Урсула Ле Гуин
Дарби (15)

15

Много дни ми беше достатъчно само че имам при себе си страниците, изписани от Мелле за мен — вече бях донесъл и другите. Държах ги в една резбована кутия. Четях ги призори: събуждах се с кукуригането на петлите, сядах на масата и повдигах превръзката на челото си, за да мога да я смъкна незабавно, ако някой влезе. Стараех се да не поглеждам встрани от изписания текст и само веднъж, в началото, погледнах през прозореца, за да видя небето. Успокоявах се с мисълта, че не мога да сторя зло никому, докато гледам страниците.

Особено внимавах — макар че не беше никак лесно — да не поглеждам към Сажда. А толкова ми се искаше да я видя. Давах си сметка, че ще е трудно, докато се върти около мен из стаята, затова преди да започна да чета, я извеждах пред вратата и й нареждах да чака там. Тя отвръщаше с покорно тропване на опашката, но въпреки това се чувствах като предател, когато затварях вратата.

Основното затруднение при четенето произхождаше от това, че страниците бяха прибирани разбъркано в раклата, а аз бях нарушил още повече последователността при пренасянето им в моята стая. Освен това мама бе записвала всичко, което й бе идвало наум, и често това бяха откъслечни истории, без начало и край и без никакви обяснения. На една от първите страници мама бе оставила кратка бележка: „Това е от «Молитва към Енну», на която ме учеше баба, тя е за жени“, на друга: „Не зная нищо повече за тази «Легенда за Благословения Мому»“. Няколко страници бяха с посвещение „На сина ми Оррек от Каспромант“. Една от първите истории, легендата за основаването на Дерисова вода, носеше названието: „Капки от ведрото на извора на Мелле Аулита от Дерисова вода и Каспромант, на моя възлюбен син“. Ала с влошаването на болестта й, което си личеше от разкривения и объркан почерк, обясненията намаляваха, заменени от несвързани откъси. Вместо истории все по-често се натъквах на поеми и балади, изписани със ситен почерк от край до край. Някои от тези последни страници бяха ужасно трудни за разчитане. Последната — която всъщност се оказа отгоре на купчината — съдържаше само няколко избелели реда. Спомням си как мама се оплака, че била твърде изморена и не можела да пише повече.

Сигурно изглежда странно, че след огромното удоволствие да чета тези безценни дарове от майка ми бях готов доброволно да се обкръжа с мрак и да се препъвам през целия ден, воден от кучето. Но аз нямах нищо против. Правех го, защото единственият начин да защитавам Каспромант бе да остана слепец. За мен бе неописуемо щастие да разнообразявам по този начин задълженията си, но въпреки това им оставах верен.

Давах си ясна сметка, че не аз съм причината за тази промяна в живота ми. Нямаше да се случи, ако не беше Грай, за да каже: „Ти можеш да ги четеш“. През цялата есен тя бе заета с прибирането на реколтата в Роддмант и ме навестяваше рядко, но всеки път, когато идваше, я отвеждах в моята стая, показвах й кутията с листовете и й разказвах какво съм прочел.

Колкото и да е странно, тя изглеждаше смутена и объркана и бързаше да излезе. За разлика от мен, осъзнаваше ясно риска, на който се излага. Обитателите на Предпланинието бяха със сравнително широки разбирания и едва ли биха обърнали внимание на младеж и девойка, които яздят и се разхождат заедно, но да влиза и да остава в стаята ми щеше да е прекалено. Раб и Соссо първи щяха да ни сгълчат и което бе по-лошо — можеха да тръгнат клюки. Когато тази мисъл стигна до съзнанието ми за пръв път, цял се изчервих. Забързах след Грай и прекарах един неспокоен следобед, в който говорехме единствено за коне.

