Конюшнята бе разположена в дъното на външния район, състоеше се от шест отделения, в четири от които се отглеждаха коне. До разсъмване оставаше един час и Венера — Зорницата, блестеше ярко над хоризонта.

Карсън стоеше вътре и гледаше дремещите коне. Той изсвири леко и животните вдигнаха глави.

— Коя от вас, грозни стари кранти, иска да я пояздят? — прошепна той; един от конете изцвили в отговор.

Той ги огледа. Бяха разнородна смесица, вероятно купувани от местните ферми, бездарни мелези. Хилав кон от породата апалуса, две стари кранти и един мелез с неустановим произход. Муерто, великолепният кастриран жребец на Най го нямаше; очевидно англичанинът бе излязъл на някое от тайнствените си скитания из пустинята. „Сигурно и него не го свърта на едно място“ — помисли си Карсън. Все пак беше странно началникът на охраната да напуска поверения си обект в такъв момент. Карсън поне си имаше извинение: Ниво–5 бе затворено и щеше да остане така до идването на инспектора от Управлението по охрана на труда на следващия ден. Карсън не можеше да работи, дори да искаше.

Дори Камерата на смъртта да беше отворена обаче, нищо не можеше да го накара да се завре там сега. Точно когато се беше самоуспокоил, че не е виновен за нещастния случай с Брандън-Смит, тя умря от смъртоносния вирус. Черни бе откаран в местната болница, здрав, но напълно неадекватен. Цялата Камера щеше да бъде обеззаразена, после — запечатана. Не им оставаше друго, освен да чакат. На Карсън му беше писнало траурното настроение в комплекса. Трябваше му време да помисли върху проблема с x-flu, да потърси грешките си и може би най-важното, да възстанови душевното си равновесие. Нямаше по-добър начин да го направи от една хубава и продължителна езда.

Конят с неустановима порода привлече вниманието му. Беше дорест жребец с огромна грозна глава, но изглеждаше млад и як. Наблюдаваше подозрително Карсън през един увиснал кичур от гривата си.

Карсън се приближи и прокара ръка по козината му. Космите бяха къси и твърди като четина. Конят не се дръпна, дори не потрепери; просто обърна глава и подуши рамото му. Беше спокоен и очите му светеха живо.

Гай вдигна единия му преден крак. Копитата на животното бяха в добро състояние, въпреки че подковите бяха плачевни. Той почисти копитото с ножчето си; конят остана неподвижен. Карсън пусна крака му и го потупа по врата:

— Добър кон, само да не беше такъв грозник.

Конят изцвили одобрително.

Карсън му нахлузи оглавника и го изведе. От две години не се беше качвал на седло, но старите му рефлекси се възвръщаха. Той завърза коня за един стълб и влезе в склада, за да разгледа колекцията от седла на „Маунт Драгън“. Очевидно повечето от колегите му не проявяваха интерес към ездата. Едно от седлата беше със счупено стреме, друго бе невъобразимо напукано и сигурно щеше да се разпадне, ако конят премине в тръс. Имаше едно с по-висока задница, което ставаше. Карсън го нарами, взе едно подседалищно кече и възглавничка и излезе от склада. Сложи старите си шпори, нищо че през годините на забвение едно от колелцата се беше счупило.

— Как се казваш? — попита той, докато четкаше козината на коня.

Конят не отговори.

— Добре тогава, ще те наричам Дорчо.

Той сгъна кечето, постави го на гърба на животното, след това сложи възглавничката и седлото. Прекара ремъка под корема на коня. Животното напълни белите си дробове с въздух — познат трик, за да го накара да не стяга много.

— Хитрец си ти — смъмри го Карсън.

Закопча гръдния ремък не много стегнато. Издебна и когато конят се разсея, рязко заби коляно в корема му и затегна коремния ремък. Животното присви уши.

— Пипнах ли те?

От изток небето просветляваше, Венера беше избледняла, едва се виждаше. Карсън привърза дисагите за седлото — вътре бяха обядът му и една манерка с вода. След това се метна върху седлото.

На задната врата на ограждението нямаше дежурен. Карсън спря коня при електронното табло, наведе се и въведе кода си; вратата се отвори.

Той излезе сред пустинята и си пое дълбоко въздух. След почти три седмици, прекарани в лабораторията най-после беше свободен. Вън от потискащата Камера на смъртта, далеч от ужаса на последните няколко дни. Утре щеше да дойде инспекторът от Агенцията по охрана на труда и всичко да започне отначало. Карсън бе решен този ден да си навакса за няколко седмици напред.

Дорчо тичаше в неравномерен, бърз тръс. Карсън го насочи на юг към развалините на старо индианско селище, стърчащи на хоризонта — няколко самотни зида и купчини чакъл. Още откакто ги беше видял за пръв път от прозореца на Сингър, бяха събудили интереса му.

Обиколи ги от известно разстояние. По-голямата част от зидовете бе зарита от нанесен от вятъра пясък, но на места можеха да се различат контурите на бивши стаи. Мястото с нищо не се различаваше от повечето индиански развалини, из които бе играл в детството си. Скоро те се превърнаха в малка, едва забележима точка зад гърба му.

На няколко километра от лабораторията, Карсън остави коня да забави ход и се огледа. „Маунт Драгън“ се виждаше като бяло петно отзад. Растителността се беше променила и той се озова сред туфи от креозотни храсти, които сякаш се сгъстяваха напред.

Той продължи на юг, полухипнотизиран от равномерното поклащане на коня. На едно малко възвишение се показа вилорога антилопа, погледна го. Към нея се присъедини втора. Внезапно, като по сигнал, двете се обърнаха и побягнаха — явно го бяха надушили. Той наближи странна групичка от юка, наподобяваща тълпа приведени хора. Спомни си една история от детството си, как хората на Кит Карсън заобиколили някакъв керван фургони и открили огън в продължение на цели петнайсет минути, докато осъзнаят, че стрелят по храсталак от юка.

Около обяд Карсън прецени, че се е отдалечил на двайсетина километра от „Маунт Драгън“. Самият вулканичен конус едва се забелязваше на хоризонта; изследователският комплекс съвсем се беше скрил от поглед. На запад се показа редица ниски хълмове и той насочи коня натам, воден от любопитството.

Достигнаха края на обширно лавово поле — черни ръбати камъни насред пустинята, сред които цъфтяха кактуси окотильо. Карсън знаеше, че това е част от голямата вулканична формация, известна като Ел Малпаис — Лошата земя, която покриваше стотици квадратни километри от пустинята Хорнада. Хълмовете на запад бяха вече по-ясно различими — приличаха много на Маунт Драгън, голи конуси от вулканична пепел.

Карсън подкара коня покрай ръба на лавовото поле, следвайки неравномерните му гънки. Лавата се беше разпростряла като амеба сред пустинята, образуваше сложна система от вдлъбнатини, островчета, пещери.

Над хълмовете бързо се събираха черни облаци — предвестници за наближаваща лятна буря. Карсън усети промяна във въздуха, подухна по-свеж вятър. Огромен черен облак закри слънцето и над пустинята падна тъмна сянка като от някоя масивна готическа катедрала. След няколко минути въздухът под облака сякаш се сгъсти и стана по-тъмен — признак за проливен дъжд. Карсън подкара коня си в тръс, заоглежда лавата за скривалища — можеше да изчакат бурята в някоя от пещерите, които обикновено се образуваха в нея.

Дъждът наближаваше, вятърът се усили и започна да вдига облаци прах. Проблесна светкавица, гръмотевицата отекна в пустинята като тътен от далечна битка. С наближаването на бурята въздухът започна да пращи като наелектризиран, миризмата на мокър пясък се усили.

Карсън заобиколи един език от застинала лава и зад него забеляза обещаваща дупка сред купчините струпан базалт. Слезе от коня, свали дисагите и върза Дорчо за един скален издатък. Покачи се по лавата до входа на пещерата.

В преддверието бе тъмно и хладно, подът беше постлан с навят пясък. Карсън влезе вътре точно когато първите едри капки започнаха да падат. Дорчо обърна задница към вятъра и наведе глава. Седлото щеше да се намокри, трябваше да вземе и него в пещерата. Такова седло обаче не заслужаваше толкова специално внимание. Щеше да го изсуши и да го намаже с мазнина, когато се прибере.

Върху пустинята изведнъж се изля порой. Хълмовете изчезнаха от поглед, а близките вулканични скали едва се забелязваха в сивкавата мараня. Карсън легна в тъмното и мислите му неотменно се насочиха към „Маунт Драгън“. Дори тук не можеше да не мисли за комплекса. Тази загубена в пустинята лаборатория още му се виждаше като някаква нереална приказка. Все пак смъртта на Брандън-Смит бе реалност. Мисълта, че ако беше успял с дезактивирането на вируса, тя нямаше да загине, не му даваше мира. От една страна, осъзнаваше, че това е глупаво, но въпреки това не преставаше да се самообвинява. В известен смисъл, прекалената му самоувереност я беше убила. Знаеше, че грешката не е била негова, че само немарливостта на Филсън и Брандън-Смит е довела до трагичния инцидент, но въпреки това не можеше да се отърси от чувството за вина.

Той затвори очи и заслуша воя на вятъра и плющенето на дъжда. Накрая се изправи и погледна навън. Дорчо стоеше спокойно, неподвижно. Бе преживял не една такава буря. Въпреки че му беше жал за него, Карсън знаеше, че той не е нито първият, нито последният кон, който чака на дъжда, докато господарят му се крие на сухо.

Той отново се отпусна на земята и разсеяно прокара ръка по пясъка. Напипа нещо хладно и твърдо, изрови го. Беше кремъчен връх на стрела, лек като перце. Спомни си как преди години бе намерил подобен при една друга разходка. Когато го занесе вкъщи, чичо Чарли много се развълнува от находката. Каза, че било силен амулет и трябвало да го носи постоянно. Дори му уши тотемна торбичка, след това я посипа със свещен прах и пя някакви заклинания. Баща му се възмути до дъното на душата си от тези езически ритуали. По-късно Карсън изхвърли торбичката, а каза на чичо си, че я е изгубил.

Сега пъхна върха от стрела в джоба си и се изправи. Приближи се до изхода на пещерата. По някакъв начин находката му го накара да се почувства по-добре. Това беше знак — щеше да се справи, да неутрализира вируса, ако ще да е само заради Брандън-Смит.

Бурята намаля и Карсън излезе от скривалището си сред лавата. Огледа се, над хълмовете на юг се извиваше ярка дъга. Слънчевите лъчи вече пробождаха облаците. Той отвърза Дорчо, потупа го по гърба, сякаш молеше за извинение, избърса седлото и пак се метна отгоре.

Насочи коня отново към хълмовете; копитата на животното потънаха в мокрия пясък. След броени минути отново напече, от пустинята се заиздига пара, Карсън ожадня. Тъй като не искаше да хаби запасите си от вода, бръкна в джоба си и извади дъвка.

Поднесе я към устата си, но преди да я лапне, застина на място. Точно пред него преминаваха следи: кон със същите лоши подкови като неговия. Бяха пресни, оставени след дъжда.

Карсън лапна дъвката и подкара Дорчо по следите. От следващото възвишение забеляза коня и конника между два конуса от вулканична пепел. Веднага позна смешния тропически шлем и костюма. В стойката на конника обаче нямаше нищо смешно. Карсън дръпна Дорчо зад възвишението, слезе и надникна от скривалището си.

Най препускаше в тръс под прав ъгъл спрямо него, яздеше по английски маниер. Изведнъж дръпна юздите, извади лист хартия от джоба си. Разпъна го върху седлото и измъкна компас. Завъртя листа и насочи компаса право към слънцето. Накара коня да се завърти на деветдесет градуса, отново го пришпори и скоро се скри зад хълма.

Карсън отново се метна на седлото, гореше от любопитство. Уверен в способностите си на следотърсач, остави Най да набере малко преднина, след това го последва.

Най оставяше много странни следи. Яздеше по права линия около километър, правеше рязък завой под прав ъгъл и продължаваше направо още километър, после завиваше пак на деветдесет градуса и така нататък, като по дъска за шах. На всеки завой по следите личеше, че е спирал за известно време.

Карсън продължи да го следи, любопитството му още повече се засилваше. Какво, по дяволите, правеше този Най? Явно не беше излязъл просто на разходка. Ставаше късно, явно началникът на охраната предвиждаше да нощува тук, сред забравените от Бога пущинаци на трийсет километра от изследователския комплекс.

Карсън отново слезе и огледа следите. Сега Най се движеше по-бързо. Имаше добър кон, в по-добра форма от Дорчо, и Карсън си даде сметка, че няма да може да го следи непрекъснато, без да изтощи собственото си животно. С малко упражнения Дорчо можеше да настигне коня на Най, но в последно време беше водил застоял живот и бе изгубил издръжливостта си. А до комплекса имаше много път. Дори сега да тръгне обратно, нямаше да стигне преди полунощ. Време беше да се откаже от преследването.

Тъкмо смяташе да се качва на седлото и да се връща, когато чу силен глас зад гърба си. Обърна се, Най бе на няколко метра зад него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита англичанинът.

— Разхождам се, също като теб — отвърна Карсън, с надеждата да не е издал изненадата си.

Най очевидно бе забелязал, че го следят и се беше върнал по следите си по класическия начин — да изненада преследвача отзад.

— Лъжеш, следиш ме.

— Беше ми интересно…

Най приближи още, с майсторско движение на коляното накара коня да се обърне с едната си страна към Карсън и в същото време сложи ръка на приклада на пушката си, затъкната отстрани на седлото.

— Лъжеш — изсъска. — Знам какво си намислил, Карсън, не ме прави на глупак. Ако отново те хвана да ме следиш, ще те убия, чуваш ли? Ще те заровя тук и никой никога няма да разбере какво е станало със смрадливото ти тяло.

Карсън бързо накара коня си да се обърне с глава към него:

— Никой не може да ми говори така.

— Ще ти говоря както си искам. — Най понечи да извади пушката.

Карсън заби шпори в слабините на коня си и го накара да скочи напред. Най, изненадан, опита да измъкне пушката и да я насочи към него. Дорчо се удари в Муерто, началникът на охраната политна настрани; в същия момент Карсън хвана дулото на пушката с две ръце и рязко я издърпа от ръцете на Най.

Без да сваля очи от англичанина, той свали пълнителя и го хвърли в пясъка. Извади дъвката от устата си и я напъха дълбоко в цевта. След това завъртя пушката над главата си и я запокити надалеч.

— Никога повече не насочвай оръжие към мен — каза тихо.

Най дишаше тежко, лицето му бе почервеняло. Понечи да насочи коня си към пушката, но Карсън му препречи пътя със своя.

— Яко копеле си за англичанин — отбеляза.

— Тази пушка струва три хиляди долара.

— Още една причина да не я размахваш наляво-надясно. — Карсън кимна към пушката: — Ако опиташ да я използваш сега, ще стреля накриво и ще ти пръсне хубавата опашка. Докато я изчистиш, мен вече няма да ме има.

Двамата замълчаха. Вечерното слънце се отразяваше в очите на Най, придавайки им странен златист блясък. Карсън си даде сметка, че този огнен цвят не е само игра на светлината: в очите на англичанина сякаш горяха и някакви вътрешни пламъци, някаква скрита страст.

Без да продума, Карсън извъртя коня си и потегли на север в бърз тръс. След няколко минути спря и погледна назад. Най стоеше неподвижно на възвишението и гледаше след него.

— Пази се, Карсън! — долетя отдалеч викът му.

И на Карсън му се стори, че в пустинята отеква зловещ смях, заглушен от вятъра.

Върху един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ на бялата маса в контролната зала бяха разхвърляни частите на компактдисково устройство. Над тях стоеше приведен мъж с мръсна фланелка — самото олицетворение на съсредоточението. На фланелката беше щамповано „Посетете красивата Съветска Грузия“ заедно със силуета на някаква огромна, подобна на крепост постройка, безвкусен паметник на сталинистката грандоманщина.

Де Вака стоеше в единия край на безупречно излъсканата контролна зала и се питаше дали тази фланелка не е някаква шега.

— Нали каза, че никога преди не си поправял компактдисково устройство — каза нервно тя.

— Да — промърмори мъжът, без да вдига поглед.

— Как тогава?…

Тя не завърши изречението.

Мъжът отново промърмори нещо, после измъкна някакъв транзистор от основната платка, вдигна го с малки клещи. Огледа го:

— Хммм…

После го хвърли безгрижно върху вестника. Забърника отново с клещите и извади втори транзистор.

— Може би не трябваше да ти го давам — предположи Де Вака.

Мъжът я погледна над очилата си:

— Още не съм го оправил.

Де Вака вдигна рамене. Сега горчиво съжаляваше, че е донесла апарата си на Павел Владимирович. Макар че всички казваха, че е гений на електрониката, тя засега не виждаше никакви доказателства за това. Пък и нали сам признаваше, че никога преди не е виждал устройство за компактдискове, камо ли да го поправя.

Владимирович въздъхна дълбоко, хвърли втория чип и се отпусна тежко на един стол; повдигна очилата си.

— Счупено е — обяви.

— Знам. Нали затова съм ти го донесла.

Той кимна и й посочи един стол.

— Можеш ли да го поправиш, или не? — попита Де Вака, без да сяда.

Той кимна:

— Да, не се тревожи! Мога да го поправя. Има проблем с транзистора, който контролира лазерния диод.

Де Вака седна:

— Имаш ли резервен?

Владимирович кимна и потърка потния си врат. След това стана, отиде при един шкаф и се върна с малка кутия, от която стърчаха зелени електронни платки.

— Сега ще го сглобя — успокои я той.

Де Вака продължи да го наблюдава безмълвно как вади части от платките в кутията и ги слага в апарата й. За по-малко от пет минути го беше сглобил. Включи го, сложи диска, който му беше донесла и зачака. Скоро от колоните зазвуча думкането на В–52.

— Ай! — извика той и го изгаси. — Отвратительно. Какъв е този шум? Сигурно още е развален.

Захили се на собствената си шега.

— Благодаря — каза с нескрит възторг Де Вака. — Слушам го почти всяка вечер. Вече си мислех, че ще прекарам остатъка от живота си без никаква музика. Как го направи?

— Ето, много непотребни части от защитната система. Използвах една от тези. Нищо работа, много проста машина. Не е като тези!

Той посочи гордо няколкото реда компютри и монитори.

— Какво правят всички тези компютри? — полюбопитства Де Вака.

— Много неща! — заяви възбудено той; приближи се до един апарат. — Това например контролира въздушния поток. Тия пък управляват стерилизационната пещ. — Махна към друг ред уреди: — Тия пък са за охлаждането.

— Охлаждане ли?

— Да. Нали не искате въздухът да се връща от пещта с хиляда градуса температура! Трябва да се изстуди.

— Защо просто не се вкарва въздух отвън?

— Ако вкарваш въздух отвън, отработеният трябва да се изпуска някъде. Това не е хубаво. Тази система е затворена. Само в нашата лаборатория има такава. Сложили са я заради допълнителната система за сигурност на Ниво–5 от времето, когато сме работили за военните.

— Не си споменавал за тази допълнителна система преди. Не помня да съм чувала за нея.

— Тя е за авария от нулева степен.

— Няма такава. Първа степен е най-сериозната.

— Едно време е имало. — Той вдигна рамене: — Предвидена е за терористичен удар върху комплекса или при пълно заразяване. Чрез нея в Ниво–5 се вкарва въздух, загрят на хиляда градуса. Така се постига пълна стерилизация. Хорошо! Бум!

— Разбирам. Нали не може да се включи по погрешка, а?

Павел се ухили:

— Невъзможно. Когато започнахме да работим по цивилни задачи, системата беше изключена. — Той махна към един близък компютър. — Може да проработи само ако пак се включи.

— Добре — отдъхна си Де Вака. — Не искам да ме опекат жива само защото някой натиснал по погрешка ръчката.

— Права си. Навън и бездруго е горещо, нет? Жарко!

Той поклати глава, загледа разсеяно вестника. Изведнъж застина. Вдигна увисналия от масата край на вестника и заби пръст в една статия:

— Видя ли това?

— Не.

Тя погледна колоните с цифри. Павел сигурно бе откраднал вестника от библиотеката на комплекса. В нея се получаваха десетина периодични издания, които не можеха да се намерят в Интернет. Бяха единствените печатни материали, разрешени в „Маунт Драгън“.

— Акциите на „Джиндайн“ пак са спаднали с половин пункт! Знаеш ли какво значи това?

Де Вака поклати глава.

— Губим пари!

— Пари ли губим?

— Да! Ти имаш акции, аз имам акции, а сега са спаднали с половин пункт! Аз губя три хиляди долара! Какво само можех да направя с тия пари!

Той се хвана за главата.

— Това не е ли нормално? — попита Де Вака.

— Что?

— Цените на акциите не се ли променят всеки ден? Ту надолу, ту нагоре.

— Да, всеки ден! Миналия понеделник спечелих шестстотин долара.

— Какво тогава?

— Става по-лошо! Миналия понеделник бях с шестстотин долара по-богат. Сега ги няма! Пуф!

Той разпери отчаяно ръце.

Де Вака се опита да сдържи смеха си. Този човек сигурно всеки ден следеше курса на акциите си. Радваше се като дете, ако се покачат, мечтаеше си как ще похарчи спечелените пари; и изпадаше в луд ужас, ако цените им спаднат. Така е, като дадеш акции на хора, които никога преди не са инвестирали. Все пак тя бе сигурна, че Павел печели много от тези акции. Не беше проверявала от постъпването си в „Маунт Драгън“, но знаеше, че акциите на „Джиндайн“ постоянно се покачват, че служителите забогатяват с всеки изминал ден.

Владимирович отново поклати глава:

— През последните дни става все по-лошо и по-лошо. Спаднаха с много пунктове!

Де Вака се намръщи:

— Откъде знаеш?

— Не си ли чула какво се говори в стола!? Онзи професор от Бостън, Левин. Все говори лошо за „Джиндайн“, за Брент Скоупс. Сега е казал нещо много лошо. — Той понижи глас: — КГБ щеше да знае как да се разправи с такъв човек. — Въздъхна дълбоко и й подаде компактдисковото устройство: — Нямаше да го оправям, ако знаех, че ще чуя такава упадъчна контрареволюционна музика.

Де Вака се засмя и му каза довиждане. Реши, че щампата на фланелката му е шега. Все пак, за да работи в „Маунт Драгън“ при военните, трябваше да са го проверили из основи. Някой път трябваше да го хване в стола и да го накара да й разкаже цялата си история.

„Харвард Ярд“ се задъхваше от жега. Листата на вековните дъбове и кестени висяха повехнали, под сянката им жужаха цикади. Левин съблече износеното си сако и го преметна през рамо, жадно вдиша ухаещия на прясно окосена трева въздух.

В приемната Рей човъркаше ожесточено зъбите си с изправено кламерче. При влизането на Левин той изръмжа:

— Имате гости.

Левин се намръщи. Кимна към затворената врата на кабинета си:

— Вътре ли си ги пуснал?

— Компанията не ми хареса.

Левин отвори вратата и Ъруин Ландсбърг, ректорът на университета, го посрещна с усмивка. Подаде му ръка.

— Чарлс, отдавна не сме се виждали — каза с дрезгав глас. — Много отдавна. — Той посочи един мъж със сив костюм. — Това е Линърд Стафърд, новият декан на факултета.

Левин пое отпуснатата ръка на Стафърд, крадешком огледа кабинета. Питаше се колко ли време са прекарали тези двамата вътре. Погледът му спря на лаптопа, от който още висеше телефонният кабел. Колко глупаво да го остави така. До връзката оставаха само пет минути.

— Топличко е тук — отбеляза ректорът. — Чарлс, трябва да ти сложим климатик.

— От климатиците настивам. Предпочитам да е жега. — Левин се настани зад бюрото си. — И така, какъв е проблемът?

Двамата посетители седнаха, огледаха разхвърляните наоколо книги и списания с отвращение.

— Ами, Чарлс — продължи ректорът, — идваме за това дело.

— Кое?

Ректорът го изгледа обидено:

— Приемаме тези неща много на сериозно. — След като Левин не отговори, продължи: — Делото, заведено от „Джиндайн“, разбира се.

— Това е пълна глупост. Ще го прекратят.

Деканът се приведе:

— Доктор Левин, за съжаление ние не споделяме вашия оптимизъм. Това дело не е самоцелно. „Джиндайн“ ви обвинява в кражба на поверителна информация, незаконен достъп до компютърната им система, клевета и какво ли още не.

Ректорът кимна:

— „Джиндайн“ предяви много сериозни обвинения. Не толкова заради фондацията, колкото заради методите ти на действие. Точно това най-много ме тревожи.

— Какво им има на методите ми?

— Не се карай на мен. — Ректорът нагласи маншетите си. — И преди си се забърквал в неприятности и ние винаги сме те поддържали. Не винаги ни е било лесно, Чарлс. Някои фирми, много влиятелни фирми, настояват да те изправим пред дисциплинарната комисия. Досега всеки път, когато етичността на действията ти е поставяна под въпрос… е, трябваше да защитаваме интересите на университета. Много добре знаеш какво е законно и какво — не. Придържай се в тези рамки. Сигурен съм, че ме разбираш. — Усмивката му леко помръкна. — Затова няма да те предупреждавам повече.

— Доктор Ландсбърг, струва ми се, че вие изобщо не оценявате ситуацията. Това не е някакво скарване между двама своенравни учени. Говорим за бъдещето на човешкия вид.

Левин погледна часовника си. Две минути. По дяволите!

Ландсбърг вдигна въпросително вежди:

— Бъдещето на човешкия вид ли?

— Това е война. „Джиндайн“ променя генома на половите ни клетки; по този начин извършва светотатство срещу самия човешки живот. „Крайностите в борбата за свобода не са зло.“ Не помните ли тази сентенция. Когато се разрушаваха концлагерите, никой не мислеше за етика и законност. Сега те се бъркат в самия човешки геном. Имам доказателства.

— Сравнението ти между нацистка Германия и „Джиндайн“ е обидно. Каквото и да си мислиш за тях, те не са СС. С това неуместно сравнение заличаваш добрите си дела в името на Холокоста.

— Напротив. Посочете ми разликата между евгенетиката на Хитлер и онова, което „Джиндайн“ прави в „Маунт Драгън“.

Ландсбърг се облегна на стола си и въздъхна отчаяно:

— Ако ти не виждаш разлика, Чарлс, значи погледът ти е замъглен. Аз подозирам, че това е свързано повече с личните ти противоречия с Брент Скоупс, отколкото с благородната загриженост за бъдещето на човечеството. Не знам какво е станало преди двайсет години и не ме интересува. Искаме да оставиш „Джиндайн“ на мира.

— Това няма нищо общо с противоречията ни…

Деканът вдигна нервно ръка:

— Доктор Левин, трябва да разберете интересите на университета. Не можем да ви оставим да си разигравате коня, докато ни съдят за двеста милиона!

— Приемам това за намеса в самостоятелността на фондацията. Скоупс опитва да упражни натиск срещу вас, нали?

Ландсбърг се намръщи:

— Ако под „натиск“ разбираш двестате милиона долара, да!

Телефонът иззвъня, модемът забръмча. На екрана се появи познатата картинка: мимът, който жонглира със земното кълбо.

Левин се облегна непринудено назад, за да закрие монитора от погледа на посетителите си.

— Имам малко работа — каза.

— Чарлс, струва ми се, че пак не си разбрал. Можем да отнемем лиценза на фондацията, когато си поискаме. И ако продължаваш да се инатиш, ще го направим.

— Няма да посмеете. Пресата ще ви разнищи. Освен това аз имам договор.

Ректорът рязко се изправи и се запъти към вратата, лицето му бе пребледняло. Деканът стана бавно, наведе се към Левин:

— Чували ли сте някога израза „неетично поведение“? Това е едно от условията, при които имаме право да прекратим договора ви.

Той се приближи до вратата, после спря, погледна замислено Левин.

Глобусът на екрана започна да се върти по-бързо, мимът, който го държеше се намръщи нетърпеливо.

— Приятно ми беше да побъбрим — каза Левин. — Моля, затворете вратата, като излизате.

Когато Карсън влезе в заседателната зала на „Маунт Драгън“, прохладното бяло помещение беше претъпкано с хора. Звучеше припрян шепот. Днес мониторите бяха скрити, видеостената — изключена. Покрай стените бяха наредени масички с пълни кани кафе и пластмасови чашки и учените се тълпяха около тях.

Карсън мерна Андрю Вандеруогън и Джордж Харпър в един ъгъл. Харпър му помаха:

— Срещата всеки момент започва. Готов ли си?

— Готов за какво?

— Де да знам? За кръстосан разпит, предполагам. Говори се, че ако не му хареса нещо, може да ни закрие.

Карсън поклати глава:

— При такъв инцидент няма да го направят.

Харпър изръмжа:

— Чува се също, че този ревизор има право да възбужда и съдебни дела.

— Съмнявам се. Откъде се чуват такива неща?

— От обичайния извор на слухове в „Маунт Драгън“: стола. Вчера не те видяхме. Докато не отворят Ниво–5, не ни остава нищо друго, освен да киснем в библиотеката или да играем тенис на четирийсетградусовата жега.

— Излязох да пояздя.

— Да яздиш? Знойната си лаборантка ли имаш предвид?

Харпър се разхили.

Карсън завъртя очи. Харпър понякога го дразнеше. Беше решил да не споменава за срещата си с Най пред никого. Така само щеше да си създаде повече главоболия.

Харпър се обърна към Вандеруогън, който хапеше устни и зяпаше безизразно тълпата:

— Като се замисля, и ти не беше в кафето. Целия ден в стаята си ли стоя, а, Андрю?

Карсън се намръщи, Вандеруогън очевидно още се измъчваше за случката в Камерата на смъртта и за мъмренето от страна на Скоупс. По зачервените му очи личеше, че напоследък не е спал много. Харпър беше тактичен като слон.

Вандеруогън се обърна и го изгледа. Изведнъж залата утихна. Влязоха четирима души: Сингър, Най, Майк Мар и слаб, прегърбен мъж с кафяв костюм. Непознатият носеше издуто куфарче, което тежко се удряше в краката му при всяка крачка. Светлорусата му коса бе започнала да посивява на слепоочията; носеше очила с черни рамки, които правеха кожата му да изглежда още по-бледа. Имаше вид на болен от жълтеница.

— Това сигурно е инспекторът — прошепна Харпър. — Не ми изглежда много страшен.

— Типичен книжен плъх — съгласи се Карсън. — Ще изгори жестоко на това слънце.

Сингър излезе на катедрата, почука по микрофона и вдигна ръка. Приятното му, червендалесто лице изглеждаше уморено.

— Както знаете — заговори той, — за трагични инциденти като този от миналата седмица веднага се докладва на съответните власти. Господин Тийс е от Агенцията за безопасност на околната среда и труда. Той ще прекара известно време сред нас в „Маунт Драгън“, ще разследва причините за нещастния случай и ще инспектира мерките ни за безопасност.

Най стърчеше неподвижно до Сингър и оглеждаше мълчаливо събраните учени. Само едно мускулче на лицето му потрепваше. Мар стоеше до него, кимаше от време на време и се хилеше. Шапката му бе нахлупена толкова ниско, че очите му почти не се виждаха под периферията. Карсън знаеше, че като началник на охраната Най носи основната отговорност за нещастния случай. Явно и двамата с Мар го знаеха. Погледът на началника на охраната срещна за кратко неговия, после се отмести. „Може би това обяснява избухването му в пустинята — помисли си Карсън. — Какво обаче правеше там? Каквото и да е, сигурно е много важно, щом го принуждавала пренощува навън в навечерието на такава важна среща.“

— По закона за поверителността на информацията същността на изследванията ни ще остане тайна, независимо от хода на проверката. Нищо няма да стигне до средствата за масово осведомяване. — Сингър се размърда неловко на подиума. — Искам да наблегна на едно: всеки в „Маунт Драгън“ трябва да оказва пълно съдействие на господин Тийс. Това е заповед пряко от Брент Скоупс. Мисля, че няма нужда от повече обяснения.

