я върна обратно. — Нека ти предложа определение за хистерия: това е когато инцидент на сексуално удоволствие събужда чувства, които са до голяма степен или напълно неприятни.

— Тя е била само на четиринайсет.

— А на колко е била Жулиета в първата си брачна нощ?

— На тринайсет — признах.

— Потентен и напълно зрял мъж — за когото не знаем нищо друго освен че е силен, висок, успял, привлекателен — целува момиче по устните — каза Фройд. — Очевидно е в състояние на сексуална възбуда. Смятам, можем да сме убедени, че Нора е получила непосредствено впечатление за тази възбуда. Казва, че все още чувства как Бануел придърпва тялото й към своето и аз нямам никакво съмнение коя част от мъжкото тяло точно е почувствала. При здраво четиринайсетгодишно момиче всичко това би трябвало да предизвика приятна генитална стимулация. Вместо това Нора е обзета от неприятни усещания, по точно отвращение, отнасящо се към устните и гърлото. С други думи тя вече е била хистерична, и то доста преди целувката.

— Но не е ли възможно домогванията да Бануел да са й били неприятни?

— Силно се съмнявам в това. Но ти не си съгласен с мене, Янгър.

Наистина не бях съгласен, и то дълбоко се възпротивявах на твърденията му, макар че се опитвах да не го показвам.

Фройд продължи:

— Ти си представяш как г-н Бануел се натрапва на невинна жертва, която го намира за отблъскващ. Но е възможно тя да го е съблазнила: той е красив мъж, най-добрият приятел на баща й. Такова завоевание би било много желано от момиче на нейната възраст, защото би предизвикало ревност у баща й.

— Тя го е отблъснала — казах.

— А дали? — попита Фройд. — След целувката е опазила тайната му дори и след като си е възвърнала говора. Не съм ли прав?

— Да.

— Дали е по-вероятно това да значи страх от повторение на случката, или е по-скоро желание тя да се повтори?

Схванах логиката на Фройд, но обяснението за невинното поведение на момичето все още не беше напълно оборено.

— След това е отказвала да остава насаме с него — аргументирах се аз.

— Напротив — продължи спора Фройд. — Две години по-късно се е разхождала сама с него по брега на езерото — какво по-романтично място от това?

— Но и там го е отблъснала.

— Ударила му е шамар — каза Фройд. — Това не значи непременно отблъскване. Момичето, също като подложен на психоанализа пациент, трябва да каже „не“, преди да каже „да“.

— Оплакала се е на баща си.

— Кога?

— Веднага — заявих аз, но като че ли избързах и се замислих. — Всъщност не знам. Не питах.

— Може да е чакала Бануел да опита пак и когато не го е направил, е казала на баща си, за да му отмъсти. — Не казах нищо, но Фройд виждаше, че не е успял да ме убеди напълно. Затова добави: — Освен това, момчето ми, не забравяй, че и ти си заинтересован от цялата тази работа.

— Не ви разбрах, сър — казах.

— Напротив, разбра ме.

Замислих се.

— Искате да кажете, че искам домогванията на г-н Бануел да са били нежелани за г-ца Актън?

— Ти защитаваш честта на Нора.

Дадох си сметка, че продължавах да я наричам г-ца Актън, а Фройд я наричаше с малкото й име. Освен това осъзнах, че се изчервявам.

— Това е защото съм влюбен в нея — казах.

Фройд не отговори.

— Трябва вие да поемете психоанализата, д-р Фройд. Или Брил. От самото начало си знаех, че Брил трябваше да се захване с този случай.

— Глупости. Тя е твоя, Янгър. Справяш се много добре. Но не приемай много сериозно чувствата си. Те са неизбежни при психоанализата. И са част от лечението. Твърде е вероятно Нора да изпада под влиянието на трансфера, а ти — на контратрансфера. Отнасяй се към тези чувства като към полезна информация, трябва да ги проявяваш. Те са фиктивни. Не са по-реални от чувствата, които актьорите изпитват на сцената. Един добър Хамлет би се разгневил на чичо си, но в никакъв случай не би си помислил, че този гняв е насочен към колегата му актьор. Същото се случва и при психоанализата.

