Урсула Ле Гуин
Дарби (2)

2

Да разбереш, че животът ти е история, по средата му е нещо, което със сигурност помага да го живееш добре. Не е мъдро обаче да си мислиш, че знаеш как ще продължи или как ще свърши. Такива неща стават известни едва след края.

И дори когато историята приключи, дори когато се окаже, че е животът на някой друг, на някой, живял преди стотици години, някой, чиято история съм чувал отново и отново, докато я слушам, непрестанно се страхувам, сякаш краят ми е непознат, и така аз живея в историята и тя живее в мен. Хубав начин да надхитриш смъртта. Защото историите са това, на което смъртта смята, че слага края. Изглежда, не може да разбере, че те свършват чрез нея, но не свършват в нея.

Историите на други хора могат да станат част от твоята, дори нейна основа, подпорите, върху които тя се гради. Така е с историята на баща ми за Слепия брантор, и пак неговата история за нападението срещу Дънет, и историите на майка ми за Низините и за времето, когато царувал Къмбело.

Когато си спомням за моето детство, си спомням Каменната къща, огнището, край което седя, калния двор и пометените обори на Каспромант, кухнята, където майка ми чисти боб, или как двамата седим при огъня в стаята в кръглата кула. Спомням си как скиторя из околностите с Грай, спомням си света, в който всички истории са без край.

Дебел тежък жезъл от тис, грубо издялан, но полиран на дръжката от дълга употреба, виси на стената до вратата на Каменната къща, в тъмния коридор: жезълът на Кадард Слепия. Забранено е да го пипаме. Докато бях малък, ми се струваше огромен. Обичах да се прокрадвам до него и да го докосвам, треперех от страх и възбуда, защото беше нередно и защото жезълът бе олицетворение на загадките.

Мислех, че брантор Кадард е бил баща на баща ми, защото дотам се простираха познанията ми върху нашата история. Знаех, че името на дядо ми е било Оррек, тъй като бях кръстен на него. И тъй, в мислите ми баща ми имаше двама бащи. Това малко ме объркваше, но и го намирах за интересно.

Бях в конюшните с баща ми и се грижех за конете. Той не поверява конете си на своите помощници и започна да ме учи как да се грижа за тях още когато бях на три. Бях се покатерил на едно столче и прокарвах чесалото през зимната козина на една дореста кобила. Попитах баща ми, който почистваше високия сив жребец в съседното отделение:

— Защо си ме нарекъл само на единия от бащите си?

— Имам само един баща, на когото да те нарека — рече той. — Като всеки уважаван човек. — Не се смееше често, но виждах, че сега се подсмихва.

— Тогава кой е бил брантор Кадард? — Намерих отговор в мига, когато зададох въпроса. — Баща на баща ти, нали?

— Баща на бащата на бащата на моя баща — отвърна Канок през облака от зимна козина, прах и изсъхнала кал, който се вдигаше от гърба на жребеца.

Не спирах да скубя и дърпам с чесалото и бях възнаграден със сърбеж в очите, устата и носа и петно от ярка бяло-червена пролетна козина, голямо колкото дланта ми, на гърба на Пъстра, а също и с доволно пръхтене. Пъстра беше като котка — ако я галиш, се отърква в теб. Избутах я настрани, колкото ми бяха силите, и продължих работа, мъчех се да разширя яркото петно. Бащите бяха нараснали неимоверно, дори не можех да ги запомня.

Този, когото имах в момента, заобиколи отпред и се изправи срещу мен, бършеше очите си. Продължавах да работя, но само се фуках, защото прокарвах гребена на твърде дълъг участък, за да върши някаква работа. Баща ми обаче се престори, че не го забелязва.

— Кадард е притежавал най-великата дарба на нашия род, както и сред всички останали в западните хълмове — каза той. — Най-великият дар, който някога сме получавали. Оррек, каква е дарбата на нашия род?

Спрях да работя, слязох от столчето внимателно, тъй като бе прекалено високо за мен, и се изправих срещу баща ми. Застинах неподвижно, извърнат към него — правех го, откакто се помнех, щом чуех да произнася името ми.

