Гай Карсън спря на поредния светофар и погледна часовника на контролното табло. Вече закъсняваше за работа, за втори път тази седмица. Пред него колите едва пъплеха по Щатско шосе 1 през Едисън, щата Ню Джърси. Светна зелено, но той едва успя да се помести и светофарът отново се смени.

— Мамка му — изръмжа Карсън и удари с длан по контролното табло.

Дъждът обливаше предното стъкло, чистачките отчаяно скърцаха в борба с пороя. Отпред отново светнаха стопове и движението пак спря. Никога нямаше да свикне нито със задръстванията, нито с дъжда.

След като едва допълзя до върха на поредното възвишение, Карсън най-после зърна бялата фасада на „Джиндайн“ на по-малко от километър напред. Сградата бе истински шедьовър на постмодернистичната архитектура и се издигаше сред голям парк със зелени ливади и изкуствени езерца. Някъде там го чакаше Фред Пек.

Карсън включи радиото и в купето веднага задумка някаква какофония на „Гангста мютас“. Той завъртя копчето за настройка, сред смущенията се извиси пискливият глас на Майкъл Джексън. Карсън изключи радиото с отвращение. Някои неща бяха по-непоносими дори от мисълта за Пек. Как можеше да няма свястна кънтри станция в тази дупка?

Когато пристигна, в лабораторията кипеше безсмислен труд, Пек не се виждаше никъде. Карсън навлече престилка и седна на бюрото си. Времето му на пристигане се записваше автоматично в служебното му досие. И дори по някакво чудо Пек да отсъства, щом дойде, пак щеше да разбере. Освен ако не е умрял, разбира се. Я, това не беше лоша идея. Шефът му изглеждаше така, сякаш всеки момент може да получи удар.

— А, господин Карсън — чу се подигравателен глас зад гърба му. — Колко мило, че ни удостоихте с присъствието си тази сутрин.

Карсън затвори очи, пое си дълбоко въздух и се обърна.

Шефът му стоеше в ореол от флуоресцентно сияние. Кафявата вратовръзка на Пек още носеше следи от бърканите яйца за закуска, кожата на мощната му долна челюст бе нарязана при сутрешното бръснене. Карсън издиша през носа, опитвайки се да не повърне от миризмата на одеколона „Олд спайс“.

От първия си работен ден в „Джиндайн“, една от водещите световни биотехнологични компании, Карсън остана шокиран, че там може да се сблъска с човек като Фред Пек. Оттогава бяха минали осемнайсет месеца и през цялото време Пек упражняваше постоянен психологически тормоз върху него. Може би причината бе завист — Пек беше защитил докторантура в посредствения университет на Сиракуза, а Карсън идваше направо от Масачузетс. А може би шефът му просто не обичаше селяци от Югозапада.

— Съжалявам за закъснението — смотолеви Карсън, с надеждата да прозвучи като истинско разкаяние. — Попаднах на задръстване.

— Задръстване — повтори Пек, сякаш за пръв път чуваше това понятие.

— Да, бяха отбили движението…

— „Отбили“ движението — имитира Пек западния говор на Карсън.

— Отклонили — поправи се Карсън на по-литературен език, — тъй де, пренасочваха движението от „Джърси Търнпайк“…

— А, „Търнпайк“…

Карсън премълча.

Пек се изкашля:

— Движението в Джърси през пиковия час. Сигурно още не можеш да свикнеш, Карсън. — Той скръсти ръце. — Почти пропусна срещата.

— Среща ли? Каква среща? Не съм знаел за никаква…

— Разбира се, че не си. И аз току-що научих. Това е една от основните причини, поради която трябва да идваш навреме, Карсън.

— Да, господин Пек.

Карсън стана и последва шефа си сред лабиринта от съвсем еднакви работни кабинки. Господин Фредерик Пек — Печеното прасе. Умираше си да изрита мазния дебелак по задника. Тук обаче не се действаше така. Ако бяха в някое ранчо на запад, досега хубавичко да го е натупал.

Пек отвори вратата с надпис „Заседателна зала“ и му направи знак да влезе. Едва когато погледна масивната полирана маса в празната зала, Карсън си даде сметка, че още е с мръсната работна престилка.

— Сядай — нареди Пек.

— Къде са останалите? — попита Карсън.

— Няма други.

Пек тръгна да излиза.

— Не може да бъде.

Карсън започна да се тревожи, запита се дали не е пропуснал някое важно писмо по електронната поща, дали не е трябвало да приготви някакъв доклад.

— За какво става дума?

— Нямам представа — отвърна Пек. — Карсън, като свършиш, мини през кабинета ми. Трябва да обсъдим дисциплината ти.

Вратата се затвори тежко. Карсън неохотно седна на един стол и се огледа. Залата бе обзаведена с красиви ръчно полирани мебели от светло дърво. Огромните панорамни прозорци гледаха към ливадите и езерцата на парка. Зад тях се простираха безкрайни застроени пространства. Карсън се опита да се подготви психически за срещата с неизвестното. Може би Пек бе изпратил достатъчно отрицателни отзиви за него, за да му спечели строго мъмрене от големия шеф, дори по-лошо.

В определен смисъл Пек вероятно беше прав: трябваше да затегне дисциплината. Карсън трябваше да се откаже от този предизвикателен поглед, който бе наследил от баща си. Никога нямаше да забрави, когато баща му преби един банкер във фермата. Инцидентът даде началото на процедурата по изземване на имуществото за неплатени дългове. Баща му сам си търсеше белята и Карсън беше твърдо решен да не допуска грешките му. По света имаше много Пековци.

Все пак тези унижения като през последната година не можеха повече да продължават. Когато получи предложението за работа в „Джиндайн“, той реши, че е настъпил повратен момент в живота му, че най-после е постигнал това, заради което бе напуснал родния си дом и се беше трудил толкова усилено. Вярваше, че в „Джиндайн“ най-после ще постигне нещо, може би дори да направи някое голямо откритие. Всяка сутрин обаче, когато се събудеше в омразния Ню Джърси — в мизерния, неуютен апартамент, под сивото небе и с мисълта, че пак трябва да търпи Пек — това му се струваше все по-малко вероятно.

Лампите в заседателната зала отслабнаха и изгаснаха. Завесите на прозорците автоматично се дръпнаха и една подвижна преграда на едната стена се вдигна — зад нея се показа контролно табло и голям видеоекран.

Екранът светна и на него се появи едно лице. Карсън застина. Не можеше да го сбърка: щръкналите уши, русата коса, характерния перчем, очилата с дебели стъкла, неизменната черна фланелка, глуповатото, цинично изражение. Лицето на Брентуд Скоупс, основателя на „Джиндайн“. Броят на „Тайм“ със статията за Скоупс още лежеше на дивана на Карсън. Директорът, който управляваше компанията от киберпространството. Уолстрийтски лъв, боготворен от служителите си, страшилище за враговете си. Какво беше това, филмче за повишаване на трудовата дисциплина при особено тежки случаи?

— Здравей — каза Скоупс от екрана. — Как си, Гай?

Карсън загуби ума и дума. Боже мили, това не беше филм.

— Ъ… добро утро, господин Скоупс. Сър. Добре съм. Извинявайте за облеклото ми, но…

— Наричай ме Брент. И гледай екрана, като говориш. За да те виждам по-добре.

— Да, сър.

— Не „сър“, просто Брент.

— Добре. Благодаря, Брент.

Да се обръща към великия вожд на малко име, му беше невероятно трудно.

— Искам служителите ми да ме приемат като техен колега. Все пак, когато постъпвате в компанията, вие ставате част от ръководството. Притежавате акции, което означава, че успехите и провалите на компанията са и ваши лични.

— Да, Брент.

Зад Скоупс Карсън различи неясните очертания на нещо, наподобяващо огромна многостенна гробница.

Скоупс се усмихна, явно му доставяше удоволствие подчинените да го наричат на малко име. Карсън виждаше нещо детско в изражението му, въпреки че директорът беше на трийсет и девет. Още не можеше да повярва, че говори с този човек. Защо му беше на Скоупс, на детето-гений, на човека, създал компания за четири милиарда долара от няколко семки изкопаема царевица, да говори с него? „По дяволите — помисли си, — сигурно съм се издънил повече, отколкото предполагах.“

Скоупс сведе поглед, Карсън долови тракане на клавиши.

— Проверих характеристиката ти — продължи големият шеф. — Много впечатляващо. Явно неслучайно сме те назначили. — Последва още тракане на клавиши. — Въпреки че не мога да разбера защо работиш като… я да видим… специалист трета степен. — Скоупс отново вдигна поглед. — Гай, да си дойдем на думата. В компанията се освободи важно научноизследователско място. Мисля, че ти си най-подходящ.

— Какво е то? — попита Карсън и веднага съжали за нетърпеливата си реплика.

Скоупс пак се усмихна:

— Бих искал да ти разкажа повече, но проектът е строго секретен. Сигурен съм, че няма да ми се разсърдиш, ако ти го опиша само в общи линии.

— Слушам, сър.

— На „сър“ ли ти приличам, Гай? Още си спомням времето, когато бях тъпият зубрач, когото мама и татко още идваха да взимат от училище. Мога да ти кажа само, че този проект засяга най-важния продукт, който „Джиндайн“ някога е разработвала. Продукт, който ще донесе невероятна полза за човешкия род. — Скоупс забеляза удивеното изражение на Карсън и се усмихна: — Чудесно е хем да помагаш на хората, хем в същото време да забогатяваш. — Приближи лицето си към камерата. — Предлагаме ти да те преместим за шест месеца в Секретния пустинен изследователски център на „Джиндайн“. Лабораторията при Маунт Драгън. Ще работиш в малък, сплотен колектив с най-способните учени на компанията.

Сърцето на Карсън се разтуптя силно от възбуда. Името „Маунт Драгън“ се споменаваше само със страхопочитание сред служителите на компанията — това бе най-голямото научно светилище.

Някой извън кадър остави кутия с пица до лакътя на Скоупс. Той я погледна, надникна под капака:

— А! Аншоа. Знаеш ли какво е казал Чърчил за аншоата? „Любимият деликатес на английските лордове и италианските курви.“

Последва кратко мълчание. Накрая Карсън се осмели да попита:

— Значи отивам в Ню Мексико, така ли?

— Точно така. Ти си от онзи край, нали?

— Израсъл съм в Бутхил. В едно градче на име Котънуд Танкс.

— Помнех, че името беше благозвучно. Предполагам, че животът в „Маунт Драгън“ няма да ти се стори толкова суров, колкото на други хора. Изолацията и пустинята действат потискащо на някои. На теб обаче може дори да ти хареса. Там разполагаме с коне. Предполагам, че доста добре яздиш, нали си израсъл в ранчо.

— Разбирам малко от коне — призна Карсън; Скоупс явно го беше проучил основно.

— Не че ще ти остане много време за езда. Ще бъдеш затрупан от работа, няма какво да те лъжа. Но за сметка на това ще получаваш и съответното възнаграждение. Едногодишна заплата за шестте месеца плюс петдесет хиляди долара премия, ако завършите успешно проекта. И, разбира се, ще ти бъда много благодарен.

Карсън не вярваше на ушите си. Само премията надвишаваше сегашната му годишна заплата.

— Вероятно знаеш, че методите ми на управление са малко нестандартни — продължи Скоупс. — Ще бъда прям с теб, Гай. Тази задача си има и лоша страна. Ако не се справиш с работата за определения срок, ще бъдеш отстранен. — Той се усмихна, показвайки огромните си предни зъби. — Но винаги съм ти имал доверие. Нямаше да ти предлагам това място, ако не бях сигурен, че ще се справиш.

— Не мога да не запитам защо избрахте точно мен сред толкова способни хора?

— Дори това не мога да ти кажа. Когато се явиш в „Маунт Драгън“, всичко ще ти бъде обяснено, обещавам.

— Кога да започна?

— Още днес. Компанията се нуждае от този продукт, просто нямаме никакво време. Самолетът може да те вземе преди обяд. Ще изпратя някого да се погрижи за апартамента, колата ти и всички дребни подробности. Имаш ли приятелка?

— Не.

— Това улеснява нещата.

Карсън направи неуспешен опит да заглади перчема си.

— Ами прекият ми началник, Фред Пек? Трябваше да…

— Няма време. Взимай си само лаптопа и тръгвай. Шофьорът ще те закара до вас да си вземеш някои неща и да се обадиш на когото решиш. Аз ще се оправя с този… как му беше името?… Пек.

— Брент, искам само да ви кажа…

Скоупс вдигна ръка:

— Моля те, недей. Не обичам да ми благодарят. Има такава поговорка: „Надеждата е добър спомен, благодарността — лош.“ Давам ти десет минути да обмислиш предложението.

Скоупс отново посегна към пицата, екранът изгасна.

Лампите пак светнаха. На Карсън му се виеше свят от възбуда. Нямаше представа защо сред толкова учени Скоупс е избрал точно него, обикновения специалист, който досега се е занимавал само със скучни лабораторни измервания. Какво значение имаше? Замисли се за реакцията на Пек, като научи, че Скоупс лично го е избрал за „Маунт Драгън“. Как ли щеше да изглежда тлъстото му лице, как ли щеше да поклати безвратата си глава в недоумение?

Завесите се дръпнаха с леко бръмчене, показвайки мократа земя под надвисналите сиви облаци. В далечината, на сивия хоризонт, се виждаше тъмната мараня от заводски пушек и бензинови изпарения — самият Ню Джърси. Някъде на запад се простираше пустинята, под вечно синьото небе, с далечни планини на хоризонта, където можеш да препускаш с дни, без да срещнеш човешко същество. Някъде сред тази пустиня се намираше „Маунт Драгън“ и вътре го чакаше жадуваното голямо откритие.

След десет минути, когато завесите отново се дръпнаха и екранът просветна, Карсън бе взел твърдо решение.

Карсън се качи на верандата, остави чантите си до вратата и се настани на един паянтов стол. Старото дърво изскърца и неохотно пое тежестта му. Карсън се облегна, изпъна крака и загледа просторната пустиня Хорнада дел Муерто.

Слънцето, тази нажежена пещ от горящ водород, се издигаше над бледосиния силует на планинската верига Сан Андрес. Лъчите на небесното светило проникнаха на верандата и Карсън почувства топлото им погалване по бузите си. Все още бе хладно — 18–20 градуса, но само след час температурата щеше да надвишава четирийсет. Тъмновиолетовото небе постепенно преминаваше в светлосиньо; скоро щеше да е бяло като нажежен метал.

Той погледна пътя пред къщата. Енгъл бе типично пустинно градче от Ню Мексико, не западащо, а вече мъртво. Къщите бяха голи като бели кутийки с полегати ламаринени покриви; имаше запустяло училище и поща, ред мъртви безлистни тополи. По пътя минаваха само гонени от вятъра тръни. От друга страна, Енгъл бе необичайно градче: цялото бе купено от „Джиндайн“ и се използваше само като изходен пункт за „Маунт Драгън“.

Карсън погледна хоризонта. Далеч на североизток, на края на петнайсетинакилометровата отъпкана ивица сред напечения от слънцето пясък и чакъл, която само някой местен индианец би нарекъл път, се издигаше комплексът, наречен официално Секретен пустинен научноизследователски център, но известен повече като „Маунт Драгън“ по името на скалистия вулканичен хълм наблизо. Това беше супермодерно обзаведената лаборатория на „Джиндайн“ за генетично инженерство и изследвания на особено опасни микроорганизми.

Карсън си пое дълбоко въздух. Тази миризма му беше липсвала най-много — аромата на прах и мескит^[1], миризмата на пустиня. Вече почти бе забравил Ню Джърси, имаше чувството, че е бил там преди цяла вечност. Че са го освободили от затвора, от зелен, претъпкан, мокър затвор. Въпреки че банката бе конфискувала имението на баща му до последния квадратен метър, той още смяташе тази земя за своя родна. Все пак това беше странно завръщане у дома — не за да се занимава с добитък, а да работи по таен проект в най-авангардната научна дисциплина.

На неясната граница между земята и небето се появи тъмно петно. След половин минута петното се увеличи — беше далечен облак прах. Карсън го погледа известно време, после стана. Влезе в разнебитената къща, изгълта остатъците от изстиналото си кафе и изплакна чашата.

Докато проверяваше дали не е забравил нещо, отвън се чу бръмчене на кола. Излезе и видя неясните очертания на „Хамър“, цивилната версия на бронетранспортьор. Колата спря и облакът прах се разсея.

От бронетранспортьора слезе някакъв мъж — дебел, с черна коса и лека плешивина на темето, носеше фланелка и бели къси панталони. Добродушното му, открито лице бе загоряло от слънцето, но голите му крака изглеждаха изненадващо бели над високите, тежки обувки. Той се приближи припряно, усмихна се и подаде дебелата си ръка на Карсън.

— Вие ли сте шофьорът? — попита младият учен. Изненада се от нежното стискане на ръката на новодошлия. Нарами чантата си.

— В известен смисъл, да — отвърна новодошлият. — Казвам се Сингър.

— Доктор Сингър! Не съм очаквал самият директор да дойде да ме вземе.

— Наричай ме Джон, моля те.

Сингър взе чантата му и я хвърли в отделението за багаж на бронираната кола.

— В „Маунт Драгън“ всички си говорим на ти — обясни. — Освен Най, разбира се. Добре ли спа?

— От осемнайсет месеца не съм спал по-добре.

— Извинявай, че не те взехме по-рано, но според правилата никой няма право да излиза от комплекса след мръкване. И никаква летателна машина не може да кацне в района, освен при спешни случаи. — Сингър погледна калъфа за банджо в краката на Карсън: — Петструнно ли е?

— Да.

Карсън вдигна калъфа.

— Как свириш? С три пръста? Със свити пръсти? В мелодичния стил?

Карсън пъхна банджото в колата. Погледна въпросително Сингър. Директорът се засмя:

— Значи ще се забавляваме. Хайде, скачай.

В бронетранспортьора въздухът бе застоял. Карсън се изненада от големината на седалките. Между двамата имаше почти една ръка разстояние.

— Чувствам се като в танк.

— Това е най-подходящото превозно средство за пустинята. Само отвесна скала може да го спре. Виждаш ли този индикатор? Това е налягането в гумите. Бронетранспортьорът има централна система за напомпване с компресор. С това копче гумите могат да се надуват или спускат в зависимост от терена. Всички бронетранспортьори са снабдени със свръхиздръжливи гуми, които не се срязват дори в напълно спуснато положение. Могат да издържат петдесет километра, дори да са спукани.

Излязоха от мъртвото градче и минаха през голяма порта. От двете й страни, докъдето ти поглед стига, се простираше телена ограда. На трийсетина метра дистанция в двете посоки по оградата имаше табелки:

ВНИМАНИЕ!

ВОЕНЕН ОБЕКТ

ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО

— Влизаме в ракетния полигон „Уайтсандс“ — обясни Сингър. — Земята, на която е построен „Маунт Драгън“, е взета под наем от Министерството на отбраната. Това е ползата от сътрудничеството ни с военните.

Сингър се насочи на изток и даде газ по каменистия път. Зад бронетранспортьора се вдигна голям облак прах.

— За мен е чест, че дойде лично — каза Карсън.

— Няма защо. Използвам всяка възможност да се поразходя. Аз съм само директор, не забравяй. Останалите си имат много по-важна работа. Освен това така имаме възможност да поговорим. Аз съм може би един от петимата в света, които разбират темата на дисертацията ти: „Изкуствени обвивки: Промени на третичната и четвъртичната структура на протеините в белтъчната капсула на вирусите“. Блестяща работа.

— Благодаря.

От устата на бивш професор в Калифорнийския технически университет това не беше малка похвала.

— Разбира се, прочетох я едва вчера — продължи Сингър. — Скоупс ми я изпрати, както и цялата ти биография.

Сингър се облегна назад, хвана кормилото с една ръка. Пътуването ставаше все по-вълнуващо — бронетранспортьорът се носеше със сто и десет километра в час, плъзна се през една навята пясъчна ивица. Карсън си даде сметка, че кракът му натиска силно пода, сякаш имаше педал за спирачките. Този човек караше като баща му.

— Какво можеш да ми кажеш за проекта? — попита Карсън.

Сингър се обърна към него, изобщо не гледаше пътя:

— Какво точно искаш да знаеш?

— Ами, оставих спешно всичките си занимания, за да дойда тук. Мисля, че това оправдава любопитството ми.

Сингър се усмихна:

— В „Маунт Драгън“ ще имаме предостатъчно време за това.

Той погледна пътя точно когато минаваха покрай една юка, достатъчно близо и достатъчно дебела, за да отнесе огледалото. Сингър сви рязко, за да излезе пак на пътя.

— Тук сигурно си като у дома си.

Карсън кимна:

— Предците ми живеят тук от доста време.

— От векове, както разбирам.

— Да. Произхождаме от Кит Карсън. Като дете се препитавал с прекарване на добитък по Испанския път. Прапрадядо ми получил като дарение земя в окръг Идалго.

— Сигурно селският живот ти е писнал, а?

