Урсула Ле Гуин
Дарби (7)

7

Поех на път като истински мъж, изпълнен със съзнание за собственото си достойнство. Да яздя Бранти бе истинско удоволствие. На откритите хълмове на Дългите ливади той препускаше с бързината на птица. Не обръщаше внимание на стадата, бе изключително послушен, сякаш за да покаже, че проявява уважение към нарасналия ми авторитет. Бях ужасно доволен, че продължаваше да препуска, когато наближих Каменната къща на Роддмант. Едно момиче изтича да съобщи на Грай, че съм дошъл, докато аз разхождах Бранти из двора, за да се успокои. Беше наистина великолепно животно и ме караше да се чувствам пораснал и дори създаден за велики неща. Бях се надул като пуяк, когато Грай дотича откъм къщата, цялата грейнала от радост. Жребецът естествено веднага реагира на дарбата й — погледна я с пробуден интерес, приближи се до нея, наведе глава и я побутна с чело. Тя прие поздрава му със сериозно изражение, почеса го зад ухото, духна лекичко в ноздрите му и му прошепна няколко думи на езика, който наричаше език на тварите. На мен не каза нищо, но ме дари със сияеща усмивка.

— Само да си поеме дъх и ще идем при водопада — казах.

После вкарах Бранти в конюшнята и му дадох сено. Едва тогава двамата с Грай се спуснахме в долчинката.

На миля по-нагоре бреговете й се събираха в стръмна клисура, разцепена от падаща вода, над която бяха надвиснали плачещи върби. В клоните им винаги чуруликаха птици. Окъпахме се на водопада, после се гмурнахме в езерото под него и заплувахме, крещяхме и се смеехме. Накрая се покатерихме на един тесен скален перваз и се излегнахме на слънце. Беше ранна пролет и денят не бе особено топъл, а водата бе почти ледена, но ние бяхме като видрите и въобще не чувствахме студа.

Макар от години да идвахме на този перваз, нямахме име за него.

Известно време лежахме задъхани и се наслаждавахме на слънчевите лъчи. Но аз нямах търпение да й съобщя онова, заради което бях дошъл.

— Брантор Огге ни навести вчера — казах.

— Виждала съм го веднъж — рече Грай. — Майка ми ходи там на лов и ме взе. Изглежда все едно е глътнал бъчва.

— Той е силен мъж — рекох намръщено. Исках да й внуша уважение към него, за да оцени по-добре саможертвата ми, че ще му откажа честта да стана негов зет. Но в края на краищата още не й бях разказал всичко. Трябва да призная, че колкото повече наближавах същината, толкова по-трудно ми беше да продължа.

Лежахме по корем върху топлата гладка скала като два мършави гущера. Бяхме долепили глави, за да разговаряме тихо. Грай не беше потайна, дори умееше да врещи като дива котка, но предпочиташе да говори почти шепнешком.

— Той ни покани през май в Дръмант.

Никакъв отговор.

— Каза, че искал да ме запознае с внучката си. Тя била от Каспровия род по майка. — Усетих в гласа си ехото от гласа на баща ми.

Грай издаде неясен звук и продължи да мълчи, затворила очи. Мократа коса закриваше лицето й. Имах чувството, че е задрямала.

— Ще идеш ли? — попита шепнешком.

— Да се запозная с внучката? Разбира се.

— Да се сгодиш.

— Не! — възразих с негодувание, но малко неуверено.

— Сигурен ли си?

— Да — промълвих след кратка пауза, вече не толкова възмутен, нито така уверен.

— Мама иска да ме сгоди — рече Грай, извърна глава и втренчи поглед пред себе си, опряла брадичка на скалата.

— За Анрен Барре от Кордемант — заявих, доволен, че съм информиран. На Грай обаче не й стана никак приятно. Не обичаше другите да говорят за нея. Предпочиташе да живее незабележимо, като скритата сред клоните на върбата над нас птичка. Не отговори и аз се почувствах като глупак. За извинение казах:

— Баща ми и баща ти са говорили за това. — Тя продължаваше да мълчи. Но тя ме бе попитала, защо да не я питам и аз? Усетих, че навлизам в опасна територия. — Ще го направиш ли?

— Не зная — прошепна тя през стиснати устни, все така загледана напред.

Чудесна награда за моето твърдо „не“. Бях готов да се откажа от внучката на Дръм заради Грай, а тя не проявяваше същата склонност по отношение на Анрен Барре. Сърцето ми се сви.

— Винаги съм си мислел… — почнах, но млъкнах.