— Нашият дар е развалянето — рекох.

Той кимна. Винаги беше много внимателен с мен. Никога не съм се страхувал, че ще ми направи нещо. Да му се подчиняваш бе едновременно трудно и безкрайно приятно. Одобрението му беше най-голямата награда.

— И какво означава това?

Отвърнах, както ме беше учил:

— Това означава, че владеем силата да разваляме, да погубваме, да разрушаваме.

— Виждал ли си ме да прилагам тази сила?

— Видях те веднъж, когато строши една паница.

— Виждал ли си ме да използвам силата срещу жива твар?

— Видях веднъж как накара една върбова пръчка да омекне и да почернее.

Надявах се да спре, но бяхме далече от края на въпросите.

— Виждал ли си да я използвам срещу живо същество?

— Видях те как направи… да умре един плъх.

— И как умря? — попита баща ми с тих, поомекнал глас.

Беше през зимата. В нашия двор. Един млад плъх се бе напъхал в кацата с дъждовна вода и не можеше да издращи. Даре метачката го зърна първа. Баща ми ме повика: „Ела тук, Оррек. Стой мирно и гледай“. И аз застанах до него и гледах. Бях извил вратле, за да виждам по-добре плъха, който плуваше във водата, тя беше до средата на кацата. Баща ми се надвеси отгоре и втренчи поглед в животното. Сетне раздвижи лявата си ръка и произнесе нещо, или пък издиша рязко. Плъхчето изпищя, потръпна и продължи да се люшка на повърхността. Баща ми бръкна в кацата и го извади. Висеше неподвижно в пръстите му, безформено, и хем приличаше, хем не приличаше на мокър плъх. Гледах опашката му, мъничките зъбки и ноктите. „Пипни го, Оррек“ — нареди баща ми. Докоснах го. Телцето бе съвсем меко, лишено от кости, като натъпкано с месо черво. „Развалих го“ — рече баща ми, без да сваля очи от моите, и тогава за първи път се изплаших от тези негови очи.

— Ти го развали — отвърнах сега в конюшнята, с пресъхнала уста, изплашен от очите на баща ми.

Той кимна и каза:

— Защото владея тази сила. Както ще я владееш и ти. И докато расте в теб, ще те уча как да я използваш. Как се прилага силата?

— С око, ръка, дъх и воля — отвърнах, както ме беше научил.

Той кимна, доволен от отговора. Поуспокоих се малко, но той ме гледаше все тъй втренчено. Изпитът не беше приключил.

— Погледни тази топка косми, Оррек — рече той. Малка топка кални конски косми се въргаляше в краката ми на почернялата слама. Бях я смъкнал с чесалото от гърба на кобилата. Помислих си, че баща ми ще ме сгълчи, задето съм измърсил пода.

— Погледни я. Гледай само в нея. Не отмествай поглед. Подчиних се.

— Сега мръдни с ръка… ето така. — Той застана зад мен и премести лявата ми ръка бавно, докато пръстите не посочиха топката. — Дръж така. А сега повтаряй след мен. С дъха си, не с глас. Кажи това. — Той прошепна нещо, което нямаше никакъв смисъл, поне за мен, и аз го повторих шепнешком, държах ръката си тъй, както я бе нагласил, и не откъсвах поглед от косматата топка.

За миг нищо не помръдваше, всичко бе застинало. После Пъстра въздъхна и пристъпи с копита и чух как през вратата нахлува вятър. Косматата топка на пода помръдна.

— Тя помръдна! — извиках.

— Вятърът я премести — рече баща ми. Говореше меко и на устните му трептеше усмивка. Той се изправи решително и разкърши рамене. — Ще почакаме малко. Още не си на шест.

— Ти го направи, татко! — предложих, все още гледах топката от косми. Бях едновременно възбуден и ядосан. — Ти я развали!

Не го видях нито да помръдва, нито чух да казва нещо. Изведнъж топката се разплете, превърна се в прашно облаче и накрая на пода имаше само няколко дълги червеникави косъма.