Най-приятната част неизменно бе моментът, в който говорехме за онова, което четях. Веднъж изрецитирах баладата на Одрессел, която дълбоко ме бе покъртила, но Грай не остана впечатлена. Тя предпочиташе истории. Не можех да й обясня защо стихотворенията и поемите ме привличат повече. Опитвах се да си изясня как са построени, по какъв начин са били подредени думите, как е постигната римата, как напевът следва извивката на строфата. Понякога повтарях отделни късчета или цели произведения през деня, който за мен преминаваше в мрак. Опитвах се и аз да подреждам думите в подобен ред и понякога се получаваше. Това ми доставяше неописуемо удоволствие и ме караше да продължавам да се усъвършенствам.

Напоследък Грай неизменно беше в лошо настроение. Вече беше започнал дъждовният октомври и предпочитахме да седим при огнището и да си говорим. Раб ни поднасяше сладкиш с ядки и с Грай му се наслаждавахме, без да бързаме. Веднъж тя ме попита:

— Оррек, защо според теб ги има дарбите?

— За да могат хората да се защитават.

— Не и моята.

— Така е, но ти можеш да помагаш по време на лов и да обучаваш животни.

— Зная. Но твоята дарба например. Или на баща ми. Да унищожавате. Да убивате.

— Все някой трябва да върши и това.

— Съгласна съм. Но знаеш ли… татко може да извади треска от пръста ти или трън от петата с помощта на неговата дарба с ножа. Бързо, умело, без капчица кръв. Само поглежда и… готово. А пък Нонно Корде може да ослепи, да те лиши от слух, но веднъж помогна на едно дете да започне да чува. Беше глухо и нямо, разбираше майка си само със знаци, но сега чува достатъчно, за да се научи да говори. Тя каза, че правела същото, когато карала някого да оглушее, само че наопаки.

Въпросът бе много интересен и му отделихме още известно време, но изглежда, от двама ни Грай бе по-заинтригуваната.

— Чудя се дали всички дарби могат да действат на обратно — каза.

— Какво искаш да кажеш?

— Не става дума за призоваването. За него е ясно. Но ножът или уменията на Кордеви… може би са имали обратен ход. Ако е така, може би някога са били използвани за лечение на хора. За изцеряване. А по-късно хората открили, че могат да ги прилагат като оръжие, и забравили първоначалното им предназначение. Дори юздите, които притежават Тиброви, отпърво може да са били дарба за работа с хора, а едва по-късно да са обърнати наопаки, за да карат хората да работят за тях.

— А за Морганови какво ще кажеш? — попитах. — Тяхната дарба не е оръжие.

— Така е. Тя е само начин да се разбере от какво боледува човек, за да знаеш как да го излекуваш. Има само една посока. Затова Морганови са принудени да се крият по пущинаците, където не ходи никой.

— Добре де. Но някои дарби имат само една посока. Например почистващата дарба на Хелварови. А също и моята.

— Може и те в началото да са били за изцеление. Ако в организма нещо не е наред, някоя бучка, която да изглежда като стегнат възел, може би дарбата ти е предназначена да го развърже… да оправи нещата, да възстанови нормалния ред.

Това бе неочаквана възможност за мен. Знаех какво има предвид. Беше като поезията, която редях в главата си, като безразборните думи, които изведнъж се подреждаха в строга последователност, придобиваха ясен смисъл и човек си казваше: да, така е.

— Но защо тогава сме престанали да използваме дарбите за това и сме ги насочили към разрушение?

— Защото има твърде много врагове. А може би и понеже е невъзможно дарбата да се използва в две посоки. Не можеш едновременно да вървиш напред и назад.

По гласа й познах, че думите й имат важно значение за нея. Навярно бе свързано с нейната дарба, но не бях сигурен за конкретното им значение.

— Какво пък, ако някой се наеме да ми покаже как да използвам дарбата си, за да правя, вместо да развалям, готов съм да се науча.

— Наистина ли? — Гласът й беше необичайно сериозен.

— Всъщност не. Първо искам да унищожа Огге Дръм. Тя въздъхна.

Вдигнах ръка и стоварих юмрук върху един от камъните на огнището.

— И ще го направя. Ще смачкам тая дебела усойница при първа възможност! Защо не го направи Канок? Какво чака? Мен ли? Той знае, че аз не мога… не мога да контролирам дарбата си. А той може. Как може да си седи, вместо да отиде и да отмъсти за майка?