Карсън поклати глава:

— Баща ми никак не го биваше да върти бизнес. Ако си беше гледал стопанството, всичко щеше да е наред. Той обаче все кроеше големи планове. По едно време реши да се занимава със създаване на нови породи крави. Така се запалих по генетиката. Това му начинание се провали, както всички останали, и банката конфискува земята.

Карсън замълча, загледа безкрайната пустиня пред себе си. Слънцето се беше издигнало по-високо, от жълто бе станало почти бяло. Две вилороги антилопи препускаха в далечината, на самия хоризонт. Сивите им тела едва се различаваха на фона на пустинята. Сингър безгрижно си затананика „Радостта на войника“.

След известно време на хоризонта се показа тъмно възвишение — конус от застинала лава. По ръба на кратера стърчеше гора от радио- и микровълнови предаватели. Като приближиха още, пред тях се откри многоъгълен комплекс от постройки непосредствено в основата на хълма; бели и гладки, те блестяха на утринното слънце като огромни кристали.

— Стигнахме — обяви гордо Сингър и забави ход. — Това ще е домът ти през следващите шест месеца.

Скоро приближиха метална ограда, отстрани се издигаше военна вишка, пред нея въздухът вече трептеше от жегата.

— В момента горе няма никой — каза весело Сингър. — О, има строги мерки за сигурност. Скоро ще се срещнеш с хората от охраната. Когато искат, вършат добра работа. Истинската ни защита обаче е пустинята.

Наближиха комплекса. Карсън очакваше да види грозни бетонни постройки, но те изглеждаха почти красиви — чисти и спретнати, огрени от слънцето.

Сингър забави още малко. Мина покрай една бариера и спря до кабината на пазача. Отвътре се появи цивилен мъж. Карсън забеляза, че леко накуцва.

Сингър свали прозореца и пазачът облегна мускулестите си ръце на стъклото и навря главата си вътре. Ухили се, дъвчеше усилено дъвка. Светлозелените му очи блестяха весело.

— Здравей, Джон — поздрави той, огледа внимателно колата, накрая фиксира Карсън. — Кого ни водиш?

— Това е новият ни сътрудник Гай Карсън. Гай, запознай се с Майк Мар от охраната.

Пазачът кимна, отново огледа колата. Върна личната карта на Сингър, после се обърна към Карсън:

— Документи?

Карсън му подаде документите, които му бяха казали да носи: паспорт, удостоверение за раждане и служебната карта от „Джиндайн“.

Мар ги прегледа, без да бърза.

— Портфейла, моля.

Карсън се намръщи:

— Искате шофьорската ми книжка?

— Целия портфейл, ако нямаш нищо против.

Мар се усмихна кратко. Карсън забеляза, че не дъвче дъвка, а голямо червено парче гума. Подаде му раздразнено портфейла си.

— Ще ти вземат и целия багаж — обясни Сингър. — Не се тревожи, ще ти върнат всичко до вечерта. Освен паспорта, разбира се. Него ще си получиш в края на шестте месеца.

Мар се отдръпна от колата и отнесе нещата на Карсън в снабдената с климатична инсталация будка. Имаше странна походка — замяташе десния си крак, сякаш всеки момент ще се откачи. След малко вдигна бариерата и им махна да влизат. След това започна да рови из портфейла на Карсън.

— Тук няма тайни, освен онези, които пазиш в главата си — каза с усмивка Сингър и потегли отново. — А и тях не е зле да пазиш по-внимателно.

— Защо е нужно това?

Сингър вдигна рамене:

— Така е при строго секретните проекти. Индустриален шпионаж, лоши отзиви в пресата и така нататък. Същите мерки като в института в Едисън, но десетократно по-строги.

Сингър спря на паркинга и изгаси мотора. Карсън слезе, вдиша дълбоко сухия пустинен въздух. Чувстваше се чудесно. Вдигна поглед — скалистите склонове на Маунт Драгън се издигаха на около половин километър от комплекса. Към антените и предавателите на върха му криволичеше новопрокаран път.

— Най-напред ще те разведа из целия комплекс — обяви Сингър. — След това ще се върнем в кабинета ми да пийнем нещо студено и да побъбрим.

Той тръгна.

— Този проект…

Сингър спря и се обърна.

— Скоупс не преувеличаваше ли малко? — попита Карсън. — Наистина ли е толкова важен?

Сингър присви очи, сякаш се взира в далечината.

— По-важен, отколкото си сънувал.

Лекционната зала „Пърсивал“ в Харвардския университет бе пълна до краен предел. Двеста студенти седяха по банките, едни записваха прилежно, други слушаха внимателно. Доктор Чарлс Левин крачеше зад катедрата; беше дребен човек с оскъдни кичури коса около преждевременно оплешивялото му теме. По сакото си имаше следи от тебешир; а по обувките му се виждаха бели петна, останали от предишната зима. Нищо във външния му вид обаче не намаляваше излъчването му. Докато говореше, той ръкомахаше оживено към нечетливите и разкривени биохимични формули и нуклеотидни последователности, надраскани по плъзгащите се крила на черната дъска.

В задната част на залата седяха няколко души с малки касетофони и видеокамери. Те не приличаха на студенти и на реверите им се виждаха журналистически пропуски. Присъствието на журналисти бе нормална практика — на лекциите на Левин, професор по генетика и председател на Фондацията за безопасност в генетиката, често избухваха интересни спорове. А „Генетична безопасност“, списанието на фондацията, отрано обявяваше деня и часа на лекциите.

Левин спря да се разхожда и се приближи до катедрата:

— С това завършвам въпроса за константата на Тюит и връзката й със смъртността в Източна Европа. Днес обаче искам да обсъдим още една тема. — Той се изкашля: — Може ли екрана, ако обичате?

Лампите загаснаха и от тавана пред черната дъска се спусна бял прожекционен екран.

— След малко ще ви покажа една снимка — продължи лекторът. — Нямам право да го правя и всъщност с това нарушавам Закона за държавната и служебна тайна. Всеки, който остане, ще бъде съучастник в това нарушение. Аз неведнъж съм правил такива неща. Ако сте чели „Генетична безопасност“, сигурно знаете какво имам предвид. Тази информация трябва да достигне до знанието на обществото, независимо на каква цена. Тя обаче не е свързана с темата на днешната лекция и затова не мога да ви карам да останете. Който не иска да присъства, може да излезе.

В тъмната зала се чуха шушукания и разлистване на тетрадки, но никой не стана.

Левин се огледа самодоволно. След това кимна на човека зад прожекционния апарат. На екрана се появи черно-бяла снимка.

Левин я погледна, светлината от апарата огря голото му теме. Той се обърна към аудиторията:

— Тази снимка е направена на 1 юли 1985 г. от спътника ТВ–17. Снимката още не е разсекретена, но мисля, че би трябвало да бъде.

Той се усмихна. От залата се чу нервен смях.

— Това е градът Новая Дружина в Западен Сибир. Ако обърнете внимание на дължината на сенките, ще разберете, че снимката е направена рано сутринта, най-подходящото време за въздушни фотографии. Забележете двете коли тук и пшеничените ниви.

На екрана се появи друга снимка.

— Благодарение на метода на сравнителната фотография на тази снимка се вижда абсолютно същото място след три месеца. Забелязвате ли нещо необичайно?

В залата цареше мълчание.

— Колите са спрени на абсолютно същите места, а житото е съвсем узряло, готово за жътва.

На екрана се появи трета снимка.

— Това е същото място през април на следващата година. Забележете, двете коли са още там. Нивата очевидно е запустяла, никой не е ожънал миналогодишната реколта. Тези снимки са събудили неочакван интерес у ЦРУ.

Той замълча и огледа аудиторията; после продължи:

— Военните установили, че цялата Забранена зона четиринайсет, включваща шест села в района на Новая Дружина, са сполетени от една и съща съдба. Човешката дейност е секнала внезапно. Затова решили да огледат по-отблизо.

На екрана се появи нов диапозитив.

— Това е увеличение на първата снимка, разделителната способност е увеличена компютърно. Ако се вгледате по-внимателно в улицата пред църквата, ще забележите силует, наподобяващ дървена греда. Това е човешки труп, всеки специалист по снимките на Пентагона ще ви го каже. Ето сега същият район след шест месеца.

Всичко изглеждаше по същия начин, само силуетът беше бял.

— От трупа е останал само скелетът. Военните са огледали внимателно още много такива снимки. По улиците и в полето има още безброй такива непогребани скелети. Отначало не е било ясно за какво става дума. Предложени били теории за масова епидемия, за нов Джоунстаун. Защото…

На екрана се появи нов диапозитив.

— … както виждате, всички останали организми са още живи. В полето още пасат коне. В горния ляв ъгъл се вижда глутница кучета. На следващия диапозитив се виждат крави. Единствените мъртви същества са хората. Онова, което ги е убило, изглежда, е толкова смъртоносно и толкова бързо се разпространява, че труповете са останали непогребани.

Той замълча за малко.

— Изниква въпросът: На какво се дължи това?

В залата цареше гробна тишина.

— Отравяне от храната в студентския стол? — престраши се някой.

Левин се присъедини към дружния смях. След това кимна, диапозитивът се смени с друг. На снимката се виждаше голям комплекс от полуразрушени сгради.

— Ето го разковничето, приятели мои. След време ЦРУ научи, че заразата е тръгнала оттук. Създадена е в тази лаборатория. От кратерите наоколо, личи, че комплексът е бил бомбардиран.

— До началото на тази седмица извън Русия не е изтичала никаква информация по случая. Преди няколко дни обаче един бивш съветски полковник потърси политическо убежище в Швейцария. Разполага с дебел куп секретни документи от Съветската армия. Човекът, който ми изпрати тези снимки, ме уведоми и за него. Аз веднага заминах за Швейцария и съм първият човек извън Русия, който е видял тези документи. Това, което ще съобщя, стига за пръв път до знанието на широката общественост.

— Трябва да си дадете сметка, че тук става дума за необмислен експеримент. Никой не се е замислил за политическите, икономическите или военните последствия. Спомнете си, че преди десет години руснаците бяха много назад в генетичните изследвания и отчаяно се стараеха да ни догонят. В тайния институт край Новая Дружина са се извършвали експерименти по генно инженерство на вирусите. Използвали са съвсем обикновен обект — херпес симплекс вирус, вируса, причиняващ обикновените херпеси. Той е сравнително прост организъм, устройството му е добре изучено, лесен е за работа. Започнали да вкарват човешки гени във вирусната ДНК.

— Още не знаем как точно са го направили, но неочаквано са получили изключително опасен нов патоген, с който не са имали апаратура да работят. Знаело се само, че е изключително стабилен и се предава по въздушно-капков път.

— На 23 май 1985 г. в лабораторията станал случаен инцидент, който нарушил системата за изолация. Изглежда, някой от учените в изолационната камера паднал и си скъсал предпазния костюм. Както знаете, след Чернобил руснаците повишиха многократно стандартите си за безопасност. Ученият не съобщил за инцидента и се върнал при семейството си в жилищния комплекс на института.

— Инкубационният период на вируса продължил три седмици. На 14 юни ученият бил повален на легло с висока температура. След няколко часа започнал да се оплаква от странна тежест в корема. Започнал да отделя голямо количество зловонни газове. Жена му се разтревожила и повикала лекар.

— Междувременно, извинете за израза, болният изкарал по-голямата част от червата си през ануса. Били се разложили вътре в тялото му, станали на каша. Буквално дефекирал собствените си вътрешности. Няма нужда да споменавам, че когато лекарят пристигнал, болният бил вече мъртъв.

Левин отново замълча, огледа аудиторията, сякаш очакваше някой да вдигне ръка. Никой не поиска думата.

— Тъй като вирусът е държан през цялото време в тайна, той няма официално име. Известен е само като щам 232. Сега знаем, че болният става заразен четири дни след проникването на вируса в тялото му, въпреки че симптомите се развиват чак след няколко седмици. Смъртността при щам 232 е близка до сто процента. Преди смъртта си ученият заразил десетки, ако не стотици други. Можем да го приемем за първи преносител на заразата. Седемдесет и два часа след смъртта му още десетки хора започнали да се оплакват от същото налягане в корема и скоро споделили ужасяващата му участ.

— Единствено естествената изолация на местността е предотвратила възникването на световна епидемия. През 1985 г. влизането и излизането от Забранена зона четиринайсет се е контролирало строго. Въпреки това хората в района научили за болестта и изпаднали в паника. Започнали да събират покъщнината си на коли, камиони, дори каруци. Много други опитали да избягат с велосипед или дори пеша, изоставяйки всичко.

— От документите, представени ми от руския полковник, става ясно каква е била реакцията на Съветската армия. Специални военни части с изолационни костюми блокирали всички подстъпи към заразения район. Това било сравнително лесно. Район четиринайсет вече бил ограден и имал съвсем малко пропускателни пунктове. Хората в обречените села измирали по домовете си, по улиците, по полето. Само три часа делят заразения от възникването на първите симптоми до мъчителната му смърт. Паниката била толкова голяма, че войниците на пропускателните пунктове имали заповед да убиват всеки… всеки, който се приближи на достатъчно разстояние за стрелба. Старци, деца, бременни жени, всички били разстрелвани. Из горите и полята около района били разпръснати противопехотни мини. Оцелелите били спирани от няколкото реда телени огради.

— След това лабораторията била изравнена със земята. Не, разбира се, за да се унищожи вирусът — бомбите с нищо не могат да му повлияят, а за да се заличат следите, за да не стигне информацията до Запада.

— След осем седмици всички хора в оградения район били мъртви. Селата запустели, прасетата и кучетата пирували с труповете, кравите скитали неиздоени, над пустите постройки се носела ужасна смрад.

Левин отпи глътка вода и продължи:

— Това е ужасяваща история, биологичен еквивалент на бомбата над Хирошима. Опасявам се обаче, че тази глава още не е затворена. Градовете, пострадали от ядрена радиация, могат да бъдат запечатани. Случаят с Новая Дружина обаче не е толкова лесен. Вирусите се разпространяват по невероятни пътища, нищо не може да ги спре. Въпреки че всички гостоприемници в района са мъртви, все още е възможно щам 232 да се е запазил някъде в жизнеспособна форма. Вирусите понякога намират резервни гостоприемници, докато чакат търпеливо следващите си жертви. Щам 232 може да е изчезнал. А може да съществува в някое скрито огнище. Утре някое пухкаво зайче с мръсни лапи може да се измъкне през оградата на забранената зона. Някой селянин може да го застреля и да го занесе на пазара. И тогава светът, такъв, какъвто го познаваме, ще свърши.

Той замълча за секунда.

— Това — изкрещя неочаквано — значи било „обещаващото бъдеще“ на генното инженерство!

Замълча отново, в залата настъпи тишина. След известно време потърка вежди и отново заговори, този път по-спокойно:

— Нямам нужда повече от прожекционния апарат.

Апаратът изгасна, в залата настъпи мрак.

— Приятели мои — продължи Левин, — настъпва повратен момент в съществуването ни на тази планета, а сме толкова заслепени, че не го виждаме. Населяваме Земята вече петстотин хиляди години, но едва през последните петдесет се сдобихме с такова познание, с което можем да навредим сами на себе си. Първо, с ядреното оръжие, а сега, по безкрайно по-опасен начин, с опитите си да променим живите организми. — Той поклати глава: — Има една стара поговорка: „Природата е най-строгият съдник.“ Случаят в Новая Дружина едва не причини гибелта на човешкия вид. И въпреки това, въпреки призивите на хора като мен, други фирми по целия свят си играят с вируси, прехвърлят гени между вируси, бактерии, растения и животни без никакви задръжки, без да се замислят за последствията. Разбира се, днешните водещи европейски и американски лаборатории са далеч по-добре оборудвани от тази в Сибир. Това може ли да ни служи за успокоение? Точно обратното.

— Учените в Новая Дружина са извършвали прости манипулации с прост вирус. Смъртоносният щам е бил създаден случайно. Днес, буквално зад тези стени, се извършват много по-сложни експерименти с много по-малко познати и по-опасни вируси.

— Преди години вирусологът Едуин Килбърн създаде теорията за максимално патогенния вирус, или МПВ. Според него МПВ трябва да е стабилен в околната среда като причинителя на полиомиелита, да притежава генетичната изменчивост на грипа, да има широк кръг гостоприемници като вируса на бяса и скрит инкубационен период като херпесния.

— Тази теория, едва ли не смехотворна навремето, сега звучи изключително сериозно. Такъв болестотворен организъм може да бъде създаден, а може би в момента се създава някъде на тази планета. Той ще бъде много по-разрушителен от ядрената война. Защо? Ядрената война ще свърши при победата на една от враждуващите страни. С възникването на МПВ всеки човек се превръща в една ходеща бомба. А в днешно време транспортът е толкова добре развит, хората толкова лесно преминават от континент на континент, че на планетата са й нужни само неколцина преносители.

Левин излезе иззад катедрата и се обърна към аудиторията:

— Политическите режими идват и си отиват. Границите се менят. Империи процъфтяват и се сгромолясват. Тези причинители на разрушението обаче, веднъж създадени, остават завинаги. Питам ви: Ще позволим ли да се извършват неконтролирани генетични експерименти? Това е основният въпрос, който поставя щам 232.

Той кимна и лампите отново светнаха.

— В следващия брой на „Генетична безопасност“ ще публикувам пълен доклад за случая в Новая Дружина — завърши Левин и започна да си събира нещата.

Студентите също наставаха и се заизнизваха към изхода. Репортерите от задните редове вече бяха тръгнали, за да подготвят материалите си.

В горната част на залата се появи млад мъж, започна да си проправя път надолу срещу тълпата. Най-сетне успя да се добере до катедрата.

Левин вдигна очи, огледа се внимателно.

— Мисля, че сто пъти съм ти казвал никога да не се приближаваш до мен на обществени места! — изсъска той на новодошлия.

Младежът се приближи, хвана го за лакътя и му прошепна нещо на ухото. Левин остави нещата си в куфарчето.

— Карсън ли? — възкликна. — Онзи умен младеж с вид на каубой, който постоянно прекъсваше лекциите ми, за да спори?

Събеседникът му кимна.

Левин замълча, стискайки замислено куфарчето си. После рязко го затвори.

— Господи — успя само да промълви.

Карсън погледна белите сгради, издигащи се сред пясъците на пустинята: чупки, гладки стени и куполи, сякаш изникнали от земята. Положението на сградите насред пустошта, без никаква зеленина, им придаваше особено нереално излъчване на чистота и безвремие. Повечето постройки бяха свързани с лабиринт от покрити алеи.

Сингър поведе новодошлия по един остъклен проход.

— Брент вярва, че архитектурата възбужда човешкия дух — обясни. — Никога няма да забравя, когато архитектът, как му беше името… Гуарески, дойде от Ню Йорк, за да „почувства“ мястото. — Сингър се подсмихна. — Дойде с мрежести обувки и костюм и с една много смешна сламена шапка. Този човек обаче е истински творец, признавам му го. Остана на палатка четири дни, преди да получи топлинен удар и да се върне в Манхатън.

— Хубаво е — отбеляза Карсън.

— Да. Въпреки неразположението си този човек успя да усети празнотата на пустинята. Настоя да няма никаква зеленина. Ние и без това нямаме вода. Искаше също така комплексът да е като част от пустинята, не да изпъква в нея. Очевидно не е забравил горещината. Мисля, че затова всичко е бяло: гаражът, складовете, дори постройката за генератора.

Той кимна към една дълга сграда с наклонен покрив.

— Там ли са генераторите? — попита удивено Карсън. — Прилича повече на художествена галерия. Този строеж сигурно е струвал цяло състояние.

— Няколко състояния. През 1985-та обаче парите не бяха чак такъв проблем. — Сингър поведе Карсън към жилищния комплекс, няколко ниски раздвижени постройки, събрани като парчета от мозайка. — Тогава имахме договор за деветстотин милиона долара с ОНРМО.

— С кого?

— Отдела за наука и развитие на Министерството на отбраната.

— Никога не съм чувал за него.

— Това е секретен отдел на министерството. След Рейгън го разформироваха. Заставиха ни да подпишем тонове декларации, че ще пазим държавната тайна. След това ни проучиха; Боже, какво проучване само! Обаждаха ми се приятелки, с които не съм поддържал връзка от двайсет години: „Някакви костюмирани типове ме разпитват за теб. С какво, по дяволите, си се захванал, Сингър?“ — Той се засмя.

— Значи ти си тук от самото начало.

— Да. Само научните сътрудници стоят по шест месеца. Предполагам, смятат, че не върша толкова много работа, че да се изчерпя психически. Аз съм най-старият тук, заедно с Най. И още неколцина, стария Павел и мъжа, с когото току-що се запозна, Майк Мар. Така или иначе, нещата тръгнаха по-добре, след като престанахме да работим за Армията. Военните са като трън в задника.

— Кога се откачихте от тях?

Сингър го въведе през врата от матово стъкло в една постройка отстрани на жилищния комплекс. Обля ги хлад. Влязоха в преддверие с покрити с плочки подове, бели стени и сиво-кафяви мебели. Сингър тръгна към друга врата.

