Измъкнаха се безшумно от рентгеновата лаборатория. Карсън бързо се огледа. Цялата ограда бе осветена от ярки аварийни лампи. Изведнъж на предната вишка, после на задната блеснаха ослепителни прожектори. Лъчите им бавно започнаха да обхождат района на комплекса. Нямаше луна и масивните сгради тънеха в непрогледен мрак. Карсън и Де Вака бързо се скриха зад хангара за машините. Пропълзяха покрай постройката, заобиколиха един ъгъл, после притичаха зад стерилизационната пещ. Чуха далечни викове и тропане от обувки.

— Имаме няколко минути, докато се организират — прошепна Карсън. — Това е единственият ни шанс да се измъкнем. — Той опипа джоба си, за да се увери, че дисковете с доказателствата са там. — Май все пак ще се наложи да изпробваш уменията си за разбиване на коли. Да се мятаме на някой бронетранспортьор, докато още можем.

Де Вака се поколеба.

— Давай!

— Не можем — прошепна трескаво тя. — Не можем да си тръгнем, преди да унищожим пробите от x-flu.

— Луда ли си?

— Ако оставим x-flu в ръцете на тези откачени, няма да оцелеем, дори да успеем да се измъкнем. Нали видя какво стана с Вандеруогън, как се държи Харпър? Достатъчно е само един да изнесе епруветка с вируса от Ниво–5 и край.

— В никакъв случай не можем да ги вземем с нас.

— Разбира се, че не. Слушай. Знам как можем хем да унищожим x-flu, хем да се измъкнем.

Карсън забеляза тъмни силуети с големи автомати около станцията на охраната. Издърпа Де Вака още по-назад в тъмното.

— Трябва да влезем в Камерата на смъртта — продължи Де Вака.

— Не може. Там ще сме в капан.

— Слушай, Карсън, това е последното място, на което ще ни търсят.

Той се замисли:

— Може би си права. Дори луд няма да предположи, че сме се върнали там.

— Имай ми доверие.

Де Вака го хвана за ръката и го задърпа към другия край на стерилизационната пещ.

— Чакай, Сусана…

— Размърдай си задника, cabron.

Карсън я последва по един тъмен покрит проход към вътрешния район. Притаиха се задъхани в сянката зад лабораториите.

Изведнъж проехтя изстрел. Бързо последваха още.

— Стрелят по сенки — предположи Карсън.

— А може би се стрелят едни други. Кой знае колко са изперкали някои.

Лъчите от прожекторите бавно се преместваха към тях и те се вмъкнаха в тъмната сграда на лабораториите. Минаха през устройството за разпознаване на гласа и се втурнаха по пустия коридор към асансьора, водещ до Ниво–5.

— Разкажи ми плана си — подкани я Карсън, след като се озоваха вътре.

Тя го погледна, очите й горяха.

— Слушай внимателно. Помниш ли, като ти говорих за стария Павел, който ми поправи компактдисковото устройство? Често играехме на табла в барчето. Обича да приказва, може би повече от необходимото. Той ми разказа, че когато военните строили този комплекс, инсталирали едно допълнително защитно устройство. Нещо като презастраховка срещу изпускането на изключително смъртоносни зарази от Камерата на смъртта. След преминаването на „Маунт Драгън“ в частни ръце тази система била изключена. Павел ми обясни как да се задейства пак.

— Сусана, как…

— Млъквай и слушай. Ще опечем цялата тази помийна яма. Системата за безопасност се нарича „Биологична опасност от нулево ниво“. Тя връща въздуха от стерилизационната пещ в Камерата на смъртта, без да го охлажда. Температурата се вдига на хиляда градуса, нищо не може да оцелее. Само някои от първите постъпили на работа тук знаят за нея, Сингър и Най например. — Тя се подсмихна. — Когато нагрятият въздух достигне всички тези леснозапалими химикали, ще се получи огромна експлозия.

— Да, и ще ни опече.

— Не. Докато системата се задейства минават няколко минути. Трябва само да я активираме, да се измъкнем и да изчакаме експлозията. След това се мятаме на бронетранспортьора и заминаваме.

Вратата на асансьора се отвори със съскане, пред тях се откри мрачен коридор. Те бързо минаха през металните врати към Камерата на смъртта. Карсън изговори името си пред микрофона на системата за отключване и вратата се отвори.

— В момента може да ни наблюдават — отбеляза той, докато навличаше изолационния си костюм.

— Може, но като имам предвид цялата лудница горе, мисля, че обръщат повече внимание на други монитори.

Провериха си взаимно костюмите и влязоха в помещението за обеззаразяване. Докато стоеше под потоците отровни химикали, Карсън погледна зловещия силует на Де Вака до себе си. Не можеше да повярва, че го правят. „Горе ни търсят да ни убият, а ние се връщаме в Камерата — помисли си. Побиха го тръпки, нещо сякаш стягаше гърдите му. — Ще ни намерят. Тук сме като мишки в капан. Ще ни…“ Той вдиша дълбоко няколко пъти.

— Добре ли си, Карсън? — чу се спокойният глас на Де Вака по малообхватния комуникационен канал.

Той кимна, двамата преминаха в помещението за сушене.

След две минути влязоха в Камерата. Алармената сирена бучеше тихо в пустите коридори, далечното тропане на шимпанзетата звучеше като шум от далечна битка. Карсън погледна един стенен часовник; беше почти дванайсет и половина. Лампите в коридорите светеха на намалена мощност и щяха да останат така до идването на екипа за обеззаразяването в два. Само че този път, с малко късмет, нямаше да има какво да обеззаразяват.

— Трябва да слезем в подстанцията на охраната — каза Де Вака. — Нали знаеш къде е?

— Да.

Много добре знаеше. Станцията на охраната в Камерата на смъртта се намираше на най-долното подземно ниво. Точно под изолатора.

Придвижиха се бързо към центъра на Камерата. Карсън пусна Де Вака да мине първа, след това се хвана за парапета и се спусна в тясната шахта на стълбите. От огромната тръба над главата му след броени минути щеше да заизлиза унищожителен изгарящ въздушен поток.

Станцията на охраната бе тясна кръгла стаичка с няколко стола на колелца и схлупен таван. Покрай стените бяха наредени видеомонитори, показващи различни помещения в Камерата на смъртта. Командният пулт бе пред тях, той заемаше по-голямата част от помещението.

Де Вака седна пред него и затрака по клавишите, първо бавно, после по-трескаво.

— Какво ще правим сега? — попита Карсън.

— Спокойно, бе, cabron. Павел ми разказа подробно какво трябва да се прави. Всички защити тук са предвидени срещу случаен инцидент. Никой не се е сетил да постави защита срещу умишлено включване на системата. Не е било нужно. Аз ще въведа командите за биологична опасност от нулево ниво, после ще активирам системата.

— И колко време ще имаме, за да се измъкнем?

— Предостатъчно, повярвай ми.

— Колко по-точно?

— Стига си досаждал, Карсън. Не виждаш ли, че съм заета? Още няколко команди и готово.

Карсън замълча. След малко пак заговори, този път по-припряно:

— Сусана, дай да го обмислим по-добре. Наистина ли искаме да направим точно това? Да унищожим цялото Ниво–5? Шимпанзетата? Всичко, върху което сме работили?

Тя спря да пише. Обърна се:

— Какъв друг избор имаме? Шимпанзетата и без това ще пукнат, всички са заразени с x-flu. Така даже им правим услуга.

— Знам. Но от тази лаборатория са излезли много полезни неща. Ще са необходими години, за да се възстанови всичко, което сме направили. Сега знаем какво не е наред в x-flu, можем да поправим грешката.

— Ако ни утрепят, кой ще довърши x-flu? — чу се гневният глас на Де Вака по микрофона. — А ако някой се добере до него, кого ще го е грижа за вредата, която ще причиним на „Джиндайн“?

— Карсън — прозвуча грубият глас на Най. — Де Вака. Слушайте ме внимателно. От този момент договорът ви за работа в „Джиндайн“ се прекъсва. Присъствието ви на територията на „Маунт Драгън“ е незаконно, а на проникването ви в Ниво на биологична защита 5 се гледа като на враждебен акт. Ако се предадете, ще гарантираме сигурността ви. Ако не, ще бъдете преследвани и към вас ще бъдат предприети съответните мерки. Не можете да се измъкнете.

— Значи все пак са наблюдавали всички монитори — промърмори Де Вака.

— Може да подслушва и системата за комуникация — добави Карсън. — Говори колкото се може по-малко.

— Вече няма значение. Почти съм готова.

Де Вака започна да пише по-бавно на компютъра. Пресегна се към едно табло с няколко черни копчета и натисна най-горното.

Веднага в помещението зазвуча пронизителна сирена, един ред алармени крушки на тавана започнаха да премигват.

— Внимание — чу се непознат женски глас от системата за комуникация на Карсън. — Системата за биологична опасност от нулево ниво се активира след шейсет секунди.

Де Вака натисна друго копче, изправи се и изрита контролния пулт. От таблото изскочиха искри.

— Системата е активирана — прозвуча отново женският глас.

— Готови сме — каза Карсън.

Де Вака натисна копчето за общия канал на комуникационната система, думите й бяха предадени из целия комплекс:

— Най. Слушай много внимателно.

— Нямате думата — прозвуча гласът на началника на охраната. — Можете само да изпълнявате.

— Слушай, гадино! Намираме се в станцията на охраната на Ниво–5. Активирахме системата за безопасност при нулево ниво на биологична авария. Пълна стерилизация.

— Де Вака, ако…

— Не може да се спре. Разбираш ли? След няколко минути в Камерата на смъртта ще навлезе въздух с температура хиляда градуса. Цялото проклето място ще се превърне в пепел. Всеки в радиус от триста метра ще стане на пържола.

Сякаш да придаде допълнителна тежест на думите й, предупредителният женски глас отново прозвуча по системата:

— Нулевото ниво на биологично обезопасяване е активирано. Имате десет минути за евакуация.

— Десет минути? — промълви Карсън. — Боже Господи.

— Де Вака, ти си била по-луда, отколкото си мислех — чу се гласът на Най. — Няма начин да успееш. Чуваш ли?

Де Вака избухна в смях:

— Мен ли наричаш луда? Да не би аз да препускам всеки ден из пустинята с коса на опашка и тропически шлем?

— Сусана, млъквай! — сряза я Карсън.

Комуникационната система заглъхна.

— Гай, гледай! — извика тя по малообхватния канал.

Посочи зад гърба му. Карсън се обърна към мониторите. Заоглежда безбройните черно-бели картини; все още не разбираше какво е привлякло вниманието й. Лабораториите и коридорите бяха все така пусти.

Освен един. По главния коридор, при самия вход, се движеше един-единствен силует. От увереността в походката му Карсън го побиха тръпки. Той се приближи и се взря в екрана. Натрапникът носеше един от по-широките изолационни костюми с допълнителен въздушен запас, каквито използваше охраната. Държеше и някакъв дълъг черен предмет. Когато човекът с широкия костюм се приближи още до камерата, Карсън установи, че това е двуцевна пушка-помпа.

След това обърна внимание на походката на натрапника. Накуцваше по странен начин, сякаш кракът му всеки момент ще се откачи.

— Майк Мар — промърмори Де Вака.

Карсън понечи да натисне копчето на комуникационната система, но изведнъж спря. Имаше чувството, че още нещо не е наред; нещо много важно. Остана неподвижно, опитвайки се да разбере какво.

Изведнъж го осени прозрение. По време на безбройните часове, които бе прекарал в Камерата на смъртта, в какофонията от гласове, звучали по комуникационната система, постоянно го бе съпътствал и друг шум — спокойното съскане от въздушния клапан на костюма.

Сега това съскане бе изчезнало.

Карсън трескаво откачи дихателния си маркуч, грабна друг и го включи. Пак нищо.

Обърна се към Де Вака, която наблюдаваше изумено действията му. Изведнъж по лицето й се изписа изражение, че е разбрала.

— Мръсниците са изключили системата за подаване на въздух — чу се гласът й.

— Остават девет минути за евакуация — предупреди женският глас.

Карсън вдигна ръка пред стъклото на шлема си, за да даде знак на Де Вака да мълчи. Размърда безшумно устни: „Колко дълго?“

Де Вака вдигна ръка, разпери пръсти. В костюмите им имаше резерви от въздух за пет минути.

„Пет минути. Боже мили, толкова трае само процедурата по обеззаразяване…“ Карсън отчаяно опита да надделее страха. Погледна отново мониторите. Мар напредваше бързо.

Карсън си даде сметка, че имат само една възможност.

Откачи безполезния дихателен маркуч от костюма си и даде знак на Де Вака да го последва. Излязоха от станцията на охраната. Карсън се хвана за парапета на стълбата и погледна нагоре, където пет етажа над тях зееше тръбата, водеща към стерилизационната пещ. Мар още го нямаше. Карсън се заизкачва бързо, премина покрай генераторите и резервните лаборатории на горното ниво. Двамата с Де Вака бързо се мушнаха зад масивната врата на голяма хладилна стая.

Карсън се обърна към спътницата си и отново й направи знак да мълчи, след това се опита да диша по-бавно, за да изразходва по-икономично кислорода. Надникна към шахтата на стълбището.

Карсън знаеше, че няма начин да излязат от Камерата на смъртта, без да минат през обеззаразяване. Мар сигурно също го знаеше. Първо щеше да ги потърси около изхода на стълбището и като не ги намери, да предположи, че още са в станцията на охраната. Нямаше да си губи времето с другите райони на Камерата.

Карсън поне се надяваше да е така.

— Осем минути за евакуация — прозвуча поредното предупреждение.

Двамата се свиха в мрака и тревожно загледаха към стълбището. Карсън усети как Де Вака потропва нетърпеливо зад гърба му, направи й знак да мирува. Почуди се какви ли смъртоносни микроорганизми се съхраняват в хладилника зад тях. Секундите изтичаха. Карсън се запита дали планът му вече не е предопределил смъртта и на двама им.

Изведнъж на най-горното стъпало стъпи крак с червен костюм. Карсън издърпа Де Вака по-назад. Скоро Мар се появи в цял ръст. Огледа се за кратко на етажа и продължи надолу към станцията на охраната.

Карсън изчака няколко секунди, след това излезе от скривалището си. Де Вака го последва. Той внимателно погледна надолу, стълбището бе празно. Мар сигурно отиваше към станцията на охраната. Сигурно щеше да действа по-внимателно, в случай че Карсън е въоръжен. Това им даваше няколко секунди преднина.

Карсън подкани Де Вака да го последва нагоре. Качиха се на най-горния етаж и бързо тръгнаха към изхода. Минаха покрай зверилника.

Шимпанзетата бяха побеснели от постоянния вой на сирените. Гледаха с гневни кървясали очи и тракаха непрестанно по решетките. Няколкото празни клетки стояха като мълчаливо свидетелство за последните жертви на вируса.

Карсън се приближи до клетките. Внимателно отбягвайки протегнатите пръсти, разхлаби резетата им. Възбудени от присъствието му, животните закрещяха още по-яростно. Костюмът му сякаш завибрира от шума.

— Седем минути за евакуация.

Карсън тичешком излезе от зверилника и се отправи към изхода. Като го видя, Де Вака отвори херметичната врата и двамата влязоха в помещението за дезинфекция. Докато отровната смес ги обливаше, Карсън надникна през стъкленото прозорче към Камерата на смъртта. Досега от тропането и скачането на шимпанзетата резетата трябваше да са се освободили и клетките да са се отворили. Той си представи как разярените животни скачат из лабораториите, търчат из коридорите… по стълбите…

— Пет минути за евакуация.

Изведнъж Карсън почувства, че се задушава. Обърна се към Де Вака и прокара пръст пред врата си. Ако продължат да дишат, щяха да поемат само въглероден двуокис.

Жълтият душ спря и вратата към следващото помещение се отвори. Опитвайки се да преодолее желанието да вдиша, Карсън пристъпи напред. Огромните вентилатори на системата за изсушаване забръмчаха; дробовете го заболяха в отчаяна нужда от кислород. Той се облегна немощно на стената и погледна Де Вака. Тя поклати глава.

„Изстрел ли беше това?“ В шума от вентилаторите Карсън не можеше да прецени.

Най-после и последната врата се отвори и те се измъкнаха в помещението за преобличане. Карсън помогна на Де Вака да смъкне шлема си, след това отчаяно издърпа своя. Свлече се на колене, жадно вдиша свежия въздух.

— Три минути за евакуация.

Те се измъкнаха от костюмите и се втурнаха към асансьора за горното ниво.

— Може да ни чакат отвън — каза Карсън.

— Едва ли — отвърна задъхано Де Вака. — Сигурно вече са си плюли на петите.

Коридорите на горните лаборатории бяха пусти и тъмни. Те изтичаха във фоайето, спряха за кратко на входа. Карсън отвори вратата и отвън ги посрещна оглушителният вой на сирени. Той се огледа, бързо изтича към едно тъмно място встрани, махна на Де Вака да го последва.

В „Маунт Драгън“ цареше пълен хаос. Хората се събираха на групички, говореха на висок глас или крещяха. Под една лампа пред жилищния комплекс стояха неколцина учени, някои още по пижами, и ръкомахаха оживено. Карсън забеляза Харпър с вдигнат юмрук. Единични силуети пробягваха под светлината на прожекторите.

Двамата бегълци претичаха зад стерилизационната пещ. Карсън огледа района, очите му спряха върху паркинга. Около бронетранспортьорите, озарени от ярките прожектори, стояха петима-шестима въоръжени мъже. В центъра на групичката се открояваше Най. Ръкомахаше към Камерата на смъртта.

— Към конюшните! — изкрещя Карсън в ухото на Де Вака.

Намериха конете на мястото им, животните бяха възбудени от шумотевицата. Де Вака изведе два в помещението за оседлаване, а Карсън се втурна в склада за седлата.

Тъкмо се приближаваше към Дорчо със седло в ръце, когато земята потрепери под краката му. След това навън всичко се озари от ярка светлина. Експлозията започна с глух тътен, който бързо се усили в оглушителен рев. Конюшнята се разтресе от ударната вълна, стъклата на прозорците полетяха навътре. Конят на Де Вака се изправи уплашено на задните си крака.

Де Вака удържа юздите и го погали по врата:

— Спокойно, момче.

Карсън бързо се огледа, забеляза дисагите на Най, грабна ги и ги хвърли на Де Вака:

— Вътре трябва да има манерки. Напълни ги от поилката на конете!

Той бързо стегна седлата върху конете. Де Вака се върна с дисагите и той ги закрепи върху Дорчо. Тя се метна върху коня си.

— Чакай малко — извика той.

Изтича до закачалката за дрехи и взе две широкополи шапки за езда. Върна се, възседна Дорчо и двамата излязоха.

Горещината на пламъците опърли лицата им. На мястото на ниската постройка с филтрите за въздуха на Камерата сега зееше огнен кратер. Бетонният покрив на външните лаборатории се беше сринал и отвътре излизаха пламъци. През счупените прозорци на жилищния комплекс се вееха завеси. От стерилизационната пещ се чуваше силно бумтене, отблясъците от огъня обагряха пясъка наоколо в яркооранжево.

Експлозията бе сринала покрива на стола и беше пробила голяма дупка в оградата на комплекса.

— След мен! — изкрещя Карсън и пришпори коня си.

Препуснаха през пламъци и дим, прескочиха останките от оградата и потънаха в мрака на пустинята.

Когато се отдалечиха на около километър от комплекса и излязоха от озарения от пламъците район, Карсън накара коня си да премине в тръс.

— Чака ни дълъг път — отбеляза той, когато Де Вака се изравни с него. — Трябва да щадим конете.

В това време нова експлозия разтърси останките на полуразрушения комплекс и от дупката на бившата Камера на смъртта се издигнаха огромни пламъци. Последваха няколко по-слаби взрива: сградата на външните лаборатории изчезна пред очите им; жилищният комплекс потрепери, после се срина с грохот. Лампите в „Маунт Драгън“ изгаснаха, вече само отблясъкът от пламъците показваше местоположението на комплекса.

— Жалко за банджото ми — промърмори Карсън.

Когато отново пришпори Дорчо към непрогледния мрак, той забеляза светли лъчи да се движат сред пустинята. Светлините, изглежда, се движеха към тях, ту се губеха, ту пак се показваха, следвайки неравностите на релефа. Изведнъж светнаха мощни прожектори.

— Мамка им — изруга Де Вака. — Бронетранспортьорите не са пострадали от експлозията. Никога няма да надбягаме тези мръсници в пустинята.

Карсън не отговори. С малко късмет можеха и да се измъкнат на бронетранспортьорите. Почти пълната липса на вода бе онова, което го тревожеше най-много.

Скоупс седеше сам в осмоъгълната зала, вглъбен в мислите си.

Карсън и Де Вака сигурно вече бяха обезвредени. Нямаше начин да избягат.

Той бе прекъснал почти веднага преноса на данни. Вярно, че нямаше как да унищожи първите файлове, предадени по мрежата. Имаше, макар и малка възможност, Левин или който друг бе проникнал в системата на „Джиндайн“ да е получил известно количество информация. Скоупс обаче вече се беше погрижил такова непозволено проникване да не се повтаря. Бе взел мерки, драстични, но необходими. Особено в този деликатен момент.

Във всеки случай много малка част от информацията на Карсън се беше промъкнала през бариерата. Пък и тези сведения не бяха опасни. Всичко засягаше само „Пурблъд“. Дори да получи данните, Левин нямаше да научи нищо за x-flu. А в момента се ползваше с толкова малко доверие, че никой нямаше да му повярва, каквото и да разправя.

Всичко вървеше по план. Нямаше за какво да се тревожи.

Така че, откъде това странно безпокойство?

Скоупс се опита да определи причината за необичайната си нервност. Чувството му бе ново и самонаблюдението обещаваше да бъде интересно. Може би се дразнеше, защото бе подценил Карсън. Или беше заради измамата на Де Вака, особено след нещастието в Камерата на смъртта. Карсън бе последният човек, който би заподозрял в промишлен шпионаж. Всеки друг на негово място сигурно би изпитал невероятен гняв от това предателство. Скоупс обаче чувстваше само тъга. Този младеж бе наистина гениален. Сега се налагаше да го остави в ръцете на Най.

Най — добре, че се сети. Тази сутрин някой си господин Браг от Управлението за контрол на храните и лекарствените средства се беше обадил да пита за онзи инспектор, Тийс. Трябваше да предупреди Най да се погрижи.

Той отново се замисли за файловете, които се опита да изпрати Карсън. Не бяха много важни и той не им обърна особено внимание. Само някои документи, свързани с „Пурблъд“. Скоупс си спомни, че Карсън и Де Вака се бяха ровили из архивите за „Пурблъд“ предния ден. Откъде този внезапен интерес? Дали не планираха да саботират и проекта „Пурблъд“ освен „X-flu“? И какво имаше предвид този Карсън, като твърдеше, че всички се нуждаели от незабавно лечение?

Трябваше да прегледа материалите по-внимателно. Не само изпратените файлове, а и записките на Карсън от последните дни. Може би щеше да се заеме с това след вечерните делови срещи.

При тази нова мисъл Скоупс премести поглед към черния сейф в дъното на помещението. Беше вграден в стената при самото построяване на небостъргача на „Джиндайн“. Само Скоупс можеше да го отвори и след неговата смърт нямаше начин сейфът да бъде разбит, без да бъде унищожено съдържанието му. Той си представи какво има вътре и безпокойството му веднага се изпари. Една-единствена запечатана стъклена ампула, изпратена му наскоро с хеликоптер от „Маунт Драгън“, пълна с инертен газ и разтвор за съхраняване на вируси. Удивително колко ценно може да бъде такова малко нещо.

Той погледна часовника си: беше 14.30.

Чу се леко бръмчене и един голям монитор просветна. На екрана се появи съобщение с големи букви:

Връзката с ТЕЛИНТ–2 е установена.

Предаването може да започне.

Съобщението изчезна и беше заменено от друго изречение:

Господин Скоупс, съгласни сме на сделката. Готови сме да дадем три милиарда долара. Сумата не подлежи на преговори.

Скоупс взе клавиатурата и затрака по клавишите. В сравнение с конкурентните компании военните бяха душички.

„Скъпи ми генерал Харингтън, всички бизнес предложения подлежат на преговори. Готов съм да ви отстъпя продукта, за който говорихме, за четири милиарда. Давам ви дванайсет часа, за да извършите необходимия превод.“

Скоупс се усмихна. Щеше да продължи преговорите от друго място. От едно тайно местенце, където се чувстваше по-сигурен, отколкото в което и да било друго кътче на планетата.

Той продължи да пише и буквите на екрана се разкривиха в странна картина. Докато пишеше, Скоупс започна да рецитира любимите си редове от „Бурята“:

Нищо в него не умира.

Но морето необятно

го превръща в нещо странно, непонятно.

Чарлс Левин седеше върху избелялата покривка на леглото и гледаше втренчено телефона, поставен върху възглавницата. Апаратът бе тъмночервен на цвят и носеше надпис: „СОБСТВЕНОСТ НА «ХОЛИДЕЙ ИН», БОСТЪН, МА“ върху слушалката. В продължение на четири часа той бе говорил, крещял, заплашвал, молил по тази слушалка. Сега думите му се бяха изчерпали.

Той се изправи бавно, изпъна изтръпналите си крайници и отиде при плъзгащата се остъклена врата. Завесите се развяваха от лек бриз. Той излезе на балкона и вдиша жадно вечерния въздух. Светлините на „Джамайка плейн“ блестяха в далечината като диаманти, разхвърляни от безгрижна ръка по земята. По улицата отдолу се зададе кола, фаровете й осветиха мизерните магазинчета и пустата бензиностанция.

Телефонът иззвъня. Удивен, че някой може да го търси след толкова много извинения, след толкова много резки откази, Левин остана неподвижно за няколко секунди, втренчен в апарата. Бързо се осъзна, върна се в стаята и вдигна слушалката.

— Ало? — обади се с пресипнал от дългите разговори глас.

От слушалката се чу познатото пищене на модем.

Левин бързо затвори, изключи телефона и включи на негово място лаптопа си. Модемът му избръмча.

Без встъпителна картина на екрана се появиха букви:

Здрасти, професорче. Надявам се да оцениш жеста ми, че още те наричам „професор“.

„Как ме откри?“ — написа Левин.

Не беше трудно.

„Говоря по телефона от часове, звънях на когото се сетих“ — оплака се Левин. — „Колеги, приятели, държавни агенции, репортери, дори на бивши студенти. Никой не ми вярва.“

Аз ти вярвам.

„Твърде добре са си свършили работата. Ако не докажа невинността си, никой няма да ми повярва.“

Недей да хленчиш, професоре. Докато работя с теб, няма да умреш от глад.

„Само с един човек не съм говорил. С Брент Скоупс. Смятам скоро да го направя.“

Чакай малко, мой човек! Дори да успееш да се свържеш с него, той надали ще е склонен да те изслуша точно сега.

„Не е много сигурно, мим. Трябва вече да прекъсвам.“

Един момент, професоре. Не ти се обаждам само за да ти предам съболезнованията си. Преди няколко часа твоят каубой Карсън опита да изпрати спешно някакви файлове. Преносът на информация бе прекъснат почти веднага, успях да спася само началото. Мисля, че трябва да го прочетеш. Готов ли си за прехвърляне?

Левин отговори, че е готов.

Добре. Ето файла.

Левин погледна часовника си. Беше три без десет.

Карсън и Де Вака препускаха в непрогледния мрак на пустинята Хорнада дел Муерто под осеяното с ярки звезди небе. От комплекса се спускаха все надолу и скоро се озоваха на дъното на пресъхнал поток, конете затънаха до глезените във финия пясък. Светлината от звездите им стигаше колкото да виждат земята под краката си. Да имаше съвсем слаба луна, щяха да са мъртви, Карсън много добре си даваше сметка за това.

Продължиха замислено.

— Очакват да тръгнем на юг, към Рейдиъм Спрингс и Лас Крусес — заговори накрая Карсън. — Това са най-близките селища, ако не броим Енгъл, който е собственост на „Джиндайн“. Това са стотина километра. В пустинята разчитането на следи е доста трудна работа, особено през лавата. Така че, ако бях на мястото на Най, щях да продължа по следите, докато се уверя, че вървят на юг. След това щях да подредя бронетранспортьорите в редица и да продължа в тази посока.

— Има логика — съгласи се Де Вака.

— Трябва да го подлъжем. Ще тръгнем на юг, сякаш сме се запътили към Рейдиъм Спрингс. Когато стигнем Малпаис и навлезем сред лавата, където няма да могат да ни проследят, ще направим завой под прав ъгъл, ще продължим няколко километра на изток. После пак ще сменим посоката и ще тръгнем обратно на север.

— Ама на север няма никакво селище, поне в близките двеста километра.

— Точно затова само натам можем да тръгнем. Никога няма да ни търсят в тази посока. Помниш ли ранчото Даймънд Бар, за което ти разправях? Познавам новия собственик. В южния край на ранчото има временен лагер за добитъка. Нарича се Лава Камп. Намира се на около сто и петдесет километра оттук, на петдесетина от Лавагейт.

— Бронетранспортьорите не могат ли да ни последват и сред лавата?

— Камъните са остри, режат обикновените гуми на лентички. Бронетранспортьорите обаче имат гуми с централно пневматично напомпване и твърдостта им може да се регулира. Имат специално приспособление, което им позволява да пътуват десетки километри със спукани гуми. Въпреки това и те не могат да карат през лавата много дълго. Като се уверят, че сме тръгнали на юг, ще излязат от лавата и ще заобиколят, за да ни пресекат пътя.

Двамата замълчаха.

— Има логика — съгласи се накрая Де Вака.

Карсън насочи коня си на юг и Де Вака го последва.

Излязоха на другия бряг на дерето. На север още се виждаха отблясъците от горящия комплекс. Светлините от фарове се бяха приближили значително.

— По-добре да побързаме — предложи Карсън. — След като им се изплъзнем, можем да дадем почивка на конете.

Те преминаха в галоп и след пет минути пред тях се появиха черните очертания на потока от застинала лава. Те слязоха и продължиха пеша.

— Ако не греша, лавата завива на изток — каза Карсън. — Да продължим няколко километра и да тръгнем на север.

Продължиха бавно, давайки възможност на конете да избират пътя си сред острите камъни. „Голям късмет, че конете виждат по-добре на тъмно от хората“ — помисли си Карсън. Той дори не виждаше къде стъпват. Само храсталаците от юка и тревните туфи, растящи тук-там от цепнатините на лавата, му даваха представа за релефа. Макар и трудно, движението тук, в самия край на лавовото поле, бе много по-лесно, отколкото във вътрешността, където се виждаха силуетите на големи канари.

Карсън погледна назад — светлините от фарове бързо наближаваха. От време на време спираха, вероятно за да проверят следите. Лавата щеше да ги забави, но не и да ги спре.

— Ами вода? — попита изведнъж Де Вака. — Тези манерки достатъчни ли са?

— Не. Трябва да намерим някъде.

— Къде?

Карсън не отговори.

Най стоеше сам на празния паркинг и се взираше в мрака; сянката му трептеше на фона на пламъците върху пясъка. Разрушеният корпус на „Маунт Драгън“ гореше зад гърба му, но той не му обръщаше внимание.

Един служител от охраната с омазано със сажди лице притича и заговори задъхано:

— Сър, водата за гасене всеки момент ще свърши. Да използваме ли неприкосновения запас?

— Защо не? — отвърна разсеяно Най, без дори да го погледне.

Беше се провалил напълно; знаеше го. Карсън му се беше изплъзнал, но преди това разруши комплекса, чиято охрана бе поверена на Най. Той се замисли за кратко какво ще каже на Брент Скоупс. След това пропъди мисълта от главата си. Този провал нямаше равен в живота му; беше по-лош дори от онзи, за който вече не искаше да си спомня. Нямаше как да се реабилитира.

Можеше обаче да си отмъсти. Карсън бе виновен за всичко и трябваше да си плати. И онази испанска кучка. Нямаше да им позволи да се измъкнат.

Той загледа отдалечаващите се светлини на бронетранспортьорите и сви презрително устни. Сингър бе глупак. Невъзможно е да проследиш каквото и да било с бронетранспортьор. Налага се да спираш и да слизаш, за да гледаш следите; по-бавно е дори от ходенето пеша. Освен това Карсън познаваше пустинята. Разбираше от коне. Със сигурност знаеше няколко следотърсачески номера. В Хорнада имаше цял лабиринт от застинала лава; години щяха да са нужни, за да се обходи и претърси всяко островче, всяка дупка. Имаше пясъчни навеища, където следите се заличаваха от вятъра за часове.

Най знаеше всичко това. Знаеше обаче, че в пустинята следите почти никога не се губят напълно. Все оставаше нещо, дори върху камъните и през пясъка. По време на десетте си години в службите за сигурност на Саудитска Арабия „Руб ал хали“ — „Празната четвъртина“ — бе научил всичко, което може да се знае за пустинята.