В залата цареше тишина. Сингър кимна:

— Добре. Сега господин Тийс може би ще поиска да каже няколко думи.

Мъжът с болнавия вид се приближи до микрофона, без да изпуска куфарчето си.

— Здравейте — заговори, по устните му заигра тънка усмивка. — Казвам се Гилбърт Тийс, можете да ме наричате Джил. Предполагам, че ще остана тук през следващата седмица, може би малко повече, ще си вра носа навсякъде. — Той се засмя, кратък, писклив смях. — Това е стандартна процедура в такива случаи. Разбира се, ще говоря лично с повечето от вас и, разбира се, ще имам нужда от помощта ви, за да разбера какво точно се е случило. Знам, че ще е много трудно за пряко засегнатите.

Той замълча, явно бе казал всичко, което възнамеряваше.

— Някакви въпроси? — попита накрая.

Никой не поиска думата. Тийс се отдръпна от микрофона.

Сингър отново заговори:

— Обеззаразяването на Ниво–5 приключи и ние решихме да го отворим незабавно. Колкото и да ви е трудно, очаквам утре всички да се явите на работа. Изгубихме много време и трябва да наваксаме. — Той прокара ръка по челото си. — Това е. Благодаря за вниманието.

Тийс изведнъж се изправи, вдигна ръка:

— Доктор Сингър? Може ли още една дума?…

Сингър кимна и инспекторът отново излезе на подиума:

— Отварянето на Ниво–5 не е моя идея, но то може би ще ми помогне в проверката. Малко съм изненадан, че господин Скоупс не е сред нас. Останал съм с впечатлението, че той обича да присъства, поне в компютърния смисъл на думата, на такива събрания.

Той замълча в очакване, но нито Сингър, нито Най пожелаха да обяснят.

— В такъв случай — продължи Тийс — бих искал да задам на всички един основен въпрос. Може би ще изкажете някакви предположения на индивидуалните ни срещи. — Той направи пауза, после продължи: — Чудя се защо аутопсията и кремацията на Брандън-Смит са извършени толкова бързо и в такава тайнственост.

Никой не продума. Тийс, все така стиснал куфарчето си, отново се усмихна за кратко и последва Сингър.

Въпреки че Карсън не бързаше много за работа на следващата сутрин, повечето изолационни костюми още стояха на местата си. Това не го изненада; никой не гореше от желание да се върне в Камерата на смъртта.

Докато се преобличаше, стомахът му се сви. От нещастието бе изминала почти една седмица. Макар че от време на време виденията от инцидента — дупката в костюма на Брандън-Смит, червените драскотини по бедрото й — отново му се явяваха, той почти беше забравил Камерата на смъртта. Сега си спомни всичко: тесните коридори, застоялия въздух, чувството за постоянна опасност. Той затвори очи и опита да прогони страха.

Тъкмо си нахлузваше шлема, когато в съблекалнята влезе Де Вака. Погледна го:

— Май не бързаш много.

Той вдигна рамене.

— Нито пък аз — призна тя.

Настъпи неловко мълчание. Не бяха разговаряли много след смъртта на Брандън-Смит. Карсън предполагаше, че колежката му усеща чувството му за вина и не иска да го измъчва допълнително.

— Е, поне пазачът оцеля — каза тя.

Карсън кимна. Последното, което искаше сега, бе да обсъжда нещастието. Металната врата с големия предупредителен знак го чакаше в другия край на стаята. Навремето така си беше представял газовите камери в концентрационните лагери.

Де Вака започна да си навлича костюма. Карсън я изчака, по някаква причина не искаше да минава сам през отровния душ.

— Онзи ден излязох да пояздя — сподели той. — Стига да не виждаш „Маунт Драгън“, пустинята е много красива.

Де Вака кимна:

— Винаги съм харесвала пустинята. Хората казват, че е грозна, но аз мисля, че на света няма по-красиво място. Кой кон взе?

— Дорестия жребец. Излезе доста добър. Една от шпорите ми е счупена, но дори не се наложи да ги използвам. Ако намеря някой да ми я поправи тук, ще е голямо чудо.

Де Вака се засмя:

— Знаеш ли онзи стар руснак. Павел Владимиро… не знам си какво? Той е електроинженер, грижи се за стерилизационната пещ и вентилационната система. Устройството ми за компактдискове се развали, той го разглоби и го оправи, просто ей така. Твърдеше, че никога досега не е виждал такова устройство.

— Невероятно. Ако може да оправи компактдисково устройство, една шпора ще е фасулска работа за него. Може би трябва да отида.

— Имаш ли представа какво смята да прави този инспектор?

— Не. Може би няма да му е много трудно да реши, като се има предвид…

Той замълча. „Като се има предвид, че аз съм главният виновник за нещастието.“

— Ямашито, видеотехникът, каза, че днес цял ден щял да гледа записите от системата за сигурност.

Тя напъха ръце в ръкавите на костюма.

Двамата си сложиха шлемовете, провериха се взаимно и влязоха в дезинфекционната камера. Докато жълтата отровна течност го обливаше, Карсън си пое дълбоко въздух, за да преодолее неотменното гадене.

Беше се надявал след сложните процедури по обеззаразяване Камерата на смъртта да изглежда поне малко по-различно. Лабораторията обаче бе такава, каквато я беше оставил, когато Брандън-Смит се появи на вратата, за да съобщи за смъртта на маймуната. Столът му се намираше под същия ъгъл спрямо бюрото и лаптопът му бе отворен и включен в мрежата, готов за използване. Той седна и се включи в системата на „Джиндайн“. Стартира програмата за текстообработка и на екрана се появи файлът, върху който бе работил в деня на нещастието. Курсорът мигаше на края на последния ред, сякаш го чакаше да продължи. Карсън се приведе над компютъра.

Изведнъж всичко от екрана изчезна. Карсън изчака известно време, после натисна няколко клавиша. Компютърът не реагира и той изруга наум. Може би батерията се беше изтощила. Той погледна контакта и установи, че компютърът е включен там. Странна работа.

На екрана се очертаха контурите на някаква картинка. „Сигурно е Скоупс“ — помисли си Карсън. Директорът на „Джиндайн“ бе известен с навика да си играе с компютрите на хората. Може би искаше да си поговорят, да разсее малко атмосферата в Камерата на смъртта.

На екрана се появи образът на пантомимен артист, балансиращ земното кълбо на единия си пръст. Кълбото се въртеше бавно. Озадачен, Карсън натисна клавиша Escape, но без резултат.

Картинката изведнъж изчезна и на нейно място се появиха букви:

Гай Карсън?

„Да“ — написа Карсън.

С Гай Карсън ли говоря?

„С Гай Карсън, ами, с кой друг?“

Добре, гледай сега, Гай! Много се забави. Знаеш ли колко те чакам? Преди всичко обаче трябва да се уверя, че си ти. Кога е родена майка ти?

„2 юни 1926 г. Кой си ти?“

Благодаря. Аз съм мимът. Трябва да ти предам много важно съобщение от един твой стар приятел.

„Мим ли? Ти ли си, бе, Харпър?“

Не, не е Харпър. Съветвам те да изгониш всички от лабораторията да не би случайно някой да види какво си пишем. Кажи ми, когато си готов.

Карсън погледна Де Вака, която се беше вглъбила в работата си в другия край на помещението.

„Кой, по дяволите, си ти?“ — натрака гневно той.

О-хо! Внимавай с мима, да не пострадаш. Няма да ти хареса.

„Слушай, не обичам…“

Искаш ли да видиш какво ще ти изпратя?

„Не.“

Не съм сигурен. Преди да ти пратя съобщението, искам да знаеш, че това е изключително секретен канал и че аз, мимът, не някой друг, съм проникнал през всички защити на компютърната система на „Джиндайн“. Никой в компанията не знае за разговора ни, нито може да се намеси в него. Правя го за твоя сигурност, момче. Ако, докато четеш съобщението, някой влезе в стаята, натисни някой клавиш и на екрана ще се появи лъжлива картина с генетични кодове. После, за да се върнеш отново на съобщението, пак натисни някой клавиш. Абракадабра, фокус-мокус и такива ми ти работи. Хайде сега, седни си на задника и чети.

Карсън отново погледна Де Вака. Може би това беше поредната шега на Скоупс. Този човек имаше странно чувство за хумор. От друга страна, Скоупс не беше изпратил нито едно съобщение на компютъра му от деня на нещастието. Може би му беше сърдит и сега изпробваше верността му към фирмата. Карсън погледна смутено компютъра.

Екранът премигна и след миг на него се появи писмо:

Скъпи Гай,

Пише ти Чарлс Левин, бившият ти преподавател. Биохимия 162. Помниш ли ме? Ще пристъпя направо по същество, защото съзнавам, че ще се почувстваш неудобно, като четеш тези редове.

„Господи“ — помисли си Карсън. Това бе вицът на годината. Доктор Левин да проникне в системата на „Джиндайн“. Как беше възможно? Това обаче наистина бе той и ако Скоупс научи… Карсън отново натисна отчаяно няколко пъти клавиша Esc, но пак без резултат.

Гай, чух слухове за нещастен случай в „Маунт Драгън“. Какъв е този вирус? Какво се опитвате да правите с него? Наистина ли е толкова опасен, колкото се говори? Хората в тази страна имат право да знаят. Ако е вярно, ако наистина се занимавате с нещо, с което не можете да се справите, с нещо, по-опасно и от атомната бомба, никой от нас не е в безопасност.

Добре помня какъв студент беше, Гай. Ти си наистина независим ум. Скептик. Никога не приемаше онова, което чуваш на лекции, като даденост; искаше да видиш доказателства. Това е рядко качество, Гай, надявам се да не си го изгубил. Сега те умолявам да използваш тази твоя вродена склонност, да се съмняваш, и в работата си в „Маунт Драгън“. Не приемай на доверие всичко, което ти казват. Сигурен съм, че съзнаваш, че нищо не е абсолютно обезопасено, че никой не е безгрешен. Ако слуховете са верни, сигурно вече си го научил. Моля те, задай си този въпрос: Струва ли си?

С помощта на мима, който е специалист по проникването през компютърни защити, аз отново ще се свържа с теб. Следващия път може би ще разговаряме в реално време: мимът не искаше да рискува при първия ни контакт.

Помисли върху думите ми, Гай. Моля те.

Желая ти всичко най-хубаво.

Чарлс Левин.

Екранът се изчисти. Сърцето на Карсън затуптя лудо, с трепереща ръка той напипа копчето за изключване. Трябваше да изключи проклетия компютър още в самото начало. Възможно ли беше наистина да е Левин? Интуицията му подсказваше, че е той. Този човек сигурно беше полудял, за да се свързва с него по такъв начин, да застрашава бъдещето му. Постепенно го обхвана гняв. Как, по дяволите, можеше да е сигурен, че каналът е безопасен?

Карсън добре си спомняше Левин: как крачи нервно по подиума, как говори разпалено, как сакото му се развява и по дрехите му се сипе тебешир от дъската. Веднъж толкова се беше залисал, докато пишеше някаква дълга химична формула, че падна от подиума. В много отношения той бе забележителен преподавател: с нестандартни виждания, новатор; но също така избухваше лесно, беше нервен, раздираше се от противоречия. Сега беше стигнал твърде далеч. Очевидно си бе загубил разсъдъка.

Той отново включи компютъра и се свърза в мрежата за втори път. Ако Левин отново опита да му досажда, щеше да му даде да разбере какво мисли за методите му. След това щеше да изключи компютъра, без да му даде възможност за отговор.

Той погледна екрана и застина.

Съобщение от Брент Скоупс

Натиснете ENTER за да се включите

Опитвайки да прогони страха, Карсън натисна клавиша. Да не би Скоупс да е прочел предишното съобщение?

Здравей, Гай.

„Добро утро, Брент.“

Исках само да те поздравя с добре дошъл. Знаеш ли какво е казал Т. Х. Хъксли? „Най-голямата трагедия в науката е унищожаването на една красива хипотеза от един грозен факт.“ Случаят е точно такъв. Идеята ти беше много добра, Гай. Жалко, че не проработи. Сега трябва да продължаваме нататък. Всеки ден забавяне струва на „Джиндайн“ почти един милион долара. Всички чакат дезактивирането на вируса. Не можем да продължим напред, ако не преодолеем този проблем. Всичко зависи от теб.

„Знам“ — написа Карсън. — „Обещавам да направя всичко възможно.“

Това е само началото, Гай. Да направиш всичко възможно, е само началото. Искам резултати. Претърпяхме неуспех, но неуспехът е нормално нещо в науката. Надявам се да се справиш. Имаше почти цяла седмица за размисъл. Надявам се да са ти хрумнали нови идеи.

„Ще повторим изследванията, ще потърсим пропуски. Освен това ще повторим картирането на гена, за всеки случай.“

Много добре, само побързай. Искам да изпробваш и още нещо. Знаеш ли, научих нещо много важно от този неуспех. В момента пред мен са резултатите от аутопсията на Брандън-Смит. Доктор Грейди е свършил отлична работа. По някаква причина щамът, който ти създаде, е много по-силно заразен от изходния. Убива болния изключително бързо, броени часове след появата на антитела в кръвта. Искам да разбера защо. Преди кремацията запазихме култура от вирусния щам, скоро ще ти я донесат. Нарекохме новия щам _x-flu II. Искам да направиш пълни изследвания на този вирус. Искам да знам как действа. Вместо да го неутрализираш, ти си го направил по-опасен._

„Не разбирам…“

Боже мили! Гай, ако разбереш какво го прави толкова смъртоносен, може би то ще ти подскаже как да го ОБЕЗВРЕДИШ. Малко съм изненадан, че не си се сетил сам. Хайде, хващай се за работа.

Прозорецът за разговор на екрана се затвори. Карсън се облегна назад, издиша бавно. Теоретически това беше възможно, но мисълта да работи с вируса, убил Брандън-Смит, го ужасяваше.

Сякаш напук на него на вратата се появи един лаборант. Носеше метална табличка с пластмасови панички. Всяка от тях бе означена със символа за особено опасен микроорганизъм, на капаците пишеше: x-flu II.

— Подарък за Гай Карсън — обяви със зловеща усмивка лаборантът.

Следобедните слънчеви лъчи проникваха през гледащите на запад прозорци и изпълваха кабинета на Сингър със златиста светлина. Най седеше на дивана и съзерцаваше безмълвно камината; директорът стоеше до бюрото си с гръб към стаята, загледан в простора на пустинята.

На вратата се появи крехък силует с надуто до пръсване куфарче. Новодошлият се изкашля леко.

— Заповядайте — покани го Сингър.

Тийс влезе, кимна за поздрав на двамата мъже. Оредялата му светлоруса коса едва покриваше болезнено зачервеното му теме, изгорелият му нос вече се белеше. Той се усмихна смутено, сякаш съзнаваше, че изглежда не на място в този суров климатичен пояс.

— Настанявайте се.

Сингър махна разсеяно към кабинета.

Въпреки че имаше предостатъчно незаети кресла, Тийс се насочи веднага към дивана и седна до Най. Началникът на охраната настръхна, премести се в самия край на меката мебел.

— Да започваме — заговори Сингър. — Не обичам да закъснявам за вечерното си питие.

Тийс, който вече се бореше с ключалката на куфарчето си, вдигна поглед и се усмихна за кратко. Извади малък касетофон и го постави внимателно на масата пред себе си.

— Няма да ви отнемам много време — успокои го той. В същото време Най извади своя касетофон и го постави до този на инспектора.

— Много добре — похвали го Тийс. — Винаги е хубаво да имаш копие от разговора на касета, нали, господин Най?

— Да — тросна се охранителят.

— О! — изненада се Тийс, сякаш досега не беше чувал Най да говори. — Англичанин ли сте?

Най бавно се обърна към него:

— Да, по произход.

— И аз. Баща ми, сър Уилбърфорс Тийс беше барон на имението Тийсуд Хол в Пенинз. Големият ми брат наследи титлата и парите, а на мен ми връчиха билет за Америка. Чували ли сте за него? Тийсуд Хол имам предвид.

— Не.

— Наистина ли? — Тийс вдигна вежди. — Много хубаво кътче. Намира се сред Хамстърлийския лес, но е много близо до Къмбрия. Прекрасно е, особено в този сезон. Езерата Грасмиър, Траутбек… Уиндърмиър.

Атмосферата в стаята изведнъж стана по-напрегната. Най погледна гневно усмихнатото лице на Тийс:

— Господин Тийс, предлагам да пропуснем общите приказки и да говорим по същество.

— Ама, господин Най, та ние вече говорим по същество! Както научих, навремето вие сте били началник на службата за охрана на ядрената база „Уиндърмиър“. Към края на седемдесетте, доколкото си спомням. Тогава се е случило онова ужасно нещастие. — Той поклати тъжно глава. — Все забравям, шестнайсет жертви ли бяха, или шейсет… Както и да е, преди да ви назначат в „Джиндайн“ не сте могли да си намерите работа в тази област в продължение на цели десет години. Прав ли съм? Работили сте за някаква петролна компания в Близкия изток. Подробностите около това назначение за съжаление са доста неясни. — Той почеса с нокът обеления си нос.

— Това няма нищо общо с настоящата проверка — възрази Най.

— Да, но има много общо с доверието, което ви има Брент Скоупс. А това доверие, от своя страна, има общо с проверката.

— Това е смешно. Ще подам оплакване от поведението ви пред по-висока инстанция.

— Какво поведение? — усмихна леко Тийс. След това, без да дочака отговор, добави: — И каква по-висока инстанция?

Най го изгледа гневно и заговори привидно спокойно:

— Стига сте остроумничили. Много добре знаете какво стана в „Уиндърмиър“. Няма нужда да задавате повече въпроси на тази тема.

— Чакайте малко — намеси се Сингър с престорена загриженост. — Господин Най, недейте…

Тийс вдигна ръка:

— Съжалявам. Господин Най е прав. Аз наистина знам всичко за „Уиндърмиър“. Искам просто да сверя фактите. В тези доклади… — Той извади дебела купчина книжа от куфарчето си. — … винаги има толкова неточности. Пишат ги държавни чиновници, а човек никога не знае какво може да се роди в главата на един чиновник, нали, господин Най? Реших, че може би ще се възползвате от възможността да изгладите някои недоразумения.

Най запази гробно мълчание.

Тийс вдигна рамене и извади голям жълт плик.

— Много добре, господин Най. Да продължим нататък тогава. Бихте ли ми разказали със свои думи какво се случи в деня на нещастието.

Най се изкашля:

— В пет и половина получих сигнал за тревога втора степен в района със степен на биологична защита — пет.

— Много числа. Какво означават?

— Имаше нарушение в изолацията. Нечий предпазен костюм се беше пробил.

— И кой подаде сигнала?

— Карсън. Доктор Гай Карсън. Подаде го по общата система за оповестяване.

— Разбирам. Какво стана после?

— Незабавно слязох в станцията на охраната, оцених сериозността на проблема и поех ръководството на комплекса до отстраняването му.

— Наистина ли? Без да уведомите доктор Сингър?

— Такива са правилата.

— И, доктор Сингър, след като научихте, че господин Най е поел командването, вие, разбира се, с радост се съгласихте, така ли?

— Разбира се.

— Доктор Сингър — продължи малко по-остро Тийс, — прекарах този следобед в гледане на видеозаписите от деня на аварията. Изслушах повечето разговори, които са се провели. Бихте ли помислили пак?

Последва кратко мълчание.

— Е — отвърна след малко Сингър, — всъщност не бях много доволен от това. Но в крайна сметка се съгласих.

— Господин Най — продължи Тийс, — твърдите, че поемането на командването от вас е било в съгласие с правилата за безопасност. Доколкото ми е известно обаче, вие имате това право само ако според вас директорът не може да се справи адекватно със ситуацията.

— Така е.

— Значи, вие сте сметнали, че директорът няма да се справи адекватно с положението.

Последва дълго мълчание.

— Да — отвърна накрая Най.

— Това е абсурдно! — избухна Сингър. — Нямаше нужда да го прави. Аз владеех напълно ситуацията.

Най запази мълчание, лицето му беше напълно безизразно.

— И така — продължи спокойно Тийс, — от това мога ли да си извадя заключението, че сте сметнали, че доктор Сингър е неспособен да овладее аварията?

Този път Най отговори, без да се замисля:

— Доктор Сингър си позволява да поддържа твърде близки приятелски отношения с подчинените си. Той е учен, но е склонен към излишни емоции и не издържа на стресови ситуации. Ако командването беше останало в негови ръце, изходът можеше да бъде съвсем различен.

Сингър подскочи:

— Какво лошо има в приятелските отношения? Господин Тийс, дори от толкова кратко общуване би трябвало да сте си извадили извод с какъв човек имате работа. Той е мегаломан. Никой не го харесва. Изчезва някъде в пустинята буквално всяка събота и неделя. Всички се чудят защо Скоупс още го търпи.

— О! Разбирам.

С усмивка на уста Тийс запрелиства документите си. В стаята настъпи неловко мълчание. Сингър обърна гръб на Най и се върна при прозореца. Тийс извади химикалка от джоба си и надраска някакви бележки. После я размаха пред очите на Най:

— Разбирам, че тези неща са пълно табу тук. Добре, че правя изключение. Мразя компютрите.

Върна внимателно химикалката на мястото й.

— И така, доктор Сингър — продължи той, — да поговорим за вируса, с който работите — x-flu. Данните, които получих, са доста оскъдни. Какво го прави толкова смъртоносен?

— Ако знаехме, щяхме да вземем съответни мерки.

— Какви мерки?

— Да го направим по-безопасен, разбира се.

— Защо изобщо работите с такъв ужасен вирус?

Сингър се обърна към него:

— Не сме имали такова намерение, повярвайте. Заразността на x-flu е неочакван страничен ефект от метода ни за генна терапия. Вирусът постоянно се изменя. Ако успеем да го стабилизираме, той вече няма да представлява опасност. Нещастието с Розалинд се случи, защото тя се зарази с вирус точно в този начален стадий.

— Розалинд Брандън-Смит — повтори бавно Тийс. — Не сме особено доволни от начина, по който е проведена аутопсията й.

— Следвахме стандартната процедура — намеси се Най. — Аутопсията се извърши в лабораторията от ниво на защита 5 при съответните мерки за сигурност. След това тялото беше кремирано, а лабораториите — обеззаразени.

— Не това ме тревожи, а лаконичността на доклада от аутопсията. Много е кратък, което ме навежда на няколко въпроса. Доколкото разбирам, мозъкът на Брандън-Смит буквално е експлодирал. Въпреки това тя е била заключена в изолатор далеч от всякаква медицинска помощ.

— Не бяхме сигурни, че се е заразила — обясни Сингър.

— Как е възможно? Била е одраскана от инфектирано шимпанзе. Не може да не е имала антитела срещу вируса.

— Нямаше. Явно периодът от появата на антитела до смъртта е твърде кратък.

Тийс се намръщи:

— Обезпокоително кратък, бих казал.

— Не забравяйте, че това е първият човек, който се разболява от тази болест. И надявам се, последният. Този щам на x-flu е особено заразен. Докато получим резултатите от кръвната проба, тя вече бе мъртва.

— Кръв. Още една странност на доклада. Очевидно преди смъртта тя е получила сериозен вътрешен кръвоизлив. — Тийс погледна папката си и заби пръст в един абзац: — Вижте. Вътрешните й органи буквално са плували в кръв. Разрушаване на капилярите, предполагам.

— Без съмнение, това е следствие от инфекцията с x-flu — обясни Сингър. — Не е нещо ново. Получава се и при ебола.

— Да, ама според доклада при шимпанзетата такива симптоми не се наблюдават.

— Очевидно болестта протича различно при хора. Нищо чудно.

— Може би сте прав… — Тийс прелисти на следващата страница — … но това не е единственото странно в доклада. В мозъка например са установени високи нива на невромедиатори. По-точно, допамин и серотонин.

Сингър разпери ръце:

— Това също са симптоми на x-flu. Очаквах ги.

Тийс затвори папката:

— Но при шимпанзетата не се наблюдават.

Сингър въздъхна:

— Господин Тийс, накъде биете? Всички знаем колко е опасен вирусът. Усилията ни са насочени към обезвреждането му. Един учен, Гай Карсън, се занимава само с това.

— Карсън. А, да. Онзи, който е дошъл на мястото на Франклин Бърт. Горкият господин Бърт, сега прекарва дните си в психиатричната клиника във Федъруд Парк. — Тийс се наведе напред и понижи глас: — Е, това вече е странно, докторе. Говорих с Дейвид Фоси, лекуващия лекар на Франклин Бърт. Капилярите на Бърт също не са от най-здравите. А нивата на серотонина и допамина в мозъка му също са значително повишени.

Сингър застина:

— Боже мили.

Загледа се в далечината, сякаш пресмяташе нещо. Тийс вдигна пръст:

— Но! Бърт няма антитела срещу x-flu и откакто е напуснал „Маунт Драгън“ са минали няколко седмици. Така че със сигурност не е заразен.

Напрежението в стаята видимо спадна.

— Сигурно е съвпадение — предположи Най.

— Съмнявам се. Работите ли и с други смъртоносни вируси?

Сингър поклати глава:

— Имаме замразени култури: марбургска треска, ебола, ласа; но никой от тези вируси не предизвиква душевно разстройство.

— Така е. Нямате ли нещо друго?

— Твърдо не.

Тийс се обърна към началника на охраната:

— Какво точно се случи с доктор Бърт?

— Доктор Сингър препоръча да бъде сменен — отвърна просто той.

— Доктор Сингър ли?

— Беше възбуден, нервен — обясни директорът. Подвоуми се. — Бяхме приятели. Той беше много чувствителен човек, изключително мил и отзивчив. Макар че не говореше за това, мисля, че жена му много му липсваше. Тук стресът е голям… Човек трябва да е особено издръжлив, а той не беше. Не издържа. Когато започнах да забелязвам елементи на параноя, препоръчах да го пратят в Централната болница на Албукерк за изследвания.

— Не е издържал на стреса, значи. Извинете, докторе, но състоянието, което описахте, не ми прилича на обикновена депресия. — Тийс погледна в отвореното си куфарче. — Доколкото съм запознат, доктор Бърт се е дипломирал в института „Джон Хопкинс“ за половината от предвиденото време.

— Да… той беше… блестящ ум.

— След това според материалите, които имам, доктор Бърт е работил в спешното отделение на харлемската болница „Миър“, на Източна 155-та улица номер 944. Ходили ли сте някога в този квартал?

— Не.

— Полицаите наричат жителите му „пластмасови чашки“. Това красноречиво говори за стойността на човешкия живот в тази джунгла. Доктор Бърт е работил на смени, известни сред стажантите като „трийсет и шест часова специална“. Трийсет и шест часа работа, дванайсет почивка, после пак трийсет и шест часа дежурство. Всеки ден — и така три месеца.

— Не знаех — призна Сингър. — Не сме разговаряли много за миналото му.

— След това, през първите си две години като практикуващ лекар, доктор Бърт написва четиристотин страници монография: „Метастази“. Отличен труд. През същото време е водил тежко дело за развод с първата си жена.

След неколкосекундна пауза Тийс заговори по-високо:

— И искате да ми кажете, че този човек не издържа на психическо натоварване?

Той избухна в кратък смях, но лицето му остана сериозно. Никой от събеседниците му не проговори. След малко инспекторът се изправи:

— Е, господа, не смятам повече да ви задържам. — Прибра касетофона и папката в куфарчето си. — Разбира се, след като се срещна с останалите служители, пак ще поговорим. — Той почеса обеления си нос, усмихна се глуповато: — Някои почерняват, други изгарят. Аз съм от изгарящите.

Над бялата дървена къща на ъгъла на Чърч Стрийт и Сикамор Терас в кливландското предградие Ривърпойнт се спусна нощ. Лек майски бриз зашумя в листата на дърветата, в далечината залая куче, самотната сирена на влак проехтя в тайнствения тих квартал.

Светлината, която се процеждаше през пердетата на сводестия прозорец на втория етаж, не беше жълта като на останалите къщи, а студена, синкава като от телевизионен екран. Ако човек спре под отворения прозорец, можеше да чуе леко пиукане и тихото чукане по компютърни клавиши. По пустата улица обаче не минаваше никой.

В стаята седеше дребен мъж. Стената зад гърба му бе гола, само с една безлична дървена врата; покрай останалите имаше метални рафтове. По рафтовете бяха наредени множество електронни апарати, свързани един с друг. Сред тях имаше монитори, дискови устройства и многобройни приспособления, лукс за много разузнавателни служби на по-малки държави: устройства за проникване в компютърни мрежи, за четене на чужди факсове, за предаване на образи към далечни компютърни монитори, за разгадаване на пароли, за подслушване на клетъчни телефони. В стаята се носеше лека миризма на нагрети и наелектризирани проводници. Между рафтовете като големи змии се проточваха дебели кабели.

Дребният мъж се размърда, инвалидната количка, в която седеше, изскърца недоволно. Той вдигна осакатената си ръка към специално пригодената клавиатура, прикрепена отстрани на инвалидната количка и с единствения си пръст започна да натиска клавишите. Чу се тихо бръмчене на модем, върху един монитор премина редица букви, появи се прозорец за въвеждане на парола.

Пръстът се премести към ред големи цветни копчета и натисна едно.

В стаята настъпи тишина. Инвалидът в количката не одобряваше простите начини за проникване в компютърни мрежи чрез брутално насилване на системата и прости математически алгоритми. Програмата му влизаше през различните защитни нива на фирмите с общия поток на информацията, заобикаляйки всички пароли. Изведнъж екранът отново просветна и през него потекоха низове от букви. Осакатената ръка се вдигна отново и занатиска различни клавиши, първо бавно, после малко по-бързо, въвеждайки сложни шестнайсетични кодове. Екранът почервеня и на него се появиха думите „Компютърна система «Джиндайн» — Поддръжка“ заедно с компютърно меню.

За пореден път беше проникнал в крепостта „Джиндайн“.

Обезобразената ръка се вдигна за трети път, за да стартира две програми, работещи в комплект. Първата щеше да измени един от файловете на оперативната система, за да вкара втората като безобиден файл по поддръжка на мрежата. Втората, от своя страна, щеше да създаде безопасния канал за връзка с „Маунт Драгън“.

Инвалидът изчака търпеливо програмите да преодолеят защитните механизми на системата. Накрая се чу леко пиукане и на екрана се появиха няколко обикновени съобщения.

Ръката отново посегна към клавиатурата и острото пищене на модем изпълни стаята. Включи се друг монитор и на него бързо се появиха думи, написани от невидима ръка:

Трябваше да се обадиш преди час! Не е лесно да съобразявам всичките си ангажименти с теб.

Обезформеният пръст бързо натрака отговора:

„Обожавам да ме поучаваш, професоре. Толкова си безгрешен. Как го постигаш?“

Много късно стана. Сигурно си е тръгнал.

Пръстът отново занатиска клавишите:

„О, ограничен мозъко! Без съмнение, доктор Карсън си има друг компютър в стаята. Ще успеем да привлечем безценното му внимание там. Само помни основните правила.“

Добре. Хайде.

Пръстът натисна едно копче и друга програма се зае с изпращането на анонимно съобщение до Гай Карсън в „Маунт Драгън“. Имайки предвид реакцията на Карсън при предишната им среща, мимът реши да пропусне обичайната си интродукция — младият учен можеше да изгаси компютъра, ако пак види картинката на жонглиращия със земното кълбо артист. След няколко секунди на екрана се появи послание от Ню Мексико:

Тук е Гай. Кой е?