— Отначало работехме само по военни поръчки — продължи той. — Затова сме на територията на ракетния полигон. Имахме задача да създаваме ваксини и антитоксини срещу вероятни съветски биологически оръжия. С разпадането на Съветския съюз приключиха и договорите. Това стана през 1990 г. Едва не загубихме лабораторията, но Скоупс използва умело политическите си връзки. Един Господ знае как го постигна, но успя да издейства трийсетгодишен договор за наем на парцела.

Двамата влязоха в дълга лаборатория. На флуоресцентната светлина блестяха няколко черни работни маси. Върху тях бяха подредени спиртни лампи, ерленмайерови колби, стъклени тръбички, стереомикроскопи и други обикновени лабораторни уреди. Карсън никога не беше виждал толкова чиста лаборатория.

— Това ли е работната лаборатория? — попита удивено.

— Не. Повечето работа се върши в следващото отделение. Това е за показ пред конгресмени и висши военни. Очакват да видят подобрена версия на учебна химична лаборатория и ние им я показваме.

Влязоха в друго, много по-малко помещение. В центъра му стоеше голям блестящ уред. Карсън го позна веднага.

— Най-силният микроскоп в света — обяви Сингър. — Тук му викаме „Ултрабръснача“. Всичко е компютъризирано. Диамантеното му острие може да нареже човешки косъм на две хиляди и петстотин части. По дължината. Този тук, разбира се, е само за показ. Имаме още два за работа.

Излязоха отново на изгарящата жега. Сингър облиза пръста си и го вдигна:

— Югоизточен вятър. Както винаги. Точно затова избраха мястото. Винаги духа от югоизток. Най-близкото населено място по посока на вятъра е Клаунч, население — двайсет и двама. Намира се на двеста и двайсет километра. Тринити Сайт, където е взривена първата атомна бомба, се намира само на петдесет километра на северозапад. Хубаво място за ядрена експлозия. Не можеш да намериш по-безлюдно място.

— Наричаме този вятър Мексиканския Зефир — каза Карсън. — Като дете го мразех повече от всичко на света. Баща ми казваше, че правел повече поразии от кон без опашка в размножителния период на мухите.

— Гай, май не те разбрах добре.

— Когато някой кон няма опашка или му е прекалено къса, мухите го подлудяват. Той започва да беснее и съсипва всичко наоколо.

— Разбирам — съгласи се не особено убедено Сингър. Посочи над рамото на Карсън: — Там е базата за отдих: зала за бодибилдинг, тенис кортове, конна база. Аз ненавиждам всякакъв вид физически натоварвания, затова ще те оставя да я разгледаш сам. — Потупа се доволно по шкембето и се засмя. — А онази грозна постройка е стерилизационната пещ за въздуха от Камерата на смъртта.

— Камера на смъртта ли?

— Извинявай. Искам да кажа лабораторията от Пето защитно ниво, където се работи с изключително опасни микроорганизми. Сигурен съм, че знаеш степените за биологична безопасност. В Първо защитно ниво се работи с най-безобидните твари. Ниво–4 е за най-опасните. В страната има само две лаборатории от Четвърто защитно ниво. Една на Националния епидемиологичен център в Атланта и една на Армията във Форт Детрик. Те са оборудвани за работа с най-опасните вируси и болестотворни бактерии, съществуващи в природата.

— А какво е това Ниво–5? Никога не съм чувал за него.

Сингър се усмихна:

— Това е гордостта и радостта на Брент. „Маунт Драгън“ разполага с единствената в света лаборатория от Пето защитно ниво. Създадена е за работа с вируси и бактерии, по-опасни от всичко съществуващо досега в природата. С една дума, изкуствено създадени микроорганизми. Преди години някой го кръсти Камерата на смъртта и името се оказа подходящо. Въздухът от Пето ниво преминава през пещта, където се загрява до хиляда градуса по Целзий. След това се охлажда и се връща напълно стерилен.

Подобната на извънземен космически кораб постройка на пещта единствена от целия комплекс не беше напълно бяла.

— Значи работите с микроорганизми, които се разпространяват чрез въздуха — опита се да отгатне Карсън.

— Умно предположение. Точно така е. Работим с много опасен вирус. Повече ми харесваше, като разработвахме „Пурблъд“. Това е изкуствената ни кръв.

Карсън погледна конюшните. Имаше помещения за конете и голяма оградена площадка.

— Може ли да се язди извън района на комплекса?

— Разбира се. Трябва просто да се запишеш на влизане и на излизане. — Сингър се огледа и избърса чело с опакото на ръката си. — Господи, какъв пек. Така и не можах да свикна. Хайде да влизаме вътре.

„Вътре“ означаваше вътрешния район, голяма оградена зона в сърцето на „Маунт Драгън“. Карсън забеляза само един вход през оградата — малка врата точно пред тях. Влязоха и Сингър го поведе към голяма постройка в далечния край на ограждението. Попаднаха в прохладно фоайе. През една отворена врата се виждаха компютри върху дълги бели маси. Двама души с лични карти на вратовете и дънки под белите престилки тракаха бързо на клавиатурите. Карсън си даде сметка, че след пазача, това бяха първите служители, които виждаше.

Сингър махна към полупразната зала:

— Това е административният отдел. Ръководството, информационният отдел, каквото се сетиш. Персоналът ни не е голям. Тук никога не са се събирали повече от трийсет учени по едно и също време, дори когато работехме за военните. Сега броят им е наполовина. И всички са заети по проекта.

— Доста малко — отбеляза Карсън.

Сингър вдигна рамене:

— В генното инженерство няма нужда от много баячки.

Той направи знак на Карсън да го последва в голям хол с черни гранитни плочи и покрив от матово стъкло. Силното пустинно слънце, отслабено тук до бледо сияние, огряваше група палми в средата. От хола излизаха три коридора.

— Тези коридори водят към лабораториите за трансфекция и за секвениране на ДНК. Няма да имаш много работа там, но можеш да накараш някого да те разведе, ако искаш да разгледаш. Да тръгваме към следващата ни спирка.

Сингър посочи един прозорец. През него се виждаше изолирана ниска ромбовидна постройка.

— Защитно ниво 5 — добави без особен ентусиазъм Сингър. — Камерата на смъртта.

— Доста малка изглежда.

— Повярвай ми, само така изглежда. Това, което виждаш, са само филтрите за въздуха. Самата лаборатория е изцяло под земята. Допълнителна предохранителна мярка в случай на земетресение, пожар или взрив. По-добре да видиш с очите си.

След бавно спускане с асансьора те се намериха в дълъг бял коридор, осветен от бледи крушки. Видеокамери от тавана следяха движенията им. Стигнаха до края на коридора пред масивна метална врата, уплътнена отстрани с гума.

Отдясно имаше малка метална кутия. Сингър се наведе към нея и каза името си. Над вратата светна зелена лампа.

— Гласоворазпознаваща уредба — обясни Сингър, докато отваряше вратата. — Не е толкова добра като системите, разпознаващи формата на дланта или ретината, но те не могат да се използват, когато носиш изолационен костюм. Тази уредба поне не може да се излъже с касетофон. Още днес ще я програмираме да разпознава и твоя глас.

Влязоха в голяма оскъдно обзаведена зала. До едната стена бяха наредени метални шкафове. На отсрещния край имаше друга метална врата с ярък жълто-червен знак. Отгоре пишеше:

ИЗКЛЮЧИТЕЛНА БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ!

— Това е залата за подготовка — обясни Сингър. — Изолационните костюми са в тези шкафове.

Той тръгна към един от тях, но спря. Обърна се:

— Знаеш ли какво? Защо не те разведе някой, който наистина познава този район?

Той натисна едно копче върху шкафа. Металната врата се отвори със съскане. Вътре в подобен на малък ковчег сандък имаше голям син гумен костюм.

— Никога не си бил в лаборатория от четвърта степен на безопасност, нали? — попита Сингър. — Слушай внимателно. Ниво–5 много прилича на Ниво–4, но е с по-строги изисквания за сигурност. Много хора носят допълнителен гащеризон под изолационния костюм, но това не е задължително. Ако си с обикновените си дрехи, трябва да оставиш всички моливи, химикалки, часовници, ножове и подобни предмети тук. Всичко може да наруши целостта на костюма.

Карсън бързо изпразни джобовете си.

— Нали нямаш дълги нокти?

Карсън погледна ръцете си:

— Не.

— Добре. Аз изгризвам моите до живеца, така че нямам проблем. — Сингър се засмя. — В чекмеджето отляво ще намериш гумени ръкавици. Никакви пръстени, нали? Добре. Събуй се и сложи тези гумени чорапи. Ноктите на краката също трябва да са изрязани. Ако имаш нужда, в едно от чекмеджетата има нокторезачка.

Карсън се събу.

— Обличай сега костюма. Първо десния крак, после левия и го вдигаш. Не го закопчавай чак догоре. Засега остави шлема отворен, за да се чуваме по-лесно.

Карсън с мъка навлече дебелия костюм.

— Това тежи цял тон — оплака се.

— Напълно херметичен е. Виждаш ли металната клапа на кръста? През цялото време ще си на кислород. Ще ти покажат как да влизаш от помещение в помещение. Самият костюм има запаси от въздух за десет минути в случай на авария.

Сингър се приближи до едно комуникационно устройство и натисна няколко копчета.

— Розалинд?

— Какво? — дойде след малко отговорът от устройството.

— Би ли показала Ниво–5 на новия ни сътрудник Гай Карсън?

Последва дълго мълчание.

— В средата на експеримент съм — каза след малко гласът.

— Само няколко минути ще ти отнеме.

— О, по дяволите. — Връзката прекъсна.

Сингър се обърна към Карсън:

— Това е Розалинд Брандън-Смит. Може да ти се стори малко странна. — Наведе се и зашепна заговорнически: — Всъщност е невероятна грубиянка, но не й обръщай внимание. Играеше основна роля в разработването на изкуствената кръв. Сега е включена и в новия проект. Дълго време работи с Франк Бърт и бяха доста близки, така че може би няма да приеме много благосклонно заместника му. Ще я видиш, в работата е безупречна.

— Кой е Франк Бърт?

— Той беше истински учен. И прекрасен човек. Условията тук обаче се оказаха прекалено стресиращи за него. Наскоро получи някаква нервна криза. Не е нещо необичайно. Около една четвърт от хората в „Маунт Драгън“ не издържат до края на срока си.

— Не знаех, че идвам на мястото на някого.

— Сега знаеш. По-късно ще ти разкажа подробности. Предшественикът ти беше истинско научно светило. — Сингър се дръпна и продължи на по-висок глас: — Добре, закопчай сега всички ципове. Хубаво затвори и трите. Тук сме на системата на взаимна проверка. След като си си сложил костюма, някой друг го проверява.

Сингър внимателно огледа костюма на Карсън, после му показа как да използва микрофона в шлема:

— Освен ако не сме един до друг, почти няма да можем да се чуваме. Натискаш копчето в ръкава и говориш към микрофона. — Махна към вратата с надпис „ИЗКЛЮЧИТЕЛНА БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ!“. — От другата страна на херметизационната камера има дезинфекциращ душ. Задейства се автоматично, когато влезеш. Свиквай. Когато вътрешната врата се отвори, влизаш. Внимавай много, докато свикнеш с костюма. Розалинд ще те чака от другата страна. Надявам се.

— Благодаря — извика Карсън, за да е сигурен, че гласът му ще бъде чут извън дебелия изолационен костюм.

— Няма защо. Извинявай, че не идвам с теб. Просто… — Сингър се запъна. — Никой не влиза в Камерата на смъртта, ако няма работа там. Скоро ще разбереш защо.

Вратата се отвори със съскане, после се затвори зад гърба му. Карсън влезе в някаква метална камера. Изведнъж се чу бръмчене и от тавана, пода и стените го обля жълт химичен разтвор. Течността затропа гръмко по костюма. След минута „душовете“ спряха и пред него се отвори друга врата. Той влезе в малко преддверие. Чу се бръмчене на мотор и той усети налягането на силни струи въздух от всички посоки. Чувстваше се, сякаш е попаднал в пустинна вихрушка. Не можеше да определи дали въздухът е студен, или топъл. След като костюмът се изсуши, пред Карсън се отвори трета врата и той се намери лице в лице с ниска жена, която го гледаше нетърпеливо през прозрачното прозорче на шлема си. Дори като извади теглото на костюма й, Карсън предположи, че тежи поне сто килограма.

— След мен — изгърмя рязко гласът й от слушалките в качулката му.

Жената се извъртя и тръгна по покрития с плочки коридор, толкова тесен, че раменете й почти опираха в стените. Стените бяха съвсем гладки, без никаква грапавина, която да застраши целостта на костюма. Всичко бе ослепително бяло.

Карсън натисна копчето в ръкава си и заговори в микрофона:

— Аз съм Гай Карсън.

— Радвам се да го чуя — дойде отговорът от слушалките. — Сега, внимавай. Виждаш ли тези тръби над главата ти.

Карсън погледна нагоре. От тавана висяха няколко дебели тръби, завършващи с метални клапи.

— Вземи една и я закрепи за клапата на костюма. Внимателно. Завърти наляво, за да я затвориш. Когато влизаш от едно помещение в друго, ще се налага да се откачваш и да се закачваш за друга тръба. Костюмът ти има малък запас резервен въздух, който да ги стига между отделните прекачвания.

Карсън изпълни нарежданията. Клапата изщрака и веднага в костюма се чу съскане на въздух. Обхвана го странното чувство на изолираност от околния свят. Струваше му се, че се движи твърде бавно, тромаво. Едва чувстваше какво пипа с няколкото слоя ръкавици.

— Представяй си, че тук сме като в подводница — чу се отново гласът на Брандън-Смит. — Малка, претъпкана и опасна. Всеки и всичко си има определено място.

— Разбирам.

— Сериозно?

— Да.

— Добре, защото всяко недоглеждане в Камерата на смъртта може да означава гибел. И не само за теб. Ясно ли е?

— Да.

Продължиха по тесния коридор. Докато вървеше след Брандън-Смит и се опитваше да свикне със странното си облекло, на Карсън му се стори, че долавя далечно тракане: по-скоро усещаше вибрациите с тялото си, отколкото да чува шум. Реши, че са генераторите на Камерата на смъртта.

Туловището на Брандън-Смит се вмъкна странично през тясна врата. В лабораторията от другата страна облечени в изолационни костюми учени работеха пред затворени от всички страни с плексиглас стерилни боксове с дупки за ръцете. Посяваха микроорганизми в петриеви панички. Светлината бе ослепително ярка, очертанията на всеки предмет в лабораторията се виждаха ясно. До всяко работно място имаше малка кутия за отпадъци и газова горелка за унищожаването им. От тавана няколко видеокамери следяха работата на учените.

— Моля за малко внимание — изтрещя гласът на Брандън-Смит от слушалките. — Това е Гай Карсън. Заместникът на Бърт.

Забулените фигури се обърнаха с прозрачните прозорчета на костюмите си към него и от слушалките прозвуча нестроен хор от поздравления.

— Това е микробиологичната лаборатория — обяви рязко екскурзоводката му с глас, нетърпящ коментари, така че Карсън предпочете да не задава въпроси.

Брандън-Смит го поведе през лабиринт от други лаборатории, тесни коридори и изолационни преддверия, всичко бе ярко осветено. „Права е — помисли си Карсън. — Тук е като в подводница.“ Всяко свободно пространство бе заето от скъпа техника: трансмисионни и сканиращи електронни микроскопи, автоклави, термостати, масспектрометри, дори няколко циклотрона. Всички бяха преустроени за работа с дебелите изолационни костюми. Таваните бяха ниски, оплетени в тръби и боядисани в бяло като всичко останало в Камерата на смъртта. През десетина метра се налагаше да спират и да сменят дихателните тръби. Движеха се мъчително бавно.

— Господи — възкликна Карсън, — тези мерки за безопасност са невероятни. Какво имате тук?

— Каквото се сетиш. Чума, марбургски вируси, ханта-вируси, денга, ебола, антракс. Да не споменаваме съветските биологични оръжия. Всичко в момента е дълбоко замразено, разбира се.

Карсън започваше да се замайва от теснотията, от тежестта на костюма и миризливия въздух. Прииска му се да хвърли тази гумена броня, да подиша малко на воля.

Накрая спряха в малко кръгло помещение, от което тръгваха няколко коридора.

— Какво е това? — попита Карсън, сочейки голяма тръба над главата си.

— Тръбата към главния филтър — отвърна Брандън-Смит, докато се прекачваше на друг дихателен маркуч. — Това е центърът на Камерата на смъртта. Цялото съоръжение е под отрицателно налягане. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-ниско е то. Въздухът се движи насам и преминава към филтрите и пещта. — Тя посочи един от коридорите. — Твоята лаборатория е там. Скоро ще я видиш. Сега нямам време да ти показвам всичко.

— А насам кое е? — попита Карсън, сочейки тясна дупка пред краката им, продължаваща с лъскава метална стълба.

— Под нас има три нива. Помощни лаборатории, подстанция на охраната, фризери за дълбоко замразяване, генератори, контролният център.

Тя навлезе на няколко метра в един от коридорите и спря пред друга врата.

— Карсън?

— Да.

— Последна спирка. Зверилникът. Стой настрана от клетките. Не се оставяй да те хванат. Ако скъсат костюма ти, никога повече няма да видиш дневна светлина. Ще те заключим тук и ще те оставим да умреш.

— Зверилник…

Брандън-Смит не му обърна внимание, отвори вратата. Изведнъж тракането се усили и Карсън си даде сметка, че всъщност не идва от генератора. През дебелия костюм долови приглушени писъци. Влязоха в голямо помещение с клетки, наредени покрай едната стена, от пода до тавана. През телената мрежа надничаха черни очи. При влизането на двамата учени шумът се увеличи многократно. Много от затворниците затракаха по пода на клетките си с ръце и крака.

— Това шимпанзета ли са? — попита Карсън.

— Позна.

В другия край на помещението стоеше ниска фигура с изолационен костюм. Обърна се към тях.

— Карсън, това е Боб Филсън. Той се грижи за животните.

Филсън кимна кратко. През прозрачното стъкло на шлема му Карсън успя да различи рунтави вежди, голям нос и дебели устни. Останалото оставаше в сянка. Филсън им обърна гръб и отново се зае за работа.

— Защо са толкова много? — попита Карсън.

Брандън-Смит спря и го погледна:

— Само едно животно има имунна система като тази на човека. Би трябвало да го знаеш, Карсън.

— Разбира се, но защо точно…

Брандън-Смит обаче бе насочила вниманието си към една от клетките.

— О, мамка му! — възкликна.

Карсън се приближи, спазвайки разумна дистанция от безбройните пръстчета, стърчащи от телената мрежа. Едно от шимпанзетата лежеше безпомощно, крайниците му трепереха. Нещо в лицето му не изглеждаше наред. Очите му бяха необичайно широко отворени. Като се вгледа по-отблизо, Карсън забеляза, че всъщност са изпъкнали, сякаш всеки момент ще изхвръкнат, и кървави. Животното внезапно се сгърчи, отвори уста и изпищя.

— Боб — каза Брандън-Смит по микрофона, — последната маймуна на Бърт май си отива.

Филсън се приближи без да бърза. Беше доста нисък мъж, надали имаше и метър и шейсет. Движеше се сковано като космонавт.

Обърна се към Карсън:

— Трябва да излезеш. Ти също, Розалинд. Клетките не могат да се отварят в присъствието на други хора.

Едното око на шимпанзето изведнъж се пукна, пръскайки наоколо кървава течност. Животното се сгърчи безшумно, заскърца със зъби, размаха безпомощно ръце.

— Какво е това?… — започна ужасен Карсън.

— Хайде! — настоя Филсън и бръкна в един шкаф.

— Чао, Боб — каза Брандън-Смит.

Карсън усети лека промяна в тона й, когато говореше с гледача на животните.

Преди да излязат, Карсън хвърли последен поглед на шимпанзето. То отчаяно затърка с ръце обезобразеното си лице. Филсън пръсна някакъв аерозол в клетката.

Брандън-Смит понесе мълчаливо телесата си по друг коридор.

— Ще ми кажеш ли какво му е на шимпанзето? — попита Карсън.

— Не е ли очевидно? — тросна се тя. — Мозъчен оток.

— От какво е причинен?

Тя се обърна. Изглеждаше изненадана.

— Наистина ли не знаеш, Карсън?

— Не, не знам. И се обръщай към мен с Гай или с доктор Карсън. Не обичам да ме наричат на фамилно име, когато ми говорят на ти.

Тя замълча за момент.

— Добре, Гай. Тези шимпанзета са заразени с x-flu. Току-що видя третия стадий на болестта. Вирусът причинява натрупване на голямо количество цереброспинална течност в черепа. След известно време налягането изтиква мозъка през тилния отвор. Който има късмет, умира тогава. Някои обаче остават живи, докато очите им изскочат от орбитите си.

— X-flu ли?

По тялото му започнаха да се стичат струйки пот. Този път Брандън-Смит се закова на място. Чу се бръмчене, после гласът й отново прогърмя:

— Сингър, можеш ли да ми обясниш защо този палячо не знае нищо за x-flu?