Той хвърли безполезната радиостанция и се обърна към конюшнята. Запъти се натам, без да обръща внимание на отчаяните викове и скърцането на нагорещения метал наоколо. Хрумна му нова мисъл. Щом успя да се измъкне, Карсън явно бе доста по-хитър, отколкото беше подозирал. Може би бе достатъчно умен, за да открадне или убие коня му, Муерто. Началникът на охраната ускори ход.

Влезе в конюшнята и бързо се огледа. Кутията, където държеше пушката си, бе непокътната.

Изведнъж Най застина. Закачалката за дисагите му, бе празна. Вчера обаче бяха тук. Пред очите му причерня. Карсън бе взел дисагите с двете трилитрови манерки: жалко количество вода в Хорнада дел Муерто, Пътуването на мъртвия. Това само по себе си го обричаше на смърт.

Не загубата на манерките обаче го тревожеше. Липсваше още нещо, нещо много важно. Винаги бе смятал дисагите за най-доброто скривалище за тайната си. Сега обаче Карсън ги беше откраднал. Той бе провалил кариерата му, а сега искаше да отнеме и последното ценно нещо в живота му. Най застина, неспособен да сдържа повече гнева си.

Изведнъж чу познато цвилене и въпреки яростта му, по устните му заигра лека усмивка. Защото вече знаеше, че отмъщението не е просто далечна мечта, а реалност.

Докато се движеха на изток, Карсън забеляза светлините на бронетранспортьорите да приближават отляво. Машините скоро щяха да стигнат Малпаис. С малко късмет, тук щяха да загубят следите им. За да ги проследят през лавата, трябваше да имат опитен следотърсач и да се движат пеша. Най можеше да е добър, но надали чак толкова. Щом загуби следите им, щеше да реши, че са продължили на юг през лавата. Освен това с това количество „Пурблъд“, което течеше във вените му, той започваше да представлява все по-малка опасност за когото и да било освен за себе си. Във всеки случай Карсън не се съмняваше, че ще се измъкнат. За да се доберат до някое цивилизовано място и да спрат използването на „Пурблъд“.

Или да умрат от жажда.

Той опипа студената манерка отстрани на седлото си.

Вътре имаше три литра вода — твърде малко за човек, който смята да прекоси Хорнада дел Муерто. Той обаче си даде сметка, че това не е най-големият проблем.

Карсън спря. Бронетранспортьорите също бяха спрели в началото на лавовия поток, на около километър и половина от тях.

— Нека намерим някаква пещера и да скрием конете — предложи Карсън. — Искам да се уверя, че машините ще продължат на юг.

Заведоха конете в една голяма цепнатина в скалите. Де Вака остана да ги пази, а Карсън се покачи на едно възвишение, за да огледа.

Зачуди се защо преследвачите не са изгасили фаровете. Така се виждаха от километри. Странно, че Най не се беше сетил за това.

Светлините от фарове останаха на едно място за минута-две. После тръгнаха нагоре по лавата и отново спряха. За момент Карсън си помисли, че може да открият следите му и да тръгнат след тях, но машините продължиха бързо на юг; светлините им заиграха нагоре-надолу по неравната повърхност.

Той слезе при Де Вака.

— Продължиха на юг.

— Слава Богу.

Карсън се подвоуми, после каза:

— Дойде ми нещо наум. Страхувам се, че трябва да пазим тази вода за конете.

— Ами ние?

— При пустинни условия един кон има нужда от четирийсет литра вода на ден. Ако яздим само през нощта, двайсет. Ако ги изгубим, с нас е свършено. Колкото и вода да имаме, няма да издържим и десет километра. Ако оставим водата за конете, ползата ще е по-голяма. Те ще ни прекарат още трийсетина километра. Това увеличава шансовете ни да намерим някой извор.

Де Вака замълча.

— Като ожаднеем, много трудно ще се сдържаме да не пием — продължи Карсън. — Трябва обаче да запазим водата за конете. Ако искаш, дай манерката си на мен, да я пазя.

— Та да пиеш само ти, така ли?

— Аз умея да се сдържам. А повярвай ми, това няма да е лесно. Затова, преди да продължим, искам да ти кажа още едно правило за жаждата. Никога, ама никога, не споменавай думата „вода“. Независимо колко ти се пие. Дори не си помисляй за вода.

— Това означава ли, че ще си пием урината? — попита тя; в тъмнината не можеше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.

— Това става само в приключенските романи. Правилото е, да се стискаш колкото се може повече. Когато организмът изпитва нужда от течности, веднага започва да всмуква водата обратно от пикочния мехур. Тогава престава да ти се ходи до тоалетна. Накрая все пак ще ти се наложи, но в урината ще има прекалено много соли, за да става за пиене.

— Откъде знаеш толкова?

— Израсъл съм в пустинята.

— Да. Сигурно и индианската кръв помага.

Карсън отвори уста да възрази, но замълча. Реши да си запази правото на отговор за по-късно.

Продължиха на изток през лавата още малко. От време на време някой кон се спъваше в камъните и от подковите му излизаха искри. На няколко пъти Карсън се покачва на някой висок камък, за да погледне на юг. Бронетранспортьорите се отдалечаваха. Накрая светлините им напълно изчезнаха.

Когато слезе след последното оглеждане, Карсън се запита дали да съобщи на Де Вака най-лошата новина. Дори с шест литра само за тях, конете надали щяха да издържат и половината от разстоянието. Трябваше да намерят поне един извор по пътя.

Най пристегна седлото на Муерто и провери дали е поставено добре. Всичко беше наред. Пушката висеше в кобура си от дясната страна, откъдето можеше да я измъкне лесно само с едно движение. Металната кутия с 24-хилядните топографски карти на пустинята също бе закрепена на седлото.

Той преметна допълнителни дисаги отзад и ги натовари с боеприпаси. След това напълни два петнайсетлитрови мяха с вода, привърза ги един за друг и ги закрепи на седлото. Това бяха допълнително трийсет килограма товар, но нямаше да мине без тях. Можеше да не му се наложи да търси Карсън. Ограничените запаси от вода на бегълците щяха да свършат работата вместо него. Трябваше обаче да се увери. Искаше да види мъртвите им, изсъхнали тела, за да е сигурен, че тайната му отново е само негова.

На предната част на седлото привърза торбичка с един цял хляб и два килограма сирене чедар. Провери фенерчето си и го прибра в дисагите, заедно с комплект резервни батерии.

Най работеше спокойно, нямаше закъде да бърза. Муерто се беше оказал издръжлив кон и бе в много по-добра форма от двете кранти на Карсън. Бегълците сигурно бяха изтощили животните още в началото в стремежа си да се измъкнат от бронетранспортьорите. Това бе лошо начало. Само глупаците и холивудските звезди карат конете си да препускат в галоп. Ако Карсън и спътницата му искаха да прекосят пустинята, трябваше да тръгнат по-бавно. Дори и тогава, щом почувстват жажда, конете им щяха да започнат да се препъват. Най предположи, че без вода, дори да вървят само през нощта, нямаше да издържат повече от петдесет-шейсет километра. Ако опитат да вървят и през деня — вероятно наполовина. Всяко животно, легнало неподвижно на земята, дори да се движи бавно, веднага привлича цяло ято лешояди. Само това му стигаше, за да ги открие.

Той обаче нямаше нужда от лешояди, за да разбере къде са. Следотърсачеството е едновременно изкуство и наука, като музиката и ядрената физика. Изисква голям опит и силно развита интуиция. В „Празната четвъртина“ бе научил много, а през дългите скитания из Хорнада дел Муерто уменията му се бяха усъвършенствали.

Той провери за последно багажа си. Всичко бе перфектно. Метна се на седлото и изкара коня от бараката. Тръгна по осветените от огъня следи на бегълците. От време на време се налагаше да запали фенерчето, за да ги разгледа. Точно както си мислеше, те бяха препускали. Чудесно, всяка минута в галоп означаваше един километър по-малко на финала. Бяха оставили следи, които биха извадили очите и на пълен идиот. „И пълен идиот ги следва“ — помисли си весело Най, докато гледаше пресичащите се объркани следи от гуми.

Той спря за момент в тъмното. Стори му се, че чува някой да произнася името му. Завъртя се на седлото и огледа безкрайната пустиня за източника. После отново подкара коня в бавен тръс.

Времето, водата и пустинята — всички бяха на негова страна.

Карсън спря в края на лавовото поле и погледна на север. Млечният път прекосяваше тъмното небе, за да изчезне някъде зад хоризонта. Наоколо цареше пълен мрак. Слабо червеникаво сияние показваше мястото на „Маунт Драгън“. Святкащите лампички на върха на най-високата антена върху вулканичния конус отдавна бяха изгаснали, когато електрозахранването в комплекса бе прекъснало.

Карсън вдиша жадно ароматния нощен въздух, миришещ на сухи треви.

— Трябва да заличим следите си на мястото, от което ще излезем от лавата — каза той.

Де Вака хвана двата коня за юздите и ги поведе. Карсън слезе от застиналата лава след нея, свали ризата си, обърна се с гръб към спътничката си и запълзя на заден ход, влачейки дрехата по пясъка. Движеше се бавно и внимателно. Знаеше, че не е възможно да заличи напълно следите, но това щеше да свърши работа. Ако мине някой бронетранспортьор, пътуващите вътре със сигурност нямаше да видят нищо.

Продължиха така стотина метра, просто за всеки случай. След това Карсън се изправи, изтърси ризата си и я облече. Цялата работа му беше отнела десет минути.

— Засега е добре — каза той, отиде при Де Вака и се качи на коня си. — Оттук тръгваме на север. Това означава, че ще минем на пет километра от „Маунт Драгън“.

Той погледна небето, за да се ориентира по Северната звезда. Подкара коня си в лек тръс — най-ефективния конски ход. Де Вака го последва. Продължиха мълчаливо. Карсън погледна часовника си. Един часът. Оставаха им четири часа до съмване: значи трийсет и пет километра. Щяха да се отдалечат на трийсетина километра северно от „Маунт Драгън“, общо им оставаха сто и петдесет. Въздухът бе леко влажен, което означаваше, че преди съмване можеше да падне и роса.

За пътуване през деня и дума не можеше да става. Това означаваше, че трябваше да намерят някоя долчинка, където конете да починат и да потърсят нещо за храна.

— Каза, че предците ти дошли през 1598-а — заговори по едно време Карсън.

— Да. Двайсет и пет години преди първите английски заселници да акостират на Плимут Рок.

— Не спомена ли за някакъв извор?

— Охо дел Агила. Тръгнали през Хорнада и им свършила водата. Един апач им показал извора.

— Къде е бил?

— Не знам. По-късно местонахождението му било забравено. В една пещера, струва ми се, в подножието на планината Фра Кристобал.

— Господи, Фра Кристобал е дълга почти сто километра.

— Като са ми разказвали историята, не съм планирала да скитам из района. Спомням си, че дядо ми твърдеше, че водата извирала от пещерата и пак там потъвала.

Карсън поклати глава. Лавата на планините бе цялата в дупки и пещери. Никога нямаше да намерят извора, освен ако водата не излизаше на повърхността, където да дава живот на някаква зеленина.

Продължиха в тръс, единственият шум идваше от скърцането на седлата. Карсън отново погледна звездното небе. Красива безлунна нощ. При други обстоятелства тази разходка щеше да му доставя удоволствие. Той отново си пое дълбоко въздух. Да, със сигурност щеше да падне роса. Поне с това имаха късмет. Той мислено прибави още петнайсет километра към разстоянието, което можеха да минат без вода.

Левин прехвърли последната, непълна страница от файла на Карсън, после бързо го запази на диска.

„Мим, сигурен ли си?“ — написа.

Да. Скоупс се оказа много хитър. Направо гениален. Открил е програмата ми и е вградил своя в нея. Тя е задействала някаква аларма, щом Карсън е опитал да се свърже с нас.

„Мим, говори на английски.“

Този кучи син е подслушвал собствената ми система за подслушване и Карсън е паднал направо в капана. Все пак част от информацията остана в мрежата и аз успях да я изтегля.

„Има ли опасност да те разкрият?“ — написа Левин.

Да разкрият? Мен? УСОС

„УСОС ли? Не разбирам.“

„Умирам си от смях“. Прекалено добре съм се скрил. Всеки опит да ме открият ще включи система от информационни лабиринти. Скоупс обаче явно не прави такива опити. Напротив. Прокопа ров около „Джиндайн“.

„Какъв ров?“

Физически прекъсна всякакъв достъп до компютрите на „Джиндайн“. Няма начин да се свържеш с главната му квартира, било то по телефона, факса или компютъра. Всички връзки са прекъснати.

„Ако информацията в тези файлове е вярна, «Пурблъд» има ужасен страничен ефект и самият Скоупс е жертва. Мислиш ли, че знае? Затова ли е прекъснал всякакъв достъп?“

Надали. Виж, когато разбрах, че Карсън иска да се свърже, аз също влязох в мрежата на „Джиндайн“. Веднага видях какво става и разбрах, че сме открити. Не можех да изляза, без да издавам присъствието си, затова наострих уши и подслушах всички разговори по мрежата. Преди Скоупс да прекъсне връзките, научих някои много интересни неща.

„Като например?“

Например излиза, че Карсън е успял да изиграе Скоупс. Поне така си мисля. Петнайсет минути след като Скоупс прекъсна преноса на файловете, последва голяма авария в мрежата и целият информационен поток от „Маунт Драгън“ секна.

„Скоупс е прекъснал всички връзки с «Маунт Драгън»?“

Напротив, професоре. Главният компютър опита отчаяно да възстанови връзката. Място като „Маунт Драгън“ би трябвало да има солидни резервни мощности в случай на авария. Каквото и да е станало, било е толкова унищожително, че прекъсна всички връзки изведнъж. Като лошо лекарство. Като разбра, че не може да се свърже с „Маунт Драгън“, Скоупс прекъсна и връзките с „Джиндайн“.

„Ама аз трябва да се свържа със Скоупс!“ — написа Левин. — „«Пурблъд» задължително трябва да се спре. Никой друг няма да ми повярва. На всяка цена трябва да го убедя.“

Ама ти май не ме слушаш, професорче. Скоупс прекъсна връзките физически. Докато не реши, че е безопасно да ги възстанови, няма начин да се свържеш с него. Не можеш да извършваш компютърно пиратство без компютри. Освен…

„Освен какво?“

Има един отворен канал към „Джиндайн“ в Бостън. Открих го, като опитвах да заобиколя рова около крепостта. Това е сателитна връзка на личния компютър на Скоупс през спътника ТЕЛИНТ–2.

„Има ли начин да използваш сателита, за да ме свържеш със Скоупс?“

Не. Каналът е за връзка само между двама потребители. Освен това този, с когото си приказва Скоупс, използва много необичаен код. Някакъв шифър, дето ми смърди на военен. Каквото и да е, за нищо на света не бих припарил до него. Пък и този код сигурно не може да се разшифрова от всички компютри на света, взети заедно.

„Текат ли разговори по канала?“

Чат-пат. По няколко килобайта от време на време.

Левин се взря с невярващи очи в екрана. Надутият иначе мим явно не беше сигурен в способностите си. Изобщо не беше в негов стил.

Той се замисли за момент. Възможно ли беше Скоупс да е прекъснал всички връзки заради „Пурблъд“? Не, нямаше логика. Какво ставаше в „Маунт Драгън“? А с другия опасен вирус, с който работеше Карсън?

Нямаше друг изход — трябваше да говори със Скоупс за „Пурблъд“. Какъвто и да беше, Скоупс никога не би пуснал опасен медицински продукт в употреба. Това щеше да съсипе компанията му. Освен това, ако наистина самият Скоупс бе участвал в бета-теста, той трябваше да получи спешно лекарска помощ.

„Абсолютно наложително е да се свържа със Скоупс“ — написа той. — „Как да стане?“

Имаш само една възможност. Да отидеш лично.

„Това е невъзможно. Охраната сигурно е непреодолима.“

Без съмнение. Най-слабото звено във всяка система за сигурност обаче са хората. Предположих, че ще изявиш такова желание, и направих някои приготовления. Още преди месеци, когато за пръв път проникнах в системата на „Джиндайн“ за теб. Изтеглих плановете на системата за охрана. Ако проникнеш в сградата, може би ще успееш да се видиш със Скоупс. Преди това обаче трябва да свърша една малка работа.

„Аз не съм хакер, мим. Трябва да дойдеш с мен.“

Не мога.

„Трябва да си в Северна Америка. Където и да се намираш, можеш да долетиш до Бостън за броени часове. Аз ще ти поема разноските.“

Не.

„Защо, по дяволите?“

Просто не мога.

„Мим, това вече не е игра. Животът на хиляди хора зависи от това.“

Слушай, професоре. Ще ти помогна да проникнеш в сградата. Ще ти обясня как да се свържеш с мен, щом влезеш. Ако искаш да стигнеш до Скоупс, трябва да преодолееш много защитни системи. Не става дума за физически прегради, професорче. Приготви се за разходка в киберпространството. Ще ти изпратя няколко програми, които съм написал специално за защитната система на „Джиндайн“. С тяхна помощ би трябвало да проникнеш в мрежата.

„Искам да си до мен, мим. Не като някакво далечно понятие. Мим, никога не съм те мислил за страхливец. Трябва…“

Екранът се изчисти. Левин зачака търпеливо, запита се какво ли е намислил сега хакерът.

Изведнъж на екрана се появи картинка.

Левин се втренчи безмълвно в монитора. Картинката се появи толкова неочаквано, че му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че гледа структурна формула на химично съединение. Значително по-малко време му трябваше, за да познае на кое.

— Господи — прошепна. — Талидомид. Талидомидно дете.

Изведнъж осъзна, че мимът по никакъв начин не може да дойде в Бостън. Също така му стана ясно защо хакерът прониква с такава злоба в мрежата на крупни фармацевтични компании, защо изобщо му помага.

На вратата на хотелската стая се потропа леко.

Левин отвори. Отвън стоеше рошав камериер с няколко номера по-тясна от размера му червена униформа. Държеше закачалка с някакви тъмнокафяви дрехи, увити в найлон.

— Униформата ви — каза момчето.

— Ама аз не съм… — заекна Левин, но бързо замълча.

Благодари на младежа и затвори вратата. Не беше изпращал нищо на химическо чистене.

Мимът обаче беше.

От безразборните следи в началото на лавовия поток Най се досети, че бронетранспортьорите на Сингър са спрели и хората му са обикаляли наоколо. Все пак въпреки тъпотата си бяха успели да проследят Карсън и Де Вака дотук. След това бяха навлезли в лавата и бяха потрошили всяко камъче по пътя си. Глупаците не знаеха основното правило на следотърсача: да не унищожава следите на преследвания.

Най спря, ослуша се. Отново долови гласа, този път по-ясно. Карсън не беше продължил на юг. След като бе навлязъл сред застиналата лава, беше тръгнал или на запад, или на изток с надеждата да заблуди преследвачите си. След това бе тръгнал на север или беше продължил пак на юг.

Най прошепна на Муерто да остане на място. Слезе от седлото и навлезе сред камънаците с фенерче в ръка. Повървя стотина метра по следите на бронетранспортьорите, после свърна встрани, оглеждайки скалите за следи от подкови.

Нищо. Трябваше да провери и от другата страна.

Там ги видя: белезникава драскотина в лавата, прясна следа от конска подкова. За да се увери, той продължи още малко напред, докато видя друга подобна драскотина, после трета, преобърнато камъче. Конете се бяха препъвали тук-там, бяха драскали скалите с железните си подкови, оставяйки ясна следа. Карсън и спътницата му бяха направили завой от деветдесет градуса и бяха тръгнали на изток.

Колко обаче бяха продължили? Дали бяха завили отново на юг, или се бяха върнали на север? И в двете посоки нямаше никакъв извор. Най бе виждал вода в Хорнада само след проливни дъждове, когато се образуваха временни локви. Освен в деня, когато заподозря, че Карсън иска да научи тайната му, не беше валяло от месеци. Сигурно нямаше да повтори, докато не започне дъждовният сезон през август.

Струваше му се по-логично да са тръгнали на юг, защото на север трябваше да пътуват повече и щеше да им се наложи да вървят по-дълго време през лавата.

Карсън без съмнение бе предвидил, че точно така ще си помислят преследвачите.

— На север — подсказа гласът.

Най спря и се заслуша. Гласът бе познат, надменен и висок, с надутия лондонски акцент, който образованието в никое частно училище, независимо колко е реномирано, не може да заличи. Струваше му се някак си напълно естествено да говори на него. Той се запита чий беше този глас.

Върна се при Муерто и се качи на седлото. По-добре да се увери твърдо в правилността на предположението си. Той реши първо да обиколи лавовото поле от север и ако не намери следи, да тръгне на юг.

След половин час откри отпечатъците, където Карсън бе направил жалък опит да заличи следите си. Значи гласът имаше право: бяха тръгнали на север. Замазаният от Карсън пясък бе нахвърлян равномерно, за разлика от естествено навятия. Най с мъка проследи дирята до мястото, откъдето следите отново започваха, ясни като магистрала, и продължаваха направо към Северната звезда. Работата се оказа по-лесна, отколкото беше предполагал. Щеше да ги настигне някъде на разсъмване. С пушката „Холанд и Холанд“ щеше да улучи Карсън от половин километър. Беглецът щеше да е мъртъв още преди да чуе изстрела. Нямаше да има среща, жални молби. Само един изстрел от петстотин метра и още един за кучката. Тогава най-после спокойно щеше да търси единственото, което имаше значение за него: златото на Маунт Драгън. Той отново направи изчисленията. Беше ги правил безброй пъти и ги знаеше наизуст. Товарът, който може да носи едно муле, е между деветдесет и сто и двайсет килограма в зависимост от мулето. Във всеки случай това бе злато поне за един милион. То обаче можеше да не е на златни кюлчета, а под формата на монети от предреволюционна Нова Испания, което увеличаваше стойността му два пъти.

Двамата бегълци трябваше някъде да са излезли от лавата. Там щеше отново да хване дирите им.

Той вече не зависеше от „Маунт Драгън“, не зависеше от Скоупс. Оставаше само Карсън, Карсън предателят, Карсън крадецът. И куршумът щеше да си свърши работата.

Към три часа доста захладня. Карсън и Де Вака достигнаха върха на едно възвишение и заслизаха в някаква широка, тревиста долина. Вече два часа, откакто бяха минали покрай отблясъците на „Маунт Драгън“. Зад тях не се виждаха светлини от фарове. Бронетранспортьорите ги бяха загубили.

Карсън спря коня си. Слезе и прокара ръка по тревата. Див овес, богат на белтъчини — идеална паша за конете.

— Ще поспрем за два часа — обяви той. — Да оставим конете да се напасат.

— Не трябва ли да продължим, докато е още тъмно? Може да изпратят хеликоптери.

— Не и над ракетния полигон. Във всеки случай не може да яздим много по светло. Трябва бързо да намерим някоя пещера за скривалище. Искам обаче да извлека пълна полза от росата. Няма да повярваш колко вода могат да поемат конете, докато пасат мокра трева. Не трябва да я изпускаме. С един час тук ще спечелим още петнайсетина километра после.

— А, още един индиански трик.

Карсън се обърна рязко към нея:

— Това не е смешно. Като имам прародител юта, не значи, че съм индианец.

— Кореняк американец искаш да кажеш — подразни го тя.

— По дяволите, Сусана, дори индианците са дошли от друг континент. Няма коренни жители американци.

— Тук някакво чувство за срам ли долавям, cabron?

Карсън не отговори, свали юздите на Дорчо. Завърза двата му предни крака с въженце. Направи същото с другия кон. След това разхлаби малко ремъците и ги прокара през халките на оглавника.

— Хитър начин да ги спънеш — отбеляза Де Вака.

— Най-добрият.

— За какво сложи тези ремъци там?

— Заслушай се.

Двамата замълчаха. Конете наведоха глави, катарамите на ремъците им започнаха леко да се удрят и да подрънкват.

— Обикновено си нося звънче — обясни Карсън, — но и това върши работа. В тишината на нощта това подрънкване се чува на триста метра. Иначе конете просто ще изчезнат в мрака и никога няма да ги намерим.

Той седна в пясъка и зачака да чуе още някоя забележка за индианците юта.

— Знаеш ли, cabron — чу се гласът на Де Вака в тъмнината, — малко ме изненадваш.

— Как така?

— Ами, първо, ти си най-подходящата компания за прекосяване на пустинята Хорнада дел Муерто.

Карсън примигна удивен от този комплимент. Запита се дали и това не е подготовка за някоя пиперлива забележка.

— Още много ни остава — отбеляза. — Изминали сме едва една пета от пътя.

— Да, но аз вече мога да преценя. Без теб нямаше да стигна доникъде.

Карсън замълча. Все още имаше чувството, че шансът им да намерят вода е не повече от петдесет процента. Това означаваше петдесет процента шанс за оцеляване.

— Значи ти си работил в онова ранчо, а?

— В Даймънд Бар — отвърна Карсън. — След като взеха ранчото на баща ми.

— Голямо ли беше?

— Да. Баща ми постоянно въртеше търговия. Все купуваше земя, продаваше я, после пак си я връщаше. Обикновено все на загуба. Банката иззе трийсет и пет квадратни километра земя, която е била собственост на рода ми в продължение на сто години. Имахме още петстотин квадратни километра пасбища под аренда. Огромна площ, но по-голямата част — напълно неплодородна. Добитъкът на баща ми просто нямаше начин да оживее там.

Той се излегна.

— Спомням си как като дете реших да обходя с коня си имението. Само външната ограда беше стотина километра дълга, а имаше и триста километра вътрешни ограждения. С брат ми я обхождахме цяло лято, за да я оправяме. Какво забавление падаше само. Всеки яздеше кон и водеше след себе си муле с колчета, тел и инструменти. Също постелки и малко храна. Това муле беше невероятен инат. Казваше се Бобб. С две „б“-та.

Де Вака се засмя.

— Спяхме, където стигнем. Вечер спъвахме конете и си намирахме някое закътано местенце да легнем и да си запалим огън. За първата вечер винаги си носехме по една голяма замразена пържола. Ако беше достатъчно голяма, до вечеря тъкмо се размразяваше. Оттам нататък карахме на боб и ориз. След вечеря лежахме до огъня, докато изгасне, съзерцавахме звездите и пиехме кафе.

Карсън замълча. Тези спомени му се струваха като отдавна забравен сън. И все пак същите звезди, които бе гледал като дете, сега пак светеха над главата му.

— Сигурно ти е било много мъчно за ранчото — каза тихо Де Вака.

— Това е едно от най-лошите преживявания в живота ми. Бях се превърнал в част от тази земя.

Карсън започваше да чувства лека жажда. Взе едно камъче от земята, изчисти го в панталоните си и го лапна.

— Хареса ми как заблуди Най и другите малоумници — продължи Де Вака.

— Лесна работа. Истинският ни враг е пустинята.

Той се замисли върху лекотата, с която бе заблудил преследвачите. Изненадваща лекота. Не бяха изгасили фаровете, докато го преследваха. Дори не се бяха разпръснали, за да го проследят сред застиналата лава. Просто се втурнаха на юг като стадо овце. Как можеше Най да е толкова глупав?

Не. Най не можеше да е толкова глупав.

За пръв път Карсън се запита дали Най изобщо е бил заедно с другите преследвачи. Колкото повече се замисляше, толкова по-малко вероятно му се струваше. Но ако не беше с бронетранспортьорите, къде, по дяволите, се намираше в момента? Дали беше останал в „Маунт Драгън“, за да ръководи гасенето на пожара?

Той изведнъж си даде сметка, че Най е тръгнал да ги преследва. Не с бръмчащ, тромав бронетранспортьор, а с големия си шарен кон.

По дяволите. Трябваше той да вземе коня или поне да му забие някой пирон в копитото.

Той се прокле заради собствената си недосетливост и погледна часовника си. Беше три и четирийсет и пет.

Най спря и слезе от коня, отново огледа следата. На силната светлина на фенерчето успяваше да различи миниатюрните купчинки пясък, натрупани около дупките от конски копита. Бяха пресни и ясни, вятърът още не ги беше заличил. Следата сигурно бе оставена преди не повече от час. Карсън се движеше в лек тръс, без да прави повече опити да заличава стъпките си. Най предположи, че бегълците са на седем-осем километра напред. Щяха да спрат някъде за през деня.

Точно там щеше да ги пипне.

Той отново възседна Муерто и го подкара в бърз тръс. Най-доброто време да ги хване беше на разсъмване, преди дори да си помислят, че може да са ги проследили. Щеше да ги издебне, да изчака, докато стане достатъчно светло за добро прицелване. Конят му се справяше отлично, беше малко потен, но нищо повече. Можеше да продължи със същото темпо още поне седемдесет километра. А му оставаха още двайсет и пет литра вода.

Изведнъж му се причу нещо. Той бързо изключи фенерчето и спря. Лекият бриз от юг донесе някакъв звук. Най накара коня си да застане неподвижно и се заслуша. Минаха пет минути, десет. Вятърът леко промени посоката си и той дочу високи спорещи гласове и някакво леко подрънкване.

Значи вече бяха спрели. Глупаците си бяха въобразили, че са надхитрили преследвачите и че могат вече да почиват. Той зачака, затаи дъх. Гласът — другият глас — мълчеше.

Най слезе и заведе коня зад малко възвишение, където щеше да остане скрит и да се напасе на спокойствие. След това отново излезе на ръба на долчинката. Гласовете се чуваха ясно отдолу.

Той легна по корем. Доколкото можеше да прецени, намираше се на около триста метра от тях. Гласовете се чуваха ясно; да се приближи още малко, и щеше да разбере какво си говорят. Може би спореха как да разделят златото. Неговото злато. Той обаче нямаше намерение да проваля всичко заради любопитството си.

Пък и дори да го видят, къде можеха да избягат? При други обстоятелства той дори нарочно щеше да им издаде присъствието си, за да ги изплаши. Разбира се, веднага щяха да се втурнат да бягат. Нямаше да успеят да се доберат до конете. Преследването щеше да му донесе вълнуващо, макар и кратко, удоволствие. Като да ловуваш газели в пустините на Арабия. С тази разлика, че газелата тича с шейсет километра в час, а човек — с по-малко от двайсет.

Преследването на този мръсник Тийс му бе доставило истинско удоволствие, по-добро отколкото беше очаквал. Прашната буря направи лова още по-интересен и му позволи да се скрие по-добре, когато остави коня си на пътя, за да подмами инспектора да се покаже от машината. А и самият Тийс го изненада приятно. Въпреки болнавия си вид той се оказа невероятно издръжлив, бяга, кри се в бурята, съпротивлява се до последно. Може би очакваше засада. Накрая нямаше страх в очите му, нямаше жални молби за пощада. Сега глезеното момченце лежеше под няколко педи пясък, откъдето никой лешояд или койот не можеше да го изрови. И мръсните му тайни бяха погребани с него. Никога нямаше да достигнат предназначението си.

Това обаче му се струваше минало преди векове. Преди Карсън да се добере до информация, която не му се полагаше да знае, и да избяга. Верността на Най към „Джиндайн“, сляпото му подчинение на Скоупс, бяха изчезнали с експлозията. Сега нямаше какво да го разсейва.

Той погледна часовника си. Три и четирийсет и пет. Един час преди съмване.

Главната квартира на „Джиндайн“ в Бостън бе гигантска постмодернистична сграда, извисяваща се над пристанището. Въпреки че ръководството на Бостънския аквариум постоянно се оплакваше, че засенчвал комплекса им през по-голямата част на деня, шейсететажният небостъргач от черен гранит и италиански мрамор се смяташе за една от най-красивите постройки в града. През летните месеци фоайето бе пълно с туристи, дошли да се снимат под „Калдър мецофорте“, най-големия мобилен телефон в света. Дори в лошо време отпред се тълпяха хора с камери и фотоапарати, за да гледат петте фонтана, играещи сложния си компютърно програмиран танц.

Най-голямата атракция на небостъргача обаче бяха големите компютърни екрани, наредени във фоайето. Бяха високи по четири метра и с изключителна яснота показваха централите на „Джиндайн“ из целия свят: в Лондон, Брюксел, Найроби, Будапеща. Взети заедно, отделните картини образуваха огромен, величествен комплекс. Тъй като образите бяха компютърно моделирани, те не бяха статични: дърветата пред сградата в Брюксел се поклащаха от вятъра; пред тази в Лондон минаваха червени двуетажни автобуси. По небето преминаваха облаци, осветени по различен начин в зависимост от часа. Тази атракция бе ясен пример за привързаността на Скоупс към най-новите технологии. Когато образите на мониторите се сменяха на петнайсето число всеки месец, местните вестници не пропускаха да отразят събитието.