За известно време никой от нас не каза и дума. Накрая аз попитах:

— Някога изпитвали ли сте чувства към пациентка, д-р Фройд?

— Много пъти. Понякога съм се измъквал от тях на косъм. Но аз започнах да се занимавам с психоанализа, когато бях доста по-възрастен от тебе, което направи задачата ми по-лесна. Освен това бях женен. Към разбирането, че тези чувства са фиктивни, се добавяше и морален ангажимент, който не можех да пренебрегна.

Може да изглежда абсурдно, но единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, след като Фройд спря да говори, беше как може „фиктивен“ да звучи толкова близо до „фактически“?

Фройд продължи:

— Достатъчно. Засега основната ти задача е да разбереш каква е първоначалната травма, предизвикала хистеричната реакция на покрива. Кажи ми: защо Нора не е съобщила на полицията къде са родителите й?

И аз се бях питал същото. Г-ца Актън ме уведоми, че родителите й са в лятната вила на Джордж Бануел, но никога не бе споменавала този факт пред полицаите, а те изпращаха съобщение след съобщение до вилата на семейство Актън, където нямаше никого. За мене обаче това премълчаване не беше странно. Винаги бях завиждал на хората, които успяват да намерят истинско упование в родителите си по време на криза, вероятно няма по-голяма опора от това. Но с мене това никога не се бе случвало.

— Може би — отвърнах на Фройд — не е искала родителите си до себе си след нападението.

— Възможно е — каза той. — Таях най-ужасните си съмнения в себе си и ги прикривах от баща си чак до края на живота му. Също като тебе. — Фройд произнесе последните думи така, сякаш изричаше добре известен факт, а всъщност не му бях казвал нищо за баща си. — Но в такъв вид прикриване винаги има невротичен елемент. Започни утре оттук с Нора, Янгър. Това е съветът ми. Има нещо около тази вила. Без съмнение е свързано с несъзнателното влечение на момичето към баща му. Чудя се… — спря на място и затвори очи. Остана доста време така. Накрая отвори очи и каза: — Разбрах.

— Какво? — попитах.

— Ами имам едно подозрение, Янгър, но няма да ти го кажа. Не искам да ти внушавам идеи, нито пък на нея. Разбери дали пази някакъв спомен, свързан с тази вила, спомен отпреди случката на покрива. Не забравяй, че трябва да си непроницаем за нея. Трябва да си като огледало, да не й показваш нищо друго освен това, което тя ти показва. Може би е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Може да не иска да го сподели. Не изпускай случая.

 

 

В късния следобед във вторник Триумвиратът се събра отново в библиотеката. Имаха много за обсъждане. Един от тримата господа премяташе в издължените си фини длани доклад, който бе получил наскоро и който бе споделил с останалите. В него бяха включени и няколко писма.

— Тези няма да ги горим — заяви той.

— Казах ви, те до един са дегенерати — добави набитият червендалест мъж с големите бакенбарди. — Трябва да ги елиминираме. Един по един.

— О, така и ще направим — потвърди първият. — Със сигурност. Но преди това трябва да ги използваме.

Настъпи кратко мълчание. Тогава проговори третият, плешивецът:

— Ами веществените доказателства?

— Няма да има доказателства — отвърна първият — освен тези, които решим да оставим.

 

 

Детектив Джими Литълмор излезе от метрото на ъгъла на Седемдесет и девета улица и „Бродуей“ от станцията, която се намираше най-близо до „Балморал“. Г-н Хугел може и да залагаше на Бануел, но Литълмор не се бе отказал от собствените си хипотези.

След като китаецът му се изплъзна предната вечер, Литълмор не успя да открие нищо повече за него. Останалите работници в пералнята го наричаха Чонг, но не знаеха нищо освен името му. Мениджърът си бе тръгнал. Негов асистент му каза да дойде на другия ден и да търси Мейхю, счетоводителя.