— Аз също — рече тихо Грай. След известно време добави все така тихо, та едва различавах думите й над грохота на водопада. — Казах на мама, че няма да се сгодя, докато не навърша петнайсет. За никого. Татко се съгласи, а тя се ядоса.

Обърна се рязко по гръб и зарея поглед в небето. Направих същото. Ръцете ни бяха съвсем близо, но не се допираха.

— Докато не навършиш петнайсет — повторих.

— Докато не навършим петнайсет — поправи ме тя.

Доста време след това мълчахме.

Лежах на слънцето и изпитвах неописуемо щастие, сякаш слънчевата светлина преминаваше през мен и ме изпълваше с енергия.

— Повикай птичката — прошепнах.

Тя подсвирна три пъти и от гъстите клони над нас долетя незабавен галещ ухото отговор. След минута птичката се обади отново, но Грай не й отвърна.

Би могла да я повика на ръката си, да я накара да кацне върху пръста й, но не го направи. Миналата година, когато дарбата й започна да набира сила, често я използвахме, за да играем разни игри. Тя ми казваше да се спотая в покрайнините на гората, без да зная какво ще видя, и да се озъртам бдително, като дебнещ в засада ловец. А после неочаквано близо до мен кацаше гълъб или дотичваше фазан. Или пък подушвах лисица, а сетне я зървах, спотаена в тревата недалеч от мен, покорна като домашна котка, свила опашка под лапите си. Веднъж долових по-силна миризма и когато се надигнах, видях мечка: мина през храсталаците и потъна в гората. После дойде усмихнатата Грай и ме попита:

— Хареса ли ти?

В случая с мечката трябваше да призная, че не ми е харесало особено.

— Живее на западния склон на планината Айрн — обясни ми тя. — Спуснала се е насам по реката да лови риба.

Можеше да призове ястреб от висините, да накара пъстърва да скочи над водата. Веднъж, когато беше в лошо настроение, прати облак комари след един овчар чак от другата страна на мочурищата. Скрити зад камъните, наблюдавахме борбата на нещастния овчар с комарите и избухнахме в смях, когато накрая се предаде и побягна, като размахваше ръце и се пляскаше по тила и челото.

Но тогава още бяхме деца.

Сега, докато лежахме един до друг, загледани в синевата и танца на люшканите от ветреца клони, изтегнати върху топлата скала, неусетно почувствах как в щастието ми се прокрадва тревожна мисъл. Бях дошъл, за да кажа на Грай и още нещо. Досега разговаряхме за сгодяване. Но нито тя, нито аз отворихме дума за моята дарба.

Беше минал почти половин месец от случая с усойницата. Не бях виждал Грай през цялото това време, защото първо бях с баща ми и Аллок при оградата, а после всички чакахме появата на Огге. Щом Огге бе чул за змията, със сигурност знаеше и Грай. Ала въпреки това не бе казала нито дума. Нито пък аз.

Предположих, че чака аз да подхвана тази тема. Или може би дори да демонстрирам силата си. Да го направя със същата лекота, с която тя подсвиркваше, за да призове птичката. Но аз не можех и при тази мисъл цялата насъбрана топлина напусна тялото ми и заедно с нея си отиде усещането за покой. Не можех да го направя. Изведнъж ме завладя гняв. Защо да трябва да го правя? Защо трябва да убивам, да разрушавам? За какво ми е тази дарба? Не исках, не желаех да го правя! „Но достатъчно е само да развържеш един възел“ — прошепна един глас в главата ми. Да накарам Грай да завърже панделката си и после да я развържа с поглед. Всеки с моята дарба би могъл да го направи. Дори Аллок. „Не искам, не искам“ — надигна се отново гневният глас.

Седнах и стиснах главата си с ръце.

Грай седна до мен и отчопли една коричка от охлузеното си коляно. Макар че бях завладян от гняв и страх, усещах, че иска да ми каже нещо, че се готви да заговори.

— Ходих с майка ми в Кордемант — каза тя.

— Значи си го видяла.

— Кого?

— Онзи Анрен.