Никога досега не го бях казвал пред Грай, дори пред себе си. Бях ужасно разгорещен и ядосан. Отговорът й ме охлади.

— Искаш баща ти да умре?

— Искам да умре Дръм!

— Знаеш, че Огге Дръм ходи денем и нощем с охрана, мъже с мечове, ножове и арбалети. А синът му Себб притежава неговата дарба, Рен Корде също им служи, хората му внимават някой да не пресече границата с Каспромант. Нима искаш Канок да отиде там и да го убият?

— Не…

— Нали не смяташ, че би могъл да убива скришом… като онзи другия? Да се прокрадва в тъмнината? Мислиш ли, че Канок би го направил?

— Не — повторих и стиснах главата си с ръце.

— Баща ми каза, че вече две години се страхува да не би Канок да се метне на коня и да препусне право в Дръмант, за да убие Огге Дръм. Както някога са отишли в Дънет. Само че сам.

Не отговорих. Знаех защо Канок не го е направил. Заради хората си, които имаха нужда от защита. Заради мен.

След известно време Грай подхвърли:

— Не зная дали ти можеш да използваш дарбата си в двете посоки, но аз мога.

— Късметлийка.

— Вярно. Макар че мама не смята така. — Тя неочаквано се надигна и извика:

— Сажда! Ела да се разходим.

— Какво искаше да кажеш с това за майка ти?

— Пак настоява да замина с нея в Борремант за зимния лов. Каза, че ако не искам да отида с нея и да се науча да призовавам по време на лов, най-добре да си намеря съпруг, и то по-скоро, защото не бива да очаквам, че хората в Роддмант ще ме търпят, без да им помагам с дарбата си.

— Но… какво казва Тернок?

— Татко е обезпокоен и разтревожен, но не иска да ядосвам мама, пък и не разбира защо не искам да стана брантор.

Усещах, че Сажда е спряла до нас, настръхнала, нетърпелива да излезем на разходка. Надигнах се. Когато излязохме, се оказа, че ръми.

— А ти защо не искаш? — попитах.

— Това е като онази история с мравките. Хайде! — Тя се затича в дъжда. Сажда ме задърпа след нея.

Тревожен разговор, от който разбрах едва половината. Грай бе обезпокоена от нещо, но аз не можех да й помогна, а споменаването на евентуалния съпруг ме бе смутило. Не бяхме разговаряли на тази тема от онзи ден при водопада. Не можех да очаквам от нея да остане вярна на обещанията си. Пък и закъде да бързаме? Бяхме едва на петнадесет, дори беше рано да разговаряме за това. Достатъчно беше, че веднъж вече бяхме обсъждали въпроса. В Предпланинието годежите по споразумение се правят рано, но сватба се вдига едва към двайсетгодишна възраст. Опитвах се да се успокоя с мисълта, че Парн просто е заплашвала Грай. Ала въпреки това имах усещането, че тази заплаха надвисва и над мен.

В думите на Грай за дарбите имаше някакъв смисъл, макар че ми изглеждаше по-скоро теоретичен — с изключение на нейната дарба, призоваването. Тя сама бе казала, че може да се прилага и в двете посоки. Ако под движение назад подразбираше призоваване на диво животно, за да бъде убито, обратната посока бе отредена на домашните животни — обяздването на коне, издирване на изгубен добитък, обучаване на кучета, лечение. Да уважаваш вярата, не да я предаваш — ето как виждаше нещата тя. Ако наистина беше така, Парн не би могла да й стори нищо.

Вярно бе, че кучкарството и обяздването можеха да се учат като занаят. Дарбата, която те си предаваха по наследство, бе призоваване на дивеч. Грай не би могла да стане брантор на Роддмант или където и да било, без да прилага дарбата си. Парн вероятно смяташе, че щом не почита дарбата си, Грай я предава.

Но аз? Като не използвах дарбата си, като я отричах, като не й вярвах — не я ли предавах?