Литърмор завари Мейхю над сметките в закътан офис. Попита го за китаеца от пералнята.

— Тъкмо щях да се занимавам с неговата надница — каза Мейхю, без да вдига поглед.

— Защото не е дошъл на работа днес? — попита Литълмор.

— Откъде знаете?

— Налучках — измисли си детективът.

Мейхю разполагаше с информацията, която му трябваше. Цялото име на китаеца беше Чонг Синг. Живееше на Осмо авеню № 782 в Мидтаун. Литълмор попита дали г-н Чонг е разнасял прането в Алабастровото крило и по-специално в апартамента на г-ца Ривърфорд.

Мейхю се развесели.

— Сигурно се шегувате.

— Защо?

— Че той е китаец.

— Е и?

— Това е първокласно място, детектив. По принцип не наемаме китайци. На Чонг не му е позволено да напуска приземния етаж. Извадил е късмет, че изобщо си е намерил работа тук.

— Обзалагам се, че е бил страшно благодарен — каза Литълмор. — Защо впрочем го наехте?

Мейхю сви рамене.

— Нямам представа. Г-н Бануел ни помоли да му намерим работа. Изглежда, момчето не е било наясно колко му е провървяло.

Следващата задача на Литълмор беше да намери файтонджията, който е откарал чернокосия мъж в неделя вечерта. Портиерите му предложиха да разпита в конюшните на „Амстердам авеню“, откъдето файтонджиите вземаха коне. Но го посъветваха да не бие път дотам толкова рано. Нощните превозвачи не се появявали преди девет и половина — десет.

Времето, което му се освободи, му дойде добре. Така имаше възможност да огледа още веднъж апартамента на г-ца Ривърфорд и след това да се отбие у Бети. Тя беше в доста по-добро разположение на духа. Съгласи се да излезе с него, представи го на майка си и прегърна за довиждане всичките си по-малки братя, които зяпнаха, когато детективът им показа оръжието си, и се заиграха със значката и белезниците му. Оказа се, че Бети си е намерила нова работа. Цяла сутрин късметът й изневерявал. Напразно обикаляла големите хотели да търси място за опитна камериерка. Но накрая успяла да си уреди интервю със собственика на фабрика за ризи близо до „Уошингтън скуейър“ — някой си г-н Харис, — който я наел веднага. Започваше на следващия ден. Работното време не беше толкова привлекателно: от седем сутринта до осем вечерта, и заплащането не беше кой знае какво.

— Колкото си изработиш — каза. — Според г-н Харис някои момичета си докарват по два долара на ден.

Около девет и половина Литълмор отиде до конюшните на „Аместердам авеню“ близо до Стотна улица. През следващите два часа се отбиха десетина файтонджии да вземат или оставят коне. Литълмор поговори с всичките, но без резултат. Когато и последната ясла се изпразни, общият работник каза на детектива да изчака един стар файтонджия, който си имал собствен кон. Малко преди дванайсет часа се появи бавно пристъпваща стара кранта, водена от също толкова стар кочияш. Отначало старецът не искаше да отговаря на въпросите на детектива, но когато Литълмор започна да си подхвърля монета от двайсет и пет цента, отвори уста. Точно той бе взел чернокосия от „Балморал“ преди две вечери. Помни ли къде го е откарал? Помнеше: хотел „Манхатън“.

Литълмор направо си глътна езика, но старецът имаше още какво да каже.

— Знаеш ли какво направи, като стигнахме там? Качи се веднага в такси, едно от онези в червено и зелено, които се движат с бензин. Направо пред очите ми. Бръкна ми в джоба, така виждам аз нещата, и хвърли парите на конкуренцията.

 

 

Фройд прекъсна разговора ни, като внезапно заяви, че трябва веднага да се върне в хотела. Разбрах какво става. За щастие имахме под ръка файтон.