— И ти ще владееш един ден тази сила — рече Канок. — Защото я има в кръвта ни. Но Кадард е бил по-силен от мен. Седни тук. Достатъчно си голям да ти разкажа неговата история.

Настаних се върху столчето. Баща ми се подпря на рамката на вратата, мършав, върлинест мургав мъж, босоног под плътната черна планинска фустанела и палтото, с блеснал поглед под маската от мръсотия. Ръцете му също бяха мръсни, но бяха силни, чудесно изваяни ръце, излъчващи увереност. Говореше тихо, но гласът му се чуваше надалеч.

И тогава ми разказа историята на Кадард Слепия.

— Кадард проявил дарбата си по-рано от всички останали в рода, дори от децата в големите карантагски фамилии. На три можел да разваля играчките си само с един поглед и да развързва възел с очи. На четири използвал дарбата си срещу куче, което го нападнало, и го убил. Така, както аз убих плъхчето.

Той млъкна и изчака да кимна, за да потвърдя, че го слушам внимателно.

— Слугите се страхували от него, а майка му казала: „Може волята му да е на дете, но той вече е опасен за всички, дори за мен“. Била жена от нашия род, двамата с мъжа й Оррек били братовчеди. И той я послушал. Завързали очите на момчето и оставили превръзката цели три години, за да не може да прилага силата на погледа си. През това време не спирали да го обучават и наставляват. Така, както те уча аз. Той се оказал даровит ученик. Наградата за послушанието му била да може да вижда отново. И той много се стараел, използвал огромната си дарба само за да се тренира за неща, от които да има полза. Само на два пъти в младежките си години показал какво може. Веднъж, когато бранторът на Дръмант прекарвал добитък от едно владение в друго, го поканили в Каспромант и го довели да види как момчето, тогава дванайсетгодишно, разваля ято диви гъски. С един поглед и жест Кадард ги свалил от небето. Направил го с усмивка, сякаш за развлечение на посетителя. „Остро око има“ — бил коментарът на Дръм. След което спрял да краде кравите ни. По-късно, когато Кадард бил на седемнайсет, карантагите пратили насам бойна дружина, водена от тибромантския брантор. Тръгнали да отвличат мъже и жени, за да ги ползват при разчистването на нови ниви. Нашите хора дотичали в Каменната къща, изплашени, че ще бъдат заробени от повода и принудени да последват брантора и да издъхнат от работа, лишени от всякаква воля освен тази, която им налага той. Оррек, бащата на Кадард, се надявал, че ще удържат на обсадата тук, в Каменната къща, но без да му казва какво е намислил, Кадард излязъл навън. Сам. Минал през гората, издебнал един планинец, сетне още един, погледнал ги и ги развалил.

Спомних си плъхчето. Меката торбичка от козина.

— Изчакал другите планинци да открият труповете. Сетне развял бяло знаме и се спуснал към тях в долината. Спрял на известно разстояние и се провикнал: „Аз бях този, който го стори, от разстояние като това“. Викал им от другия склон на тясна долина, а те се спотайвали зад едни големи камъни. „Тези камъни няма да ви скрият“ — добавил той и разрушил един от камъните на склона. Онзи, зад който се спотайвал тибромантският брантор. Камъкът се разтресъл и се разпаднал на прах. „Очите ми са силни“ — извикал Кадард.

Почакал да отговорят. Тибро казал: „Имаш силен поглед, Каспро“. „За ратаи ли дойдохте тук?“ — попитал ги Кадард. „Да, нужни са ни помощници“ — отвърнал другият. „Ще ви дам двама от нашите, но ще са слуги, а не роби, не искам да им слагате повода“. Бранторът се надигнал. „Щедър дар — рекъл. — Ще приемем подаръка и условията ти“. Тогава Кадард се върнал в къщата и извикал двама млади селяни от нашето владение. Отвел ги при планинците и им ги предал. На изпроводяк рекъл на Тибро: „Връщай се в земите си и няма да те преследвам“. Те си тръгнали и от този ден откъм Карантаг не последвало нито едно нападение. А Кадард получил прозвището Силното око.

