Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Забранена зона (5)

Послеслов

Пустинята изглеждаше странно под тънката покривка от перести облаци. Вече не приличаше на море от светлина, а на тъмна синкава равнина, свършваща в далечните, назъбени планини. Въздухът бе хладен, с характерната миризма на есен.

От наблюдателницата си на върха на Маунт Драгън Карсън и Де Вака гледаха развалините на Секретния научноизследователски център. Масивният подземен бункер, в който някога се беше помещавала Камерата на смъртта, сега зееше като голям кратер със зъбати стени от бетон и деформирани железа, ограден от почервенял от високата температура пясък. От външните лаборатории оставаше само един бетонен скелет. Тъмните строшени прозорци на жилищния комплекс приличаха на мъртвешки очи, взиращи се в пустинята. Всичко ценно бе откарано преди няколко седмици, сега само останките на сградите стърчаха като мълчаливи свидетели на всичко, което някога е било тук. Нямаше планове за възстановяване на комплекса. Според слуховете ръководството на ракетния полигон възнамеряваше да използва развалините като мишена. Единствените живи същества бяха гарваните, които се виеха около останките от кухнята.

Зад развалините на „Маунт Драгън“ се виждаха руините на друго старо поселение — Кин Клижини, Черната къща, почти заличено от времето и природните стихии. От другата страна на вулканичния конус радиопредавателните антени чакаха мълчаливо демонтажа си. Долу, до мястото на бившата външна ограда, като светли точки в сивотата на развалините стояха двата пикапа, с които бяха дошли Карсън и Де Вака.

Карсън съзерцаваше околността като хипнотизиран.

— Не е ли удивително? Хиляда години делят тези развалини — каза тихо той. — В края на краищата всичко завършва по един и същи начин. Само пустинята остава.

Той замълча.

— Странно, че оттогава никой не е виждал Най — отбеляза Де Вака.

Карсън поклати глава:

— Горкият. Сигурно е послужил за храна на койотите и лешоядите. Някой ден ще го открият. Също както ние открихме Мондрагон. Един скелет с торба камъни.

Той потърка лявата си ръка. Сега в нея имаше доста метални части и го болеше във влажно време, но не и тук, в пустинята.

— Може би покрай него ще възникне нова легенда за съкровище. След петстотин години някой ще тръгне да търси златото на Най — предположи Де Вака. Засмя се, после лицето й изведнъж стана сериозно. — Не ми е жал за него. Беше мръсник и преди да се побърка от „Пурблъд“.

— На мен ми е жал за Сингър. Той беше добър човек. И за Харпър. За Вандеруогън. Не заслужаваха такава участ.

— Говориш за тях, сякаш са мъртви.

— По-добре да бяха.

Де Вака вдигна рамене:

— Кой знае? След всички лоши отзиви в пресата може би „Джиндайн“ ще насочи усилията си към намирането на лек срещу това, което им причини. Освен това, в един или друг смисъл, те все пак са виновни. Виновни са, задето са се оставили да бъдат заслепени от тази велика и ужасяваща илюзия, без да се замислят за последствията.

Карсън поклати глава:

— Ако е така, и аз съм не по-малко виновен от тях.

— Не съвсем. Мисля, че дълбоко в себе си ти винаги си се съмнявал.

— Задавам си този въпрос всеки ден след забраната на „Пурблъд“. Не съм сигурен. Аз също щях да се съглася да ми прелеят от изкуствената кръв, също като тях.

Де Вака го погледна изпитателно.

— Вярно е. Бях готов да последвам Скоупс до края на света. Той така умееше да грабва хората.

Де Вака продължи да го гледа любопитно.

— Не и мен — каза след известно време.

Карсън не отговори.

— Странна работа е този пожар, а? — отбеляза Де Вака.

Карсън кимна:

— Да, така е. И признанието на Скоупс. Ако може така да се нарече. Сигурен съм, че никога няма да разберем какво всъщност е станало. Тайната на Левин и Скоупс.

Де Вака вдигна вежди:

— Е, нали всичко свърши.

Карсън се подвоуми и плахо добави:

— Чудя се дали щяха да излязат с общо мнение за x-flu. Като се има предвид, че разрешихме проблема.

— Никога — сряза го Де Вака. — Сега никой повече няма да го пипне. Твърде опасен е. Освен това ние дори не знаем всички проблеми, които трябва да се решават. А проблемът за бъдещите поколения, за промяната на самия човешки вид, едва се е появил. Страхувам се, че тепърва ще ставаме свидетели на още по-ужасни неща, Гай. Знаеш, че това изобщо не е краят.

Облаците се бяха уплътнили и в пустинята притъмня. Двамата останаха неподвижно.

— По-добре да тръгваме — каза накрая Де Вака. — До Планините на спящия юта има доста път.

Карсън не помръдна, сякаш беше хипнотизиран от гледката на развалините.

— Хайде, имам роднини, които искат да се запознаят с теб. Да те нагостят с каша от месо и хлебчета на жар. Да те посрещнат с песни и танци. Пък и трябва да отдадем нужната почит на чичо ти Чарли, задето ни спаси задниците в пустинята.

Карсън кимна разсеяно.

Тя го прегърна през кръста и се усмихна:

— Нали няма да избягаш, а, мелез такъв?

Карсън с усилие отмести очи от разрушения комплекс. Обърна се към Де Вака и се усмихна:

— Не. Пък и така ми се е дояла каша…