В мига, в който влязохме в хотела, пред нас изникна Юнг. Сигурно специално бе чакал Фройд да се върне. Втурна се към него, препречи му пътя и настоя за незабавен разговор. Беше избрал възможно най-неподходящия момент. Фройд току-що ме бе уведомил с очевидно неудобство колко силна е нуждата му.

— За бога, Юнг — каза Фройд. — Трябва да отида до стаята си.

— Защо? Да не би пак… онзи проблем?

— По-тихо — сгълча го Фройд. — Да. А сега ме пусни да мина. Спешно е.

— Знаех си. Твоята енурезия — каза Юнг, като използва медицинския термин за неволно уриниране — е психогенна.

— Юнг, това е… невроза. Мога да ти помогна!

— Това е… — Фройд се спря насред изречението. Гласът му се промени изцяло. Заговори отново равно и много тихо, като гледаше Юнг право в очите. — Вече е прекалено късно.

Настъпи изключително неловко мълчание. Фройд продължи.

— Никой да не гледа надолу. Юнг, ти ще се обърнеш и ще вървиш пред мен. Янгър, ти застани отляво. Не, отпред, ако обичаш, и малко вляво. Вървете право към асансьора. Тръгвайте.

Наредени по този начин, се понесохме в скована процесия към асансьора. Един от рецепционистите ни беше зяпнал, беше изключително дразнещо, но не мисля, че заподозря нещо. За мое учудване Юнг не спря да говори.

— Твоят сън с граф Тун, той е ключът към всичко. Ще ми позволиш ли да го анализирам?

— Едва ли съм в състояние да откажа — отвърна Фройд.

Сънят на Фройд за граф Тун, бившия австрийски премиер, беше известен на всички, които бяха чели трудовете му. Като стигнахме до асансьора, се опитах да се отделя от тях. За моя изненада Юнг ме спря. Каза, че има нужда от мене. Пропуснахме един курс, но на следващия бяхме сами в асансьора.

Вътре Юнг продължи да бъбри.

— Граф Тун съм аз. Тун — Юнг — от ясно по-ясно. И двете имена се състоят от три букви. Звучат подобно. Неговото семейство е от Германия, но е емигрирало. Моето — също. Той е с по-висок произход от тебе, аз — също. Той е олицетворение на самодоволството, мене ме обвиняват в същото. В твоя сън той ти е враг, но също така и сред най-приближените ти хора. Някой, когото наставляваш, но и който те заплашва, освен това е ариец, със сигурност е ариец. Изводът се натрапва от само себе си: ти си сънувал мене, но е трябвало да го завоалираш, защото не искаш да признаеш, че ме усещаш като заплаха.

— Карл — каза бавно Фройд, — сънувах граф Тун през 1898 година. Това е преди повече от десетилетие. С тебе не се познавахме преди 1907 година.

Вратите се отвориха. Коридорът беше пуст. Фройд бързо излезе, ние го последвахме. Не можех да предположа какво си мисли Юнг и каква ще е реакцията му. А тя бе следната:

— Сетих се! Ние сънуваме и това, което ни предстои, не само миналото. Янгър! — възкликна той. — Ти можеш да го потвърдиш!

— Аз ли?

— Да, разбира се. Ти беше там. Видя всичко. — Изведнъж Юнг сякаш промени мнението си и се обърна към Фройд. — Няма значение. Твоята енурезия показва амбиция. Тя е средство за привличане на вниманието върху тебе — както стана и сега във фоайето. Случва се винаги, когато ти се струва, че има враг наоколо, някой противник, когото трябва да преодолееш. Сега аз съм този противник. И затова проблемът ти се появи отново.

Стигнахме до стаята на Фройд. Той бръкна в джоба си за ключа — нещо, което му беше доста неудобно точно в този момент. Накрая ключът падна на земята. Никой не помръдна. Фройд го вдигна. Когато се изправи, каза на Юнг:

— Съмнявам се, че споделям пророческата дарба на Йосиф, но мога да ти заявя следното: ти си моят наследник. Ти ще наследиш психоанализата, когато аз умра, а ще станеш водещото име в тази област още преди това. Аз ще се погрижа за това. И в момента се грижа. Казвал съм ти го и преди. Казвал съм и на останалите. Казвам ти го отново и сега. Няма друг, Карл. Не се съмнявай в това.

