Урсула Ле Гуин
Дарби (11)

11

Когато след прекараните в пущинака дни и нощи се върнахме и най-сетне отново се събрахме с мама, а аз можах да се изкъпя и да сложа чисти дрехи, дори недружелюбните стаи на Дръмант, които никога не бях виждал, ми се струваха познати.

Слязохме за вечеря в голямата зала и чух брантор Огге да заговаря баща ми за пръв път от няколко дни.

— Къде е жена ти, Каспро? — попита го. — Къде е хубавата калука? И сляпото ти момче? Ето, доведох внучката си да се запознае с него — чак от другия край на моите владения, направо от Риммант. Ей, момче, ела да те запозная с Вардан, да видим дали ще се харесате!

Думите му бяха последвани от груб смях в залата.

Чух Даредан Каспро, майката на момичето, да му шепне да пристъпи напред. Положила ръка на рамото ми, мама каза:

— Радвам се да се запознаем, Вардан. Това е синът ми Оррек.

Момичето не отговори. Вместо това чух тихо хленчене, а може би скимтене, и се зачудих дали не си носи кученце.

— Здравей, как си — казах и склоних леко глава.

— Как си как си как си — отвърна някой пред мен с дрезгав тих глас, откъм мястото, където трябваше да е момичето.

— Кажи здравей, Вардан — отново настойчиво прошепна Даредан.

— Си как си как си как.

Не знаех какво да кажа. Вместо мен заговори мама:

— Много добре, благодаря ти, миличка. От Риммант е доста път, сигурно си изморена.

Отново необяснимото хленчене и скимтене.

— Да, така е — потвърди майка й, но веднага след това се намеси Огге.

— Хайде, стига, жени, оставете младите да си поговорят. Не им подсказвайте какво да си кажат. Не искам да ги сгодявате насила. Ама каква хубава двойка са, нали? Какво ще кажеш, момче, нали е хубавица моята внучка? В жилите й има от твоята кръв, кръв на калуци, но си е чиста проба Каспро. Родословието ще се запази, а това е важното! Красавица ми е тя, нали?

— Не мога да я видя, господине. Сигурно е красавица, щом казвате.

Мама ме стисна за ръката, но не знаех дали ме окуражава, или е изплашена и объркана.

— Не можел да я види! Не можел да я види! — разсмя се Огге. — Ами тогава нека тя ти бъде водач. Вардан има чудесни очи. Красиви, остри, проницателни. Типични очи на Каспро. Нали така, момиче? Нали така?

— Нали така. Нали така. Нали така. Мама, иска аз качи горе.

— Да, мила. Ще се качим. Ще ви помоля да ни извините, пътят беше дълъг и тя е изморена. Нека си почине малко преди вечеря.

Вардан и майка й си тръгнаха. Ние не можехме. Трябваше да седим часове наред на дългата маса. През целия ден бяха пекли глигана на жар. Когато внесоха главата, се разнесоха триумфални викове. Вдигнаха се тостове за ловците. Залата се изпълни с острата миризма на печен дивеч. Някой напълни чинията ми с късове месо. Лееше се вино, не бира или ейл, а червено вино от лозята в южните покрайнини на владението — само Дръмови правеха вино в цялото Предпланиние. Беше тръпчиво, сладко-кисело, и удряше право в главата. Скоро гласът на Огге са извиси над останалите: той първо скастри големия си син, сетне се захвана и с малкия, бащата на Вардан.

— Ей, Себб, какво ще кажеш, да направим годеж, а? — провикна се и избухна в смях. След малко викна пак: — Айде бе, Себб! Защо не говориш нищо за годежа? Тук са всички наши приятели. Всичките под един покрив. Каспрови, Барреви, Кордеви и Дръмови. Най-добрата кръв в цялото Предпланиние. Ей, брантор Канок Каспро, какво ще кажеш? Съгласен ли си? Вдигам тост. За приятелството, верността, любовта и брака!

