Урсула Ле Гуин
Дарби (1)

1

Беше се изгубил, когато дойде при нас, и със сигурност още повече, когато тръгна и продължи нагоре в планинските владения, и въпреки това в края на краищата изгубеният, беглецът, се оказа наш водач.

Беглец го нарече Грай. Отначало подозираше, че е извършил нещо ужасно, убийство или предателство, и бяга от възмездие. Какво друго би довело тук, при нас, един човек от Низините?

— Невежество — предположих. — Той не знае нищо за нас. И не се страхува от нас.

— Каза, че хората долу го предупредили да не се качва при магьосниците.

— Но той не знае нищо за дарбите — рекох. — За него това са само приказки. Легенди, измислици…

 

Млъкнах, защото навлизахме в опасна територия. И двамата, без капчица съмнение, бяхме прави. Еммон със сигурност бягаше, защото беше престъпник, или пък бе тръгнал на път от скука, но беше неспокоен и същевременно безразсъден, любознателен и непоследователен като пале, което търчи натам, накъдето го води носът му. От говора му и от странния начин, по който подреждаше изреченията, си мисля, че бе дошъл далеч от юг, по-далеч от Агаланда, където разказите за Предпланинието са… само разкази — слухове за далечните северни земи, където под покритите със сняг планини живеят зли заклинатели и вършат невероятни неща.

Ако беше дошъл през Дънет или се бе вслушал в онова, което са му разправяли долу в Данер, никога нямаше да се изкатери в Каспромант. Ако беше повярвал на нас, нямаше да продължи нагоре в планините. Обичаше да слуша предания и затова ни оставяше да му разправяме всякакви неща, но се съмнявам, че ни вярваше. Той беше градско чадо, образован и попътувал доста из Низините. Сиреч — познаваше света. Кои бяхме за него ние с Грай? Какво можехме да знаем — незрящо момче и свъсено девойче, отгледани сред суеверия и мизерия сред безплодните планински ферми, които така гордо наричахме наши владения? Той ни подтикна, някак полека и неусетно, да говорим за огромните сили, които притежаваме, но докато му разправяхме, виждаше само голташкия труден живот, който водим, жестоката бедност, уродливите изпосталели обитатели на фермите, виждаше невежеството ни за всичко отвъд пределите на нашите хълмове и си казваше: да бе, какви пък страшни сили могат да владеят тези нещастници!

Точно от това се страхувахме с Грай, когато ни напусна и продължи за Геремант. Измъчвахме се от мисълта, че може още да е там, жив, но поробен, с нозе, усукани като тирбушони, с чудовищно променено лице, за забавление на Еррой — дори истински сляп, а не като мен. Защото Еррой не би търпял надменното му поведение, нито обидните думи, дори час.

Постарах се да го държа настрана от баща ми, особено когато започваше да говори необмислено, но само защото търпението на Канок бързо се изчерпва и защото винаги е в лошо настроение, а не защото се страхувах, че ще използва дарбата си, за да навреди. Той и без това не обръщаше особено внимание нито на Еммон, нито на никого. Откакто умря мама, умът му бе погълнат от скръб, гняв и злоба. Болката изсмукваше силите му, жаждата за мъст го бе обсебила изцяло. Грай, която познаваше всички гнезда из околностите, веднъж бе видяла орел мършояд да отглежда двете си мънички сребропухести орлета, след като майка им била убита от местен фермер. Така изглеждаше и баща ми.

За нас двамата с Грай Еммон беше истинско съкровище, ярко създание, озарило мрака на нашето ежедневие. Засищаше глада ни. Глада, който постоянно ни измъчваше.

Така и не ни разказа нищо за Низините. Когато го питах разни неща, отвръщаше с шега или подхвърляше нещо неясно. Сигурно в предишния му живот имаше много неща, за които не му се щеше да ни разправя, пък и не беше нито внимателен наблюдател, нито добър разказвач, каквато например е Грай, когато играеше ролята на мои очи. Тя умее да опише как точно изглежда новото ни теленце — синкавата козина и кръглите коленца, и малките козинести зачатъци на рогца, та почти имаш усещането, че го виждаш. Но когато помолих Еммон да ни разкаже за град Дерисова вода, той само изломоти, че градчето не било нищо особено, а пазарът — скучен. Ала аз знаех, защото мама ми бе казвала, че в Дерисова вода има високи червеникави къщи и тесни улички, които се изкачват стръмно нагоре или се спускат лъкатушно към пристанището и кея, на който се събират лодки и кораби от цялото поречие, че има птичи пазар и рибен пазар, пазар за подправки и благовония и мед, пазар за стари дрехи и пазар за нови, и голям грънчарски панаир, на който идват хора от горното и долното поречие на река Тронд и дори от далечните брегове на океана.

Може би Еммон бе ударил на камък в опитите си да открадне нещо в Дерисова вода.

Каквато и да бе причината, той предпочиташе да ни задава въпроси и да ни слуша излегнат — най-вече мен. Винаги съм готов да разправям разни неща, само да се намира слушател. Грай е по-склонна да мълчи и да слуша, но Еммон умееше да я изважда от това състояние.