— Тогава ми разкажи и останалото от съня за граф Тун! — извика Юнг. — Много пъти си признавал, че част от този сън с никого не си споделял. Щом съм твоят наследник, разкажи ми. Сигурен съм, че моят анализ ще се потвърди. Е?

Фройд поклати глава. Мисля, че се усмихваше, може би тъжно.

— Виж какво, момчето ми — обърна се към Юнг, — има неща, които дори аз не мога да споделям. Авторитетът ми много ще пострада. А сега ме оставете и двамата. Ще ви намеря в трапезарията след половин час.

Юнг се обърна, без да каже дума, и се отдалечи.

 

 

През лятото на 1909 година Манхатънският мост беше пред завършване. Той бе последният от трите големи висящи моста, построени през Ист ривър за връзка между остров Манхатън и това, което до 1898 година беше град Бруклин. За времето си тези мостове — Бруклинския, Уилямсбъргския и Манхатънския — бяха най-големите в света и „Научна Америка“ ги възхваляваше като най-великите постижения на инженерната наука, които светът бе виждал. Проектите бяха реализирани благодарение на изобретяването на усуканото стоманено въже и на една технологична новост — пневматичния кесон.

Проблемът, който кесонът решаваше, беше следният. Огромните подпорни кули на тези мостове, необходими за окачването на стоманените въжета, трябваше да бъдат построени върху подводни основи, вкопани на почти трийсет метра под повърхността. Тези основи не можеха да се налеят направо в мекото речно дъно. Пласт по пласт пясък, тиня, глина, кал и камък трябваше да бъдат отстранени — разбити и понякога дори взривени, — докато се стигне до твърда скала. Извършването на тези изкопни работи под вода се смяташе от всички за невъзможно, докато не бе открит пневматичният кесон.

Кесонът представляваше огромен дървен сандък. Кесонът на Манхатънския мост от страната на Ню Йорк имаше площ от 1600 квадратни метра. Стените му бяха направени от дъски от бял бор, свързани в шестметрови плоскости и замазани с огромно количество кълчища, смола и лак. Най-долната част на кесона — на височина около метър — бе подсилена отвън и отвътре с котелен кожух. Цялото съоръжение тежеше 27 000 тона.

Кесонът имаше таван, но за под му служеше самото речно корито. Всъщност това бе най-големият поплавък, изработен от човешка ръка.

През 1907 година конструкцията бе потопена на речното дъно и водата изпълни вътрешните й участъци. На сушата денонощно работеха огромни парни машини, които помпеха през тръби горещ въздух в огромния сандък. Вкараната по този начин пара създаваше огромно налягане и изкарваше водата през малки дупки в стените. През тавана влизаше асансьорна шахта, която свързваше кесона с кея. С този асансьор слизаха работниците, които дишаха вкарания под налягане въздух. Така те имаха директен достъп до речното корито и извършваха строителни дейности, които преди се смятаха за неизпълними под вода: къртеха скалата, разравяха калта, взривяваха големите камъни, полагаха бетон и стомана. Строителните отпадъци се изкарваха през хитро измислени устройства, наречени прозорци, макар че през тях не се виждаше нищо. В кесона можеха да работят едновременно триста души.

Но там ги дебнеше невидима опасност. На тръгване от смяна от първия пневматичен кесон, с който работеха по Бруклинския мост, те се чувстваха странно замаяни. Следваше вкочаняване на ставите, парализа на коленете и лактите и непоносима болка в цялото тяло. Лекарите наричаха мистериозното страдание „кесонова болест“, а работниците — „изгърбване“ заради свитата поза, в която потърпевшите накрая застиваха. Здравето на хиляди хора бе съсипано, стотици се парализираха и много починаха, преди да стане ясно, че бавното изкачване — със задържане в междинно положение преди окончателното излизане на повърхността — предотвратява заболяването.