Пръстът натисна един-единствен цветен клавиш, за да изпрати предварително написаната си реплика по мрежата:

„Как кой? Пак съм аз, мимът. Давам ти професор Левин.“

Натисна друг клавиш, за да свърже и професора в безопасния канал.

Забрави — дойде отговорът на Карсън. — Изчезвай от системата.

„Гай, моля те, тук е Чарлс Левин. Дай ми една минутка. Нека да поговорим.“

Няма начин. Изключвам.

Мимът натисна друг клавиш и на екрана се появи друго предварително записано съобщение:

„Само една скапана минутка, пич! Тук е мимът. Аз владея мрежата. Вкарал съм ти едно вирусче, така че, ако изключиш, ще задействаш алармената система. Гарантирам ти, че това ще ти спечели един доста кратък разговор с любимия ти господин Скоупс. Страхувам се, че единственият начин да се отървеш от мима е да изслушаш добрия професор. Слушай сега, пич. По желание на професорчето уредих начин да се свързваш пряко с него. Ако решиш да си побъбрите, просто изпрати покана за разговор на самия себе си. Точно така, на себе си. Това ще активира комуникационния змей, който съм инсталирал в мрежата и ще те свърже с добрия професор, стига великият му компютър да е включен. Давам думата на професор Левин.“

Ако си мислите, че така ще ме спечелите на ваша страна, Левин, много се лъжете. Застрашавате цялата ми кариера. Не искам да имам нищо общо нито с вас, нито с кръстоносния ви поход.

„Нямам друг избор, Гай. Този вирус е изключително опасен.“

Нашата лаборатория е най-сигурната в света…

„Очевидно не достатъчно сигурна.“

Това беше случайно недоглеждане.

„Повечето нещастни случаи се получават така.“

Работим върху продукт, който ще допринесе неизмеримо много за добруването на човечеството, ще спасява милиони животи всяка година. Не ме убеждавайте, че това, което правим, е лошо.

„Гай, вярвам ти. Защо тогава се занимавате с такъв смъртоносен вирус?“

Вижте, това е целият проблем, опитваме се да го дезактивираме, да го направим безопасен. Махайте се сега от компютъра ми.

„Чакай. Какво е това медицинско чудо, за което говориш?“

Нямам право да издавам.

„Отговори поне на един въпрос. Този вирус променя ли генома на половите клетки, или само на соматичните?“

На половите.

„Знаех си. Гай, наистина ли смяташ за правилно да се променя човешкия геном?“

Ако това ще бъде в полза на човечеството, защо не? Ако това ще ни помогне да унищожим едно смъртоносно заболяване веднъж завинаги, кое е неморалното?

„Каква болест?“

Не ви влиза в работата.

„Разбирам. Използвате вируса, за да вкарате нов ген. Този вирус много ли е смъртоносен? Може ли да заличи човешкия вид от лицето на Земята? Отговори ми на този въпрос, и се махам.“

Не знам. Епидемиологията му при хора е неясна, но при шимпанзета показва 100% смъртност. Взимаме много строги предпазни мерки. Особено сега.

„По въздуха ли се пренася?“

Да.

„Инкубационен период?“

От един ден до една седмица, зависи от щама.

„Период между първите симптоми и настъпването на смъртта?“

Не може да се предскаже точно. От няколко минути до няколко часа.

„Няколко минути? Мили Боже. Как настъпва смъртта?“

Отговорих на достатъчно въпроси.

„Как настъпва смъртта?“

Бързо натрупване на цереброспинална течност, което води до оток и кръвоизливи в мозъка.

„Този вирус наистина може да предизвика края на света. Как се казва?“

Стига, Левин. Достатъчно. Махайте се от компютъра ми и не ме търсете повече.

„В къщичката на ъгъла на Чърч и Сикамор сакатата ръка бавно натисна няколко клавиша. Връзката прекъсна и пиратската програма се изтегли от мрежата на «Джиндайн». На екрана се появи гневната реакция на Левин:“

„По дяволите! Мим, трябва ми още време.“

Единственият пръст на инвалида започна да пише отговор:

„По-кротко, професоре. Нетърпението ти ще те погуби. Сега да се заемем с другата част от работата. Приготви компютъра си, ще ти пратя едно много интересно файлче. Както виждаш, успях да ти намеря исканата информация. Не съм се и съмнявал в успеха си. Беше доста голямо предизвикателство, ще се изненадаш, ако научиш телефонната сметка, която навъртях. Някоя си госпожа Хариет Смайт от Нортфилд, Минесота, бая ще се разтревожи, като разбере колко междущатски разговора е провела.“

Пръстът натисна още няколко клавиша и изчака файлът да се прехвърли. Двата екрана изгаснаха. За една минута единственият звук в стаята идваше от лекото бръмчене на вентилаторите и свиренето на самотен щурец навън. Неочаквано дребният инвалид избухна в приглушен смях, очуканата инвалидна количка се разклати и заскърца заплашително.

Главният готвач на „Маунт Драгън“, италианец на име Ричолини, винаги сервираше главното блюдо лично, за да приеме комплиментите по повод кулинарните му умения. В резултат на това обслужването беше мъчително бавно. Карсън седеше на една маса в средата на стола заедно с Харпър и Вандеруогън, измъчваше го непоносимо главоболие. Въпреки натиска от страна на Скоупс той не беше свършил почти нищо през деня. Цялото му съзнание бе заето от посланието на Левин. Умът му не го побираше как е успял професорът да проникне в компютърната система на „Джиндайн“ и защо е избрал точно него. „Поне никой не ни хвана“ — мислеше си той. — „Засега.“

Дребничкият италианец остави чиниите на масата им, отстъпи и зачака. Карсън погледна подозрително блюдото. В менюто пишеше „сладкохлебчета“^[1], но това, което им сервираха, изобщо не приличаше на хляб. По-скоро на някакъв мистериозен животински орган.

— Великолепно! — възкликна Харпър. — Истински шедьовър!

Италианецът бързо се поклони, лицето му се топеше от удоволствие.

Вандеруогън седеше мълчаливо и търкаше разсеяно вилицата си със салфетка.

— Какво точно е това? — поинтересува се Карсън.

— Animella con marsala е fungi — отвърна главният готвач. — Сладкохлебчета с вино и гъби.

— Сладки хлебчета ли?

По лицето на италианеца се изписа озадачено изражение:

— Не се казват така на английски? Сладкохлебчета?

— Искам да разбера просто коя част от кравата…

Харпър го удари по гърба:

— Някои неща по-добре да си останат загадка, приятелю.

Италианецът се усмихна смутено и се върна в кухнята.

— Трябва да мият тези съдове по-добре — изсумтя Вандеруогън.

Потърка чашата си, вдигна я на светлината, после пак я потърка.

Харпър хвърли поглед към другия край на залата, където Тийс се хранеше сам на една маса. С префинените си маниери той бе истинско олицетворение на педантичността.

— Разговаря ли вече с теб? — прошепна Харпър.

— Не. А с теб?

— Тази сутрин ме разпъва на кръст.

Вандеруогън прояви внезапен интерес към разговора:

— Какво те пита?

— Няколко лукави въпросчета за нещастния случай. Да не се подлъжете по външния му вид. Този човек е хитър като стадо лисици.

— Лукави въпросчета — повтори Вандеруогън. Вдигна отново ножа си и започна да го търка за втори път. Остави го и внимателно се взря във вилицата си.

— Защо поне веднъж не ни сервират най-обикновена пържола? — възмути се Карсън. — Никога не знам какво поглъщам.

— Така се запознаваме с чуждоземната кухня. Харпър разряза едно „сладкохлебче“ и налапа порядъчно голямо парче. — Великолепно — заяви с пълна уста.

Карсън отхапа плахо едно късче от своята порция:

— Я, не било толкова лошо. Само дето не са сладки. Май в рекламата няма нищо вярно.

— Това е панкреас — обясни Харпър.

Карсън остави вилицата си:

— Много благодаря.

— Какви лукави въпросчета? — попита Вандеруогън.

— Не мога да издавам.

Харпър намигна на Карсън.

Вандеруогън се обърна и го изгледа изпитателно:

— Сигурно за мен.

— Не, не за теб, Андрю. Е, може би един-два. Ти беше, така да се изразя, в периферията на разговора ни.

Вандеруогън избута недокоснатото си ястие встрани, без да каже нищо.

Карсън се втренчи в своята порция:

— И това е от панкреас на крава!

Харпър лапна още едно парче:

— Кой го е грижа? Този Ричолини може да сготви всичко. Какво се мръщиш, Гай, като дете не си ли ял знаменитите прерийни стриди^[2]?

— Никога не съм и помирисвал. С това гощавахме само чужденци.

— Ако дясното ти око те съблазнява… — измърмори Вандеруогън.

Другите двама го погледнаха озадачено.

— Да не ставаш религиозен? — попита Харпър.

— Да. Извади го и хвърли го.

Тримата замълчаха.

— Добре ли си, Андрю? — попита след малко Карсън.

— О, да.

— Помните ли лекциите по анатомия? — намеси се Харпър. — Лангерхансовите островчета?

— Млъквай — сряза го Карсън.

— Лангерхансовите островчета — упорстваше Харпър. — Тези струпвания от жлезисти клетки в панкреаса, които отделят хормони. Чудя се дали могат да се видят с невъоръжено око.

Вандеруогън погледна в чинията си, после внимателно вдигна ножа и разряза едно от „сладкохлебчетата“. Взе парче от органа с пръсти, огледа внимателно разреза, после го пусна отвисоко в чинията, изпръсквайки покривката със сос и парчета гъби. След това намокри салфетката си, сгъна я и внимателно избърса ръцете си.

— Не — заяви.

— Какво не?

— Не се виждат.

Харпър се изкикоти:

— Ако Ричолини ни види как се подиграваме с произведението му, следващия път ще ни отрови.

— Какво? — стресна се Вандеруогън.

— Шегувам се. Спокойно.

— Не на теб — сряза го Вандеруогън. — Говоря с него.

И тримата замълчаха.

— Да, сър, ще го направя! — изкрещя внезапно Вандеруогън.

Веднага вниманието на всички се насочи към него. Той се изправи рязко, събаряйки стола си. Държеше ръцете си изпънати, в едната стискаше ножа, в другата — вилицата. Вдигна бавно вилицата към лицето си. Движенията му бяха премерени. Изглеждаше, сякаш смята да лапне празния прибор.

— Андрю, добре ли си? — попита Харпър с объркана усмивка. — Какво те прихваща?

Вандеруогън вдигна вилицата още няколко сантиметра.

— Стига, за Бога. Сядай веднага.

Вилицата се вдигна още, леко затрепери.

Карсън изведнъж осъзна какво е решил колегата му, но твърде късно. Без да мигне, Вандеруогън допря зъбите на вилицата до роговицата на едното си око. Натисна бавно, сякаш му доставяше удоволствие. За секунда, с ужасяваща яснота, Карсън забеляза как роговицата поддава под металните зъби; след това се чу леко изпукване, като от спукано гроздово зърно и върху масата пръсна прозрачна течност. Карсън се пресегна и дръпна ръката му, вилицата излезе от окото и падна на пода. Вандеруогън запищя пронизително.

Харпър скочи към него, но Вандеруогън замахна с ножа. Харпър падна на стола си, по гърдите му потече червена струйка. Вандеруогън вдигна отново ножа. Карсън замахна с юмрук към корема му. Вандеруогън обаче очакваше удара и отскочи назад. В следващия момент Карсън усети зашеметяващ удар по главата. Изруга наум, че е подценил противника. Когато зрението му се избистри, Вандеруогън тъкмо замахваше с ножа. Карсън му нанесе силен удар в слепоочието. Главата на Вандеруогън издрънча на пода. Карсън сграбчи ръката, която държеше ножа и я изви, успя да му отнеме оръжието. Вандеруогън се изви назад, закрещя неистово, от окото му продължаваше да пръска течност. Карсън му нанесе къс, премерен удар по брадичката. Вандеруогън политна на една страна и замря.

Карсън се отдръпна внимателно назад. Едва сега чу оглушителната врява около себе си. Ръката му започна да пулсира. Останалите учени се бяха събрали в кръг около тях.

— Лекарят всеки момент ще дойде — каза някой.

Карсън погледна Харпър, който притискаше една кървава салфетка към гърдите си.

— Добре съм — прошепна той.

Някой постави ръка на рамото на Карсън и пред очите му се появи слабото, обелено лице на Тийс. Инспекторът коленичи до Вандеруогън.

— Андрю?

Вандеруогън завъртя здравото си око и го погледна.

— Защо го направи? — попита съчувствено Тийс.

— Кое?

Тийс стисна устни.

— Няма значение — прошепна.

— Все ми говореше…

— Разбирам.

— Да го извадя…

— Кой те накара да го извадиш?

— Изкарайте ме оттук! — закрещя внезапно Вандеруогън.

— Точно това смятаме да направим — чу се гласът на Майк Мар.

Той си проправи път сред учените, изблъска Тийс. Двама санитари сложиха Вандеруогън на носилка. Инспекторът ги последва към вратата, приведен над носилката.

— Кой? — настояваше. — Кой те накара?

Лекарят обаче вече бе инжектирал нещо в ръката на Вандеруогън и здравото око на учения се затвори под действието на силното успокоително средство.

Зелената стая на студиото изобщо не беше зелена, а бледожълта. Покрай стената бяха наредени диван и няколко меки кресла, в средата, върху издраскана масичка „Баухаус“ бяха натрупани стари броеве на „Пипъл“, „Нюзуик“ и „Економист“. В единия край на масичката имаше кана с прясно кафе, пластмасови чашки и купчина сметанки и пакетчета захар.

Левин реши да не рискува с кафето. Той се размърда нервно на дивана и пак се огледа. Освен него и Тони Уилър, консултантката по връзките с обществеността, в стаята имаше само още един човек, блед мъж с намачкан кариран костюм. Той усети, че Левин го наблюдава и вдигна поглед, после отмести очи и избърса потното си чело с копринена кърпичка. Стискаше една книга: „Смелостта, да бъдем различни“ от Барълд Лейтън.

Тони шепнеше нещо в ухото на Левин и той опита да съсредоточи вниманието си върху думите й.

— … грешка — казваше тя. — Не биваше да идваме, много добре го знаеш. Не си за такива дискусии.

Левин въздъхна:

— Вече съм участвал в такова предаване. Господин Санчес се интересува от дейността ни.

— Санчес се интересува само от едно: от скандали. Слушай, защо изобщо си ме назначил, като не слушаш съветите ми? Трябва да затвърдим имиджа ти, да те представим като уравновесен, достоен човек. Стълб в съпротивата срещу опасната наука. Този цирк е най-неправилното нещо.

— Имам нужда от повече популярност. Хората знаят, че говоря истината. А в последно време имам доста голям напредък. Като чуят това… — Той потупа джоба си. — … ще научат какво означава наистина „опасна наука“.

Госпожица Уилър поклати глава:

— Наблюденията на нашата група показват, че в телевизионните предавания те представят като ексцентрична личност. Последните дела и тази работа с „Джиндайн“ подкопават доверието в теб.

— Доверието ли? Невъзможно. — Левин отново срещна погледа на потящия се мъж в другия край на стаята. — Обзалагам се, че това е самият Барълд Лейтън — прошепна. — Явно е дошъл да представи книгата си. Сигурно за пръв път се явява пред телевизията. „Смелостта да бъдеш различен.“ Тоя ли ще ме учи на смелост?

— Не сменяй темата. Доверието в теб е разклатено. Организацията в Харвард, фондът за Холокоста, те вече не ти носят нужната популярност. Трябва да променим курса, да отстраним вредите, да променим обществените виждания. Чарлс, отново те моля. Не го прави.

На вратата се показа някаква жена:

— Левин, моля.

Левин стана, усмихна се и махна на съветничката си, последва жената към гримьорната. „Да променим курса“ — помисли си той, докато му нанасяха грим за подчертаване контурите на брадичката. Тони Уилър звучеше повече като капитан на подводница, отколкото като специалист по връзките с обществеността. Беше умна, но действаше като политически консултант. Никога нямаше да разбере, че той никога не отстъпва, че винаги приема битките. Освен това той наистина имаше нужда от такова представяне. Пресата почти не беше отразила изказването му за нещастието в Новая Дружина. Мислеха си, че отдавна е отминало и е било твърде далече. „Сами Санчес в седем“ се предаваше от Бостън, но се излъчваше по много станции из цялата страна. Е, не беше „Джералдо“, но бе достатъчно популярно. Той опипа отново двата плика във вътрешния джоб на сакото си. Беше уверен в успеха си. Всичко щеше да мине добре, много добре.

Студио „С“ беше с типичен изглед: обзаведено с имитации на мебели от епохата на кралица Виктория, тъмни тапети и кресла от махагон, заобиколени от ярки прожектори, телевизионни камери и стотици кабели. Левин познаваше добре другите двама събеседници: Финли Скуайърс, питбул в костюм от фармацевтичната индустрия, и активистката от организацията на потребителите, Тереза Кърт. Те вече бяха изложили мненията си, но Левин не се притесняваше от това тяхно малко предимство. Той внимателно прескочи кабелите и излезе пред камерите. Самият Сами Санчес седеше на един въртящ се стол на отсрещния край на кръглата маса, посрещна Левин с жаден поглед. Направи му знак да седне точно когато даваха знак за започването на втория кръг на дискусията.

Когато ги пуснаха в ефир, Санчес представи кратко Левин на другите двама събеседници и двата милиона, според социологическите проучвания, зрители. След това даде думата на Скуайърс. Левин бе гледал как Скуайърс възхвалява постиженията на генното инженерство по телевизора в гримьорната. Обхвана го нетърпение: чувстваше се като боксьор, преди да излезе на ринга.

— Вашето дете страда ли от болестта на Тай-Сакс? — питаше Скуайърс. — Ами от сърповидно-клетъчна анемия? От хемофилия?

Той обърна лице към камерата със загрижено изражение. След това посочи Левин, без да го поглежда:

— Ето, доктор Левин е дошъл, за да отрече правото да лекуваме децата си. Ако постигне целите си, милиони болни хора, които могат да се излекуват, ще бъдат обречени да страдат.

Той направи пауза и понижи глас:

— Доктор Левин нарича организацията си „Фондация за безопасност в генетиката“. Не се оставяйте да ви заблуди. Това не е никаква фондация. Това е лобистка организация, която има за цел да ви лиши от чудодейните постижения на генното инженерство. Да ви лиши от правото на избор. Да обрече децата ви на страдание.

Сами Санчес се извъртя със стола си, погледна Левин и вдигна вежди:

— Доктор Левин? Вярно ли е? Отричате ли на децата правото да получат такова лечение?

— В никакъв случай — заговори Левин със спокойна усмивка. — Аз по образование съм генетик. Както наскоро обявих публично, аз съм един от създателите на устойчивата към ръжда царевица, макар че доброволно се отказах да се възползвам финансово от това откритие. Доктор Скуайърс представя вижданията ми силно изкривено.

— По образование може би, но не и по душа — продължи Скуайърс. — Генното инженерство дава надежда. Доктор Левин сее отчаяние. Неговият „предпазлив, консервативен подход“ не е нищо друго освен примитивен страх от новото.

Тереза Кърт понечи да каже нещо, но замълча. Левин я погледна спокойно, знаеше, че тя ще застане на страната на победителя, независимо как се развие дискусията.

— Доколкото схващам, доктор Левин призовава просто за по-голяма отговорност от страна на компаниите, занимаващи се с генетични изследвания — намеси се Санчес. — Прав ли съм, докторе?

— Това е само един аспект от решението на проблема — заговори Левин, доволен, че най-после са му дали възможност да изложи становището си. — Освен това имаме нужда от по-строг правителствен контрол върху тези изследвания. В момента в лабораториите безпрепятствено се правят експерименти с човешки гени, с животински и растителни гени, и с вирусни гени, при недостатъчен контрол, или абсолютна липса на такъв. Създават се болестотворни организми с невъобразима заразност. Достатъчно е само едно невнимание, за да се стигне до световна катастрофа.

Скуайърс го погледна презрително:

— Повече правителствен контрол. Повече ограничения. Повече бюрокрация. Повече спънки пред свободната инициатива. Точно това не бива да се допуска в тази страна. Доктор Левин е учен. Би трябвало да призовава точно за обратното. Вместо това той продължава да лъже хората, да ги плаши с измислици.

Време беше Левин да разкрие картите си:

— Доктор Скуайърс ме обвинява в лъжа. — Той бръкна в джоба на сакото си. — Нека ви покажа нещо.

Извади яркочервен плик и го поднесе към камерата:

— Като професор микробиолог доктор Скуайърс е напълно независим. Иска само да знае истината.

Левин леко размаха червения плик, надяваше се Тони Уилър да го гледа от зелената стая. Изборът на цвета беше гениално хрумване. Левин знаеше, че камерите в момента са насочени само към плика и че безбройните зрители чакат да го отвори.

— Но какво ще кажете, ако ви съобщя, че в този плик има доказателство, че доктор Скуайърс е получил четвърт милион долара от „Джиндайн“, една от водещите генноинженерни компании в света? Че крие тази сделка и я държи в тайна дори от ръководството на собствения си университет? Това може би ще постави „независимото“ му мнение под въпрос.

Той остави плика пред Скуайърс:

— Отворете го, моля ви, и покажете съдържанието му пред камерата.

Скуайърс погледна плика, явно не усещаше клопката.

— Това е нелепо — промълви накрая и изблъска плика на земята.

Левин не можеше да повярва в собствения си късмет. Обърна се към камерата с триумфираща усмивка:

— Виждате ли? Той знае какво има вътре.

— Това е неколегиално — сопна се Скуайърс.

— Моля, отворете го все пак.

Пликът лежеше на пода и за да го отвори, Скуайърс трябваше да стане и да се наведе. Във всеки случай, мислеше си Левин, времето на Финли Скуайърс беше изтекло. Ако беше отворил плика веднага, щеше да запази доверието в себе си.

Санчес гледаше ту единия учен, ту другия. Скуайърс започна да си дава сметка какво е положението.

— Това е най-подлият удар под пояса, който съм виждал — изсъска той. — Доктор Левин, трябва да се срамувате от себе си.

Скуайърс още се държеше. Левин извади втория плик:

— А тук, доктор Скуайърс, имам информация за последните събития в тайната лаборатория на „Джиндайн“ в „Маунт Драгън“. Тези събития са изключително обезпокоителни за всеки учен, който мисли за доброто на човечеството.

Той постави втория плик пред Скуайърс:

— Ако не искате да отворите другия, отворете поне този. Разобличете „Джиндайн“. Докажете, че сте независим.

Скуайърс застина:

— Не се поддавам на заплахи.

Сърцето на Левин затуптя по-силно. Не можеше да бъде. Скуайърс се оплиташе още повече.

— Аз не мога да го отворя — каза. — „Джиндайн“ съди моята фондация за двеста милиона долара, за да ме накара да мълча. Някой друг трябва да го отвори.

Пликът лежеше на масата, всички камери показваха само него. Санчес се завъртя със стола си, погледна първо единия, после другия учен.

Кърт се пресегна:

— Ако никой друг не смее, аз ще го отворя.

Добрата стара Тереза, помисли си Левин; знаеше си, че няма да издържи на изкушението да изиграе главната роля в представлението.

В плика имаше само един лист, изписан с едър шрифт:

ИМЕ НА ВИРУСА: Неизвестно

ИНКУБАЦИОНЕН ПЕРИОД: Една седмица

ПЕРИОД ОТ ПЪРВИТЕ СИМПТОМИ ДО СМЪРТТА: От пет минути до два часа

ПРИЧИНИ ЗА СМЪРТТА: Бърз оток на мозъка

ИНФЕКТИВНОСТ: Разпространява се по-лесно от обикновения грип

СМЪРТНОСТ: 100% — всички заразени умират

СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ: „Всеунищожителен вирус“ — ако случайно или нарочно бъде изпуснат, може да причини гибелта на цялото човечество

СЪЗДАТЕЛ: „Джиндайн“

ЦЕЛ: Неизвестна. Фирмена тайна, защитена от законите на САЩ. Работата с вируса продължава без надзор от държавните институции.

ИСТОРИЯ: В рамките на последните две седмици вирусът заразил неизвестен засега учен или лаборант в секретната лаборатория на „Джиндайн“. Очевидно болният е бил изолиран, преди заразата да се разпространи. Заразеният починал след три дни. Ако мерките по изолацията бяха неуспешни, вирусът можеше да бъде изпуснат от лабораторията. Можеше всички вече да сме мъртви.

Кърт прочете документа на глас. На няколко пъти спира, за да погледне изумено Левин. Когато тя свърши, Санчес се обърна със стола си към Финли Скуайърс:

— Някакъв коментар?

— Защо да коментирам? — тросна се Скуайърс. — Нямам нищо общо с „Джиндайн“.

— Да отворим и първия плик? — попита Санчес с лека, злобна усмивка.

— Моля. Каквото и да има вътре, със сигурност е фалшификат.

Санчес вдигна плика:

— Тереза, вие явно сте най-смела сред нас.

Подаде й го. Кърт взе плика. Вътре имаше компютърна разпечатка, според която сумата от 265 000 долара е била преведена от една хонконгска сметка на „Джиндайн“ на анонимен влог в „Ригел Банкорп“ на Нидерландските Антили.

— Сметката е анонимна — установи Санчес, след като погледна документа.

— Покажете втората страница пред камерата — подкани го Левин.

Втората страница беше размазана, но можеше да се чете. Беше изображение, смъкнато от работещ компютърен монитор посредством изключително скъпо и забранено от закона устройство. На екрана бяха записани инструкции за превод от сметка в клона на „Ригел Банкорп“ на Нидерландските Антили по нареждане на Финли Скуайърс. Номерът беше същият.

В студиото настъпи смразяваща тишина. След няколко секунди Санчес даде край на дискусията, благодари на участниците и подкани зрителите да останат и за срещата с Барълд Лейтън.

В момента, в който камерите бяха изключени, Скуайърс се изправи рязко.

— На този фарс ще отговоря със съответните законни действия — изсъска и напусна студиото.

Санчес се обърна одобрително към Левин:

— Добро отиграване. Надявам се твърденията ви да са подкрепени и с други доказателства.

Левин само се усмихна.

Карсън се връщаше по тесните коридори към лабораторията с резултатите от някои патологични изследвания. Минаваше шест часът и Камерата на смъртта бе почти празна. Де Вака си беше тръгнала преди няколко часа, за да проведе някои изследвания в компютърната зала; време беше и той да затваря и да предприеме дългото и бавно пътуване към изхода. Колкото и да мразеше теснотията на Камерата обаче, Карсън не бързаше да се маха. Вече нямаше компания за вечеря — Вандеруогън, разбира се, го бяха откарали, а Харпър щеше да прекара известно време в лечебницата.

Той спря изумен на вратата. В лабораторията се въртеше човек с изолационен костюм, ровеше из нещата му, разглеждаше отделни предмети. Карсън натисна копчето на системата за комуникация:

— Търсите ли нещо?

Натрапникът се изправи и се обърна, зад стъклото се виждаше жестоко изгорялото лице на Гилбърт Тийс.

— Доктор Карсън! Приятно ми е да се запознаем. Дали ще ми отделите малко време?

Инспекторът му подаде ръка.

— Разбира се. — Карсън стисна ръката му през няколкото защитни слоя гума. — Заповядайте, седнете.

Тийс се огледа:

— Все още не мога да разбера как да го направя с този проклет костюм.

— Ами, стойте прав тогава.

Карсън зае мястото си зад бюрото.

— Знаете ли, за мен е голяма чест да говоря с наследник на Кит Карсън — продължи Тийс.

— Май сте единствен.

— Това е само заради скромността ви. Не мисля, че повечето хора тук знаят за произхода ви. Записано е, разбира се, в личното ви дело. Господин Скоупс явно вижда добър знак в това съвпадение. Изключително интересен човек е този ваш Скоупс.

— Той е гений. — Карсън изгледа инспектора изпитателно. — Защо зададохте този въпрос за Брандън-Смит в заседателната зала?

Последва кратко мълчание. Карсън чу дрезгавия смях на Тийс по уредбата:

— Вие всъщност сте израсли сред индианците апачи, нали? Сигурно знаете какво е казал един от старите им вождове: „Някои въпроси са по-дълги от други.“ Въпросът, който зададох на общата среща с персонала, е много дълъг. — Той се усмихна. — Вие обаче сте тук сравнително отскоро и той не ви засяга толкова. Бих искал по-скоро да поговорим за господин Вандеруогън. — Той забеляза гримасата на Карсън и добави: — Да, знам. Отвратителна история. Познавахте ли го добре?

— Бяхме приятели.

— Какъв човек беше?

— Родом е от Кънектикът. Доста сериозен беше, но го харесвах. Имаше добро чувство за хумор.

— Да сте забелязали нещо странно преди инцидента в стола? Нещо странно в държанието му? Промени в поведението?

Карсън вдигна рамене:

— Последната седмица изглеждаше малко потиснат, замислен. Говориш му, а той сякаш не те слуша. Не му обръщах голямо внимание, защото всички бяхме потиснати заради нещастието. Освен това хората тук проявяват някои странности. Напрежението е невероятно. Наричат го „маунтдрагънска треска“. Като клаустрофобия, но по-тежко.

Тийс се подсмихна:

— И аз го чувствам.

— След нещастието Андрю получи мъмрене от Брент. Мисля, че го прие доста тежко.

Тийс кимна:

— Ако дясното ти око те съблазнява… Скоупс е използвал точно този цитат, когато се е карал на Вандеруогън. Въпреки това да си извадиш окото, е доста крайна реакция, поне според мен. Какво казва Корнуол в „Крал Лир“: „Вън, пихтийо гадна. Где е твоят блясък сега?“

Карсън запази мълчание.

— Знаете ли нещо за кариерата на Вандеруогън в „Джиндайн“ — попита Тийс.

— Знам, че е блестящ учен, че се е ползвал с много висок авторитет. За втори път идва тук. Завършил е Чикагския университет. Но вие сигурно знаете всичко това.

— Споделял ли е за някакви неприятности? Тревоги?

— Не. Освен обичайните оплаквания от изолацията. Бил е запален скиор, а тук очевидно този спорт не може да се практикува. Обикновено се оплакваше от това. Имаше доста либерални схващания, така че с Харпър често спореха на политически теми.

— Има ли приятелка?

Карсън се замисли:

— Споменавал е някаква Люси. Във Върмонт. — Той се размърда на стола си. — Кажете къде го откараха? Знаете ли нещо по-подробно?

— Ще бъде изследван. Засега знаем много малко. Тук се работи доста трудно, като няма никакви външни телефони. Има обаче някои тревожни данни, които ще ви помоля засега да си останат между нас.

Карсън кимна.

— Предварителните изследвания показват, че Вандеруогън е имал необичайни здравословни проблеми: свръхпропускливост на капилярите и повишени нива на допамина и серотонина в мозъка.

— Свръхпропускливост ли?

— По неизвестна причина част от кръвните му клетки са се пукнали, освобождавайки хемоглобин в кръвта. Този хемоглобин прониква през капилярите до различни вътрешни органи. Свободният хемоглобин, както знаете, е токсичен за организма.

— Това ли е причината за кризата му?

— Рано е да се каже. Повишеното ниво на допамина обаче е много характерно. Какво знаете за допамина и серотонина?

— Това са невромедиатори, участващи в предаването на нервните импулси.

— Точно така. При нормални концентрации те не създават проблеми. При високи нива обаче причиняват съществени промени в поведението. При параноидната шизофрения се наблюдава повишено ниво на допамина. Ефектът на ЛСД се дължи на увеличаването на количеството на същото вещество.

— Какво искате да кажете? Че Андрю има повишени нива на тези съединения, защото е луд?

— Може би. Или обратното. Без достатъчно данни обаче няма смисъл да правим догадки. Да пристъпим към основната причина да съм тук, да поговорим за този x-flu, с който работите. Може би ще ме осветлите как, докато сте се опитвали да го обезвредите, сте го направили по-смъртоносен.