 

Така продължаваше онази черна година, въпреки че във всеки ден имаше по един светъл час — на зазоряване. А в началото на зимата в Каспромант дойде беглецът.

Беше му се разминало на косъм, макар да не го знаеше, защото бе дошъл в земите ни от запад, през овчите пасища, където бяхме видели усойницата, а Канок често навестяваше оградата там. Видял го да прескача оградата и да се промъква — така ни каза — нагоре по хълма. Обърнал Бранти и препуснал към него.

— Вече бях вдигнал лявата си ръка — каза ни. — Бях сигурен, че е крадец на овце или че е дошъл за Сребристата крава. Не зная какво ме задържа.

Както и да е, не поразил Еммон на място, а спрял пред него и поискал да узнае кой е и какво търси тук. Може би е осъзнал, в този кратък миг, че човекът не е някой като нас, че не е крадец на добитък от Дръмант, нито крадец на овце от Гленс, а просто странстващ чужденец.

Навярно след като бе чул говора му, това странно наречие от Низините, сърцето му се бе смекчило. Така или инак, баща ми повярвал в историята, която му разказал Еммон — че идва от Данер, но се изгубил и търси място, където да се подслони, и временна работа, за да се отблагодари за храната. Над хълмовете се стелел студен декемврийски дъжд, мъжът нямал дори свястно палто, само дрипав жакет и шалче.

Канок го отвел в близката ферма при старицата и сина й, които се грижеха за Сребристата крава, и го поканил на следващия ден да дойде в Каменната къща, където ще може да му осигури работа.

Досега май не съм ви разказвал за Сребристата крава. Това е юницата, която остана във владението, когато крадците на Дръм отмъкнаха другите две. Стана една от най-хубавите крави в Предпланинието. Аллок и баща ми я отведоха в Роддмант, за да я кръстосат с един от големите бели бикове на Тернок, и по целия път хората излизали да й се любуват. При първото заплождане — мъжко и женско, а при второто две женски. Старицата и синът й се грижеха за нея, сякаш е принцеса, не я изпускаха от очи, пазеха я, както пазят живота си, разчесваха снежнобялата й козина, даваха й от най-хубавата храна и възпяваха хубостта й пред всеки, който идваше да я види. Бяха я нарекли Сребристата крава и тя се оказа родоначалничката на стадото, за което мечтаеше Канок. Щом теленцата се отбиха, той ги прати в планинските пасища, далече от опасните граници.

На по-следващия ден скитникът от Низините дойде в Каменната къща. Като чуха Канок да го приветства добронамерено, всички го приеха без въпроси, нахраниха го, дадоха му едно старо палто, за да не мръзне, и изслушаха разказа му. Всички се радваха, че ще има кого да слушат през скучните зимни дни.

— Той говори като нашата скъпа Мелле — прошепна през сълзи Раб.

По това време на годината няма кой знае колко работа и не се нуждаехме от допълнителна работна ръка, но в Предпланинието е традиция да се помага на странници в нужда и за да не бъде обиден гостенинът, винаги му се предлага да върши нещо — стига да не се окаже, че принадлежи към някое владение, с което сте във вражда, защото в такъв случай дните му са преброени. Беше повече от ясно, че Еммон не разбира нищичко от коне, овце или крави, нито от каквато и да било полска работа, но всеки може да лъска сбруи. Натовариха го да почиства амуниции и той го правеше — от време на време. Колкото да не се чувства пренебрегнат.

Най-често седеше с мен и Грай в ъгъла при голямото огнище, докато жените предяха и пееха безкрайните си тихи песни. Вече ви разказах за това как говори и колко ни зарадва с появата си, най-вече защото идеше от далечни земи, където нещата, които ни тревожеха, нямаха почти никакво значение и никой не търсеше отговори на мрачните въпроси, които ни вълнуваха.