На двамата с мама не ни позволиха да се качим горе след вечеря. Трябваше да останем в голямата зала при Огге Дръм и хората му, докато те се наливат с вино. Огге все се навърташе около нас и непрестанно заговаряше мама. Тонът и думите му бяха все по-настойчиви, но нито Мелле, нито Канок, който също седеше до нас, не се поддаваха на предизвикателствата му и не отвръщаха гневно. По някое време жената на брантора се намеси, за да защити майка ми от нападките на съпруга си. Огге се умълча за известно време, после отново се скара с големия си син и ние най-сетне намерихме възможност да се измъкнем и да се качим горе.

Докато вървяхме по коридора към стаята, мама попита баща ми:

— Канок, не може ли да си тръгнем още сега?

— Почакай — отвърна той шепнешком. Прибрахме се в стаята и баща ми затвори вратата. — Трябва да говоря с Парн Барре. Тръгваме утре рано сутринта. Той няма да ни стори нищо тази нощ.

Мама се засмя, но долових в гласа й отчаяние.

— Ще бъда при теб — увери я той. Тя ме пусна и го прегърна.

Това беше всичко, което исках да узная. Радвах се, че ще си тръгнем, макар че заминаването ни приличаше по-скоро на бягство. Но имаше един въпрос, който не ми даваше покой.

— Момичето — рекох. — Вардан.

Усетих, че се извръщат към мен. Последва кратко мълчание, вероятно се споглеждаха.

— Тя е дребничка и грозна — каза мама. — Има сладка усмивка, но е…

— Слабоумна — добави баща ми.

— Не, Канок, не е чак толкова зле. По-скоро е като дете. В ума си. Като малко дете. Съмнявам се някога да порасне.

— Слабоумна е — повтори баща ми. — И Дръм я предлага за жена на Оррек.

— Канок — прошепна мама, изплашена от тона му, от омразата в гласа му.

На вратата се почука и баща ми отиде да отвори. Чуха се приглушени гласове, после мама излезе. Напипах ръба на леглото и седнах.

— Детето е получило гърч — каза баща ми. — Даредан помоли майка ти да й помогне. Мелле успя да се сдружи с много жени тук, докато ние с теб намерихме само врагове. — Засмя се тъжно. Чух, че сяда в креслото до огнището. — Оррек, да знаеш как ми се ще да сме далече оттук!

— На мен също — признах.

— Лягай и спи. Аз ще чакам майка ти.

Аз също исках да я чакам и продължих да седя, но той дойде и ме бутна да легна, а после ме зави нежно с мекото топло вълнено одеяло. Заспах на мига.

Събудих се внезапно и веднага се отърсих от съня. На двора кукуригаше петел. Може би беше зазоряване, а може би по-рано. В стаята се чуваше тих шум.

— Татко?

— Оррек? Събуди ли се? Тъмно е и не виждам. — Мама се приближи до леглото. — Ух, колко ми е студено! — Трепереше почти неудържимо. Намести се до мен и аз я завих с одеялото.

— Къде е татко?

— Отиде да говори с Парн Барре. Тръгваме на зазоряване. Предупредих Денно и Даредан, че си заминаваме. Мисля, че ме разбраха. Казах само, че сме отсъствали прекалено дълго и че баща ти се безпокои за пролетната оран.

— Какво му беше на момичето?

— Нищо сериозно. Преуморява се лесно и получи гърч, а майка й беше страшно изплашена. Пратих я да поспи и останах при нещастното дете. После и аз съм заспала… не зная кога… а като се събудих, ми беше страшно студено. И сега не мога да се стопля… — Прегърнах я и тя се притисна до мен. — Накрая дойде една старица и ме смени. Щом се върнах, баща ти излезе да намери Парн. Май ще е добре да събера багажа. Само че е още тъмно.

— Остани при мен да се стоплиш — казах и тя ме прегърна. Все така трепереше. Баща ми се върна. Имаше кремък и огниво и запали свещ, а мама стана да ни събере нещата. Промъкнахме се безшумно по коридора, спуснахме се по стълбите и излязохме на двора. Почти можех да подуша зората, пък и петлите бяха гласовити като преди съмване. Отидохме в конюшнята и един сънен и сърдит коняр ни помогна да оседлаем конете. Мама изведе Пъстра навън и я задържа, докато се кача. Зачаках на седлото.