— Де да можех… Още не знаем как действа x-flu. Когато вкарваме гени от един организъм в друг, всъщност нямаме представа какъв ще е ефектът. Гените си взаимодействат по сложни начини и отстраняването или вкарването на един може да доведе до неочаквани резултати. Това е нещо като невъобразимо сложна компютърна програма, която никой не разбира как работи. Човек никога не знае какво ще стане, ако вкара допълнителни данни или допълнителна команда. Може нищо да не се получи. Може програмата да заработи по-добре. Може да се развали тотално.

Карсън си даде сметка, че дава на инспектора повече сведения, отколкото би искал Скоупс. Тийс обаче не беше глупав. Нямаше смисъл да го лъже.

— Защо не използвате за вектор по-малко опасен вирус?

— Трудно ми е да го обясня. Знаете, че организмът е съставен от два типа клетки: соматични и полови. За да закрепим x-flu трайно в популацията, да може да се унаследява, трябва да вкараме гена в предшествениците на половите клетки. Не в соматичните. Само x-flu вирусът може да ги заразява.

— Променянето на генома на половите клетки не е ли неправилно от етична гледна точка? Да вкарвате нови гени в цялата човешка популация? Обсъждали ли сте този въпрос в „Джиндайн“?

Карсън се изненада, че Тийс засяга точно тази тема.

— Вижте — отговори, — ние правим съвсем незначителна смяна: вкарваме само неколкостотин допълнителни базови двойки в ДНК. Това ще създаде постоянен имунитет срещу грипа. Няма нищо неморално в това.

— Да, но нали сам казахте, че дори малка промяна в един ген може да доведе до неочаквани ефекти?

Карсън се изправи нервно:

— Разбира се! Нали затова правим всички тези изследвания, за да се уверим, че няма странични ефекти. Тази генна терапия ще премине през множество невъобразимо скъпи изследвания, които ще струват на „Джиндайн“ милиони долари.

— А изследвания върху хора?

— Разбира се. Започва се с ин витро изследвания, преминава се през опитни животни. При фаза алфа се използва малка група доброволци. Във фаза бета — по-голяма. Изследванията ще се провеждат под строг контрол. Всичко се прави при изключителни мерки за сигурност. Много добре го знаете.

Тийс кимна:

— Извинете ме, че пак се връщам на тази тема, доктор Карсън, но ако има странични ефекти, няма ли те да се предадат на следващите поколения дори да вкарате x-flu в съвсем малка група хора? Няма ли така да създадете ново наследствено заболяване? Или нова раса, различна от останалите хора? Спомнете си, че е била необходима само една мутация — промяната само на една база в ДНК, и то при един-единствен човек, — за да се появи хемофилията. Сега по света има хиляди хемофилици.

— „Джиндайн“ никога няма да изхарчи повече от милиард долара, без да изпипа всички подробности — тросна се Карсън; сам не знаеше защо изпитва такава необходимост да защитава тезата си. — Това не е някаква новоизлюпена компания. — Той заобиколи бюрото и се изправи срещу инспектора. — Моята задача е да неутрализирам вируса и повярвайте ми, това ми е повече от достатъчно. Какво ще правят с него след това, не е моя работа. Има строги държавни закони, които регулират всяка стъпка в тази дейност. Много добре трябва да го знаете. Може би дори сам сте написали част от тези проклети правила.

От уредбата прозвуча сигналът за край на работното време.

— Трябва да излизаме — обяви Карсън. — Тази вечер обеззаразяването започва по-рано.

— Добре. Ще ме изведете ли? Страхувам се, че само след десет крачки в този лабиринт ще се изгубя.

След като излязоха, Карсън постоя мълчаливо известно време. Затвори очи, за да се наслади на топлия въздух. Вечерният пустинен бриз бързо намали напрежението му. Той отвори очи. Залязващото слънце имаше странен цвят. Карсън се намръщи. Обърна се към Тийс:

— Извинявайте за рязкото ми държание долу. Тази Камера доста ме изнервя, особено към края на деня.

— Напълно ви разбирам. — Инспекторът почеса обеления си нос, погледна белите постройки наоколо и великолепния залез. — Тук не е зле, стига проклетото слънце да го няма. — Погледна часовника си. — Май не е зле да побързаме, ако искаме да не останем гладни.

— Да — съгласи се неохотно Карсън.

Тийс го погледна:

— Май нямате особено желание.

Карсън вдигна рамене:

— Ще се оправя. Сега просто не съм гладен.

— Нито пък аз. Какво ще кажете за една сауна?

Карсън го изгледа удивено:

— Какво?

— Сауна. Да се срещнем там след петнайсет минути.

— Луд ли сте? Това е последното, което…

Карсън замълча. По изражението на Тийс личеше, че това не е покана, а заповед. Карсън присви очи:

— Добре, петнайсет минути.

И се запъти бързо към стаята си.

При проектирането на „Маунт Драгън“ архитектът бе предвидил, че жителите на комплекса ще бъдат като затворници в пустинята. Затова се беше постарал да им осигури колкото се може повече развлечения. Районът за отдих, дълга ниска постройка до жилищния комплекс, бе екипирай по-добре от много големи спортни центрове: с осемстотинметрова писта за бягане, кортове, басейн и зала за бодибилдинг. Архитектът обаче не си беше дал сметка, че повечето учени ще бъдат толкова погълнати от работата си, че изобщо няма да им е до каквито и да било физически натоварвания. Практически единствените, използващи спортния комплекс бяха Карсън, който обичаше да тича вечер, и Майк Мар, който прекарваше часове в залата за вдигане на тежести.

Може би най-невероятното в спортния комплекс бе сауната: напълно обзаведена с облицовка и пейки от кедрово дърво. Тя беше особено популярна в студените пустинни зими, но през лятото никой и не помисляше за нея.

По термометъра отпред личеше, че Тийс вече е вътре. Карсън отвори вратата, лъхна го гореща пара. В мъглата успя да различи бледото тяло на Тийс, седнал в дъното на помещението до купчина нагорещени въглени с бял пешкир около хилавите си бедра. Зачервеното му от изгарянията лице бе в пълен контраст с млечнобялата кожа на останалите части на тялото му. По челото му се стичаше пот и капеше от обеления му нос.

Карсън седна колкото се можеше по-далеч от инспектора, неохотно опря бедрата си в нагорещеното дърво. Едва дишаше.

— Добре, господин Тийс — заговори сърдито той. — Какво искате?

Тийс се усмихна накриво:

— Да можехте само да се видите, доктор Карсън. Как пламенно защитавате справедливата си хуманна кауза. Давайте по-спокойно. Повиках ви тук по много важна причина.

— Целият съм в слух.

Карсън започваше да се облива в пот. Тийс сигурно беше нагласил тази проклетия на седемдесет градуса.

— Искам да обсъдим още нещо — обясни инспекторът. — Имате ли нещо против да пусна още малко пара?

Някой извратен мозък от „Маунт Драгън“ бе заменил нормалното дървено каче в сауната с колба за дестилирана вода. Преди Карсън да успее да възрази, Тийс я вдигна и изсипа около половин литър върху въглените. Веднага от тях се заиздигаха облаци пара, мъглата в стаята се сгъсти още повече.

— Защо, по дяволите, беше нужно да ме домъкнете тук? — беснееше Карсън.

— Господин Карсън, аз нямам нищо против повечето от разговорите, които провеждам, да стават публично достояние — долетя гласът на инспектора от облаците пара. — Всъщност в повечето случаи това дори ми помага. Както разговора ни в лабораторията одеве. Сега обаче искам да поговорим наистина на четири очи.

Карсън най-после разбра. Не беше тайна, че всички разговори по комуникационната уредба на изолационните костюми се подслушват. Очевидно Тийс не искаше никой друг да присъства на разговора им. Но защо не избра кафето или жилищния комплекс? Карсън знаеше отговора: говореше се, че Най подслушва целия комплекс. Тийс очевидно вярваше на слухове. Оставаше само сауната с нечовешката си температура и влажност — единственото сигурно място за поверителни разговори.

А наистина ли беше такова?

— Защо не излязохме просто навън? — попита задъхано Карсън.

Силуетът на Тийс изведнъж изникна от парата. Той се настани до Карсън, поклати глава:

— Изпитвам панически страх от скорпиони. Слушайте сега. Питате се защо извиках тук точно вас. Има две причини. Първо, наблюдавах реакцията ви на записите от нещастния случай с Брандън-Смит. Вие единствен реагирахте адекватно. Такава безпристрастност ще ми е нужна през следващите няколко дни. Затова се срещам с вас последен.

— С всички ли говорихте вече?

— Това е малък комплекс. Научих много неща. Имам и много подозрения, но тепърва ще търся доказателства. — Тийс избърса лице с ръка. — Втората причина е свързана с вашия предшественик.

— Франклин Бърт ли имате предвид? Какво за него?

— В лабораторията споменах, че Андрю Вандеруогън страда от свръхпропускливост на капилярите и повишени нива на серотонина и допамина. Франклин Бърт проявява същите симптоми. А според доклада от аутопсията също и Розалинд Брандън-Смит. И така, имате ли представа защо?

Карсън се замисли. Нямаше логика. Освен… Въпреки непоносимата жега на сауната кръвта му се смрази.

— Възможно ли е да са заразени с нещо?

„Господи — помисли си, — възможно ли е да е някакъв щам на x-flu с дълъг инкубационен период?“ Скова го страх.

Тийс избърса ръце в кърпата и се усмихна:

— Къде отиде вярата ви в мерките за сигурност? Успокойте се. Не сте първият, който стига до този извод. И Бърт, и Вандеруогън обаче нямат антитела срещу x-flu. Чисти са. Брандън-Смит, от друга страна, е фрашкана. Няма общи черти.

— Тогава не мога да го обясня. Много е странно.

— Нали?

Тийс сипа още вода върху въглените.

— Предполагам, че сте изследвали работата на доктор Бърт из основи — продължи инспекторът.

Карсън кимна.

— Значи сте чели записките му на компютъра.

— Да.

— Неведнъж, предполагам.

— Знам ги наизуст.

— Къде мислите, че е останалата част?

Карсън го погледна учудено:

— Какво имате предвид?

— Като четох файловете, нещо странно ми направи впечатление. Те са като мелодия, в която липсват някои ноти. Затова направих статистически анализ на записките и открих, че през последния месец количеството въведена информация е спаднало от над две хиляди на неколкостотин думи дневно. Това ме наведе на мисълта, че Бърт, по някаква лична причина, е започнал да води отделен дневник. Нещо, до което Скоупс и останалите да нямат достъп.

— В „Маунт Драгън“ е забранено да се държат документи на хартия — заяви Карсън, стигайки сам до извода.

— Съмнявам се на този етап доктор Бърт да е обръщал особено внимание на правилата. Както и да е, доколкото разбирам, господин Скоупс обича да се рови по цяла нощ из компютърната мрежа на „Маунт Драгън“ и да бърника из записките на всеки. Изводът се налага от само себе си. Доктор Бърт е водил таен дневник. Сигурен съм, че той не е единствен. Тук вероятно има неколцина напълно нормални хора, които държат такива дневници.

Карсън кимна:

— Това означава…

— Да? — подкани го нетърпеливо Тийс.

— Ами, във файловете си Бърт споменава на няколко пъти някакъв „ключов фактор“. Ако този таен дневник съществува, там може да е записано какво представлява. Мислех си, че това е ключът към разрешаването на проблема с обезвреждането на x-flu.

— Може би. — Тийс замълча, после допълни: — Преди x-flu Бърт е работил по друг проект, нали?

— Да. Разработил е методиката на „Джиндайн“ за пречистване на белтъци с електрофореза и е усъвършенствал продукта „Пурблъд“.

— А, да. „Пурблъд“. — Тийс стисна устни с отвращение. — Гадна работа.

— Какво имате предвид? — Удиви се Карсън. — Изкуствените кръвни продукти могат да спасят милиони животи. Те решават проблемите с несъвместимостта на кръвните групи, опасността от заразяване…

— Може би. Все едно. Няма да ми е много приятно да ми вкарат няколко литра от тази гадост. Доколкото разбирам, този продукт е получен от бактерии, трансформирани с гена на човешкия хемоглобин. Същите бактерии, които живеят с трилиони в… пръстта.

Карсън се изсмя:

— Казват се стрептококи. Да, срещат се в почвата. Всъщност това е най-добре изученият жив организъм. Заедно с Ешерихия коли те са единствените организми с напълно установен геном. Идеалният обект за работа. Това, че живеят в почвата, не ги прави гадни или опасни.

— Наречете ме закостенял, тогава. Та да си дойдем на думата. Лекуващият лекар на Бърт ми каза, че пациентът му повтарял постоянно една и съща несвързана фраза: „Лош алфа.“ Имате ли представа какво има предвид? Може би това е начало на по-дълго изречение. Или нечий прякор?

Карсън се замисли. Поклати глава:

— На никого тук не му викат така.

Тийс се намръщи:

— Поредната мистерия. Може би дневникът му ще хвърли светлина и върху това. Във всеки случай аз имам някои идеи как да го търсим. Като се върна, смятам да поработя върху тях.

— Като се върнете ли?

Тийс кимна:

— Утре заминавам за Рейдиъм Спрингс, за да изпратя предварителния си доклад. Тук изолацията от околния свят е пълна. Освен това трябва да се посъветвам с колеги. Затова ви повиках на този разговор. Вие имате най-голям допир с работата на Бърт. Ще имам нужда от пълното ви съдействие, когато се върна. Струва ми се, че отговорът на загадката се крие в Бърт. Скоро трябва да вземем решение.

— Какво решение?

— Дали да разрешим продължаването на проекта.

Карсън замълча. Някак си не си представяше Скоупс да позволи проектът да бъде спрян. Тийс се изправи, пристегна кърпата около кръста си.

— Не ви съветвам — каза Карсън.

— Какво?

— Да тръгвате утре. Наближава силна прашна буря.

— Не казаха нищо такова по прогнозата.

— По радиото не съобщават прогнозата за пустинята Хорнада дел Муерто, господин Тийс. Не забелязахте ли странното оранжево сияние от юг преди залеза? Виждал съм го и преди, това е предвестник на лошо време.

— Доктор Сингър ще ми даде един бронетранспортьор. Тези машини могат да издържат всичко.

За пръв път Карсън забеляза несигурност в очите на Тийс. Вдигна рамене:

— Не ви спирам. На ваше място обаче щях да изчакам.

Тийс поклати глава:

— Работата не търпи отлагане.

Фронтът бе набрал сили някъде над Мексиканския залив, беше се придвижил на северозапад над крайбрежието на мексиканската провинция Тамаулипас. Веднъж достигнал сушата, той срещна преградата на Западната Сиера Мадре, върху която изля огромни количества вода. Продължи на запад и докато стигна пустинята Чиуауа, цялата му влага се беше изчерпала. След това се преориентира на север над северните мексикански провинции и към шест часа сутринта надвисна над Хорнада дел Муерто.

Сега беше напълно сух. Не носеше никакви облаци. От огромната буреносна маса оставаше само енергията от температурната разлика между нагорещената пустиня и по-хладния атмосферен фронт.

И тази енергия се прояви под формата на силни ветрове. При движението си над Хорнада фронтът се виждаше като еднокилометрова оранжева прашна завеса. Тя се движеше със скоростта на експресен влак, носейки откъснати тръни, суха глина и кристалчета сол, вдигнати от морските плажове далеч на юг. На около метър над земята летяха клони, парчета от кактуси и дървесна кора. На педя над повърхността й той вдигаше малки камъчета и по-едри парчета дърво.

Такива пустинни бури, макар и редки (веднъж на няколко години), са достатъчно мощни, за да счупят стъклата на кола, да ожулят боята от всяка повърхност, да отнесат покриви и дори коне.

Бурята достигна централната част на Хорнада и Маунт Драгън в седем часа, петдесет минути след като инспекторът от Агенцията за безопасност на труда бе тръгнал с бронетранспортьора и куфарчето си към Рейдиъм Спрингс.

Скоупс седеше пред пианото си с пръсти, отпуснати върху черните палисандрови клавиши. Изглеждаше дълбоко замислен. До него лежеше накъсан вестник, сякаш смачкан от гневна ръка, после — пак изгладен. Вестникът бе отворен на страница с главна статия: „Харвардски професор обвинява генноинженерна фирма за смразяващо нещастие“.

Скоупс рязко се изправи, излезе в осветеното от прожектори пространство и се отпусна тежко върху дивана. Взе клавиатурата в скута си и въведе няколко команди за видеотелефонна връзка. Огромният екран пред него просветна. След малко на него се появи огромният, зърнест образ на човешко лице. Дебелият му врат бе стегнат с яка, поне два номера по-тясна. Гледаше към камерата и се зъбеше като човек, който не е свикнал да се усмихва.

— Guten Tag — поздрави Скоупс на развален немски.

— Няма ли да ви е по-лесно да говорите на английски, господин Скоупс? — попита мъжът от екрана.

— Nein — продължи Скоупс на същия плачевен немски. — Искам да упражнявам немския си. Говорете бавно и ясно. Повтаряйте всяко изречение два пъти.

— Много добре.

— Два пъти!

— Sehr gut, sehr gut.

— И така, хер Залцман, нашият приятел ми каза, че имате пълен достъп до нацистките архиви в Лайпциг.

— Das ist richtig, das ist richtig^[3].

— Там ли е в момента архивът от гетото в Лудж?

— Ja, ja.

— Чудесно. Имам един малък проблем, как да го нарека, архивен проблем. Точно от тези, в които вие, хер Залцман, сте специалист. Аз плащам много добре. Сто хиляди.

Събеседникът му се озъби още повече.

Скоупс изложи проблема си все на същия развален немски. Мъжът на екрана го изслуша внимателно, усмивката му бавно изчезна.

По-късно, след като екранът отново потъмня, от едно устройство в края на масата прозвуча леко бръмчене, почти недоловимо.

Скоупс още седеше на вехтия диван с клавиатура в скута. Наведе се към масата и натисна едно копче:

— Да?

— Обядът ви е готов.

— Много добре.

Спенсър Феърли влезе с меките си пантофи, които бяха в пълен контраст със строгия му сив костюм. Приближи се безшумно и остави кутия с пица и една кока-кола на края на масата.

— Нещо друго, сър?

— Чете ли „Хералд“ тази сутрин?

Феърли поклати глава:

— Чета само „Глоуб“.

— Как не се досетих? Пробвай някога „Хералд“. Доста по-интересен е от „Глоуб“.

— Не, благодаря.

— Ето го там.

Скоупс посочи към пианото.

Феърли отиде и взе намачкания клюкарски вестник. Прегледа набързо страницата.

— Доста неетична журналистика — отбеляза.

Скоупс се захили:

— Напротив. Идеално е. Глупакът сам си е сложил примка на шията. Трябва само някой да му ритне бурето.

Той извади намачкана компютърна разпечатка от джоба на ризата си:

— Ето списъка за даренията ми тази седмица. Не е дълъг, има само една точка: Фонда в памет на Холокоста.

Феърли го изгледа изненадано:

— Организацията на Левин?

— Разбира се. Искам да бъде разгласено, но по достоен, скромен начин.

Феърли вдигна вежди:

— Мога ли да попитам…

— … Защо ли? Защото, Спенсър, стара лисицо, това е справедлива кауза. Пък и между нас казано, те скоро ще загубят основния си спомоществовател.

Феърли кимна.

— Освен това, ако се замислиш, не е зле да освободим любимата организация на Левин от пълната й зависимост от него.

— Да, сър.

— А, Феърли, я гледай, сакото ми се е пробило на лакътя. Искаш ли пак да излезем на пазар заедно?

По лицето на Феърли за миг се изписа крайно отвращение, после отново изчезна.

— Не, благодаря, сър — отказа вежливо, но категорично той.

Скоупс изчака вратата да се затвори след него. След това остави клавиатурата и взе парче пица от кутията. Лапна го и затвори очи с наслада.

— Aufwiedersehen, Чарлс — промърмори.

Карсън излезе от административната сграда в пет часа и спря удивен. Всичко навън бе покрито с пясък, постройките се открояваха като тъмни силуети на оранжевия фон. Цареше мъртвешка тишина. Карсън плахо си пое въздух. Беше сух, с вкус като на смлени тухли и необичайно студен. Той направи една крачка и обувката му затъна два-три пръста в прахта.

Тази сутрин бе отишъл рано на работа, преди изгрев-слънце, нетърпелив да започне изследванията с x-flu II. Работата погълна вниманието му изцяло и той почти забрави пясъчната буря, бушуваща над закопаната в земята Камера на смъртта. Де Вака се появи след час. Тя също бе минала през праха — ругатните и омазаното й с кал лице свидетелстваха за това.

„Сигурно така се чувства човек на Луната — мислеше си той сега, застанал пред административната сграда. — А може би така ще изглежда краят на света.“ В детството си бе виждал много бури, но никога толкова силна. Сега всичко бе затрупано с прах, белите сгради почти не се отличаваха от околния фон, през прозорците им не се виждаше. Зад всеки стълб или друга вертикална подпора бяха навети дълги езици пясък. Зловеща, мрачна, едноцветна картина.

Карсън погледна към жилищния комплекс, видимостта беше не повече от двайсет метра. Той се замисли за момент, после се обърна и се запъти към конюшнята. Питаше се как ли е Дорчо. Знаеше, че при силни бури конете направо полудяват, понякога си чупеха някой крак. Животните бяха добре, покрити с прах и нервни, но иначе здрави. Дорчо изцвили за поздрав и Карсън го погали по врата. Съжали, че не му е донесъл бучка захар или някой морков. Прегледа набързо животното, след това се отдръпна облекчен.

Отвън се чу приглушен от праха шум. Той показа глава от конюшнята: в маранята се показа голям силует. „Божичко — помисли си Карсън, — това е нещо живо, нещо много голямо.“ Силуетът изчезна, после пак се появи. Карсън чу тракане на метална врата. Каквото и да беше това, влизаше в комплекса.

Карсън се взря в маранята, пред отворената врата на конюшнята се появи призрачен силует на ездач и кон. Главата на ездача висеше немощно между раменете, конят едва се държеше на крака. Беше Най.

Карсън се оттегли в сянката и се скри в едно празно отделение на конюшнята. В момента не му беше до такива неприятни срещи.

Чу звука от затваряне на врата, след това приглушени стъпки по покрития с прах под на конюшнята. Приклекна и надникна през една цепнатина на вратата, зад която се криеше.

Началникът на охраната бе покрит от глава до пети с кафеникав прах. Само черните му очи и напуканите устни изпъкваха сред общия фон.

Той спря пред отделението за принадлежности, свали пушката и дисагите си и ги окачи на една пречка. Разкопча седлото, свали го от коня, остави го на мястото му и го покри с кечетата. При всяко движение около него се вдигаше облаче прах.

Най заведе коня си в отделението му, извън полезрението на Карсън. Чу се как почиства козината му, как му шепне успокоителни думи. След това — звукът от разрязване на бала сено и от наливане на вода. След малко Най пак се появи. Обърна гръб на Карсън, извади голяма кутия от един ъгъл на конюшнята и я отключи. След това откопча един джоб на дисагите си и извади две надрани парчета прозрачна пластмаса, между които имаше (в нарушение на всички правила) някакъв лист хартия. Постави ги на пода, след това измъкна някакъв молив и започна да нанася бележки върху пластмасата. Карсън долепи око до цепнатината, напрегна зрение. Листът изглеждаше много стар, от едната му страна се четяха големи букви: Al despertar la hora el aquila del sol se levanta en una aguja de fuego. „На разсъмване орелът на слънцето се издига върху огнен език.“ Друго не можеше да различи.

Изведнъж Най се сепна. Огледа се, завъртя глава, сякаш се ослушваше. Карсън се отдръпна тихо в един тъмен ъгъл. Чу шумолене, изщракване на ключалка, тежки стъпки. Когато отново се осмели да надникне през цепнатината, началникът на охраната тъкмо излизаше от конюшнята, сивкавият му силует изчезна в маранята.

След известно време Карсън се изправи и хвърляйки любопитен поглед на металната кутия, отиде при Муерто, коня на Най. Той стоеше с изпружени крака, от устата му се точеше кафява слюнка. Карсън опипа краката му. Имаше малко висока температура, някакво възпаление, но копитата бяха в добро състояние, очите му — ясни. Каквото и да беше правил Най, явно бе довел животното до почти пълно изтощение, сигурно бяха изминали повече от сто километра през последните дванайсет часа. Конят беше все още здрав и за ден-два щеше да се възстанови. Най знаеше кога да му даде почивка, а и животното бе много добро.

— Ти си незаменим кон — похвали го Карсън.

Излезе от конюшнята, огледа се в маранята от фин прах. Най отдавна се беше прибрал. Карсън затвори тихо вратата на конюшнята и се върна бързо в стаята си. Чудеше се какво е накарало този човек да рискува да излезе в тази свирепа буря. И да рискува работата си като началник на охраната, като носи парче хартия с безсмислени писания на испански на място, където притежаването на писмени източници на информация е забранено.

Карсън мина през кафенето и излезе с банджото си на терасата. Нощта бе непрогледна, облаци закриваха луната, но той веднага позна, че силуетът, облегнат на парапета е на Сингър.

След първия им разговор на терасата Карсън често бе виждал директора да седи навън и да дрънка на очуканата си китара. Всеки път му се усмихваше и махаше за поздрав. След смъртта на Брандън-Смит обаче поведението му рязко се беше променило. Той стана по-тих, по-затворен. Пристигането на Тийс и неочакваното избухване на Вандеруогън в стола го потиснаха още повече. Сингър още излизаше на терасата на кафенето всяка вечер, но само се взираше мълчаливо в мрака, отпуснал китара в краката си.

През първите няколко седмици Карсън често се беше присъединявал към директора за приятелски разговор. С нарастването на напрежението обаче работата все повече го притискаше и той предпочиташе да се усамоти вечер в стаята си. Тази вечер обаче бе решен да отдели време. Харесваше Сингър и не можеше да го гледа как се терзае за нещо, за което не е виновен. Може би сега щеше да успее да го разсее малко. Освен това след разговора с Тийс започваха да го обхващат съмнения за смисъла на собствената си работа. Знаеше, че Сингър, с твърдата си вяра в добродетелите на науката, ще му помогне да ги преодолее.

— Кой е? — попита рязко Сингър.

Луната излезе за малко от облаците, обля терасата с бледа светлина. Сингър забеляза Карсън:

— А, ти ли си. Здравей, Гай.

— Добър вечер.

Карсън седна до директора. Въпреки че терасата бе чистена след бурята, от стола се вдигна облаче прах.

— Хубава вечер — отбеляза Карсън след кратко мълчание.

— Видя ли залеза? — попита тихо Сингър.

— Беше невероятен.

Сякаш за да се реваншира за пясъчната буря, залезът тази вечер бе зрелищна игра на цветове.

Без да продума повече, Карсън отвори калъфа и извади петструнното си банджо „Гибсън“. Сингър го загледа с нескрит интерес:

— Това RB–3, ли е?

Карсън кимна:

— С четирийсет резонаторни отвора. От 1932-ра или там някъде.

Сингър огледа инструмента възхитено на бледата светлина:

— Каква красота. Това да не е истинска телешка кожа?

— Да. — Карсън потропа с пръсти по износеното кожено дъно на инструмента. — Този материал не понася пустинните условия. Някой ден ще се реша и ще си купя пластмасово. Разгледай го.

Той подаде банджото на Сингър. Директорът го взе и го завъртя в ръце:

— Шийка и резонаторна кутия от махагон. Оригинален струнник „Престо“. Обшивката е от мед, предполагам.

— Да. Малко се е изкривила.

Сингър му върна инструмента:

— Истински шедьовър. Как ти попадна?

— От един работник на дядо ми. Наложи се да напусне спешно. Остави го заедно с още някои неща. С години събираше прах върху един шкаф. Докато не постъпих в колежа и не хванах тази краста.

Разговорът явно поразсея Сингър.

— Я да чуем как звучи.

Той взе китарата си. Прокара замислено пръсти по струните, настрои една-две, после започна с басите на „Солт Крийк“. Карсън заслуша, заклати глава в такт с музиката, засвири началните акорди. От месеци не беше хващал инструмента, но пръстите му бързо заиграха по струните. Изведнъж Сингър поде акомпанимента, а Карсън премина към солото. С радост установи, че още не е загубил уменията си.

Завършиха рязко и Сингър веднага поде нова мелодия. Карсън също се включи. Директорът беше истински виртуоз. Изглеждаше напълно погълнат от музиката, сякаш отделен от околния свят, като човек, освободил се внезапно от ужасно бреме.

Преминаха през „Скалисти върхове“, „Утринна роса“ и „Малката Маги“, Карсън се справяше с все по-голяма лекота. Сингър продължи с виртуозно финално соло и двамата завършиха с гръмък акорд. След като ехото затихна, Карсън дочу тихо, кратко ръкопляскане откъм жилищния комплекс.

Сингър остави китарата и избърса ръце с изражение на голямо задоволство:

— Благодаря, Гай. Отдавна трябваше да посвирим заедно. Ти си отличен музикант.

— Не мога да се сравнявам с теб. Благодаря все пак.

Двамата мъже се умълчаха и се загледаха в мрака. Сингър стана и влезе в кафенето, за да си вземе нещо за пиене. Под терасата мина мъж с раздърпани дрехи и рошава коса. Смяташе нещо на пръсти и мърмореше на език, звучащ като руски. „Това сигурно е Павел — помисли си Карсън. — Техникът, за когото ми говори Де Вака.“ Руснакът се скри зад един ъгъл. След малко Сингър отново излезе на терасата. Походката му сега бе по-малко припряна и Карсън предположи, че поне временно се е избавил от душевните си терзания.

Директорът се настани на стола си:

— Как я караш, Гай? Струва ми се, че не сме се виждали цяла вечност.

— Предполагам, че покрай посещението на Тийс си доста зает.

Луната отново се беше скрила зад облаци и Карсън почувства, че при споменаването на инспектора, Сингър потръпна.

— Ама че досаден тип — промърмори директорът. Отпи от чашата си. — Не бих казал, че си падам по него. Държи се, сякаш знае много неща, но нищо не казва. Изглежда, получава доста информация, като настройва хората един срещу друг. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Нямах възможност да разговарям много с него. Не ми се стори работата да му харесва — подбра внимателно думите си Карсън.

Сингър въздъхна:

— Човек не може да очаква всички да разбират, камо ли да оценяват, това, което вършим тук. Особено чиновниците. И преди съм имал работа с хора като Тийс. Това най-често са неуспели учени. Не могат да преодолеят завистта. — Той отново отпи. — Е, рано или късно ще се запознаем с доклада му.

— По-скоро рано.

Карсън веднага съжали за прибързаната си реплика. Почувства погледа на Сингър върху себе си.

— Да, тръгна като на пожар. Настоя да вземе един от бронетранспортьорите, за да иде до Рейдиъм Спрингс. — Сингър отпи още една глътка. — С теб май последен разговаря.

— Каза, че искал да се срещне с хората, участващи пряко в изследванията на x-flu, най-накрая.

— Хммм. — Сингър довърши питието си и остави чашата на пода. Погледна изпитателно Карсън: — Е, сигурно вече знае за Левин. Това няма да улесни положението ни. Като се върне, сигурно ще е измислил нови въпроси, мога да се обзаложа.

Карсън се размърда неспокойно.

— Левин ли? — попита, стараейки се да звучи колкото се може по-непринудено.

Сингър все още го наблюдаваше изпитателно:

— Странно, че не знаеш, всички говорят само за това. Чарлс Левин, председателят на Фондацията за безопасна генетика. Преди няколко дни по телевизията е изнесъл някои доста неприятни данни. Акциите на „Джиндайн“ спадат драстично.

— Така ли?