Левин стоеше в колата си зад сградата и гледаше в захлас към мястото, където гладката иначе фасада се разчупваше и преминаваше в лабиринт от кубични форми към върха на небостъргача. В тези най-горни етажи се намираха личните покои на Скоупс. Никой фотограф или оператор не беше допускан там след репортажа за „Суета“ преди пет години. Някъде на шестнайсетия етаж, зад безброй компютъризирани охранителни системи и врати, се намираше знаменитата осмоъгълна зала на Скоупс.

Левин позяпа още малко, после прибра главата си в микробуса и продължи да чете дебелия учебник, озаглавен „Електронни телефонни системи“.

Верен на обещанието си, мимът бе прекарал последните два часа в подготовка на професора: свърза го с тайните хакерски среди, проникна в секретни картотеки, изпрати му мистериозни файлове. Един по един, като тайни заговорници, през хотелската му стая минаваха различни непознати. Главно деца; хулиганите и сираците на подмолното общество на компютърните пирати. Един му донесе лична карта на името на някой си Джоузеф О’Рорк от Нюингландската телефонна компания. Върху документа бе залепена снимка на Левин, публикувана в „Бизнес Уик“ преди две години. Той я закачи на джоба на униформата на телефонен техник, доставена му по-рано от камериера.

Едно хлапе с нагла усмивчица му донесе някакъв малък електронен уред, наподобяващ дистанционно устройство за отваряне на гараж. Друг му осигури няколко технически справочника — забранени библии на телефонните пирати. Най-накрая един малко по-голям юноша му връчи ключовете за микробуса на телефонната компания, който чакаше на паркинга на „Холидей Ин“. Левин трябваше да остави ключовете под контролното табло. Младежът каза, че микробусът му трябвал в седем сутринта; за какво, Левин можеше само да гадае.

Мимът поддържаше редовна връзка: изпрати му плановете на сградата и му обясни как да преодолее различните постове на охраната. Най-накрая му прати дълга програма с инструкции за ползване.

Сега обаче лаптопът лежеше изключен на съседната седалка и мимът нямаше как да му даде съвет. Левин трябваше да се оправя сам.

Той остави учебника и затвори очи, прошепна кратка молитва. След това взе лаптопа, слезе от микробуса и затръшна шумно вратата; запъти се към сградата, без да се обръща. Във влажния въздух от пристанището се носеше лек мирис на нафта. Левин се опита да си придаде небрежния вид на типичен телефонен техник. Оранжевият служебен телефон за проверка на линиите, закачен на бедрото му, го удряше при всяка крачка. Той отново преговори всички възможни ситуации. Преглътна с мъка. Прекалено много бяха, а той бе готов само за няколко.

Той спря пред една безлична врата от задната страна на сградата и натисна един звънец. Последва дълго мълчание и той едва устоя на желанието си да избяга. Накрая от домофона се чу пращене:

— Да?

— Телефонни повреди — каза Левин, с надеждата да звучи непринудено.

— Какво има? — попита гласът от домофона явно не особено впечатлен.

— Според компютрите ни, връзките с Т–1 в сградата са прекъснати. Изпратиха ме да проверя.

— Всички връзки са прекъснати — отговори гласът. — Временно.

Левин се замисли, после настоя:

— Не можете да прекъсвате обществени линии. Против правилата е.

— Вече е направено.

„По дяволите.“

— Как се казваш, синко?

Последва дълго мълчание.

— Уайзкамп.

— Добре, Уайзкамп. Според договора, обществените линии не могат да се прекъсват. Слушай сега. Не искам да си губя времето с доклади срещу вас и съм сигурен, че нито на теб, нито на шефа ти ще ви е приятно да давате обяснения пред Федералната комисия по телекомуникации. Затова мога да поставя временен прекъсвач на линиите, който ще се изключи автоматично, щом отново възстановите връзката.

Левин се надяваше гласът му да звучи по-убедително на чиновника вътре, отколкото звучеше на него. Никакъв отговор.

— Иначе ще се наложи да ви изключим ръчно от външното табло. И линията няма да се възстанови повече.

От домофона се чу лека въздишка:

— Покажи си документа.

Левин се огледа, забеляза една камера и поднесе картата, закачена на джоба му, към обектива. Докато чакаше, той се запита защо са го кръстили точно О’Рорк. Как, по дяволите, очакваха харвардски професор от еврейско потекло да имитира бруклински ирландски акцент?

Чу се силно изщракване, последвано от търкаляне на нещо тежко. Вратата се отвори и отвътре надникна висок мъж с дълги руси къдрици, падащи върху яката на сиво-синята му униформа.

— Насам — каза и кимна на Левин да го последва. Левин стисна още по-силно лаптопа и последва пазача по дълго ръждясало метално стълбище. Отдолу се чуваше бръмченето на голям генератор. Бетонните стени бяха мокри от кондензирана влага.

Пазачът отвори една врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД и отстъпи встрани, за да пусне Левин напред. Мнимият телефонен техник влезе. По стените от пода до тавана бяха наредени шалтери и електронни превключватели. Въпреки че истинският мозък на „Джиндайн“ — огромният суперкомпютър, който поддържаше чудовищната глобална мрежа на компанията — се намираше другаде, това помещение беше сърцето на системата. Оттук минаваха всички кабели, позволяващи на работещите в сградата да се свързват с различни сектори от електронната нервна система.

Напред се виждаше пултът за управление на централното реле. Пред него седеше друг пазач и зяпаше някакъв монитор. При влизането на Левин той се обърна.

— Кой е този? — обърна се към Уайзкамп.

— А ти кой мислиш? Дядо Мраз? Идва заради линиите на телефонната компания.

— Ще им поставя временен прекъсвач — обясни отново Левин.

Остави лаптопа си върху централния пулт и се огледа за изхода, който мимът твърдеше, че със сигурност трябвало да се намира тук.

— Не знам за такова нещо — възпротиви се пазачът.

— Защото никога не сте ги прекъсвали — контрира Левин.

Пазачът измърмори някаква заплаха, че „по-добре да ги прережат“, но не направи опит да го спре. Левин продължи да оглежда ключовете. Вътрешният му глас му подсказваше да внимава. Този, вторият пазач щеше да му създава неприятности.

А, ето го — изходът за връзка с мрежата. Мимът му беше казал, че в главната квартира на „Джиндайн“ има толкова гъста компютърна мрежа, че човек можело да се свърже в нея и от тоалетната. Левин бързо включи лаптопа и го свърза в изхода.

— Какво правиш? — попита подозрително пазачът, който седеше на контролния пулт; стана и се приближи.

— Инсталирам временния прекъсвач — отвърна Левин.

— Не съм виждал досега телефонен техник с компютър.

Левин вдигна рамене:

— Технически прогрес. Сега човек може просто да изпрати команда за временно прекъсване на линиите в главния компютър. Всичко е напълно автоматизирано.

На екрана се появи емблемата на телефонната компания, последва я дълъг списък цифрови данни. Въпреки напрежението Левин едва сдържа усмивката си. Мимът бе помислил за всичко. На монитора се показаха пълни безсмислици за баламосване на пазачите, докато програмата за проникване в мрежата на „Джиндайн“ се инсталираше.

— По-добре да предупредим Ендикът — промърмори пазачът.

В главата на Левин зазвуча предупредителен сигнал.

— Я млъквай — сопна се раздразнено Уайзкамп. — Писна ми от твоето мърморене.

— Нали знаеш правилата. Никой външен човек не може да извършва никаква работа в сградата без разрешението на Ендикът.

Лаптопът изпиука и на екрана отново се появи емблемата на телефонната компания. Левин бързо изключи компютъра от мрежата.

— Виждаш ли? — обади се доволно Уайзкамп. — Готово.

— Сам ще намеря пътя — каза Левин, докато другият пазач вдигаше телефона. — Счетоводството ще ви изпрати сметката по електронната поща.

Левин се зърна в главния коридор, Уайзкамп не го последва. Това беше добре; нямаше да му се налага да измисля нови оправдания.

Другият пазач обаче, подозрителният, сигурно вече говореше с Ендикът. Това бе лошо. Ако Ендикът, който и да беше той, решеше да се обади в телефонната компания, за да провери за служител на име О’Рорк…

В горната част на стълбите Левин зави надясно по къс коридор. Служебните асансьори се намираха право напред, както го беше уверил мимът. Той влезе в най-близкия и се качи на втория етаж. Вратата се отвори и той попадна в коренно различен свят. Тук нямаше голи бетонни стени, нито прашни луминесцентни тръби на тавана. Пред асансьора започваше тъмновиолетова плюшена пътека и продължаваше по изящно обзаведен коридор. Малки абажури хвърляха виолетова светлина върху меката постилка. Левин забеляза черни квадрати на равни интервали по стените. Зачуди се какво представляват и накрая си даде сметка, че са плоски екрани, в момента изключени. През деня сигурно показваха електронни образи на известни картини, планове на етажите, данни от фондовата борса и Бог знае какво още.

Левин излезе от асансьора, мина по пустия коридор и зави зад един ъгъл към асансьорите за посетители. Когато натисна копчето, прозвуча лек звън и една от вратите се отвори със съскане. Той се огледа за последен път и влезе в асансьора. Кабината бе постлана със същия мек тъмновиолетов килим като коридора. Беше облицована със светло, плътно дърво, вероятно тиково. Задната стена бе стъклена и от нея се откриваше величествена гледка към бостънското пристанище. Под краката му блестяха безброй светлини.

— На кой етаж, моля? — попита асансьорът.

Сега трябваше да действа бързо. Левин откри изхода за мрежата под микрофона на алармената система и включи лаптопа си. Въведе една-единствена къса команда: завеса.

Изчака програмата на мима да изключи камерата на кабината, да запише картината от съседната и да започне да предава образа на монитора, отговорен за неговата. Сега в стаята на охраната щяха да виждат картина от празен асансьор; съвсем подходяща за кабина, която ще заседне между етажите.

— На кой етаж, моля? — повтори асансьорът.

Левин въведе нова команда: блокирай.

Лампата в кабината изгасна, после отново светна. Вратата се затвори. Левин погледна указателя за етажите. Когато мина седмия, асансьорът спря.

— Внимание — прозвуча спокойно гласът от уредбата. — Асансьорът е повреден.

Левин откачи преносимия оранжев телефон от колана си, седна с гръб към вратата и взе лаптопа в скута си. Бръкна в джоба си и извади странното устройство, донесено му от един от хакерите по-рано през деня, и го включи в компютъра. Измъкна късата антена на апаратчето. След това въведе друга кратка команда: души. На екрана веднага се появи отговор:

Здрасти, мой човек! Предполагам, че всичко е минало добре и сега си на сигурно място в асансьора между седмия и осмия етаж.

„Между седмия и осмия съм“ — написа Левин, — „но не съм сигурен, че всичко е минало добре. Има опасност да предупредят за идването ми някой си Ендикът.“

Името ми е познато, мисля, че това е началникът на охраната. Чакай малко.

Екранът потъмня. След няколко минути мимът отново се включи:

Направих кратко проучване в централата на „Джиндайн“. Засега във вражеския лагер всичко е спокойно. Готов ли си за действие?

Въпреки вътрешния си глас Левин написа: „Да.“

Много добре. Не забравяй какво ти казах, професорче. Скоупс и само Скоупс контролира достъпа до горните етажи на сградата. Това означава, че трябва да проникнеш в личното му киберпространство. Казах ти каквото знам за него. Няма друго такова в света. Никой не знае за компютърно симулирания му свят освен показаното преди години в Центъра за невробиокибернетика. Тогава той говореше за нов начин на програмиране, наречен от него „Цифропространство“. Това е някакво триизмерно обкръжение, неговата лична база, от която прониква във всички кътчета на мрежата. Оттогава не е изнасял никаква информация. Предполагам, че е създал толкова съвършено нещо, че иска да го запази само за себе си. По потока на информация определих, че тази програма работи по петнайсет милиона линии едновременно. Това е истински змей на програмирането. Знам къде се намира сървърът на Цифропространството и мога да ти осигуря програма, с която да проникнеш в него. Но само толкова. За да се свържеш, трябва да се намираш в самата сграда.

„Не мога ли да свържа и теб чрез моята връзка?“

Няма начин. Многопосочното инфрачервено устройство, включено в лаптопа ти, ни позволява да се свързваме само чрез нормалната мрежа и то при контакт от късо разстояние. Вътрешната приемно-предавателна станция на „Джиндайн“ се намира на седмия етаж, на една плюнка разстояние от асансьора ти. Точно затова те паркирах там.

„Не можеш ли да ми кажеш още нещо?“

Мога да ти кажа само, че в сравнение с Цифропространството на Скоупс изчисляването траекториите на самонасочващите се ракети е проста аритметика. Програмата му заема цял терабайт информационно пространство. Това означава, че съдържа огромен брой видеофайлове. Може да изглежда много по-реално, отколкото си го представяш.

„На деветинчовия монитор на лаптопа ми надали.“

Абе ти да не спиш на лекциите ми, професорче? Скоупс рисува върху много по-големи платна в главната си квартира.

Левин се втренчи неразбиращо в думите на екрана. После осъзна какво има предвид мимът.

Вдигна поглед от лаптопа. Гледката от асансьора беше впечатляваща. Имаше обаче нещо странно, което не бе забелязал при влизането си. Звездите светеха на безоблачното небе. Под него се простираше пристанището с милиони малки светлинки.

Той обаче се намираше едва на седмия етаж. Гледката пред него би трябвало да се вижда от много по-голяма височина.

Стената на асансьора просто не беше от стъкло, а представляваше един огромен екран, показващ компютърно симулиран образ на гледката пред небостъргача.

„Разбирам“ — написа Левин.

Добре. Асансьорът ти е отбелязан като развален и подлежащ на ремонт. Така никой няма да ти обърне внимание. Това обаче не може да продължи вечно. Ще опитам да задържа положението колкото се може повече, от време на време ще вкарвам фалшиви данни за хода на ремонта, за да не събудя подозрения. Това е всичко, което мога да направя за теб.

„Благодаря ти, мим.“

Още нещо. Преди известно време каза, че това не е игра. Искам да запомниш собствените си думи. „Джиндайн“ не се церемони много с нарушителите, независимо дали са проникнали в мрежата, или в самата сграда. Нагърбил си се с много опасна задача. Ако те открият, ще се наложи да се спасявам. Няма да мога да ти помогна, а нямам намерение да се превръщам пак в мъченик. Разбираш ли, ако ме открият, ще ми вземат компютрите. А тогава по-добре да умра.

„Разбирам“ — написа Левин.

Последва кратка пауза.

Възможно е никога повече да не се видим, професоре. Искам да ти кажа, че познанството ни беше много ценно за мен.

„За мен също.“

MTRRUTMY; MTWABAYB; AMYBIHHAHBTDKYAD.

„Мим?“

Просто една сантиментална ирландска поговорка. Сбогом, професор Левин.

Екранът се изчисти. Нямаше време да си блъска ума върху съкращението на мима. Левин си пое дълбоко въздух и въведе поредната кратка команда:

„Прозорец.“

— Какво има? — попита Де Вака, когато Карсън се изправи тревожно.

— Просто надуших нещо — прошепна той. — Мисля, че е кон.

Той наплюнчи пръст и го вдигна.

— От нашите ли?

— Не. Вятърът духа от друга посока. Мога да се закълна, че надушвам потен кон. Зад нас.

Двамата се умълчаха. Карсън почувства, че стомахът му се свива. Това бе Най. Нямаше друго обяснение. И беше съвсем близо.

— Сигурен ли си?…

Карсън бързо й запуши устата с ръка, доближи устни до ухото й:

— Слушай. Най ни дебне някъде. Той не е бил с бронетранспортьорите. Ако останем до съмване, сме мъртви. Трябва да се махаме, и то напълно безшумно. Разбра ли?

— Да — отвърна тихо тя.

— Ще се ориентираме към шума от конете. Трябва да се движим пипнешком. Недей да стъпваш направо. Задържаш крака на няколко сантиметра над земята, после внимателно го спускаш, за да не вдигаш шум. Ако стъпим върху някоя суха трева или клонка, той ще ни чуе. Трябва да развържем краката на конете без никакъв шум. Няма да ги възседнем веднага, първо ще ги отведем на известно разстояние. По-добре да отидем на изток, към лавовото поле. Това е единствената ни надежда да му се изплъзнем. Северната звезда трябва да ни остане отдясно.

Той почувства как Де Вака кима енергично в знак, че е разбрала.

— Аз ще тръгна напред, но не се старай да ме следваш плътно. Прекалено е тъмно. Просто дръж посоката. Върви приведена, защото силуетът ти може да се очертае на хоризонта на фона на светлото небе. Като започне да се развиделява, ще се намерим.

— А ако ни чуе?…

— Ако ни последва, препускаш към лавата. Като стигнеш до нея, освобождаваш коня и го удряш силно, за да побегне, и се скриваш в някоя пещера. Най-вероятно е в тъмнината той да последва коня. Това е най-доброто, което мога да измисля. Съжалявам.

Карсън замълча. Усети, че Де Вака трепери леко. Пусна я, напипа ръката й и я стисна.

Тръгнаха внимателно към дрънкането от конете. Карсън си даваше сметка, че сега шансовете им за оцеляване са по-малки от всякога. Положението им и без това не беше розово. На всичкото отгоре Най ги бе открил. И то доста бързо — не се беше подлъгал от хитрата им маневра в лавата. Имаше по-добър кон. И пушка.

Карсън осъзна, че го е подценил жестоко.

Докато пълзеше, той изведнъж си представи чичо си Чарли, в чиито вени течеше наполовина индианска кръв. Неведнъж се беше питал защо образът на стареца му се явява все в такива трудни моменти.

Разказите на Чарли бяха свързани най-често с някакъв праотец на име Гато, който неведнъж крадял добитъка на навахите и американската кавалерия. Старецът обожаваше да говори за тези набези. Разказваше и за следотърсаческите умения на Гато, как яздел. Също и за различните трикове, които използвал, за да подлъже преследвачите си, най-вече представители на американските власти. Разказваше тези истории спокойно, клатейки се бавно на стола си пред камината.

Карсън откри Дорчо в тъмнината и започна да развързва краката му, зашепна му успокоителни думи. Конят спря да пасе и наостри уши. Карсън нежно го погали по шията, сложи му юздите и внимателно измъкна ремъка от халката на оглавника. След това извънредно внимателно закопча ремъка и стегна седлото. Спря и се заслуша: наоколо цареше пълна тишина.

Карсън хвана поводите и поведе коня на запад.

Единият крак на Най бе изтръпнал и той се измести в друга поза, придържайки внимателно пушката. От изток, над планините Фра Кристобал, небето започваше да просветлява. Още десет минути, може би и по-малко. Той се огледа в мрака и със задоволство се увери за пореден път колко добре се е скрил. Погледна назад и различи неясния силует на коня си, все още неподвижен в очакване на следващата команда на господаря си. Най се усмихна. Само англичаните наистина умеят да обучават конете си. Тези американски кравари бяха пълни глупаци. Нищо не разбираха от коне.

Той отново насочи вниманието си към тъмната дупка пред себе си. След няколко минути зората щеше да му покаже онова, което искаше да види.

Той съвсем бавно смъкна предпазителя на пушката. Неподвижна, може би дори заспала мишена на триста метра. Той се усмихна самодоволно.

Над Фра Кристобал небето стана по-светло и Най огледа дерето пред себе си за тъмните силуети на коне или хора. Отдолу имаше доста туфи юка, които изглеждаха досущ като човешки фигури. Нямаше обаче нищо по-едро, което да наподобява кон.

Той зачака заслушан в туптенето на собственото си сърце. Доволен бе, че дишането му е равномерно, че дланите му не се потят.

Постепенно започна да осъзнава, че дерето е празно.

И гласът отново прозвуча в ушите му; тих, насмешлив. Най се обърна, видя някаква сянка в сумрака.

— Кой си ти, по дяволите? — попита.

Гласът премина в тихо хихикане, което постепенно закънтя като истеричен смях сред пустинята. И Най си даде сметка, че този смях звучи съвсем като неговия.

Бостън изведнъж потъна в мрак.

Впечатляващата гледка от стената на асансьора изчезна. Картината бе толкова реална, че в момент на ужас Левин си помисли, че е ослепял. После си даде сметка, че бледите лампи на асансьора още работят и че просто големият видеоекран на стената е изгаснал. Той протегна ръка и докосна стената. Беше твърда и грапава, като екраните в коридора.

После изведнъж асансьорът стана двойно по-голям. Неколцина бизнесмени с костюми и куфарчета се изправиха пред него. Левин едва не изпусна лаптопа, понечи да скочи, но осъзна, че това е поредната компютърна картина. Тя придаваше на кабината по-просторен и оживен вид. Левин се възхити от невероятната разделителна способност на екрана.

Картината отново се смени и пред него се отвори непрогледен безкрай. Отдолу сивкавата повърхност на луната се движеше лениво в празното пространство, разкривайки без свян тъмните си кратери. Отзад се виждаше бледият силует на Земята, синкав кръг в непрогледния мрак. Усещането за простор бе невероятно; Левин затвори за момент очи, за да се отърси от замайването.

Сега осъзна какво всъщност става. Програмата на мима бе отворила прозорец в личния сървър на Скоупс и беше променила нормалната последователност на образите, показвани на видеостената. Сега различните картини се появяваха една след друга като фантастична прожекция. Левин се запита какви ли други образи е програмирал Скоупс за възхита или объркване на пътуващите в асансьора.

Картината отново се смени и Левин се озова пред странен пейзаж: триизмерен лабиринт от сгради и проходи, издигнат сякаш от нищото в бездънното пространство. Той сякаш наблюдаваше всичко това от голяма платформа, постлана с матово кафяви, червени и жълти плочки. От края на платформата тръгваха многобройни мостове и стълбища във всички посоки: някои надолу, други нагоре, трети хоризонтално на същото ниво. Сред мостовете се издигаха десетки съоръжения, тъмни, с безброй светещи прозорци. Между постройките минаваха ярки ивици като реки от светлина.

Пейзажът бе красив, дори величествен, но след няколко минути Левин започна да нервничи, да се пита колко време ще е нужно на програмата на мима да му осигури достъп до киберпространството на „Джиндайн“. Той промени положението си на пода.

Картината пред него също се премести.

Левин сведе поглед. Даде си сметка, че при преместването си неволно е завъртял топчето на мишката на лаптопа. Той отново постави пръст върху топчето и го завъртя.

Платформата веднага се премести назад и той се намери на самия й ръб в основата на тесен мост през пространството. Плавното преместване на картината създаваше усещане за истинско движение.

Левин си пое дълбоко въздух. Този път не гледаше просто поредната картина на видеостената: намираше се вътре в компютърно създадения свят на Скоупс.

Левин вдигна ръце от лаптопа и се протегна. После внимателно постави пръста на едната си ръка върху топчето на мишката, другата — върху клавишите, управляващи курсора. Внимателно започна да разучава как да се движи из странния свят, в който се намираше. Огромните размери на видеостената и невероятната разделителна способност затрудняваха ориентацията му. Виеше му се свят. Въпреки че знаеше, че седи просто пред един компютърен екран, не можеше да потисне страха от падане в бездънното пространство отдолу. Затова се движеше изключително внимателно и бавно.

Накрая остави лаптопа и се разкърши. Погледна часовника си и с ужас установи, че е минал цял час. Един час, а не беше мръднал от платформата. Пейзажът бе възхитителен и страховит. Време беше обаче да намери Скоупс.

Когато отново посягаше към лаптопа, той долови тих напевен звук, сякаш някой пееше. Идваше от високоговорителите на асансьора. Кога е започнал, Левин не можеше да определи, може би през цялото време беше звучал. Дори не можеше да предположи защо се чува.

Левин започна да се тревожи. Трябваше да открие Скоупс в триизмерния модел на компютърния свят на „Джиндайн“, да говори с него, да го убеди в сериозността на положението. Как обаче да го постигне? Очевидно киберпространството бе твърде обширно, за да скита сам из него. А дори да срещне Скоупс, как щеше да го познае?

Трябваше да обмисли положението. Този свят бе невероятно обширен и сложен, сигурно беше създаден с някаква цел. През последните няколко години Скоупс държеше проектите си за създаването му в пълна тайна. Освен че е създал собствено киберпространство и редовно се разхождаше из него, нищо друго не се знаеше.

Все пак изглеждаше очевидно, че всичко — форми и звук — представлява различните компютърни устройства, програми и архиви на мрежата на „Джиндайн“.

Левин си избра наслуки един проход и тръгна предпазливо по него, опитвайки се да свикне със странното чувство, че се движи. Намираше се на мост без перила, постлан с плочки, оформящи странни рисунки. Подреждането им сигурно имаше някакво значение, но той нямаше идея какво: може би различна структура на информацията, различни последователности в двоичен код?

Проходът криволичеше между няколко сгради с различни размери и форма и завършваше с масивна сребриста врата. Левин стигна до нея и се опита да я отвори. Тайнствената музика се усили, но нищо не стана. Той се върна на едно разклонение и тръгна по друг мост, който минаваше над една река от светлина, течаща между сградите. Той нагази в реката и тя се превърна в поток от шестнайсетичен код, движещ се с главоломна скорост. Левин бързо отстъпи назад.

Беше открил едно нещо. Светлите реки бяха потоци от информация.

Засега бе използвал само мишката и клавишите със стрелки на лаптопа си. Програмата на Цифропространството със сигурност реагираше и на нормалните клавиши по един или друг начин: да извиква образи, да стартира други програми, да го пренася в други райони на въображаемия свят. Затова той написа думата, използвана най-често от програмистите, когато изпробват някой нов компютърен език:

„Здравей.“

Когато натисна клавиша Enter, думата „Здравей“ прозвуча от уредбата на асансьора. Проехтя сред сградите и заглъхна.

Не последва отговор.

Той написа:

„Скоооупс!“

Викът му проехтя в пространството и се загуби. Пак не получи отговор.

Да можеше мимът да му помогне. Левин пак погледна часовника си. Беше загубил още един час. Той отмести поглед от екрана и се огледа в тясната кабинка. Нямаше време да се шляе. Беше се забавил достатъчно. Трябваше да мисли бързо.

Какво прави човек, когато не може да работи с някоя програма или не знае как да се оправи с някоя компютърна игра?

Търси помощ.

„Помощ“ — написа той.

Пейзажът пред него се промени леко. Някъде в дъното на прохода, сякаш от нищото, се материализира силует на някакво същество. Завъртя се и спря, сякаш е забелязало Левин. След това започна да се приближава с невероятна скорост.

Когато прецени, че се е отдалечил достатъчно от дерето, Карсън се метна на седлото. От известно време не спираше да мисли за първата си среща с Най в пустинята. Не можеше да забрави смеха, който го преследваше тогава сред пясъците. Сега очакваше да го чуе отново — този път по-отблизо… и изщракването от зареждане на пушка. За да се разсее, той се опита да си спомни някой разказ на чичо си за приключенията на Гато. Имаше една случка за праотеца му и телеграфа. Когато най-сетне разбрал как работи, Гато прерязал жиците и замаскирал прекъснатото място с тънки ивици кожа. Кавалерията побесняла, така твърдеше чичо Чарли.

Гато знаел много номера за заблуда на преследвачи. Яздел надолу по планински потоци и после се връщал назад по брега. Оставял лъжливи следи по хлъзгави скали и към опасни пропасти с помощта на конска подкова и камък…

Карсън разрови спомените си. Какво още?

На изток се развиделяваше. Най всеки момент щеше да установи, че са изчезнали. Това им даваше най-много половин час преднина. Освен ако вече не беше забелязал липсата им. Прекалено близо бе, трябваше по някакъв начин да го забавят.

Когато небето просветля още, Карсън огледа хоризонта. С облекчение забеляза тъмния силует на Де Вака на около половин километър напред. Той се насочи към нея в лек галоп.

Големият му проблем бе, че дори в лавата конските подкови оставят ясни следи. Цялата тежест на коня пада върху тези тесни парчета метал и те се отбелязват върху скалата. Ако човек знае какво да гледа, без особено затруднение може да проследи белезникавите отпечатъци; много по-лесно е например от проследяването на кон в ниска трева. А Най вече бе доказал, че не е вчерашен. Лавата поне щеше да го забави малко.

Карсън настигна Де Вака и накара коня си да забави ход. Отново си представи стария си чичо: как се люлее озарен от огъня в камината. Как се смее на поредната хитрост на Гато. Гато лисицата. Гато, който прави бледоликите за смях.

— Господи, колко се радвам да те видя — прошепна Де Вака.

Хвана ръката му, докато яздеха един до друг.

Докосването на друго човешко същество след отчаяното скитане в мрака събуди нова надежда у Карсън. Той огледа застиналата лава пред тях — черна, назъбена линия на хоризонта.

— Хайде, по-бързо към лавата — каза той. — Хрумна ми нещо.

Съществото спря точно пред него. Левин с удивление установи, че прилича на малко куче, като недорасло коли. Той го загледа възхитен от съвършения начин, по който компютърът симулираше махането на опашката и погледа, сякаш очаква заповеди от господаря си. Дори черният нос на животното блестеше, сякаш е мокър.

„Кой си ти?“ — написа Левин.

— Фидо — чу се от уредбата.

Кучето вирна глава, за да покаже нашийника си, на който бе написано името му. Левин се вгледа, за да прочете надписа: ФИДО. СОБСТВЕНОСТ НА БРЕНТУД СКОУПС. Левин се усмихна. Скоупс имаше много общо с компютърните пирати.

„Търся Брент Скоупс“ — написа той.

— Виждам — чу се от уредбата.

„Можеш ли да ме заведеш при него?“

— Не.

„Защо?“

— Не знам къде е.

„А ти какво си?“

— Куче.

Левин стисна зъби.

„Каква програма си?“ — конкретизира питането си той.

— Аз съм началото на системата за помощ при използването на програмата. Тя обаче така и не е разработена докрай, така че се опасявам, че не мога да ти помогна.

„С каква цел си създаден?“

— От устройството ми ли се интересуваш? Аз съм програма, написана от Скоупс на неговата версия на C++, наречена С3. Това е обект-ориентиран компютърен език с визуални разширения. Отначало го е използвал за триизмерно моделиране с вградени команди за засенчване на многостени, промени в осветеността и различни помощни операции. Освен това поддържа голяма част от мрежата, използвайки вариант на TCP/IP протокола.

Така нямаше да стигне доникъде.

„Защо не можеш да ми помогнеш?“ — написа Левин.

— Както казах, подпрограмата за помощ така и не е довършена. Като обект-ориентирана програма аз се подчинявам на правилата за съхраняване и предаване на информация. Имам достъп до някои архиви и обекти, като А1-подпроцедурите и алгоритмите за съхраняване на данни. Но не мога да проникна във вътрешността на обектите, както и те в моята.

Левин кимна, въпреки че събеседникът не можеше да го види. Не се изненадваше, че програмата за помощ никога не е била довършена. Все пак не беше предвидено друг освен Скоупс да прониква в Цифропространството. Вероятно Фидо бе един от първите елементи на програмата още преди Скоупс да реши да запази творението си в тайна. Преди да вземе решение да запази този невероятен свят за себе си.

„Е, каква полза има тогава от теб?“ — написа Левин.

— От време на време правя компания на господин Скоупс. Виждам обаче, че ти не си той.

„Как го виждаш?“

— Защото си се загубил. Ако беше господин Скоупс…

„Ясно, ясно.“

Левин реши да не се разпростират в тази насока. Все още не знаеше какви защитни системи има в Цифропространството.

Помисли за минута. Пред себе си имаше обект-ориентиран събеседник с изкуствен интелект. Стара програма, изчерпала възможностите си. Фидо, представата на Скоупс за киберкуче.

„Нищо ли не можеш да правиш?“ — написа той.

— Мога да цитирам остроумни мисли на велики личности за забавление.

Имаше логика. Скоупс никога нямаше да загуби тази маниакална страст към афоризмите.

— Например: „Ако вземеш едно гладно куче и го нахраниш, то няма да те ухапе. Това е основната разлика между кучето и човека.“ Марк Твен. Или: „Не е достатъчно да успееш; трябва да причиниш провала на друг.“ Гор…

„Млъкни, ако обичаш.“

Левин започна да се изнервя. Беше дошъл да намери Скоупс, не да слуша остроти от някаква програма в този киберлабиринт. Той погледна часовника си: още половин час загубено време. Той продължи до едно разклонение, тръгна по друг мост между огромните сгради. Кученцето го последва мълчаливо.

Изведнъж Левин забеляза нещо интересно: особено масивна сграда, отделена от останалите. Въпреки размерите и централното й разположение, от покрива й към останалите съоръжения не излизаха цветни ивици.

„Каква е тази сграда?“ — попита Левин.

— Не знам.

Той се вгледа по-внимателно в постройката. Въпреки че контурите й бяха твърде съвършени, създадени компютърно, той позна силуета й с лекота.