— Уф, и преди съм го виждала — рече тя и махна пренебрежително с ръка. — Говоря за големия лов. На лосове. Искаха да повикаме стадото, дето се спуска по река Ренни от хълмовете на Айрн. Бяха шестима, с лъкове. Мама поиска да отида и аз. Каза ми, че очаква да види как ще призова лос. Отначало отказах. Но тя настоя. Каза, че хората нямало да повярват, че имам дарба, ако не я използвам. Отвърнах, че предпочитам да обучавам конете. Тя пък заяви, че всеки може да обучава коне, но са ни повикали, за да призовем лосовете. Добави също, че човек не може да сдържа дарбата си дълго. Така че накрая отидох. И призовах лос. — Беше притворила очи, сякаш виждаше лоса увиснал във въздуха пред нея. После въздъхна. — Те дойдоха… и ловците повалиха пет. Три млади мъжкаря, един по-възрастен и една женска. Преди да си тръгнем, ни натовариха с много месо и подаръци — манерка с медовина, прежда, разни плетени неща. Подариха ми много красив шал. Ще ти го покажа. Мама беше ужасно щастлива заради успешния лов. Дадоха ни и един нож. Истинско произведение на изкуството, с дръжка от лосов рог, инкрустирана със сребро. Татко каза, че това било стар боен кинжал. Много го хареса. „Не ви е нужен — засмя се Санно Корде, когато ми го даваше, — но пък вие свършихте нещо, от което имаме нужда“. Татко много го хареса. — Тя присви колене и ги обгърна с ръце.

Не разбирах защо ми разказва всичко това. Може би пък нямаше конкретна причина, често се случваше да споделяме един с друг разни неща. Може би по този начин намекваше, че иска да чуе моята история, за моя триумф. Но аз не знаех какво да кажа.

— Когато ги призова… — почнах и млъкнах.

Тя чакаше.

— Какво почувства?

— Не зная. — По-скоро не бе разбрала въпроса ми.

— Първия път, когато се появи дарбата ти — опитах се да бъда по-конкретен. — Знаеше ли, че ще се случи? Усети ли някаква промяна спрямо предишните, неуспешните опити?

— Ох — рече тя. — Да. — И нищо повече.

Сега аз чаках.

— Просто се случи — продължи Грай. Намръщи се, помръдна с пръстчета и накрая каза: — Дарбата ми е различна от твоята, Оррек. Ти трябва да използваш очите…

Тя се поколеба и аз допълних:

— Око, ръка, дума и воля.

— Да. Но при мен е достатъчно да намеря мястото, където се спотайва животинчето, и да помисля за него, това е нещо като да се пресегнеш с невидима ръка или да извикаш на глас, само дето не използваш нито ръката си, нито гласа.

— Но усещаш, когато дарбата се проявява.

— Да. Защото те са там. Зная къде са. Чувствам ги. И те ми отвръщат. Или идват… като че ли между нас е опъната връв. Въже, струна, както го наречеш. — Тя се докосна по гърдите. — Право от тук към тях. Като изопната тел, нали се сещаш? Когато я докоснеш, запява. — Сигурно съм изглеждал ужасно тъпо. Тя поклати глава. — Трудно е да се говори за това!

— Но знаеш, когато го правиш, нали?

— О, да. Още преди да призова някое животно, усещам връзката. Само дето не се простира достатъчно надалеч. И не е изопната.

Седях прегърбен и отчаян. Опитах се да кажа нещо за усойницата, но гърлото ми се бе свило.

— А ти какво почувства, когато уби змията? — попита тя.

Ето така просто ме отърва от оковите на мълчанието.

Само че не знаех какво да кажа. Понечих да заговоря, но избухнах в сълзи. Само за миг. Сълзите ме ядосаха и засрамиха.

— Нищо не почувствах! Просто… съвсем нищичко! Стана ей така. А всички вдигат такава врява… Толкова е глупаво!

Изправих се, приближих се до ръба на перваза и надникнах долу. Изпитвах желание да извърша нещо глупаво и смело.

— Хайде! — викнах и се обърнах. — Да видим кой пръв ще стигне до вира!

Грай скочи, чевръста като катерица. Аз спечелих, но си охлузих и двете колена.

 

Препуснах с Бранти през огрените от слънцето хълмове и когато се прибрах, го разходих, докато се успокои, после го избързах със сено и го завих с чул, дадох му вода и го нахраних. Направих всичко това спокойно и със съзнанието на мъж, който приема своите отговорности. Баща ми не каза нищо и това също бе в реда на нещата — прие за нормално, че правя онова, което трябва да се направи. След вечеря мама ни разказа една история от „Чамхан“, приказна сага на бедраманския народ, знаеше я наизуст. Разказа ни за нападението на героя Хамнеда срещу града на демоните, за разгрома му от краля на демоните и за бягството в пущинаците. Баща ми слушаше също толкова внимателно, колкото и аз. Помня тази вечер като последната от — от хубавите дни? Последната в моето детство? Не зная с какво се разделих тогава, но на сутринта се събудих в различен свят.