— Днес са спаднали с цели пет и половина пункта. Компанията загуби повече от половин милиард. Не искам да ти казвам как ще се отрази това на финансовото ни състояние.

Карсън застина. Не се притесняваше за мизерния си дял от акциите на „Джиндайн“, а за нещо съвсем друго.

— Какво друго е казал Левин?

Сингър вдигна рамене:

— Няма голямо значение. Всичко са лъжи, шибани лъжи. Проблемът е, че хората му вярват. Всеки се старае да ни пречи, да спъва дейността ни.

Карсън облиза устни. Никога преди не беше чувал Сингър да ругае. Не му отиваше.

— И какво ще стане?

По лицето на Сингър се изписа задоволство:

— Брент набързо ще се разправи с него. Точно такива игрички обича.

Хеликоптерът се приближи към „Маунт Драгън“ от изток, през забранената за граждански полети зона на ракетния полигон „Уайтсандс“. Витлата му бяха специален безшумен военен модел, моторът бе снабден със заглушител. Светлините му бяха изгасени, пилотът използваше насочен към земята радар за търсене на целта си.

Целта бе малък предавател, поставен по средата на отражател на радиовълни. До предавателя бе спрян бронетранспортьор с изгасени двигател и фарове.

Хеликоптерът се снижи над отражателя и въздушното течение от витлата разкъса крехката материя на парченца като конфети. Когато машината докосна земята, от бронетранспортьора излезе тъмен силует с голямо метално куфарче с емблемата на „Джиндайн“ в ръка. Изтича при хеликоптера. Веднага щом вратата на летателния апарат отново се затвори, той се вдигна във въздуха и се загуби в мрака. Бронетранспортьорът потегли по следите, които бе оставил на идване. Едно парче отражателна материя бавно се спусна на земята. В пустинята отново настъпи тишина.

Тази неделя небето бе кристално ясно. Камерата на смъртта беше затворена за обичайното обеззаразяване и до задължителната вечерна тренировка за действия при авария учените бяха свободни да правят каквото искат.

Докато водата за кафето завираше, Карсън загледа през прозореца черния конус на Маунт Драгън, чиито контури едва сега се очертаваха на просветляващото небе. Обикновено той прекарваше неделите като останалите си колеги: сам в стаята си в компанията на лаптопа, опитвайки се да навакса пропуснатото през седмицата. Днес обаче бе решил да се изкачи на върха на Маунт Драгън. Още от първия ден тук го беше решил. Освен това вечерта със Сингър бе възбудила отново желанието му да свири, а знаеше, че острите звуци на банджото ще предизвикат поне десетина гневни писма в електронната му поща.

Той наля кафето в един термос, окачи калъфа с инструмента през рамо и се запъти към стола за няколко сандвича. Хората в кухнята, обикновено непоносимо шумни, сега бяха необичайно мълчаливи и умислени. Не можеше още да тъжат за Вандеруогън. „Сигурно беше заради ранния час“ — помисли си той. Напоследък всички изглеждаха в лошо настроение.

Карсън излезе през портала и се запъти по черния път, който се извиваше на североизток към вулканичния конус. В основата му той напусна пътя и тръгна по тясна, стръмна пътека към върха. Инструментът му тежеше, препъваше се в камъни. След половин час мъчително изкачване той най-после стигна върха.

Хълмът представляваше типичен вулканичен конус. Около ръба на кратера растяха няколко храста мескит. В другия край се виждаха група антени и малка бяла колиба, оградена с телена мрежа.

Той си пое дълбоко въздух, обърна се, готов да се наслади на гледката, за която си беше дал толкова труд. В този ранен час пустинята приличаше на бездънно море от светлина. Когато слънцето се подаде зад хоризонта, обагряйки равната й повърхност в златисто, зад всеки отделен храст се образува дълга сянка, проточваща се сякаш в безкрая. Светлината постепенно обля пустинята, прогонвайки тъмнината, докато най-накрая достигна самия хоризонт.

На няколко километра пред него се издигаха руините на индианското селище (беше научил, че се казвало Кин Клижини), стърчащите зидове хвърляха сенки като черни цепнатини върху песъчливата почва. Още по-назад пустинята ставаше черна и неравна — застиналата лава на Малпаис.

Той си избра удобно място зад една канара. Остави банджото до себе си и се протегна, за да се наслади на блажената самота.

— Мамка ти — стресна го познат глас.

Карсън отвори изненадано очи; Де Вака стоеше пред него с ръце на кръста.

— Какво търсиш тук? — попита тя.

Той хвана калъфа на банджото. Можеше да смята почивката си за провалена.

— А ти как смяташ? — контрира той.

— Седнал си ми на мястото. Винаги се качвам тук в неделя.

Без да продума, Карсън се изправи и заслиза. Поне днес не искаше да слуша глупостите на лаборантката си. Щеше да оседлае Дорчо, да се отдалечи на петнайсетина километра и там да свири.

Той мерна лицето й и спря:

— Добре ли си?

— Защо да не съм?

Карсън се вгледа по-внимателно в нея. Здравият разум го караше да не прави опит да я заговаря, да не задава никакви въпроси, просто да се махне оттук.

— Изглеждаш малко разстроена — отбеляза той.

— Защо да ти се доверявам? — попита неочаквано тя.

— Да ми се доверяваш за какво?

— Ти си един от тях. Човек на компанията.

Зад това обвинение Карсън почувства искрен страх.

— Какво има?

Де Вака замълча.

— Тийс е изчезнал — обяви накрая.

Карсън си отдъхна:

— И още как. Онази нощ говорих с него. Щеше да вземе един бронетранспортьор и да замине за Рейдиъм Спрингс. Утре се връща.

Тя поклати ядосано глава:

— Нищо не разбираш. След бурята бронетранспортьорът беше намерен в пустинята. Празен.

По дяволите, само не Тийс!

— Сигурно се е загубил в бурята.

— Така казват.

Той се обърна рязко към нея:

— Какво искаш да кажеш?

Де Вака сведе очи:

— Подслушах Най. Говореше със Сингър, каза, че Тийс още го нямало. Спореха.

Карсън замълча. Най ли? Пред очите му се появи един образ, образът на мъж, покрит с прах, с кон, изтощен почти до смърт.

— Какво те кара да го подозираш в убийство?

Де Вака не отговори.

— На какво разстояние от „Маунт Драгън“ са намерили бронетранспортьора?

— Не знам. Защо?

— Защото след пясъчната буря видях Най да се връща с коня си. Може би е ходил да търси Тийс.

Той й разказа какво е видял в конюшнята преди два дни. Де Вака го изслуша внимателно:

— Мислиш, че го е търсил в бурята? По-вероятно е да го е заровил. Той и онзи задник Майк Мар.

Карсън изсумтя скептично:

— Това е абсурдно. Най може да е гадняр, но не е убиец.

— Мар е убиец.

— Мар ли? Той е тъп като галош. Няма достатъчно мозък, за да извърши убийство.

— Така ли мислиш? Мар е служил в разузнаването във Виетнам. Тунелен плъх. Действали са в Железния триъгълник, в стотиците километри тайни тунели, търсили са партизаните и техните оръжейни хранилища, убивали са всеки срещнат. Затова куца. Преследвал някакъв снайперист в подземията. Попаднал на клопка и тунелът се сринал върху краката му.

— Откъде знаеш?

— Той сам ми каза.

Карсън се изсмя:

— Значи сте приятели, а? Това преди или след като те фрасна с приклада беше?

Де Вака се намръщи:

— Нали ти казах, че този боклук се опитва да ме сваля, откакто съм дошла тук. Хвана ме веднъж в спортния салон и ми разказа цялата си история. Сигурно си е въобразявал, че ще ме впечатли. Като не успя, направо ме гепи за задника. Взел ме е за обикновена испанска курва.

— Така ли? И какво стана?

— Казах му, че си проси ритник в топките.

Карсън се засмя:

— Явно шамарът на пикника съвсем го охлади. Както и да е, какво те кара да мислиш, че е убил инспектора? Това е нелогично. Така рискува „Маунт Драгън“ да бъде затворен моментално.

— Не и ако го представят като нещастен случай. Бурята беше идеална възможност. Защо му е на Най да излиза в това лошо време на езда? И защо никой не ни е казал за изчезването на Тийс? Може би инспекторът е открил нещо, което не е трябвало да знае.

— Какво например? Може да не си разбрала добре това, което си чула. Преди всичко…

— Много добре съм разбрала. Абе ти от Марс ли падаш? Тук се играе с милиарди. Мислиш си, че всичко е за доброто на човечеството, ама не е. Всичко се свежда до пари. И тези пари са поставени под заплаха.

— Но защо им е да убиват Тийс? Наистина имахме трагичен инцидент, но вирусът не е изпуснат. Има само една жертва. Никой не се опитва да го скрие. Точно обратното.

— „Само една жертва.“ Чуй се само. Виж какво, тук има нещо друго. Не знам какво, но хората действат странно. Не си ли забелязал? Мисля, че напрежението ги кара да се побъркват. Ако Скоупс се грижи за доброто на хората, защо е тази невъзможна програма? Работим с най-опасния вирус на света. Една погрешна стъпка и adios muchachos^[4]. Няколко души вече провалиха живота си заради този проект. Бърт, Вандеруогън, Филсън, Черни. Да не споменавам Брандън-Смит. Колко още трябва да има?

— Сусана, ти очевидно не си за тази професия — отвърна отегчено той. — Най-големите успехи на човечеството са постигнати с лишения и несгоди. Ние ще спасим милиони животи, забрави ли?

Дори на него думите му прозвучаха банално.

— О, колко благородно! Но дали наистина това е успех? Какво ни дава право да променяме човешкия геном? Колкото повече стоя тук, колкото повече наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че грешим жестоко. Никой няма право да променя човешкия вид.

— Ти не говориш като учен. Ние няма да променяме човешкия вид, ние ще излекуваме хората от грипа.

Де Вака заби гневно крак във вулканичната пепел:

— Ние променяме генома на човешките полови клетки. Преминали сме всички граници.

— Имаме за цел само да премахнем един малък дефект в генетичния код.

— „Дефект“ ли? Какъв точно е този дефект, Карсън? Генът за оплешивяването при мъжете не е ли дефект? Не е ли дефект да си нисък? Ами цветът на кожата? Къдравата коса? Какво ще кажеш за онези, които са малко по-срамежливи от останалите? С кой „дефект“ ще се заемем, след като унищожим грипа? Наистина ли си въобразяваш, че науката няма да се поблазни да направи хората по-умни, по-дълголетни, по-високи, по-красиви! Особено когато за това се хвърлят милиарди долари?

— Очевидно за това ще бъдат създадени строги правила.

— Правила! И кой ще решава кое е правилно? Ти? Аз? Правителството? Брент Скоупс? Хайде, не е голяма работа, дайте да се отървем от лошите гени, които никой не иска. Гените за затлъстяването, за грозотата. Гените за непривлекателните човешки черти. Махни си капаците за момент и ми кажи какво означава това за целостта на човешкото общество.

— Далеч сме още от такива неща.

— Глупости. Та ние в момента точно това правим. Човешкият геном е почти напълно картиран. Може да се започне с малки промени, но постепенно ще преминем и към по-големи. Разликата между геномите на човека и шимпанзето е по-малко от два процента, а гледай каква огромна разлика има между нас. Няма да е много трудно да изменим човешката ДНК така, че да се получи нещо, което изобщо няма да знаем какво е.

Карсън замълча. Беше слушал тези аргументи неведнъж. Само че сега, въпреки желанието си, те му се струваха все по-разумни. Може би защото просто беше уморен и нямаше сили да спори. Или защото си спомняше изражението на Тийс, когато казваше: „Работата не търпи отлагане.“

Двамата запазиха мълчание, седнали в сянката на скалата. Загледаха белите постройки на комплекса, чиито контури изглеждаха вече размазани от треперещия от жегата въздух. Карсън усещаше, че сърцето му се свива. Така се беше чувствал като дете, когато наблюдаваше как изземват имуществото на баща му. Винаги бе вярвал, че надеждите за по-добро бъдеще на човечеството се крепят най-вече на науката. А сега тази вяра заплашваше да изчезне.

Той се изкашля и поклати глава, за да отпъди тревожните мисли:

— Като си толкова убедена в правотата си, какво смяташ да предприемеш?

— Да се махна час по-скоро оттук и да разтръбя навсякъде какво се върши в този комплекс.

Карсън поклати глава:

— Това, което се извършва тук, е напълно законно, научни изследвания в съгласие с всички правителствени разпоредби. Не можеш да го спреш.

— Мога, ако има убийство. Тук има нещо гнило. И Тийс е открил какво.

Карсън я погледна: тя седеше облегната на скалата със свити колене, вятърът развяваше катраненочерната й коса. „По дяволите — помисли си той. — Да става, каквото ще.“

— Не съм сигурен какво е открил Тийс — каза, — но знам какво търсеше.

Де Вака присви очи:

— За какво говориш?

— Тийс смята, че Франклин Бърт е водил таен дневник. Каза ми го в нощта, преди да замине. Твърдеше също, че Вандеруогън и Бърт са имали повишено ниво на допамина и серотонина. Също и Брандън-Смит, макар и в по-малка степен.

Де Вака запази мълчание.

— Мислеше, че от този дневник ще се разбере каква е причината за тези симптоми. Тийс смяташе да го потърси, когато се върне.

Де Вака се изправи:

— И така. Ще ми помогнеш ли?

— За какво?

— Да намерим дневника на Бърт. Да разкрием тайната на „Маунт Драгън“.

Чарлс Левин пристигна в Грийноу Хол много рано, щеше да остави бележка на Рей, че не иска никой да го безпокои, и да се заключи в кабинета си. Беше натоварил двама асистенти да го заместват на лекциите и бе отменил всичките си ангажименти за следващите няколко месеца. Така го беше посъветвала Тони Уилър, преди да си подаде оставката като съветник по връзките с обществеността. За пръв път Левин реши да я послуша. Натискът от страна на настоятелството на колежа се увеличаваше и телефонните съобщения, които му оставяше деканът, ставаха все по-настоятелни. Левин усети назряваща опасност и макар че не му беше в стила, реши да не се набива на очи за известно време.

Остана изненадан да завари някакъв мъж да го чака търпеливо пред заключения кабинет в седем часа сутринта. Левин механично му подаде ръка, но посетителят само го изгледа.

— С какво мога да ви помогна? — попита професорът.

Отключи вратата си и покани непознатия в кабинета.

Посетителят седна вдървено, стисна куфарчето си в скута. Имаше буйна посивяла коса, високи скули и изглеждаше около седемдесетте.

— Казвам се Якоб Пърлстейн — представи се той. — Историк съм във Фондацията в памет на Холокоста във Вашингтон.

— А, да. Познавам добре трудовете ви. Нямате равен в тази област.

Пърлстейн бе известен в целия свят със задълбочените изследвания на нацистките архиви от концентрационните лагери и еврейските гета в Източна Европа. Левин се настани на стола си, враждебното поведение на посетителя му го озадачаваше.

— Ще говоря по същество — заяви гостът, погледна смръщено Левин.

Левин кимна.

— Твърдите, че баща ви бил спасил живота на много полски евреи. След това бил заловен от нацистите и убит от Менгеле в „Аушвиц“.

Този начин на изразяване никак не се хареса на Левин, но той не каза нищо.

— Убит при медицински експерименти. Така ли е?

— Да.

— И откъде сте научили всичко това?

— Извинете, господин Пърлстейн, но тонът ви не ми харесва.

Пърлстейн продължи, без да сваля поглед от него:

— Въпросът е пределно ясен. Бихте ли ми казали откъде знаете това?

Левин едва сдържаше раздразнението си. Бе разказвал тази история на безброй интервюта и тържествени събрания. Пърлстейн със сигурност я беше чувал.

— Аз сам проведох разследване — отговори. — Знаех само, че баща ми е загинал в „Аушвиц“. Майка ми почина, когато бях съвсем малък. Трябваше да разбера какво се е случило с него. Прекарах почти четири месеца в Източна Германия и Полша в преглеждане на нацистките архиви. Бяха размирни времена, заниманието ми също не беше от безопасните. Когато го открих… е, сигурно се досещате как съм се почувствал. Това промени вижданията ми за науката, за медицината. Започнах да изпитвам много противоречиви чувства към генното инженерство, което пък…

— Тези материали за баща ви — прекъсна го Пърлстейн, — къде ги открихте?

— В Лайпциг, където се държат всички архиви. Сигурно много добре знаете.

— А майка ви, когато била бременна с вас, успяла да избяга в Америка. Приел сте нейното име, Левин, не това на баща ви — Берг.

— Да.

— Трогателна история. Странно, че Берг не е обичайно еврейско име.

Левин се изправи на стола си:

— Не ми харесва тонът ви, господин Пърлстейн. Ще ви помоля да казвате, каквото имате да казвате, и да ме оставите на спокойствие.

Пърлстейн отвори куфарчето си, извади една папка и я остави с изражение на погнуса върху бюрото на Левин:

— Моля, погледнете тези документи.

Бутна папката към професора с връхчетата на пръстите си.

В папката имаше фотокопия от някакви документи. Левин веднага ги позна по готическия шрифт. Пречупените кръстове отгоре му припомниха ужасните седмици зад Желязната завеса, когато се беше ровил из безброй кашони във влажните подземия на архивите с непреодолимото желание да научи истината, която го глождеше.

Първият документ представляваше цветно копие от нацистка лична карта, издадена на Хайнрих Берг, оберщурмфюрер в „Шутцщафел“, по-известно като СС, назначен в концентрационния лагер „Равенсбрюк“. Снимката още изглеждаше в отлично състояние, приликата бе удивителна.

Той бързо прегледа останалите копия. Не можеше да повярва. Имаше документи от лагера, списъци за дежурства, доклад от армейската част, освободила „Равенсбрюк“, и писмо от бивш концлагерист с израелско клеймо. В документа се твърдеше, че една млада полска еврейка на име Мирна Левин била изпратена в „Равенсбрюк“ за „преработка“. Там тя се запознала с Берг и станала негова любовница, по-късно била преместена в „Аушвиц“. Там доживяла края на войната, като давала сведения за съпротивителните движения в лагера.

Левин вдигна очи. Пърлстейн гледаше укорително.

— Как смеете да разпространявате тези лъжи — едва успя да изсъска Левин.

— Значи продължавате да отричате — изхриптя не по-малко гневно Пърлстейн. — Как смеете вие да разпространявате тези лъжи! Баща ви е бил есесовски офицер, а майка ви — предателка, погубила стотици хора. Вие не можете да отговаряте за злините, извършени от родителите ви, но лъжите ви ви правят техен съучастник и зачеркват всяко добро, което правите. Твърдите, че търсите истината, но когато не ви изнася, просто я загърбвате. Вие, който позволихте името на баща ви да бъде изписано върху „Яд вашем“ наред с имената на истинските мъченици. Хайнрих Берг, офицер от СС! Това е гавра с тяхната памет! И за тази гавра трябва да научат всички.

Ръцете на Пърлстейн трепереха.

Левин с мъка запази самообладание:

— Тези документи са подправени и вие сте глупак, ако им вярвате. Комунистите от Източна Германия са известни с фалшифици…

— След като това ми беше представено преди няколко дни, аз се обърнах към трима независими специалисти по автентичност на документи от нацистка Германия. И тримата установиха, че са напълно оригинални. Няма грешка.

Изведнъж Левин скочи на крака:

— Вън! Вие сте маша в ръцете на ревизионистите. Вън, и си вземете този боклук!

Той пристъпи напред, вдигна заплашително ръка.

Старецът опита да дръпне папката, приведе се уплашено и листата се разпиляха по пода. Без да се интересува от тях, той отстъпи в преддверието на кабинета, после в коридора. Левин затръшна вратата и се опря на нея, пулсът кънтеше в ушите му. Това бе невероятна, долна лъжа и той щеше бързо да я разобличи… слава Богу, беше извадил заверени копия от истинските документи… просто щеше да наеме специалист, който да разкрие измамата. Гаврата с паметта на баща му бе като нож в сърцето му, но това не беше първият удар под пояса, който понасяше, и нямаше да е последният…

Погледът му падна върху папката, фалшификатите с гнусните лъжи лежаха разпилени по пода. Изведнъж му дойде една смразяваща мисъл.

Той изтича при един заключен шкаф, завъртя трескаво ключа и измъкна една папка с простия надпис „Берг“.

Папката бе празна.

— Скоупс — промълви Левин.

На следващия ден, в изключително тъжен тон, историята бе отразена на първите две страници на бостънския „Глоуб“.

Мюриъл Пейдж, доброволка в магазина на Армия на спасението на Пърлстрийт, наблюдаваше младия мъж с рошавата коса, който ровеше из саката. Тази седмица идваше за втори път и на Мюриъл не можеше да не й стане жал за него. Не приличаше на наркоман — беше чист и напълно адекватен; явно просто един беден млад човек. Имаше момчешко лице с леко смутено изражение и й напомняше за собствения й син, който сега живееше с жена си в Калифорния. Само дето този младеж беше невероятно слаб. Явно системно гладуваше.

Младежът прехвърляше саката с почти мълниеносна скорост, като едва ги удостояваше с поглед.

Изведнъж спря, свали едно, от закачалката, навлече го върху черната си фланелка и се запъти към близкото огледало. Мюриъл, която не спираше да го наблюдава скришом, не можеше да отрече, че има вкус. Сакото беше много хубаво, с тесни ревери и червени и жълти карета на черен фон. Може би е било на мода в края на петдесетте. Много стилно, но не по вкуса на повечето млади мъже в наше време, помисли си малко тъжно тя. Модата от моминските й години бе къде-къде по-елегантна.

Младежът се завъртя, огледа се от различни ъгли, усмихна се доволно. Запъти се към гишето и Мюриъл разбра, че е на път да продаде нещо.

Тя махна етикета и се обърна към младия мъж с чаровна усмивка:

— Пет долара.

Лицето на младежа посърна:

— О, надявах се…

Мюриъл не се колеба дълго. Петте долара означаваха сигурно няколко яденета за него, а той изглеждаше наистина гладен. Тя се наведе напред и прошепна съучастнически:

— Ще ви го отстъпя за три, ако не казвате на никого. — Потърка ръкава между пръстите си: — Това е истинска вълна.

Младежът се усмихна, поглади рошавата си коса с трепереща ръка:

— О, много мило от ваша страна.

Бръкна в джоба си и измъкна три смачкани банкноти.

— Много елегантно сако. Когато бях млада, момче с такова сако… Ееех!

Тя му намигна. Младият мъж я погледна, без да каже нищо. Тя се почувства неловко, бързо му написа касовата бележка и му я подаде:

— Надявам се да ви хареса.

— Сигурен съм.

Тя отново се наведе към него:

— Знаете ли, точно отсреща има едно хубаво местенце, където можете да хапнете топла храна. Безплатно е и няма никакви условия.

Младежът я изгледа подозрително:

— И без религиозни глупости?

— Абсолютно. Ние не караме хората да вярват насила. Просто можете да си вземете топла хранителна супа. Трябва само да сте трезвен и да не сте употребил наркотик.

— Сериозно? Мислех, че Армия на спасението е някаква религиозна организация.

— Такава е, но на гладен стомах никой няма да се интересува от спасение на духа, а само от следващото ядене. Нахранете тялото и ще нахраните душата.

Младежът й благодари и излезе. Мюриъл надникна скришом през витрината, с облекчение забеляза как клиентът й се запътва към благотворителната кухня, взима табла, нарежда се на опашката и завързва разговор с човека пред себе си.

Мюриъл почувства, че в окото й напира сълза. Този завеян поглед толкова й напомняше за сина й. Надяваше се непознатият младеж скоро да намери по-достоен живот.

На следващата сутрин магазинът на Армия на спасението на Пърлстрийт и безплатната кухня получиха анонимно дарение на стойност четвърт милион долара. И какво беше удивлението на Мюриъл, като й казаха, че това било благодарение на нейното отношение към клиентите.

Карсън и Де Вака слязоха мълчаливо по пътеката от вулканичния конус към изследователския комплекс. Спряха пред жилищните сгради.

— Е? — попита Де Вака.

— Какво?

— Още не си ми казал дали ще помогнеш да намеря дневника.

— Сусана, имам работа. Ти също. Този дневник, дори да съществува, няма да ни помогне с нищо. Нека помисля малко. Става ли?

Тя го погледа известно време, след това рязко се извърна и без да промълви нито дума, тръгна към жилищния комплекс.

Карсън я изпрати с поглед. Въздъхна и се качи на втория етаж. В коридора го лъхна хладният въздух от климатичната инсталация. Може би Тийс беше прав за дневника на Бърт. И може би Де Вака бе права за Най. В такъв случай мнението на Тийс вече не беше от значение. Това, което засягаше Карсън най-много от всичко, бе чувството, обзело го на върха на Маунт Драгън, че всичките му убеждения са били грешни. След смъртта на баща му, вярата на Карсън в науката и доброто, което сътворява, бе всичко за него. Сега, ако…

Днес обаче не му се мислеше повече за това.

В стаята си Карсън загледа за минута голите бели стени, сякаш така събираше сили да включи компютъра и отново да се заеме с данните за x-flu II. Погледът му спря върху издрания калъф на банджото.

„По дяволите, всичко“ — помисли си. Щеше да посвири малко, съвсем тихо. Само пет минути, може би десет. Да се разсее. След това — отново на работа.

Когато вадеше инструмента, погледът му спря върху една сгъната бележка върху пожълтялата облицовка на калъфа.

Драги Гай,

Винаги съм мразил този проклет инструмент. Надявам се все пак, че го използваш редовно. Очевидно вече си отишъл на работа, а аз не мога повече да се бавя. Това ми се струва най-добрият, всъщност единственият начин да се свържа с теб.

Както знаеш, ще отсъствам два дни. След вчерашния ни разговор аз се опитах да се досетя къде може да е скрил дневника си Бърт, но без успех. Ти познаваш „Маунт Драгън“, околността и най-важното, познаваш добре работата на Бърт. Възможно е, дори съм сигурен в това, да е оставил някаква следа към дневника си. Провери, моля те, пак бележките му и опитай да откриеш този ключ.

В никакъв случай обаче не се опитвай да търсиш дневника сам. Остави го на мен, когато се върна. Освен това, моля те, не споменавай за разговора ни и бележката на никого.

Ако имах време, нямаше да те занимавам с това. Имам чувството, че на теб мога да се доверя. Надявам се да не греша.

Джил Тийс.

Карсън прочете още веднъж набързо надрасканата бележка. Тийс сигурно го бе търсил на сутринта преди прашната буря и като не го беше намерил, бе оставил бележката. Когато свириха със Сингър на терасата, бе прекалено тъмно, за да я забележи. Мисълта, колко лесно можеше да изпадне и после Сингър, дори Най, да я намери, го смрази.

Той опита да прогони страха си. „Още една седмица и ще започна да виждам опасност във всичко като Де Вака — помисли си. — Дори може да изкукам като Бърт.“ Завря бележката в джоба си и натисна копчето на Де Вака върху таблото на комуникационната система в стаята.

— Това, значи, била бърлогата ти, Карсън. Както виждам, избрали са ти по-добра гледка. От моята стая се вижда само стерилизационната пещ.

Де Вака се отдалечи от прозореца.

— Казват, че по начина, по който човек подрежда жилището си, може да се съди за характера му — продължи тя, докато оглеждаше голите стени. — Май има нещо вярно.

Наведе се над рамото му, докато той включваше компютъра си.

— Около месец преди да напусне „Маунт Драгън“, Бърт започнал да въвежда все по-малко информация в компютъра си — рече Карсън. — Ако Тийс не греши, тогава е поставил началото на тайния си дневник. Трябва да намерим някакви следи, за да започнем да го търсим.

Той запрехвърля протоколите на предшественика си. Докато формулите, таблиците и данните преминаваха по екрана, Карсън не можа да не си спомни за първия път, когато бе чел този дневник. Струваше му се, че от първия му работен ден в Камерата на смъртта е минала цяла вечност. Докато прехвърляше записките от неуспешни експерименти, неоправдани очаквания, сърцето му се сви. Всичко му беше болезнено познато.

Към края на електронния дневник научните бележки ставаха все по-малко за сметка на разговорите със Скоупс и описанията на лични преживявания, дори на сънища.

20 май

Снощи сънувах, че се скитам загубен сред пустинята. Вървях към планините, а наоколо ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Изведнъж се появи ярка светлина, като втори изгрев, и над планинските върхове се издигна огромен облак с формата на гъба. Разбрах, че присъствам на експлозията в „Тринити“. Видях как ударната вълна се приближава към мен и се събудих.

— По дяволите — изруга Карсън, — ако е писал такива глупости на компютъра, защо му е било да води таен дневник?

— Продължавай — подкани го Де Вака.

Той прехвърли на следващата страница:

2 юни

Тази сутрин, като си изтърсвах обувките, от едната изпадна малко скорпионче. Стана ми жал и го пуснах навън…

— Давай, давай — сръга го нетърпеливо Де Вака.

Карсън продължи. Сред таблиците и методичните бележки започнаха да се появяват стихове. Най-накрая, в периода на пълна лудост на Бърт, дневникът съдържаше само несвързани описания и отделни изречения. Завършваше с ужасяващ спор със Скоупс, върха на разрушителната мания.

Двамата се облегнаха на столовете си и се спогледаха.

— Тук няма да намерим нищо — заяви Карсън.

— Трябва да мислим като Бърт. Ако си на негово място и искаше да оставиш ключ към намирането на тайния ти дневник, как щеше да постъпиш?

Карсън вдигна рамене:

— Може би нямаше да оставям никакъв ключ.

— Щеше, и още как. Тийс има право, съзнателно или не, това е заложено в човешката природа. Първо, трябва да имаш предвид, че Скоупс ще прочете всичко, нали?

— Да.

— Значи щеше да го закодираш в това, към което Скоупс ще прояви най-малък интерес.

Двамата замълчаха.

— В стиховете! — възкликнаха едновременно.

Върнаха се на първите стихотворения и бавно започнаха да ги преглеждат. Повечето, макар и не всички, бяха на научни теми: структурата на ДНК, кварки и глюони, Големия взрив и теорията за взаимовръзките.

— Забелязваш ли, че стихотворенията се появяват, когато записките стават по-малко? — попита Карсън.

— Никога не съм чела такава поезия — отвърна Де Вака. — В известен смисъл дори е хубава.

Зачете на глас:

На туй стъкло, аз виждам, тъмен знак стои.

Успешно е облъчването с алфа-лъчи.

М 82 била е, знам,

с милиарда десет от звезди.

Внезапно се разпадна тя

на тонове космичен прах.

И туй велико дело, което виждаш ти,

все този Господ върши, що Слънцето върти.

— Нищо не разбирам — оплака се тя.

— М 82 е много странна галактика в съзвездието Дева. Внезапно цялата се взривила, при което десет милиарда звезди са се превърнали в космически прах.

— Интересно, но не ни върши работа.

Прехвърлиха се на следващото стихотворение.

Под слънцето ще видиш черна къща,

шумът от стъпки ято гарги вдига,

уплашени в небето се издигат,

щом тишина настане, пак се връщат.

Голямата Кива

сред пясъка плаче,

сипапу обаче

пред теб се открива.

Оплаква Четвъртия свят.

А гаргите чакат

да падне пак мракът

та пак да се върнат назад.

— Много красиво — възхити се Де Вака. — И ми звучи някак познато. Каква ли е тази черна къща?

Карсън изведнъж се изправи:

— Кин Клижини. Така е „черна къща“ на езика на апачите. Има предвид руините на юг от комплекса.

— И апачки ли знаеш? — изненада се Де Вака.

— Повечето работници в ранчото бяха апачи. Понаучил съм туй-онуй.

Двамата замълчаха, прочетоха стихотворението отново.

— По дяволите — измърмори Карсън. — Нищо друго не разбирам.