Когато стигна до въпроса за превръзката и му казах, че баща ми ми е наредил да я нося, той сметна, че няма да е удобно да продължи да разпитва. Надушваше тресавищата отдалеч, както обичат да казват в Предпланинието. Но при първа възможност разпита хората от стопанството и те охотно му разказаха как очите на младия Оррек били затворени, защото притежавал дива дарба и можел да унищожи всичко и всекиго, когото вижда, независимо дали го иска, или не, а сетне вероятно и за Кадард Слепия, за това как Канок нападнал Дънет и вероятно за смъртта на мама. Не зная доколко е повярвал на всичко това и доколко смяташе, че това са суеверия на невежи селяци, които живеят в плен на собствените си страхове и през зимата си разправят страшни истории, понеже си нямат друга работа.

Еммон скоро се привърза към мен и Грай и изглежда осъзнаваше колко много ценим компанията му, мисля дори, че си мислеше, че ни просвещава. Когато научи, че макар баща ми да е затворил очите ми, аз съм този, който се грижи превръзката да не падне, бе искрено изненадан.

— Сам ли го правиш? — попита. — Оррек, ти си побъркан! Ти не си зъл. Не би сторил зло дори на муха даже ако я гледаш цял ден!

Той беше мъж, а аз момче, беше крадец, а аз бях учен на честност, беше виждал широкия свят, а аз не, но познавах злото по-добре от него.

— Да, не съм зъл човек — съгласих се.

— Е, във всеки от нас се таи по малко злина и най-добре е да я пуснем навън, да й дадем отдушник, а не да я отглеждаме в мрака, нали?

Съветваше ме добронамерено, но думите му ми причиняваха болка и обида. Не исках да отвърна грубо и вместо това станах, повиках Сажда и излязох. На вратата чух Еммон да казва на Грай:

— Ох, той е съвсем като баща си.

Не зная какво му отвърна тя, но от този момент Еммон спря да говори за превръзката.

Най-често разговаряхме за обяздване на коне или си разказвахме истории. Еммон не знаеше много за конете, но беше виждал чудесни екземпляри в градовете в Низините. Ала нито един толкова добре обучен, колкото нашите, дори старата Пъстра и Гъсока, да не говорим за Звезда. Когато времето беше хубаво, излизахме навън и Грай му показваше всички трикове и стъпки, които бяха изучили със Звезда и за които знаех от подробните й описания. Чувах възхитените одобрителни възгласи на Еммон и се опитвах да си представя Грай на кобилката, която никога не бях виждал. Не бях виждал и Грай такава, каквато беше сега.

Понякога долавях в гласа на Еммон, когато говореше с Грай, една едва доловима мекота, предразполагаща, почти ласкава. В повечето случаи той говореше с нея както мъж разговаря с момиче, но понякога и като мъж, който говори с жена.

Не че постигаше нещо. Тя му отговаряше по момичешки — троснато и лаконично. Може да го харесваше, но нямаше високо мнение за него.

Когато валеше дъжд, духаше вятър или сняг покриеше хълмовете, предпочитахме да си останем в топлия ъгъл. Тъй като скоро изчерпахме темите за разговор, а Еммон не го биваше да разказва за живота в Низините, Грай ме помоли да подхвана някое предание. Тя харесваше героичните разкази от „Чамхан“ и затова им разказах историята за Хамнеда и неговия приятел Омнан. След това, изкушен от жадното внимание на аудиторията — защото дори жените бяха престанали да предат, а някои дори бяха спрели колелата на чекръците, за да ме чуват по-добре — продължих в същия дух и изрецитирах една поема от ръкописите за Храма на Раниу. Имаше празнини там, където паметта на мама й бе изневерявала, и аз ги бях запълнил със собствени думи, като се бях придържал към общия смисъл. Поемата винаги ме вдъхновяваше, докато я рецитирах, завладяваше съзнанието ми и караше гласа ми да трепери. Когато приключих, за първи път в живота си можех да се насладя на изуменото мълчание, което е най-сладката награда за всеки изпълнител.

— Проклет да съм! — възкликна Еммон сподавено.

Жените се размърдаха и чух възхитения им шепот.

— Откъде знаеш тази песен? — започнаха да питат. — От майка ти, разбира се — отговаряха си сами. — И си я запомнил?

— Тя я написа — отвърнах, без да мисля.