Централата на „Джиндайн“ в Бостън.

Образът на сградата в компютърно създадения свят. Какво представляваше? Отговорът се налагаше от само себе си: това беше схема на компютърната система на „Джиндайн“. Мрежата, централният компютър, дори компютрите на системата за охрана, сигурно всичко бе вътре. Постройките наоколо представяха отделните центрове на „Джиндайн“ по света. От сградата не излизаха никакви светли лъчи, защото връзката й с околния свят бе прекъсната. Ако мимът знаеше за устройството на системата, сигурно щеше да го вкара вътре много по-бързо.

С помощта на мишката Левин се приближи към сградата, стигна едно стълбище, слизащо към главния вход. Докато се движеше, леката музика премина в дразнещо бръмчене. Вратата беше заключена. Левин надникна през стъклото във фоайето. Вътре се виждаше знаменитата атракция — мобилният телефон „Калдър“. Вътре нямаше хора, но Левин с удивление установи, че мониторите в станцията на охраната работят. Очевидно в сградата имаше някакъв живот.

„Как да вляза?“ — попита той Фидо.

— Де да знам?

Левин се замисли за момент, разрови оскъдните си познания по съвременни компютърни технологии.

„Фидо, нали си програма за помощ?“

— Да.

„И каза, че стоиш на изходите на обектите и подпроцедурите.“

— Да.

„Какво точно означава това?“

— Аз съм интерфейсът между програмата и юзъра.

„Значи получаваш команди и ги предаваш на другите програми.“

— Да.

„На програмен език?“

— Да.

„И единственият човек, който те е използвал, е Брент Скоупс.“

— Да.

„Помниш ли командите, имаш ли достъп до тях?“

— Да.

„Идвал ли си тук преди?“

— Да.

„Възстанови, моля те, всички команди, които са ти били предадени тук.“

— „Безумието: Най-разумният начин да се нагодиш към този безумен свят.“ Лейнг.

От уредбата се чу бръмчене и вратата на сградата се отвори.

Левин се усмихна, даде си сметка, че самите афоризми са пароли за достъп. Цитатите бяха идеални за тази цел — сложни и дълги и невъзможни за налучкване чрез случайно натискане на клавиши или при пробване на комбинации от букви. Скоупс ги знаеше наизуст и не му се налагаше да си ги записва, за да не ги забрави. Идеалното решение.

Фидо щеше да му помогне повече, отколкото сам подозираше.

Левин бързо влезе във фоайето и мина покрай гишето на охраната. Спря за момент, за да си припомни плана на сградата от скиците, изпратени му от мима. След това се насочи покрай асансьорите към резервната станция на охраната. Знаеше, че в истинската сграда в това помещение има многоброен персонал. Той стигна до друга, по-малка група асансьори и натисна копчето на най-близкия. Вратата се отвори и той влезе. Натисна 60 на клавиатурата на лаптопа си: последния етаж на главната квартира на „Джиндайн“, на който се намираше осмоъгълната стая.

— Благодаря — чу се същият равнодушен глас, който управляваше асансьора. — Моля въведете паролата.

Фидо му продиктува сентенцията за достъп до тази система. Левин я набра на клавиатурата:

„«Човек трябва да прости на врага си, но не преди да го види обесен.» Хайне.“

Докато асансьорът в компютърно симулирания свят се движеше към шейсетия етаж, Левин не можа да не се замисли за парадоксалността на ситуацията: да седи по турски в спрял между етажите асансьор, докато пътува с друг асансьор в модела на същата сграда в киберпространството.

Виртуалният асансьор спря. С помощта на мишката Левин излезе в коридора на етажа. В дъното му се виждаше друга станция на охраната с огромен брой видеомонитори. Без съмнение всяко кътче на този и предишния етаж бе под зорко наблюдение. Той се приближи до мониторите, огледа ги внимателно един подир друг. Показваха стаи, коридори, големи компютри, дори самата станция на охраната, но нищо, което дори малко да прилича на Скоупс.

От плановете на мима Левин знаеше, че осмоъгълната зала се намира в самия център на етажа. Скоупс нямаше нужда от прозорци, през които да прониква дневна светлина; единствената гледка, която го интересуваше, бе тази на мониторите му.

Левин отмина станцията на охраната и зави наляво по тъмен коридор. В дъното му имаше друга станция с монитори. Левин мина и покрай нея и се озова в къс коридор с врати от двете страни. Една от тях, в самото му дъно, бе по-масивна от останалите и затворена.

Левин знаеше, че тя води към самия осмостен.

С помощта на мишката той застана пред нея.

„Фидо“ — написа, — „кажи ми паролата за тази врата.“

— Ще ме изоставиш ли? — попита киберкучето, гласът му звучеше умолително.

„Защо питаш?“ — написа Левин.

— Нямам право да влизам тук. Левин се подвоуми, после написа:

„Съжалявам, Фидо, но трябва да продължа. Моля те, кажи ми клавишите за тази парола.“

— Добре: „Не бих се учудила, ако бяха изчукали всички момичета в залата.“^[1] Дороти Паркър.

Вратата изщрака и се открехна. Левин спря за миг, пое си дълбоко дъх и натисна по-силно топчето на мишката. След това много бавно се придвижи напред, към тайнственото Цифропространство на Скоупс.

Най стоеше по средата на дерето, стискаше ядно юздите на Муерто. Разказът за последното му унижение бе написан ясно по пясъка и тревата. Карсън и Де Вака някак си го бяха усетили. Бяха му се измъкнали под носа, без изобщо да ги чуе. Не беше за вярване. И въпреки това следите не лъжеха.

Той се обърна. Тайнствената сянка още стоеше до него, но когато се взря в нея, тя изчезна.

Той се изкачи по другия бряг на дерето. Бегълците очевидно се бяха запътили към лавовото поле с надеждата да се скрият там. Макар че придвижването на кон сред застиналата лава става много бавно, Най щеше да ги открие без никаква трудност. При шест литра вода конете много скоро щяха да сдадат багажа. Нямаше закъде да бърза. До края на Хорнада все още оставаха около сто и петдесет километра.

Най се размърда върху седлото и тръгна по следите. Бегълците бяха повървели известно време пеш, после се бяха качили на конете. Следите им се разделяха. Дали не беше номер? Най тръгна по по-дълбоките — тези на Карсън.

Слънцето се появи иззад планините, дълги сенки плъзнаха към хоризонта. Колкото повече то се изкачваше в небето, толкова по-къси ставаха те. Скоро замириса на нагрят пясък и креозотни храсти. Денят щеше да е горещ. Много горещ. И никъде нямаше по-жестока жега от тази сред черните камъни на Малпаис.

Той имаше предостатъчно вода и боеприпаси. Преднината на бегълците не можеше да е повече от шест-седем километра. Дистанцията скоро щеше да се скъси, като се има предвид, че лавата щеше да ги забави. Въпреки че беше загубил момента на изненадата, това, че знаеха, че ги преследва, щеше да ги накара да пътуват и през деня.

На около километър от лавата двете следи отново се събраха. Най ги последва до началото на лавовото поле. Белезникавите драскотини от подковите по черните базалтови скали се виждаха дори без да слиза от коня. Сега слънцето светеше, преследването беше детска игра.

Температурата още бе поносима, трийсетина градуса. След час щеше да се вдигне на четирийсет; след още един — на четирийсет и пет. На хиляда и двеста метра надморска височина, при това ясно небе, жегата щеше да стане непоносима. Единствената сянка наоколо бе тази под корема на коня. Ако Най не ги убие до вечерта, пустинята щеше да свърши работата.

Лавовото поле се простираше напред. На места се виждаха ями, където таванът на някоя кухина в скалата се беше срутил. Другаде се издигаха скални ребра, образувани при забавянето на потока от разтопена скала и натрупването на застиналата лава на пластове. Черните камъни вече се бяха напекли и излъчваха нагорещен въздух.

Муерто внимателно избираше пътя си през неравната местност. Копитата му тракаха по камъните. Някакъв гущер се шмугна в една пукнатина. Мисълта как Карсън и Де Вака скитат в тази жега без вода накара Най да ожаднее. Той отпи блажено от единия мях. Водата беше още студена и имаше приятния привкус на лен.

Сянката още го следеше, движеше се неуморно зад коня му. Не му бе продумала повече, но Най се чувстваше някак си по-сигурно в компанията й.

След няколко километра той отново слезе и откри с лекота следите на бегълците.

Карсън и Де Вака бяха продължили на изток към един нисък вулканичен конус. Конусът имаше отвор от западната си страна, откъдето излизаше поток застинала лава. Следите продължаваха направо към този отвор.

Най едва сдържаше радостта си. Карсън и жената се бяха запътили към вулканичния конус с една-единствена цел: да потърсят убежище. Мислеха си, че са се изплъзнали на Най сред лавата. Даваха си сметка, че пътуването из пустинята през деня е равносилно на самоубийство и смятаха да изчакат нощта в пещерата сред лавата.

Най забеляза и лека ивица дим да излиза от отвора на конуса. Спря рязко, не можеше да повярва на очите си. Карсън сигурно бе уловил нещо, най-вероятно заек, и сега пируваха. Той огледа внимателно следата, провери за някакви признаци за клопка. Карсън се оказа много хитър. Може би от другата страна на конуса имаше друг изход.

Най остави Муерто на безопасно разстояние и тръгна към конуса изключително предпазливо. Реши първо да провери от другата страна. Димът, следите, можеше да е някаква клопка.

Клопка обаче нямаше. Отзад не се виждаха други следи. Двамата бяха влезли в пещерата.

Най знаеше какво трябва да направи. Да се качи от задната страна на конуса, където скалите от застинала лава се издигаха стръмно нагоре. От високото можеше да застреля всекиго в основата на конуса. Нямаше къде да се скрият.

Той се върна при Муерто и го поведе към югоизточния край на конуса. Там, в сянката, нареди на коня да не мърда. Преметна пушката през рамо, взе резервна кутия с патрони в джоба си и с мъка се заизкачва по стената на вулканичния конус. Скалата бе напечена и се ронеше, но той знаеше, че звукът няма да се чуе в пещерата.

След броени минути стигна до кратера, смъкна предпазителя на пушката. На трийсетина метра отдолу забеляза малък огън. Върху един храст бе окачена някаква кърпа, явно изпрана и оставена да съхне. До нея висеше фланелка. Това определено беше лагерът им и те още бяха вътре. Но къде, по дяволите, се криеха?

Той се огледа. Отстрани на кратера имаше по-малка дупка, напълно тъмна. Сигурно отмаряха на сянка. Ами конете? Карсън сигурно ги беше отвел на известно разстояние, за да попасат.

Най седна и зачака, подпря буза на приклада. Като се покажат от дупката, щеше да ги пипне.

Минаха четирийсет минути. Най забеляза, че сянката, която го беше последвала неотлъчно и тук, започва да се мести нетърпеливо.

— Какво има? — прошепна той.

— Ти си глупак — изсъска сянката. — Глупак, глупак, глу…

— Какво?

— Мъж и жена, които умират от жажда, да използват последната си вода, за да си перат кърпата — продължи насмешливо гласът. — При четирийсетградусова жега да палят огън. Глупак, глупак, глупак…

Най усети, че космите на врата му настръхват. Гласът имаше право. Мръсникът, проклетият крадец, отново се беше измъкнал. Най се изправи, изруга и се спусна в кратера, без да се старае повече да крие присъствието си. Тъмната дупка вътре беше празна. Най обиколи мнимия лагер, измамата бе очевидна. Кърпата и фланелката бяха напълно безполезни вещи, от които бегълците можеха лесно да се лишат. Бяха оставени само за да създават впечатление, че в лагера има някой. Нямаше признаци Карсън и Де Вака изобщо да са се отбивали тук, макар че следите показваха, че конете са били вътре поне за кратко. Огънят бе стъкмен набързо от свежи треви и смолисти храсти, което гарантираше обилния пушек. Сега бегълците имаха час и четирийсет минути преднина. А може би по-малко, като се има предвид времето, изгубено за организирането на този противен декор.

Той се върна на ръба на кратера и се опита да определи накъде са тръгнали. Стараеше се да сдържа гнева си, за да не допусне пак някоя грешка. Как бе пропуснал следите им на излизане?

Той обиколи по ръба на кратера и внимателно огледа скалите отпред. Тръгна по следите назад, после се върна при кратера. Повтори го няколко пъти. Отдалечи се на стотина метра около конуса, обиколи го целия.

От кратера навън обаче нямаше никаква следа. Сякаш бяха влезли вътре и бяха изчезнали. Карсън го беше измамил. Но как?

— Кажи ми как? — попита на висок глас той и се обърна към сянката.

Тя се отдръпна настрани и запази презрително мълчание.

Той се върна в мнимия лагер и отново провери по-малката дупка. Нищо. Отстъпи назад и огледа земята. На места по пода имаше навят пясък. В дъното оставаше малък район, който не беше огледал досега. Най застана на колене и лакти и доближи лице на сантиметри от пясъка. Някои от отпечатъците бяха изкривени. Карсън беше направил нещо на конете тук. Тук завършваха и следите.

Не съвсем. На няколко метра нататък той откри частични отпечатъци от копита. От тях много ясно се разбираше защо по скалата няма повече следи.

Кучият син беше свалил подковите на конете.

Карсън прецени, че след няколко километра вече трябва да излязат от лавовото поле. Беше изключително важно да изкарат конете на пясък колкото се може по-скоро.

Въпреки че сега ги водеха, а не ги яздеха, копитата им скоро щяха да се подбият. Ако вървят твърде дълго през лавата без подкови, щяха да започнат да куцат. Освен това имаше опасност от контузии — счупване на копито или нараняване на меката тъкан в средата му.

Карсън знаеше, че голите копита също остават следи сред скалите: частички кератин, преобърнати камъчета, прекършени тревички, неясни отпечатъци в навятия от вятъра пясък. Тези следи обаче бяха изключително трудно забележими. Поне щяха да забавят Най. Да го забавят значително. Въпреки това Карсън не смееше да остава сред лавата повече от още няколко километра. Скоро щеше да се наложи или да върнат подковите на местата им, или да излязат на пясък.

Той отново реши да се насочат на север. Ако искаха да излязат живи от Хорнада, наистина нямаха избор. Все пак, вместо направо на север те тръгнаха малко на североизток, правеха остри завои, движеха се на зигзаг и често се връщаха по следите си, за да объркат и ядосат Най. Освен това се движеха на известно разстояние един от друг, за да оставят две по-бледи следи вместо една по-ясна. Карсън пощипна врата на коня си.

— Това за какво е? — поинтересува се Де Вака.

— Проверявам дали конят има нужда от вода.

— Как познаваш?

— Щипваш кожата и наблюдаваш колко бързо ще се изглади бръчката. Когато конят ожаднее, кожата му губи еластичността си.

— Още един номер, научен от индианските си прадеди, а?

— Да — отвърна раздразнено Карсън. — Може и така да се каже.

— Излиза, че си наследил от този твой чичо повече, отколкото ги се иска да признаеш.

Карсън започна да се нервира:

— Слушай, ако толкова искаш да ме обявиш за индианец, говори каквото си искаш. Аз знам какъв съм.

— Започвам да си мисля, че точно това не знаеш.

— И какво, ще ми провеждаш сеанс за проблема ми с произхода? Ако така разбираш психологията, сега виждам защо си се провалила.

Изражението на Де Вака веднага стана по-сериозно:

— Не съм се провалила, cabron. Свършиха ми парите, забрави ли?

Продължиха мълчаливо.

— Трябва да се гордееш, че в жилите ти тече индианска кръв — заговори след известно време тя. — Както аз.

— Ти не си индианка.

— Много си сигурен. Конкистадорите взимали жени от подчинените племена. Всички сме роднини, cabron. Повечето стари испански родове в Ню Мексико имат и някакъв корен от племената ацтеки, нахуатъл, навахо или пуебло.

— Не ме баламосвай с тези интернационални глупости. И спри да ме наричаш cabron.

Де Вака се засмя:

— Само си помисли, че в момента твоят изкуфял, впиянчен стар чичо ни спасява живота. И после преценявай с какво трябва да се гордееш и с какво — не.

Часът беше десет, слънцето се издигаше високо в небето. В спора си те само губеха ценна енергия. Карсън се замисли за собствената си жажда. Направо го подлудяваше. Отначало просто го беше дразнила, но постепенно ставаше по-лошо. Трябваше да излязат от лавата и да потърсят вода.

Напечените камъни излъчваха невъобразима топлина. Пареха през подметките на обувките. Черната, неравна каменна пустиня се простираше във всички посоки до самия хоризонт. От време на време Карсън виждаше миражи, трептящи над лавата. Едни приличаха на сини езера с набраздена от вятъра повърхност, други бяха просто като успоредни вертикални линии. Към хоризонта блестяха още, отражения на пейзажа под тях.

Наближи обяд и всичко наоколо сякаш побеля от жегата. Единственото изключение бе огромното море от застинала лава, което като че стана още по-черно, сякаш поглъщаше светлината. Независимо накъде се обърне, Карсън се чувстваше така, сякаш слънцето го притиска. Въздухът сякаш се беше сгъстил.

Той вдигна поглед. Няколко птици се въртяха бавно в поток горещ въздух далеч на североизток. Лешояди, кръжащи вероятно над трупа на някоя антилопа. В пустинята нямаше много храна, дори за лешоядите.

Карсън внимателно се загледа в черните точки високо в небето. Сигурно имаше причина да кръжат във въздуха, вместо да се спуснат при мършата и да се наядат: сигурно друг хищник се хранеше в момента. Вероятно койоти.

Това бе много важно.

— Да се насочим на северозапад — предложи Карсън.

Направиха остър завой. Най щеше да се обърка по птиците и да тръгне към тях.

Карсън си спомни единствения друг път, когато бе изпитвал такава силна жажда. Беше работил в една отдалечена част на ранчото Коул Каниън. Бе тръгнал да търси един загубен бик на баща си — от прехвалената порода брамани — и плануваше да лагерува и да намери вода при Охо дел Перильо. Кладенецът беше пресъхнал и той прекара една жадна нощ. На разсъмване конят му се уплаши от нещо, оплете се във въжетата и си разтегна сухожилие. Наложи се Карсън да върви пеша петдесет километра без никаква вода и в жега, подобна на тази. Помнеше как се добра до Кладенеца на вещиците й пи, докато не повърна, пи отново и отново повърна, без да е утолил жаждата си. Като се прибра най-сетне у дома, Чарли му дойде на помощ с някаква смрадлива смес от вода, сол, сода и пепел от изгорени конски косми и треви. Едва след като изпи тази помия, непоносимата жажда изчезна.

Сега Карсън си даваше сметка, че тогава е страдал от нарушаване на солевия баланс в организма вследствие на обезводняването. Дяволската смес на Чарли го беше възстановила.

В пустинята Хорнада имаше предостатъчно солници. Трябваше просто да не забравя да разтвори малко соли във водата, когато я намерят.

Мислите му изведнъж бяха прекъснати от нещо като дрънчене сред лавата право пред тях. За момент той се запита дали не получава вече халюцинации от жажда. Конят му обаче вдигна глава и започна да се дърпа тревожно.

— Спокойно. Спокойно, конче. Отпред има гърмяща змия — добави Карсън с по-висок глас, за да предупреди Де Вака.

Тя спря. Дрънченето се усили.

— Боже мили — прошепна Де Вака и отстъпи назад.

Карсън огледа внимателно земята пред тях. Змията сигурно се криеше някъде на сянка; слънцето бе прекалено силно дори и за нея.

Накрая я видя: дебела, със зигзагообразна тъмна ивица на гърба, свита на „8“ в основата на една юка на пет-шест метра пред тях; беше вдигнала глава на двайсетина сантиметра над земята. Беше средно голяма гърмяща змия, може би около шейсет-седемдесет сантиметра дълга. Цялото й тяло бе напрегнато, готово за скок. Дрънченето временно престана.

— Имам идея — обяви Карсън. — Този път си е само моя.

Той подаде поводите на коня си на Де Вака и внимателно се отдалечи от змията, докато достигна подходящ храст мескит. Откърши две клончета с формата на чатал, махна бодлите и листата и се върна при Де Вака.

— О, Божичко, cabron, не ми казвай, че възнамеряваш да уловиш този hijo de perra^[2].

— След малко ще имам нужда от помощта ти.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— В ранчото съм ловил доста такива змии. Режеш й главата, изкормваш я и я изпичаш на жар. Все едно, че ядеш пиле.

— Да, с гарнитура от прерийни стриди. Слушала съм много такива приказки.

Карсън се изсмя:

— Истината е, че съм пробвал само веднъж, но проклетата змия беше само кожа и кости. Пекохме я, докато почерня, но и това не помогна.

Карсън се приближи към змията. Тя отново задрънча, сви се още назад, заклати леко глава. Подаваше и прибираше от време на време език като предупреждение. Карсън знаеше, че змията може да скочи най-много толкова, колкото е дълга: седемдесет сантиметра. Той остана на по-голямо разстояние, насочи едното клонче към влечугото. Нямаше голяма вероятност змията да нападне пръчката. Змиите хапят само когато усетят топлина на живо същество.

Той пристъпи рязко напред и притисна с чатала змията по средата на тялото.

Влечугото веднага започна да се мята. Карсън я притисна с втората пръчка близо до главата. След това вдигна първата клонка я премести зад самия череп на змията. Влечугото отвори широко уста — като розова пещера с два отровни сталагмита. Започна да мята още по-бясно опашка.

Без да отпуска клонката, Карсън внимателно се пресегна и хвана здраво змията зад главата. Хвърли пръчките и показа победоносно плячката си на Де Вака.

Тя го изгледа от почетно разстояние.

— Уха — промълви без особен ентусиазъм.

Карсън рязко протегна ръката със змията към нея и Де Вака се дръпна уплашено. Той се ухили. Змията се гърчеше отчаяно. Въртеше бясно глава в неуспешни опити да го ухапе по палеца.

— Прекарай конете покрай мен — нареди Карсън на спътницата си. — Старай се да оставиш колкото се може по-ясни следи, обърни няколко камъка.

Де Вака прекара конете. Те затропаха плахо с копита, не сваляха поглед от змията. Когато двете животни се отдалечиха на безопасно разстояние, Карсън хвана змията с другата ръка за опашката.

— В левия джоб на панталона ми има кремъчен връх от стрела — каза той на Де Вака. — Извади го и отрежи тази дрънкалка. Махни всички люспи.

— Много остроумен начин да ме накараш да ти бръкна в гащите, няма що — усмихна се Де Вака. — Започвам вече да схващам какво си намислил.

Тя извади кремъчното острие от джоба му. Карсън притисна опашката на влечугото върху един плосък камък и Де Вака бързо отчупи едрите сухи люспи, които служеха на змията да издава характерното си дрънчене. Животното се заизвива бясно.

— Отдръпни се — нареди Карсън. — Пускането е най-опасната част от заниманието.

Той се наведе и с една ръка остави змията, без да я пуска, пак под сянката на камъка й. Взе една от чаталестите пръчки с другата ръка и притисна главата на животното с нея. След това се изправи и отскочи бързо назад.

Змията веднага се сви и се хвърли в тяхната посока. Падна след камъните и отново се сви като пружина. Клатеше бясно опашка, но не издаваше никакъв звук.

Де Вака прибра отчупените люспи в джоба си:

— Добре, cabron, признавам, страшно съм впечатлена. Най също ще се изненада. Но какво ще задържи животното тук? Може да минат часове, докато дойде Най.

— Змиите са студенокръвни животни и не могат да се движат на открито в такава жега. Няма да мръдне оттук, докато не се стъмни.

Де Вака се подсмихна:

— Дано да захапе Най за топките.

— Дори да не успее, сигурен съм, че ще го накара да забави ход.

Де Вака отново се засмя, протегна ръка и му подаде кремъчното острие.

— Хубава стрела — отбеляза подигравателно. — Интересен атрибут за един чистокръвен англосаксонец. Кажи, сам ли го издяла?

Карсън се направи, че не я е чул.

Сега слънцето печеше направо над главите им. Конете едва се влачеха, с наведени глави и полузатворени очи. Около тях въздухът трептеше от горещина. Минаха покрай няколко цъфнали кактуса; пурпурните цветове приличаха на фигурки от цветно стъкло.

Карсън погледна Де Вака. Тя вървеше с наведена глава, за да може шапката да закрива очите й от слънцето. Колко правилно бе постъпил, като взе шапките. Такива дреболии понякога се оказват много полезни. Само да беше потърсил още манерки и да беше забил някой пирон в копитото на Муерто. Преди две години никога нямаше да допусне този пропуск, дори при паническото бягство от „Маунт Драгън“.

Вода. Мисълта за живителната течност го накара отново да погледне манерките в дисагите на Най. Даде си сметка, че го прави твърде често. Забеляза, че очите на Де Вака също са насочени натам. Това не беше добър знак.

— Какво ще навреди една глътка? — попита накрая тя.

— Все едно да дадеш уиски на алкохолик. Една глътка води до друга и скоро всичко свършва. Водата ни трябва за конете.

— На кого му пука за конете, ако ние умрем?

— Опитвала ли си да смучеш камъче?

Де Вака го погледна презрително и изплю нещо малко и блестящо:

— Цяла сутрин дъвча камъни. Искам да пия. Пък и какво толкова ни помагат тези коне? От часове ходим пеша.

Жегата и жаждата бяха замъглили съзнанието й.

— Ако ги яздим тук, ще окуцеят — обясни Карсън колкото се можеше по-спокойно. — Щом излезем от лавата…

— Майната ти. Искам да пия.

Тя посегна към дисагите.

— Чакай — сряза я Карсън. — Чакай малко. Когато прадедите ти са пресичали пустинята, и те ли са се глезили така?

Тя не отговори.

— Дон Алонсо и жена му прекосили пустинята заедно и едва не умрели от жажда. Сама ми го каза.

Де Вака отмести поглед, продължи да мълчи.

— Ако се бяха предали на жаждата, сега нямаше да си тук.

— Не се опитвай да ме баламосваш, cabron.

— Това е истина, Сусана. Животът ни зависи от тези коне. Дори да отслабнем дотолкова, че да не можем да ходим, ако ги поддържаме в добра форма, те ще ни изнесат оттук.

— Добре, добре, разубеди ме — сопна се тя. — Пък и по-скоро ще умра от жажда, отколкото да те слушам как мрънкаш. — Тя дръпна грубо коня си за поводите: — Хайде, размърдай се, кранто.

Карсън изостана малко, за да разгледа копитата на Дорчо. Бяха леко очукани по краищата, но иначе нищо сериозно. Все още нямаше по-дълбоки пукнатини. Щяха да издържат може би още километър-два по камъните.

Докато го чакаше да я настигне, Де Вака погледна лешоядите над главите им:

— Zopilotes. Усещат вече трапезата.

— Не, нещо друго ги е привлякло. Ние още не сме достатъчно отпаднали.

Де Вака замълча, после неочаквано каза:

— Съжалявам, че ти създавам такива главоболия, cabron. Доста труден характер съм, ако още не си забелязал.

— Забелязах го още първия ден, когато се срещнахме.

— Докато бях в „Маунт Драгън“, мислех, че има много неща, за които имам право да се сърдя. В живота, в работата. Сега, ако успеем да се измъкнем живи от тази пещ, кълна се, ще ценя повече това, което имам.

— Да не говорим още за смърт. Не забравяй, животът ни е ценен не само за нас.

— Как мога да забравя? Тези хиляди невинни хора, които чакат да им бъде прелят „Пурблъд“, от ума не ми излизат. Мисля, че предпочитам да се пека тук, отколкото да лежа на болнично легло и тази помия да тече във вените ми. — Тя замълча за момент, после продължи: — В Тручас никога не съм виждала такава горещина. Там винаги имаше вода. От Тручас Пийкс се спускат буйни планински потоци, пълни с пъстърва. Можеш да нагазиш до коленете и да пиеш, колкото ти душа иска. Винаги е ледено студена, дори през лятото. И е толкова вкусна. Като деца се гмуркахме във вировете. Боже, само като си помисля…

— Нали ти казах изобщо да не си помисляш за това.

Двамата се умълчаха.

— Може би в момента нашият приятел забива зъби в топките на мръсника — добави с надежда Де Вака.

Левин пристъпи през прага и застина.

Озова се на скалист бряг. Отдолу големи вълни се разбиваха в гранитните канари, изстрелваха високо нагоре парцали бяла пяна, след това отново се оттегляха, за да наберат нова сила. Той се обърна. Брегът зад него бе пуст, брулен от вятъра. Тясна, добре отъпкана пътека криволичеше през зелена ливада и изчезваше в гъста смърчова гора.

От вратата, през която бе влязъл, нямаше и следа. Беше попаднал в напълно непознат свят.

Левин дръпна за миг ръка от лаптопа и затвори очи. Не го тревожеше само неочакваната поява на този пейзаж: изглед от брега на океана на място, където би трябвало да се намира огромна осмоъгълна зала. Имаше нещо друго.

Той познаваше това място. Това не беше въображаем пейзаж. Той бе идвал тук преди много години със Скоупс. Още като студенти, когато бяха неразделни приятели. Това бе островът, на който се намираше вилата на родителите на Скоупс.

Монегън Айлънд, щата Мейн.

Скалата, върху която стоеше сега, ако си спомняше правилно, се наричаше Изгорялата глава.

Той отново хвана лаптопа и бавно завъртя топчето на мишката, за да огледа пейзажа. Всяка нова гледка, всяка подробност му беше позната. Невероятно. Това бе съкровеното скривалище на Скоупс, сърцето на Цифропространството му: тайният му свят на острова от детството му.

Левин си спомни една ваканция, която бе прекарал на острова. За градско момче изживяването беше вълнуващо. Двамата с Брент скитаха по цял ден покрай брега и из слънчевите поляни. Родителите на Скоупс имаха масивна колониална къща на самия ръб на едни скали над океана, недалеч от градчето в единия край на острова.

Левин веднага си даде сметка, че само тук ще намери Скоупс.

Тръгна по пътеката към тъмната смърчова гора. Направи му впечатление, че странната музика на киберпространството се беше сменила с обикновените звуци на острова: крясъци на самотна чайка, далечния рев на прибоя. Когато навлезе по-дълбоко в гората, шумът на океана заглъхна, заменен от свиренето на вятъра в короните на дърветата и поскърцването на дебели клони. Обгърна го лека мъгла и той се замисли колко лесно се е нагодил да се движи из този въображаем свят. Голямата видеостена пред него, уредбата на асансьора, мишката и клавиатурата на компютъра му, всичко работеше в пълен синхрон. Пътеката се раздвои. Левин спря, опита се да си спомни кое разклонение води към имението. Накрая избра една от пътеките наслуки.

Пътеката се спусна към малък поток и го пресече, покрай синята ивица на водата растяха блатни треви. Той пресече ручея и се заизкачва по стръмния отсрещен бряг; навлезе по-дълбоко в гората. Постепенно пътеката изчезна. Левин се обърна и тръгна назад, но мъглата се сгъсти и той вече различаваше само тъмните, покрити с лишеи дънери на околните дървета. Беше се загубил.

Той спря и се замисли. Имението се намираше в западния край на острова. Но накъде беше запад?

Той забеляза някаква сянка да се движи вляво; след малко от мъглата изникна човек с голям газов фенер. Около фенера в мъглата се образуваше светъл кръг. Мъжът изведнъж спря. Обърна се бавно към Левин. Професорът също го загледа, запита се дали не трябва да го поздрави. Изведнъж проблесна светлина и се чу силно пукане.

Левин си даде сметка, че стрелят по него. Мъжът в мъглата сигурно беше някаква защитна програма. Но дали го виждаше ясно и защо стреляше по него?

Изведнъж в лекия шепот на вятъра прозвуча силен и настоятелен глас. Левин се извърна бързо към високоговорителите на асансьора. Гласът принадлежеше на Скоупс.

— Внимание, до всички служители на охраната. В компютърната система на „Джиндайн“ е забелязан нарушител. При настоящите условия това означава, че той се намира в момента в самата сграда. Да се открие и задържи незабавно.

С навлизането си в острова Левин бе задействал системата за сигурност на суперкомпютъра на „Джиндайн“. Какво щеше да стане, ако го улучат? Може би така щяха да прекъснат достъпа му до Цифропространството и да го лишат от възможността да се свърже със Скоупс. Човекът в мъглата стреля отново. Левин побягна навътре в гората. Докато тичаше в мъглата, между дърветата започнаха да се появяват нови силуети. Гората оредя и накрая той се озова на някакъв черен път.

Той спря за момент и се огледа. Преследвачите му бяха изчезнали. Той тръгна по пътя толкова бързо, колкото му позволяваше мишката на лаптопа.

Внезапен шум го стресна. Той бързо се шмугна отново сред дърветата. Отсреща по пътя се зададе група тъмни силуети с фенери и пушки. Той изчака да отминат и пак тръгна.