До 1909 година науката за декомпресията бе напреднала значително. На работните площадки бяха поставени табели, предписващи точно колко дълго трябва да се декомпресира човек, а това зависеше от прекараното долу време. От тези табели човекът, който се канеше да се спусне в кесона точно преди полунощ на 31 август 1909 година, знаеше, че може да прекара долу петнайсет минути, без да има нужда от никаква декомпресия при излизане. Не се боеше от слизането под вода. Беше го правил много пъти. Това спускане обаче щеше да е различно в едно отношение. Щеше да е сам.

Беше закарал един от автомобилите си почти до самата река, заобикаляйки машини, дървен материал, разбрицани корозирали метални бараки, петнайсетметрови ролки стоманено въже, купчини разбити камъни. Строителната площадка беше пуста. Първите работници щяха да дойдат чак след три часа. Кулата на моста бе почти завършена и хвърляше под лунната светлина сянка върху автомобила, така че той не се виждаше от улицата. Парните машини все още работеха, изпомпваха въздух в кесона на десетки метри надолу и заглушаваха всеки звук наоколо.

Извади голям черен сандък от багажника на колата си и го занесе на кея до отвора на шахтата на кесона. Друг не би се справил с тази задача, но този мъж беше силен, висок и атлетичен. Знаеше как да вдигне тежък сандък на гърба си. Гледката беше нелепа, тъй като човекът носеше фрак и папийонка.

Отключи асансьора и влезе, като издърпа сандъка след себе си. Две сини пламъчета му осигуряваха видимост. Когато асансьорът тръгна надолу, ревът на парните машини стана далечен и приглушен. Тъмнината изстина. Лъхна го силен застоял мирис на пръст и сол. Усети, че ушите му заглъхват от налягането. Справи се с въздушната клапа без усилие, отвори вратата на кесона и засили сандъка по рампата. Той изтрополи зловещо и тупна върху дъските долу.

Светещите в синьо газени лампи огряха кесона. Те се хранеха с чист кислород и осигуряваха достатъчно видимост, без да изпускат дим или миризма. Потрепващите пламъчета хвърляха котешки сенки по земята и нишите. Мъжът погледна часовника си, отиде право до един от така наречените прозорци, отвори вътрешната преграда и със сумтене бутна сандъка вътре. Затвори пак прозореца и дръпна двете висящи от стената вериги. Първата отвори външната преграда на прозореца. Втората завъртя цялото устройство и изхвърли съдържанието му — в този случай тежкия черен сандък — в реката. С още един комплект вериги той затвори външната преграда и активира въздушната тръба, която изтласка речната вода от приспособлението и подготви прозореца за следващото изхвърляне.

Приключи. Погледна си пак часовника: бяха минали само пет минути, откакто бе влязъл в кесона. Тогава чу скърцане на дърво.

От многото звуци, които човек може да чуе в затворено помещение през нощта, някои са разпознаваеми на часа. Например — топуркането на малко животно. Потракването на разлюляна от вятъра врата. Звукът, който произвежда възрастен човек, когато пристъпва по дървен под. Точно това последното долови мъжът.

Извърна се и извика:

— Кой е?

— Аз съм, сър — отвърна глас, който звучеше измамно отдалече заради нагнетения въздух.

— Кой си ти? — попита човекът.

— Мали, сър. — От сянката на две кръстосани дървени греди излезе червенокос мъж, нисък, но с обиколката на мечка, кален, чорлав и усмихнат.

— Сиймъс Мали?

— Същият — отвърна Мали. — Няма да ме уволните, нали, сър?

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита го високият мъж. — Има ли и други?

— Няма жива душа. Накараха ме да работя дванайсет часа във вторник и после сутрешна смяна в сряда.

— И си останал долу за през нощта?