Веднага се чу гласът на Сингър:

— Още не съм го запознал с темата на проекта. Като свърши с теб, ще го направя.

— Със задника напред, както винаги — изсъска тя, после се обърна към Карсън: — Хайде, Гай, разходката свърши.

Тя го изпрати до изхода. Карсън мина през друг дезинфекциращ душ, изчака необходимите седем минути, докато химичният разтвор обливаше костюма. След малко отново беше в помещението за преобличане. Леко се подразни от спокойния вид на Сингър, който попълваше кръстословицата в местния вестник.

— Интересна ли беше разходката? — попита директорът, вдигайки очи от заниманието си.

— Не. Тази Брандън-Смит е по-зла от гърмяща змия в нагорещен тиган.

Сингър избухна в смях, поклати голата си глава:

— Много цветущо сравнение. Тя е най-способният ни учен в сегашния екип. Ако завършим успешно проекта, ще станем богати. Включително и ти. При това условие си струва да потърпим малко Розалинд Брандън-Смит, не мислиш ли? Всъщност под тази планина от мастна тъкан се крие нежно сърце.

Сингър помогна на Карсън да се измъкне от костюма и му показа как да го сгъне в шкафа.

— Мисля, че е време да науча за този тайнствен проект — отбеляза Карсън, докато затваряше вратата.

— Съгласен съм. Какво ще кажеш за едно питие в кабинета ми?

Карсън кимна:

— Знаеш ли, имаше едно шимпанзе, на което…

Сингър вдигна ръка:

— Знам какво си видял.

— И какво е това?

— Грип.

— Какво? Обикновен грип?

Сингър кимна.

— Не съм чувал от грип да ти изскачат очите от орбитите и да се пръскат.

— Е, този е малко по-особен.

Сингър хвана Карсън за лакътя и го изведе от свръхобезопасената лаборатория отново под палещото слънце на пустинята.

Точно в три без две минути Чарлс Левин отвори вратата на кабинета си и изпрати една млада жена с дънки и фланелка с къс ръкав в преддверието.

— Благодаря, госпожице Филдс. Ако има свободно място за следващия семестър, ще ви уведомим.

След като студентката си тръгна, Левин погледна часовника си и се обърна към секретаря си:

— Това беше, нали, Рей?

Рей с мъка премести поглед от изчезващите зад вратата задни части на госпожица Филдс към дневника за посетители на бюрото си. Приглади коса, после почеса косматите си гърди под червената фланелка без ръкави.

— Да, няма повече, доктор Левин.

— Някакви съобщения? Полицията да е искала да ме арестува? Предложения за женитба?

Рей се ухили, изчака вратата да се затвори, после обяви:

— Боруцки се обади. Както изглежда, фармацевтичната компания в Литъл Рок не е останала особено впечатлена от последната ви статия. Имат намерение да ви съдят за клевета.

— За колко?

Рей вдигна рамене:

— За един милион.

— Кажи на нашия приятел адвоката да предприеме обичайните мерки. — Левин му обърна гръб. — Никой да не ме безпокои, Рей.

— Добре.

Левин влезе в кабинета си и затвори вратата.

Поради растящата си известност като говорител на Фондацията за безопасност в генетиката Левин все по-трудно намираше време за научната си дейност като професор по теоретична генетика. Благодарение на фондацията той се беше превърнал в магнит за всякакви студенти: самотници, идеалисти, хора, изпитващи нужда да се борят за някаква справедлива кауза. Това го правеше и мишена за противниците му от индустриалната сфера.

Когато последната му секретарка напусна след няколко анонимни телефонни заплахи, Левин предприе две предохранителни мерки: сложи си тежка метална врата на кабинета и назначи Рей. Що се отнася до канцеларската работа, Рей имаше доста недостатъци. Но като бивш морски пехотинец, предсрочно уволнен поради смущения в сърдечната дейност, той бе изключително полезен за поддържане реда и спокойствието в кабинета. Както изглеждаше, повечето от свободното си време той прекарваше в преследване на жени, но в службата не се поддаваше на никакви заплахи и Левин вече го смяташе за незаменим.

Левин дръпна тежките резета, пробва вратата, за да се увери, че е здраво заключена, след това, доволен, се настани сред купищата изпитни тестове, научни списания и стари броеве на „Генетична безопасност“. Безгрижното му, весело настроение по време на консултациите бързо се промени. Той си отвори празно място по средата на бюрото с една ръка и издърпа лаптопа пред себе си. След това бръкна в куфарчето си и извади малък черен предмет с големината на цигарена кутия. От единия и край висеше тънък сив кабел. Левин се наведе, изключи телефона и свърза черната кутия на негово място, после вкара сивия кабел в един изход на компютъра си.

Още преди самотният му кръстоносен поход за контрол върху генетичните експерименти да му спечели лоша слава в десетки научни лаборатории из целия свят, Левин бе научил един добър урок за сигурността. Черната кутия беше криптографско устройство за заглушаване на компютърните сигнали по телефона. То използваше сложни кодове, които не можеха да бъдат разшифровани дори от суперкомпютрите на разузнавателните агенции. Самото притежаване на такова устройство бе противозаконно. Преди да завърши следването си през 1971 година обаче, Левин бе участвал в нелегалното антивоенно студентско движение и беше свикнал да използва нестандартни и незаконни средства за постигане на целите си.

Той включи компютъра; забарабани с пръсти по бюрото, докато машината се подготви за работа. След това бързо стартира програма, която щеше да го свърже с друг компютър. С много специален компютър.

Изчака да се свърже с мрежата чрез сложна и непроследима комбинация от връзки. Най-накрая модемът изсвири леко в знак, че връзката с другия компютър е установена. На екрана се появи позната картинка: човек с костюм на пантомимен артист, балансиращ със земното кълбо на единия си пръст. Почти веднага картината изчезна и на екрана се появи надпис от нищото, сякаш написан от призрак:

Какво има, професоре?

„Искам да се свържа в мрежата на «Джиндайн»“ — написа Левин.

Отговорът последва почти мигновено:

Проста работа. Какво търсим днес? Телефонните номера на персонала? Финансовите баланси? Списъка с последните смъртни случаи?

„Искам да се свържа с «Маунт Драгън»“ — написа Левин.

Отговорът дойде малко по-бавно от предишния:

Бре… Бре… Кого сме хванали на мушка днес, професоре?

„Можеш или не можеш?“ — натрака нервно Левин.

Казал ли съм, че не мога? Спомни си с кого говориш, нещастнико! В моя речник думата „не мога“ не съществува. Не се тревожа за себе си, а за теб… за теб, приятелю мой. Чувал съм доста лоши работи за това момче, Скоупс. Няма да му хареса, ако те хване да надничаш под полата му. Сигурен ли си, че искаш да се забъркаш в това, професоре?

„Тревожел се за мен?“ — написа Левин. — „Колко трогателно…“

Защо да не се тревожа, професоре? Грубостта ти ме натъжава.

„Пари ли искаш сега? Това ли било?“

Пари? Това наистина ме обиди. Правя всичко за собствено удовлетворение. Ще се срещнем на обяд пред Интернет клуба „Киберспейс“.

„Мим, работата е сериозна.“

Аз винаги говоря сериозно. Разбира се, мога да уредя малкия ти проблем. Освен това се чуват някои наистина заинтригуващи слухове за някаква програма, по която е работил Скоупс. Нещо много интересно, много изчанчено. Той обаче май доста ревниво пази тайните си, държи всичко в пълна секретност. Може би, докато се занимавам с твоята работа, мога да навестя и личния му компютър. Точно такива девствени системи най-много обичам.

„Какво ще правиш в свободното си време, си е лично твоя работа.“ — написа раздразнено Левин. — „Само се погрижи да не ни засекат. Кажи ми, когато си готов.“

СГН.

„Мим, не те разбирам. Какво е СГН?“

Проклет да съм. Все забравям какъв си новак. Тук, в киберпространството използваме, съкращения, за да си спестим малко тракане по клавишите и да звучим по-готино. СГН = Смятай го за направено. Можеш да го провериш във виртуалния ни речник. Има и друго съкращение: ЧЗС — т.е. чао засега. Така че, ЧЗС, хер професор.

Екранът потъмня.

Кабинетът на Джон Сингър се намираше в югозападния край на административния отдел и приличаше повече на хола в някой апартамент, отколкото на директорски кабинет. В единия ъгъл имаше камина с диван и две кожени кресла отпред. До едната стена имаше антикварна мексиканска масичка с очукана китара и купчина оръфани нотни листа. Подът беше покрит с автентичен индиански килим, по стените бяха закачени картини от деветнайсети век със сцени от Дивия запад, включително шест платна от Бодмър, на индианци от племената мандан и хидатса от горното поречие на Мисури. Нямаше бюро, само масичка с компютър и телефон.

Прозорците гледаха към пустинята Хорнада, към черния път, криволичещ към безкрая. През матовите стъкла се процеждаше слънчева светлина.

Карсън се настани на едно от кожените кресла, Сингър отиде до малък бар в другия край на стаята.

— Нещо за пиене? — попита. — Бира, вино, мартини, сок?

Карсън погледна часовника си. Часът бе 11:45. Беше му малко тежко на стомаха.

— Сок.

Сингър се върна с чаша ябълков сок в едната ръка и мартини в другата. Седна на дивана и качи крака върху масата.

— Знам — каза, — не е хубаво да се пие преди обяд. Много лош навик. Сега обаче поводът е по-специален. — Той вдигна чаша: — За x-flu.

— X-flu — промърмори Карсън. — Според Брандън-Смит от това умря шимпанзето.

— Точно така.

Сингър отпи от питието си, примлясна с вид на познавач.

— Извинявай за нетърпението ми, но наистина искам час по-скоро да разбера за какво е този проект. Още не мога да разбера защо господин Скоупс избра точно мен от… колко?… пет хиляди учени. И защо ме накара да зарежа всичко и да се явя толкова бързо тук?

Сингър се облегна назад:

— Ще започна от самото начало. Чувал ли си за маймуната бонобо?

— Не.

— Така наричаха шимпанзетата джуджета, докато се установи, че са съвсем различен вид. Бонобо са дори по-близки до човека от обикновените шимпанзета. По-интелигентни са, моногамни и геномът им показва деветдесет и девет цяло и два процента сходство с човешкия. И най-важното, боледуват от всички наши болести. Освен една.

Той замълча и отпи от мартинито.

— Не боледуват от грип. Всички други човекоподобни маймуни, обикновеното шимпанзе, горилата, орангутанът, боледуват. Не и бонобото. Този факт привлякъл вниманието на Брент преди около година. Изпрати няколко бонобо и ние изследвахме някои техни гени. Нека ти покажа какво открихме.

Той отвори някакъв бележник на масата и избута едно малахитово яйце, за да си направи място. Вътре бе записана дълга последователност от букви.

— Бонобото има ген, който определя естествения му имунитет към грипа — продължи Сингър. — Не срещу един или два щама, а срещу всичките шейсет познати досега разновидности. Нарекохме гена x-flu.

Карсън погледна записките. Генът беше сравнително къс, няколкостотин нуклеотидни двойки.

— Как действа? — попита той.

Сингър се усмихна:

— Още не знаем. Години ще са ни нужни, за да го разберем. Брент обаче предполага, че ако го вкараме по някакъв начин в човешката ДНК, хората също ще развият имунитет към грипа. Първоначалните ни ин витро изследвания го доказаха.

— Интересно.

— И аз така казвам. Взимаш гена от бонобото, вкарваш го в себе си и готово. Никакъв грип. — Сингър се наведе към него и понижи глас: — Гай, какво знаеш за грипа?

Карсън се замисли. Всъщност почти нищо не знаеше. Сингър обаче нямаше да приеме добре това признание.

— Бих искал да науча повече. Едно е сигурно, хората много го подценяват.

Сингър кимна:

— Така е. Хората гледат на него като на дребна неприятност. Той обаче не е дребна неприятност. Това е една от най-смъртоносните болести на света. Дори в наши дни милиони хора годишно умират от грип. Това е сред десетте най-често срещани причини за смърт в САЩ. При епидемия една четвърт от цялото население се разболява. И то в най-добрия случай. Хората забравят, че по време на унищожителната световна епидемия през 1918 година една петдесета част от населението на земята е умряла от грип. Това е най-страшната пандемия, позната на историята. По-страшна от чумата. И това е станало през този век. Ако се случи пак, ще сме също толкова безсилни, както тогава.

— Наистина, някои мутантни щамове на грипния вирус могат да убият човек за броени часове. Но…

— Чакай малко, Гай. Мутантен е ключовата дума. Най-сериозните световни епидемии възникват, когато вирусът претърпи значителна мутация. Това вече е ставало на три пъти през този век, за последно в Хонконг през 1968 година. Дошло е времето, назрява нова пандемия.

— Това е, защото белтъците от вирусната обвивка постоянно мутират. Затова няма универсална ваксина. Съвременните грипни ваксини действат срещу три-четири щама, според предположенията на епидемиолозите за най-вероятната разновидност на вируса, която може да се развие в близките шест месеца. Прав ли съм? Могат да сгрешат и човек пак да се разболее.

Сингър се усмихна:

— Много добре, Гай. Добре знаем, че в Масачузетс си работил с грипни вируси. Това е една от причините да те изберем.

Той изгълта остатъка от мартинито си на един дъх.

— Едно нещо обаче сигурно не знаеш, Гай. Световната икономика губи почти един трилион долара от нереализирана продукция заради грипа.

— Не ми беше известно.

— Ето още нещо, което може би не знаеш. Грипът е причина за раждането на двеста хиляди деца с вродени дефекти годишно. Когато температурата на бременната се покачи над четирийсет градуса, плодът може да претърпи всевъзможни увреждания. — Сингър издиша бавно.

— Гай, работим върху последното велико откритие на двайсети век. И сега ти си част от екипа ни. Ако генът x-flu бъде вкаран в човешкия геном, нашият вид ще бъде имунизиран срещу грипа. Завинаги. Този имунитет ще се предава в поколенията.

Карсън бавно остави чашата си и погледна Сингър в очите:

— Боже мили. Разработвате генна терапия, насочена към репродуктивните тъкани?

— Точно така. Ще изменим генома на човека за постоянно. И ти, Гай, си главният участник в този проект.

— Ама моите изследвания на грипа бяха в съвсем начална фаза. Основната ми тема беше друга.

— Знам. Изслушай ме до края. Основното ни затруднение е вкарването на x-flu в човешката ДНК. Това, разбира се, трябва да стане с помощта на вирусен вектор.

Карсън кимна. Знаеше, че някои вируси са способни да интегрират генома си в ДНК на гостоприемника. Това ги прави идеални вектори за обмен на генетичен материал между далечнородствени видове. Затова много методи в генното инженерство се основават на това им свойство.

— Ето в какво се състои работата — продължи Сингър. — Вкарваме x-flu в самия грипен вирус. Използваме го като троянски кон, ако мога така да се изразя. След това заразяваме гостоприемника с този вирус. Както с противовирусната ваксина, гостоприемникът развива лека форма на грип. Междувременно вирусът вкарва маймунския ген в ДНК на гостоприемника. Той оздравява и никога повече няма да боледува от грип.

— Генна терапия.

— Точно така. Това е едно от най-модерните течения в молекулярната биология. С генна терапия ще могат да се лекуват всякакви генетични заболявания. Като болестта на Тай-Сакс, фенилкетонурията, хемофилията, каквото се сетиш. Ще дойде време, когато всяко новородено с наследствен дефект ще може да получи липсващия му ген, за да започне нормален живот. В нашия случай този вроден „дефект“ е чувствителността към грипния вирус. И тази чувствителност е наследствена.

Сингър поглади веждите си и продължи с усмивка:

— Много се вълнувам, когато говоря за тези неща. Като преподавател в Калифорнийския университет дори не съм мечтал да променя по такъв начин света. X-flu ме накара да повярвам, че това е възможно.

Той се изкашля.

— Много сме близо, Гай. Има обаче един малък проблем. Когато вкараме x-flu гена в нормален грипен вирус, той само увеличава болестотворната му способност. Прави го много по-опасен. Невъобразимо по-заразен. Вместо да се превърне в безвреден посредник, вирусът явно започва да произвежда белтък, който наподобява по структура хормона, стимулиращ свръхпродукцията на цереброспинална течност. В Камерата на смъртта ти току-що стана свидетел на ефекта от вируса върху шимпанзета. Не знаем какво би причинил на човек, но сме сигурни, че няма да е приятно.

Той се изправи и се приближи до прозореца.

— Твоята работа е да промениш белтъчната обвивка на векторния вирус. Да го обезвредиш. Да направиш така, че да заразява гостоприемника без да го убива, за да може да вкара x-flu гена в човешката ДНК.

Карсън понечи да каже нещо, но бързо затвори уста. Изведнъж си даде сметка защо Скоупс е избрал точно него от множеството талантливи учени в „Джиндайн“. Преди да се наложи да търпи Фред Пек, той бе работил върху промяната на белтъчната капсула на вирусите. Тази обвивка може да се модифицира или разруши с висока температура, различни ензими, радиация, дори с различни багрилни вещества. Беше го правил неведнъж. Съществуват много начини да обезвредиш един вирус.

— Задачата изглежда съвсем ясна — отбеляза той.

— Така звучи. Но не е. По някаква причина, независимо какво се прави с него, вирусът винаги мутира в смъртоносния щам. Когато Бърт се занимаваше с проблема, той зарази няколко шимпанзета с щам, който би трябвало да е съвсем безобиден. Във всички случаи обаче вирусът си възвърна смъртоносните качества и ти сам видя резултата. Внезапен мозъчен оток. Бърт беше блестящ учен. Ако не беше той, никога нямаше да завършим проекта „Пурблъд“, да разработим изкуствената кръв. Задачата с x-flu обаче го изкара… Той не можа да понесе напрежението.

— Сега разбирам защо хората се стараят да влизат колкото се може по-рядко в Камерата на смъртта.

— Ужасно е. Освен това аз никак не одобрявам използването на шимпанзета. Като имаме предвид ползата за човечеството обаче…

Сингър замълча, загледа се през прозореца.

— Защо е тази секретност? — попита накрая Карсън.

— Поради две причини. Предполагаме, че поне още една конкурентна фармацевтична компания извършва подобни изследвания, и не искаме да си показваме картите преждевременно. По-важното обаче е, че много хора се страхуват от развитието на генните технологии. Не ги виня за това. След създаването на атомната бомба, след Тримайъл Айлънд и Чернобил, хората стават подозрителни. На много от тях идеите на генното инженерство не им допадат. Да погледнем реално на нещата. Тук говорим за промяна на човешкия геном. Това предизвиква много противоречия. Някои се обявяват против трансгенните растения, какво ще кажат за това? Бяхме изправени пред същия проблем с „Пурблъд“. Затова искаме, преди да обявим x-flu, да сме подготвили продукта напълно. Така няма да дадем време на противниците си. Хората ще видят колко голяма е ползата и няма да обърнат внимание на дребните предразсъдъци на една шепа скептици.

— Тази „шепа“ скептици са доста гръмогласни — отбеляза Карсън, спомняйки си групите демонстранти, окупиращи редовно подстъпите към института в Ню Джърси.

— Да. Има хора като Чарлс Левин. Чувал ли си за неговата Фондация за безопасност в генетиката? Крайно радикална организация, целяща да унищожи генното инженерство и най-вече Брент Скоупс.

Карсън кимна.

— Левин и Скоупс са били приятели още в колежа. Бога ми, каква история. Напомни ми някой ден да ти я разкажа. Както и да е, Левин е малко необуздан тип, нещо като съвременен Дон Кихот. Връщането на научния прогрес към средновековието се е превърнало в негова основна цел. Научих, че след смъртта на жена си още повече се е озлобил. От двайсет години води война срещу Брент Скоупс. За жалост много средства за масово осведомяване подават ухо за глупостите му и ги разгласяват. — Сингър се отдръпна от прозореца. — Много по-лесно е да разрушиш нещо, отколкото да съградиш, Гай. „Маунт Драгън“ е най-безопасната генетична лаборатория в света. Никой, повярвай ми, никой не е по-загрижен за сигурността на служителите си от Брент Скоупс.

Карсън едва не се изпусна, че Левин му е чел лекции в университета, но реши да не казва. Освен това Сингър може би вече знаеше.

— Значи искате колкото се може по-скоро да завършите с разработването на генната терапия. Затова ли е цялото бързане?

— Това е една от причините. — Сингър се подвоуми, после продължи: — Всъщност x-flu е много важен за „Джиндайн“. От жизнено значение. Срокът на царевичния патент на Скоупс, финансовата основа на компанията, изтича след броени седмици.

— Ама нали Скоупс още не е навършил четирийсет години? Патентът не може да е създаден толкова отдавна. Защо не поднови срока?

Сингър вдигна рамене:

— Не знам всички подробности. Знам само, че изтича и не може да бъде удължен. Когато това стане, средствата ще секнат. „Пурблъд“ няма да влезе в производство много скоро, пък за покриване разходите по разработката му ще са нужни години. Другите ни нови продукти още не са одобрени. Ако x-flu не излезе скоро на бял свят, „Джиндайн“ може да се прости с тлъстите си приходи. Това ще окаже катастрофален ефект върху цената на акциите ни. Ще пострадаме всички, и ти, и аз.