— Чакай — Де Вака вдигна ръка. — Голямата Кива е нещо като подземен параклис при индианците анасази. В центъра на кивата има дупка, наречена сипапу, която свързва света на живите със света на мъртвите. Точно него наричат „Четвърти свят“. Ние живеем в Петия.

— Знам, но пак не виждам връзката.

— Прочети пак. Ако кивата е запълнена с пясък, как може сипапуто да е отворено?

Карсън се замисли:

— Права си.

Тя го изгледа триумфално:

— Най-после да кажеш нещо умно.

Решиха да отидат с коне, за да се върнат за вечерната тренировка. Слънцето вече клонеше на запад и денят бе достигнал най-горещата си точка.

Де Вака метна едно седло върху коня от породата апалуса.

— Надявам се, умееш да яздиш — отбеляза Карсън.

— Много си прав — отвърна Де Вака, докато закопчаваше ремъците. — Да не е запазено само за англосаксонци? Като дете имах кон на име Варварин. Испанска порода, от конете на конкистадорите.

— Никога не съм виждал такъв.

— Това са най-добрите коне на света. Дребни, яки и издръжливи. Баща ми беше купил няколко от стария Ромеро. Никога не бяха кръстосвани с английски породи. Ромеро твърдеше, че предците му застрелвали всеки английски жребец, който идвал да души около испанските им кобили.

Тя се изсмя и се метна на седлото. Стойката й хареса на Карсън: непринудена и изящна.

Той се качи на Дорчо и двамата излязоха през задната врата на оградата. Насочиха се към Кин Клижини. Древните развалини се виждаха на хоризонта на около три километра: два стърчащи зида сред купища камъни.

Де Вака отметна косата си назад:

— Въпреки всичко красотата на това място никога няма да ми омръзне.

Карсън кимна:

— Като бях на шестнайсет, прекарах лятото в едно ранчо в северния край на Хорнада, Даймънд Бар.

— Наистина ли? И там ли пустинята изглежда като тук?

— Да. Като вървиш на североизток, минаваш покрай планините Фра Кристобал, които описват нещо като полукръг. Те определят по-влажния климат и пустинята е малко по-зелена.

— Какво правеше там. Като ратай ли работеше?

— Да. След като ни взеха ранчото, реших да поработя, преди да постъпя в колежа. Даймънд Бар е голямо ранчо между планините Сан Паскуал и Сиера Оскура. Истинската пустиня започва от южния му край, от местността Лавагейт, Вратата от лава. Това е голям застинал лавов поток, достигащ почти до основата на Фра Кристобал. Между лавовото поле и планината има тесен проход, може би стотина метра широк. Оттам е минавал стар испански път. — Той се засмя. — Тази Врата от лава е като входа към ада. Ако минеш през нея, но те е страх, че можеш никога да не се върнеш. Сега сме от другата й страна.

— Моите предци са дошли през нея от Оняте през 1598-а.

— По Испанския път ли? Прекосили са Хорнада?

Де Вака кимна, присви очи срещу слънцето.

— Как са намерили вода?

— Пак ме гледаш с това подозрително изражение, cabron. Дядо ми ми е разказвал, че изчакали залеза при последния кладенец, след това вървели с добитъка си цяла нощ. В четири сутринта спрели, за да могат кравите да попасат. След това водачът им, апач, ги завел при извора Охо дел Агила, Орловото око. Сега вече никой не знае къде се намира. Поне така твърдеше дядо ми.

Карсън се престраши да й зададе въпроса, който го глождеше от доста време:

— Откъде точно идва това име, Кабеса де Вака?

Тя го изгледа раздразнено:

— А Карсън откъде идва?

— Трябва да признаеш, че „Кравешка глава“ звучи доста странно за име.

— Също и „Син на кола“.

— Извинявай за въпроса.

Карсън съжали, че изобщо е попитал.

— Ако познаваше испанската история, щеше да знаеш за името — заобяснява тя. — През 1212 година един испански войник обозначил пътя към един проход с кравешки череп. Това помогнало за победата над маврите. Кралят дал на войника благородническа титла и правото да носи името Кабеса де Вака.

— Забележително — похвали я той.

„И вероятно само легенда“ — помисли си.

— Алонсо Кабеса де Вака бил сред първите европейски заселници в Америка през 1598 година. Родът ми е един от най-старите и най-важни фамилии на този континент. Не че обръщам особено внимание на такива неща…

По гордото й изражение личеше, че им обръща огромно внимание.

Продължиха известно време в мълчание, унесени в приятната топлина и лекото поклащане на конете. Де Вака яздеше малко по-напред, тялото й се движеше в синхрон с това на коня. Когато наближиха развалините, тя изчака Карсън да се изравни с нея.

След като застанаха рамо до рамо, тя го погледна закачливо:

— Последният е pendejo^[5].

И пришпори рязко коня си.

Докато Карсън успее да реагира, тя го водеше вече с три дължини. Конят й препускаше като бесен, с наведена глава, с присвити уши, изпод копитата му в лицето на Карсън хвърчаха камъчета. Той пришпори Дорчо.

Карсън се изравни с Де Вака и двата коня запрепускаха един до друг. Развалините се приближаваха бързо, високите зидове стърчаха като кули към небето. Карсън знаеше, че неговият кон е по-добрият. Де Вака обаче явно успяваше да подтикне своя да препуска по-бързо, бе долепила глава към врата му и го управляваше с къси, отсечени подвиквания. Карсън напразно пришпорваше своя, напразно крещеше. Прелетяха покрай двете полуразрушени стени. Де Вака имаше все още половин дължина преднина. Косата й се развяваше като знаме. Карсън изведнъж забеляза ниска стена сред кафеникавия пясък. Няколко гарвана се вдигнаха с пресипнало грачене. Двата коня прескочиха стената и бързо отминаха развалините. Преминаха в тръс. Ездачите ги накараха да се обърнат и се върнаха към руините.

Карсън погледна Де Вака, лицето й бе почервеняло. По бедрото й се беше размазала пяна от потния кон. Тя се усмихна:

— Не беше зле. За малко да ме надбягаш.

Карсън дръпна юздите:

— Излъга ме. Нямахме равен старт.

— Твоят кон е по-добър.

— Ти си по-лека.

Тя се подсмихна самодоволно:

— Хайде, cabron, признай, че те надбягах.

— Никой не може да ме надбяга.

Те спряха до развалините, слязоха и завързаха конете за един камък.

— Голямата Кива обикновено се намирала или в самия център на селото, или далеч извън пределите му — обясни Де Вака. — Да се надяваме, че не се е срутила съвсем.

Гарваните кръжаха високо над главите им, граченето им едва се чуваше.

Карсън любопитно се огледа. Стените бяха изградени от камъни, издялани от застинала лава, споени с глина. Останките от зидове, оформящи контурите на стаи, бяха разположени под формата на буква П, четвъртата стена гледаше към централно площадче. По земята бяха разхвърляни отломки от глинени съдове и парчета кремък. Повечето развалини бяха покрити с пясък.

Двамата излязоха на централното площадче, отдавна обрасло с юка и мескит. Де Вака клекна до голям мравуняк. Мравките се бяха скрили вътре от жегата и тя внимателно разрови пръстта, взе малко в шепа и я погледна отблизо.

— Какво правиш? — попита Карсън.

Де Вака хвана нещо с палеца и показалеца си:

— Погледни.

Тя постави камъчето върху дланта си — беше тюркоазено мънисто с идеално кръгла форма и дупка, не по-широка от диаметъра на човешки косъм.

— Полирали са тюркоазите с листа от трева — обясни тя. — Никой не знае как са успявали да пробият толкова малки и съвършени дупки без метални сечива. Може би са дълбали с часове камъка със съвсем тънички парчета кост. — Тя се изправи. — Хайде да търсим тази кива.

Излязоха в центъра на площадчето.

— Тук няма нищо — отбеляза Карсън.

— Да се разделим и да търсим в кръг. Аз ще взема северната половина, ти се заеми с южната.

Карсън прескочи близките останки от стена и започна да оглежда в полукръг. Опустошителната буря бе заличила всички следи, невъзможно бе да се определи дали Бърт е идвал тук, или не. Преди векове молитвената стая имала дървен покрив само с една дупка за комин, но сигурно отдавна се беше сринал. Ако все пак по някаква случайност още стоеше, молитвеното помещение нямаше начин да се намери под дебелия слой пясък.

Карсън я откри на стотина метра на югозапад. Покривът се беше сринал и кивата представляваше просто една вдлъбнатина в пустинята, десетина метра в диаметър и около три на дълбочина. Стените й бяха от застинала лава, на места от тях стърчаха греди от покрива. Де Вака дотича бързо и двамата застанаха на края на дупката. В долната част на стените още се виждаха остатъци от спойващата глина. На дъното вятърът бе натрупал дебел слой прах.

— Къде е сипапуто? — попита Карсън.

— Винаги са го правили в идеалния център на кивата. Ела долу да ми помогнеш.

Де Вака се спусна в дупката, отиде в центъра, коленичи и започна да рови с ръце. Карсън последва примера й. На петнайсетина сантиметра под пясъка попаднаха на плосък камък. Де Вака зарови трескаво, отмести камъка.

В сипапуто бе поставен голям пластмасов буркан за биологични проби, етикетът на „Джиндайн“ още стоеше. Вътре имаше малък бележник с нащърбени корици, увит с мръсен зеленикав брезент.

— Madre de Dios^[6] — прошепна Де Вака.

Извади буркана от дупката, отвори го и извади бележника. Разлисти го на първата страница, Карсън надникна над рамото й.

Първата страница носеше датата 18 май. Отдолу бе плътно изписана в две колони с дребен ръкописен шрифт. Де Вака заразлиства трескаво.

— Не можем да го занесем в „Маунт Драгън“ — отбеляза Карсън.

— Знам. Да започваме тогава.

Тя се върна на първата страница.

18 май

Скъпа Амико,

Пиша ти от останките на свещената кива на анасазите недалеч от лабораторията.

Когато си събирах багажа, преди да замина за Албукерк, аз взех този бележник. Смятах да си водя в него записки от наблюденията си върху птиците, но мисля, че сега му намерих по-добро приложение.

Ужасно ми липсваш. Тук повечето хора се държат дружески. Някои, като директора Джон Сингър, дори мисля, че мога да приема за приятели. Тук обаче ни е събрало не приятелството, а общата амбиция. Напрежението е невероятно: да напредваме, да успеем. Чувствам, че няма да издържа. Безкрайната празнота на тази ужасна пустиня увеличава невероятно самотата ми. Сякаш съм на края на света.

Тук притежаването на хартия и средства за писане е забранено. Брент иска да следи всичко, което правим. Понякога дори си мисля, че иска да контролира и мислите ни. Реших в този малък дневник да опиша живота си тук. Имам много неща да ти кажа. Неща, които никога няма да се появят в компютърните файлове на „Джиндайн“. Брент в много отношения е още дете, мисли като дете, затова си въобразява, че може да контролира действията и ума на хората.

Надявам се да не се тревожиш, като ти пиша такива неща. Какъв съм глупак: нали като ги четеш, аз ще съм до теб. Всичко това ще бъде само спомени. Може би аз сам ще се надсмея над жалките си оплаквания. Или ще съм горд с постигнатото тук.

Кивата е далеч от комплекса, а ти сама знаеш какъв лош ездач съм. Мисля обаче, че това малко откраднато време с теб ми се отразява добре. Тук дневникът ще е на сигурно място, скрит под пясъка. Никой не напуска комплекса освен началника на охраната, а той явно си има някакви странни занимания далеч в пустинята. Ще ти пиша скоро.

25 май

Скъпа жено,

Днес е ужасна жега. Все забравям каква жажда изпитва човек в тази отвратителна пустиня. Следващия път трябва да взема две манерки.

Нищо чудно, че в тази безкрайна суша цялата религия на анасазите е изградена върху стремежа да се управляват природните стихии. Тук, в кивата, шаманите са отправяли молби за дъжд към Птицата на гръмотевиците:

„О, Боже! Ела при нас с твоите мокасини от облак тъмен, с насечените мълнии, трещящи над твоята глава, ний молим те, облей ти царевицата свещена, дари ни с облаци дъждовни, дари ни с влажните мъгли, та зърното свещено да набъбва, да расте до края на света.“

Такива молитви са произнасяли. Този стремеж идва от дълбока древност; жаждата за знание и власт; желанието да разгадаеш тайните на природата, за да предизвикаш дъжд.

Дъжд обаче не е валял. Няма да вали и днес.

Какво ли ще си помислят те, ако ни видят сега, как се трепем ден след ден в съвременните ни светилища под земята, как се опитваме не само да владеем природата, а и да я изменяме според нашите желания?

Днес не мога повече да ти пиша. Задачата, която са ми поставили, изисква да вложа в нея цялото си време и цялата си енергия. Трудно е да не мисля за нея, дори тук. Но ще се върна съвсем скоро, любов моя.

4 юни

Скъпа Амико,

Моля те, прости ми за дългото отсъствие. В лабораторията се трепем от сутрин до здрач. Ако не бяха задължителните обеззаразявания, Брент сигурно щеше да ни кара да работим без почивка.

Брент. Какво съм ти разказал за него?

Странно е. Никога не съм си представял, че мога да чувствам такова дълбоко уважение към един човек и в същото време толкова да го ненавиждам. Дори когато не ме кара да работя по-бързо, аз си го представям как се мръщи, защото резултатите не му харесват. Сякаш го чувам как ми шепне: „Още пет минути, само още един експеримент.“

Брент вероятно е най-сложната личност, която някога съм виждал. Блестящ ум, наивник, инфантилен, самоуверен, безскрупулен. Има огромен запас от сентенции и ги цитира при всякакви случаи с голямо самодоволство. Губи милиони, а се стиска за стотици. Може да се отнася към някого с невероятна топлота, а към друг да бъде ужасно жесток. Познанията му в областта на музиката са изключителни. Притежава последното и най-изящно пиано на Бетовен, онова, за което се смята, че е вдъхновило композитора да напише последните си три сонати. Не мога дори да гадая за цената.

Никога няма да забравя първия път, когато говорих с него. Тогава още работех в клона на „Джиндайн“ в Манчестър, току-що бяха разработил системата за пречистване чрез електрофореза. Началните резултати бяха отлични, всички бяхме възбудени от успеха. Методът щеше да съкрати времето за изолиране наполовина. Екипът в лабораторията беше на върха на щастието. Казаха ми, че ще ме направят директор.

Тогава се обади Скоупс. Мислех, че иска да ни поздрави, може би да съобщи, че ни дава нови премии. Той обаче ме накара да замина за Бостън с първия възможен самолет. Трябваше да зарежа всичко, за да поема ръководството на някакъв много важен проект на „Джиндайн“. Дори не ме остави да завърша последните изследвания по метода; трябваше да зарежа всичките си сътрудници в Манчестър.

Спомняш си пътуването ми до Бостън. Предполагам, че след завръщането си съм бил малко неотзивчив, за което моля да ме извиниш. Брент умее да запалва хората със собствения си ентусиазъм. Няма смисъл да крия от теб сега, скоро всичко ще бъде публикувано.

Задачата ми беше, с две думи, да синтезирам изкуствена кръв. Да използвам неизчерпаемите ресурси на „Джиндайн“, за да създам заместител на човешката кръв. Препаративната работа вече беше свършена, така твърдеше Брент. Искаше обаче някой с моя опит и умения да я ръководи. Разработката ми на метода за пречистване чрез електрофореза ме правеше идеалния кандидат.

Идеята, признавам, беше благородна и Брент я представи брилянтно. Болниците вече нямаше да изпитват недостиг на кръв за преливане. Хората нямаше вече да се страхуват, че ще бъдат заразени. Хора с редки кръвни групи нямаше вече да умират от реакции на несъвместимост. Изкуствената кръв на „Джиндайн“ щеше да е чиста от всякакви зарази, щеше да е съвместима с всеки организъм и щеше да се произвежда в неограничени количества.

И така, аз напуснах Манчестър — напуснах теб, дома ни, всичко скъпо за мен — за да дойда в това забравено от Бога място. За да работя по проекта на Брент Скоупс и с малко късмет, да направя света малко по-добър. Мечтите са хубаво нещо. Но цената е висока.

12 юни

Скъпа Амико,

Реших в този дневник да опиша историята, която започнах миналия път отначало докрай. Може би през цялото време съм имал такава идея. След като си тръгнах от кивата миналия път, почувствах огромно облекчение. Затова ще продължа.

Спомням си една сутрин, беше може би около четири часа. Държах епруветка с кръв. Човешка кръв, но продуцирана от възможно най-далечния от човека организъм — почвената бактерия стрептококус. Бях вкарал гена за човешкия хемоглобин в микроба. Трансформираната бактерия вече произвеждаше човешки хемоглобин в огромни количества.

Защо стрептококус? Защото знаем за тази бактерия повече, отколкото за който и да било друг жив организъм на планетата. Целият му геном е картиран. Знаем как да срежем ДНК молекулата му, да вкараме ген и пак да я зашием.

Извини ме, че описвам нещата толкова опростено. Използвайки клетки от лигавицата на устата (от моята собствена уста), аз изрязах един ген от четвъртата хромозома, гена на 16S рРНК. Намножих го в милиони копия, вкарах ги в стрептококовите клетки и размножих бактериалната култура в големи колби с белтъчна хранителна среда. Независимо как звучи, скъпа моя, това беше най-лесната част от работата. Правено е неведнъж, включително и с гена на човешкия хемоглобин.

Вкарахме в тази бактерия, в този изключително примитивен организъм, нещо човешко. Всеки микроб носеше в себе си миниатюрна частица от човешкия организъм. Тази частица промени всички функции на бактериите и я принуди да прави само едно нещо: да продуцира човешки хемоглобин.

Това според мен е истинска магия — вълшебството на генетиката, в което никога не може да има провал.

В този момент започна истинската работа.

Може би трябва да обясня по-подробно. Молекулата на хемоглобина се състои от белтъчна част, наречена глобин, и четири включени в нея активни групи — хемове. Той се свързва с кислорода в белите дробове, заменя го с въглероден двуокис в тъканите и отново отделя въглеродния двуокис в белите дробове, за да бъде издишан.

Много „умна“ и много сложна молекула.

За жалост самият хемоглобин е смъртоносно отровен. Ако бъде инжектиран в човешкия организъм, вероятно ще доведе до фатален край. Затова трябва да е затворен в нещо. Обикновено това са червените кръвни клетки.

Затова на нас ни се наложи да създадем нещо, в което да включим нашия хемоглобин, да го направим безопасен. Микроскопична торбичка, ако мога да направя това сравнение. Но това нещо трябваше да може и да „диша“, да бъде пропускливо за кислорода и въглеродния двуокис.

Решихме да създадем такива малки „торбички“ от мембраните на разрушени клетки. Използвахме специален ензим, за да ги сглобим.

Накрая се изправихме пред последния проблем: да пречистим хемоглобина. Това може да звучи най-лесно от всичко.

Но не е.

Култивирахме бактериите в големи контейнери. Когато концентрацията на хемоглобина се покачеше над определена стойност, културата се отравяше. Всички бактерии измираха. Получавахме една безполезна смес, хемоглобинови молекули, примесени с остатъци от измрели бактерии.

Въпросът беше как да пречистим само белтъка, който ни трябва — да получим чист човешки хемоглобин. И то да бъде абсолютно чист. Да преливаш кръв не е като да гълташ хапчета. Много литри могат да бъдат вкарани в кръвообращението. Дори най-малки замърсявания могат да предизвикат непредвидени промени.

Някъде на този етап научихме какво става в Бостън. Икономистите и социолозите на компанията, при голяма секретност, проучвали пазара за новия продукт. Направили проучване на мнението на различни групи обикновени граждани и установили, че хората се страхуват от кръвопреливане, защото могат да се заразят: от СПИН, от хепатит, от други болести. Искали да бъдат сигурни, че кръвта, която им преливат, е чиста и безопасна.

Затова дадоха на нашия незавършен продукт названието „Пурблъд“ (Чиста кръв). Издаде се нареждане, във всички записки по изследванията, дори в разговорите помежду ни, да се нарича с това име. Всеки, който използва работното название „Хемоцил“, подлежеше на дисциплинарно наказание. Забраниха също думи като „синтетичен“ или „изкуствен“. Хората се страхували да използват генетично променени домати, мляко от генетично променени крави… да не говорим за „синтетична“ кръв. Предполагам, че в известен смисъл са прави. Мисълта, че такова нещо може да бъде вкарано във вените ти, вероятно не е много приятна.

Любов моя, слънцето се спуска към хоризонта и аз трябва да те оставям. Ще се върна утре. Ще кажа на Брент, че имам нужда от един ден почивка. Това не е лъжа. Не знаеш какво бреме пада от плещите ми, когато изливам душата си пред теб.

13 юни

Скъпа Амико,

Това е най-трудната част от историята. Тази част, която още не знам как да ти представя. Все още не съм сигурен дали да не изгоря тези страници. Не мога обаче да пазя повече тази тайна.

… И така, започнах пречистването. Обработихме стрептококовата култура по специален начин, за да разрушим бактериалните клетки. След това центрофугирахме разтвора и изхвърлихме утайката. Филтрирахме я през керамични филтри с микроскопични пори. Разделихме я на фракции. Никаква полза.

Разбираш ли, хемоглобинът е изключително нестабилна молекула. Не издържа на висока температура; не издържа на силни химикали. Всеки път, когато опитвах да го пречистя, той се разрушаваше. Молекулата губеше природната си структура — денатурираше се. Ставаше безполезна.

Нужен ни беше по-мек метод за пречистване. Затова Брент предложи да използвам собственото си електрофоретично пречистване.

Веднага осъзнах, че е прав. Нямаше причина да греши. Сигурно от неуместна стеснителност не се бях досетил сам.

Методът, разработен в Манчестър, представляваше модификация на обикновената електрофореза в гел, при която успявахме да отделим само молекулата с необходимата големина през серия гелове с различна плътност.

Въвеждането на метода тук отне време — време, през което Брент започна да нервничи. Най-накрая аз успях да пречистя три литра „Пурблъд“.

Електрофоретичното пречистване се оказа невероятно успешно. Изразходвах два от трите литра за допълнителни изследвания и доказах, че продуктът е с чистота шестнайсет на милион. Т.е. на един милион хемоглобинови молекули имаше шестнайсет молекули от различни примеси. Дори може би по-малко.

Това може да ти се струва изключително голяма чистота. И наистина тя е достатъчна за повечето лекарствени продукти. В случая обаче не беше. Управлението по контрола върху храните и лекарствените средства реши, с присъщата си капризност, че безопасната чистота трябва да е не по-малко от сто на милиард. Шестнайсет на милион не им стигаше. Числото 16 няма да ми дава мира до края на живота ми.

Моля те, не ме разбирай грешно. Аз вярвам, и още съм убеден, че „Пурблъд“ бе дори по-чист от тази стойност. Просто не можех да го докажа. Разликата е много важна. За мен обаче тази бариера бе изкуствена и несправедлива.

Имаше едно изследване за чистота, което не бях извършил, защото е забранено от Управлението по лекарствените средства. Аз го проведох тайно. Моля те, прости ми, любов моя. Една нощ вкарах катетър във вената си и си прелях половин литър „Пурблъд“.

Това беше може би отчаяна стъпка, но всички медицински изследвания след това показаха нормални резултати. Разбира се, не можех да докладвам за изследването, но така поне аз се уверих, че продуктът е безопасен.

Затова направих нещо друго. Разредих многократно последните количества „Пурблъд“ с дестилирана вода, едно към двеста, и проведох серия от изследвания на чистотата му. Резултатът беше 80 на милиард. Съвсем според изискванията на Управлението.

Само това направих. Не съм писал никакви протоколи. Не съм преправял данни. Когато Скоупс прочете резултатите същата нощ, той разбра какво означават. На следващия ден ме поздрави. Беше на седмото небе от щастие.

Въпросът, който си задавам сега — въпросът, който ще ми зададеш ти, е: защо го направих?

Не беше заради парите. Парите никога не са ме интересували. Много добре го знаеш, скъпа моя Амико. Парите носят повече злини, отколкото блага.

Не съм се интересувал и от славата, тя създава само неприятности.

Не съм искал и да спасявам човешки животи, въпреки че съм мислил върху това.

Може би го направих просто от желание да се справя с проблема, да разгадая поредната тайна. Това е същото желание, което е подтикнало Айнщайн да разкрие унищожителната сила на атома в писмото си до Рузвелт; същото желание, което е подтикнало Опенхаймер да създаде ядрената бомба и да я изпробва на по-малко от петдесет километра оттук; същото желание, с което анасазите са пели в тази стая молитвите си към Птицата на гръмотевиците. Желанието да владеем природата.

Но (и това не спира да ме гложди) успехът на „Пурблъд“ не омаловажава факта, че съм извършил нещо нередно.

Много добре си давам сметка. Особено сега… сега, когато започва масовото производство на „Пурблъд“, а аз си блъскам главата върху поредния, още по-труден проблем.

Както и да е, скъпа моя, надявам се да ме разбереш. Щом най-после се измъкна от това място, обещавам да се върна при теб и никога повече да не те напускам.

А това може би ще стане по-рано, отколкото се надяваш. Започвам да подозирам, че някои хора тук… но за това ще ти пиша някой следващ път. По-добре да свършвам за днес.

Не можеш да си представиш какво облекчение е да споделя тайните си с теб.

30 юни

Днес идването дотук ми отне необичайно много време. Наложи се да мина по друг път, за да не ме забележат. Жената, която чисти стаята ми, ме гледа странно и не искам да ме проследи. Ще ме наклевети на Брент, както направиха лаборантката ми и програмният администратор.

Това е, защото открих разковничето. Сега трябва да съм изключително внимателен.

Познават се по начина, по който зарязват нещата си. Неразборията ги издава. Всичките са заразени. Милиарди бактерии и вируси пъплят из телата им. Искам да говоря с Брент, но трябва да се правя, че не забелязвам нищо, че всичко е нормално.

Може би не трябва да идвам повече.

Карсън се умълча. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта като огромен червен балон. От старите каменни стени на развалините се носеше миризма на прах и мухъл. Единият от конете изцвили нетърпеливо и другият му отговори.

Де Вака се сепна. Бързо натъпка бележника в пластмасовия буркан, върна го в сипапуто и го покри с плоския камък, затрупа го отново с пясък.

Изправи се и изтръска дънките си:

— Време е да се връщаме. Ако закъснеем за тренировката, ще събудим подозрения.

Двамата излязоха от останките на молитвеното помещение, качиха се на конете и потеглиха бавно към „Маунт Драгън“.

— Не мога да повярвам — промълви Де Вака. — Бърт да фалшифицира резултати.

Карсън мълчеше умислено.

— И после сам да се прави на опитна мишка.

Карсън подскочи на седлото, изведнъж нещата му се изясниха:

— Мисля, че разбирам какво означава „лош алфа“.

— Какво?

— Тийс ми каза, че Бърт постоянно повтарял „лош алфа, лош алфа“. Мисля, че има предвид несполучливия алфа-тест. — Той вдигна рамене. — Да се прави на опитна мишка, не е много точно определение. Извършването на алфа-изследването върху себе си, е много благороден жест.

— Бърт не би рискувал живота на хиляди хора с продукт, чиято безопасност не е доказана. Бил е подложен на невероятен натиск да го докаже за много кратко време. Затова го е изпробвал върху себе си. Не се случва за пръв път. А и не е незаконно. — Той погледна Де Вака: — Трябва да се възхищаваме на този човек, задето е рискувал живота си. Най-добре се смее този, който се смее последен. Той е доказал, че продуктът е безопасен.

Карсън замълча. Нещо го глождеше, нещо, което му беше направило впечатление, докато четеше дневника. Сега сякаш се беше изпарило от съзнанието му.

— Май още се смее — отбеляза Де Вака. — В някоя закътана лудница.

Карсън се намръщи:

— Доста груба забележка, дори за теб.

— Може би — отвърна тя. Замисли се, после продължи: — Просто всички говорят за Бърт едва ли не като за светец. Той е изобретил метода за пречистване на „Джиндайн“. „Пурблъд“. Сега откриваме, че е фалшифицирал данните от изследванията си.

Ето пак… Изведнъж Карсън си даде сметка какво го е смутило в дневника.

— Сусана, какво знаеш за електрофоретичното пречистване?

Тя го изгледа озадачено.

— Методът за пречистване, който Бърт е създал в Манчестър — продължи Карсън. — Току-що го спомена. Винаги сме приемали за даденост, че методът работи добре с x-flu. Възможно ли е да не е така?

Де Вака го изгледа презрително:

— При всички изследвания резултатите показват, че вирусът е напълно пречистен.

— Пречистен, да. Но дали е същият щам, който вкарваме?

— Как може процесът на пречистване да промени щама? Няма логика.

— Помисли за метода. Използва електричен ток, под чието действие белтъчните молекули преминават през порите на гела, нали? Условията са нагласени така, че да отделим молекулите с точно определена маса. Всички останали остават в гела, само тези с необходимата големина излизат в разтвора.

— Е и?

— Не е ли възможно електричното поле или самият гел да променят нещо в белтъчната структура? Не е ли възможно накрая да получаваме съвсем различен продукт? Молекулната маса може да е същата, но структурата да е леко променена. При обикновените биохимични изследвания това няма да се забележи. Достатъчно е само една химична група на повърхността на молекулата да се измени, за да възникне нов щам.

— Няма начин. Методът е патентован, изпитан. Вече е използван при пречистването на други продукти. Ако не работи добре, досега да е проличало.

Карсън дръпна юздите и спря:

— При изследванията за чистота тази възможност взимана ли е предвид? Някой замислил ли се е точно върху това?

Де Вака не отговори.

— Сусана, това е единственото, което не сме пробвали.

Тя го загледа известно време.

— Добре — съгласи се накрая. — Да го проверим.

Институтът „Дарк Харбър“ бе огромна стара сграда, стърчаща върху един издаден нос над океана. Наброяваше сто и двайсет почетни членове, въпреки че по всяко време само дванайсет от тях бяха на работа. Хората от института имаха само едно задължение: да мислят. Условието за прием бе също толкова просто: да си гений.

Членовете на института бяха особено привързани към масивната сграда, която след повече от 120 години под разрушителното въздействие на бурните ветрове бе останала без нито един прав ъгъл. Особено им харесваше усамотението — малкото съседи, идващи главно през почивните дни, нямаха ни най-малка представа за самоличността на странните мъже и жени с очила, които се появяваха най-неочаквано около сградата.

Едуин Банистър, заместник главен редактор на бостънския „Глоуб“ остави ключа на рецепцията на хотелчето и изчака носачът да натовари багажа му на джипа. Главата още го болеше от сладкото вино, което му бяха сервирали предната вечер. Той даде бакшиш на носача и заобиколи джипа откъм мястото на шофьора. Пред него се откри гледка към градчето Дарк Харбър с рибарските лодки на пристанището и острата камбанария на църквата. Доста старомодно. Прекалено старомодно. Банистър предпочиташе Бостън и задимената таверна „Черния ключ“.

Той се настани зад волана и погледна нарисуваната на ръка карта, която бе получил по факса в редакцията. Осем километра до института. Въпреки уверенията той още не беше сигурен, че домакинът му наистина ще го посрещне.

Банистър даде газ, мина на жълто и продължи по Щатско шосе 24. Колата му подскочи от една дупка, после в друга. Пътят вървеше на изток, към океана, преминаваше покрай няколко скални откоса. Той смъкна стъклото на прозореца; отдолу се чуваше далечният рев на прибоя, крясъците на чайки, жалният вой на корабна сирена.

Шосето премина през смърчова горичка, после излезе сред поляни, осеяни с боровинки. Поляните бяха преградени с дървена ограда, насред шосето имаше дървена порта, отстрани — очукана кабина. Банистър спря пред портата и показа глава през прозореца.