Съмнявам се дали си е давал сметка какъв късметлия е бил, че ни намери, но със сигурност ни бе благодарен, задето му дадохме подслон през суровата дъждовна зима. Съжалявал ни е. Било му е скучно, без съмнение. Освен това го глождеше любопитство.

— И какво толкова страшно умее онзи тип в Геремант? — попита ме веднъж насмешливо, колкото и да се мъчех да го убедя в истинността на думите си. Но има неща, за които не бива да се говори, дори между хора надарени. Някак неестествено е да се обсъждат такива работи на глас.

— Тяхната наследствена дарба се нарича усукване — отвърнах неохотно.

— Усукване? Сучат вълна ли?

— Не — рекох, беше ми трудно да подбирам думите. — Усукват хора.

— Как така? Какво им усукват?

— Ръцете и краката. Вратовете. Телата. — Извих тяло, за да покажа как, но се притеснявах от темата. После продължих: — Нали видя стария Гунен, дърваря, дето живее на Нобов хълм? Вчера го подминахме на коларския път. Грай ти го показа.

— А, оня прегърбения, дето куцаше ли?

— Брантор Еррой му го е направил.

— Прегърбил го е така? И защо?

— За наказание. Хванал го да събира дърва в Герейската гора.

Еммон помълча, после подметна:

— Може да е ревматизъм.

— Гунен тогава е бил съвсем млад.

— Значи ти самият не знаеш какво се е случило.

— Не зная — признах малко раздразнено, че не ми вярва. — Но той знае. И баща ми също. Гунен му е разказал. Твърдял, че не е бил в Геремант тогава, а в нашата гора, макар и близо до границата. Брантор Еррой го видял и извикал, Гунен се изплашил и хукнал с наръча дърва на гърба. Паднал. Когато се опитал да стане, гърбът му бил усукан и превит, както е сега. Жена му казва, че всеки път, когато става от леглото, квичи от болка.

— И как му го е направил бранторът?

Еммон бе научил тази дума от нас — каза, че не я бил чувал в Низините. Брантор означава господар или господарка на владение, тоест старейшина, най-надарения в целия род. Баща ми е брантор на Каспромант. Майката на Грай е брантор на раддмонтските Барреви, а баща й е брантор на Роддови от същото владение. Ние сме техни наследници, техните малки орлета.

Поколебах се как да отговоря на въпроса на Еммон. Този път не долових насмешка в тона му, но не знаех дали е редно изобщо да му разказвам за силата на дарбата.

Вместо мен отговори Грай.

— Сигурно като го е погледнал — рече с тих глас. В слепотата ми гласът й винаги предизвикваше усещането за лек полъх сред листата на дърво. — Освен това го е посочил с лявата си ръка, или с пръст, и може би е произнесъл името му. След това е добавил една-две думички. И готово.

— Какви думички?

Грай мълчеше, може би бе вдигнала рамене.

— Не владея дарбата на Гересови. Не знаем как действа.

— Кое как действа?

— Дарбата им.

— Добре де, в такъв случай как действа вашата дарба? — попита Еммон и този път със сигурност не се подиграваше. Долових в гласа му нарастващо любопитство. — Има ли нещо общо с лова?

— Барреви владеят призоваването — рече Грай.

— Призоваване? Какво призовавате?

— Животни.

— Елени? — След всеки въпрос настъпваше кратка пауза — колкото едно кимване. Представих си как Грей свежда глава, със затворени очи. — Зайци? Диви свине? Мечки? Добре де, ако повикаш мечка, после какво?

— Ловецът я убива. — Тя помълча. — Но аз не призовавам за ловци.

Този път гласът й не бе полъх сред листа, а вятър, виещ сред канари.

Нашият нов приятел, изглежда, не разбра какво има предвид, но личеше, че гласът й е поохладил ентусиазма му. Вместо да продължи разговора с нея, той се обърна към мен:

— А ти, Оррек, каква дарба имаш?

— Същата като баща ми — рекох. — Дарбата на Каспрови се нарича разваляне. Но не мога да ти кажа нищо за нея. Прощавай.

— Ти прости, че съм недодялан, Оррек — рече Еммон след кратка пауза и гласът му бе топъл, любезен и мек, какъвто е на хората от Низините, като гласа на мама, и очите ми се напълниха със сълзи под клепачите и превръзката.

Двамата с Грай разпалиха огъня. Усетих топлината му върху краката си и ми стана добре. Седяхме до голямото огнище в южния ъгъл, където каменните скамейки са вградени навътре в комина. Беше студена януарска вечер. Вятърът в комина ухкаше като огромен бухал. Предачките се бяха настанили от другата страна на огъня, където светлината е по-силна. Подхвърляха по някоя дума или припяваха тъжните си песни, а ние тримата в ъгъла продължавахме да говорим.

— Добре де, а какво ще кажете за другите? — попита неусмиримият Еммон. — Поне за тях можете да ми разкажете, нали? За останалите брантори в техните каменни кули, дето трябва да са като тази? В техните владения? Какви сили владеят те? Какви са дарбите им? С какво всяват страх?