Той се извърна, кимна:

— Ела тук, Гай.

Карсън се приближи до Сингър. От прозореца се откриваше панорамна гледка към пустинята Хорнада дел Муерто, простираща се до самия хоризонт. На юг се виждаха някакви руини, като останки от древно индианско селище, няколко стърчащи зида.

Сингър постави ръка на рамото му:

— Тези неща не трябва да те тревожат сега. Помисли за възможностите, които ти се отварят. Всеки обикновен общопрактикуващ лекар може би спасява стотици животи. Един специалист в спешно отделение — хиляди. Ти и аз обаче, „Джиндайн“… ние ще спасим милиони. Милиарди.

Той посочи към ниските планини на североизток, издигащи се над огряната от слънцето пустиня като гнили зъби.

— Преди петдесет години човекът взриви първата атомна бомба в основата на тези планини. Тринити Сайт е само на петдесет километра оттук. Това е тъмната страна на науката. Сега, половин век по-късно, в същата тази пустиня, ние имаме шанса да реабилитираме науката. Гениално просто. — Той стисна леко рамото на Карсън: — Гай, това ще е най-великото дело в живота ти. Това мога да ти го обещая.

Двамата запазиха мълчание, вперили поглед в безкрайността на пустинята. Карсън се почувства, сякаш е изправен пред самия Господ. Сингър бе прав.

Карсън стана в пет и половина. Седна на ръба на леглото и загледа през отворения прозорец към планините Сан Андрес. Хладният нощен въздух нахлуваше в стаята, носейки тишината на утрото. Той вдиша дълбоко. В Ню Джърси не можеше да се измъкне от леглото преди осем. Сега, още след втората си нощ в пустинята, той бе влязъл отново в нормалния си ритъм.

Загледа небето. Звездите изчезваха една по една, накрая на безоблачния небосклон остана само Венера. Небето придоби странния зеленикав цвят, характерен за минутите преди изгрева, постепенно се обагри в жълто. Върху синкавата повърхност на пустинята бавно започнаха да се открояват единични растения. Чепатите храсталаци от мескит и туфите пустинна трева тобоса бяха разхвърляни през големи разстояния. „Всеки организъм в пустинята търси самота“ — помисли си Карсън.

Стаята му бе оскъдно, но функционално обзаведена: легло, диван и кресло, голямо бюро, етажерки за книги. Той се изкъпа, обръсна и навлече бяла фланелка и къси бели панталони. Чувстваше особена възбуда при мисълта за първия си работен ден тук.

Следобедът беше преминал във формалности около постъпването му на работа: попълване на формуляри, снимане, записване на гласа и най-обстойния лекарски преглед, на който бе подлаган някога. Лекарят на института, Лайъл Грейди, беше хилав, дребен човек с писклив глас. Почти не се усмихваше и постоянно драскаше нещо по картона. След кратка вечеря със Сингър Карсън побърза да си легне. Искаше на следващата утрин да е напълно отпочинал.

Работният ден в „Джиндайн“ започваше в осем. Карсън не закусваше (навик, останал от дните, когато баща му го вдигаше по тъмно, за да оседлае коня му), но на път към новата си лаборатория мина през барчето. Там нямаше много хора и той си спомни думите на Сингър от предния ден: „Тук наблягаме на вечерята. Закуската и обядът не са много на почит. Работата в Камерата на смъртта направо убива апетита“.

Когато пристигна в преддверието на Камерата, колегите му бързо и мълчаливо навличаха изолационните си костюми. Всички се обърнаха да разгледат новодошлия, някои усмихнати приветливо, други с любопитство, трети с безразличие. Сингър също се появи в стаята за подготовка.

— Как спа? — попита той с усмивка и потупа Карсън приятелски по гърба.

— Добре. Нетърпелив съм да започвам.

— Добре, искам да те запозная с помощничката ти. — Той се огледа. — Къде е Сусана?

— Вече влезе — отвърна един от сътрудниците. — Трябваше да провери някакви култури.

— Ти си в Лаборатория 3 — обърна се Сингър към Карсън. — Розалинд показа ли ти пътя?

— Може да се каже.

— Добре. Може би за начало ще искаш да прегледаш протоколите на Франк Бърт. Сусана ще ти даде всичко необходимо.

След като си навлече костюма с помощта на Сингър, Карсън последва останалите през дезинфекциращия дъжд и в лабиринта от тесни коридори на Защитно ниво 5. Тежкият костюм и дихателните тръби още му създаваха трудности. След кратко лутане той най-сетне се намери пред металната врата с надпис: „ЛАБОРАТОРИЯ 3“.

Вътре облечена с обемист изолационен костюм фигура подреждаше някакви петрита върху една масичка. Карсън натисна копчето на микрофона.

— Здрасти. Ти ли си Сусана?

Забулената фигура се изправи.

— Аз съм Гай Карсън — представи се той.

В слушалката прозвуча писклив глас:

— Сусана Кабеса де Вака.

Двамата се ръкуваха тромаво.

— Тези костюми са истинско мъчение — заяви раздразнено Де Вака. — Значи ти си заместникът на Бърт?

— Да.

Тя надникна през стъклото на шлема му:

— Латиноамериканец?

— Не, англосаксонец съм — отвърна Карсън малко по-рязко отколкото му се искаше.

— Хммм. — Де Вака го изгледа изпитателно. — Мога да се закълна, че звучиш като местен.

— Израсъл съм в Бутхил.

— Знаех си! Е, Гай, ние с теб сме единствените местни в този институт.

— И ти ли си от Ню Мексико? Кога постъпи?

— Преди две седмици. Преместиха ме от Албукерк. Отначало ме пратиха в медицинския пункт, но сега замествам помощничката на доктор Бърт. Тя напусна няколко дни след него.

— Откъде си?

— От едно малко планинско градче на име Тручас. На около петдесет километра на север от Санта Фе.

— Там ли си родена?

— Да, родена съм в Тручас — сопна се тя.

— Добре, добре — съгласи се той, изненадан от острия й тон.

— Мислиш, че сме емигранти, а? Искаше да попиташ кога сме слезли от дърветата?

— Ами, не, в никакъв случай. Винаги съм уважавал мексиканците…

— Мексиканци?

— Ами, да. Някои от най-добрите ни работници бяха от Мексико. Имал съм много приятели мексиканци…

— Предците ми — прекъсна го хладно Де Вака — са дошли в Америка с дон Хуан де Оняте. Дон Алонсо Кабеса де Вака и съпругата му едва не умрели от жажда, когато прекосявали пустинята. Това е било през 1598 година, което със сигурност е много преди недодяланите селяци, дали начало на семето ти, да се настанят в Бутхил. Много съм поласкана, че си имал приятели мексиканци.

Тя се врътна гневно и продължи с подреждането на петритата, въвеждайки някакви данни в лаптопа си.

„Господи — помисли си Карсън, — Сингър не се шегуваше, като казваше, че всички тук са изнервени.“

— Госпожице Де Вака, нищо лошо не съм искал да кажа. — Той зачака.

Де Вака продължи да трака с петритата.

— Всъщност — продължи той — предците ми изобщо не са селяци. Родът ми произхожда от Кит Карсън, а прапрадядо ми е основал ранчото, в което съм роден. Родът Карсън живее в Ню Мексико вече почти двеста години.

— Полковник Кристофър Карсън ли? Какво знаеш ти за него? — Тя вдигна поглед от петритата. — В колежа съм писала реферат за Карсън. Кажи сега, от коя от съпругите му произхождаш? От испанката или от индианката?

Той не отговори.

— Трябва да е от една от двете — продължи тя, — защото никак не ми приличаш на чистокръвен англосаксонец.

Тя събра петритата и ги пъхна в едно метално чекмедже в стената.

— Расата в случая не е важна, госпожице Де Вака — отвърна той, опитвайки се да говори спокойно.

— Не „Де Вака“, а Кабеса де Вака — поправи го тя.

Карсън натисна ядно копчето на микрофона:

— Не ми пука дали е Кабеса, или Контеса. Няма да търпя такива грубости нито от теб, нито от онзи хипопотам, Розалинд!

Последва кратко мълчание. Изведнъж Де Вака прихна да се смее:

— Карсън? Погледни двете копчета за микрофона на ръкава си. Едното е с малък обхват, за лични разговори. Като натиснеш другото, те чуват всички. Не ги бъркай, защото всички в Камерата на смъртта могат да те чуят. Както сега.

Слушалката му изпращя.

— Карсън? — прогърмя гласът на Брандън-Смит. — Искам просто да те уведомя, че чух какво каза току-що, кривокрак гъзолизец такъв!

Де Вака се ухили злорадо.

— Госпожице Кабеса де Вака — тросна се Карсън, натискайки този път правилното копче. — Просто искам да си свърша работата. Ясно ли е? Не искам да се карам с никого и не се интересувам от ниското ви национално самочувствие. Така че изпълнявайте задълженията си на помощничка и ми кажете къде да намеря протоколите на доктор Бърт.

Последва неловко мълчание.

— Добре — каза накрая Де Вака; посочи сив лаптоп върху една масичка близо до входа на лабораторията. — Беше на Бърт. Сега е твой. Ако искаш да видиш протоколите му, изводът за мрежата е отляво. Знаеш правилата за протоколите, нали?

— Искаш да кажеш забраната да се пишат на хартия? — „Джиндайн“ задължаваше служителите да си водят протоколи само на компютрите на компанията.

— Тук правилото е още по-строго. Забранява се използването на химикалки и хартия при каквито и да било случаи. Всички данни се въвеждат в лаптопа и поне по веднъж на ден всичко, което си записал, трябва да се прехвърли в централната компютърна система. Дори да оставиш бележка на бюрото на някого, е достатъчно, за да те уволнят.

— Това ли било голямата работа?

Де Вака вдигна рамене, доколкото й позволяваше костюмът:

— Скоупс обича да преглежда записките ни, да следи докъде сме стигнали, да дава съвети. Рови се из компютърната система на компанията ден и нощ от кабинета си в Бостън. Навира си носа навсякъде. Този човек никога не спи.

Карсън усети нотка на неуважение в гласа й. Той включи лаптопа и го свърза в мрежата, накара Де Вака да му покаже как да намери файловете на Бърт. Въведе няколко команди (изнервящо непохватно заради дебелите ръкавици) и изчака файловете да се прехвърлят на твърдия диск. След това отвори един от тях:

18 февруари. Първи ден в лабораторията. Бях на инструктаж при Сингър за проекта „Пурблъд“ заедно с новопостъпилата колежка Р. Брандън-Смит. Прекарах следобеда в библиотеката, за да се запозная с материалите по предишни изследвания за имобилизиране на хемоглобин. Проблемът, доколкото схващам, е…

— Това не те интересува — прекъсна го Де Вака. — Това е предишният проект. Прехвърли напред, докато стигнеш x-flu.

Карсън започна да преглежда записките от три месеца насам. Първо откри края на протоколите по проекта за изкуствената кръв на „Джиндайн“ и началото на материалите по x-flu. Започваше със стегнати, ясни записки, носещи оптимизма на енергичен, способен учен, завършил един успешен проект и веднага започващ нов. Бърт бе използвал собственоръчно разработения си метод за пречистване (метод, който бе направил името му известно в „Джиндайн“) за създаването на „Пурблъд“. Оптимизмът и ентусиазмът му личаха ясно. Отначало обезвреждането на вируса, носещ x-flu гена, изглеждаше лесна работа.

Ден след ден Бърт бе работил по различни страни на задачата: компютърно моделиране на белтъчната капсула; модифициране с различни ензими, химически агенти и топлинно третиране; бързо преминаваше от един ъгъл на атака към друг. Между протоколите от изследванията му бяха вмъкнати бележки от страна на Скоупс, който явно бе проверявал хода на работата по няколко пъти седмично. В компютъра бяха записани и много от разговорите в мрежата между Скоупс и Бърт. Карсън остана впечатлен от разбирането на Скоупс за методологичните аспекти на работата и от фамилиарното отношение на Бърт към Големия шеф.

Въпреки енергичността и уменията на Бърт обаче като че нищо не действаше. Промяната на белтъчната капсула и на генома на вируса бе съвсем обикновена задача. Всеки път обвивката оставаше стабилна ин витро и Бърт преминаваше към изследвания ин виво — вкарваше модифицирания вирус в шимпанзета. Всеки път животните оцеляваха за определен период, без да развият симптоми, после внезапно умираха по ужасяващ начин.

Карсън продължи през все по-отчаяните записки на предшественика си, през свидетелствата за безброй необясними провали. В един момент записките ставаха по-неясни, срещаха се лични забележки. Започнаха да се появяват язвителни коментари за колегите на Бърт (особено за Розалинд Брандън-Смит, която той явно ненавиждаше).

Около три седмици преди Бърт да напусне „Маунт Драгън“, в дневника му започнаха да се появяват стихове. Обикновено не повече от десет реда, възхваляващи скритата, неясна красота на науката: четвъртичната структура на белтъците, синия блясък на лъчението на Черенков. Бяха лирични и емоционални, но Карсън ги намираше смразяващи; появяваха се неочаквано между логичните научни протоколи, неканени като зловещи пришълци от космоса.

Едно от стихотворенията се казваше „Въглерод“:

Сред елементите, о, най-велики!

Създаваш форми необятни:

странични разклонения, вериги,

странични групи, пръстени, ядрата ароматни…

С коефициента си оптичен

чертаеш нашия възход.

О, Въглерод!

По улиците на Сайгон

във въздуха летеше ти,

но в страх и ужас, Въглерод,

бе скрит за нашите очи.

Напалмът!…

Без теб сме нищо ний.

От Въглерод сме ний родени,

и Въглерод ще си останем,

щом умрем.

Протоколите ставаха по-объркани, появяваха се по-нарядко. Карсън все по-трудно успяваше да следи логиката на Бърт. Скоупс продължаваше да наблюдава работата; коментарите му ставаха по-жлъчни и по-критични. Размяната на реплики прерастваше в открита конфронтация: Скоупс обвиняваше, Бърт се оправдаваше, звучеше почти виновно.

Бърт, къде беше вчера?

Взех си почивен ден да се разходя извън комплекса.

За всеки ден забавяне „Джиндайн“ губи един милион долара. А доктор Бърт решава да си вземе отпуска. На стойност един милион долара. Възхитително. Всички на теб разчитат, Франк, забрави ли? Целият проект зависи от теб.

Брент, не мога без почивка. Трябва ми малко време да помисля.

И за какво мисли?

За първата си жена.

Боже мили! Мислил за първата си жена. Един милион долара, Франк, а ти мислиш за шибаната си първа жена! Иде ми да те удуша, наистина.

Вчера просто не можех да работя. Изпробвах всичко, включително рекомбинантни вирусни вектори. Този проблем е непреодолим.

Франк, как можеш изобщо да си го помислиш? Няма непреодолими проблеми. Сам го каза, когато разработваше изкуствената кръв, не помниш ли? Ти успя, Франк, спомни си! Затова те обикнах, Франк, наистина. Знам, че ще се справиш. За това откритие те чака Нобелова награда.

Няма смисъл да ме мамиш със слава, Брент. Нито с пари. Нищо не може да разреши проблема, ако е непреодолим.

Не говори така, Франк. Моля те. Боли ме, като те слушам, защото не си прав. Думата „невъзможно“ не съществува. Всичко е възможно в този необятен свят. Спомням си за „Алиса в страната на чудесата“. Помниш ли разговора между Алиса и кралицата на същата тази тема?

Не, не си го спомням. И не мисля, че Алиса ще ми помогне да постигна непостижимото.

Мръсник, ако те чуя пак да говориш така, ще дойда и ще те удуша с голи ръце! Дадох ти всичко, от което се нуждаеш. Моля те, Франк, върни се и го направи. Вярвам, че ще успееш. Виж, защо не започнеш пак отначало? Започни с друг гостоприемник, с нещо наистина невероятно, с някой нов вирус, с бактериофаг. С реовирус. С нещо, което ще ти позволи да подходиш от съвсем друга посока. Става ли?

Добре, Брент.

Бяха минали няколко дни без никакви записки. После, на 29 юни, само преди седмица, Бърт явно бе изпитал нужда да излее душата си. Писанията му бяха пълни с несвързани бълнувания, с апокалиптични описания. На няколко пъти споменаваше „ключовия фактор“, но никъде не обясняваше какво представлява. Карсън поклати глава. Предшественикът му очевидно се беше побъркал, измисляше си решения, които не могат да бъдат достигнати по логичен път.

Карсън се облегна, потната фланелка залепна за гърба му. За пръв път го обхвана страх. Как щеше да се справи той, след като гений като Бърт се беше провалил? И то не само се беше провалил, ами бе загубил и разсъдъка си. Той вдигна очи от компютъра; Де Вака го наблюдаваше.

— Чела ли си това? — попита той.

Тя кимна.

— Как… как очакват да се справя?

— Твой проблем. Не съм аз тази с дипломите от Харвард и Масачузетс.

Карсън прекара останалата част от деня в препрочитане на протоколите от първите експерименти, опитвайки се да се абстрахира от страничните писания на Бърт. Към края на деня тревогата му поспадна. В Масачузетс бе работил по нови методи, които явно не бяха познати на Бърт. Карсън си нахвърли план за работа, раздели го на отделни етапи.

Вечерта вече бе започнал да съставя собствен протокол. Имаше обаче още много работа по него. Той се изправи, протегна се. Де Вака изключи своя лаптоп от мрежата.

— Не забравяй да прехвърлиш всички файлове в главния компютър — подсети го тя. — Сигурна съм, че Големият брат няма да пропусне да те провери.

— Благодаря за съвета.

Мисълта, че Скоупс ще се рови из записките му, не му беше особено приятна. Скоупс и Бърт бяха приятели, но Карсън си оставаше един специалист трета степен от института в Едисън. Той прехвърли въведените през деня данни в основната система, остави компютъра на мястото му и последва Де Вака по дългия и бавен път на излизане от Камерата на смъртта.

В стаята за преобличане той свали шлема и разкопча изолационния си костюм. По едно време погледна помощничката си. Тя вече прибираше костюма си в шкафа. Карсън се изненада, че вижда не набитата дебеланка, която си беше представял, а невероятно красива, стройна млада жена с дълга черна коса, мургава кожа и благородно лице с блестящи тъмнокафяви очи.

Тя се обърна и забеляза, че той я наблюдава.

— Гледай си оная работа, cabron^[2], ако не искаш да свършиш като шимпанзетата долу.

Тя преметна чантичката си през рамо и демонстративно напусна помещението. Останалите в стаята избухнаха в смях.

Залата беше осмоъгълна. Осемте й стени, огрени от меката светлина на скрити в ниши слаби лампи се издигаха на петнайсет метра, за да се съберат в кръстовидния сводест таван. Покрай седем от тях бяха наредени компютърни монитори, в момента всичките — изключени. На осмата стена имаше врата, малка, но много дебела за пълна звукова изолация на помещението. Въпреки че стаята се намираше на шейсетия етаж на един небостъргач близо до бостънското пристанище, тя нямаше нито един прозорец. Подът бе покрит със скъпи плочи, внос чак от Танзания, във всички оттенъци на сиво.

От външната страна вратата бе изработена от дебел метал. Вместо с брава беше снабдена с устройства за идентификация на ретината и за разпознаване геометрията на дланта. До вратата, под стерилизационна ултравиолетова лампа, стояха няколко чифта чехли, размерите им бяха написани с големи букви. Под видеокамерата, която непрекъснато се въртеше наляво-надясно, имаше табела: „ПАЗИ ТИШИНА“.

От вратата към кабината на охраната и асансьора водеше дълъг, полумрачен коридор. На отсрещната му страна имаше няколко врати към стаите на охраната, кухните, здравния пункт, въздухопречиствателната система и помещенията за прислужниците, обслужващи нуждите на собственика на осмостенната зала.

Най-близката врата до Осмостена беше отворена. Стаята, към която водеше, бе облицована в тъмночервено, имаше мраморна камина, персийски килим покриваше паркета, а по стените висяха няколко големи платна от хъдсънската школа. По средата стоеше масивно махагоново бюро. Единственият електрически уред в помещението беше старомоден телефон. Зад бюрото седеше мъж в костюм и пишеше нещо на лист хартия.

Лампите в големия Осмостен светеха слабо, осветяваха съвсем малки петна върху сводестия таван и върху пода на залата. В огрятото пространство се виждаше износен диван в стил 1970 г. Облегалките му бяха изтъркани от стотици ръце, през дупки в тапицерията се показваха парчета от пълнежа. Отпред бе залепен с тиксо. Въпреки цялата си грозота, диванът притежаваше едно незаменимо качество — беше изключително удобен.

От двете му страни имаше масички, имитация на антикварна мебел. Върху една от тях имаше голям телефон и няколко електронни устройства. На единия й ъгъл бе монтирана видеокамера, насочена към дивана. Другата масичка беше празна, но върху нея ясно личаха следите от безброй мазни опаковки от пица и лепкави кутии кока-кола.