Скоро черният път премина в павирана алея и заслиза към морето. В далечината Левин успя да различи покривите на градчето, скупчени около бялата камбанария на църквата. Зад тях се издигаше масивната фасада на местната странноприемница.

Той предпазливо се спусна към селцето. Улиците бяха безлюдни. Мъглата между похабените от времето постройки бе по-гъста. Той бързо закрачи покрай тъмните прозорци. Един от тях светеше, излъчваше бледо сияние в мъглата. Той чу гласове и бързо се скри в една странична уличка, докато нова група преследвачи минат покрай него.

При църквата пътят отново се разклоняваше. Левин вече знаеше накъде да тръгне. Избра лявото разклонение и се заизкачва покрай скалистия бряг на океана. След малко спря, обърна се с помощта на мишката, за да погледне нагоре.

Там, на върха на скалите, заобиколена от желязна ограда, се издигаше масивната къща на Скоупс.

От постоянното навеждане и взиране в камъните го заболя кръстът. Отпечатъците бяха толкова бледи, че едва ги следваше. За три часа бе напреднал с по-малко от три километра.

Най се изправи и се протегна, отпи една глътка от мяха. Изля малко в тропическия си шлем и го поднесе на Муерто. Накрая все пак щеше да ги настигне. Или да види как койотите ръфат мъртвите им тела. Щеше да ги надживее.

Той затвори за момент очи и обърна лице към парещото слънце. Въздъхна дълбоко и пак потегли. На около метър отпред имаше смачкана туфа трева. Той се приближи и погледна зад нея. На още около метър се виждаше преобърнато камъче. Той огледа внимателно наоколо. В навятия пясък малко по-нататък имаше отпечатък от копито.

Преследването бе досадно, но Карсън и Де Вака без съмнение вече бяха свършили всичките си припаси от вода. Конете им сигурно полудяваха от жажда.

Ето, най-после по-ясни следи в продължение на пет-шест метра. Най се протегна и тръгна покрай тях, доволен от временното облекчение в търсенето. Може би се бяха уморили и започваха да се препъват. Той също се беше уморил.

Изведнъж с периферното си зрение забеляза нещо да се движи. В същото време Муерто се дръпна рязко, Най политна и падна в краката на коня. Едно от копитата на животното го удари по главата, последва странно издумкване, после загуби съзнание. След време той отвори очи, за да види безкрайната синева на небето. Седна, започна да му се повдига. Муерто стоеше на десетина метра и пасеше кротко. Най опипа главата си. Кръв. Погледна часовника си и установи, че е бил в безсъзнание минута-две.

Обърна се рязко. До него на един камък, опряло брадичка в коленете си, седеше някакво хлапе и се хилеше. Носеше къси панталонки, високи до коленете чорапи и избеляла синя куртка с кална емблема на мъжкото училище „Сейнт Панкрас“ на джоба. Дългата му коса бе сплъстена, сякаш е била мокра дълго време, и стърчеше на всички посоки.

— Ти! — промълви Най.

— Гърмяща змия — отвърна момчето, кимна към една юка.

Това беше гласът: грубият лондонски акцент, който дори дългогодишното обучение в общинските училища на Кент и Съри не можеше да заличи. Този глас, чут от устата на момчето, накара Най да се пренесе от нажежената североамериканска пустиня в тесните улички сред мрачните тухлени постройки на Ийлинг, мокри от наскорошен дъжд, миришещи на въглищна прах.

Той с мъка се върна в реалността. Погледна по посоката, в която сочеше момчето. Змията беше там, свита, готова да ухапе.

— Защо не ме предупреди? — попита Най.

Момчето се изсмя:

— Че ти не я ли видя, старче? Не я ли чу?

Змията лежеше безшумно. Върхът на опашката й трепереше бясно, но не издаваше никакъв звук. Понякога гърмящата змия може да си счупи всички люспи на опашката, но това става много рядко. Най почувства, че го побиват тръпки. Трябваше да внимава повече.

Той се изправи, едва се сдържа да не повърне. Отиде при коня и измъкна пушката.

— Чакай малко — спря го момчето с усмивка. — На твое място не бих го направил.

Най върна пушката в кобура. Хлапето имаше право. Карсън можеше да чуе изстрела. Това щеше да му даде информация, която нямаше нужда да получава.

Най огледа земята около змията. Ето ги: две зелени пръчки от мескит с чатал на края.

Момчето се изправи и се протегна, приглади рошавата си коса.

— Май са ти заредили клопка — отбеляза. — Гаден номер. За малко да те пипнат.

Най изруга. Все подценяваше Карсън. Змията бе раздразнена и се беше хвърлила прекалено рано. В противен случай… За миг му се зави свят.

Той отново погледна момчето. При последната им среща Най бе по-малък от нахалния дребосък, който сега стоеше пред него.

— Какво стана всъщност онзи ден в Литълхемтън? — попита. — Мама не ми каза.

Момчето се нацупи:

— Онази гадна голяма вълна ме гепи, не помниш ли? Потопи ме.

— Как успя да се измъкнеш?

Момчето се намръщи още по-сърдито:

— Не успях.

— Какво правиш тук тогава?

Момчето вдигна едно камъче и го запрати надалеч:

— Същото мога да попитам и теб.

Най кимна. Имаше право. Цялото това скитане из пустинята би трябвало да изглежда странно. А колкото повече се замисляше, толкова по-нормално му се струваше. Скоро щеше изобщо да спре да мисли.

Той хвана поводите на коня, заобиколи отдалеч змията и след десетина метра на север отново потърси следите на бегълците.

— Тук е като в пещ — оплака се момчето.

Най не му обърна внимание. Беше открил драскотина върху един камък. Карсън бе завил рязко точно след змията. Господи, как само го болеше главата.

— Слушай, имам по-добра идея — каза момчето. — Защо не го пресрещнем направо на прохода?

Въпреки болката, която замъгляваше съзнанието му, Най си спомни картата. Не познаваше северната част на Хорнада толкова добре, колкото южната. Струваше му се несигурно, но вероятно имаше възможност да пресрещне Карсън някъде.

Обстоятелствата още бяха на негова страна. Оставаха му двайсет литра вода, конят му бе в добра форма. Време беше да престане да се влачи по следите на Карсън и да измисли собствена стратегия.

Той намери един плосък камък и разпъна картата, затисна краищата й с камъни. Може би Карсън се движеше на север не само за да заблуди всичките си преследвачи. В личното му досие пишеше, че е работил из стопанствата на Ню Мексико. Може би се беше запътил към познат район.

На картата се виждаха сложни, обширни лабиринти от застинала лава в северната част на пустинята. Тъй като топографите не си бяха направили труда да картират целия район, по-голямата част от листа бе изпъстрена с черните точки, означаващи лавови полета. Нямаше информация нито за релефа, нито за дебелината на пластовете. Картите без съмнение бяха изключително неточни и изработени само по аерофотоснимки, без да са извършвани измервания на място.

В северната част на Хорнада Най забеляза няколко вулканични конуса, означени като „поредица от кратери“. Лавовият поток се простираше между високо плато, отбелязано като Меса дел Контадеро, и крайните склонове на планините Фра Кристобал. Нямаше проход, но сред Малпаис, до самите склонове на планината, се виждаше пясъчен коридор — единственият начин да се излезе от Хорнада, без да се прекосяват безкрайните пространства на лавовото поле.

Момчето надничаше над рамото на Най.

— Проклятие! Какво ти казах, а, шефе? Причакай ги при прохода.

На петдесет километра след изхода от пустинята се виждаше знакът за вятърна мелница — триъгълниче с кръстче на върха — и черно кръгче, обозначаващо кладенец. До тях имаше малко квадратче и надпис: „Лава Камп“. Най предположи, че това е най-предният лагер за добитъка на ранчото Даймънд Бар, което се намираше на още трийсетина километра на север.

Точно натам се беше запътил Карсън. Мръсникът сигурно бе работил в ранчото като дете. Все пак от „Маунт Драгън“ до Лава Камп имаше към сто и шейсет километра. Сто и двайсет само до тесния проход в лавата. Това означаваше, че на Карсън му остават поне деветдесетина километра до вятърната мелница и първия водоизточник. Никой кон не можеше да пропътува такова разстояние, без поне веднъж да се напие добре. Бяха обречени.

Въпреки това, колкото повече се взираше в картата, толкова повече се убеждаваше, че Карсън се е запътил точно към този проход. Щеше да остане сред лавата само колкото да забави Най, после щеше да тръгне към Лава Камп, където имаше вода, храна и вероятно някой с мобилен телефон.

Най прибра картите и се огледа. Лавата сякаш се простираше във всички посоки до самия хоризонт, но той знаеше, че на запад тя свършва след около километър.

Планът му беше много прост. Щеше веднага да излезе от лавовото поле и да тръгне към прохода в Малпаис. Щом стигне там, щеше да чака. Карсън нямаше откъде да знае, че той разполага с тези карти. Вероятно знаеше, че Най не познава добре северната част на Хорнада. Нямаше да се досети за засадата. Пък и щеше да е прекалено жаден, за да се интересува от каквото и да било друго освен вода. Най щеше да заобиколи отдалеч, за да е сигурен, че бегълците няма да попаднат на следите му. Въпреки това щеше да стигне преди тях на прохода.

А на прохода Карсън и онази кучка щяха да се запознаят отблизо с оптическия мерник на пушката му.

Лешоядите бяха може би на около два километра, продължаваха да се въртят бавно в издигащия се топъл въздушен поток. Карсън и Де Вака вървяха мълчаливо до конете си. Часът беше два. Сред лавата сякаш проблясваха безброй кристално чисти езера. Където и да погледнеше, Карсън виждаше само вода.

Жаждата бе непоносима. Никога не си беше представял, камо ли да изпитва, такава. Езикът му бе като дебело парче тебешир, напълно безчувствен. Устните му се бяха напукали и от раничките изтичаше лимфа. Жаждата замъгляваше и съзнанието му. Струваше му се, че пустинята се е превърнала в безкрайно поле от нажежени въглени и той всеки момент ще се възнесе като изпепелен лист към заслепяващото, безмилостно небе.

Конете страдаха от силно обезводняване. От сутринта поведението им се беше променило неузнаваемо. Той бе предвиждал да ги напои преди залез, но сега осъзнаваше, че тогава ще е твърде късно.

Той спря рязко. Де Вака продължи вяло още няколко крачки, преди да спре мълчаливо.

— Хайде да напоим конете — каза Карсън.

От говоренето го заболя гърлото.

Тя не отвърна.

— Сусана? Добре ли си?

Тя пак не продума. Седна в сянката на коня и отпусна глава върху гърдите си.

Карсън бръкна в дисагите на Най, разбута подковите и извади едната манерка. Свали шапката си и я напълни с вода. При вида на живителната течност гърлото му се сви. Дорчо, който стоеше полумъртъв до него, вдигна рязко глава и се приближи. Изпи водата, после захапа ръба на шапката. Карсън го удари раздразнено по муцуната. Конят се отдръпна и изпръхтя.

Карсън напълни за втори път шапката и я поднесе към коня на Де Вака. Той изпи жадно водата.

Карсън извади втората манерка и даде на всяко животно по още половин шапка вода. След това прибра манерките. Конете веднага се оживиха.

Когато прибираше втората, наполовина пълна манерка в дисагите, Карсън чу някакво шумолене вътре. Бръкна и напипа таен джоб от вътрешната страна. Отвътре се подаваше лист пожълтяла хартия — листът, който бе държал Най вечерта след пясъчната буря. Карсън го извади и го разгледа любопитно. Листът бе напукан и изобщо не беше хартия, а стар пергамент. На него бяха надраскани грубо контурите на планина, някаква странна черна скална форма, многобройни знаци и надписи на испански. Отгоре стояха странни думи, изписани внимателно със старовремски почерк: „Al desperar la hora el aguila del sol se levanta en una aguija de fuego.“ „На разсъмване слънчевият орел се издига върху огнен език.“ Под това изречение, между другите надписи, стоеше името Диего де Мондрагон.

Изведнъж всичко му се изясни. Ако устните му не бяха толкова изсъхнали, Карсън сигурно щеше да избухне в смях.

— Сусана! — възкликна. — Най е търсил съкровището на Маунт Драгън. Златото на Мондрагон! Открих карта, скрита в дисагите му. Ненормалникът я е крил там заради забраната да се използват писмени документи в „Маунт Драгън“.

Де Вака хвърли равнодушен поглед на картата от сянката на коня си. Карсън поклати глава. Това беше смешно, изобщо нямаше логика. Най не беше наивник. И все пак сигурно бе купил тази фалшива карта от някое забутано магазинче в Санта Фе, вероятно за куп пари. Карсън бе виждал да се продават много такива карти. Фалшифицирането и продажбата на карти на съкровища бе доста доходоносно занимание в Ню Мексико. Нищо чудно, че Най се беше отнесъл с такова подозрение към Карсън при първата им среща в пустинята. Помислил си е, че иска да му открадне съкровището.

Изведнъж усмивката му се стопи. Очевидно Най обикаляше района от доста време. Може би бе започнал просто от любопитство, но сега под действието на „Пурблъд“ това се беше превърнало в мания. След като Карсън бе взел дисагите му, англичанинът имаше причина да ги преследва още по-безмилостно.

Той се взря по-внимателно в картата. На нея бяха изобразени планини и някакви черни неща, отразяващи явно лавовото поле. Мястото можеше да се намира навсякъде в пустинята. Най обаче сигурно знаеше, че елекът на Мондрагон е бил открит в подножието на Маунт Драгън. Сигурно бе започнал търсенето оттам.

Дори това внезапно прозрение за самотните скитания на Най из пустинята не успя да го разсее от изгарящата болка в гърлото и устата му. Карсън върна пергамента в дисагите и вяло погледна подковите. Нямаше време да ги слага. Трябваше да се доберат час по-скоро до пясъка.

Той закопча дисагите и се обърна към спътницата си:

— Сусана, трябва да вървим.

Без да продума, Де Вака се изправи и тръгна на север. Карсън я последва.

Изведнъж те се озоваха в края на лавовото поле. Пред тях, докъдето им поглед стигаше, се простираше безкрайна пясъчна пустиня. Карсън клекна до едно пресъхнало езерце с кристализирала сол и взе няколко парченца. Не беше зле да е готов за всеки случай.

— Можем вече да се качваме на конете — каза той.

Прибра солта в джоба си. Де Вака машинално постави крак в стремето. Качи се на седлото при втори опит.

Карсън не издържа да я гледа така. Спря, бръкна в дисагите и извади полупразната манерка.

— Сусана, хайде да пием.

Тя остана безмълвно няколко мига върху коня.

— Стига глупости — прошепна накрая, без да го поглежда. — Остават ни още деветдесет километра. Пази водата за конете.

— Само по една глътка, Сусана. Една глътчица.

От гърлото й се изтръгна сподавен стон:

— Аз не ща. Но ти, ако искаш, пий.

Карсън завинти капачката, без да отпие и прибра манерката. Тъкмо се канеше да се метне на седлото, когато усети, че нещо се стича по брадичката му. Опипа я; беше кръв. Дори в Коул Каниън не се беше стигнало дотам. Сега положението бе много по-сериозно. А им оставаха още деветдесет километра. Той изведнъж осъзна, че няма да успеят.

Освен ако не срещнат койоти.

Той постави крак в стремето, изчака да спре да му се вие свят и се качи на седлото. Дори това физическо натоварване го изтощи.

Лешоядите продължаваха да кръжат, може би на половин километър от тях. Двамата се приближиха един до друг. Карсън се хвана за предния лък на седлото, за да не падне. В далечината върху пясъка лежеше нещо черно. Няколко койота го ръфаха. Дорчо, след като забеляза най-после нещо различно в безличната пустиня, се насочи машинално натам. Карсън примигна, опита се да фокусира. Очите му започваха да съхнат. Той примигна отново.

Койотите се разбягаха. Отдалечиха се на стотина метра и спряха. „Никой не е стрелял по тях“ — помисли си Карсън.

Конете се приближиха още до трупа. Карсън отново се опита да го фокусира.

Беше мъртва вилорога антилопа. Едва се познаваше: само по характерните раздвоени рога, стърчащи от покрития със засъхнали парчета кожа череп.

Карсън погледна Де Вака, която се приближи зад него:

— Койоти.

Имаше чувството, че в гърлото си има шкурка.

— Какво?

— Койоти. Значи вода.

— Къде?

— На не повече от петнайсет километра.

Той се подпря на седлото в опит да сдържи спазмите в гърлото си.

— Как? — изхриптя Де Вака.

— Следи.

Всичко наоколо бе напечено. Самотно облаче се носеше бавно по небето. Планината Фра Кристобал, към която се движеха цял ден, изглеждаше нажежена до бяло. Зад тях хоризонтът беше изчезнал и пясъкът сякаш се изпаряваше като светли потоци пара, издигащи се към небето. Койотите се бяха оттеглили на едно възвишение, чакаха натрапниците да се махнат.

— Дошли са по вятъра — каза Карсън.

Той обиколи мъртвата антилопа, за да намери откъде идват следите на хищниците. Тръгна по тях и Де Вака го последва. Продължиха няколко километра.

Следите изведнъж завиха към лавата и изчезнаха.

Карсън накара Дорчо да спре и Де Вака се изравни с него. Постояха в мълчание известно време. Никой не може да проследи койот по застинала лава.

— Мисля — изхриптя Карсън, — че трябва да разделим останалата вода с конете. Няма да издържим повече.

Този път Де Вака кимна.

Те се свлякоха от седлата върху горещия пясък. Карсън едва извади полупразната манерка.

— Пий бавно — каза. — И не се разочаровай, ако ожаднееш още повече.

Де Вака взе манерката с треперещи ръце и отпи. Карсън не си направи труда да вади солта от джоба — и без това нямаха достатъчно вода. Той пое внимателно манерката от ръцете на Де Вака и я доближи до устните си. Чувството бе неописуемо, но жаждата стана още по-непоносима.

Той даде остатъка от водата на конете, след това завърза празната манерка за седлото. Легнаха в сянката на двете животни.

— Какво чакаме? — попита Де Вака.

— Залеза.

Водата вече му се струваше далечен сън, но говоренето не му причиняваше толкова големи мъки както преди.

— Койотите пият преди залез и обикновено започват да вият. Да се надяваме, че изворът е в рамките на един километър, за да можем да ги чуем. Иначе…

— А Най?

— Още ни търси, сигурен съм. Мисля обаче, че вече му се изплъзнахме.

Де Вака помълча известно време.

— Чудя се дали дон Алонсо и жена му са страдали така — промърмори накрая.

— Вероятно. Но накрая са намерили извора.

Те отново потънаха в мълчание. В пустинята цареше мъртвешка тишина.

— Можеш ли да си спомниш още нещо за този извор? — попита Карсън.

Де Вака се намръщи:

— Не. Вървели през пустинята през нощта. Добитъкът им бил достигнал пълно изтощение. Тогава един апач им показал извора.

— Значи вероятно са били изминали половината път.

— Във фургона си са имали варели с вода, така че вероятно са минали доста повече.

— И са вървели на север.

— На север.

— Абсолютно нищо ли не помниш за разположението на извора?

— Нали ти казах вече. Бил в някаква пещера в подножието на Фра Кристобал. Само това знам.

Карсън си направи бърза сметка. Сега се намираха на шейсетина километра северно от Маунт Драгън. Планините бяха на петнайсет километра на запад. На самата граница на възможностите на койотите.

Карсън се изправи несигурно:

— Вятърът духа към Фра Кристобал. Значи койотите са дошли от запад. Така че може би Охо дел Агила е там.

— Това е било преди векове. Откъде може да си сигурен, че дори да намерим извора, той няма да е пресъхнал?

— Не съм.

— Не знам дали ще издържа още петнайсет километра.

— Няма друг изход, иначе ще умрем.

— Доста убедително звучиш. — Де Вака се изправи. — Да тръгваме тогава.

Най продължи известно време покрай лавата, после зави на изток, в обратната посока на планините, за да е сигурен, че бегълците няма да попаднат на следите му. Въпреки че Карсън се беше оказал достоен противник, той допускаше грешки, когато станеше прекалено самоуверен. А Най искаше Карсън да бъде колкото се може по-самоуверен. Трябваше да си помисли, че се е изплъзнал на преследвача.

Муерто още се държеше във форма и самият Най се чувстваше добре. Главоболието му беше отслабнало. Следобедната жега беше задушаваща, но тя работеше за тях — невидимият убиец.

Около четири часа той отново зави на север и се върна в началото на лавовото поле. На юг се виждаше ято лешояди. Кръжаха там от сума ти време. Сигурно имаше някаква мърша. Твърде рано бе Карсън и Де Вака да привличат толкова хищници.

Той изведнъж спря. Момчето беше изчезнало. Той се уплаши.

— Хей, момче! Момче!

Гласът му заглъхна без ехо, сякаш потъна в сухия пустинен пясък. В безкрайната равнина нямаше какво да отрази звука.

Най се изправи на стремената и събра ръце пред устата си:

— Момче!

Хилавото хлапе се появи иззад един камък. Закопчаваше си панталоните.

— Без паника — успокои го то. — Бях по работа.

Най си отдъхна. Насочи отново коня си на север и го подкара в тръс. До мястото на засадата оставаха петдесетина километра. Щеше да стигне преди полунощ.

На големия екран в асансьора се виждаше масивна колониална сграда в неоготически стил с огромна остъклена мансарда. Отпред имаше широка покрита тераса. С помощта на клавиатурата Левин погледна нагоре. Цялата постройка беше тъмна освен малката осемстенна таванска стаичка на централната кула. От тесните й прозорчета в мъглата струеше бледа светлина.

Той се насочи към металната врата на оградата, която висеше отворена на счупените си панти. Запита се защо самата къща не се пази и защо Скоупс е изобразил двора обрасъл с диви череши и репеи. Когато се приближи, забеляза, че някои прозорци са счупени и на места боята се бели от старите дъски. Когато бе идвал в имението като младеж, и къщата, и дворът бяха добре поддържани.

Той отново погледна осмоъгълната таванска стаичка. Скоупс сигурно беше там. Изведнъж от покрива на купичката излезе светъл лъч и се загуби в тъмната мъгла отгоре. Беше видял подобни информационни потоци да се обменят между отделните сгради в киберпространството на „Джиндайн“. Това сигурно бе скритата сателитна връзка, за която му беше говорил мимът. Левин се запита дали информацията в този канал се закодира преди или след като напусне скрития Цифросвят на Скоупс.

Входната врата беше открехната. В къщата цареше мрак и на Левин му се прииска да освети по някакъв начин пътя си. Небето започваше бавно да потъмнява, мъглата придоби оловносив цвят и Левин разбра, че поне в изкуствения свят на Скоупс се смрачава. Той погледна часовника си, показваше 5:22. Сутринта или вечерта? Трудно бе да определи. Той се намести на пода, изпъна единия си крак, който беше изтръпнал, разтърка китките си и се запита дали мимът още поддържа затъмнението в компютърната система на сградата. След това си пое дълбоко въздух, взе клавиатурата и влезе в къщата.

Озова се във фоайето от спомените си — с изтъркан персийски килим на пода и масивна каменна камина отляво. Над камината бе закачена препарирана глава на лос, чиито рога бяха оплетени в паяжина. По стените висяха стари картини на лодки и кораби, риболовни и китоловни сцени.

Точно напред бе витото стълбище, водещо към втория етаж. Той се качи горе. Стаите около площадката бяха празни и тъмни. Той си избра една, влезе и се приближи до счупения прозорец. Погледна навън и с изненада установи, че вместо извиващия се път в мъглата отдолу има само странни сивкави и оранжеви сенки. „Някаква болест в Цифропространството?“ — запита се той. Отново се върна при стълбите. Свърна в друг коридор, беше любопитен да види стаята, в която бе спал преди толкова години, но по екрана премина само поток от цифри, заплашвайки да развали цялата картина. Той бързо се дръпна назад. Всяко друго кътче в киберпространството на Скоупс бе изпипано толкова старателно. И въпреки това той беше оставил образа на родния си дом в пълен хаос.

Стълбите към куличката започваха от другия край на площадката. Левин тъкмо смяташе да тръгне по тях, когато си спомни, че имаше друго стълбище, водещо към балкона, опасващ кулата отвън. Може би щеше да е по-добре да мине оттам и да надникне през прозореца на стаичката, вместо да нахълта през вратата.

Той излезе в мъглата и тръгна по стълбището около кулата. Качи се на балкончето от външната страна на стаичката и надникна през един прозорец.

В стаичката с гръб към него седеше мъж, напомнящ по фигура на Брент. Носеше халат и дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Пред себе си имаше компютър.

Изведнъж от мъглата се появи червен лъч и се заби в стената на куличката. Без да се колебае, Левин се пъхна в светлия поток и по екрана веднага започнаха да преминават думи:

… обсъдихме цената ви. Това е немислимо. Продължаваме да настояваме за три милиарда. Няма повече да се пазарим.

Светлинният поток спря. Левин зачака неподвижно. След минути друг цветен поток, този път отвътре навън, полетя във въображаемото пространство:

Генерал Харингтън, вашата наглост току-що ви лиши от още един милиард, цената вече е пет милиарда. Това перчене ме отвращава като бизнесмен. Нещата можеха да минат много по-гладко, ако и двамата се държахме с подобаващо уважение към партньора, не мислите ли? Вашите пари нямат никакво значение в момента. Все пак това е моят вирус. Той е при мен, не при вас. Пет милиарда, и положението може да се промени.

Светлинният поток спря.

Левин застина от изумление. Нещата бяха по-лоши, отколкото си ги беше представял. Сега Скоупс не само че беше полудял, ами и държеше вируса… и искаше да го продаде на военните. Може би дори на някаква подривна група в Армията. Като се имат предвид цените, това можеше да е само вирусът, способен да унищожи цялото човечество.

Левин се облегна на вратата на асансьора, сломен от сериозността на проблема, пред който се беше изправил. Пет милиарда долара. Невероятно. Вирусът не беше като ядрената бомба — трудна за съхранение, трудна за криене, трудна за пренасяне. В една-единствена епруветка, която може да се скрие в джоба, можеше да има трилиони…

Левин отново се наведе над лаптопа и с помощта на мишката се върна на площадката на втория етаж на въображаемата къща. Вратата на вътрешното стълбище, както всички други врати в къщата на Скоупс, беше отворена. На края на стълбите имаше друга врата. Под нея се процеждаше светлина.

Вратата бе заключена и Левин яростно задумка по нея.

Изведнъж му хрумна нещо. С Фидо бе подействало, защо да не подейства и тук?

Той написа с главни букви на лаптопа си:

„СКОООУПС!“

Името веднага проехтя от уредбата в тесния асансьор. Мина една минута, две. Изведнъж вратата на таванската стаичка се отвори с трясък. Срещу Левин се изправи мъж с вид на древен мъдрец. Това, което бе взел за халат, всъщност представляваше дълга роба, изпъстрена с астроложки знаци. Бялата коса се спускаше на вълни над щръкналите уши и кожата по челото и хлътналите бузи бе прорязана от безброй бръчки, но Левин разбра, че е намерил този, когото търсеше. Брент Скоупс.

Слънцето бодеше кожата му като с хиляди остри стъкълца. Водата беше възстановила малко влагата в гърлата им, но бе усилила и жаждата им. Конете също бяха станали по-неспокойни. Карсън чувстваше, че Дорчо е нервен, готов всеки момент да побегне. Ако това стане, щеше да препуска, докато падне мъртъв.

— Дръж юздите изкъсо — предупреди той Де Вака.

Фра Кристобал се приближаваше все повече и повече, менеше цвета си от оранжево и червено до сиво в зависимост от положението на слънцето. Докато яздеха, Карсън усети как устата и гърлото му отново пресъхват. Очите му се подуха и той с мъка ги държеше отворени. През повечето време яздеше със затворени очи. Конят под него залиташе от немощ.

Пещера в подножието на планината. Топла вода. Това означаваше вулканичен район. Значи изворът трябваше да е близо до някой лавов поток, вероятно самата пещера се намираше в лавата. Той отвори за малко очи. Още дванайсет километра, може би по-малко, до безгласната, пуста планина.

Самото мислене го изтощаваше. Изведнъж той изпусна юздите и отчаяно се хвана с две ръце за предния лък на седлото. Ако падне от коня, никога нямаше да успее да се качи отново. Той стисна седлото и се наведе напред, докато почувства острата грива на животното до бузата си. Ако Дорчо реши да побегне, това беше краят. Той остана така, опитвайки се да преодолее болката, която изгаряше затворените му очи.

Когато стигнаха подножието на планината, слънцето вече залязваше. Дългите сенки на назъбените върхове плъзнаха към тях, най-после ги обгърнаха в хладен полумрак. Температурата спадна чувствително.

Карсън с мъка отвори очи. Дорчо се препъваше. Вече бе изгубил желанието да бяга, сега губеше и това да живее. Карсън се обърна към Де Вака. Тя седеше на седлото превита, опряла глава в шията на коня, изглеждаше също толкова изнемощяла колкото него.

Двата коня достигнаха лавата в основата на склона и спряха.

— Сусана? — изхриптя Карсън.

Тя леко повдигна глава.

— Да изчакаме тук. Ще чакаме да чуем воя на койотите.

Тя кимна и се изхлузи от седлото. Опита се да се задържи на крака, но се свлече, сякаш бе мъртвопияна.

— По дяволите — промълви.

Хвана се за седлото, изправи се донякъде, после отново се отпусна на земята. Конят й остана прав, с треперещи крака и увиснала глава.

Карсън слезе от седлото:

— Дай да ти помогна.

Почувства, че губи равновесие. В следващия момент с изненада установи, че вече лежи на пясъка и гледа нагоре въртящите се с бясна скорост планини, коне, небе. Отново затвори очи.

Изведнъж му стана студено. Той се опита да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха залепнали. Вдигна ръка и ги раздалечи с пръсти. На тъмновиолетовото небе блестеше самотна звезда. Тогава чу тих звук. Започна като пискливо джафкане, което бързо премина в пронизителен вой; в далечината му отговори друг. Присъединиха се още три-четири гласа; постепенно зазвуча цял хор.

Койотите се събираха на водопой в подножието на планината.

Карсън вдигна глава. Де Вака лежеше неподвижно до него. Светлината бе само толкова, колкото да различи тъмните очертания на тялото й.

— Сусана?

Не последва отговор.

Той допълзя до нея и докосна рамото й.

— Сусана?

„Дано да не е късно.“

Той отново я разтърси, този път по-силно. Тя размърда немощно глава, черната й коса се разпиля по лицето й.

— По… мощ — промълви.

Гласът й мобилизира малкото сили, които му бяха останали. Трябваше да намери вода. Трябваше някак си да я спаси. Конете още стояха безмълвно, трепереха, юздите им се влачеха в пясъка. Той се хвана за едно от стремената и се изправи да седне. Дорчо му се струваше нагорещен.

Карсън се изправи, веднага му се зави свят, силите моментално го напуснаха и той отново се озова по гръб върху пясъка.

Не можеше да върви. Ако искаше да намери вода, трябваше да язди.

Той отново се докопа до стремето и се изправи с мъка. Твърде немощен бе, за да се качи сам на седлото. Огледа се. На няколко метра встрани забеляза голям камък. Придържайки се за стремето, той заведе коня до него. Покачи се върху камъка и успя да се прехвърли върху седлото. Остана неподвижно и се заслуша.

Койотите продължаваха да вият. Той се ориентира по звука и леко побутна Дорчо с пети.

Животното направи несигурно крачка напред, после спря. Карсън пошепна нещо окуражително в ухото му, потупа го леко по врата и отново се опита да го подкара.

Конят направи нова несигурна крачка. Препъна се, успя да се задържи, пристъпи пак.

— Побързай — прошепна Карсън.

Койотите нямаше да вият още дълго.

Конят се запрепъва по посоката на звука. След минута отляво се извиси нова стена от лава. Карсън подритна леко Дорчо, за да върви по-бързо, но воят изведнъж спря.

Койотите го бяха надушили.

Той продължи към мястото, откъдето ги беше чул за последно. Достигна нов поток от застинала лава. Небето постепенно потъмняваше. След броени минути щеше да се спусне пълен мрак.

Изведнъж Карсън усети хладен, влажен въздух. Конят вдигна рязко глава, той също бе надушил влагата. След миг лекият бриз отново довя горещата миризма на напечен пясък от пустинята.

Лавовият поток изглеждаше, че продължава безкрайно от лявата му страна. Надясно се простираше пустинята. На небето постепенно започнаха да се появяват звезди. Възцари се пълна тишина, по нищо не можеше да се разбере къде е водата. Близо бяха, но не достатъчно. Карсън почувства, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.