— Написала я е? Ти можеш да четеш? Не и с превръзката!

— Мога да чета. Не и с превръзката.

— Страхотна памет имаш!

— Паметта е зрението на слепеца — отвърнах с известна злоба, предусещах, че най-добрата защита е нападението, след като сам се бях издал.

— Тя ли те научи да четеш? — попита Еммон.

— И мен, и Грай.

— Но какво четеш? Никога не съм виждал книга тук — продължи разпита той.

— Мама написа няколко.

— Брей да му се не види! Чакай, аз имам една книга. Дадоха ми я долу в града. Трябва да е някъде из торбата, взех я, защото мислех, че може да се окаже ценна. Ей сегичка ще я донеса. — След малко се върна и пъхна в ръцете ми кутия. Капакът се повдигаше лесно. Вътре напипах нещо гладко и меко, като копринена кърпа. Под нея имаше множество листа, досущ като тези от книгите на мама, тънки и фини, лесни за прелистване. Докосвах ги с почуда и удивление. Нямах търпение да ги разгледам, но вместо това подадох книгата на Еммон и го помолих:

— Почети ми.

— Ей, Грай, ти чети — рече припряно Еммон.

Чух Грай да прелиства страниците. Успя да разчете няколко думи и се отказа.

— Изглежда различна от книгите на Мелле — оплака се тя. — Буквите са дребни, черни и изправени и само някои са ми познати.

— Защото е напечатана — обясни Еммон с тон на познавач, но когато се поинтересувах какво значи това, не обясни. — Жреците ги правят. Имат едни колела, като винарски преси, нали се сещаш…

Грай ми описа книгата — отвън имала кожена подвързия, вероятно от телешка кожа, с блестящи ръбове, извезани със златист конец, а на гръбчето, където се съединявали листата, чиито краища също били позлатени, имало надпис с червено.

— Много е красива — въздъхна възхитено. — Сигурно е ужасно ценна.

Изглежда, я бе подала на Еммон, защото го чух да казва:

— Не, Оррек, тя е за теб. Щом можеш да четеш, чети. Ако не сега, след време може би. Току-виж си станал прочут книжник, а? — И се разсмя безгрижно.

Благодарих му и взех книгата от ръката му. Сигурен бях, че наистина е ужасно ценна.

Успях да я разгледам още на идната сутрин. Видях позлатените по края страници, златистия конец и изписаната с червено дума „Преобразяване“ на гръбчето, отворих я и плъзнах длан по хартията (която все още смятах за плат, невероятно фин плат), погледнах красивия ясен едър шрифт, изрисуваните букви на заглавието на първата страница, черния текст, пъплещите като мравки букви по следващите страници. Като мравки… изведнъж си спомних мравуняка на хълма, нещастните твари, които щъкаха по работа, когато ги ударих с цялата си необуздана сила. Затворих очи… и после ги отворих. Книгата лежеше разтворена пред мен. Прочетох един ред: „И тъй, с помръкнало сърце, той даде този свят обет“. Това беше поезия, история, написана в стихове. Прелистих страниците, върнах се на първата и се зачетох.

Сажда кротко се намести в краката ми и повдигна глава. Наведох машинално очи към нея — видях средно на ръст куче с къдрава черна козина, която се скъсяваше около ушите, издължена муцуна, високо чело и ясни проницателни тъмнокафяви очи, които гледаха право в моите.

Във възбудата и нетърпението си бях забравил да я изведа, преди да си сваля превръзката.

Тя се надигна, без да сваля очи от моите. Беше изненадана, че ги вижда, но достойнството й не й позволяваше да го показва, да изразява радостта си.

— Сажда — промълвих с разтреперан глас и я погалих по муцуната. Тя подуши ръката ми. Увери се, че съм аз.

Клекнах до нея и я прегърнах. Тя опря чело на гърдите ми и остана така.

— Сажда — рекох, — никога няма да те нараня, миличко.

Тя го знаеше. Погледнах към вратата, колебаех се дали все пак да не я изведа, както правех досега.

— Остани — казах след малко и отново се върнах към книгата.