Млъкна и ме остави да обмисля чутото. Когато вдигнах глава, видях, че чака дали ще попитам нещо. Това ме поуспокои и запитах:

— Онези млади селяни искали ли са да ходят в Тибромант?

— Не — отвърна баща ми. — Кадард също не е искал да ги праща да служат на друг господар. Но когато покажеш сила, трябва да проявиш и щедрост. Това е много важно. Запомни го. Повтори какво казах.

— Важно е, когато покажеш сила, да проявиш и щедрост.

Баща ми кимна в знак на одобрение и повтори:

— Да, да проявиш щедрост. — Каза го някак суховато. — Минало се време и старият Оррек се преместил заедно с жена си и някои от роднините в Предпланинието и оставил Каменната къща на сина си Кадард, който сега бил брантор. И владенията ни процъфтявали. В онези дни сме имали хиляда овце, така поне разправят. Белите ни като сметана говеда се прочули надалеч. Идвали хора от Дънет и Данер, за да плащат добри пари за тях. Кадард взел за Семедан от Барревия род в Дръмант и вдигнал голяма сватба. Дръм я искал за един от синовете си, но Семедан му отказала въпреки богатствата му и се омъжила за Кадард. На празненството дошли хора от всички владения на Запада.

Канок млъкна. Кобилата извъртя глава към нас, изпръхтя и се отърка в мен, шляпаше с опашка.

— Семедан притежавала дарбата на своя род. Излизала с Кадард на лов и призовавала елени, лосове и диви прасета. Родила им се дъщеричка, Ассал, и син, Канок. Всичко вървяло добре. Но след няколко години ги сполетяла лоша зима и горещо, сухо лято, тревата за добитъка не достигала. Дапаст налегнала белите крави. Най-добрите животни измрели за едно лято. Хората във владението също боледували. Семедан родила мъртво дете и дълго след това не се вдигала от постелята. А сушата продължила през следващата година, и през следващата. Нещата потръгнали на зле. Но Кадард бил безпомощен. Защото тези неща били извън силата му. Само гневът му растял.

Гледах внимателно лицето на баща ми. Виждах там мъка, гняв и тъга. Очите му бяха извърнати към онова, за което ми разказваше.

— Нашето нещастие направило хората от Дръмант нагли и те отново взели да се навъртат по тези земи и да крадат и плячкосват. Откраднали няколко добри коне от западните пасища. Кадард тръгнал след конекрадците и ги застигнал на средата на пътя за Дръмант. Толкова бил ядосан, че не успял да овладее гнева си и ги убил и шестимата. Един от тях се оказал племенник на дръмантския брантор. Дръм не можел да поиска кръвна отплата, защото хората му дошли да крадат, откраднатите коне били с тях. Но между нашите владения се възцарила омраза.

— След тази история хората започнали още повече да се боят от гнева на Кадард — продължи баща ми. — Когато някое куче отказвало да му се подчини, той го развалял. Пропусне ли при стрелба на лов, ще унищожи всички храсталаци в околността и ще остави само черни пепелища. Пастир веднъж го заприказвал грубо и в гнева си той накарал да се сгърчи и едната му ръка да изсъхне. Децата бягали, щом зърнат сянката му… Лошите времена подклаждат дрязгите. Кадард помолил жена си да отиде с него на лов, за да примамва плячката. Тя отказала, с оправданието, че не се чувства добре. „Ще дойдеш — наредил й той. — Трябва да уловя нещо, че няма и къс месо в къщата“. „Тръгвай — отвърнала тя. — Но аз няма да дойда с теб“. Обърнала му гръб и се отдалечила заедно с прислужничката, дванайсетгодишно момиче, което много обичала. Заслепен от гняв, Кадард се изпречил на пътя им и викнал: „Ще сториш каквото ти казвам!“ Погледнал момичето, мръднал с ръка, прошепнал нещо и го поразил. То се строполило на място и издъхнало мигом. Семедан извикала, коленичила до детето и видяла, че е мъртво. Тогава се изправила и се обърнала към Кадард. „Не посмя ли да посегнеш на мен?“ — попитала с презрение в гласа. И в гнева си той ударил и нея. Всичко това станало пред очите на останалите в къщата. Децата се разплакали и се опитали да изтичат при майка си, жените ги задържали. А Кадард отишъл в стаята на жена си и никой не посмял да го последва. Още щом осъзнал какво е направил, разбрал и какво трябва да стори. Вече не вярвал, че е в състояние да владее дарбата си. И затова сам се ослепил.