— Оррек, ела с мен — рече баща ми късно на идната сутрин и за миг си помислих, че иска да яздим заедно, но той ме отведе до ясеновата гора, на едно място, откъдето къщата не се виждаше. Не каза нито дума, докато вървяхме. Спря на едно хълмче над ручея и каза:

— Покажи ми дарбата си, Оррек.

Вече ви казах, че изпитвах удоволствие да се подчинявам на баща си, макар това не винаги да бе лесно. Навик, с който бях израсъл, откакто се помнех. Никога досега не бях и помислял да му противореча. Каквото и да поискаше от мен, дори да бе трудно, никога не беше неизпълнимо, и дори да бе неразбираемо, в края на краищата се оказваше съвсем обяснимо. Разбирах какво иска от мен сега и защо го иска. Но не можех да го направя.

Кремъкът и стоманата могат да съжителстват мирно един до друг години наред, но удариш ли ги, ще хвръкнат искри. Бунтът е внезапен процес, неочакван като искра, разпалваща огън.

Стоях срещу него, както винаги, когато произнасяше името ми, но не правех нищо.

Той посочи един нисък храст до нас.

— Развали го. — Гласът му не бе нито заповеднически, нито окуражаващ.

Продължавах да стоя неподвижно. Погледнах само за миг към храста и повече не исках да го виждам.

Той почака известно време. Пое си дъх и забелязах, че в позата му има едва доловима промяна, нарастващо напрежение.

— Ще го направиш ли? — попита тихо.

— Не — отвърнах.

Отново се възцари тишина. Чувах далечното ромолене на потока и една птица, която пееше в гората, както и блеенето на овцете от пасището отвъд нея.

— Можеш ли да го направиш?

— Няма да го направя.

Отново мълчание, после:

— Няма от какво да се страхуваш, Оррек. — Говореше с мек глас.

Прехапах устни и стиснах юмруци.

— Не се страхувам.

— За да контролираш дарбата си, трябва да я прилагаш — продължи той с подкупващ глас.

— Няма да я използвам.

— Тогава тя ще използва теб.

Думите му ме завариха неподготвен. Дали и Грай не бе споменала нещо подобно? Не си спомнях добре. Бях объркан и смутен, но не исках да го призная.

Поклатих глава.

И тогава той се намръщи. Наведе глава надолу, сякаш се приготвяше за битка. Когато заговори, гласът му вече не звучеше меко.

— Трябва да покажеш дарбата си, Оррек. Ако не на мен, то на другите. Нямаш право на избор. Да притежаваш сила означава да й служиш. Ти ще бъдеш брантор на Каспромант. Хората ще разчитат на теб, както сега разчитат на мен. Трябва да им докажеш, че могат да разчитат на теб. И да се научиш да прилагаш дарбата си.

Поклатих глава.

След нов кратък период на непоносима тишина той прошепна:

— Заради убиването ли е?

Не знаех дали е заради това, заради мисълта, че дарбата ми може да убива, да унищожава, да руши — дали тъкмо това е причината за моя бунт. Може би беше и това, защото мисълта за мъртвия плъх и за змията ме караше да потръпвам. Зная само, че отказвах да бъда подложен на изпитание, отказвах да приложа тази ужасна сила, отказвах да й позволя да покаже на какво е способна. Но Канок ми бе дал подходящ отговор и аз кимнах.

Той въздъхна, не знам дали от разочарование, или от яд, и се обърна настрани. Бръкна под палтото си и извади връв. Винаги носеше връв, за най-различни нужди, за които можеше да потрябва. Завърза я и я хвърли на земята между нас. Не каза нищо, само я погледна, после и мен.

— Не съм куче, за да ти изпълнявам разни трикове! — избухнах с висок, почти писклив глас. Викът ми отекна в смразяващата тишина между нас.

— Чуй ме, Оррек — заговори той. — Точно това ще бъдеш в Дръмант, искаш или не. Ако не покажеш дарбата си там, какво ще си помисли Огге? Ако откажеш да я прилагаш, на кого ще се уповават хората? — Той си пое дъх и за миг гласът му потрепери от гняв. — Да не смяташ, че ми харесва да убивам плъхове? Да не съм териер? — Млъкна и извърна очи настрани. — Помисли за дълга си. За нашия дълг. Помисли за това и когато сметнеш, че си разбрал, ела при мен.

Наведе се, взе връвта, развърза я с пръсти, прибра я в джоба си и тръгна нагоре по хълма, към ясеновата гора.

Когато си спомням за този момент, си мисля за това как я прибра, защото дори толкова къса връв може да потрябва. Останах сам и вече можех да плача на воля, но сълзите не идваха.