Конят изпръхтя тежко и пристъпи още една крачка напред. Карсън стисна предния лък на седлото. Беше изпуснал юздите, но това не го тревожеше. Конят щеше сам да се ориентира. И отново: примамливият аромат на мокър пясък. Конят се насочи по миризмата, запъти се право към лавата. Карсън не виждаше нищо, освен черните контури на назъбени скали на фона на малко по-светлото небе. Тук сигурно нямаше нищо; това беше поредният мираж. Очите му отново се затвориха. Конят се препъна, направи още няколко крачки и спря.

Карсън долови, сякаш от огромно разстояние, лек звук, като че някакво животно лочи вода. Той пусна седлото и започна да пада, да пада… и тъкмо мислеше, че това падане ще продължи цяла вечност, се строполи с плясък в някаква плитка локва.

Водата бе дълбока сигурно десетина сантиметра. Това, разбира се, бе илюзия. Преди да умре от жажда, човек често си представя, че потъва във вода. Той се обърна и устата му се напълни с вода. Беше топла… топла и чиста. Той преглътна. Чак тогава си даде сметка, че водата е истинска.

Той се извъртя, започна да пие жадно, избухна в смях.

С всяка глътка усещаше как силите му се възстановяват.

Той неохотно спря и се изправи. Опря се на коня, успя да освободи клепачите си от лепилото, което ги държеше. Свали манерката и с трепереща ръка я напълни. Отново я завърза за седлото и опита да издърпа Дорчо от водата.

Конят отказа да помръдне. Карсън знаеше, че ако го остави, животното може да пие, докато се пръсне. Затова го удари по муцуната и дръпна силно юздите. Конят се сепна и отстъпи назад.

— Правя го за твое добро — увери го Карсън и го поведе назад.

Де Вака лежеше, където я беше оставил. Карсън коленичи до нея й напръска лицето и косата й с малко вода. Тя се размърда и той повдигна главата й и внимателно изсипа няколко капки в отворената й уста.

— Сусана?

Тя преглътна и се закашля.

Той изля още малко вода в устата й, напръска очите и подутите й устни.

— Ти ли си, Гай? — прошепна тя.

— Ето вода.

Той допря гърлото на манерката до устните й. Тя отпи няколко глътки и пак се закашля.

— Още — изхриптя.

За петнайсет минути тя изпи целите три литра. Карсън извади кристалче сол и й го подаде:

— Смучи това, за да ти мине жаждата.

— Мъртва ли съм? — прошепна накрая тя.

— Не, намерих извора. Всъщност Дорчо го намери. Охо дел Агила.

Тя започна да смуче кристалчето сол и седна.

— Ох, още умирам от жажда.

— Толкова ти стига засега. В момента имаш повече нужда от соли.

Тя облиза отново кристалчето; внезапно захлипа, раменете й се разтресоха. Карсън инстинктивно я прегърна.

— Хей, гледай това, cabron. Очите ми отново работят.

Той я притисна до себе си, по бузите му потекоха сълзи. Двамата заплакаха от радост, че са още живи.

След час Де Вака възвърна силите си дотолкова, че да може да ходи. Заведоха конете при пещерата и ги напоиха. Карсън ги остави навън да попасат, спъна ги, за да не се изгубят. Това обаче надали бе необходимо: животните нямаше да се отдалечат много от водата.

Когато се върна в пещерата, Карсън завари Де Вака легнала върху един пясъчен нанос, вече заспала. Той седна, почувства се така, сякаш го притиска огромен товар. Беше твърде изтощен за каквото и да било. Той се отпусна по гръб и заспа.

Лавагейт — Вратата от лава.

Най освети с фенерчето огромната черна стена от едната си страна. Проходът бе сигурно стотина метра широк. От едната му страна се издигаха склоновете на планината Фра Кристобал; безформена каменна маса, представляваща естествена бариера пред конете. От другата се издигаше огромна стена от лава, внезапният край на безкрайното лавовото поле, образувано от изригването на вулкан преди милиони години. Мястото бе по-добро, отколкото очакваше — идеално за засада. Ако целта му беше Лава Камп, Карсън нямаше как да не мине оттук.

Най спъна Муерто и го остави в едно дълбоко дере зад прохода. Качи се по лавата с фенерчето, пушката, един мях с вода и малко храна. Скоро намери подходящо място за наблюдателен пост — малка вдлъбнатина в лавата с остри ръбове. Скалата образуваше естествени бойници, а грапавата й повърхност предлагаше идеална опора за пушката.

Той седна и зачака. Отпи глътка вода и си отряза парче кашкавал от питата. Американски чедар, истинска отврат. Дори четирийсетградусовата жега не беше подобрила вкуса му. Поне можеше да се яде. Най бе почти сигурен, че Карсън и жената не са яли вече трийсет часа. При липсата на вода обаче, гладът бе последната им грижа.

Той се отпусна тихо в мрака, заслуша се. Малко преди разсъмване на небето изгря новата луна — тънък сребрист сърп. Хвърляше достатъчно светлина, за да го облекчи да не се взира толкова в тъмното.

Беше си избрал идеалната наблюдателница — снайперистко гнездо на трийсетина метра над прохода. През деня щеше да забележи Карсън и жената още от три-четири километра. Щяха да представляват идеални мишени, както от тази, така и от другата страна на прохода. Не можеше и да си мечтае за по-добра позиция. Когато 35,7-калибровите свръхбързи куршуми попаднеха в плътта им, дори лешоядите щяха да срещнат затруднение в търсенето на някое здраво парче месо.

Разбира се, имаше вероятност Карсън и жената вече да са мъртви. В този случай за Най оставаше успокоението, че присъствието му ги е подтикнало да пътуват в безжалостната горещина на деня и така е ускорило гибелта им. Във всеки случай обаче, това място бе изключително удобно за чакане. Тук щеше да остане на сянка и през деня и водата нямаше да е чак такъв проблем. Щеше да остане още един ден, може би два — просто да е сигурен — и после да потегли на юг, за да потърси труповете.

Ако Карсън намери вода — а това бе единственият начин да стигне жив дотук, той щеше да е прекалено самоуверен. Заслепен от мисълта, че е успял, че се е отървал от Най. Той свали пълнителя, провери го, после пак го върна на мястото му.

— Бум, бум — чу се тънък, насмешлив глас от тъмното.

От изток небето започваше да просветлява.

— Кой е? — чу се неспокойният глас на Скоупс от уредбата на асансьора.

Устните на образа върху видеостената не помръднаха и изражението му не се промени. Въпреки това Левин долови нотка на изненада в гласа на бившия си приятел. Той не написа нищо на лаптопа си.

— Значи тревогата не е била фалшива. — Образът на екрана се отдръпна от вратата. — Влизайте тогава. Съжалявам, че не мога да ви предложа стол. Може би в следващия вариант на програмата. — Той се засмя. — Нарушител от персонала ли сте? Или работите за конкуренцията? Във всеки случай, надявам се да имате добрината, да ми обясните защо сте проникнали в сградата и в програмата ми.

Левин изчака. След малко премести пръсти от мишката върху клавиатурата и написа:

„Аз съм Чарлз Левин.“

Образът на екрана остана неподвижен за няколко секунди.

— Не вярвам — чу се накрая гласът на Скоупс. — Не е възможно Левин да проникне тук.

— Да, но проникнах. Тук съм, в твоята програма, в твоето Цифропространство.

— Значи не ти стигна да си играеш на икономически шпионаж от разстояние, а, Чарлз? — попита подигравателно Скоупс. — Решил си да добавиш още едно към дългия списък на престъпленията си.

Левин се подвоуми. Не знаеше още какво е психическото състояние на Скоупс, но съзнаваше, че няма друг начин, освен да говори открито.

— Трябва да поговорим — написа. — За това, което си замислил.

— Кое по-точно?

— За продажбата на смъртоносния вирус на военните за пет милиарда долара.

Последва дълго мълчание.

— Чарлс, явно съм те подценявал. Значи знаеш за x-flu II. Много добре.

„Така значи са го нарекли“ — помисли си Левин.

— Какво смяташ да постигнеш с тази продажба? — написа той.

— Не е ли очевидно. Пет милиарда долара.

— Петте милиарда няма да са ти от полза, когато глупаците, на които продаваш вируса, унищожат човечеството.

— Чарлс, моля те. Те вече могат да унищожат човечеството. А не са го направили. Аз ги разбирам. Това са същите хулигани, които ни набиха на спортната площадка преди трийсет години. Аз просто осъществявам мечтата им да се сдобият с най-унищожителното, най-новото оръжие. Този стремеж към все по-опасни оръжия е нормален. Те никога няма да използват вируса. Също както ядрената бомба. Той няма да има военно приложение, само стратегическо. За да наклони везните в наша полза. Този вирус е разработен като страничен продукт на законен договор между Пентагона и „Джиндайн“. В създаването и продажбата му няма нищо подсъдно, нито неморално.

— Удивлявам се какви оправдания измисляш за алчността си.

— Още не съм свършил. Има логични, основателни причини американските военни да притежават този вирус. Няма спор, че съществуването на ядреното оръжие предотврати избухването на трета световна война между Съветския съюз и САЩ. Най-после постигнахме това, на което се е надявал Нобел, изобретявайки динамита: да направи войната немислима. Сега обаче навлизаме в нова ера на въоръжаването, ерата на биологичните оръжия. Въпреки международните договори много враждебни правителства работят върху такива средства за масово унищожение. В името на равновесието ние не можем да си позволим да не притежаваме такова. Ако не разполагаме със средство като x-flu II, безброй враждебни елементи ще започнат да ни изнудват, да ни заплашват, нас и останалите демократични държави. За нещастие сегашният президент явно е решил да спазва Конвенцията за биологичното оръжие. Ние сме може би последната голяма световна сила, която все още се подчинява на тези разпоредби! Какво ли ти говоря? Само си губя времето. Не успях да те убедя да се присъединиш към мен, когато създавах „Джиндайн“, няма да те убедя и сега. Жалко. Заедно наистина можехме да извършим велики дела. Ти обаче, от пуста завист, реши да посветиш живота си на съсипването на моя. Никога не успя да ми простиш, че спечелих играта.

— Велики дела, казваш. Като унищожаването на цялото човешко население на земята.

— Предполагам, че знаеш по-малко, отколкото искаш да признаеш. Тъй нареченият „всеунищожителен вирус“ е страничен продукт от един проект за унищожаване на грипа. Завинаги. За разработването на наследствен имунитет.

— Да, като измрат всички хора, никога няма да боледуват.

— Дори за теб би трябвало да е очевидно, че x-flu II е само една междинна стъпка. Това е една слабост в проекта, но ние открихме начин да се възползваме от нея.

Човекът на екрана се отдръпна навътре в стаята и свали някакъв малък предмет от една полица. Обърна се и Левин забеляза, че държи пистолет, подобен на използваните от преследвачите му в гората.

— Какво ще правиш? — попита той. — Не можеш да ме застреляш. Това е въображаем свят.

Скоупс се изсмя:

— Ще видим. Все още обаче нямам намерение да го използвам. Искам първо да разбера какво те доведе тук, в моя личен свят, при толкова много рискове. Ако искаше да говориш само за x-flu II, сигурно щеше да намериш по-лесни начини.

— Дойдох да ти кажа, че „Пурблъд“ е отровен.

Образът на Скоупс на екрана свали пистолета.

— Това е интересно. Как ти хрумна?

— Още не знам подробностите. Изкуствената кръв по някакъв начин се разпада в тялото и довежда до умствено разстройство. Затова е полудял Франклин Бърт. Също един друг твой служител, Вандеруогън. Всички участници в бета-теста от „Маунт Драгън“ са на път да се побъркат. Ти също.

Доста неудобно бе да се разговаря с компютърен образ: той не се усмихваше, не се мръщеше. Докато не чуе гласа на Скоупс от уредбата на асансьора, нямаше начин да отгатне реакцията му. Питаше се дали Скоупс вече не знае, дали е прочел файловете, изпратени от Карсън.

— Много добре, Чарлс — чу се накрая насмешливият отговор. — Знаех, че се чудиш какви фалшиви обвинения да измислиш срещу „Джиндайн“, но признавам, че това е най-големият ти шедьовър.

— Не е фалшиво обвинение. Това е самата истина.

— И пак нямаш никакви доказателства, никакво научно обяснение. Това е като всичките ти досегашни обвинения срещу компанията. „Пурблъд“ бе разработен от най-способните учени в света. Изследван е много внимателно. А когато бъде въведен официално в употреба, ще спаси живота на безброй хора.

— По-вероятно е да убие безброй хора. А ти не се ли тревожиш поне малко, след като и на теб ти е прелято от „Пурблъд“?

— Явно доста ти е известно за дейността ми. Все пак не знаеш, че на мен не ми беше прелято от „Пурблъд“. В банката имаше обикновен серум с червен оцветител.

Левин не отговори веднага. След малко написа:

— И въпреки това си оставил на останалите да им бъде прелято от продукта. Колко „смело“ от твоя страна.

— Всъщност аз предвиждах да ми прелеят „Пурблъд“, но верният ми помощник, господин Феърли, ме разубеди. Освен това продуктът беше разработен в „Маунт Драгън“. Кой друг освен персоналът на комплекса да го изпробва?

Левин се отпусна безпомощно назад. Как е могъл да забрави какво представлява Скоупс? Този разговор му напомняше на безкрайните им спорове в колежа. Тогава той нито веднъж не успя да промени мнението на Скоупс по който и да било въпрос. Как щеше да го постигне сега, при толкова голям залог?

Двамата се умълчаха. С помощта на мишката Левин огледа стаичката и забеляза, че мъглата се е разсеяла. Приближи се до прозореца. Навън бе тъмно и пълната луна осветяваше повърхността на океана. Една рибарска лодка се движеше към пристанището. В тишината на Левин му се стори, че долавя плисъка на вълните отдолу. В далечината светеше фар.

— Впечатляващо, нали? — заговори Скоупс. — Възпроизвежда всички усещания с изключение на мириса на морето.

Левин почувства дълбока тъга. Това бе ярък пример за противоречивостта на характера на Скоупс. Само велик гений би създал толкова съвършена и красива програма. В същото време той възнамеряваше да продаде смъртоносния вирус на военните. Рибарската лодка бавно навлезе в пристанището, светлините й играеха по морската повърхност. Тъмен силует скочи от лодката и я привърза за кея.

— Започнах с отделни подзадачи — заобяснява Скоупс. — Мрежата ми се разрастваше с всеки изминал ден и аз чувствах, че ще загубя контрол. Търсех начин да обикалям спокойно из нея. Доста време загубих със съществуващи езици за създаване на изкуствен интелект като ЛИСП и обект-ориентирани езици като „Смолток“. Осъзнах, че ми трябва нещо по-различно, което да комбинира най-добрите страни и на двете групи с някои допълнителни черти. При създаването на тези езици компютрите са имали много по-малка мощност. Дадох си сметка, че мога да работя не само с кодове, а и с картини. Затова създадох език на визуална основа. Цифропространството генерира цели светове, не просто програми. Започна много просто, но аз скоро осъзнах истинските възможности на новото си творение. Чувствах, че съм създал напълно непознат досега вид изкуство, което може да се твори и възприема единствено чрез компютъра. Години ми бяха нужни, за да създам този свят, и още работя по него. Разбира се, никога няма да го завърша. Успях обаче да усъвършенствам достатъчно програмния си език. Сега мога да го използвам много по-бързо.

— Чарлс, можеш да гледаш през този прозорец цяла седмица и така и да не видиш една и съща картина два пъти. Ако искаш, можеш да слезеш на кея и да разговаряш с тези мъже. Приливите и отливите се сменят според положението на луната. Сменят се сезони. В тези къщи живеят хора: рибари, летовници, художници. Истински хора, хора, които помня от детството си. Тук е Марвин Кларк, собственикът на местната бакалия. Той почина преди няколко години, но ще живее вечно в тази програма. Утре можеш да слезеш в селото и да чуеш някой от разказите му. Можеш да пиеш чаша чай и да поиграеш на табла с Ханк Хичинс. Всеки човек е отделен сегмент от по-голяма програма. Те съществуват и встъпват във взаимоотношения, които никога не съм програмирал или дори подозирал. Тук аз съм като бог: аз създадох един свят, но той вече съществува без моя намеса.

— Самолюбив бог — написа Левин. — Запазил си този свят само за себе си.

— Така е. Никак не ми се иска да го споделям с някого. Чувствам го твърде личен.

Левин се обърна с гръб към образа на Скоупс:

— Възпроизвел си целия остров с най-малки подробности. Всичко с изключение на собствения си дом. Той се е превърнал в развалина. Защо?

Образът на екрана не помръдна. За известно време от уредбата на асансьора не се чу звук. Левин се запита какви ли емоции е предизвикал у събеседника си. Фигурата на екрана отново вдигна пистолета:

— Мисля, че достатъчно побъбрихме, Чарлс.

— Този пистолет не ме плаши особено.

— А трябва. Ти си просто една процедура в моята програма. Когато те застрелям, изпълнението на процедурата просто ще спре. Връзката ти ще прекъсне завинаги. Това обаче дори не се налага в момента. Докато говорехме, пуснах една търсачка по мрежата и тя откри местоположението на компютъра ти. Сигурно не е много комфортно да висиш в асансьор 49 между седмия и осмия етаж. Вече изпратих цял парад да те посрещне с цветя и фанфари.

— Какво смяташ да правиш?

— Аз ли? Аз нищо няма да правя. Ти обаче ще умреш. Наглото ти проникване в сградата и програмата ми, и подслушването на деловите ми разговори не ми оставя друг избор. Като нарушител, разбира се, убийството ти ще бъде напълно законен акт. Съжалявам, Чарлс, наистина. Не исках да става така.

Левин посегна към клавиатурата да отговори, но спря. Нямаше какво да каже.

— Прекъсвам връзката ти, Чарлс. Сбогом.

Образът на екрана се прицели внимателно.

За пръв път от проникването си в сградата на „Джиндайн“ Левин изпита страх.

Карсън се сепна в съня си. Все още бе тъмно, но утрото наближаваше: през отвора на пещерата се виждаше късче по-светло небе. На няколко метра от него Сусана още спеше върху пясъка. Той чу лекото й, равномерно дишане.

Карсън се надигна на лакът. Жаждата още го мъчеше.

Той пропълзя до езерцето, загреба с шепи вода и отпи жадно. Когато жаждата му поотмина, той усети, че стомахът му стърже.

Изправи се, излезе на входа на пещерата и дълбоко вдиша свежия нощен въздух. Конете пасяха тихо на няколко метра отпред. Той свирна леко и те наостриха уши и обърнаха глави към него. Той се приближи. Животните изглеждаха малко умърлушени, но иначе бяха добре след изпитанията от предишния ден. Карсън погали Дорчо по врата. Очите на коня бяха ясни — добър признак. Карсън се наведе и опипа крака му над копитото. Не беше много загрят, значи нямаше възпаление.

Той се огледа. Околните планини бяха изваяни от пясъчник, склоновете им се спускаха стръмно към издълбаните от ерозията ждрела. Върховете започнаха да се обагрят в червено. Цареше пълна тишина, като в катедрала, преди да засвири органът. В основата на планинските склонове се бяха събрали купчини застинала лава. Самата пещера, в която се намираха те, бе под нивото на земята. Дори на сто метра от нея Карсън никога не би предположил, че там има нещо друго освен черна лава. От Най нямаше и следа.

Карсън пак напои конете в пещерата, после ги заведе при една туфа свежа трева. Отиде при един мескитов храст и с помощта на острието от стрела отряза дълга пръчка с разклонения и бодли на края. Излезе от лавовото поле и внимателно заоглежда пясъка. Скоро откри онова, което търсеше: следи от заек, млад и сравнително малък. Проследи ги стотина метра до една дупка под някакъв храст. Клекна и завря пръчката с бодливия край напред. Усети нещо меко в дъното на дупката. Започна да върти бързо пръчката и да я издърпва полека-лека. Козината на зайчето се беше оплела в бодлите. Животното отчаяно се опитваше да се освободи. Карсън го затисна с крак и бързо преряза гърлото му, изчака кръвта да попие в пясъка. След това го одра и изкорми, зарови вътрешностите, за да не привлича лешоядите, и се върна в пещерата.

Де Вака още спеше. Пред входа на пещерата Карсън накладе малък огън, натри заека със сол от джоба си и започна да го пече. Месото засъска и в чистия въздух се заиздига синкав дим.

Слънцето най-сетне се показа зад хоризонта, златистите му лъчи огряха пустинята и проникнаха дълбоко в пещерата. Карсън чу шум, обърна се и видя Де Вака, седнала, да разтрива сънливо очи.

— Ох — възкликна тя, когато ярката светлина огря лицето й и обагри черната й коса в сребристо.

Карсън я изгледа със самодоволната усмивка на човек, който по принцип става рано. Той насочи поглед към вътрешността на пещерата. Изражението му веднага се промени. Де Вака го забеляза и проследи погледа му.

Слънцето хвърляше ивица оранжева светлина през една цепнатина и огряваше част от пода и задната стена на пещерата. На върха на този лъч, подобен на огнен език, върху стената отзад се образуваше разкривена, но доста ясна сянка, напомняща орел с разперени крила и вдигната глава, сякаш всеки момент ще хвръкне.

Карсън и Де Вака останаха неподвижно, сякаш хипнотизирани от тази гледка. Сянката стана по-ясна, сякаш щеше да остане завинаги отпечатана в дъното на пещерата. После внезапно изчезна: слънцето се беше качило по-високо в небето и вече не огряваше входа.

— Ел Охо дел Агила — каза Де Вака. — Изворът на орела. Сега е сигурно, че сме открили точно него. Не мога да повярвам, че същият този извор е спасил живота на прадедите ми преди четиристотин години.

— А сега спасява нас — промърмори Карсън.

Той продължи да съзерцава тъмната стена, където само преди минути се беше появил образът, сякаш се опитваше да си припомни нещо. Тогава ароматът на печено достигна до ноздрите му и той се обърна пак към заека.

— Гладна ли си?

— Като вълк. Какво е това?

— Заек.

Той извади печеното от огъня и забоде шиша в пясъка. Извади острието от стрела, отряза парче месо и го подаде на Де Вака.

— Внимавай, горещо е.

Тя отхапа предпазливо:

— Вкусно. Значи умееш и да готвиш. Мислех, че вие, краварите, можете да пържите само боб със сланина. — Тя отхапа ново парченце месо. — Дори не е жилаво като заека, който веднъж донесе дядо ми.

Тя изплю едно кокалче. Карсън я наблюдаваше със скритата гордост на готвач.

След десет минути заекът вече го нямаше и оглозганите кости изгаряха в огъня. Де Вака се облегна назад, облиза пръсти.

— Как го хвана? — попита.

Карсън вдигна рамене:

— Още едно умение, което съм усвоил от живота в ранчото.

Де Вака кимна. После се усмихна злорадо:

— Как забравих. Всички индианци са добри ловци. По наследство ли се предава?

Карсън се намръщи, спокойствието му пак беше нарушено.

— Стига вече — изръмжа. — Вече не ми е забавно.

Де Вака продължи да се смее:

— Да можеше да се видиш само. Слънцето ти се е отразило добре. Още малко да се опечеш, и ще заприличаш на чистокръвен червенокож.

На Карсън започна да му прикипява. Де Вака имаше добър усет за слабите страни на хората и го използваше, за да им лази по нервите. Той напразно си беше въобразявал, че жестоките изпитания ще я променят. Сега не можеше да определи кое го ядосва повече — злобните й забележки или грешната му преценка.

— Desagradeciada hija de puta^[3] — изсъска той гневно. По лицето на Де Вака се изписа изумление, очите й се разшириха. Тя настръхна.

— Значи нашият cabron знаел майчиния си език по-добре, отколкото си признава. Неблагодарна съм била, значи. Типично изказване.

— Типично, а? Не стига, че ти спасих задника вчера, а сега продължаваш да ме дразниш.

— Ти ли си ми спасил задника? Ти си един глупак. Твоят предшественик от племето юта ни спаси. Той и чичо ти, който ти е разказал за всичките му премеждия. Тези благородни мъже, към които се отнасяш като към срамни петна в чистия ти английски произход. Имаш велико наследство, с което би трябвало да се гордееш. А ти какво правиш? Криеш го. Срамуваш се от него. Сякаш това ще те направи по-висше същество. — Тя вече почти крещеше, гласът й кънтеше в пещерата. — И знаеш ли какво, Карсън? Без него ти си нищо. Не си никакъв каубой. Не си никакъв гений от Харвард. Ти си един прост селяк, който не цени дори собственото си минало!

Гневът смрази жилите на Карсън.

— Още ли си играеш на неуспяла психоложка? Когато реша, че имам нужда от такава помощ, ще отида при дипломиран специалист, не при някаква шарлатанка, която се чувства по-удобно с пончо, отколкото с лабораторна престилка. Todavia tienes la mierda del barrio en tus zapatos^[4].

Де Вака си пое въздух с остро съскане, ноздрите й се разшириха. Неочаквано вдигна ръка и с все сила му зашлеви шамар. Карсън почувства изгаряща болка в бузата, ушите му забучаха. Той тръсна глава и забеляза, че тя отново замахва. Хвана ръката й точно преди да го удари. Тя сви другата си ръка в юмрук и замахна, но той се дръпна и стегна още по-силно хватката си, блъсна я назад. Де Вака загуби равновесие и падна по гръб в локвата, Карсън също се стовари върху нея.

Шамарът и падането бяха прогонили напълно гнева му.

Сега, докато лежеше върху нея и крехкото й тяло се гърчеше под него, той изпита коренно различни чувства. Без да се замисля, се наведе над нея и я целуна по устните.

— Мръсник! — изкрещя задъхано тя. — Как смееш да ме целуваш!

Тя рязко дръпна ръцете си от неговите. Карсън я загледа в очакване за следващ удар.

Гледаха се дълго време. От юмруците на Де Вака в тъмното, топло езерце капеше вода. Настъпи тишина и единственият звук в пещерата идваше от тези капки и задъханото им дишане. Внезапно Де Вака стисна главата на Карсън с ръце и впи устни в неговите.

Изведнъж ръцете й трескаво заиграха по тялото му, пъхнаха се под ризата му, започнаха да галят гърдите му, да разкопчават колана му. Тя седна и той бързо смъкна фланелката й и я хвърли настрани, издърпа припряно мокрите й дънки. Тя обгърна с ръце врата му, допря език до изгорялото му от слънцето ухо и му зашепна възбуждащо. После се отпусна отново в локвата, коремът и малките й гърди останаха над повърхността. След това тя сключи крака на гърба му и двамата се любиха сред водата, която се разплиска наоколо в ритъм с движенията им.

По-късно Де Вака погледна Карсън, легнал гол на мокрия пясък.

— Не знам дали да те удуша, или да се любя с теб — каза с усмивка тя.

Карсън вдигна поглед. След това се извъртя към нея и отметна един мокър кичур от лицето й.

— Хайде да повторим последното — предложи. — После ще говорим.

На обяд двамата вече спяха.

Карсън се носеше над пустинята, криволичещите потоци лава изглеждаха като тънки ленти под него. Той се възнасяше все по-високо към слънцето. Пред него се издигаше огромна, тънка скална игла; острият и връх се извисяваше на хиляди метри над лавата. Той се опитваше да достигне върха, но колкото повече се изкачваше, толкова повече той се издигаше все по-високо, и по-високо, до самото слънце…

Той се стресна в съня си и се събуди. Седна, погледна към входа на пещерата, после отново в полумрака вътре. Замъглената идея, която му беше хрумнала по-рано, сега бе съвсем ясна в съзнанието му.

Той се изправи, облече се и излезе навън. Часът наближаваше два, най-горещият час от денонощието. Конете се бяха възстановили, но трябваше да пият още. Ако искаха да се доберат до Лавагейт преди залез, трябваше да тръгнат до един час. Към полунощ или малко по-късно щяха вече да са в Лава Камп. И тогава щяха да им остават още трийсет и шест часа, за да предупредят Управлението за лекарствените средства за опасността от „Пурблъд“, преди официалното пускане на продукта за масова употреба.

Не можеха обаче да тръгнат. Още не.

Карсън се приближи до конете и откъсна две ивици кожа от едната сбруя. След това събра сухи клонки от близките храсти и ги върза на две снопчета. Върна се в пещерата.

Де Вака бе станала и се беше облякла.

— Добро утро, каубой — поздрави тя, когато той влезе.

Той се усмихна и се приближи.

— Стига толкова — каза тя и го мушна игриво в корема.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Al desperar la hora el aguila del sol se levanta en una aguija de fuego.

— На разсъмване слънчевият орел се издига върху един огнен език — преведе тя с озадачено изражение. — Това пишеше върху картата на Най за съкровището. Не мога да разбера какво означава.

Тя го погледа объркано известно време, после изведнъж очите й се разшириха:

— Тази сутрин видяхме орела. Силуетът му се появява в дъното на тази пещера при първите слънчеви лъчи.

Карсън кимна.

— Това означава, че сме намерили мястото…

— … Мястото, което Най търси толкова много години — прекъсна я той. — Където е скрито съкровището на Мондрагон.

— Само че е търсил на повече от сто километра оттук. — Де Вака погледна в тъмното, после се обърна към Карсън. — Какво чакаме?

Карсън запали едното снопче клонки и двамата се вмъкнаха във вътрешността на пещерата.

Водата от извора течеше навътре, образувайки тесни меандри. Карсън и Де Вака тръгнаха по поточето в червеникавата светлина на огъня. Като стигнаха дъното на пещерата, Карсън си даде сметка, че това не е никакво дъно, а рязко слизане на по-долно ниво. Отдолу започваше тесен тунел, толкова нисък, че трябваше да вървят приведени. В мрака напред се чуваше плисък от водопад.

Тунелът преминаваше в по-голяма галерия, може би три метра широка и десет висока. Карсън вдигна импровизираната факла, за да освети по-голяма част от скалата. Пристъпи напред, но рязко спря. Точно пред краката му потокът изтичаше през ръба на скалата и пропадаше в бездънна яма. Карсън протегна ръката си с факлата напред и надникна плахо надолу.

— Виждаш ли нещо? — попита Де Вака.

— Дъното едва се забелязва. Сигурно е поне двайсет метра надолу.

Чу се леко стържене и Карсън инстинктивно се дръпна назад. Едно камъче от брега на потока се плъзна по гладката повърхност и изпадна през ръба на дупката. След малко отдолу се чу кънтене.

Карсън опипа земята пред себе си.

— Скалата е невероятно ронлива — отбеляза той.

Премести се плахо встрани, докато намери по-стабилно място. Там коленичи й се наведе над ръба.

— Вътре има нещо — каза Де Вака от другия край на пропастта.

— Виждам го.

— Ако ми светиш, ще се спусна. Оттук ми изглежда по-лесно.

— По-добре аз да сляза.

Де Вака го изгледа сърдито.

— Добре, добре — склони с въздишка той.

Де Вака започна да се спуска, ту с катерене, ту с пързаляне, по едно срутване в другия край на пропастта. Карсън едва следеше движенията й в сумрака.

— Хвърли ми другата факла — извика накрая тя.

Карсън закрепи кибрита между клонките и й ги хвърли.

След малко дъното на пропастта се озари от слаба оранжева светлина.

Карсън надникна над ръба. Този път успя ясно да различи скелета на магаре. Дисагите му бяха скъсани и наоколо лежаха разхвърляни парчета кожа. От дупката на едната торба се беше изсипала купчинка бели камъни. Наблизо лежеше мумифициран човешки труп.

На слабата светлина Де Вака огледа първо човека, после мулето и разкъсаните дисаги. Вдигна няколко от разпилените предмети и ги пъхна в джобовете си. След това отново се покачи горе.

— Какво откри? — прошепна Карсън.

— Не знам. Дай да ги разгледаме на светло.

Пред входа на пещерата Де Вака изтърси джобовете си и на земята паднаха малка кожена кесия, кама в ножница и няколко белезникави камъчета.

Карсън вдигна камата, внимателно я извади от ножницата. Металът беше ръждясал, но дръжката бе непокътната. Карсън я изчисти от пясъка с ръкава си. Със сребърни букви на дръжката бяха гравирани инициалите: Д. М.

— Диего де Мондрагон — прошепна той.

Де Вака се опита да отвори стегнатата кожена кесия, но тя се разпадна в ръцете й. На земята се изсипаха една малка златна монета и три по-големи, сребърни. Тя ги вдигна и ги завъртя, за да се наслади на блясъка им.

— Гледай как блестят, като току-що изсечени са — възкликна.

— Какво има в дисагите? — поинтересува се Карсън.

— Пълни са до половината с бели камъни като тези. Карсън вдигна един от камъните и го огледа любопитно. Имаше зърнеста структура и цвят на слонова кост.

— Какво, по дяволите, е това?

Де Вака вдигна друг камък и го претегли в ръка:

— Тежък е.