— Какъв смисъл да се качвам, питам? Докато изляза, и пак става време да слизам. — Мали беше любимец на работниците, известен с прекрасния си тенор, който обичаше да упражнява в акустиката на кесона, и с неизчерпаемата си способност да консумира алкохолни напитки от всякакъв вид. Последният му талант причини доста проблеми на семейството на Мали преди два дни, в неделя, ден, в който не биваше да се пие нищо. Разгневената му съпруга му забрани да се появява, докато не изтрезнее за следващата неделя. Всъщност тази забрана най-вече бе накарала Мали да спи в кесона. — И си казах: Мали, стой си долу за през нощта, защо пък не? Не е чак толкова зле, даже е по-практично.

— И си ме следил през цялото време, нали Сиймъс? — попита мъжът.

— Дума да не става, сър, спал съм като пън — каза Мали, който трепереше като човек, заспал на студено и влажно място.

Мъжът с папийонката се съмняваше силно в твърдението му, макар че то всъщност бе вярно. Но вярно или не, нямаше значение, защото Мали го бе видял.

— Сиймъс — каза той, — срамота, ако те уволня за такова нещо. Не знаеш ли, че майка ми, мир на праха й, беше ирландка?

— Не знаех, господине.

— Точно тя ме заведе за ръка преди трийсет години да видя как самият Парнел^[1] слиза от кораба. Практически това се случи точно над главите ни.

— Късметлия сте, сър — отвърна Мали.

— Ще ти кажа какво ти трябва, Сиймъс, малко ирландско уиски да ти прави компания тук долу и случайно имам такова в колата си. Защо не се качиш с мене да ти го дам? Ама ако ми обещаеш да пийнем първо заедно. После можеш да се върнеш долу и да се настаниш удобно.

— Прекалено сте добър, сър, прекалено сте добър — каза Мали.

— Хайде, стига си дрънкал и тръгвай. — Мъжът поведе Мали по рампата към асансьора, дръпна ръчката и двамата потеглиха нагоре. — Май трябва да ти взема наем. Така ще е справедливо.

— Защо не? Бих платил колкото кажете само заради гледката — отвърна Мали. — Ще пропуснем първия престой. Трябва да спрете.

— Няма нужда — каза високият мъж. — Връщаш се след пет минути, Сиймъс. Няма нужда да спираме, ако ще слизаш веднага пак.

— Така ли, господине?

— Точно така. Пише го на табелите. — И мъжът с папийонката извади от жилетката си надпис, идентичен с тези на декомпресионните табели, и го размаха пред Мали. Наистина беше вярно: след работа в кесона човек можеше бързо да се качи и да слезе отново без никакъв риск, при условие че остане не повече от няколко минути на повърхността. — Така: готов ли си да задържиш дъха си?

— Дъха си ли? — попита Мали.

Мъжът дръпна спирачката на асансьора, кабината се люшна и спря.

— Къде ти е умът, човече? — извика той на Мали. — Излизаме право горе, нали ти казах? Трябва да задържиш дъха си оттук чак до повърхността. Да не искаш да умреш от изгърбване? — Бяха изкачили около една трета от шахтата, намираха се на около 20 метра под водата. — Колко си стоял долу? Петнайсет часа?

— Близо двайсет, господине.

— Двайсет часа долу, Сиймъс, значи, че със сигурност ще се парализираш, ако въобще оживееш. Сега ще ти обясня. Поеми дълбоко дъх, като мене, и го задръж — животът ти зависи от това. Не издишвай. Ще усетиш леко напрежение, но задръж каквото и да става. Готов ли си?

Мали кимна. Двамата поеха дълбоко дъх. След това човекът с папийонката отново задвижи асансьора. Докато се изкачваха, Мали усети, че напрежението в гърдите му расте. Човекът отсреща не чувстваше такова, защото само се правеше, че си задържа дъха. Всъщност дишаше скришом през цялото време, докато асансьорът приближаваше повърхността. През глухия тътнеж на парните машини никой не можеше да чуе как вдишва и издишва.