— Банистър. От „Глоуб“ — каза, без да си прави труда да погледне пазача.

— Добре, господине.

Вратата се отвори с бръмчене и Банистър забеляза, че дървените дъски на оградата са подсилени с метални решетки от задната страна. „Никоя кола не може да проникне безпрепятствено през тази врата“ — помисли си.

Облицованото с дървена ламперия фоайе на къщата изглеждаше празно и Банистър го прекоси, за да влезе в приемната. От камината лъхаше изгаряща топлина, през прозорците с изглед към морето проникваше ярка светлина. Някъде от вътрешността на къщата звучеше нежна музика.

Отначало Банистър си помисли, че е сам, но бързо забеляза мъж, седнал на кожено кресло в дъното на стаята, който пиеше кафе и четеше вестник. Носеше бели ръкавици.

Мъжът в креслото вдигна глава:

— Едуин! Благодаря, че дойде.

Банистър веднага позна рошавата коса, луничките, момчешкото лице, старомодното сако и черната фланелка. Значи въпреки всичко беше дошъл.

— Радвам се да те видя, Брент.

Банистър се настани на креслото срещу домакина и веднага се огледа за някой прислужник.

— Кафе? — попита Скоупс, без да му подаде ръка.

— Да, ако може.

— Тук сме на самообслужване. Каната е на онзи шкаф.

Банистър отново стана, наля си чаша кафе, което изглеждаше почти плачевно.

Поседяха мълчаливо известно време и Банистър си даде сметка, че Скоупс слуша музиката. Той отпи от кафето и установи, че е изненадващо хубаво.

Музикалното произведение свърши и Скоупс въздъхна доволно, внимателно сгъна вестника и го остави до отвореното куфарче отстрани на креслото. Свали изцапаните с мастило ръкавици и ги сложи върху вестника.

— „Музикално жертвоприношение“ от Бах. Познавате ли го?

— Малко — отвърна Банистър, с надеждата да не издаде пълното си невежество.

— Един от каноните в „Жертвоприношението“ се нарича „Кверендо инвениетис“, „Търси и ще намериш“. Това е гатанка към слушателя, Бах го подканя да потърси сложните изразни средства на канона.

Банистър кимна.

— Винаги съм смятал, че тази метафора важи и в генетиката. Виждаш един цялостен организъм, един човек например, и се питаш какви сложни последователности от ноти са използвани за създаването на такава съвършена симфония. И после, разбира се, се питаш: Ако промениш една от тези ноти, до какви промени в тялото ще доведе това? Промяната на една-единствена нота в канона може да го превърне в напълно различна мелодия.

Банистър бръкна в джоба си, извади малък касетофон, показа го на Скоупс, който кимна. Банистър включи апарата и се отпусна със скръстени ръце в креслото си.

— Едуин, моята компания изпитва известни трудности.

— Как така?

Банистър вече предчувстваше, че е попаднал на добър материал. Всичко, което ядосваше Скоупс, бе добро за журналистите.

— Знаеш за атаките на Чарлс Левин срещу „Джиндайн“. Надявах се хората скоро да разберат що за човек е, но това явно не става много бързо. Като се криеше зад фасадата на Харвардския университет, той спечели неочаквана обществена подкрепа. — Скоупс поклати глава. — Познавам доктор Левин повече от двайсет години. В интерес на истината, навремето бяхме близки приятели. Това, което става с него сега, ме натъжава много. Имам предвид всичките му твърдения за баща му, който в крайна сметка се оказа, че бил есесовски офицер. Аз, разбира се, не го обвинявам, че иска да защити доброто име на баща си, но нужно ли беше да го представя в такава невярна светлина? Това е просто поредното доказателство, че този човек пренебрегва истината за своя собствена облага. Показва, че всяка негова дума трябва да се постави под съмнение. Пресата досега приемаше всичко, казано от него, за чиста монета. Освен „Глоуб“, благодарение на теб.

— Никога не публикуваме нещо, без да проверим фактите.

— Знам и го оценявам. Сигурен съм, че и жителите на Бостън ще го оценят, още повече че „Джиндайн“ е една от компаниите, откриващи най-много работни места в страната.

Банистър кимна.

— Във всеки случай, Едуин, аз не мога да търпя повече тези цинични атаки. Имам нужда от твоята помощ.

— Брент, знаеш, че не мога да ти помогна.

— Разбира се, разбира се. — Брент му махна небрежно. — Ето какво е положението. Както знаеш, в „Маунт Драгън“ се разработва секретен проект. Той е секретен, не защото крие някакви големи опасности, а защото тук става дума за жестока конкуренция. Който спечели, печели всичко. Знаеш как е. Първата компания, която патентова лекарството, печели милиарди, докато останалите просто изгубват инвестициите, вложени в изследователска дейност.

Банистър пак кимна.

— Едуин, искам да те уверя, като човек, когото уважавам, че в „Маунт Драгън“ не се върши нищо опасно. Имаш честната ми дума. Ние притежаваме единствената лаборатория от пето ниво на биологическа безопасност в света и правилата ни за сигурност са най-строгите сред всички фармацевтични компании. Такива са фактите. Аз обаче не искам да приемаш твърденията ми на честна дума.

Той измъкна една папка от куфарчето си и я постави пред Банистър:

— В тази папка са всички правила за безопасност на „Джиндайн“. Тази информация по принцип е фирмена тайна. Искам да я публикуваш, но помни едно: Не съм ти я предоставил аз.

Банистър погледна папката, но не посегна да я вземе.

— Благодаря, Брент. Знаеш ли, въпреки това аз не мога да приема честната ти дума, че не работите с опасни вируси. Обвиненията на доктор Левин…

Скоупс се подсмихна:

— Знам. „Всеунищожаващият вирус“. — Той се наведе напред. — Това е основната причина да поискам тази среща. Искаш ли да разбереш кой е този толкова ужасен, толкова невероятно смъртоносен вирус? Вирусът, който доктор Левин твърди, че можел да сложи край на света?

Банистър кимна. С годините бе развил способността успешно да прикрива нетърпението си.

Скоупс го погледна, усмихна се съзаклятнически:

— Едуин, това, разбира се, трябва да си остане между нас.

— Бих предпочел…

Скоупс протегна ръка и изключи касетофона:

— Една японска компания работи в същата насока. Дори са малко по-напред в тези изследвания. Ако ни изпреварят, ние сме мъртви. Победителят взима всичко, Едуин. Тук става дума за петнайсет милиарда долара годишно. Няма да ми е приятно японците да увеличат търговския си прираст, а аз да се наложи да закрия „Джиндайн“ само защото Едуин Банистър и „Глоуб“ разкрили с кой вирус работим.

— Разбирам.

Банистър преглътна тежко. Понякога имаше и такива моменти.

— Добре. Работим с инфлуенца вирус.

— Какво е това?

Скоупс се усмихна по-широко:

— Вируса на грипа. Това е единственият вирус, с който се работи в „Маунт Драгън“. Него Левин нарича „всеунищожаващ вирус“.

Скоупс се облегна назад с триумфално изражение. Банистър усети как сензацията му се изплъзва между пръстите:

— Това ли е всичко? Най-обикновен грип?

— Да. Имаш тържествената ми дума. Можеш да си напълно сигурен, че „Джиндайн“ не работи с опасни вируси.

— Но защо точно грип?

Скоупс го изгледа изненадано:

— Не е ли очевидно? Ежегодно се губят безброй долари заради намалената производителност на труда вследствие от грипа. Ние разработваме лекарство срещу тази болест. Не като ваксините, които трябва да се правят всяка година и при половината случаи се оказват неефективни. Говоря за дълготрайно, еднократно лечение.

— Боже мили!

— Помисли само за цената на акциите ни, ако успеем. Всички акционери на „Джиндайн“ ще забогатеят. Особено като се има предвид колко спаднаха цените им напоследък благодарение на нашия приятел Левин. Това няма да стане утре, но след няколко месеца, когато обявим откритието и започнем изследванията за безопасност, вече ще е факт. — Скоупс се усмихна и понижи глас: — А ние ще успеем със сигурност.

Отново се пресегна и пак включи касетофона. Банистър не каза нищо. Опитваше се само да си представи как изглеждат петнайсет милиарда долара.

— Решили сме да предприемем енергични мерки срещу доктор Левин и клеветите му — продължи Скоупс. — Вие свършихте чудесна работа, като разгласихте за делото срещу него и Харвардския университет. По този въпрос има развитие. Харвард отне лиценза на фондацията на доктор Левин. Засега това се държи в тайна, но скоро ще стане публично достояние. Реших, че може да те заинтересува. При това положение, разбира се, ние ще прекратим делото срещу Харвард.

— Разбирам.

„Може би все пак ще има сензация“ — помисли си Банистър.

— Дисциплинарната комисия на университета преразглежда договора на доктор Левин. Има такава клауза, при която могат да го прекъснат при „неморални действия“ на преподавателя. — Скоупс се усмихна: — Звучи малко като лов на вещици, но Левин е обречен, повярвай ми.

— Разбирам.

— Не можем още да установим как, но частиците истина с иначе неверните му клевети навеждат на мисълта, че някак си е успял да проникне в поверителните архиви на „Джиндайн“. — Скоупс постави друга папка пред Банистър. — Тук има повече подробности. Сигурен съм, че ще се добереш до допълнителна информация по свои начини. Ясно е, че името ми не трябва да се замесва с това. Казвам ти го само защото те уважавам като журналист, който държи на етичното отношение, и искам да напишеш справедлива статия. Нека другите вестници разтръбяват твърденията на Левин. „Глоуб“ поне няма да напише нищо непроверено.

— Ние винаги проверяваме фактите.

Скоупс кимна:

— Разчитам да представиш нещата справедливо.

Банистър леко се надигна:

— Брент, единственото, на което можеш да разчиташ, е безпристрастно, точно представяне на фактите.

— Именно. Затова ще бъда напълно откровен с теб. Едно от обвиненията на Левин отчасти е вярно.

— И кое е то?

— Преди няколко дни в „Маунт Драгън“ наистина имаше смъртен случай. Държахме го в тайна, докато уведомим близките на жертвата, но Левин по някакъв начин е научил. — Скоупс замълча, лицето му стана сериозно. — Една от най-способните ни сътруднички загина при нещастен случай. Както можеш да видиш в първата папка, някои правила за безопасност не са били спазени. Веднага уведомихме компетентните органи и в „Маунт Драгън“ незабавно бяха изпратени инспектори. Това, разбира се, е само формалност, лабораторията продължава работа.

Скоупс замълча, после продължи тъжно:

— Познавах тази жена добре. Тя беше, ако мога така да се изразя, неповторима. Напълно отдадена на работата си. В някои отношения може би труден характер, но иначе блестящ ум. Знаеш ли, за една жена е много трудно да си създаде име в науката. Преди да постъпи в „Джиндайн“, тя бе срещала всевъзможни спънки. Загубих способен сътрудник… и приятел. — Той погледна за кратко Банистър, после бързо сведе очи. — Да си директор на компания, е огромна отговорност. Това нещастие ще ме мъчи до края на живота ми.

Банистър го погледна с уважение. Думите на Скоупс го бяха трогнали.

— Как…

— Почина от травма на главата — отвърна Скоупс. Погледна часовника си: — По дяволите! Закъснявам. Нещо друго да те интересува, Едуин?

Банистър взе касетофона:

— За момента не…

— Добре. Сега ще те моля да ме извиниш. Обади ми се, ако възникнат допълнителни въпроси.

Банистър го изпрати с поглед. Слабото тяло на Скоупс изглеждаше, сякаш изнемогва под тежестта на куфарчето. Удивителен човек. Управляващ удивително количество пари.

Докато се връщаше покрай океана, Банистър отново се опита да си представи петнайсетте милиарда долара и ефекта, който щеше да има обявяването на такава печалба върху цената на акциите на „Джиндайн“. Чудеше се откъде идват приходите на компанията в момента. Добре, че се сети, тъкмо щеше да провери. Пък и не беше зле да се обади на брокера си и да вложи парите си в нещо по-интересно от държавни облигации.

Карсън погледна през стъклото на изолационния си костюм към големия часовник на стената. Часът беше 10:45.

Само преди час в Камерата на смъртта звучеше острият вой на сирената на алармената инсталация и натъпканите в тежките костюми учени тромаво бързаха по ниските коридори. Сега, след края на ежеседмичната тренировка за действия при авария, лабораторията отново бе пуста; цареше почти пълна тишина. Единствените звуци идваха от съскането на въздуха в костюма на Карсън и лекото бръмчене на вентилаторите, изсмукващи въздуха към стерилизационната пещ. Шимпанзетата, разтревожени от шума при тренировката, най-после бяха спрели да думкат и да крещят и бяха потънали в неспокоен сън. Извън ярко осветената лаборатория коридорът бе огрян от бледи червени лампи; тесните помещения на Камерата тънеха в сянка.

Поради редовните обеззаразявания Карсън никога не се беше задържал толкова до късно. Въпреки че нощното осветление беше малко зловещо и му действаше леко замайващо, той го предпочиташе пред преживяното преди малко. След смъртта на Брандън-Смит тренировките за реагиране при по-леките втора и трета степен на биологична авария бяха заменени с пълни тревоги. Нарежданията, които звучаха по комуникационната система, го дразнеха.

Карсън имаше поне една полза от честите тренировки: вече можеше да се движи по-бързо и по-свободно из тесните пространства на Камерата на смъртта.

Той премести погледа си от часовника към Де Вака, която го наблюдаваше скептично отзад.

— И как смяташ да провериш тази своя теория? — чу се гласът й по индивидуалния канал за комуникация.

Вместо да си губи времето с обяснения, Карсън се обърна към малката лабораторна хладилна камера, набра кода за достъп и извади две епруветки с проби от x-flu. Бяха запушени с дебели гумени тапи. Вирусът бе полепнал по дъното под формата на фини бели кристалчета. „Дори да държа това нещо милион пъти в ръцете си — помисли си той, — никога няма да свикна, че то представлява по-голяма опасност за човечеството дори от водородната бомба.“ Постави двете епруветки в стерилната камера и я запечата добре; трябваше да ги остави да се затоплят до стайна температура. Обърна се към Де Вака:

— Първо, ще разрушим вирусните частици и ще разградим нуклеиновата им киселина.

Той отиде при един шкаф в другия край на лабораторията и извади две шишенца с надпис „Рибонуклеаза“.

— Подай ми микропипета номер четири.

Тъй като спринцовките са твърде неточни за молекулярно-биологична работа, в генното инженерство се използват специални пипети с пластмасови накрайници, с които могат да се вземат изключително малки количества течност.

Карсън изчака Де Вака да му донесе инструмента. След това внимателно вкара няколко капки от някакъв реактив в една от епруветките в стерилната камера. Утайката от вирусни частици веднага се вдигна в разтвора под формата на бели парцалчета. Карсън внимателно разклати епруветката и течността се избистри.

— Току-що убихме един трилион вируси — каза Карсън. — Хайде сега да ги съблечем. Да им свалим белтъчните капсули.

Добави няколко капки от някакъв син разтвор в епруветката, след това взе няколко милилитра и ги прехвърли в шишенцето с рибонуклеаза. Изчака ензима да разгради вирусната РНК.

— Хайде сега да изолираме белтъчните обвивки.

Той измери киселинността на разтвора, неутрализира с основа, след това центрофугира и отдели течността, съдържаща неутаените белтъчни обвивки.

— А сега да видим как изглеждат тези молекули.

— Рентгенова дифракция ли ще им правиш?

— Позна.

Карсън внимателно постави епруветката с пречистения белтък в едно контейнерче за особено опасни биологични проби. След това, следван от Де Вака, излезе от лабораторията и се запъти към вътрешността на Камерата на смъртта. Влязоха в една пуста лаборатория. На тавана светеше самотна червена крушка. Във и бездруго тясното помещение беше завряна двуметрова стоманена колона. До колоната имаше голямо компютъризирано устройство за управление.

— Включи го да загрява — нареди Карсън на Де Вака. — Аз ще приготвя пробата.

Де Вака седна на компютъра и започна да настройва програмата. Машината забръмча тихо. Де Вака нагласи необходимата дължина на вълната. След малко апаратът изпиука в знак, че е готов за работа.

— Отвори прозорчето за пробата.

Де Вака въведе нова команда и в основата на колоната се отвори една метална вратичка. Зад нея имаше титанова микрокювета.

С помощта на пипетата Карсън капна една-единствена капка в кюветата. Прозорчето на апарата се затвори със съскане.

— Замрази го.

Машината затрака, докато пробата се замрази.

— Вакуум.

Карсън зачака нетърпеливо въздухът от камерата да бъде изсмукан. Под действието на получения вакуум водата, в която бяха разтворени белтъчните молекули, щеше да се изпари, позволявайки им да кристализират по енергетично най-изгодния начин. Те щяха да се отложат в равномерен микроскопичен слой по стената на кюветата.

— Готово — обяви Де Вака.

— Давай.

На Карсън следващата операция винаги му се беше струвала като магия. Огромният апарат започна да обстрелва кристалната проба с рентгенови лъчи. Преминавайки през кристалите, лъчите щяха да се отклонят под определен ъгъл. Така разсеяните лъчи се улавяха от няколко микрочипа и информацията за тях се материализираше като компютърна картина на монитора.

Скоро на екрана се появи сложна картина от тъмни и по-светли петна.

— Супер — възкликна Карсън. — Лесно стана.

Рентгеновият дифракционен апарат нямаше грешка, а и Де Вака знаеше как да го управлява.

— Готова съм за запаметяване на данните.

— Искам картина от шестнайсет различни ъгли.

Де Вака въведе няколко команди и апаратът показа шестнайсет различни картини.

— Готово — обяви тя.

— Да изпратим резултата в главния компютър.

Данните от апарата се прехвърлиха по подземен кабел в главния суперкомпютър на „Джиндайн“ в Бостън. Задачите от „Маунт Драгън“ се изпълняваха с приоритет и компютърът веднага започна да преработва данните от рентгеновата дифракция в триизмерен модел на молекулата на белтъка от капсулата на вируса. След едноминутна пауза готовият модел се появи на монитора в лабораторията — невероятно сложен комплекс от разноцветни сфери.

Карсън надникна над рамото на Де Вака:

— Готово.

— Такива ужасни страдания причинява, а гледай колко е красиво — отбеляза тя.

Карсън погледа известно време екрана като хипнотизиран. След няколко минути се изправи:

— Хайде сега да пречистим съдържанието на другата епруветка с електрофореза. След малко ще започне обеззаразяването на Камерата, трябва да излезем за час-два. След това ще продължим.

— Много работа — въздъхна Де Вака, — но съм твърде уморена, за да се съпротивлявам.

Когато моделът на белтъка от обвивката на пречистения вирус се появяваше на монитора, зората вече настъпваше над пустинята, петнайсет метра над главите им. Карсън отново загледа с възхита красивата и в същото време толкова смъртоносна молекула.

— Нека сравним двата модела — предложи той.

Де Вака въведе няколко команди: екранът се раздели на две и моделите на белтъчната молекула преди и след пречистването се появиха една до друга.

— Изглеждат ми еднакви — промърмори Де Вака.

— Извърти ги на деветдесет градуса по оста „x“.

— Никаква разлика.

— Деветдесет градуса по „y“.

Двата компютърни модела бавно се завъртяха. Изведнъж и двамата затаиха дъх.

— Madre de Dios! — възкликна Де Вака.

— Виж как този участък в пречистената молекула се е деспирализирал — извика възбудено Карсън. — Слабите дисулфидни мостове в целия район са разкъсани.

— Същата молекула, същият химически състав, различна структура. Прав беше.

— Какво чувам? — усмихна се самодоволно Карсън.

— Добре де. Този път спечели.

— Значи цялата работа идва от структурата на белтъчната молекула. — Карсън се отдръпна от дифракционния апарат. — Вече знаем защо x-flu възвръща смъртоносните си качества. Защото преди всяко заразяване пречистваме вируса на електрофореза. Самото електрично поле го кара да мутира.

— Самият метод на пречистване е виновен. Бърт е бил обречен на неуспех от самото начало.

Карсън кимна:

— И въпреки това никой, дори самият Бърт, не се е замислил, че грешката може да е там. При други белтъци методът е работил без проблеми. А тук заради него си бием главата в стената толкова дълго време. Вкарването на гена, всичко останало е било безупречно. Все едно да претърсваш останките на паднал самолет, когато причината за катастрофата е грешно насочване от диспечера.

Той се облегна на едно шкафче. Започваше да си дава сметка за цялото значение на откритието си.

— По дяволите, Сусана. Най-после разкрихме причината! Сега просто трябва да сменим метода на пречистване. Може да ни отнеме малко време, но поне знаем къде ни е била грешката. X-flu си е идеален.

Карсън вече си представяше изражението на Скоупс. Де Вака мълчеше.

— Съгласна си, нали? — настоя Карсън.

— Да.

— Какъв е проблемът тогава? Защо се цупиш?

Тя го погледна изпитателно:

— Сега знаем какво предизвиква процесът на пречистване при x-flu. А какво ли причинява при „Пурблъд“?

Карсън я изгледа озадачено:

— Сусана, кого го е грижа?

— Как кого?! — Бузите й почервеняха. — „Пурблъд“ може да е изключително опасен!

— Това е съвсем различно. Не сме сигурни, че процесът на пречистване влияе на други молекули освен на белтъка от обвивката на вируса. Пък и това, което важи за x-flu, не е задължително да е в сила и за хемоглобина.

— Лесно ти е да го кажеш. Друго е, ако ти го инжектират.

Карсън едва сдържаше гнева си. Тази жена се опитваше да развали най-големия успех в живота му.

— Сусана, помисли малко. Бърт го е изпробвал върху себе си и е оцелял. Управлението по лекарствените средства го изследва от месеци. Ако е навредило на някого, сигурно щяхме да чуем. Тийс щеше да знае. И повярвай ми, Управлението по лекарствените средства щеше да го забрани.

— На никого не било навредило, а? Кажи ми, къде е Бърт сега? В проклетата лудница, там е!

— Нервното му разстройство се е получило месеци, след като си е инжектирал „Пурблъд“.

— Въпреки това може да има връзка. Може би продуктът се разгражда в тялото. — Тя го изгледа упорито. — Аз искам да знам как се отразява процесът на пречистване върху „Пурблъд“.

Карсън въздъхна дълбоко:

— Виж. Часът е седем и половина сутринта. Ние току-що направихме най-големия удар в историята на „Джиндайн“. Умирам за сън. Веднага ще докладвам за откритието на Сингър. След това ще се изкъпя и ще се отдам на заслужена почивка.

— Добре, върви, иди да получиш поредното потупване по рамото. Аз ще остана и ще завърша започнатото.

Тя изключи апарата, откачи рязко дихателния си маркуч, извъртя се и бързо излезе. Докато я гледаше, Карсън чу други гласове по комуникационната уредба, учените обявяваха влизането си в Камерата на смъртта. Работният ден започваше. Карсън се изправи. Господи, колко беше уморен. Де Вака да си играе с „Пурблъд“ колкото си иска. Той щеше да отиде да разпространи добрата новина.

Карсън излезе от Камерата, свежият утринен въздух му подейства ободряващо. Той бе уморен, но в същото време кипеше от възбуда. Въпреки предстоящите задачи той чувстваше, че успехът е близо.

Влезе в административната сграда и се запъти към кабинета на Сингър на втория етаж. Вратата на директора бе открехната и в коридора падаше лъч жълтеникава светлина.

Карсън влезе. Сингър седеше до камината. Пред него стоеше друг мъж, с гръб към Карсън: мъж с вързана на опашка коса и тропически шлем.

Сингър вдигна поглед:

— А, Гай. С Най тъкмо обсъждахме няколко поверителни въпроса.

Карсън пристъпи към него:

— Джон, има нещо, което ще ти…

Най се извърна рязко, вдигна ръка, за да го прекъсне. Сингър се наведе към масичката, за да оправи едно списание.

— Гай, хайде друг път.

— Доктор Сингър, много е важно.

Сингър отново го погледна, на лицето му се четеше удивление. Очите му бяха необичайно зачервени. Сякаш не беше чул думите на Карсън. Директорът вдигна едно малахитово яйце от масичката и започна да го върти.

Най погледна мрачно Карсън, скръсти ръце:

— Е? Какво е толкова важно?

Сингър остави яйцето и внимателно се намести в креслото. След това протегна ръка и разсеяно докосна всеки предмет върху масичката.

— Карсън? — повтори по-остро Най.

Директорът погледна Карсън, сякаш бе забравил за съществуването му; очите му сълзяха.

Изведнъж Карсън си спомни и други образи. Тика на Брандън-Смит, постоянно да потърква бедрата си. Безупречната подредба на дреболиите върху бюрото й. Начина, по който Вандеруогън внимателно търкаше и подреждаше съдовете и приборите, преди да забие вилицата в окото си.

Окото му! Очите и на тримата бяха зачервени.

Изведнъж той разбра всичко с ужасяваща яснота.

— Не е чак толкова спешно — каза и се отдръпна към вратата.

Най го изпрати с изпитателен поглед. След това, без да продума, пристъпи към вратата и я затръшна.

В тъмния салон на института Скоупс изми грижливо ръцете си. След това закрачи нервно, докато чакаше хеликоптера, който щеше да го откара в Бостън. От прозорците на стаята се откриваше зрелищна гледка към бурния океан, но завесите бяха спуснати.

Скоупс спря рязко. Бързо отиде при лаптопа и го включи в един контакт. Институтът имаше връзка с мрежата „Флашнет“, откъдето с личната си парола Скоупс можеше да проникне в системата на „Джиндайн“.

От няколко дни нещо все го глождеше; нещо, което най-после му се изясни при дискусията с репортера от „Глоуб“. От осведомеността на Левин за x-flu и за нещастието с Брандън-Смит ставаше ясно, че професорът черпи информация от източник в самата „Джиндайн“. Досега обаче не се беше замислял за времето, когато е била получена тази информация.

Левин знаеше подробности за x-flu, които дори любопитният Тийс не беше научил, преди да пристигне в „Маунт Драгън“. Левин бе изнесъл данните в предаването на Сами Санчес, докато Тийс още се ровеше в Ню Мексико. А „Маунт Драгън“ нямаше никаква друга връзка с околния свят освен през компютърната система на компанията. Само Скоупс имаше достъп до тази система. Сигурен беше, защото лично се беше погрижил да е така.

Това означаваше, че източникът на Левин беше не просто в „Джиндайн“, а в самия „Маунт Драгън“. А това значеше, че професорът се е добрал по невиждан досега начин до системата.

Скоупс се включи в мрежата на „Джиндайн“. След секунди той вече се намираше в район, до който само той имаше достъп. Напипваше пулса на цялата компания: можеше да преглежда огромни количества информация по научните проекти, кореспонденцията, всички програми и разговорите, провеждани в реално време от служителите му през последните двайсет и четири часа. С няколко команди той влезе в района, съдържащ една-единствена голяма програма, която сам бе нарекъл Сайфърспейс — Цифропространство.

Бавно на екрана му се появи карта на област, която нямаше подобна на себе си в целия свят; картата на киберпространството на „Джиндайн“. Сайфърспейс имаше пряк достъп до оперативната система на компанията и можеше да трансформира всички данни, архиви и активни програми в образи и звуци. От колонките на лаптопа се разнесе странен напевен шепот. На незапознатия пейзажът върху екрана можеше да се стори нереален и объркан, но Скоупс, който обичаше да се скита по цяла нощ из тази странна въображаема джунгла, го познаваше по-добре от собствения си дом.

Той заскита из компютърно създадения свят, започна да наблюдава, да се ослушва. За момент се поблазни да се усамоти в едно много специално, тайно местенце, но си даде сметка, че няма време.

Изведнъж Скоупс се изправи и издиша силно. На картата нещо не беше наред. Някаква невидима пътека, чиито граници личаха единствено по формите, които засенчваше. Скоупс я пресече и странната музика изведнъж заглъхна. Това бе тунел през нищото, пълна липса на информация, черна дупка в киберпространството. Скоупс веднага разбра какво е: таен канал, беше го открил само защото бе скрит прекалено добре. Създателят му сигурно беше компютърен гений. Не можеше да е Левин. Левин беше блестящ учен, но компютърните му познания бяха повече от плачевни.

Някой му помагаше.

Скоупс включи една от гениалните си програми. Бавно, внимателно тръгна по пътеката, тя се извиваше сред лабиринта от информация, той ту я изпускаше, ту пак я намираше, решен да я проследи докрай, до невидимата й цел.

Карсън намери Де Вака в Лаборатория 3. Беше извадила малка колба с „Пурблъд“, която още пушеше от дълбокото замразяване.

— Нямаше те шест часа — чу се гласът й по комуникационния канал. — Да не летя до Бостън, за да ти връчат наградата?

Карсън се приближи и седна вдървено до нея:

— Бях в библиотеката.

Де Вака обърна монитора на компютъра си към него:

— Виж това.

Карсън остана неподвижно няколко секунди, после неохотно се обърна към монитора. Никак не му се искаше да разбере какво е открила Де Вака.

На екрана се виждаха два модела на фосфолипидни капсули. Едната беше гладка, с идеална форма. Другата бе грапава с грозни дупки на местата, на които молекулите очевидно бяха изместени от нормалното си положение.

— На първата картинка се вижда непречистена „клетка“ от „Пурблъд“. На другата — след като е прекарана през електрофореза.

Възбудата на Де Вака личеше дори сред бръмченето на комуникационната уредба. Тя прие мълчанието на Карсън за израз на недоверие и продължи:

— Слушай. Знаеш как се произвежда „Пурблъд“. След като хемоглобинът се капсулира, продуктът се пречиства на електрофореза от странични примеси. Използвали са метода на Бърт…

Де Вака замълча и погледна озадачено Карсън. Той бе застанал между нея и видеокамерата в лабораторията. Правеше й отчаяни знаци да замълчи. През стъклото на костюма му се виждаше как мърда безмълвно устни, сякаш иска да каже: „Спри!“.

Де Вака се намръщи:

— Какво ти става, бе? Да не си дъвкал пейота?

Карсън й направи рязък знак да изчака. Огледа се, сякаш търсеше нещо. Дръпна едно чекмедже и измъкна голяма туба прахообразен дезинфектант. Поръси тънък слой върху стъклената повърхност на работната маса. Отново застана с гръб към видеокамерата и написа няколко думи с пръст в белия прах:

„Не използвай уредбата.“

Де Вака спря поглед върху написаното. После протегна ръка и изписа голяма въпросителна.

„Кажи ми останалото ТУК“ — написа той.

Де Вака го изгледа с присвити очи. След това написа:

„«Пурблъд» се разваля при електрофореза. Бърт го е изпробвал за алфа-теста. Затова се е побъркал.“

Карсън бързо избърса праха и изтръска още малко дезинфектант върху стъклото. Написа бързо:

„МИСЛИ. Ако Бърт се е подложил на алфа-теста, кои са били доброволци за бета?“

По лицето й се изписа ужас. Размърда беззвучно устни, но той не успя да разбере какво иска да му каже.

„В библиотеката. Половин час“ — написа той.

След като тя кимна в съгласие, той изтри дезинфекциращия прах от стъклото.

Библиотеката на „Маунт Драгън“ бе като оазис от нормални човешки предмети сред пустинята от сложни биологични апарати: жълтите й памучни пердета, дървените греди на тавана и дюшемето й придаваха вид на селска къща. Дизайнерът явно бе имал за цел да създаде малко уют сред голите помещения на комплекса. Въпреки това, като се има предвид забраната за използване на писмени материали, тук се съхраняваха главно електронни носители на информация, в случай че някой от претоварените с работа членове на екипа пожелае да се усамоти. Самият Карсън бе идвал само два пъти: веднъж по време на първата си разходка из комплекса и веднъж само преди няколко часа, веднага след като излезе от кабинета на Сингър.