Изведнъж чух тихия й изненадан вик. Още копита затропаха по калдъръма. Тя възкликна:

— Канок, погледни!

— Уф! — изсумтя той с отвращение.

— Какво има? — попитах.

— Пиленцата — отвърна тихо баща ми. — Зарязали са кошницата там, където майка ти им я даде. Оставили са ги да умрат.

Помогна на Мелле да се качи на Гъсока, после изкара Бранти от конюшнята, конярят отвори портата и излязохме навън.

— Ех, да вземем да препуснем — въздъхнах.

Мама помисли, че наистина го предлагам, и отвърна:

— Не бива, миличък.

Канок, който яздеше зад нас, се засмя.

— Така е. Ще препускаме ходом.

От дърветата вече пееха птички и ми се дощя да зърна утринната светлина.

След около миля-две тя каза:

— Глупаво беше да носим такъв подарък в къща като тази.

— Като тази? — повтори баща ми. — Толкова голяма и великолепна, имаш предвид?

— Само в техните очи — отвърна Мелле Аулита.

— Татко, няма ли да кажат, че сме избягали? — попитах.

— Ще кажат.

— Тогава не трябваше ли… не трябваше ли?

— Оррек, ако бяхме останали, щях да го убия. И въпреки че не бих имал нищо против, не мога да го направя в собствения му дом. И той го знае добре. Поне се отървахме от него.

Не знаех какво има предвид, нито майка ми, докато късно сутринта не чух тропот на копита зад нас. Ние с мама се уплашихме, но баща ми каза:

— Това е Парн.

Тя ни настигна и ни поздрави с дрезгавия си глас, който толкова много прилича на гласа на Грай. После попита:

— Е, Канок, къде са ти юниците?

— Под онзи хълм ей там.

Отбихме от пътя. После спряхме и мама и татко скочиха от конете. Мама ми помогна да сляза и ме отведе на брега на едно поточе, после напои Гъсока и Пъстра. Канок и Парн препуснаха нанякъде и след малко вече не можех да ги чувам.

— Къде отиват? — попитах.

— На ливадата. Баща ти помоли Парн да повика юниците.

Чакането ми се стори дълго, защото непрестанно се ослушвах за тропот на преследвачи, но не чувах нищо освен чуруликането на птичките и далечното мучене на добитъка. Мама каза:

— Връщат се.

След малко чух стъпките на животни в тревата и доволното пръхтене на Бранти, чух и гласа на баща ми, говореше нещо на Парн.

— Канок! — подвикна мама и той отвърна:

— Всичко е наред, Мелле. Нашите са. Дръм се е грижил добре за тях. Ще ги откараме у дома. Всичко е наред.

— Добре. — Тя въздъхна унило.

Отново потеглихме на път. Мама беше най-отпред, после аз, след мен Парн с двете юници и накрая баща ми. Животните не ни забавяха: млади и пълни с енергия, те поддържаха отлично темпо и не изоставаха от конете. По обед влязохме в нашите владения и се отправихме право към Роддмант. Парн предложи да отведем юниците там и да ги оставим няколко дни по техните пасища.

— Така няма да дразним никого — каза. — А и за Дръм ще е по-трудно да ги открадне пак.

— Освен ако не стовари яда си върху вас.

— И това не е изключено. Но ако Огге Дръм иска война, ще я получи.

— Поиска ли я от вас, ще я получи и от нас — закани се ядосано баща ми.

Чух как мама шепне: „Енну, чуй и бъди с нас“. Любимата й молитва, когато беше разтревожена и изплашена. Преди време я бях разпитвал кой е този Енну, дето прави гладък пътя, благославя работата и изглажда кавгите. Котката бе творение на Енну, както и опалът, дето мама неизменно носеше на шията си.