Пред дивана имаше голяма работна маса. За разлика от останалите мебели тя беше невероятно изящна. Таблата й бе от скъпо кленово дърво, полирана до перфектност. Беше монтирана в рамка от желязно дърво, черна и масивна, със сложни орнаменти от американски орех. Тези орнаменти олицетворяваха наадаа, свещената царевица, основата на религията на древното индианско племе анасази. Зърната на тази царевица бяха направили собственика на осмостенната зала много богат. Единствената компютърна клавиатура в стаята се намираше върху масата, от едната й страна стърчеше къса антена.

Останалото пространство на помещението бе празно, ако не се брои големият музикален инструмент, върху който бяха фокусирани лъчите от лампите — шестоктавно масивно пиано, за което се твърдеше, че било направено специално за Бетовен през 1820 г. в Хамбург от Ото Шахтер. Бе изработено от палисандрово дърво в стил рококо с дърворезби на нимфи и водни духове. Пред пианото седеше мъж с черна тениска, дънки и плетени индиански мокасини, прегърбен, с безжизнено отпусната глава и пръсти, застинали върху клавишите от слонова кост. За няколко минути в помещението цареше пълна тишина. Тя внезапно бе нарушена от плътен намален септакорд, даващ началото на меланхолична мелодия в до мажор: встъплението на последната соната за пиано на Бетовен, Опус 111. Първите акорди проехтяха в обширното пространство. Интродукцията премина в алегро кон брио ед апасионато. Изведнъж в залата като фалшива нота прозвуча пиукането на видеотелефона. Маестрото продължи да движи пръсти по клавишите, без да му обръща внимание. Телефонът отново изпиука и един голям монитор до стената просветна, показвайки омазано с кал, мокро лице.

Мелодията внезапно секна. Пианистът се изправи със звучна ругатня, затръшна ядно капака на клавиатурата.

— Брент — извика лицето от монитора. — Там ли си?

Скоупс се приближи до изтъркания диван, настани се със скръстени крака върху него и взе компютърната клавиатура в скута си. Въведе няколко команди, после погледна големия екран.

Омазаният с кал мъж в момента седеше в някакъв джип. През прозорците се виждаше тучната зеленина на камерунската джунгла. Джипът се намираше в широка просека, по калта личаха следи от ботуши и автомобилни гуми. Отстрани на просеката бяха натрупани повалени стволове. На няколко метра от джипа бяха наредени няколко десетки метални клетки. През решетките се подаваха космати пръсти, надничаха плахи очички.

Скоупс обърна лице към камерата до дивана:

— Как е, Род?

— Времето е отврат.

— И тук вали.

— Да, ама ти не си видял и една капка, докато аз…

— Вече три дни те чакам, Фалфа — прекъсна го Скоупс. — Какво, по дяволите, става?

Лицето на екрана се усмихна виновно:

— Имахме проблеми с бензина. Изкарахме цялото село в джунглата, цели две седмици. За долар на човек на ден. Сега всички са богати, а ние се сдобихме с петдесет и шест шимпанзенца.

Той се ухили и избърса нос с ръка, при което само размаза още повече кал по лицето си. А може би не беше кал… Скоупс се извърна:

— Искам ги в Ню Мексико до шест седмици. С не повече от петдесет процента смъртност.

— Петдесет процента! Голям зор ще видя. Обикновено…

— Слушай, Фалфа…

— Какво?

— Това ли ти се струва голям зор? Знаеш ли какъв зор ще видиш, ако в Ню Мексико пристигнат повече трупове, отколкото живи маймуни? Я гледай как си ги оставил на проклетия дъжд.

Фалфа замълча. Натисна клаксона и на прозореца се появи черно лице. Фалфа смъкна стъклото с не повече от сантиметър и Скоупс чу писъците на животните от клетките.

— Хей, ловец! — заговори Фалфа на развален английски. — Ти покрие тоз звяр, дето реве. За всеки умрял звяр ловец дава един шилинг.

— Какво? — чу се отговорът отвън. — Маса^[3] обещал даде…

— Хайде!

Фалфа вдигна стъклото, заглушавайки възраженията на чернокожия. Обърна се към Скоупс:

— Как намираш методите ми?

Скоупс го изгледа хладно:

— Ти си напълно безполезен. Не мислиш ли, че животните трябва и да се хранят?

— Да, бе!

Фалфа отново наду клаксона. Скоупс натисна едно копче и прекъсна връзката. Облегна се на дивана. Въведе няколко команди, после спря. Изведнъж, със звучна псувня, запрати клавиатурата в другия край на стаята. Един клавиш отскочи и изтропа върху гладките плочки. Скоупс се отпусна назад.

След малко вратата се отвори със съскане и на прага се появи висок мъж, може би около шейсетте. Носеше черен костюм, колосана бяла риза и синя копринена вратовръзка. Под посивялата му коса блестяха сиви очи.

— Наред ли е всичко, господин Скоупс? — попита той.

Скоупс посочи към пода:

— Клавиатурата се счупи.

Прислужникът се усмихна подигравателно:

— Господин Фалфа май най-после се е обадил.

Скоупс се изсмя и почеса рошавата си глава:

— Точно така. Тия ловци са най-долните човешки отрепки. Жалко, че „Маунт Драгън“ изразходва толкова много шимпанзета.

Спенсър Феърли наведе глава:

— Трябва да натоварите другиго с тази задача, сър. Щом толкова ви ядосва.

Скоупс поклати глава:

— Проектът е твърде важен.

— Щом казвате, сър. Да ви донеса ли нещо друго освен нова клавиатура?

Скоупс махна разсеяно. Феърли се обърна да си върви, но Скоупс го спря:

— Чакай. Май ще искам още нещо. Гледа ли новините по Канал седем снощи?

— Както знаете, сър, аз не се интересувам от телевизия и компютри.

— Ах ти, изкопаемо такова — смъмри го нежно Скоупс. Феърли бе единственият в компанията, на когото позволяваше да се обръща към него със „сър“. — Какво щях да правя, ако не беше ти да ми покажеш как живуркат полуграмотните жители на планетата? Както и да е, снощи по Канал седем обсъждаха историята на едно дванайсетгодишно момиче с левкемия. Искала да отиде в Дисниленд, преди да умре. Бяха обикновените телевизионни глупости, от които вече ми е писнало. Забравих й името. Няма значение, искам да уредиш да отиде с родителите си в Дисниленд, с частен самолет, да поемеш всички разноски, най-добрия хотел, лимузина, входовете за атракциите. И моля те, при пълна анонимност. Не искам онзи мръсник Левин пак да ме направи за посмешище, да представи нещата такива, каквито не са. Дай им и някакви пари за разходите по лечението, да речем петдесет хиляди. Сториха ми се добри хора. Сигурно е ужасно детето ти да умре от левкемия. Дори не мога да си представя как се чувстват.

— Слушам, сър. Много мило, от ваша страна, сър.

— Спомни си какво е казал Самюъл Джонсън: „По-добре да живееш богато, отколкото да умреш богат“. И запомни, никакво разгласяване. Не искам дори семейството да разбере кой го прави. Ясно ли е?

— Ясно.

— И още нещо. Като бях в Ню Йорк вчера, едно такси едва не ме прегази на пешеходната пътека. На Парк Авеню и Петдесета.

Феърли го изгледа изумено:

— Щеше да е ужасно нещастие.

— Спенсър, знаеш ли какво харесвам в теб? Това, че никога не знам кога ме хвалиш и кога ми се присмиваш. Така де, номерът на таксито е четири–А–пет–шест. Погрижи се да му вземат лиценза. Не искам този мръсник да сгази някоя бабка.

— Слушам, сър.

Малката врата се затвори с тихо съскане. Скоупс стана от дивана и се върна на пианото.

В шлема му прозвуча силен звън и Карсън подскочи на компютъра си. После бързо се успокои. Работеше в комплекса едва от три дни; предполагаше, че постепенно ще свикне със сигнала, оповестяващ края на работното време в 18.00 ч. Той се протегна и огледа лабораторията. Де Вака беше в патологията; той също можеше вече да си тръгва. Въведе прилежно още няколко параграфа на компютъра, отчитайки дейността си през деня. Включи се в мрежата, за да прехвърли новите данни в основната система. Едва сдържаше гордостта си. Работеше само от два дни, а вече знаеше какво точно трябва да се направи. Познанията за най-новите методи му помагаха. Сега оставаше само да проведе нужните експерименти.

Докато размишляваше, на екрана се появи съобщение:

Покана за разговор от [email protected]

Натиснете командния бутон, за да се свържете

Карсън бързо премина на режим за разговор в мрежа и изпрати съобщение на Сингър. Цял ден не беше включвал компютъра в мрежата и нямаше представа кога Сингър му е изпратил съобщението.

[email protected] готов за разговор

Натиснете командния бутон, за да продължите

„Как си, Гай“ — появиха се първите думи на Сингър на екрана.

„Добре“ — написа Карсън. — „Току-що получих съобщението ти.“

Трябва да свикнеш да оставяш компютъра си постоянно свързан в мрежата, докато си в лабораторията. Кажи и на Сусана. Можеш ли да ми отделиш няколко минутки след вечеря? Трябва да обсъдим нещо.

„Кажи къде и в колко часа“ — написа Карсън.

Какво ще кажеш за девет часа в стола? Доскоро.

За какво ли му беше потрябвал? Карсън понечи да изключи компютъра от мрежата, но на екрана се появи ново съобщение:

Имате непрочетено писмо

Искате ли да го отворите сега? (Д/Н)

Карсън влезе в електронната си поща и отвори писмото. „Вероятно е по-ранно съобщение на Сингър“ — помисли си.

Здравей, Гай. Радвам се, че си се захванал вече за работа.

Планът ти за работа ми хареса. Личи си, че си убеден в успеха. Помни обаче едно: Франк Бърт беше най-способният учен, когото съм познавал, а не успя да се справи с тази задача. Така че не ми се сърди, става ли?

Вярвам в теб, Гай.

Брент

Малко след девет Карсън си взе едно уиски от бара на института и излезе на панорамната тераса. В ранната вечер столът — с уютната си атмосфера и дъските за табла и шах — бе любимо място за учените. Сега обаче беше почти празен. Навън вятърът бе утихнал, жегата — намаляла. Терасата беше празна и той си избра място с гръб към постройката. Вдиша с наслада ароматните изпарения на уискито — пиеше го без лед, навик, запазен от ранчото на баща си, когато постоянно носеше малка манерка на бедрото си. Сиянието на залеза избледняваше зад далечните планини Фра Кристобал. На североизток и изток небето още носеше следи от розово.

Карсън отпусна глава назад и затвори очи; жадно вдиша ароматния пустинен въздух — смесица от миризма на креозотен храст, прах и сол. Преди да замине на изток усещаше тази миризма само след дъжд, когато беше най-силна. Сега обаче сетивата му бяха изострени за нея. Той отново отвори очи и загледа бездънното черно небе, осеяно със звезди: Скорпион светеше ярко на юг, Лебед — точно над главата му, Млечният път прекосяваше целия безкрай.

Омагьосващият аромат на нощта и познатите звезди извикаха стотици спомени. Той отпи замислено от питието си.

Отвън се чуха стъпки и той прогони тъжните мисли. Приближаваха откъм жилищния комплекс и Карсън предположи, че е Сингър. Мъжът, който се появи обаче, не беше нисък и набит, а около метър и деветдесет висок и облечен с безупречен, изработен по поръчка костюм. В контраст с облеклото на главата му се мъдреше тропически шлем. Сивата му коса, вързана на опашка, проблясваше на меката светлина на лампите. Без да обръща внимание на Карсън, той продължи покрай терасата към главния площад на комплекса.

Зад Карсън се чу изтропване, после гласът на Сингър:

— Хубав залез, нали? Цялата отвратителност на дните тук се компенсира от нощите. Почти.

Той застана до Карсън; носеше чаша горещо кафе. Карсън кимна към отминаващата фигура:

— Кой е този?

Сингър погледна в указаната посока, присви очи:

— А, това е Най, началникът на охраната.

— Това значи бил Най. Какво му е? Искам да кажа, изглежда малко странно с този костюм и тропическия си шлем.

— „Странно“ не е точната дума. Той изглежда направо смешно. Съветвам те обаче да не го казваш пред него. — Сингър си взе стол и се настани до Карсън. — Работил е в ядрената база „Уиндърмиър“ във Великобритания. Спомняш ли си онзи нещастен случай? Говореше се за саботаж и по някакъв начин Най, като началник на охраната, опрал пешкира. След това никой не го искал и се наложило да си търси работа някъде в Близкия изток. Брент обаче има странни виждания за хората. Решил, че Най, който винаги се е старал да бъде изряден във всичко, ще действа сто пъти по-внимателно след инцидента. Затова го назначил в клона на „Джиндайн“ във Великобритания. Най се оказал такъв маниак на тема сигурност, че Скоупс го изпрати тук още от самото построяване на комплекса. Оттогава не е мърдал оттук. Никога не си взима почивка. Е, не е съвсем така. През почивните дни често излиза да поязди сред пустинята. Понякога дори пренощува там, което е напълно забранено тук. Скоупс сигурно знае, но явно няма нищо против.

— Може би работата му харесва.

— Понякога направо ме изнервя. През седмицата всички служители от охраната живеят в страх от него. Освен Майк Мар, помощника му. Изглежда, са приятели. Все пак комплекс като нашия сигурно има нужда от такъв цербер за охрана. — Сингър изгледа весело Карсън: — Май доста си ядосал Розалинд Брандън-Смит.

Карсън го погледна. Директорът се смееше.

— Натиснах неправилното копче на системата за комуникации — обясни.

— Така и предположих. Тя подаде оплакване.

Карсън подскочи:

— Оплакване ли?

— Не се притеснявай — понижи глас Сингър. — Тук всички сме приятели. Официално обаче трябва да го обсъдим. Нещо като мъмрене. Искаш ли още едно? — Той му намигна. — Все пак трябва да ти обърна внимание, че Брент много държи на добрите отношения в екипа. Ще се наложи да се извиниш.

— Аз ли? — Карсън усети, че ще избухне. — Би трябвало аз да подам жалба.

Сингър се изсмя и вдигна ръка:

— Първо, трябва да се утвърдиш, след това можеш да си подаваш каквито искаш жалби. — Той стана и се приближи до парапета на терасата. — Предполагам, че вече си прегледал работните файлове на Бърт.

— Вчера сутринта. Доста дебело четиво.

— Да, така е. Роман с тъжен край. Надявам се обаче, че си си изградил вече представа за човека. Бяхме много близки. След като той напусна, прочетох дневника му, опитах се да разбера какво е станало.

В гласа на Сингър звучеше искрена тъга. Той отпи глътка кафе, загледа безкрая на пустинята и продължи:

— Това място не е обикновено, ние не сме нормални хора и работата ни не е обичайна. Събрали сме световни светила в генетиката за разработването на проект с неоценимо научно значение. Може да си помислиш, че хората тук ще се занимават само с възвишени неща, но изобщо не е така. Не можеш да си представиш колко дребнави могат да бъдат. Бърт съумя да се извиси над всичко това. Надявам се, че и ти ще успееш.

— Ще се постарая.

Карсън си даде сметка, че ако иска да оцелее в „Маунт Драгън“, трябва да обуздае нервите си. Вече си беше създал двама врагове.

— Брент обади ли ти се? — попита небрежно Сингър.

Карсън се подвоуми, зачуди се дали директорът е прочел писмото от електронната му поща.

— Да — отговори.

— Какво казва?

— Писал ми е няколко окуражителни думи и ме предупреждава да не се самозабравям.

— Типично в негов стил. Той е от онези директори, които обичат да следят изкъсо подчинените си, а x-flu му е любимият проект. Надявам се да свикнеш да работиш в стъклена стая. — Сингър отпи още кафе. — А как върви разрешаването на проблема с белтъчната капсула на вируса?

— Струва ми се, че съм на път да го разнищя.

Сингър се обърна, изгледа го изпитателно:

— Какво имаш предвид?

Карсън стана и се приближи до него при парапета:

— Ами, вчера следобед си направих някои изводи от бележките на доктор Бърт. Струва ми се, че открих къде греши. Бил е много близо до решението, но тогава е загубил надежда и това го е спряло. Успял е да изолира активните рецептори на вируса, които го правят толкова смъртоносен и е открил гена, кодиращ протеините, които предизвикват свръхпродукцията на цереброспинална течност. Свършил е трудната част от работата. Докато работех по дисертацията си, разработих един нов метод, използващ ултравиолетови лъчи с определена дължина. Достатъчно е само да изрежем смъртоносния ген с помощта на един ензим, който се активира от тези лъчи. Получените вируси ще са напълно безвредни.

— Ще стане ли?

— Правил съм го стотици пъти. Не при този вирус, разбира се, но при други. Доктор Бърт просто не е бил запознат с този метод. Използвал е по-стари техники, които са малко по-груби.

— Кой знае за твоя метод?

— Никой. Само аз имам протокола, всъщност още не съм го разработил напълно, но не виждам причина да не заработи.

Директорът го погледа мълчаливо известно време, после изведнъж се приближи и стисна ръката му:

— Това е фантастично! Поздравления.

Карсън отстъпи смутено една крачка и се облегна на парапета:

— Още е рано за поздравления.

Започваше да се пита дали не беше разкрил плановете си пред Сингър твърде рано. Директорът обаче не искаше да го чуе:

— Веднага ще изпратя писмо на Брент, за да го уведомя.

Карсън отвори уста да възрази, но бързо я затвори.

Скоупс току-що го беше предупредил да не бъде много самонадеян. Той обаче бе сигурен, че методът му ще проработи. Изследванията от дисертацията му се бяха потвърдили стотици пъти. Ентусиазмът на Сингър бе добър знак след подигравките на Брандън-Смит и неотзивчивостта на Де Вака. Оплешивяващият, дебел, добродушен професор от Калифорния започваше да му харесва. Държеше се толкова непринудено, толкова искрено изразяваше чувствата си. Карсън отпи отново от уискито, сети се за старата китара на Сингър.

— Свириш ли? — попита.

— Опитвам се. Главно кънтри.

— Значи затова пита за банджото ми. В Кеймбридж по цяла вечер съм киснал по кънтри клубове, за да слушам. Сигурно звуча ужасно, но обичам да дрънкам парчета на големите майстори: Скръгс, Рино, Кийт…

— Проклет да съм! — възкликна с усмивка Сингър. — И аз съм разучавал ранните парчета на Флат и Скръгс. Знаеш ли „Шейкин дъ корн“, „Фоги Маунтинс спешъл“, такива неща? Трябва да измъчим няколко мелодии заедно. Понякога сядам на терасата при залез и просто дрънкам. За ужас на всички. Барът затова е толкова празен по това време.

Двамата мъже се изправиха. Мракът бе станал по-непрогледен, въздухът — по-студен. Откъм жилищните сгради се чуваха откъслечни звуци: стъпки, размяна на думи, смях.

Те влязоха в бара — топло и светло убежище в пустинната нощ.

Чарлс Левин спря стария си форд „Фестива“ пред „Риц Карлтън“; автомобилът избълва облак черен дим. Портиерът се приближи обидно бавно, без да крие презрението си към колата и собственика й.

Чарлс Левин слезе, без да му обръща внимание, спря върху червения килим на стълбите, за да свали един кичур козина от смокинга си. Кучето му беше умряло преди два месеца, но колата все още бе пълна с косми.

Левин се качи по стълбите. Друг портиер му отвори стъклената врата на хотела и отвътре го посрещнаха нежните звуци на струнен квартет. Левин спря за миг посред фоайето и примигна. Изневиделица около него се струпа цяла тълпа репортери, от всички страни засвяткаха светкавици.

— Какво означава това? — изуми се ученият.

Тони Уилър, съветничката му по медийните изяви, го забеляза и се притича на помощ. Изблъска с лакти няколко репортери и хвана Левин за ръката. Уилър имаше консервативна прическа и носеше шит по поръчка костюм; притежаваше всички необходими черти за един специалист по връзките с обществеността: самоувереност, изтънченост, безскрупулност.

— Съжалявам, Чарлс — заговори бързо тя, — щях да те предупредя, но не те открих никъде. Има много важни новини. „Джиндайн“…

Левин забеляза един познат репортер и по лицето му се разля широка усмивка.

— Здравей, Арти! — извика, освободи се от хватката на Уилър и размаха ръце. — Радвам се, че Четвъртата власт проявява такъв интерес към нас. Моля ви, въпросите един по един! Тони, накарай да спрат тази музика за момент.

— Чарлс — настоя припряно Уилър, — изслушай ме, моля те. Току-що научих, че…

Гласът й се изгуби във врявата на репортерите.

— Професор Левин! — започна един. — Вярно ли е…

— Аз ще посочвам кой да зададе въпрос — прекъсна го Левин. — Моля за тишина. Вие. — Той посочи една жена от предните редици. — Вие започнете.