Мали усети болки в гърдите. За да покаже, че става нещо и че му е трудно да сдържа дъха си, той посочи към гръдния кош и устата си. Мъжът с папийонката поклати глава и размаха пръст, за да подчертае колко е важно да не издиша. Повика с жест Мали към себе си, сложи голямата си длан върху носа и устата му и напълно му затвори достъпа до въздух. Вдигна вежди сякаш питаше дали така е по-добре. Мали кимна и направи гримаса. Лицето му все повече почервеняваше, очите му изхвръкнаха и точно когато асансьорът стигна повърхността, той инстинктивно се изкашля в дланта на човека с папийонката. И дланта му се покри с кръв.

Човешките бели дробове са учудващо еластични. Могат да увеличават обема си. На двайсет метра под водата, когато Мали за последен път пое дъх, налягането бе около три атмосфери, което значи, че Мали бе поел в дробовете си три пъти повече въздух от нормалното. Докато асансьорът се изкачваше, този въздух се бе разширил. Дробовете му бяха се раздули отвъд предела си, като пренапомпани балони. Скоро плеврите в дробовете — малките резервоарчета, в които влиза въздухът — бяха започнали да се пръскат бързо една след друга. Освободеният въздух бе нахлул в плевралната кухина, намираща се между гръдния кош и дробовете, и бе причинил пневмоторакс, при който дробовете колабират.

— Сиймъс, Сиймъс, нали не издиша? — бяха стигнали повърхността, но мъжът не отваряше асансьора.

— Кълна се, че не съм — каза едвам Мали. — Майко божия, какво ми е?

— Загуби един от дробовете си, само това. Ще оживееш.

— Трябва… — Мали се свлече на колене — да полегна.

— Да полегнеш? Не, човече: трябва да те държим изправен, чуваш ли ме? — високият мъж подхвана Мали под мишниците, вдигна го и го опря на стената на асансьора. — Така е по-добре.

Като повечето проникнали в течност газове въздушните мехурчета в човешката кръв се издигат нагоре. Изправеното положение на Мали гарантираше, че въздушните мехурчета, които все още се намираха в дробовете му, ще тръгнат през разкъсаните му плеврални капиляри и ще продължат право към сърцето, а оттам — към коронарната и сънната артерии.

— Благодаря — прошепна Мали. — Ще се оправя ли?

— Всеки миг ще разберем — каза мъжът.

Мали се хвана за главата, защото започна да му се вие свят. Капилярите на бузите му изпъкнаха и посиняха.

— Какво ми става? — попита той.

— Ами според мене си получил удар, Сиймъс.

— Ще умра ли?

— Ще съм откровен с теб, човече: ако те сваля веднага, може и да успея да те спася. — Това беше вярно. Рекомпресията беше единственият начин да се спаси умиращ от декомпресия. — Но знаеш ли какво? — мъжът не бързаше, чистеше бавно кръвта от ръката си със снежнобяла носна кърпа. — Майка ми не беше ирландка.

Мали отвори уста сякаш се канеше да каже нещо. Погледна убиеца си. После очите му се изцъклиха и той повече не помръдна. Човекът с папийонката спокойно отвори вратата на асансьора. Наоколо нямаше никого. Влезе в колата си, намери ирландското уиски отзад, върна се до асансьора и постави бутилката до свлеченото тяло. Трупът на бедния Мали щеше да бъде намерен след няколко часа и щеше да бъде оплакан като поредната жертва на кесона. Добър човек беше, щяха да кажат приятелите му, но сглупи, че нощуваше долу, на място, неподходящо и за животни. Някои ще се почудят защо се е опитвал да излезе посред нощ и защо не е спрял на междинните спирки. Сигурно е бил уплашен, а и пиян. Никой няма да забележи следите от червена глина, оставени от убиеца на кея. Всички работници в кесона влачеха същата мръсотия и отпечатъците от елегантни мъжки обувки скоро щяха да бъдат заличени от безразборното трополене на хиляди груби ботуши.