Някъде по залез — вече не усещах залязващото слънце на гърба си — наближихме Каменната къща на Роддмант. Още на миля от нея чух кучешки лай. Цяла глутница кучета ни заобиколи, когато наближихме, приветстваха ни с радостен лай. Появи се и Тернок и ни поздрави гръмогласно. Малко след това някой спря Пъстра и се притисна към крака ми. Беше Грай.

— Чакай, Грай, остави го да слезе от коня — обади се Парн с дрезгавия си глас. — Помогни му де.

— Няма нужда — възразих. Преметнах крак през седлото и стъпих на земята. Грай ме хвана за ръката и я чух, че хлипа.

— О, Оррек! — въздъхна тя. — О, Оррек!

— Няма нищо, Грай, няма нищо. Аз не съм…

— Зная — прекъсна ме тя и пусна ръката ми, но продължи да подсмърча. — Здрасти, мамо. Здравейте, брантор Канок. Здравей… — Чух как се прегръща и целува с Мелле. После отново дойде при мен.

— Парн каза, че имаш куче — заговорих малко смутено, защото още ми тежеше мисълта за смъртта на Хамнеда. И не само това, но и задето го бях избрал — макар да знаех, че решението ми е погрешно.

— Да, женска. Искаш ли да те заведа?

— Аха.

— Ела.

И ме поведе нанякъде — дори тази къща и дворът, които познавах като дланта си, сега ми се струваха като лабиринт от загадки в мрака — и рече:

— Почакай. — И след минута-две продължи: — Сажда, седни. Оррек, това е Сажда. Това е Оррек, Сажда.

Приклекнах. Протегнах ръка и почувствах топло дихание на дланта си, а после нежно докосване на мустачки и леко близване на влажен език по пръстите. Размърдах леко ръка, опасявах се да не направя нещо нередно, например да бръкна в окото на кученцето, но то стоеше съвсем спокойно, с плътно прилепнала козина по главата и щръкнали, но меки ушенца.

— Черна овчарка? — попитах тихо.

— Да. Миналата пролет Кинневата Бреза окучи три. Децата взеха Сажда да си играят. Помолих да ми я дадат за теб. Тя е добро куче. На, дръж повода. — Грай натика между пръстите ми изтъркан ремък. — Разходи се с нея.

Изправих се и усетих, че кучето също става. Пристъпих и изведнъж почувствах, че овчарката е спряла пред мен и ми пречи.

— Така няма да стигнем доникъде!

— Да, защото ако продължиш, ще се препънеш в една талпа. Позволи й да те води.

— Какво да правя?

— Кажи й „върви“ и името й.

— Върви, Сажда — казах в мрака и ремъкът в ръката ми се изопна.

Кучето ме поведе надясно, после прави напред. Повървяхме известно време и спрях. Сажда също спря. Веднага.

— Назад при Грай, Сажда — казах и се обърнах.

Ремъкът ме завъртя, повървяхме и Сажда спря. Спрях и аз.

— Тук съм — каза Грай точно пред мен.

Коленичих и погалих кучето, то беше клекнало. Прегърнах го. Едно нежно ушенце се отърка в лицето ми, мустачките ме погъделичкаха по носа.

— Сажда, Сажда — промълвих.

— Не използвах призоваването. Всъщност само в началото, няколко пъти — обясни Грай, и тя бе клекнала до мен. — И без него учи страшно бързо. Умна е и е уравновесена. Но ще трябва да се поупражнявате заедно.

— Трябва ли да я оставя тук и да дойда след няколко дни?

— Не. Ще ти кажа какво да избягваш. Гледай да не й поставяш по няколко задачи едновременно. Всъщност ще продължа да работя с нея, когато те навестявам. Приятно ми е да го правя.

— Ще е чудесно — отвърнах. След заплахите и неприязънта, с която ни бяха обгърнали в Дръмант, нежният, изпълнен с обич глас на Грай и топлата близост и всеотдайността на кучето поставяха на изпитание умението ми да се владея. Скрих лице в гъстата нежна козина и прошепнах:

— Добро куче.