Той затвори вратата след себе си и с облекчение установи, че единственият друг посетител е Де Вака. Дремеше в едно бяло кресло, косата закриваше лицето й. Тя се сепна от шума на стъпките му.

— Натоварен ден — оправда се. — И още по-натоварена нощ. — Погледна го замислено. — Другите ще се чудят защо сме си тръгнали толкова рано.

— Повече щяха да се чудят, ако не ти бях затворил устата навреме.

— По дяволите, мислех, че аз страдам от излишна параноя. Наистина ли мислиш, че някой следи разговорите по уредбата?

Карсън кимна:

— Не можем да рискуваме.

Де Вака се наежи:

— Не ми се прави на Вандеруогън, Карсън. Та какво за бета-теста?

— Сега ще ти покажа.

Той махна към един компютър в ъгъла на помещението. Издърпа два стола пред него, взе клавиатурата в скута си и въведе личния си код.

— Какво си чела за „Пурблъд“, след като пристигна тук?

Де Вака вдигна рамене:

— Нищо особено. Прегледах последните изследвания на Бърт. Защо?

Карсън кимна:

— Също като мен. И аз ги прехвърлих. Интересувахме се от тях само дотолкова, доколкото те са предшествали работата му по x-flu.

Той натисна няколко клавиша:

— Тази сутрин все пак ходих при Сингър. Но не можах да разговарям с него в истинския смисъл на думата. Предпочетох да дойда тук. Спомних си какво ми каза за „Пурблъд“ и реших да потърся още информация. Виж какво намерих.

Той посочи екрана:

мол_дизайн_1	vcf	10 240 342	11/01/95
мол_дизайн_2	vcf	12 320 302	11/01/95
бипол_симет	vcf	41 234 913	12/14/95
хемоцил_грп	vcf	7 713 653	01/03/96
дифрак_серия_1	vcf	21 442 521	02/05/96
дифрак_серия_2	vcf	6 100 824	02/06/96
тест	vid	940 213 727	02/27/96
транссекц_лок	vcf	18 921 663	03/10/96

— Това са видеофайловете от изследванията на „Пурблъд“ — продължи шепнешком той. — Повечето са съвсем обичайни: молекулен дизайн, дифракционни експерименти и така нататък. Обърни обаче внимание на предпоследния файл с името „тест“. Забележи разширението му: това е запис от дигитална видеокамера, не е във видео компресирания формат vcf, който се използва за компютърна анимация. И гледай какъв размер има. Почти един гигабайт.

— Какво е това? — поинтересува се Де Вака.

— Видеозапис, нередактиран и неизлъчван, създаден вероятно с рекламна цел.

Той стартира видеопрограмата. На монитора се появи картина, размазана, но добре различима.

— Гледай внимателно. Няма допълнителен звуков файл.

През пустинята се движи керван от бронетранспортьори. Камерата дава близък план на „Маунт Драгън“, белите постройки на фона на ясното пустинно небе.

Камерата се връща върху бронетранспортьорите, които вече са спрели на паркинга на комплекса. Вратата на едната машина се отваря и отвътре слиза някакъв човек. Той спира, обръща се към камерата, усмихва се и размахва ръце.

— Скоупс — промърмори Карсън.

Целият персонал на „Маунт Драгън“ излиза да го посрещне. Следват приятелски усмивки и потупвания по рамото.

— Прилича на посещение във военен лагер — отбеляза Де Вака. — Кой е този с големия нос, дето стои до Сингър?

— Франклин Бърт.

Бърт излиза до Скоупс, започва да говори разпалено пред колегите си. Скоупс хваща ръката му и я вдига в знак за победа. Останалите ръкопляскат.

Кадърът се премества в спортната зала на „Маунт Драгън“. Всички уреди са махнати, по средата са наредени столове. Както изглежда, всички служители на комплекса са тук. Камерата се насочва към временната сцена в единия, край на залата. Скоупс говори пред ентусиазираната публика.

Камерата отново показва присъстващите. Някои изглеждат мрачни, дори уплашени.

Появява се някаква сестра с бяла престилка, бута количка със система за преливане. На количката има само една банка кръв.

Скоупс сяда на количката и сестрата вдига ръкава му. Франклин Бърт излиза на сцената и започва да говори пламенно, ходейки напред-назад.

Камерата показва отново Скоупс. Сестрата намазва ръката му със спирт и го включва към системата. Свързва една половинлитрова банка на системата и отваря кранчето. Докато кръвта се влива във вените на Скоупс, Бърт му говори, очевидно следи реакцията му.

— Боже мили! — възкликна Де Вака. — Преливат му „Пурблъд“, нали?

Камерата показва вече празната банка. Сестрата откачва системата и сгъва ръката на Скоупс.

Скоупс се изправя, усмихва се и вдига победоносно ръка.

Камерата показва присъстващите. Всички ръкопляскат: някои ентусиазирано, други по-резервирано. Един учен става. После друг. Скоро всички стоят прави и аплодират Скоупс. Появява се друга сестра с количка, натоварена с още банки.

Най излиза на сцената. Стиска ръката на Скоупс и запретва ръкава си. Сестрата забива катетъра на системата във вената му и пуска нова банка кръв.

Излиза друг учен, след това един служител от поддръжката. После става и Сингър, публиката избухва в нови овации. Камерата се спира върху дебелото лице на директора. То е пребледняло, по челото му се стичат капки пот. Въпреки това и той сяда и запретва ръкав. Скоро изкуствената кръв навлиза и в неговите вени.

След това всички присъстващи стават едновременно. След миг пред сцената се е наредила опашка.

— Гледай — прошепна Де Вака. — Ето я и Брандън-Смит. Ето го Вандеруогън. Павел Не-знам-си-кой. И ето… О, Господи…

Карсън рязко спря програмата, изключи компютъра.

— Хайде да се разходим.

— Участвали са в бета-теста — промълви Де Вака, докато вървяха покрай вътрешната ограда. — Прелели са им на всичките, нали?

— До последния човек. От пазачите до самия Сингър. Всички с изключение на нас. Ние сме единствените постъпили след 22 февруари.

— Как се сети?

Де Вака вървеше прилепила ръце до гърдите си, сякаш й е студено.

— Като ходих при Сингър тази сутрин, видях как подрежда предметите върху масичката в кабинета си. Имаше нещо маниакално в движенията му, което ми се стори необичайно. Спомних си как се държеше Вандеруогън точно преди да забие вилицата в окото си и маниакалните навици на Брандън-Смит в последните дни на живота й.

— После забелязах, че очите на Сингър са кървясали. Точно така изглеждаше и Вандеруогън. И Най. Помисли си. Не си ли забелязала необичайно много хора със зачервени очи? Мислех си, че е от психическото напрежение. — Той вдигна рамене. — Затова отидох да прегледам архивите в библиотеката.

— И попадна на записа.

— Да. Идеята сигурно е била на Скоупс. Да проведе бета-теста на „Пурблъд“ върху целия персонал на „Маунт Драгън“. В някои фармацевтични компании това е обичайна практика, нали се сещаш, да взимат доброволци от собствените си служители. Сигурно са го заснели, защото са си мислили, че ще бъде добра реклама по телевизията.

— Само дето някои от „доброволците“ не изглеждаха много доволни — отбеляза мрачно Де Вака.

Карсън кимна:

— Скоупс е блестящ оратор. В негово присъствие и с подкрепата на Бърт, нищо чудно, че всички са се наредили на опашката.

— Но какво, по дяволите, им става сега!

Де Вака едва криеше паниката си.

— Очевидно „Пурблъд“ разрушава тъканите им, отровили са се. Може би във фосфолипидната капсула са включени примеси, може би е станала някаква мутация. Нямаме време да определим точно какво. Капсулите се разпадат и всичко се освобождава в кръвта.

— Откъде да сме сигурни, че е „Пурблъд“ — намръщи се Де Вака.

— Какво друго? На всички им е прелят. И всички показват едни и същи симптоми.

— Допамин — промърмори Де Вака сякаш на себе си. — Какво ти каза Тийс за допамина?

— Бърт и Вандеруогън имали повишени нива на допамина и серотонина. Брандън-Смит също, но в по-малка степен. Каза, че повишеното количество на тези невромедиатори в мозъка може да причини параноя, халюцинации, психоза. Учила си две години медицина. Вярно ли е това?

Тя спря.

— Продължавай да вървиш. Вярно ли е?

— Да — отвърна тя накрая. — Нивата на биологично активните вещества в организма са в постоянен баланс. Ако нещо от „Пурблъд“ кара организма да отделя големи количества… — Тя замълча, замисли се, след малко продължи: — Може да се появят умствени смущения, объркване, маниакално поведение. Ако количествата се повишат още, това ще доведе до силна параноя и психоза.

— Свръхпропускливостта на капилярите, за която спомена Тийс, може да е друг симптом — допълни Карсън.

— Свободният хемоглобин, който прониква през капилярите, само ще влоши положението. Отравя всички тъкани. Зачервяването на очите е най-малкият проблем.

Повървяха няколко минути в мълчание.

— Бърт е участвал в алфа-теста — заговори след малко Карсън. — Логично е пръв да пострада. След това, миналата седмица, го последва Вандеруогън. Забелязала ли си някой друг да се държи странно?

Де Вака се замисли. Кимна:

— Вчера една лаборантка от лабораторията за секвениране ми се развика, че съм й била седнала на мястото. Веднага й го отстъпих, но тя не ме остави на мира. Иначе е толкова кротко същество. Реших, че просто не издържа на напрежението.

— Очевидно хората реагират в различна степен. Но не след дълго…

Той замълча. Нямаше нужда да довършва изречението. Не след дълго целият персонал на тази лаборатория — на тази изолирана сред пустинята лаборатория, работеща с вирус, способен да унищожи цялото човечество — щеше да полудее.

Изведнъж му хрумна друго. Той се обърна към Де Вака:

— Сусана, знаеш ли дали „Пурблъд“ е разрешен за масова употреба?

Тя поклати глава.

— Аз прочетох няколко съобщения в библиотеката тази сутрин. „Джиндайн“ организира голяма пресконференция. Тогава ще се състои голямото представяне. Избрали са четири болници из цялата страна. Стотина хемофилици и деца ще са първите пациенти, на които ще се прелее „Пурблъд“.

— Кога трябва да стане?

— На трети август.

Де Вака закри устата си с ръка:

— Ама това е в петък!

Карсън кимна:

— Трябва да предупредим властите. Да спрем използването на „Пурблъд“ и да повикаме помощ за хората тук.

— И как, по дяволите, мислиш да го постигнем? Единствените кабелни връзки обслужват компютърната мрежа, управлявана от Бостън. Дори да се доберем до нормален телефон, кой ще ни повярва?

Карсън се замисли:

— Може би Скоупс вече проявява признаците на отравянето.

Де Вака изсумтя:

— Дори и така да е, никой няма да го свърже със случилото се тук.

— Може би се тревожим без причина. Ако всички служители на „Маунт Драгън“ развият параноя, това няма ли да ги настрои един срещу друг и така да се неутрализират взаимно?

Де Вака поклати глава:

— В тази работна атмосфера? Надали. Особено когато такъв като Скоупс управлява нещата. Това е учебникарски признак за folie a deux.

— Моля?

— Взаимна лудост. Всички действат по еднакво откачен начин. Или както се казва в медицинския жаргон: „плодов сладкиш с двоен лешник“^[7].

Карсън се намръщи:

— И таз добра. Остава ни само една възможност. Да се махнем час по-скоро оттук.

— Как?

— Не знам.

Де Вака се усмихна, понечи да каже нещо. После спря и го ръгна с лакът:

— Гледай там.

Карсън проследи погледа й. Пред тях беше паркингът на комплекса: на него бяха наредени шест бели бронетранспортьора.

Двамата се приближиха до машините, придавайки си небрежен вид.

— Първо — прошепна Карсън, — ще намерим ключовете. След това трябва просто да излезем от комплекса, без никой да ни забележи.

Изведнъж Де Вака клекна.

— Какво правиш?

— Връзвам си обувката.

— Ти нямаш връзки!

Тя се изправи:

— Много добре знам, идиот такъв. — Тя изчетка праха от коляното си, тръсна глава. — Няма кола, която да не мога да подкарам без ключ.

Карсън я изгледа изненадано.

— Едно време се занимавах с кражби — обясни тя.

— Нищо чудно.

— Просто за удоволствие — добави тя, сякаш се оправдаваше.

— Сигурно. Само че тези са военни машини и се намират в строго охранявана зона. Не е като да разбиеш някоя хонда.

Де Вака се намръщи. Разрови пясъка с крак.

— При пристигането ми тук — продължи Карсън — Сингър ме увери, че охраната е по-строга, отколкото изглежда. Дори да се измъкнем през оградата, след секунди преследвачите вече ще са по петите ни и ще ни гонят до края на света.

Двамата замълчаха.

— Има още две възможности — отбеляза след известно време Де Вака. — Или да вземем конете, или да ходим пеш.

Карсън впери поглед в безкрайната пустиня.

— Само глупак може да си помисли такова нещо — прошепна тихо.

Двамата спряха, загледаха мълчаливо пустинята. Карсън си даде сметка, че за момента не чувства никакъв страх: само някакво потискащо бреме върху раменете си, сякаш крепи непосилен товар. Знаеше, че това не е защото беше много смел, а е от изтощение.

— Тийс не беше особено очарован от продукта — заговори след малко той. — Поне доколкото разбрах от разговора в сауната. Мога да се обзаложа, че бързото му заминаване е свързано точно с „Пурблъд“. Вероятно е имал достатъчно подозрения за x-flu и сигурно е искал да спре и останалите продукти, поне докато се увери, че са безопасни. Или докато научи нещо повече за Бърт.

Де Вака изведнъж застина.

— Някой идва — прошепна тя.

Чуха се стъпки и откъм жилищния комплекс се появи Харпър. Ризата му бе издута от превръзка. Харпър спря до тях:

— За вечеря ли сте тръгнали?

— Да — отвърна Карсън след кратко замисляне.

— Хайде с мен тогава.

Столът бе претъпкан, имаше само няколко свободни маси. Карсън се огледа. След откарването на Вандеруогън се беше хранил сам, винаги след основната част на персонала. Сега, при мисълта колко голям персонал има „Маунт Драгън“, изведнъж се почувства неловко. Възможно ли беше всички… Той бързо прогони мрачните мисли.

До масата се приближи келнер. Докато си поръчваха напитки, Карсън забеляза как сервитьорът приглажда въображаемите си мустаци: първо отляво, после отдясно, после пак отляво. Кожата под носа му беше зачервена, явно от постоянното потъркване.

— Е! — обърна се Харпър към тях, след като келнерът се отдалечи. — Как вървят нещата при вас?

Карсън едва чу въпроса. Сега си даде сметка какво друго усилва неловкото му чувство.

Всички в стола стояха тихо, държаха се едва ли не враждебно. Масите бяха пълни, хората се хранеха, но въпреки това се водеха много малко разговори. Хората се хранеха сякаш по навик, а не за да задоволят глада си. Въпросът на Харпър сякаш проехтя в залата. „Господи, спал ли съм досега? — запита се Карсън. — Как съм могъл да не забележа?“

Харпър си взе бира, Карсън и Де Вака предпочетоха минерална вода.

— Да не сте станали трезвеници? — попита Харпър, отпивайки голяма глътка бира.

Карсън поклати глава.

— Не ми отговорихте на въпроса — настоя Харпър; не спираше да приглажда оредялата си коса. — Попитах какво правите напоследък.

Той погледна първо единия, после другия с кръвясалите си очи.

— О, нищо особено — отговори Де Вака, без да вдига поглед от празната си чиния.

— Нищо особено, а? — повтори Харпър, сякаш чуваше този израз за пръв път. — Нищо особено значи. Странно. Работим по най-великия проект в историята на „Джиндайн“, а вие не правите нищо особено.

Карсън кимна. Искаше му се Харпър да не говори толкова високо. Дори да успеят да откраднат бронетранспортьор, какво щяха да кажат на останалите хора? Кой щеше да повярва на двама отчаяни бегълци от пустинята? Трябваше да вземат някакви доказателства. Можеха ли обаче да оставят x-flu в ръцете на толкова луди? Не че щяха да постигнат нещо, ако останат. Не можеха ли да изпратят доказателствата на Левин? Разбира се, невъзможно бе да изпрати много информация по мрежата, но…

Усети някой да го дърпа за ризата. Харпър стискаше плата в юмрука си.

— На теб говоря, тъпако.

Той дръпна Карсън грубо към себе си.

— Извинявай.

— Защо се правиш, че не ме чуваш? — попита на висок глас Харпър. — Какво криеш от мен?

— Виж, Джордж, наистина съжалявам. Мислех си за друго.

— Напоследък работихме много — намеси се отчаяно Де Вака. — Имаме много неща да обмисляме.

Харпър стисна още по-силно ризата на Карсън:

— Нали казахте, че не правите нищо особено? Така казахте. На кое да вярвам?

Карсън се огледа. Хората от съседните маси ги гледаха и въпреки че погледите им бяха замислени и премрежени, в тях личеше онзи интерес, който бе наблюдавал при едно пиянско сбиване преди много години.

— Джордж — намеси се Де Вака. — Чух, че онзи ден си направил голямо откритие.

— Какво?

— Така поне твърдеше доктор Сингър. Каза, че си постигнал невероятен успех.

Харпър на часа забрави Карсън, отпусна ръка.

— Джон ли го е казал? Това не ме изненадва.

Де Вака се усмихна и постави ръка върху неговата:

— И знаеш ли, много съм впечатлена от начина, по който се оправи с Вандеруогън.

Харпър се облегна назад:

— Благодаря.

— Исках да ти го кажа по-рано. Колко съм завеяна.

Тя го погледна в очите с изражение на симпатия и разбиране. След това сведе поглед към ръцете му. Харпър сякаш не я чу, заразглежда ноктите си.

— Гледайте — възкликна. — Мръсни са. По дяволите. Тук бъка от микроби, трябва да внимаваме.

Без да продума повече, той рязко се изправи и се запъти към тоалетната.

Карсън въздъхна шумно.

— Господи — прошепна.

Учените от съседните маси се наведоха отново над чиниите си, но атмосферата остана напрегната, сякаш всеки се страхуваше от нещо.

— Май не беше добро хрумване да идваме — промърмори Де Вака. — И без това не съм гладна.

Карсън опита да нормализира дишането си, затвори очи за момент. Стори му се, че потъва. Господи, колко беше уморен.

— Не мога повече — промълви. — Нека се срещнем в рентгеновата лаборатория в полунощ. Междувременно, да опитаме да поспим.

Де Вака изсумтя:

— Луд ли си? Как да заспя?

Карсън отвори очи и я погледна:

— Скоро няма да ти се отдаде такава възможност.

Левин погледна синята папка в ръката си. Беше богато украсена, носеше голям печат и дълъг, направен със замах подпис. Понечи да я отвори, но спря. Вече знаеше какво има вътре. Понечи да я хвърли в кошчето, но си даде сметка, че това също не е нужно. Като унищожи документа, нямаше да премахне последиците от него.

Той погледна през отворената врата на кабинета си към кашоните и сандъците в приемната. Само преди седмица там бе седял Рей и беше отпращал спокойно натрапниците. Рей му остана верен докрай, за разлика от много колеги и членове на фондацията. Как можеше кариерата му да се провали за толкова кратко време?

Той загледа разсеяно единствения предмет, който още не беше прибран в кашон: лаптопът все още стоеше на бюрото, свързан в мрежата на университета. Той бе хвърлил въдицата си в дълбоките, студени води на мрежата, за да потърси помощ. Вместо това беше извадил чудовище, което унищожи всичко ценно в живота му.

Най-голямата му грешка бе, че подцени Брент Скоупс. А може би го беше надценил? Скоупс, когото познаваше, нямаше да прибегне до такива методи. Може би самият той бе виновен за това — беше действал неетично, беше проникнал без позволение в компютърната система на „Джиндайн“. Сам бе предизвикал Скоупс. Но да се гаври с паметта на несправедливо убития му баща — това беше отвратително, престъпно дело. И все пак дълбоко в съзнанието си Левин пазеше спомени от приятелството им. Никога нямаше да го забрави, никога нямаше да преживее тази загуба. И беше сигурен, че Скоупс се чувства по същия начин.

Сега обаче бе очевидно, че е сгрешил в преценката си. Левин премести поглед по празните рафтове, отворените шкафове, сивите облаци прах, които бавно се спускаха в стаята. Загубата на фондацията, на доброто му име и на работата му променяше всичко. Това много опростяваше избора му. Всъщност свеждаше го до една-единствена възможност. Планът вече започваше да се оформя в главата му.

По здрач „Маунт Драгън“ се превръщаше в царство на хиляди сенки. Покритите ходници и многостенните сгради блестяха със синкава светлина, отразена от нащърбената луна. Случайният шум от стъпки по чакълестите алеи само увеличаваше чувството за самота и забрава. Зад тънката броеница от светлини по външната ограда се простираше непрогледен безкрай.

Карсън се запъти към рентгеновата лаборатория. Навън нямаше никой, жилищният комплекс беше безжизнен, но тишината само увеличаваше безпокойството му. Бе избрал рентгеновото отделение, защото функциите му бяха иззети от по-модерно оборудвани лаборатории и вече почти никой не го ползваше и защото то бе единственото помещение с пълна комуникационна екипировка извън района на охраната. Сега обаче не беше толкова сигурен, че изборът му е правилен. Лабораторията се намираше зад генератора, далеч от другите изследователски помещения и ако го срещне някой, трудно щеше да си измисли правдоподобно обяснение защо се скита наоколо в този късен час. Той открехна вратата и спря на прага. Вътре блестеше бледа светлина, той долови припряно шумолене.

— Мамка ти, Карсън, изкара ми ангелите.

Беше Де Вака. Силуетът й се открояваше като призрак на светлината на компютърния монитор. Тя му направи знак да влиза.

— Какво правиш? — попита той, след като се настани на стола до нея.

— Дойдох преди няколко часа. Слушай, измислих как да проверим всичко това. Да видим дали сме прави за „Пурблъд“. — Тя затрака бързо по клавишите. — Тук ни изследват всяка седмица, нали?

— Не ми го напомняй.

Тя го изгледа изпитателно:

— Е? Не загряваш ли? Можем да проверим резултатите от пункциите.

Карсън веднага разбра. Изследванията включваха гръбначномозъчни пункции. Можеха да проверят цереброспиналната течност за увеличени количества на серотонин и допамин.

— Да, ама ние нямаме достъп до тези данни — възрази той.

— Тъпчо, ти сякаш живееш в каменната ера. Аз имам. Една седмица съм работила в медицинската служба, забрави ли? Никой не ме е лишил от правото на неограничен достъп до картоните на персонала. — В оскъдната светлина от компютъра високите й скули изглеждаха сини на черен фон. — Проверих няколко, но данните са твърде много. Затова проведох търсене по ключови думи в медицинския архив.

— Какво успя да извадиш? Списък на служителите с повишено количество допамин и серотонин?

Де Вака поклати глава:

— Невромедиаторите не се изследват при гръбначномозъчна пункция. Можем да намерим обаче данни за продуктите на разграждането им. Хомованиловата киселина се получава при разпада на допамина, серотонинът пък дава 5-хидроксииндолилоцетна. Изкарах данни за техните количества, както и за тези на разградните продукти на друг невромедиатор, норадреналина. МХПГ и ВМК. Те ще ни служат за контроли.

— И?

— Не знам. Ще видим.

На екрана се появи таблица:

Име	МХПГ	ХВК	ВМК	5-ХИОК
Арън	1	6	1	5
Албъртс	1	9	1	10
Бауман	1	12	1	9
Бунос	1	7	1	6
Карсън	1	1	1	1
Кристофъри	1	8	1	5
Давидов	1	8	1	8
Де Вака	1	1	1	1
Донеган	1	10	1	8
Дюсли	1	7	1	9
Енгелс	1	7	1	6

— Господи — прошепна Карсън.

Де Вака кимна мрачно:

— Виж нивото на хомованиловата киселина и 5-хидроксииндолилоцетната. Количествата на допамина и серотонина в мозъка са многократно над нормата.

Карсън прегледа списъка докрай.

— Виж Най! — възкликна Карсън. — Разпадните продукти на допамина са четиринайсет пъти над нормата, тези на серотонина — дванайсет.

— С такива нива сигурно развива остра параноя, може би дори с признаци на шизофрения. Обзалагам се, че е сметнал Тийс за заплаха за „Маунт Драгън“ и му е заложил капан в пустинята. Чудя се дали и този негодник Мар не е замесен. Прав беше, че убийството на Тийс е дело на ненормален.

Карсън я погледна:

— Защо никой не е забелязал тези ненормални резултати?

— Защото в лаборатории като „Маунт Драгън“ никой не се интересува от нивата на невромедиаторите. Търсят антитела, вируси, такива неща. Освен това тук става дума за нанограми на милилитър. Ако не ги търсиш специално, изобщо няма да ги забележиш.

Карсън невярващо поклати глава:

— Не можем ли да неутрализираме по някакъв начин отрицателното влияние?

— Трудно е да се каже. Може да се опита с антагонисти на допаминовите рецептори като хлорпромазин. Или имипрамин, който блокира транспорта на серотонин. При толкова високи нива обаче се съмнявам, че ще има подобрение. Дори не знаем дали процесът е обратим. Освен това трябва да имаме достатъчно и от двете лекарства и да намерим начин да ги вкарваме в пациентите на място.

Карсън продължи да гледа екрана като хипнотизиран. После внезапно взе клавиатурата и записа данните във файл на твърдия диск на компютъра. После го затвори и излезе от програмата.

Де Вака го изгледа озадачено:

— Какво правиш?

— Достатъчно видяхме. Скоупс също е участвал в бета-теста, забрави ли? Ако ни усети, край с нас.

Той изключи Де Вака от системата и въведе своята парола за достъп. Изчака да се включи и извади два компактдиска от джоба си.

— Минах през библиотеката и записах най-важните сведения от архива: видеозаписа, данните за метода на пречистване, моите бележки и тези на Бърт. Сега ще включа и резултатите от…

Той млъкна и се втренчи в екрана.

ДОБЪР ВЕЧЕР, ГАЙ КАРСЪН

ИМАТЕ 1 НОВО ПИСМО

Той бързо отвори електронната си кутия.

Здравей, Гай.

Видях до кое нечовешко време си останал, за да съставиш някакви молекулни модели. Радвам се да те видя толкова погълнат от работа, но от записките ти не ми стана ясно какво правиш.

Сигурен съм, че няма да си губиш времето, също и моето, без основателна причина. Да не би да си открил нещо? Надявам се да е така. Не искам да гледам хубави картинки. Времето безжалостно изтича.

А, да. За малко да забравя. Какъв е този внезапен интерес към „Пурблъд“?

Чакам отговор.

Брент

— Боже мили, виж само — възкликна Де Вака. — Имам чувството, че ми диша във врата.

— Времето безжалостно изтича — промърмори Карсън. — Да знаеше само какво го чака.

Той сложи единия компактдиск в устройството за записване и прехвърли файла с резултатите от медицинските изследвания на персонала. После стартира програмата за разговор в реално време.

— Луд ли си? — изсъска Де Вака. — С кого, по дяволите, ще говориш.

— Мълчи и гледай.

Карсън продължи да пише:

„Покана за разговор към Гай [email protected]“

— Сега вече съм сигурна, че си полудял. Да каниш сам себе си на разговор.

— Левин ми е казал, че така мога да се свържа с него. Вкарал е някаква програма, която осигурява връзка с компютъра му.

— Ще му изпратиш данните за „Пурблъд“, така ли?

— Да. Само той може да ни помогне.

Карсън зачака, едва сдържаше възбудата си. Представи си как скритият призрак преминава през лабиринтите на компютърната система на „Джиндайн“, за да се свърже с Левин в общата мрежа. На лаптопа на професора скоро щеше да се появи прозорец със съобщение. Стига да е включен в мрежата и Левин да е наоколо, за да го види. „Хайде. Хайде. Хайде.“

Изведнъж екранът се изчисти.

Здравей, чаках те.

Карсън затрака трескаво по клавишите:

„Доктор Левин, четете внимателно. В «Маунт Драгън» сме на ръба на катастрофа. Прав бяхте за вируса. Тук нищо не можем да направим с него, имаме нужда от помощта ви. Изключително важно е да действате незабавно. Ще ви изпратя няколко документа, от които личи какво е положението. Ще ви помоля само още нещо: Моля ви, направете всичко възможно да ни измъкнете оттук колкото се може по-скоро. Намираме се в голяма опасност. И направете всичко възможно да спрете достъпа на персонала до x-flu. От данните, които ще ви изпратя, ще научите, че всички тук се нуждаят от незабавно лечение. Прехвърлянето на файловете започва.“

Той стартира програмата за пренос на информация. Седна и зачака данните да се прехвърлят в компютъра на Левин. Въпреки силното компресиране на файловете, за преноса им бяха нужни четирийсет минути. Без съмнение следващия път, когато влезе в мрежата, Скоупс щеше да забележи, че е било извършено прехвърляне на голямо количество информация. Сигурно някоя от програмите му щеше да го регистрира. Как, по дяволите, да отговори на писмото на Скоупс?

Изведнъж програмата за пренос спря.

Гай, там ли си?

„Тук сме. Какво има?“

Кои сте тези „ние“? Има ли друг с теб?

„Лаборантката ми също е запозната с положението.“

Много добре. Слушай сега. Има ли още някой в комплекса, който да ви помага?

„Не. Сами сме. Доктор Левин, да приключваме по-бързо с прехвърлянето.“

Няма време. Получих достатъчно информация, за да разбера същността на проблема. Ако ме интересува нещо друго, мога да го източа сам от мрежата на „Джиндайн“. Благодаря ти за доверието. Ще се погрижа съответните власти да научат и да пристъпят веднага към действие.

„Слушайте, доктор Левин, трябва да се измъкнем оттук. Подозираме, че инспекторът, който идва тук, е бил убит.“

Разбира се. Първо с това ще се заема. Продължавайте с Де Вака както и досега и не правете опити да се измъкнете сами. Запазете спокойствие. Разбра ли?

„Добре.“

Гай, свършил си невероятна работа. Кажи ми как стигна до тези изводи.

Карсън се приготви да отговори. Изведнъж го побиха студени тръпки.

„Продължавайте с Де Вака както и досега…“ Той никога не беше споменавал за Де Вака пред Левин.

„Кой е?“ — написа.

Внезапно екранът се осея с бели и черни точки. Колонките на компютъра запращяха. Де Вака подскочи от изумление. Карсън, сякаш закован за стола си, се втренчи изумено в монитора. Не можеше да повярва; крайниците му сякаш се бяха парализирали. Сред дращенето на колоните сякаш се чуваше пресипнал кикот. На монитора бавно се появи човешко лице: лице с щръкнали уши, очила с дебели стъкла и рошава коса.

Също толкова внезапно екранът потъмня, колонките рязко замлъкнаха. В стаята настъпи тишина и мрак. И тогава Карсън чу самотния вой на сирената на охранителната система на „Маунт Драгън“ да ехти сред безкрайните простори на пустинята.

Бележки

[1] Игра на думи: от sweetbreads (англ.) — момици; букв. — сладки хлебчета. — Бел.прев. ↑

[2] Прерийни стриди — ястие, характерно за западните щати на САЩ; рядка каша със сурови яйца, използвана за лечение на махмурлук. — Бел.прев. ↑

[3] Вярно е, вярно е (нем.). — Бел.прев. ↑

[4] Сбогом (исп.). — Бел.прев. ↑

[5] Глупак (исп.) — Бел.прев. ↑

[6] Света Богородице (исп.). — Бел.прев. ↑

[7] Игра на думи. Doublenut fruitcake — лудница за двама (жарг.) и лешников сладкиш, букв. (англ.). — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Забранена зона (3)

Метаданни

Данни

Забранена зона

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втора

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Забранена зона (3)