Карсън извади върха от стрела и зачегърта камъка:

— И е доста мек. Във всеки случай не е обикновен камък.

Де Вака потърка камъка си с длан.

— Защо му е на Мондрагон да рискува живота си, като пренася тези боклуци? Можело е да вземе допълнително вода и…

Тя рязко млъкна.

— Знам какво е — обяви. — Пемза.

— Пемза ли?

— Да.

— От нея се правят лули, статуетки. През седемнайсети век е била много ценна. От Ню Мексико за Нова Испания са се изнасяли големи количества. Предполагам, че „мината“ на Мондрагон е било находище на пемза.

Тя погледна Карсън и се засмя.

По лицето му се изписа изражение на разочарование. След това се отпусна върху пясъка и избухна в смях:

— И през цялото това време Най е търсил изгубеното злато на Мондрагон. Никога не му е хрумвало, нито на някой друг, че Мондрагон може да е притежавал някакво друго богатство. Нещо, което днес практически няма никаква стойност.

Де Вака кимна:

— Преди векове обаче товарът в тези дисаги сигурно се е равнявал на същото количество злато. Забележи колко фини са зърната. Днес всички тези камъни сигурно струват не повече от триста-четиристотин долара.

— Ами монетите?

— Това са джобните пари на Мондрагон. Кинжалът може би е единственото ценно нещо тук.

Карсън поклати глава и погледна към дълбините на пещерата:

— Мулето сигурно е тръгнало навътре и той го е последвал. Сигурно дъното е пропаднало под тежестта им.

Де Вака поклати глава:

— Когато бях долу, открих и още нещо. В гърдите на мумифицираното тяло на Мондрагон имаше забита стрела.

Карсън я изгледа изненадано:

— Сигурно е бил слугата му. Легендата е грешна. Не са търсили вода. Те са намерили водата. Но слугата е решил да вземе съкровището за себе си.

Де Вака кимна:

— Може би Мондрагон е търсил къде да скрие богатството си и не е забелязал пропастта. Върху трупа и наоколо има парчета скала. Мулето сигурно е загинало при падането и слугата решил, че няма смисъл да чака повече.

— Каза, че дисагите са наполовина пълни, нали? Вероятно, след като е сложил край на страданията на господаря си, слугата е изнесъл колкото е могъл да носи и е тръгнал на юг. Сигурно е взел жакета на Мондрагон, за да се предпази от слънцето. Само че е успял да стигне едва до Маунт Драгън.

Карсън продължаваше да гледа отвора на пещерата, сякаш очакваше тя да му разкаже останалата част от историята.

— Така значи се е зародила легендата за Маунт Драгън — каза накрая.

— Може би. Само че легендите не умират толкова лесно.

Двамата останаха в мълчание, втренчени в монетите в ръката на Де Вака под палещите лъчи на слънцето. Накрая тя ги прибра внимателно в джоба на дънките си.

— Време е да оседлаваме конете — каза Карсън; вдигна ножа и го затъкна в колана си. — Трябва да стигнем Лавагейт до залез.

Най седеше в скривалището си сред скалите. Следобедното слънце напичаше шапката му, черните камъни наоколо излъчваха смазваща топлина. Той вдигна пушката и внимателно огледа хоризонта през оптическия мерник. Никаква следа от Карсън и жената. Той пак вдигна пушката и отново огледа. Нямаше следа и от лешояди.

— Сигурно са се заврели в някоя дупка, за да мърсуват — предположи хлапето; хвърли един камък надолу. — Тази мацка е истинска уличница.

Най се намуси. Или бяха открили извор, или бяха мъртви. По-вероятно второто. Може би трябваше малко да се поразложат, за да привлекат лешоядите. Все пак пустинята бе доста голяма. Птиците сигурно можеха да надушат мършата доста отдалеч. Колко време бе нужно, за да се вмирише един труп в тази жега? Четири-пет часа?

— Да играем на надхвърляне — предложи момчето; вдигна шепа камъчета. — Ще използваме тези.

Най го погледна. Лицето на момчето беше мръсно.

— По-късно — каза търпеливо Най; вдигна пушката и отново огледа хоризонта.

И ги видя: два силуета на конници, може би на около пет километра.

Левин бързо се отмести с помощта на мишката от пътя на куршума. Обърна се и забеляза кръгла дупка в стъклото отзад. Образът на Скоупс отново вдигна пистолета.

— Брент! — написа трескаво Левин. — Недей. Трябва да ме изслушаш.

Скоупс въздъхна:

— От двайсет години ти си като трън в окото ми. Направих всевъзможни компромиси. Първо ти предложих равноправно съдружие. Петдесет процента от акциите на „Джиндайн“. Въздържах се да отговарям на злобните ти клевети и ти успя да спечелиш голяма част от общественото мнение срещу „Джиндайн“. Ти се възползва от мълчанието ми и продължи да ме нападаш, да ме обвиняваш в алчност и егоизъм.

— Мълчеше, защото се надяваше, че все пак ще подпиша продължаването на патента.

— Подценяваш ме, Чарлс. Мълчах, защото все още те чувствах като приятел. Признавам, че отначало не взимах бръщолевенията ти на сериозно. Като студенти бяхме толкова близки. Ти беше единственият човек с интелект, равен на моя. Виж какво постигнахме заедно. Създадохме x-rust. — От уредбата на асансьора прозвуча тъжен смях. — Това е част от историята, която разказваш пред медиите. Великият Левин, благородният Левин, Левин, който никога няма да падне на нивото на Скоупс, е участвал в създаването на устойчивата към ръжда царевица. Една от най-известните дойни крави в историята на капитализма. Аз може да съм открил царевицата в селото на индианците анасази, но изолирането на гена x-rust стана единствено благодарение на твоя блестящ ум.

— Като го правех, не съм възнамерявал да натрупам милиарди от бедните в Третия свят.

— Изгодата, която съм извлякъл, е нищожна в сравнение с увеличението на добивите. Забрави ли, че благодарение на този устойчив на заболявания сорт световните добиви на царевица се увеличиха с петнайсет процента и че цената на зърното спадна? Чарлс, това откритие спаси милиони хора от гладна смърт. Нашето откритие.

— Така беше, наше откритие, да. Но не аз пожелах да задоволя алчността си с него. Аз исках да го дам безплатно на хората.

Скоупс се изсмя:

— Не съм забравил това твое наивно желание. И няма да забравя, разбира се, условията, при които успях да се възползвам от него. Спечелих при честен двубой.

Левин също не беше забравил. Споменът гореше душата му с огъня на вината. Когато се разбра, че никой от двамата няма да отстъпи, те се съгласиха да разрешат спора си с честно съревнование. Решиха да преборят сили в играта; играта, която бяха измислили в колежа. Този път с най-високия залог.

— Аз загубих — призна Левин.

— Да, но последната дума пак е твоя, нали, Чарлс? След два месеца срокът на патента изтича. Тъй като ти отказваш да подпишеш, той няма да бъде подновен. И най-доходоносното откритие в историята на „Джиндайн“ ще бъде представено безплатно на света.

Внезапно сред бърборенето на Скоупс Левин долови и други гласове — силни и настоятелни, кънтящи в шахтата на асансьора.

Пазачите на истинската сграда идваха за него.

Кабината се разклати и Левин се подпря на стената; отгоре забръмча мотор. Гласът от уредбата отново прозвуча:

— Повредата е отстранена. Извинявайте за неудобството.

Асансьорът избръмча, раздруса се и се заизкачва. Двойникът на Скоупс на видеостената се обърна с гръб и погледна през прозореца:

— Няма значение дали ще те застрелям тук или не. Така или иначе, когато асансьорът дойде на шейсетия етаж, материалното ти тяло ще бъде унищожено. Съществуването ти в киберпространството няма значение.

Скоупс се обърна и отново погледна към него.

Левин погледна указателя за етажите. Показваше 20.

— Съжалявам, че всичко ще завърши по този начин, Чарлс — чу се гласът на Скоупс. — Но съжалението ми може би просто идва от безполезната тъга по отминалите дни. Може би, когато вече те няма, аз ще съм способен да отдам нужната почит на един бивш добър приятел. Един приятел, който се промени до неузнаваемост.

Номерата на етажите се меняха бързо: 55, 56, 57. Бръмченето на моторите стана по-пискливо, асансьорът забави ход.

— Все още мога да подновя патента за царевицата — написа Левин на лаптопа.

— Шейсети етаж — обяви гласът от уредбата.

Левин издърпа рязко кабела на лаптопа от мрежата. В същия момент образът от мъгливата таванска стая на стената изчезна и екранът потъмня. Левин бързо изключи лаптопа си. Ако мимът още беше в мрежата на „Джиндайн“, това щеше да го изключи автоматически. Поне него нямаше как да открият.

Настъпи тишина и асансьорът спря. След това вратата се отвори и над седналия по турски Левин се надвесиха трима пазачи на „Джиндайн“ със синьо-черни униформи. И тримата носеха пистолети. Главният от тримата насочи оръжието си към главата на Левин.

— Няма аз да чистя после — измърмори пазачът от едната страна.

Левин затвори очи.

Бяха напълнили двете манерки и пиха, докато телата им отказаха да поемат повече вода. Сега, докато яздеха в полите на планината, Карсън усети, че въздухът леко захладнява. Следобедното слънце още печеше над голите върхове.

Още около двайсет и пет километра до Лавагейт, после още трийсетина до Лава Камп. Тъй като през повечето време щяха да вървят по тъмно, жаждата вече нямаше да ги притеснява. Конете вероятно имаха по двайсетина литра вода в коремите си.

Той изостана леко, загледа Де Вака. Тя яздеше с изправена стойка, с отпуснати в стремената крака, косата й се развяваше назад като знаме. Имаше остри черти, изящен, фин нос и пълни устни. Странно как не беше забелязал досега. „Нищо чудно“ — помисли си, през повечето време я беше виждал с безформения изолационен костюм.

Тя се обърна, златистото следобедно слънце се отрази в очите й.

— Какво гледаш, бе, cabron!

— Теб.

— И какво виждаш?

— Жена, с която…

— Чакай да се доберем до цивилизацията, преди да правиш прибързани изказвания.

Карсън се ухили:

— Исках да кажа, жена, с която бих искал да спя в легло. В истинско легло, не направо в пясъка.

— И в пясъка не беше зле.

Той се намръщи с престорено отвращение:

— Сигурно половината кожа от гърба ми остана под ноктите ти.

Посочи към хоризонта:

— Виждаш ли онази точка в далечината, където планината и лавата сякаш се допират? Това е Лавагейт, северният край на Хорнада. Оттам се насочваме по Северната звезда и след по-малко от трийсет километра сме на Лава Камп. Там ще намерим топла храна и телефон. А може би дори истинско легло.

— Сериозно? Ох, горкият ми задник.

Най провери мерника и пълнителя. Всичко бе готово. Той закрепи приклада между краката си и погледна цевта за драскотини. Беше я чистил стотина пъти, след като онзи негодник Карсън я бе запушил с дъвката си. Не пречеше обаче да провери пак.

Двата силуета бяха вече на около два километра. След по-малко от десет минути щяха да са в обхват. Два бързи, преки изстрела от четиристотин метра. Още два за всеки случай и по един за конете. Дори нямаше да разберат откъде им е дошло.

Време беше. Той закрепи пушката и се намести удобно сред твърдата лава, допря буза до приклада. Започна да си поема въздух на бързи, малки глътки, издишвайки през носа, за да забави сърцето си. За по-голяма точност щеше да стреля между две тупкания.

Вдигна леко глава и се огледа. Момчето го нямаше. След малко го забеляза, кълчеше се върху един камък от другата страна на склона, на безопасно разстояние.

Най отново зае позиция, нагласи мерника и бавно премести оръжието, докато кръстчето на оптическия мерник спря върху двете фигури в далечината.

— Не стреляйте! — чу се глас зад пазачите. — Господин Скоупс се обади.

Пазачите размениха няколко реплики. Прибраха пистолетите и един от тях вдигна грубо Левин на крака.

Поведоха го по мрачен коридор покрай голяма станция на охраната, после покрай по-малка. Когато излязоха в тесен коридор с врати от двете страни, Левин си даде сметка, че вече е минавал оттук — преди няколко часа, когато обикаляше из киберпространството в компанията на Фидо. Отнякъде се чуваше бръмчене на големи вентилатори.

Спряха пред масивна черна врата. Накараха Левин да се събуе и да си сложи меки чехли. Един от пазачите заговори по радиостанцията си, след малко се чу щракане на резета. Със съскане вратата се открехна. Пазачът я отвори, отвътре лъхна хладен въздух. Левин пристъпи през прага.

Осмостенната зала нямаше нищо общо с таванската стаичка от компютърния свят на Скоупс. Беше просторна, тъмна, бездушна. Голите стени се издигаха заплашително към високия таван. Левин премести поглед от знаменитото пиано към блестящото бюро и Скоупс. Изпълнителният директор на „Джиндайн“ седеше на износения си диван с компютърна клавиатура в скута си и гледаше насмешливо госта. Черната му фланелка бе мръсна и изпъстрена с червеникави петна от кетчуп. Пред него, на голям екран се виждаше гледката от прозореца на разнебитената постройка в киберпространството. Над тъмния океан светеше фарът Пемакит Пойнт.

Скоупс натисна един клавиш и екранът внезапно почерня.

— Претърсете го за оръжие и подслушвателни устройства — нареди той на пазачите. Изчака ги да изпълнят нареждането му и да се оттеглят, и се обърна към Левин; събра пръсти пред лицето си. — Проверих архива на службата по поддръжка. Явно доста време си прекарал в асансьора. Петнайсет часа. Ще пиеш ли нещо?

Левин поклати глава.

— Е, сядай, сядай. — Скоупс махна към другия край на дивана. — Ами твоят приятел? Ще благоволи ли да се присъедини към нас? Имам предвид онзи, който ти е свършил мръсната работа. Оставил е следи из цялата мрежа, много искам да се срещнем и да му обясня как гледам на подривните му действия.

Левин запази мълчание. Скоупс го погледна, усмихна се, приглади рошавия си перчем.

— Отдавна не сме се виждали, а, Чарлс? Трябва да призная, че съм малко изненадан да те видя. Но това не може да се сравни с изненадата ми от твоето предложение да подпишеш подновяването на патента след всички тези години на категоричен отказ. Колко бързо загърбваме принципите си пред лицето на последния съдник. „По-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да живееш за тях.“ Или да умреш за тях. Прав ли съм?

Левин седна на дивана.

— „Да се съмняваш в собствените си принципи, е белег на мъдрия човек“ — цитира той.

— На „цивилизования човек“ — поправи го Скоупс. — Май си позабравил играта. Помниш ли последния път, когато я играхме?

По лицето на Левин се изписа измъчено изражение:

— Ако бях спечелил, днес може би нямаше да сме тук.

— Вероятно. Често се питам каква част от антигенетичната ти кампания през тези години е подбудена от омразата ти срещу самия себе си. Ти обичаше играта не по-малко от мен. Заложи всичко, в което вярваше, в тази последна игра и загуби. — Скоупс се изправи напред и постави ръце върху клавиатурата. — Веднага ще отпечатам документите, за да ги подпишеш.

— Не си чул условията ми — прекъсна го спокойно Левин.

Скоупс го погледна изненадано:

— Условия ли? Не си в такова положение, че да диктуваш условия. Или подписваш, или се прощаваш с живота.

— На теб май не ти стиска да ме убиеш хладнокръвно, а?

— Убийство? Хладнокръвно? Стига с този популистки език. Всъщност точно това смятам да направя. Не „да сложа последна точка“, както би се изразил господин Микобър от романа на Дикенс. Освен ако не подпишеш подновяването на патента.

— Условието ми е още една игра — каза след кратко мълчание Левин.

Скоупс го изгледа удивено. Засмя се:

— Бре, бре, Чарлс. Как се казваше… реванш ли искаш? И какъв е залогът?

— Ако спечеля, унищожаваш вируса и ме пускаш. Ако загубя, ще подпиша подновяването на патента за царевицата и можеш да ме убиеш. Така че, ако спечелиш, хем ще получаваш приходите от x-rust още осемнайсет години, хем ще можеш да продадеш вируса на Пентагона. Ако загубиш, губиш и патента, и вируса.

— Ако те убия, ще стане по-лесно.

— Но изгодата ти ще е по-малка. Ако ме убиеш, патентът за царевицата няма да бъде продължен. Тези осемнайсет години ще донесат може би десет милиарда долара на „Джиндайн“.

Скоупс се замисли за момент:

— Ще направя една поправка на последното условие. Ако спечеля, вместо да те убия, ще те назнача като заместник-председател на управителния съвет на „Джиндайн“ и като старши изследовател. Разбира се, със съответното възнаграждение. Ще върнем доброто старо време и ще заработим отново заедно. Разбира се, ще ми съдействаш по всякакъв начин и ще престанеш с атаките срещу „Джиндайн“ и научния прогрес като цяло.

— Вместо смърт, да продам душата си на дявола. Откъде такава благосклонност към мен? Нямам ти доверие.

Скоупс се усмихна:

— Защо мислиш, че го правя за теб? Като те убия, само ще си навлека главоболия. Освен това аз не съм убиец и смъртта ти може цял живот да ме измъчва. Всъщност, Чарлс, съсипването на кариерата ти не ми достави никакво удоволствие. Това беше чисто отбранителен ход. Пък и да те пусна на свобода без никакъв контрол, също не ми се струва приемливо. Ще имам по-голяма полза, ако те привлека в компанията и те накарам да ми сътрудничиш. Ако искаш, можеш да си седиш по цял ден в кабинета и нищо да не правиш. Но съм сигурен, че ще предпочетеш по-достоен начин да прекарваш времето си, като помагаш за излекуването на милиони болни. Не е задължително да работиш като генетик. Има фармацевтични, биомедицински изследвания. Можеш сам да избереш с какво ще се занимаваш. Да посветиш живота си на съзидание, не на разрушение.

Левин се изправи, погледна празния екран. Настъпи тишина. Накрая той отново се обърна към Скоупс:

— Съгласен съм. Трябва обаче да ми дадеш гаранция, че ще унищожиш вируса, ако изгубиш. Искам да го извадиш от сейфа и да го поставиш на масата между двама ни. Ако спечеля, просто ще взема епруветката и ще я унищожа според правилата. Ако, разбира се, епруветката е само една.

Скоупс се намръщи:

— Ти би трябвало да знаеш по-добре. Благодарение на приятеля ти Карсън.

Левин вдигна вежди.

— Значи не знаеш? От докладите, които получих, става ясно, че кучият му син е взривил „Маунт Драгън“. Карсън Искариотски!

— Нямах представа.

Скоупс го погледна подозрително:

— Аз пък си помислих, че ти стоиш в дъното на всичко. Предположих, че е отмъщение за окалването на паметта на баща ти. — Той поклати глава. — Е, какво са деветстотин милиона, когато се разиграват десет милиарда? Съгласен съм с условията ти. С една поправка. Ще подпишеш документите за патента сега, в присъствие на нотариус, за да не се отметнеш, като загубиш. Ще сложим договора на масата, до епруветката. Ако загубя, взимаш и двете. Ако спечеля, аз ги взимам.

Левин кимна.

Скоупс взе отново клавиатурата в скута си и започна да пише бързо. След това вдигна телефона и проведе кратък разговор. След малко вратата се отвори и в залата влезе някаква жена с няколко листа, две химикалки и нотариален печат.

— Ето документите — каза Скоупс. — Подпиши, докато извадя вируса.

Той се приближи до отсрещната стена, прокара длан по гладката й повърхност, докато напипа онова, което търсеше. Чу се изщракване и една плоскост изскочи напред. Скоупс бръкна под нея и бързо натисна няколко клавиша. Чу се тихо пиукане. Скоупс бръкна още по-навътре и извади малък контейнер за съхраняване на опасни биологични проби. Занесе го на масата, отвори го и извади малка стъклена ампула. Внимателно я постави върху документите, подписани от Левин, и изчака жената да излезе от осмоъгълната зала.

— Ще играем по старите правила — каза. — Две от три. Компютърът ще избира случайно темите. Ако има спорни въпроси, съгласен ли си компютърът да ги разрешава?

— Да.

Скоупс извади монета, хвърли я, улови я и я постави върху дланта си. Закри я с ръка.

— Ези или тура?

— Ези.

Скоупс му показа монетата:

— Тура. Аз започвам по първата тема.

Де Вака спря да пее, отпусна се назад и си пое дълбоко въздух. Старата испанска песен ги съпътстваше от няколко километра. Залязващото слънце обагряше пустинята в златисто. Чудесно бе да си жив, да яздиш към края на Хорнада и началото на един нов живот. Нямаше значение какъв е този нов живот. Досега тя бе приемала толкова много неща за даденост. Беше се зарекла да не допуска повече тази грешка.

Тя погледна Карсън, който яздеше малко по-напред, устремен към тесния проход, и се запита как щеше да се справи той в новия живот. Веднага реши да не мисли за това, беше прекалено сложно. По-късно щеше да има предостатъчно време да си блъска главата и върху тези въпроси.

Карсън се обърна, забеляза, че е изостанала и забави ход. Усмихна се и когато тя се приближи, протегна ръка да я погали по бузата.

Тя изведнъж почувства нещо мокро по челото си. Усещането за влага в пустинята бе толкова необичайно, че тя затвори очи, рязко дръпна глава и вдигна ръка. Избърса лице. Когато погледна пръстите си, по тях имаше кръв. Върху единия бе залепнало някакво парченце, наподобяващо кост. В същия момент се чу силен гърмеж.

Изведнъж настъпи паника. Карсън се прилепи към шията на коня си. Нейното животно подскочи уплашено от гърмежа и тя отчаяно се хвана за седлото, за да не падне. Покрай ухото й нещо изсвистя. Чу се нов гърмеж.

Някой стреляше по тях.

Дорчо препускаше панически към подножието на планината и Де Вака пришпори своя кон след него. Прилепи се до врата му, с надеждата да се скрие поне малко. Карсън също препускаше приведен ниско. Отстрани по тялото на Дорчо се стичаше кръв. Проехтя нов изстрел, после друг.

Конете се вмъкнаха в един задънен тунел сред лавата и спряха. Проехтяха още няколко гърмежа, бързо един след друг. Дорчо започна да рита, опитвайки се да се измъкне от затвореното пространство, и хвърли Карсън от седлото. Де Вака скочи на пясъка до него; двете животни запрепускаха панически обратно в пустинята. Чу се нов изстрел, последван от ужасеното цвилене на ранен кон. Де Вака погледна иззад прикритието си. Коремът на Дорчо бе разкъсан, от дупката висяха черва. Животното претича още неколкостотин метра, после внезапно спря и цялото затрепери. Чу се нов гърмеж и конят на Де Вака падна и започна да рита безпомощно. Последва друг изстрел и от главата му се разхвърчаха червени пръски. Конят ритна още два пъти и застина.

Де Вака пропълзя до Карсън. Той лежеше свит, опрял колене в гърдите си. Пясъкът наоколо се беше превърнал в червена каша. Де Вака го обърна внимателно и той извика от болка. Тя бързо затърси раната. Лявата му ръка бе напълно мокра от кръв. Де Вака внимателно махна едно парче от ръкава му. Куршумът бе отнесъл голямо парче от предмишницата му. Беше счупил лъчевата кост и оголил лакътната. Кръвта течеше на тласъци от една разкъсана артерия.

Карсън се извъртя, тялото му се сгърчи в агония.

Де Вака се огледа, търсейки нещо, което би могло да й послужи за турникет. Нямаше как да се приближи до конете. Отчаяна, тя разкъса собствената си риза, нави едно дълго парче плат и го стегна непосредствено под лакътя на Карсън.

— Можеш ли да вървиш? — прошепна му тя.

Карсън едва промълви нещо. Тя се наведе, за да го чуе.

— Божичко — стенеше той. — О, Господи.

— Стига си се глезил — сряза го гневно тя; стегна още повече турникета и хвана Карсън под мишниците. — Трябва бързо да се скрием.

С нечовешки усилия Карсън се изправи, дотътри се до дъното на тунела и се свлече зад един голям камък. Де Вака се вмъкна след него и огледа раната. От гледката започна да й се повдига. Сега поне нямаше опасност да му изтече кръвта. Тя се облегна на скалата и го огледа. Устните му бяха придобили странно синкав цвят. Не личеше да е ранен на друго място, но при толкова много кръв бе трудно да се прецени. Де Вака се опита да не мисли какво щеше да стане, ако Най го беше улучил втори път.

Трябваше да мисли бързо. Най сигурно бе разбрал, че не може да ги хване, като върви след тях. По някакъв начин се беше досетил, че са се запътили към Лавагейт и им бе устроил засада. Беше убил конете им и скоро щеше да дойде и за тях.

Тя измъкна камата на Мондрагон от колана на Карсън. Отпусна я отчаяно на земята. Какво можеше да направи срещу мъж с пушка?

Тя надникна зад камъка. Най стоеше на открито, беше се подпрял на едно коляно и се целеше. Дулото на пушката проблесна и куршумът изсвистя на сантиметри от лицето й; заби се в скалата отзад. По врата й се посипаха прах и камъчета. Гърмежът проехтя след секунда, усилен от стените на тесния проход.

Де Вака се дръпна зад камъка, обиколи от другата страна и надникна оттам. Най се беше изправил и се приближаваше. Лицето му бе засенчено от периферията на шапката и тя не можеше да види изражението му. Вече ги деляха само стотина метра. Той просто щеше да дойде до скривалището им и да ги застреля като кучета. И тя нямаше какво да направи.

Карсън изстена и размаха здравата си ръка към нея; опита се да каже нещо.

Тя отново се дръпна зад камъка. Обърна се с гръб към Най и зачака. Зачака силния удар на куршума в тила си.

Чуваше как камъчетата скърцат под ботушите му все по-близо и по-близо. Тя зарови лицето си в ръце, стисна очи, приготви се да посрещне смъртта.

На екрана се появи една-единствена дума:

суета

Скоупс се замисли за момент. Изкашля се:

— „Няма място, където човешката суета да личи по-ясно, отколкото в библиотеката.“ Доктор Джонсън.

— Много добре — похвали го Левин. — „Ако не е глупак, човек може да се пребори с всеки глупав недостатък в себе си освен със суетата.“ Волтер.

— „Бях суетен, но сега съм съвършен.“ У. К. Фийлдс.

— Чакай малко. Това никога не съм го чувал.

— Оспорваш ли ме?

Левин се замисли за момент:

— Не.

— Продължавай тогава.

— „Суетата играе лоши номера на паметта.“ Конрад.

Скоупс веднага отговори:

— „Суетата е най-яркият израз на еволюцията.“ Дарвин.

— „Суетният човек никога не е напълно безмилостен; той иска да си спечели овации.“ Гьоте.

Скоупс мълчеше.

— Да не ти се свърши запасът? — подразни го Левин.

Скоупс се усмихна:

— Просто се чудя кое да цитирам по-напред. „Наистина, пълна суета е всеки човек, който живее.“ Псалм трийсет и девети.

— Не знаех, че си религиозен. „Наистина, човек ходи като привидение; напразно се лута, събира и не знае кому ще се падне то.“ Същият псалм.

Последва нова дълга пауза.

— „Знам само, че любих напразно; само чувствам… сбогом! сбогом!“ Байрън.

— Май вече стържеш по дъното на тенджерата — изсумтя презрително Левин.

— Ти си на ред.

Последва нова пауза.

— „Журналистът е измамник; използва суетата, невежеството и самотата на хората, печели доверието им и го предава без угризения.“ Джанет Малкълм.

— Не е така — извика Скоупс.

— Шегуваш ли се? Не може да греша този цитат. Помня го, защото го използвах в една от последните си речи.

— Не го знам. Знам обаче, че Джанет Малкълм е може би най-добрата журналистка на „Нюйоркър“. Съмнявам се редакторите да са й позволили да нарече журналистите „измамници“.

— Доста съмнителна теория. Ако все пак искаш да ме оспориш, моля.

— Да видим какво ще каже компютърът.

Левин кимна.

Скоупс въведе няколко ключови думи. Последва пауза, докато компютърът търсеше в голямата си картотека. Накрая цитатът се появи с големи букви под думата „суета“ на екрана.

— Така си и мислех — заяви самодоволно Скоупс. — Не било „измамник“, а „довереник“^[5]. Една точка за мен.

Левин не отговори. Скоупс отново въведе команда за избиране на друга тема. Големият екран се изчисти; след малко се появи нова дума:

смърт

— Доста обширна тема — отбеляза Левин. Замисли се за малко. — „Не че се страхувам да умра. Просто не искам да присъствам, като се случи.“ Уди Алън.

Скоупс се засмя:

— Това е една от любимите ми. „Тези, които очакват с радост смъртта, са я виждали само от ушите нагоре.“ Мицнер.

— „Трябва да се забавляваме и без да сме щастливи, защото можем да умрем, без изобщо да сме изпитали удоволствие.“ Ла Брюйер.

— „Скъперниците са много добри хора: трупат пари за онези, които желаят смъртта им.“ Крал Станислав.

— „Когато един човек умре, той не умира само от болестта, която го мъчи; той умира от целия си живот.“ Пеги.

— „Всеки е роден крал, но повечето умират в изгнание.“ Уайлд.

— „Смъртта е това, след което няма нищо интересно.“ Розинов.

— Розинов ли? Кой е пък този? — изненада се Левин.

Скоупс се засмя:

— Оспорваш ли ме?

— Не.

— Продължавай тогава.

— „Смъртта унищожава човек, но мисълта за нея го спасява.“ Форстър.

— Колко добре звучи. Колко християнски.

— Това не е християнска идея. В юдаизма мисълта за смъртта кара човек да изживее достойно дните си.

— Щом казваш. Религията все пак не ме интересува особено.

— Да не би да се бавиш, защото не се сещаш цитати? — попита Левин.

— „Аз съм Смърт; унищожителят на света.“ „Бхагаватгита“.

— Много подходящо за случая, Брент. Това е казал и Опенхаймер, когато видял първата атомна експлозия.

— Сега май на теб ти свършиха цитатите.

— Ни най-малко. „Видях бял кон; и този, който го яздеше, се казваше Смърт“. „Апокалипсис“.

— „Този, който го яздеше“ ли? Не ми звучи правилно.

— Оспорваш ли ме?

Скоупс замълча за миг. После поклати глава. Продължи:

— „Философията ще умре, когато умре и последният философ.“ Ръсел.

Левин се замисли:

— Бърнард Ръсел ли?

— Кой друг?

— Никога не е казвал подобно нещо. Пак си измисляш.

Скоупс го изгледа безизразно:

— Нима?

— Това ти беше любимият номер в университета. Само че сега ги усещам по-лесно. Това си е чист „скоупсизъм“. Оспорвам те.

Последва кратко мълчание. Накрая Скоупс се усмихна:

— Много добре, Чарлс. Едно на едно. Идва последният кръг.

Екранът се изчисти и показа нова дума:

вселена

Скоупс затвори очи:

— „Обозримото във вселената е непонятно.“ Айнщайн.

Левин се замисли:

— Глупаво е да започнеш да блъфираш от самото начало.

— Оспори ме, ако искаш.

— Това ще го оставя да мине. „Човекът или е единственото разумно същество във вселената, или не е. И двете възможности са изумителни.“ Карл Сейгън.

— Карл Сейгън да каже това? Не вярвам.

— Оспори ме тогава.

Скоупс се усмихна и поклати глава:

— „Немислимо е да се приеме, че цялата вселена е създадена само заради нас, жителите на тази долнопробна планета около това долнопробно слънце“. Байрон.

— „Господ не си играе на зарове с Вселената.“ Айнщайн.

Скоупс се намръщи:

— Позволено ли е да се използват няколко цитата от един източник по една и съща тема? Правиш го за втори път.

Левин вдигна рамене:

— Защо не?

— Добре тогава. „Господ не само че играе зарове с Вселената, ами понякога ги хвърля там, където не могат да се видят.“ Хоукинс.

— „Колкото повече опознаваме вселената, толкова по-безсмислена ни се вижда.“ Вайнберг.

— Много добре. Този ми хареса. „Истинското познание за вселената е позволено само на опиянени мечтатели и изкуфели астрономи.“ Лийри.

Последва пауза.

— Тимоти Лийри ли? — попита Левин.

— Разбира се.

Левин се замисли:

— Не съм сигурен, че Лийри би казал такава глупост.

Скоупс се усмихна:

— Ако се съмняваш, оспори ме.

Левин замълча. Любимата стратегия на Скоупс бе да измисля несъществуващи цитати от самото начало, а да запазва истинските за накрая, за да изтощи запасите на противника си. Левин четеше Лийри още от студентските си години и някак си вътрешно чувстваше, че сентенцията не звучи добре за него. Друга стратегия на Скоупс обаче беше да използва необичайни цитати, за да предизвика противника да го оспори. Левин погледна безизразното лице на Скоупс. Ако го оспори и Лийри наистина е казал такова нещо… Той прогони тези мисли от главата си.