Първия път, когато Канок ми разказа тази история, не уточни как се е ослепил Кадард. Бях твърде малък, прекалено объркан и изплашен от чутото, за да го попитам или да си обясня сам. По-късно, когато пораснах, попитах дали Кадард е използвал нож. Не, отвърна Канок. Използвал дарбата си, за да развали своята дарба.

Между вещите на Семедан имало и стъклено огледало в сребърна рамка, във формата на скачаща сьомга. Търговците, които идват от Дънет или Данер, за да купуват добитък и вълна, носят понякога със себе си подобни вещи и украшения. В първата година от брака им Кадард разменил един бял вол за огледалото, за да зарадва младата си жена. Сега го взел и погледнал в него. Видял очите си. С ръка, дъх и воля ги поразил. Огледалото се строшило, а той ослепял.

Никой не му търсил отговорност за убийството на жена му и момичето. Макар и сляп, той продължил да бъде брантор на Каспромант и обучил сина си Канок да владее силата. После Канок станал брантор, а Кадард Слепия отишъл в планинските ферми и прекарал остатъка от дните си сред пастирите.

Никак не харесах тази тъжна и малко страшна история. Първия път, когато я чух, побързах да я прогоня от ума си. Харесваше ми само първата част, за момчето с могъщата дарба, което можело да изплаши дори собствената си майка, и за храбрия юноша, прокудил врага и спасил владенията си. Когато излизах сам сред хълмовете, винаги си представях, че съм Кадард Силното око. Стотици пъти предизвиквах изплашените планинци, за да им обявя: „Аз направих това от цяла миля разстояние!“ — сетне разбивах канарата, зад която се спотайваха, и ги натирвах да си вървят. Спомнях си как баща ми бе нагласил лявата ми ръка и опитвах отново и отново да повторя жеста и думите, втренчил поглед в някой камък, но все не можех да си спомня точното заклинание, което бе произнесъл. „С дъх, не с глас“ — бе казал той. Имах усещането, че е на върха на езика ми, че трепти върху устните ми, но не сполучвах да го оформя. Отказвах се всеки път, когато стигах до тази част. Сетне, изгубил търпение, издавах някакъв безсъдържателен звук и си представях как камъкът помръдва и се разпада на малки парчета, а планинците треперят пред мен, докато им казвам: „Имам силни очи“.

Понякога доближавах камъка и си въобразявах, че виждам някое и друго отчупено парче, или пукнатина, които ги е нямало преди.

Омръзнеше ли ми да съм Кадард Силното око, се превръщах в някое от момчетата, които бе дал на планинците. Измъквах им се с някой хитроумен и лукав ход, отървавах се от преследвачите си или ги отвеждах в затънтено място, което не познаваха добре, а после се прибирах в Каспромант. Не си задавах въпроса защо ще иска един слуга да напусне Тибромант и да се върна в бедния Каспромант. Това ми се струваше напълно обяснимо — малко момче, което иска да се върне у дома. Нашите селяни и пастири живееха добре и това, което ги задържаше във владението, не бе силата, която притежаваше бранторът. Напротив, тази сила ги пазеше. Страхуваха се от това, което не познаваха, и навярно по тази причина не напускаха домовете си. Ала аз знаех къде ще ида, ако бъда отвлечен от врагове и после избягам. Знаех, че няма друго място в Предпланинието и на целия свят, за който ми бе разказвала майка ми, което да обичам така, както обичах голите хълмове и редките горички, скалите и мочурливите долини на Каспромант. И сега мисля така.