— Професор Левин — извика тя, — бихте ли дали допълнителни подробности по обвиненията в последния брой на „Генетична безопасност“ срещу „Джиндайн“? Говори се, че преследвате свое лично отмъщение срещу Брент Скоупс…

Уилър я прекъсна с леден глас:

— Тази пресконференция е свикана по повод наградата „В памет на Холокоста“, с която е отличен професор Левин, няма да коментираме разногласията му с „Джиндайн“.

— Професоре, моля ви! — проплака отчаяно репортерката.

Левин посочи друг неин колега:

— Вие, Стивън. О, обръснали сте онези великолепни мустаци. Голяма грешка.

Сред тълпата избухна смях.

— Жена ми не ги харесваше, господин професор. Гъделичкаха й…

— Достатъчно, разбрах.

Отново избухна смях. Левин вдигна ръце:

— Какво искате да попитате?

— Скоупс ви е нарекъл, цитирам, „опасен фанатик, самотен инквизитор на медицинското чудо на генното инженерство“. Бихте ли коментирали?

Левин се усмихна:

— Да. Господин Скоупс винаги е бил добър с епитетите. Нищо повече. Звучни, гневни епитети… Знаете какво стои зад тях.

— Казал е освен това, че искате да лишите безброй хора от постиженията на новата наука. Като лечението на болестта на Тай-Сакс например.

Левин отново вдигна ръка:

— Това е по-сериозно обвинение. Аз не съм против генното инженерство като цяло. Обявявам се само срещу генната терапия на ниво полови клетки. Соматичните клетки умират заедно с тялото. Половите, клетките на размножението, те живеят вечно.

— Не разбирам.

— Оставете ме да довърша. Ако променим генетичната информация в соматичните клетки на индивида, това изменение изчезва при смъртта му. Ако променим обаче гените на половите му клетки, тоест на яйцеклетката или сперматозоидите, новият признак се унаследява от децата му. Така променяме гените на цялата човешка раса. Разбирате ли какво означава това? Промените в генетичната информация на половите клетки се предават в поколенията. Това е опит да променим онова, което ни прави човеци. А ние имаме сведения, че точно това цели „Джиндайн“ в „Маунт Драгън“.

— Господин професор, все още не разбирам кое е толкова лошо…

Левин рязко размаха ръце, при което вратовръзката му се изкриви на една страна:

— Това е възраждане на евгенната теория на Хитлер! Тази вечер ще приема награда за това, че съм поддържал спомена за Холокоста жив. Аз съм роден в концентрационен лагер. Баща ми и майка ми са загинали при ужасяващите опити на Менгеле. Аз имам много добра представа какви злини може да причини науката. Искам да спася всички вас от сблъсъка с тези последствия. Разберете, едно е да се лекува болестта на Тай-Сакс или хемофилията. „Джиндайн“ обаче отива по-далеч. Те са си поставили за цел да „подобрят“ човешкия вид. Търсят начини да ни направят по-умни, по-високи, по-красиви. Не виждате ли кое е лошото? Те се намесват в област, в която човек не бива да навлиза.

— Но, господин професор!

Левин се подсмихна и посочи друг репортер:

— Фред, по-добре да ти дам думата, преди да избухнеш от нетърпение.

— Доктор Левин, все повтаряте, че правителството не упражнява достатъчен контрол в областта на генното инженерство. Какво ще кажете обаче за Управлението за контрол върху храните и лекарствата?

Левин се намръщи, поклати глава:

— УКХЛ дори не изисква специално одобрение за повечето продукти на генното инженерство. В магазините ни се продават генетично изменени домати, ягоди и разбира се, царевица, носеща гена x-rust. Колко внимателно мислите, че са изследвани? Същото е и при лекарствените средства. Компании като „Джиндайн“ на практика могат да си правят каквото поискат. Тези фирми вкарват човешки гени в прасета, плъхове и дори бактерии! Смесват ДНК от растения и животни, създават нови, чудовищни форми на живот. На определен етап те могат неволно… или нарочно… да създадат нов болестотворен организъм, който да унищожи човешкия вид. Генното инженерство е най-опасното от всичко създадено досега от човек. Безкрайно по-опасно дори от ядреното оръжие. Но никой не го осъзнава.

Репортерите отново започнаха да се надвикват, Левин посочи един от предните редици:

— Още един въпрос. Вие, Мъри. Статията ви за НАСА, публикувана миналата седмица в „Глоуб“ ми хареса.

— Искам да задам въпроса, чийто отговор сигурно всички тук очакват с нетърпение. Как е?

— Кое как е?

— Как е, когато „Джиндайн“ съди вас и Харвардския университет за двеста милиона долара и когато искат фондацията ви да бъде разтурена.

Изведнъж настъпи тишина. Левин примигна два пъти и всички осъзнаха, че не е имал никаква представа за това развитие на нещата.

— Двеста милиона ли? — промълви той.

Тони Уилър се приближи.

— Доктор Левин — прошепна на ухото му, — точно това исках…

Левин я погледна и постави ръка на рамото й:

— Може би вече е време всичко да излезе наяве — рече тихо. После се обърна към журналистите: — Нека ви кажа няколко неща, които сигурно не знаете за Брент Скоупс и „Джиндайн“. Вероятно на всички ви е известно как Скоупс изгради фармацевтичната си империя. И двамата сме завършили университетския колеж „Ървин“. Бяхме… Близки приятели. Една пролетна ваканция той отиде сам до каньона на Колорадо. Върна се с шепа зърна, които, намерил в руините на едно село на индианците анасази. Пося ги и те поникнаха. След това откри, че тези праисторически растения са неподатливи към една унищожителна болест, наречена ръжда по царевицата. Той успя да изолира гена, определящ тази устойчивост и да го вкара в съвременната царевица. Нарече гена x-rust. Историята се е превърнала почти в мит, сигурен съм, че можете да я намерите във „Форбс“. Тя обаче не е съвсем точна. Виждате ли, Брент Скоупс не постигна всичко това съвсем самостоятелно. Ние го направихме заедно. Аз му помогнах да изолира гена и да го вкара в съвременната царевица. Научното откритие е наше общо и ние заедно го публикувахме. След това обаче Скоупс поиска да го патентова, да спечели пари от това. Аз, от друга страна, исках да го дам безплатно на хората. Накрая… да кажем просто, че Скоупс надделя.

— Как? — чу се нетърпелив глас.

— Това не е важно — сопна се Левин. — Важно е, че Скоупс напусна колежа и използва дивидентите от патента, за да основе „Джиндайн“. Аз отказах да имам каквото и да било общо с него; с парите, с компанията, с всичко. За мен това беше най-отвратителната форма на експлоатация. След по-малко от три месеца обаче патентният срок за хибрида x-rust ще изтече. За да бъде подновен, документите трябва да бъдат подписани от двама души: от мен и от господин Скоупс. Аз няма да подпиша. Никакви подкупи или заплахи няма да ме накарат да променя решението си. Когато срокът изтече, устойчивата на ръжда царевица ще стане обществена собственост. Собственост на всички хора по света. Тлъстите дивиденти на „Джиндайн“ ще секнат. Господин Скоупс го знае, но не съм сигурен, че е известно на финансовата общественост. Може би е време икономистите да погледнат с друго око на високата котировка на акциите на „Джиндайн“. Във всеки случай аз не вярвам делото срещу мен да е заради публикацията в „Генетична безопасност“. Това е опит от страна на Брент да ме принуди да се съглася на подновяване на патента.

След кратко мълчание избухна оглушителна врява.

— Но, доктор Левин! — провикна се някой. — Не казахте какво смятате да правите по делото.

Левин замълча. Изведнъж отвори уста и прихна да се смее — дълбокият му смях проехтя в просторното фоайе. Накрая той поклати глава, извади кърпичка и се изсекна.

— Какъв е отговорът, господин професор? — настоя репортерът.

— Току-що го чухте. А сега май е време да си получа наградата.

Той махна с усмивка на репортерите, хвана Тони Уилър под ръка и я поведе към отворените врати на тържествената зала.

Карсън стоеше пред стерилната работна камера в Лаборатория 3. Помещението бе тясно и претъпкано, лампите — ослепително ярки. Той бързо научаваше безбройните досадни неприятности при работата с извънредно опасни микроорганизми: обривите от търкането в изолационния костюм, неспособността да седне удобно, напрежението на мускулите от бавните, внимателни движения.

Най-лошото беше засилващата се клаустрофобия. Винаги бе изпитвал ужас от тесни помещения — предполагаше, че това се дължеше на живота в простора на пустинята. Сега си спомняше ужасното изживяване при първото си пътуване в асансьор в болницата на Сакраменто и трите часа, които бе прекарал в едно влакче на метрото, заседнало в тунелите под Бойлсън Стрийт. Редовните тренировки за действие при авария в Камерата на смъртта постоянно му напомняха какви опасности го заобикалят.

Постоянно чуваше някой да споменава със страх за „фаталната грешка“ — инцидентът, при който някой ден цялата лаборатория и всички, работещи вътре, можеха да бъдат заразени. Добре поне, че нямаше цял живот да се свира в тази дупка. Оставаше му съвсем малко време, стига, разбира се, да изреже успешно гена.

А методът му работеше безупречно. Беше го използвал много пъти в Масачузетс, но сега бе различно. Тук не извършваше някакви отвлечени научни експерименти, а работеше по проект, който щеше да спаси живота на безброй хора, дори може би да му донесе Нобелова награда. Освен това имаше на разположение най-модерната апаратура, за която в Масачузетс можеха само да мечтаят.

Работата вървеше леко. Бе истинско удоволствие.

Той прошепна няколко думи на Де Вака и тя остави една епруветка в стерилната камера. Изсушените вируси бяха полепнали по дъното на епруветката под формата на фин бял прах. Въпреки строгите мерки за безопасност Карсън още не можеше да осъзнае напълно, че тези бели кристалчета са смъртоносни. Той пъхна ръце през дупките на камерата, напълни епруветката с разтвор от една спринцовка и внимателно я разклати. Белият прах се отлепи от дъното и бързо се разтвори.

— Погледни — обърна се той към Де Вака. — Това ще ни направи известни.

— Сигурно. Ако преди това не ни убие.

— Стига глупости. Работим в най-безопасната лаборатория на света.

Де Вака поклати глава:

— Страх ме е да работя с толкова смъртоносен вирус. Навсякъде се случват непредвидени неща.

— Какви например?

— Ами, ако например депресията на Бърт го беше подтикнала към самоубийство. Можеше да открадне епруветка с тази помия и тогава… тогава просто нямаше да сме тук.

Карсън я погледна, опита да измисли отговор, после се отказа. Знаеше, че няма смисъл да спори с Де Вака. Той изключи дихателния си маркуч.

— Хайде да сваляме това в зоопарка.

Карсън уведоми лаборанта, отговорен за заразяването на животните, и Филсън по системата за оповестяване. След това с Де Вака започнаха бавното придвижване по тесните коридори.

Филсън ги посрещна пред зверилника, изгледа Карсън мрачно, сякаш не искаше да се залавя за работа. Когато влязоха, животните започнаха да пищят жално, да думкат в клетките си и да мърдат косматите си пръсти през дупките на телената мрежа.

Филсън мина покрай клетките с пръчка в ръка, удряйки извадените пръсти. Писъците се усилиха, но той постигна желания ефект — всички животни скриха ръцете си вътре в клетките.

— Ох — възкликна Де Вака.

Филсън спря и се обърна към нея:

— Моля?

— Казах „ох“. Доста силно ги удряш.

„Охо — помисли си Карсън, — ето каква била работата.“ Филсън я погледа известно време, след това се обърна, бръкна в един шкаф и извади същата бутилка със спрей, която Карсън го бе видял да използва при първото си посещение. Приближи се до една клетка и пръсна вътре. Изчака няколко минути упойката да подейства, след това отключи клетката и внимателно измъкна упоеното животно.

Карсън се приближи да погледне. Беше млада женска. Тя изстена слабо и го погледна с ужасени очи. Филсън я завърза за малка количка и я закара в съседното помещение. Карсън кимна на Де Вака и тя подаде поставената в противоударен контейнер епруветка на лаборанта.

— Както обикновено ли? Десет милилитра? — попита той.

— Да — отвърна Карсън.

За пръв път носеше материал за заразяване и изпитваше смесени чувства на надежда, жалост и вина. Влязоха в съседното помещение. Лаборантът обръсна малък участък от ръката на маймуната и намаза кожата обилно с бетадин.

Шимпанзето наблюдаваше сънливо движенията му, после обърна глава към Карсън. Той се извърна.

На вратата се появи и Розалинд Брандън-Смит. Усмихна се широко на Филсън, после се обърна с каменно изражение към Карсън. Едно от задълженията й бе да следи състоянието на заразените шимпанзета и да прави аутопсиите на мъртвите. Засега, доколкото знаеше Карсън, броят им беше едно към едно.

Лаборантът вкара иглата на спринцовката, шимпанзето дори не трепна.

— Предвидил ли си, че трябва да заразиш две маймуни? — обърна се Брандън-Смит към Карсън. — Мъжка и женска.

Карсън кимна, без да я погледне. Филсън върна женското шимпанзе в зверилника и скоро се върна с мъжкото. Беше по-дребно, още с меката детска козина, лицето му бе кръгло, с любопитно изражение.

— Боже мили — възкликна Де Вака. — Направо да ти се пръсне сърцето.

Филсън я изгледа сурово:

— Не се разчувствай. Това са просто животни.

— Просто животни. Ние също, Филсън.

— Тези двете ще оцелеят — заяви убедено Карсън. — Сигурен съм.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Карсън — изсумтя Брандън-Смит, — но дори да си неутрализирал вируса успешно, те пак трябва да бъдат убити и подложени на аутопсия.

Тя скръсти ръце и погледна Филсън, който се усмихна злорадо.

Карсън се обърна към Де Вака. Лицето й бе почервеняло от гняв (вече много познато изражение за него), но тя запази мълчание.

Лаборантът заби иглата в ръката на мъжкото шимпанзе и инжектира десет милилитра вирусен разтвор. Издърпа спринцовката, притисна парче памук върху дупката и го закрепи с лейкопласт.

— Кога ще се разбере? — попита Карсън.

— Докато развият симптомите на заболяването, може да минат две седмици — отвърна Брандън-Смит, — макар че обикновено става по-бързо. Изследваме им кръв на всеки дванайсет часа, антитела срещу вируса се появяват обикновено до седмица. Заразените шимпанзета се изолират в карантинното отделение непосредствено зад зверилника.

Карсън кимна:

— Ще ме държиш ли в течение?

— Разбира се, но на твое място, нямаше да чакам резултатите. Щях да приема, че опитът е неуспешен, и да продължа с изследванията, за да не губя време.

Тя излезе. Карсън и Де Вака откачиха дихателните си тръби и я последваха.

— Господи, какво чудовище — възкликна Де Вака, когато влязоха в Лаборатория 3.

— Кой? — попита Карсън.

Заразяването и жлъчната забележка на Брандън-Смит го бяха подразнили.

— Не съм сигурна, че имаме право да се отнасяме към животните по този начин. Чудя се дали тези тесни клетки са в съгласие с изискванията.

— Може да не ни е много приятно, но така ще спасим милиони човешки животи. Това е едно необходимо зло.

— Питам се дали Скоупс наистина е загрижен толкова за спасяването на хората. По-заинтересован ми се струва от мангизите. Много мангизи.

Тя потърка палеца и показалеца си.

Карсън се направи, че не я е чул. Ако тя не се стесняваше да говори така, по подслушван канал, това си беше нейна работа. Да я уволнят, щом така иска. Може би следващият му помощник щеше да е малко по-приятелски настроен.

Той отвори картинка с модел на молекулата на x-flu-белтъка на компютъра си и я завъртя. Опита да измисли други начини за обезвреждането й. Трудно му беше обаче да се съсредоточи, докато мислеше, че вече се е справил с проблема.

Де Вака отвори автоклава и започна да вади колби и епруветки и да ги подрежда в един шкаф. Карсън се вгледа в пространствения модел на белтъчната молекула, изградена от стотици аминокиселинни остатъци. „Ако прекъсна този дисулфиден мост — помисли си, — това ще доведе до разгъването на активния център и ще направи вируса безвреден.“ Бърт обаче със сигурност бе обмислил тази възможност. Той изчисти екрана и извика данните от рентгеноструктурния анализ на белтъчната капсула. Убеден беше, че е направил всичко както трябва. Замечта се за миг за официалните приеми, за повишението, за благодарността на Скоупс.

— Скоупс постъпва много хитро, като дава на всички ни дялово участие в компанията — продължи Де Вака. — Така задушава недоволството. Гъделичка алчността на хората. Всеки иска да е богат. Във всяка голяма многонационална компания…

Ядосан от грубото вмешателство в мечтите му, Карсън я прекъсна рязко:

— Като си толкова против него, защо, по дяволите, си тук?

— По една причина: не знаех какво ще работя. Бях в медицинската служба, а когато помощничката на Бърт се махна, ме преместиха тук. Освен това събирам пари за частна психиатрична клиника, която искам да отворя в Албукерк. В един краен квартал.

Тя наблегна на „р“-то в „квартал“, произнесе го с испански акцент, което още повече подразни Карсън. Сякаш тя нарочно се фукаше, че владее два езика. Той също говореше малко испански, но не искаше да й дава повод да му се присмее.

— Какво разбираш от психиатрия? — попита той.

— Учила съм две години в медицинската академия.

— Какво стана?

— Трябваше да се откажа. Не ми стигнаха средствата.

Карсън се замисли за момент. Време беше да даде хубав урок на тази кучка.

— Глупости — заяви.

Настъпи зловеща тишина.

— Глупости ли? — попита заплашително тя и се приближи.

— Да, глупости. С име като Кабеса де Вака си могла да спечелиш пълна стипендия. Чувала ли си нещо за толериране на малцинствата?

Последва дълго мълчание.

— Изчаках съпруга си да завърши медицина — заговори гневно тя. — Като дойде моят ред, той поиска развод, мръсникът. Пропуснах повече от един семестър, а когато учиш медицина… — Тя спря. — Защо изобщо си губя времето да ти обяснявам.

Карсън мълчеше. Започваше да съжалява, че я е предизвикал.

— Да, можех да спечеля стипендия, и не заради името си. А защото имах пълен отличен на всички изпити. Разбра ли, тъпанар такъв?

Карсън не вярваше да е била чак такъв вундеркинд, но не отговори.

— Значи си мислиш, че съм някаква тъпа циганка, която ще използва испанското си име, за да влезе да учи, така ли?

„По дяволите — помисли си Карсън, — защо изобщо започнах?“ Той й обърна гръб с надеждата, че ще го остави на мира.

Внезапно усети, че някой го дърпа за костюма, тя стискаше здраво гумената материя.

— Попитах те нещо, cabron!

Карсън вдигна ръка да възрази, тя го задърпа по-силно.

В този момент огромното туловище на Брандън-Смит изпълни входа на лабораторията и от слушалките му прокънтя силен смях.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, влюбени пиленца, но исках да ви уведомя, че шимпанзета А–двайсет и три и Зет–девет са върнати в клетките им. Жизнени са и изглеждат напълно здрави. Поне засега.

Тя се извърна рязко и изчезна.

Де Вака отвори уста, сякаш да каже нещо. Пусна костюма му, отстъпи и се усмихна:

— Карсън, малко нервен ми се стори…

Той я погледна, вдигна рамене. Явно напрежението и злобата бяха нещо нормално в Камерата на смъртта. Започваше вече да разбира защо се е побъркал Бърт. Ако успее да се съсредоточи само върху работата… след шест месеца щеше да се измъкне по живо по здраво оттук.

Той отново се зае с пространствения модел на молекулата, завъртя я на още 120 градуса, търсейки слаби места в структурата. Де Вака отново се зае с подреждането на стъкларията. В лабораторията отново настъпи тишина. Карсън се запита какво е станало със съпруга на колежката му.

Карсън се събуди малко преди изгрев. Погледна сънено електронния календар на стената: беше неделя, денят на ежегодния „Бомбен пикник“. Както бе обяснил Сингър, тази традиция датирала от времето, когато работели по военни поръчки. Веднъж годишно всички служители на института отиваха на мястото на взривяването на първата атомна бомба през 1945 година.

Карсън стана и се зае с приготвянето на кафето. Обичаше тихите сутрини в пустинята и последното, което му се правеше, бе да бъбри с колегите си в кафенето. На третия ден от пристигането си беше спрял да пие „негърската пот“, която сервираха там.

Той отвори един шкаф и извади очукано от многократна употреба канче. Заедно с комплекта шпори, това бе едно от малкото неща, които беше взел в Кеймбридж и които му бяха останали след конфискацията на ранчото. Беше го горил на безброй лагерни огньове и изпитваше почти суеверна привързаност към него. Завъртя го в ръце. Отвън бе черно, покрито с неотстраними по никакъв начин сажди. Отвътре емайлът бе светлосин с бели точки. Отстрани беше очукано, след като старият му кон, Уейвър, го бе изритал. Дръжката беше изкривена, също дело на Уейвър. Карсън си спомни непоносимо горещия ден, когато конят бе скочил с целия си товар в реката Уеко Уош. Поклати глава. Конят отиде заедно с ранчото. Обикновена мексиканска кранта, неструваща и сто долара — сигурно го бяха продали направо в кланицата.