Секундите минаваха.

— Оспорвам те — каза накрая Левин.

Скоупс потръпна. Пребледня. Беше изправен — както Левин преди толкова много години — пред огромна загуба.

— Тежко е, нали? — попита Левин.

Скоупс запази мълчание.

— Не те мъчи самата загуба — продължи Левин. — По-тежък е начинът, по който си загубил. Цял живот ще си спомняш този момент. Ще се питаш как си допуснал такава глупава грешка. Никога няма да го забравиш. Аз още не мога.

Скоупс продължаваше да мълчи. Почти замаян от бързата си победа, Левин видя ръката му да потрепва и си даде сметка (секунди, преди да се случи), че изпълнителният директор на „Джиндайн“ никога няма да даде доброволно смъртоносния вирус. Преди двайсет години, когато Левин загуби в Играта, той удържа на думата си. Подписа патента за устойчивата царевица и остави Скоупс да натрупа богатство от общото им откритие, вместо да го предостави безвъзмездно на човечеството. Сега Скоупс бе загубил много повече…

Левин грабна ампулата точно когато и Скоупс се пресягаше към нея. Ръцете им я достигнаха едновременно. Двамата мъже задърпаха опасния стъклен предмет всеки към себе си.

— Брент! — изкрещя Левин. — Брент, ти обеща…

Внезапно се чу глухо изпукване. Левин почувства остро убождане и по ръцете му се разля някаква течност.

Той сведе поглед.

Смъртоносният разтвор с x-flu II бе образувал мокро петно върху подписания договор. Левин отвори длан: от кожата му стърчаха парченца стъкло, към китката му се стичаха струйки кръв. При свиването дланта го заболя.

Той вдигна очи. Скоупс отваряше своята ръка. Неговата длан също бе порязана и кървава.

Погледите им се срещнаха.

Карсън я дърпаше за ръката, опитваше се да й каже нещо.

— Златото на Мондрагон — промълви накрая.

— Какво? — прошепна Де Вака.

— Използвай го.

Лицето му се сгърчи от болка и той се отпусна безжизнено върху пясъка.

Шумът от стъпките на Най приближи. Изведнъж Де Вака осъзна какво е имал предвид Карсън. Тя бръкна в джоба си и измъкна четирите монети, които бе открила в пещерата.

— Най! — изкрещя. — Тук има нещо, което може да те заинтересува.

Тя хвърли монетите през камъка. Стъпките спряха. Чу се силна въздишка, после ругатня. Стъпките продължиха и скоро тя чу запъхтяното дишане на Най иззад камъка. Тя затвори очи, сви се на кълбо и зачака. След миг усети допира на дулото на пушката в тила си.

— Започвам да броя — каза Най. — До три искам да ми кажеш къде намери тези монети.

Тя не проговори.

— Едно.

Тя продължи да чака.

— Две.

Тя си пое дълбоко въздух; стисна още по-силно очи.

— Три.

Нищо не се случи.

— Погледни ме — нареди накрая Най.

Тя бавно отвори очи и се обърна. Най стоеше до нея опрял крак в един камък; тялото му закриваше слънцето. Тропическият шлем и дългото английско сако, които преди й се бяха стрували толкова смешни, сега изглеждаха зловещо, като олицетворение на смъртта в тази безлюдна пустош. Той държеше златната монета. Кървясалите му очи спряха за момент върху голите й гърди, после се отместиха безизразно. Той премести дулото на пушката към слепоочието й. Минаха още няколко секунди. Най се завъртя на пети и отново се отдалечи. След малко проехтя нов изстрел; Де Вака подскочи. Чу се дълбока въздишка. „Убил е Дорчо — помисли си тя. — Сега претърсва дисагите за още злато.“

След малко Най се появи отново. Хвана Де Вака за косата и я изправи грубо. Изви главата й на една страна. Тя имаше чувството, че усеща как космите й се късат един по един от корените. След това, с рязко движение, той я блъсна към скалите в дъното на тунела. Завъртя пушката и заби с все сила приклада в корема й. Тя се преви, извика от болка и той отново я хвана за косата.

— Слушай внимателно. Искам да знам откъде намери тази монета.

Тя извърна очи и кимна към краката му. Той погледна надолу и видя ножа. Вдигна го и разгледа внимателно дръжката.

— Диего де Мондрагон — прошепна.

Приближи лицето си до нейното. Очите му бяха кървясали, почти целите червени.

— Открили сте съкровището — изсъска той.

Тя кимна.

Той отново насочи пушката в лицето й:

— Къде?

Тя го погледна в очите:

— Ако ти кажа, ще ме убиеш. Ако не, пак ще ме убиеш. И в двата случая ще умра.

— Кучка. Няма да те убия. Ще те измъчвам до смърт.

— Хайде, опитай.

Той стисна юмрук и я удари с все сила в лицето. Тя се олюля, ушите й забучаха, почувства странна топлина в главата си. Залитна напред, но той отново я притисна към острите камъни.

— Няма да успееш — промълви тя.

Той отново я удари. За момент пред очите й притъмня; тя почувства как от разцепената й устна потича кръв. Погледът й отново се проясни; тя опипа устата си и установи, че е загубила един зъб.

— Къде — повтори Най.

Тя стисна силно очи и не отговори. Стегна мускули в очакване на следващия удар.

Стъпките се отдалечиха и тя чу Най да шепне нещо. От време на време млъкваше, сякаш да чуе отговора на друг човек. С кого разговаряше? Сигурно със Сингър или някой от охраната на „Маунт Драгън“. Малкото й надежда започна да гасне: толкова бяха сигурни, че Най е сам.

Стъпките отново се приближиха и тя отвори очи. Най насочи пушката към главата на Карсън:

— Кажи, или ще го убия.

Де Вака си пое дълбоко въздух, изправи се. Това щеше да е най-трудното.

— Ами застреляй го. И без това вече не мога да го понасям. Пък и като го убиеш, златото ще остане само за мен. Никога няма да ти кажа. Освен…

Той рязко се извърна към нея:

— Освен какво?

— Освен ако не се споразумеем.

Тя не усети кога прикладът я е ударил, но пред очите й внезапно се спусна мрак. Когато дойде в съзнание, главата й се пръскаше. Тя остана да лежи със затворени очи. Отново чу гласа на Най: той разговаряше с някого. Тя се заслуша, за да долови гласа на събеседника му, но не чу нищо. Накрая се престраши да отвори очи. Слънцето бе залязло и над пустинята цареше мрак. Тя обаче бе почти сигурна, че освен Най и тях наоколо няма друг човек.

Въпреки болката тя почувства облекчение. „Пурблъд“ вършеше пъкленото си дело.

Най се върна, забеляза, че се е свестила.

— Каква е сделката? — попита.

Тя се извърна, затвори очи и се подготви за нов удар.

— Каква сделка — повтори Най.

— Златото за моя живот.

Той се замисли:

— За живота ти. Става.

— Животът ми е обречен без кон, оръжие и вода.

Последва мълчание. Внезапно последва нов, ужасен удар. Този път по-трудно дойде в съзнание. Чувстваше се отпаднала и сънлива. Дишаше трудно и беше сигурна, че носът й е счупен. Опита се да заговори без успех и отново потъна в мрака на безпаметността.

Когато отново се свести, лежеше на мек пясък. Опита да се повдигне, но непоносима болка преряза черепа й и премина по гръбначния й стълб. Най стоеше до нея с фенерче в ръка. Изглеждаше разтревожен.

— Ако още веднъж ме удариш — прошепна тя, — ще ме убиеш. Тогава никога няма да научиш къде е златото.

Тя си пое дълбоко въздух; затвори очи. След няколко минути отново заговори:

— Намира се на сто и петдесет километра от мястото, където си мислиш, че е.

— Къде?

— Животът ми за златото.

— Добре. Обещавам да не те убивам. Само ми кажи къде е златото. — Той се извърна, сякаш е чул нещо: — Да, да, помня.

После пак се обърна към нея.

— Ще оцелея само ако имам кон, оръжие и вода — прошепна тя. — Иначе ще умра и ти никога няма да разбереш…

Тя замълча.

Най я погледна, стисна ядно монетите, ръката му трепереше. От гърлото му се изтръгна слаб стон. От погледа му личеше, че лицето й изглежда ужасно.

— Доведи коня си — нареди тя.

Устата на Най се изкриви:

— Кажи ми веднага, моля те…

— Коня.

Очите й се затвориха сами. Когато отново успя да ги отвори, Най го нямаше. Тя седна въпреки болката. Носът и гърлото й бяха пълни с кръв и тя се закашля в опит да си поеме по-дълбоко въздух.

Най отново се появи между скалите, прекрасният му кон вървеше след него като безмълвна сянка.

— Кажи ми къде е съкровището — повтори Най.

— Коня — настоя тя, с мъка се изправи на крака и протегна ръка.

Най се подвоуми за момент, после й подаде юздите. Тя се хвана за предния лък на седлото и опита да се качи; едва не падна.

— Помогни ми.

Той постави ръце под обувката й и я повдигна.

— Сега дай пушката.

— Не — отказа Най. — Ще ме застреляш.

— Извади патроните тогава.

— Ще ме превариш. Ще избързаш с коня и ще ми вземеш съкровището.

— Погледни ме. Погледни ме в очите.

Той неохотно вдигна кървясалите си очи към нея. Едва сега тя си даде сметка колко силно е желанието му да се добере до съкровището на Мондрагон. „Пурблъд“ бе превърнал обикновеното увлечение в мания. Дори омразата му към Карсън бе по-слаба от тази жажда да притежава съкровището. Тя си даде сметка, със страх и жал, че пред нея стои един мъртъв човек.

— Обещавам, че няма да взема съкровището — каза тя с почти майчински тон. — Можеш да си го отнесеш цялото. Искам само да се измъкна оттук жива. Не виждаш ли?

Той извади патроните от пълнителя и й подаде пушката.

— Къде — настоя. — Кажи къде е.

От двете страни на седлото бяха завързани два мяха с вода, и двата — пълни наполовина. Тя отвърза единия и го подаде на Най, след това започна да отстъпва с Муерто назад. Маниак или не, той можеше да реши отново да си вземе оръжието.

— Чакай! Не си тръгвай. Кажи ми, моля те…

— Слушай внимателно. Ще вървиш по следите ни петнайсетина километра покрай границата на лавата. Търси мястото, където сме спънали конете, за да пасат. Там, в подножието на планината, ще намериш скрита пещера в лавата. Вътре има извор. На разсъмване слънцето хвърля лъч светлина през входа и в дъното на пещерата се образува сянка с формата на орел. Точно както пише на картата. Задната стена обаче не завършва в пясъка; в основата й започва скрита галерия. Тръгни по нея. Останките на Мондрагон и мулето му са на дъното на пещерата.

Той кимна енергично:

— Да, да, разбрах. — Обърна се към въображаемия си спътник: — Чу ли? През цялото време съм търсил в грешна посока. Мислех си, че планините на картата са Серитос Ескондидос. Как съм могъл… — Обърна се отново към Де Вака: — Значи петнайсет километра в тази посока, така ли?

Тя кимна.

— Хайде — каза той на въображаемия си другар и нарами мяха. — Ще го разделим поравно. Така щеше да пожелае мама.

Той излезе от тунела между скалите и се запъти към вътрешността на пустинята.

— Най — извика след него Де Вака.

Той се обърна.

— Кой е този с теб?

— Едно момче, с което някога играехме.

— Как се казва?

— Джонатан.

— Джонатан чий?

— Джонатан Най.

Той се обърна и забърза сред пясъците. Тя го изпрати с поглед — ръкомахаше оживено, говореше сам със себе си. Скоро нощта го погълна.

Де Вака изчака няколко минути, за да е сигурна, че си е тръгнал. След това слезе и бавно се приближи до Карсън. Той още беше в безсъзнание. Де Вака опипа пулса му: беше слаб, бърз и неравномерен. Тя огледа неохотно раната му. Кръвта му още течеше, но съвсем слабо. Де Вака разхлаби турникета и с облекчение установи, че разкъсаната артерия се е запушила. Трябваше да му осигури помощ, преди да се е развила гангрена.

Карсън бавно отвори очи.

— Гай!

Той обърна поглед към нея, опита се да фокусира.

— Можеш ли да се изправиш?

Не можа да определи дали я е чул. Тя го хвана под мишниците и се опита да го изправи. Той се понадигна, после отново се свлече на пясъка. Тя намокри ръце и наплиска лицето му.

— Ставай — заповяда.

Карсън се изправи на колене, подпря се на здравия си лакът, хвана се за стремето на Муерто и се изправи бавно. Де Вака му помогна да се качи върху седлото, внимателно да не удари ранената му ръка. Карсън залитна, хвана ранената си ръка със здравата, примигна няколко пъти, наклони се застрашително напред. Де Вака го хвана и го изправи. Налагаше се да го завърже, за да не падне.

Отстрани на седлото имаше въже. Де Вака го свали и привърза Карсън за предния лък на седлото. Докато се занимаваше с това, тя си даде сметка, че е гола до кръста. Наоколо обаче нямаше с какво да се облече. Това някак си й се стори много, много маловажно.

Хвана юздите и поведе Муерто към Северната звезда.

На разсъмване стигнаха лагера — стара кирпичена постройка с ламаринен покрив, скрита в тополова горичка. От едната страна имаше сеновал, вятърна помпа, резервоар и няколко полуразрушени обора. Свежият бриз въртеше витлата на вятърната помпа. От обора се чу цвилене, след това залая куче. Скоро на прага на къщата се появи млад мъж с червени панталони и каубойска шапка. Зина от удивление пред гледката: гола до кръста жена, цялата в кръв, която води породист жребец със завързан на седлото мъж.

Скоупс погледна Левин с ужас и изненада. След няколко минути стана, приближи се до една тясна плоскост на близката стена и натисна някакво копче. Плоскостта се измести встрани и под нея се показа малък умивалник.

— Не ги мий — предупреди тихо Левин. — Ще изпратиш вируса в канализацията.

Скоупс се замисли:

— Прав си.

Навлажни една кърпа, извади няколко стъкла от дланите си, после ги подсуши внимателно. Отмести се от умивалника, върна се при масата и седна на дивана. Движенията му изглеждаха неориентирани, колебливи, сякаш внезапно е забравил да ходи.

Левин го погледна от другия край на дивана:

— По-добре да ми кажеш какво знаеш за x-flu II.

Скоупс приглади машинално перчема си:

— Всъщност знаем съвсем малко. Доколкото ми е известно, само един човек се е заразил досега с него. Инкубационният период е между двайсет и четири и шейсет часа, следва почти внезапна смърт от оток в мозъка.

— Има ли лечение?

— Не.

— Ваксина?

— Не.

— Каква е инфективността?

— Като при грипа. Може би дори по-голяма.

Левин отново погледна порязаната си ръка. Кръвта му започваше да се съсирва около парченцата от ампулата. Без съмнение и двамата се бяха заразили.

— Някаква надежда? — попита накрая.

— Не — отвърна Скоупс.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам — прошепна след известно време Скоупс. — Ужасно съжалявам, Чарлс. Имаше време, когато такова нещо никога не би ми хрумнало. Аз… Предполагам, че просто свикнах само да печеля.

Левин се изправи, почисти ръката си с кърпата.

— Няма време да се вайкаме. Трябва бързо да решим как ще предотвратим разпространяването на този вирус и гибелта на цялото човечество.

Скоупс не отговори.

— Брент?

Скоупс продължаваше да мълчи. Левин се наведе над него:

— Брент? Какво има?

— Не знам — отвърна най-сетне Скоупс. — Предполагам, че ме е страх да умра.

Левин го погледна замислено:

— Мен също. Страхът обаче е лукс, който в момента не можем да си позволим. Губим ценно време. Трябва да измислим начин да… да стерилизираме това помещение. Напълно. Разбираш ли?

Скоупс кимна. Отмести поглед.

Левин го хвана за рамото и го разтърси леко:

— Трябва да действаме в пълно съгласие, Брент. Иначе няма да успеем. Това е твоята сграда. Трябва да направиш всичко възможно този вирус да изчезне с нас.

Скоупс продължи да съзерцава в празното пространство дълго време. Накрая се обърна към Левин:

— Тази стая разполага със система за пълно запечатване и има собствена циркулационна система. Стените са изолирани от огън, взрив, отровни газове. Това ще ни улесни.

Чу се лек звън и на голямата видеостена пред тях се появи лицето на Феърли:

— Сър, Дженкинс от търговския отдел иска да говори с вас. Изглежда, Болничният съюз внезапно е отменил първото преливане на „Пурблъд“, предвидено за утре сутринта. Дженкинс настоява да упражните натиск върху ръководството им.

Скоупс погледна Левин, вдигна вежди:

— И ти ли, Бруте? Явно нашият приятел Карсън все пак е постигнал своето. — Обърна се към екрана: — Нямам намерение да упражнявам никакъв натиск. Кажи на Дженкинс, че пускането на „Пурблъд“ в употреба трябва да се отложи, а продуктът да се подложи на допълнителни изпитания. Може да има забавени странични ефекти, които още не са известни. — Той въведе няколко команди от клавиатурата. — Изпращам архивите на „Маунт Драгън“ в централата ни в Манчестър. Данните може да не са пълни, но сигурно съдържат информация за замърсяването на продукта. Моля те, постарай се да го изследват изключително внимателно. Спенсър, искам да активираш изолационната система на Осмостена. Провери дали всичко е запечатано както трябва.

Феърли кимна и се отмести от екрана. След малко пак се появи:

— Системата е задействана. Измервателните устройства показват нормални показатели.

— Добре, слушай сега внимателно. Искам да кажеш на Ендикът да възстанови всички връзки на сградата. Ще изпратим съобщение до всички служители на компанията. Искам да се свържеш и с генерал Роджър Харингтън в Пентагона, Отдел Е, Ниво 3, Секция 17, по специалния канал. Кажи му, че оттеглям предложението си и че няма да има повече преговори.

— Много добре — отвърна Феърли. Замълча, после пак погледна монитора: — Добре ли сте, сър?

— Не. Случи се нещо ужасно. Имам нужда от пълното ти съдействие.

Феърли кимна.

— В Осмостена се получи авария — продължи Скоупс. — Един вирус, наречен x-flu II, беше изпуснат във въздуха. И двамата с доктор Левин сме заразени. Този вирус е сто процента смъртоносен. Няма начин за лечение.

Лицето на Феърли остана безизразно.

— Не можем да позволим този вирус да напусне пределите на стаята. Затова Осмостенът трябва да бъде стерилизиран.

Феърли отново кимна:

— Разбирам, сър.

— Съмнявам се. Двамата с доктор Левин сме заразени. Вирусът вече се размножава в организма ни. Затова ти трябва пряко да причиниш смъртта ни.

— Сър! Как мога…

— Млъквай и слушай. Ако не изпълниш нарежданията ми, милиарди хора ще умрат. Включително и ти.

Феърли запази мълчание.

— Искам веднага да мобилизираш два хеликоптера. Единия ще изпратиш до централата на „Джиндайн“ в Манчестър, откъдето ще натовари десет двулитрови бутилки VXV–12. — Скоупс направи бързо изчисление. — Обемът на стаята е приблизително деветстотин и шейсет кубически метра. Така че ще ни трябват поне шестнайсет литра втечнен 1,2-цианофосфатол–6, 6, 6-триметокси-меркурохексахлорид. Вторият хеликоптер да вземе нужното количество от базата ни в Норфолк. Да го пренесат в запечатани стъклени колби.

Феърли погледна някакъв екран до себе си; после пак вдигна очи към тях:

— Цианофосфатол ли?

— Това е биологична отрова. Много, много ефективна. Тя ще убие всичко живо в тази стая. Въпреки че се съхранява в течно състояние, тя има ниско парциално налягане и се изпарява лесно. Цялата стая ще се изпълни със стерилизиращ газ.

— Той няма ли да убие?…

— Спенсър, ние вече ще сме мъртви. Затова е VX-газът.

Феърли облиза устни:

— Господин Скоупс. Не можете да ме карате…

Гласът му заглъхна. Скоупс погледна образа му върху големия екран. По лицето на Феърли се стичаха капчици пот; прилежно сресаната му иначе коса бе започнала да се разрошва.

— Спенсър, никога не съм имал по-голяма нужда от верността ти — продължи Скоупс. — Трябва да разбереш, че аз вече съм мъртъв. Най-голямата услуга, която можеш да ми направиш, е да ме спасиш от мъчителната смърт от x-flu II. Няма време за губене.

— Слушам, сър — отговори Феърли и извърна очи.

— Всичко трябва да е налице до два часа. Уведоми ме, когато хеликоптерите пристигнат.

Скоупс натисна един клавиш и екранът потъмня. В стаята настъпи мъчителна тишина. След известно време Скоупс се обърна към Левин:

— Вярваш ли в живот след смъртта?

Левин поклати глава:

— В юдаизма, ние вярваме, че само онова, което вършим на този свят, е важно. Ако живеем достойно и почитаме Бог, постигаме безсмъртие. Оставяме това безсмъртие в наследство на децата си.

— Но ти нямаш деца, Чарлс.

— Винаги съм искал да имам. Затова се стараех да върша добро по други начини, не винаги успешни.

Скоупс се замисли. След известно време продължи:

— Аз презирах хората, които имат нужда от вяра в задгробния живот. Смятах го за слабост. Сега, когато наближава равносметката, ми се иска да съм отделил повече време на този въпрос. — Той сведе очи. — Хубаво е да вярваш в нещо.

Левин затвори очи, замисли се. Изведнъж ги отвори.

— Цифропространството — промълви.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си програмирал хората от миналото ти да живеят в този компютърен свят. Защо не програмираш сам себе си? Така ти или част от теб ще остане жива. Може би дори ще предаде знанието и мъдростта ти на онези, които пожелаят да разговарят с теб.

Скоупс се изсмя рязко:

— Не съм много привлекателна личност, страхувам се. Както сам добре знаеш.

— Може би. Но със сигурност си много интересна личност.

Скоупс кимна:

— Благодаря за комплимента. — Замисли се. — Идеята ми се струва интересна.

— Имаме два часа за убиване.

Скоупс се усмихна вяло:

— Добре, Чарлс. Защо не? Имам обаче едно условие. Ти също трябва да се включиш в програмата. Не искам да се връщам сам на Монегън Айлънд.

— Аз не разбирам нищо от програмиране, камо ли от такъв сложен компютърен език.

— Няма проблем. Написал съм програма за създаване на компютърни образи. Използва прости алгоритми, задава ти въпроси, води кратки диалози, провежда някои психологически тестове. След това създава съответен герой и го вкарва в компютърния свят. Написал съм я, за да програмирам по-лесно образите от киберпространството, но ще проработи и за теб.

Той погледна въпросително Левин.

— А през това време може би ще ми кажеш защо си изобразил къщата толкова запусната — отговори Левин.

— Може би. Хайде да се залавяме за работа.

Накрая Левин избра образът му в киберпространството да прилича на самия него: с раздърпан черен костюм, плешиво теме и криви зъби. Обърна се бавно към видеокамерата в Осмостена. Образът от нея щеше да се запише под формата на неколкостотин отделни снимки, които заедно да образуват въображаемия Левин в компютърния свят на Скоупс. През последните деветдесет минути програмата му бе задала безброй въпроси за детските му спомени, начина му на мислене, религиозните и моралните му убеждения. Трябваше да изреди книгите, които е чел, списанията, за които е бил абониран през различни периоди от живота си. Програмата му зададе математически задачи, пита го за пътуванията му, музикалните му предпочитания, спомените за жена му. Проведе му психологически тестове, дори го нагруби, спори с него, вероятно, за да прецени темперамента му. С тези данни щеше да предаде знания, емоции и спомени на компютърното му тяло.

— И сега какво? — попита той, след като се отпусна на дивана.

— Сега ще чакаме — отвърна Скоупс с напрегната усмивка.

Той се беше подложил на подобен разпит от програмата. Сега въведе няколко команди и се облегна на дивана, докато суперкомпютърът създаваше образите им на острова в изкуствения му свят.

В стаята настъпи тишина. Левин си даде сметка, че докато се е занимавал с програмата, поне не е мислил за наближаващия край. Сега в съзнанието му се завъртяха странни емоции: спомени, страхове, мисли за недовършени неща. Той се обърна към Скоупс:

— Брент…

Чу се тихо пиукане, Скоупс протегна ръка и натисна копчето на телефона до дивана. Тържественият глас на Спенсър Феърли прозвуча по микрофона:

— Хеликоптерите пристигнаха, сър.

Скоупс взе клавиатурата и започна да пише:

— Ще изпратя този аудиофайл в службата за сигурност и в централния архив, за да няма недоразумения после. Слушай внимателно, Спенсър. След няколко минути ще дам заповед сградата да бъде евакуирана и запечатана. Вътре трябва да останете само ти, екип на охраната и екип за действие при биологична авария. Щом сградата бъде опразнена, ще спреш вентилаторната система на Осмостена. След това ще изпразниш всичките десет бутилки VX в системата и отново ще я включиш. Не съм сигурен колко време ще е нужно да… Във всеки случай изчакай петнайсет минути. След това ще изпратиш аварийния екип при отвора на системата за контролиране на налягането в залата на покрива. Ще накараш Ендикът да създаде отрицателно налягане в Осмостена. Аварийният екип да остави колбите с цианофосфатола между външния и вътрешния отвор на системата, след това да затворят херметично външния. След като екипът се оттегли, от станцията на охраната подайте сигнал за отваряне на вътрешната клапа. Колбите ще паднат в Осмостена и ще се счупят. Цианофосфатолът ще се разлее.

Той погледна екрана:

— Следиш ли мисълта ми, Спенсър?

Последва дълга пауза.

— Да, сър.

— Дори след използването на цианофосфатола в залата ще останат живи вируси. В телата. Затова накрая трябва да ги изпепелиш. Високата температура ще разгради и цианофосфатола. Стените на залата са проектирани така, че да издържат на огън. Трябва обаче да внимаваш да не причиниш преждевременна експлозия или неконтролируем пожар, който ще разпространи вируса. Ще използвате фосфор като силно запалимо вещество, развиващо висока температура. Когато труповете бъдат изпепелени напълно, ще използвате запалимо вещество, развиващо ниска температура, за обгаряне на цялата стая. Напалмът е подходящ за тази цел. И двете вещества могат да се намерят в хранилището за огнеопасни реагенти.

Докато слушаше обясненията, на Левин му направиха впечатление безличните изрази, които използваше Скоупс: телата, труповете. „Това са нашите тела“ — помисли си.

— След това аварийният екип да проведе стандартна процедура по обеззаразяване на цялата сграда — продължи Скоупс. — Щом и това стане… Тогава, Спенсър, всичко остава в ръцете на управителния съвет.

Той замълча за няколко секунди.

— Сега, Спенсър, бих искал да ме свържеш с изпълнителя на завещанието ми.

След малко от високоговорителя до масата прозвуча прегракнал глас:

— Алан Липскъм на телефона.

— Алан, Брент се обажда. Слушай, правя промяна в завещанието си. Спенсър, там ли си още?

— Да.

— Добре. Спенсър ще ми е свидетел. Искам петдесет милиона да бъдат дарени на Института по невробиокибернетика. Ще дам подробностите за използването им на Спенсър, той ще ти ги предаде.

— Добре.

Скоупс затрака бързо по клавиатурата. След малко се обърна към Левин:

— Изпратих нареждания на Спенсър да предаде цялата картотека на цифросвета заедно с бележките ми за езика С3 на Института по невробиокибернетика. В замяна на дарението ми те ще трябва да поддържат компютърния образ на Монегън Айлънд вечно и да осигурят достъп до него на всеки, който се интересува.

Левин кимна:

— Да е постоянно на показ. Като велик шедьовър на изкуството.

— Но не само като експонат, Чарлс. Искам да го допълват, да развиват програмния език. Прекалено дълго го държах само за себе си. — Той приглади разсеяно перчема си. — Някакви други желания, Чарлс? Изпълнителят ми винаги довежда нещата докрай.

— Само едно — отвърна спокойно Левин.

— И то е?…

— Можеш сам да се досетиш.

Скоупс го погледа няколко секунди.

— А, разбира се — каза и отново се обърна към микрофона. — Спенсър, там ли си още?

— Да, сър.

— Моля те, унищожи договора за продължаване на x-rust.

— Договора ли, сър?

— Направи го. И поддържай връзката.

Скоупс се облегна на дивана, погледна Левин и вдигна вежди.

— Благодаря — каза Левин.

Скоупс кимна мълчаливо. След това се пресегна към телефона и натисна няколко копчета.

— Внимание, моля, до целия персонал на сградата — заговори в слушалката.

Левин чу гласът му да ехти от скрит високоговорител и си даде сметка, че се чува из целия небостъргач.

— Говори Брент Скоупс. В сградата се случи авария. Целият персонал трябва незабавно да се евакуира. Това е временна мярка и ви уверявам, че никой не е застрашен. Преди да напуснете, искам да ви уведомя, че в ръководството на „Джиндайн“ бе извършена промяна. Скоро ще научите подробности. Искам да ви уверя, че ми беше приятно да работя с всички вас, и да пожелая успех на всеки от вас поотделно и цялата компания като цяло. Помнете, че целите на науката са и наши цели: увеличаване на познанието и благоденствие на цялото човечество. Не ги забравяйте. А сега, моля, оттеглете се през най-близкия изход.

Скоупс натисна вилката на телефона и се обърна към Левин:

— Готов ли си?

Левин кимна.

Скоупс освободи копчето:

— Спенсър, ще представиш всички записи от днешните събития пред управителния съвет на заседанието в понеделник сутринта. Да действат според правилника на „Джиндайн“. Сега, ако обичаш, започни с вкарването на VX-газа. Да. Да, знам, Спенсър. Благодаря. Желая ти всичко хубаво.

Скоупс бавно остави слушалката. След това отново постави ръце на клавиатурата.

— Хайде — прошепна.

Чу се бръмчене и светлината в стаята намаля. Изведнъж огромната осмостенна зала се превърна в таванската стаичка от къщата на Монегън Айлънд. Левин се огледа удивен; след малко осъзна, че не една, а всичките осем стени на кабинета са видеоекрани.

— Сега знаеш защо съм избрал таванската стаичка — каза Скоупс и отново остави клавиатурата.

Левин остана като хипнотизиран. От прозорците се виждаше ясно балкончето около кулата. Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта и морето, и небето се обагриха в един и същи цвят. Чайките се въртяха около лодките на пристанището и крещяха възбудено; моряци търкаляха варели със стръв.

На един стол в стаичката седеше мъж; той се изправи и се протегна. Беше нисък и слаб, с хилави крака и очила с дебели лещи. Сред рошавата му коса стърчеше голям кичур като черно перо.

— Е, Чарлс — каза той, — добре дошъл на Монегън Айлънд.

В другата страна на стаята Левин забеляза друг мъж, плешив и с раздърпан тъмен костюм. Той кимна.

— Благодаря — отвърна с познат глас.

— Дали да не се разходим из селото? — попита компютърният двойник на Скоупс.

— По-късно. Предпочитам просто да гледам лодките.

— Много добре. Искаш ли да поиграем, докато чакаме?

— Защо не? Имаме много време за убиване.

Отпуснат на мекия диван в осмостенната зала, Левин гледаше компютърния си образ с тъжна усмивка.

— Имат много време за убиване — прошепна Скоупс в полумрака до него. — Безкрайно много време. Толкова много за тях, а толкова малко за нас.

— Избирам думата „време“ — каза двойникът на Левин от екрана.

Двойникът на Скоупс седна на разклатения си стол и зарецитира:

Ще дойде време, ще дойде време

за среща с твоите предци;

ще дойде време да унищожаваш и твориш…

Левин — истинският Левин — усети странен мирис във въздуха на Осмостена: остър, сладникав като миризмата на отдавна увехнали рози. Започна да му смъди на очите и той ги затвори, заслушан в гласа на двойника на Скоупс:

И време за отговори на всички,

които вдигат ръце и те питат;

и време за теб и за мен…

Последва тишина и последното, което Левин чу, докато отровният газ бавно го упойваше, бе собствения си глас от екрана:

— „Времето е буря, в която всички се лутаме…“

Бележки

[1] Реплика на писателката Дороти Паркър, когато я попитали как е минал годишният бал по случай завършването на поредния випуск в Харвардския университет. — Бел.прев. ↑

[2] Кучи син (исп.). — Бел.прев. ↑

[3] Неблагодарна кучка (исп.). — Бел.прев. ↑

[4] Никога няма да се отърсиш от помията на гетото (исп.). — Бел.прев. ↑

[5] Игра на думи con man — измамник; confidence man — довереник (англ.). — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Забранена зона (4)

Метаданни

Данни

Забранена зона

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част трета

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Забранена зона (4)