Отново едва доловимото усещане за недоверие, което ме дразнеше.

— Жените от кордемантския род умеят да ослепяват — казах. — А също да оглушават и да отнемат речта.

— Ама че гадно — рече той и за миг имах чувството, че съм го впечатлил.

— Някои от кордемантските мъже притежават същата дарба — добави Грай.

— Грай, баща ти, бранторът на Родд — той има ли дарба, или само майка ти?

— Роддови владеят дарбата на ножа — отвърна тя.

— Която е?

— Пращат омагьосан нож право в сърцето, прерязват гърлото или убиват по друг начин всеки, когото виждат с очите си.

— В името на всички синове на Хорм, ама това е страхотен номер! Великолепна дарба! Надявам се, че си наследила майка си?

— Така е — потвърди Грай.

Той продължаваше да ни придумва и не можах да удържа на изкушението да му разкрия силите на моите роднини. Така че му разказах за Олмови, които могат да разпалят огън на всяко място, което посочат или погледнат, за Галлемови, дето местят тежки предмети с дума и жест, дори сгради и хълмове, и за Морганови, чийто взор е обърнат навътре, та познават мисли, макар че според Грай можели да видят само ако в човека се спотайва болест или недъг. И двамата бяхме единодушни обаче, че е притеснително да имаш Морганови за съседи, макар и да не са опасни; сигурно заради това те живееха доста далеч, отвъд долчинките на север, и никой не знаеше почти нищо за тях, освен че отглеждат добри коне.

След това му разказах онова, което бях чувал за големите владения — Хелвармант, Тибромант и Боремант, и за Карантагските старейшини в планините на североизток. Хелварови се славеха с умението да пречистват, което е сродно на дарбата на нашия род, но не казах нищо повече за това. Дарбите на Тиброви и Борреви се наричат повод и метла. Обитателите на Тибромант могат да ти отнемат волята и да те накарат да следваш тяхната, и това е повод. Боремантска жена пък ще ти вземе ума и ще те превърне в безмозъчен идиот, неспособен да произнесе и думичка, и това е метлата. И всичко това, както и останалите заклинания, се върши само с поглед, дума и жест.

Но и ние като Еммон само бяхме чували за тези дарби. Нито един от могъщите родове не се смесваше с хора като нас, от малките владения; всъщност те изобщо не идваха в Предпланинието.

— Значи воювате с ножове, огън и прочее — рече Еммон. — Сега разбирам защо живеете така разпръснати. А тези хора от западните райони, за които разправяте, дето имали голямо владение, Дръмант, нали така? Какво умее техният брантор? Ще ми се да го зная, преди да се срещна с него.

Мълчах. Вместо мен отвърна Грай.

— Брантор Огге владее дарбата на бавната смърт.

Еммон се разсмя. Не знаеше кога да сдържа смеха си.

— А, това вече лошо — рече. — Какво пък, май дарбата на онези, дето надзъртат в човека и знаят какво му е, ще се окаже най-полезна.

— Не и срещу нападение — казах.

— И все така ли воювате помежду си във вашите владения?

— Разбира се.

— За какво?

— Ако не се биеш, ще те поробят и ще сложат край на рода ти. — Отнесох се малко надменно към невежеството му. — Затова ги има дарбите, силите — за да можеш да защитаваш владенията си и да пазиш рода си чист. Ако не можем да се опазим, ще изгубим дарбите си. Други родове ще ни претопят, даже обикновени хора, като калуците… — Сепнах се. Не биваше да използвам тази дума, презрителен израз за хората от Низините, за лишените от дарба, дума, която никога не бях произнасял на глас. Майка ми беше калук. Така я наричаха в Дръмант.

Чух как Еммон ровичка с пръчка в огнището; след малко каза:

— Значи тези сили, тези дарби, се предават по наследство — от баща на син, както се предава, да речем, чипият нос?

— И от майка на дъщеря — добави Грай, след като аз не отговорих.

— И всички вие трябва да се жените за роднини, за да запазите дарбата? Ясно. Дарбата умира ли, ако не намерите подходящ братовчед?

— Това не е проблем за Карантагови — отвърнах. — Тук земята е богата и владенията са големи, с много хора. По нашите земи бранторите възглавяват десетина и повече семейства от един род. Под нас обаче родовете са малки. Дарбите отслабват и линеят, ако има твърде много бракове извън рода. Но силната дарба винаги се запазва. От майка на дъщеря, от баща на син.

— Значи фокусите с животни са ти наследство от майка ти, бранторката? — Смешната форма за женски род прозвуча нелепо. — А дарбата на Оррек е от брантор Канок.

Тепърва мисля да поразпитам за нея. Оррек, кажи ми сега, след като знаеш, че те питам съвсем приятелски, ти сляп ли си се родил? Или са те ослепили онези магьосници от Кордемант при някое нападение, или по друга причина?

Не знаех нито как да заобиколя въпроса, нито как да скрия истината.

— Не — рекох. — Баща ми ми затвори очите.

— Баща ти! Баща ти ти е отнел зрението?

Кимнах.