Карсън напълни канчето от чешмата, сипа две шепи мляно кафе и го сложи на котлона. Наблюдаваше го внимателно. Точно преди да изкипи, го вдигна, наля малко студена вода, за да смъкне утайката, и го върна на котлона, да се довари. Това беше най-добрият начин за правене на кафе, без смешните филтри и петстотиндоларовите кафе машини, които всеки в Кеймбридж използваше. И още какво кафе беше това! Баща му обичаше да казва, че кафето е готово едва когато сложиш конска подкова в него и тя не потъне.

Докато наливаше кафето, той се погледна в огледалото. Спря и се намръщи. Спомни си съмнението, с което Де Вака бе приела твърдението му, че е англосаксонец. В Кеймбридж жените често намираха нещо екзотично в черните му очи и гърбавия му нос. Понякога той им разправяше за предшественика си Кит Карсън. Никога обаче не споменаваше, че по майчина линия носи индианска кръв от племето юта. Желанието да скрие смесения си произход идваше още от ученическите му години, когато съучениците му гледаха на такива „мелези“ с презрение.

Помнеше чичо си Чарли, който макар и наполовина бял, приличаше на чистокръвен индианец и дори говореше юта. Чарли бе умрял, когато Карсън беше на девет, и той винаги щеше да го помни като хилавия старец, седнал на люлеещ се стол пред камината, който се подсмихваше сам на себе си, пушеше цигара след цигара и плюеше парченца тютюн в огъня. Разказваше безброй индиански истории, повечето от които бяха за лов на мустанги или за кражби на коне от омразните навахо. Карсън можеше да го слуша само в отсъствието на родителите си, защото иначе те го изгонваха от стаята и се караха на стареца, че пълнел главата на момчето с глупости. Баща му бе коренно различен човек и често мъмреше стареца за дългата му коса, която той отказваше да подстриже с аргумента, че така щял да предизвика суша. Карсън веднъж бе чул баща си да казва на майка му, че „синът им носел повече индианска кръв, отколкото му се полагало“.

Той отпи глътка кафе и погледна през отворения прозорец. Потърка се разсеяно по гърба. Стаята му се намираше на втория етаж на жилищния комплекс и от нея се разкриваше гледка към обора, хангара за машините и оградата. Зад нея се простираше безкрайната пустиня.

Той се намръщи — напипа мястото, на което му бяха правили гръбначномозъчна пункция. Друга неприятност на работата в лаборатория от пето ниво на защита бяха редовните лекарски прегледи. Още едно напомняне за опасността от заразяване.

Бомбеният пикник се падна през първия му почивен ден в „Маунт Драгън“. Той тъкмо бе разбрал, че заразяването на двете шимпанзета с обезвредения вирус е само началото на работата му в лабораторията. Въпреки обясненията му, че неговият метод е единственото възможно решение, Скоупс настоя да зарази още четири шимпанзета, за да намали вероятността от грешки. И така — общо шест. Ако не развият симптомите на болестта, следващата стъпка бе да се провери дали са развили имунитет срещу грип.

Двама общи работници изкараха голям метален резервоар и се заеха да го товарят в един камион. Водоноската бе пристигнала по-рано и сега шофьорът й чакаше на паркинга, без да си дава труда да загаси мотора, опушвайки целия район. Небето беше ясно — есенните дъждове щяха да започнат едва след няколко седмици, — и далечните синкави планини искряха под слънчевите лъчи.

Карсън допи кафето си и слезе на долния етаж. Сингър стоеше при камиона и даваше нареждания на работниците. Носеше сандали, къси панталони и пъстра риза.

— Виждам, че вече си готов — отбеляза Карсън.

Сингър го погледна през черните си очила.

— Цяла година чакам този ден. Къде са ти банските?

— Под дънките.

— Потопи се в атмосферата, Гай! Изглеждаш, сякаш ще пасеш крави, изобщо не личи, че си тръгнал на плаж. — Той се обърна към работниците: — Тръгваме точно в осем, така че мърдайте по-живо. Изкарайте машините и ги натоварете.

На паркинга лениво се заточиха други учени, лаборанти и работници, натоварени със сакове, пешкири и сгъваеми шезлонги.

— Как сте започнали тази традиция? — попита Карсън.

— Не помня вече чия беше идеята. Правителството отваря полигона „Тринити“ за посетители веднъж годишно. Веднъж попитахме военните дали можем да ходим и те разрешиха. После някой предложи да организираме пикник, друг спомена за волейбол и студена бира. Накрая някой каза, че било жалко, че не можем да вземем и океана. Тогава дойде идеята за контейнера. Гениално хрумване.

— Не се ли тревожите за радиацията?

Сингър се подсмихна:

— Никаква радиация няма. Все пак си носим Гайгер-Мюлеров брояч, за да убедим и най-скептичните. — Той вдигна глава; от гаража се чу бръмчене. — Хайде, можеш да се качиш при мен.

Скоро десетината бронетранспортьора със затворени люкове потеглиха по черния път към хоризонта. Водоноската остана последна в прашния облак зад тях.

След около час Сингър спря предната машина.

— Стигнахме епицентъра — обяви.

— Как разбираш? — удиви се Карсън.

Огледа пустинята. На запад се издигаше Сиера Оскура: суха, гола пустинна планина, насечена от отвесни скални откоси. Мястото беше пусто, но не по-пусто от останалата част от Хорнада.

Сингър посочи изкривена ръждясала метална греда на няколко метра пред тях.

— Това е останало от кулата, върху която е била поставена бомбата — обясни той. — Ако се загледаш, ще забележиш, че се намираме в плитка вдлъбнатина, изкопана от взрива. Там… — Той посочи едно възвишение с няколко разрушени бункера. — … е бил един от наблюдателните пунктове.

— Тук ли ще е пикникът? — попита малко несигурно Карсън.

— Не. Ще продължим още около километър. Там е по-приятно. Поне малко по-приятно.

Бронетранспортьорите продължиха и скоро спряха на един пясъчен нанос, лишен от всякаква растителност. Сред равната като тепсия местност се извисяваше самотна дюна, обградена с юка. Докато работниците смъкваха металния резервоар от камиона, учените започнаха да се разполагат върху пясъка, да разпъват столове и чадъри, да вадят хладилните си чанти от машините. От едната страна организираха волейболно игрище. Опряха до резервоара дървена стълба. Водоноската се приближи и започна да го пълни с вода. От един касетофон засвириха „Бийч бойс“.

Карсън стоеше настрана и наблюдаваше приготовленията. По-голямата част от времето си бе прекарал в лаборатория 3 и все още не познаваше много от колегите си. Повечето учени работеха заедно от месеци. Той се огледа и с облекчение отбеляза, че Брандън-Смит явно бе предпочела хладината на климатичните инсталации в комплекса. Предишния следобед се беше отбил в кабинета й, за да се осведоми за положението на шимпанзетата, и тя едва не му откъсна главата, задето по невнимание разбутал джунджуриите, които бе наредила педантично по бюрото си. Той си представи дебелото й туловище натъпкано в бански костюм.

Сингър го забеляза и му махна. Наблизо седяха двама старши научни работници, които Карсън почти не познаваше.

— Познаваш ли се с Джордж Харпър? — попита го Сингър.

Харпър се усмихна и му подаде ръка:

— Сблъсквали сме се в Камерата на смъртта. Буквално. И двамата бяхме останали до късно. И, разбира се, всички чухме сполучливото ти описание на доктор Брандън-Смит.

Харпър бе слаб и висок, с оредяла кестенява коса и дълъг гърбав нос. Той се отпусна на шезлонга си. Карсън примигна:

— Просто изпробвах комуникационната система.

Харпър се засмя:

— Работата спря за пет минути. Всички изключиха микрофоните, за да… — Той погледна закачливо Сингър. — За да се изкашлят.

— По-внимателно, Джордж — усмихна се директорът. Кимна към другия учен. — А това е Андрю Вандеруогън.

Вандеруогън носеше консервативен бански, млечнобялата му кожа изглеждаше опасно незащитена от слънчевите лъчи. Той припряно се изправи, свали слънчевите си очила. Подаде ръка на Карсън:

— Приятно ми е.

Беше нисък, хилав, изпънат като истукан, с изключително бледосини очи. Карсън го беше срещал в „Маунт Драгън“ с костюм, вратовръзка и черни лачени обувки.

— От Тексас съм — заяви Харпър, придавайки съответния акцент на гласа си, — така че няма нужда да ставам, като се ръкувам. Ние не сме по любезностите. Андрю пък е от Кънектикът.

Вандеруогън кимна утвърдително:

— Харпър става само когато го настъпи бик.

— О, не — възрази Харпър. — Само му тегля шут в задника да се помести.

Карсън се настани на шезлонга, който му предложи Сингър. Слънцето печеше безмилостно. Той чу викове, после плискане; колегите му вече започваха банята. Най, началникът на охраната, седеше под голям чадър и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Странен е като скопена крава — отбеляза Харпър, който бе проследил погледа на Карсън. — Гледай го само, при четирийсет градуса с костюм.

— Защо е дошъл? — попита Карсън.

— Да ни пази — отвърна Вандеруогън.

— Какво толкова опасно можем да направим?

Харпър се изсмя:

— Не знаеш ли? Някой може да открадне бронетранспортьор, да изтича до Рейдиъм Спрингс и да пусне малко x-flu в Рио Гранде.

Сингър се намръщи:

— Това не е смешно, Джордж.

— Като цербер е — оплака се Вандеруогън. — Все слухти. Не е излизал от 86-а, предполагам, че затова е толкова извратен. Не бих се учудил, ако ни подслушва стаите.

— Няма ли приятели? — поинтересува се Карсън.

— Приятели ли? — изсумтя Вандеруогън; вдигна вежди. — Доколкото знам, не. Ако не броим Майк Мар. Няма и семейство.

— Какво прави по цял ден?

— Разкарва се с този шлем и тази опашка — отвърна Харпър. — Да видиш само подчинените му в негово присъствие. Превиват гръб като прасета над жълъди.

Вандеруогън и Сингър се разхилиха. Карсън малко се изненада, че директорът на „Маунт Драгън“ се надсмива над началника на охраната си.

Харпър се облегна назад, сключи ръце зад главата си. Кимна към Гай със затворени очи:

— Та значи ти си от този край. Може би ще ни разкажеш нещо повече за златото на Мондрагон.

Вандеруогън изръмжа.

— Какво злато? — попита Карсън.

Тримата го изгледаха изненадано.

— Не си ли чувал легендата? — обади се Сингър. — И този човек твърди, че е от Ню Мексико! — Той бръкна в една хладилна чанта с две ръце и извади няколко бири. — Това трябва да се полее.

Раздаде бирите на събеседниците си.

— О, не! — възкликна Вандеруогън. — Не искам пак да слушам тази приказка.

— Карсън не я е чувал — възрази Харпър.

— Легендата гласи — започна важно Сингър, — че към края на седемнайсети век в Санта Фе живеел богат търговец на име Мондрагон. Инквизицията го обвинила във вещерство и го затворили. Мондрагон знаел, че го чака смъртно наказание и успял да се измъкне с помощта на слугата си, Естебанико. Търговецът притежавал някои мини в планините Сангре де Кристо, в които работели роби индианци. Доходоносни мини, казват, вероятно златни. И тъй, като се измъкнал от Инквизицията, върнал се в имението си, изкопал златото от скривалището му, натоварил го на едно муле и заедно със слугата си потеглил по Камино Реал. Сто кила злато, само толкова можел да натовари на едно муле. След няколко дни в пустинята Хорнада им свършила водата. Затова Мондрагон изпратил Естебанико с един мях за вода и останал да пази коня си и мулето. Слугата открил едно изворче на около ден път, напълнил мяха и препуснал обратно. Когато се върнал на мястото, където бил оставил господаря си обаче, Мондрагон го нямало.

Харпър го прекъсна и продължи разказа:

— Когато Инквизицията научила какво е станало, започнала преследване. След около седмица в полите на Маунт Драгън открили мъртъв кон, вързан за един стълб. Коня на Мондрагон.

— При Маунт Драгън ли? — попита Карсън.

Сингър кимна:

— Камино Реал, или Испанският път, минавал точно през сегашното място на лабораторията, в основата на Маунт Драгън.

— И така — продължи Харпър, — търсили Мондрагон навсякъде. На петдесетина метра от мъртвото животно намерили скъпия му жакет. Колкото и да търсели обаче, никога не успели да открият нито следа от Мондрагон, нито от мулето със златото. Един свещеник поръсил светена вода около Маунт Драгън, за да заличи злото на Мондрагон, след това издигнали голям кръст на върха на планината. Това място станало известно като Ла Крус де Мондрагон, Кръстът на Мондрагон. По-късно, когато американците започнали да използват Испанския път, изкривили наименованието на Маунт Драгън.

— Като малък съм чувал много разкази за заровени съкровища — каза Карсън. — Всичките са пълни измислици, като сини кърлежи по червен попетник.

Харпър се изсмя:

— Сини кърлежи по червен попетник! Радвам се да видя и друг с чувство за хумор тук.

— Какво е червен попетник? — поинтересува се Вандеруогън.

Харпър се захили още по-звучно:

— Ах ти, Андрю, нещастен неграмотен янки, това е куче, което пази кравите. Тича по петите им, затова му викат попетник. Както когато ловиш теле с въже. — Той завъртя ръка над главата си, сякаш хвърля ласо. — Радвам се, че сред нас има поне още един, запознат с истинските неща от живота.

Карсън се усмихна:

— Като деца често ходехме да търсим имането на Адамс. Ако се вярва на приказките, в този щат има повече заровено злато, отколкото във Форт Нокс^[4].

Вандеруогън изсумтя:

— Това е думата: „ако вярваме на приказките“. Харпър е от Тексас, водещия производител и разпространител на бабини деветини. Хайде, мисля, че е време да поплуваме.

Той заби празната кутия от бирата си в пясъка и се изправи.

— И аз съм на това мнение — обяви Харпър.

— Хайде, Гай! — подвикна Сингър, докато вървеше с колегите си към металния резервоар.

— Сега идвам.

Тримата се качиха по дървената стълба и се цамбурнаха един връз друг в импровизирания басейн. Карсън допи бирата си и остави кутията встрани. Не можеше да повярва на очите си: да седи насред пустинята Хорнада на неколкостотин метра от епицентъра на първия ядрен взрив и да гледа как някои от най-способните молекулярни биолози в света се цамбуркат в ръждясал контейнер като малки деца. Точно тази нереалност сякаш му действаше като наркотик. Сигурно така се бяха чувствали работещите по проекта „Манхатън“. Той се съблече по бански и се излегна; за пръв път от няколко дни почувства, че се отпуска.

След няколко минути безпощадната жега го принуди да се изправи и да потърси друга бира в хладилната чанта. Докато я отваряше, чу смеха на Де Вака. Тя стоеше до контейнера и разговаряше с неколцина други лаборанти. Белият й бански бе в пълен контраст с мургавата й кожа. Тя не обръщаше никакво внимание на Карсън.

Към групичката около Де Вака се присъедини друг мъж. Карсън го позна по типичното накуцване — беше Майк Мар, заместник-началникът на охраната. Мар заговори Де Вака. Изведнъж се приближи и пошушна нещо на ухото й. Лицето й внезапно помръкна и тя се отдръпна рязко. Мар отново заговори. Неочаквано Де Вака му зашлеви плесница. Ударът проехтя в пустинята. Мар се дръпна рязко, черната му каубойска шапка падна на земята. Той се наведе да си я вземе; сега Де Вака заговори, по лицето й се четеше презрение. Карсън не можеше да чуе думите й, но лаборантите около нея избухнаха в смях.

По лицето на Мар обаче се изписа обезпокоително изражение. Той присви очи, приятелската му усмивка бе изчезнала. Той си нахлупи демонстративно шапката, без да сваля поглед от Де Вака. След това бързо се извърна и се отдалечи от групичката.

— Истинска бомба, а? — подсмихна се Сингър, който междувременно се беше върнал при шезлонгите и бе проследил погледа на Карсън.

Карсън си даде сметка, че директорът не е станал свидетел на разигралата се преди малко сцена.

— Знаеш ли — продължи Сингър, — отначало я назначихме в медицинската служба, една седмица преди теб. Майра Ресник обаче, лаборантката на Бърт, напусна. Като имах предвид препоръките на Сусана, реших, че ще се справи много добре с работата. Надявам се да не съм сгрешил.

Той подхвърли едно камъче в скута на Карсън.

— Какво е това? — попита младият учен. Камъчето беше зеленикаво и прозрачно.

— Атомно стъкло. Бомбата от „Тринити“ е стопила пясъка около епицентъра, превърнала го е в това. Вече се е позагубило, но от време на време намираме по някое парче.

— Радиоактивно ли е? — попита плахо Карсън.

— Не особено.

— Не особено — намеси се Харпър; бръкна си с малкия пръст в ухото, за да го почисти от водата. — Ако бях на твое място и исках да имам деца, Карсън, щях да го държа по-далечко от възпроизводителните си органи.

Вандеруогън поклати глава:

— Ах ти, Харпър, циничен мръсник.

— Тези двамата са много добри приятели — обясни Сингър на Карсън. — Макар че по нищо не личи.

Карсън му подхвърли стъкълцето.

— Между другото, как започна в „Джиндайн“? — поинтересува се той.

— Бях професор по биология в Калифорнийския технически университет. Мислех, че съм стигнал върха на кариерата си. Тогава се появи Брент Скоупс и ми предложи да се заема. „Маунт Драгън“ прекратяваше с военните поръчки и той си търсеше директор.

— Доста рязка промяна след университета.

— Беше ми нужно малко време да се нагодя. Винаги съм смятал учените от частните фирми за по-долна проба хора. Скоро обаче осъзнах мощта на пазара. Тук вършим невероятна работа, не защото сме по-умни, а защото печелим много повече пари. Никой университет не може да си позволи лаборатория като „Маунт Драгън“. В Калифорния изследвах конюгацията при бактериите. Сега се занимаваме с изключително авангардни изследвания, които могат да спасят милиони животи. — Сингър допи бирата си. — Превъзпитаха ме.

— Аз се превъзпитах, когато ми казаха заплатата — намеси се Харпър.

— Трийсет хиляди — поясни Вандеруогън, — след шест или осем години обучение след дипломирането. Можеш ли да повярваш?

— В „Бъркли“ — продължи Харпър — всичките ми предложения за нови изследвания трябваше да минават през онзи продажен чиновник, завеждащия катедра. Това изкопаемо постоянно мърмореше за намаляване на разходите.

— Да работиш за Брент е коренно различно — добави Вандеруогън. — Той разбира нуждите на науката и на учените. Не се налага нито да обяснявам, нито да доказвам нещо. Ако ми потрябва нещо, просто му пиша и той го доставя. Имаме късмет, че сме попаднали тук.

Харпър кимна:

— Дяволски късмет.

„Поне за едно нещо са съгласни“ — помисли си Карсън.

— Радваме се, че си сред нас, Гай — заяви накрая Сингър.

Вдигна бирата си за наздравица. Другите последваха примера му.

— Благодаря.

Карсън се усмихна широко. Запита се по каква прищявка на съдбата е попаднал сред богопомазаните в „Джиндайн“.

Левин седеше в кабинета си и слушаше в унес през отворената врата как секретарят му Рей говори по телефона в другата стая.

— Съжалявам, скъпа — казваше Рей. — Кълна ти се, че си мислех, че каза театъра на Бойлстън Стрийт, не на Братъл…

Последва мълчание.

— Кълна се, бях разбрал Бойлстън. Не, чаках те, на входа. На театър „Бойлстън“, разбира се! Не, чакай, задръж. Скъпа, не…

Рей изруга и затвори.

— Рей? — извика го Левин.

— Да?

Рей се показа на вратата, заглаждаше косата си назад.

— На Бойлстън Стрийт няма никакъв театър.

По лицето на секретаря се изписа разбиране:

— А, затова, значи, затвори.

Левин се усмихна и поклати глава:

— Помниш ли онази жена, която ми се обади за предаването на Сами Санчес? Искам да я уведомиш, че ще участвам. Мога да се явя, когато кажат.

— Аз ли? Ами Тони Уилър? Няма да й хареса…

— Тони няма да одобри. Тя не харесва тези телевизионни предавания.

Рей вдигна рамене:

— Добре, щом искате. Нещо друго?

Левин поклати глава:

— Засега не. И в бъдеще си измисляй по-правдоподобни извинения. И затвори вратата, ако обичаш.

Рей се върна в приемната. Левин погледна часовника си, вдигна телефона за десети път този ден и заслуша. Този път чу това, което очакваше — сигналът за свободно се беше сменил с по-бързи пиукания. Левин бързо затвори, заключи вратата и свърза компютъра в телефонния изход. След трийсет секунди на екрана се появи познатата картинка.

Проклет да съм, ако това не е добрият професор — изписа се на монитора. — Как е моят подъл, лош татко?

„Мим, какви ги приказваш?“ — написа Левин.

Падаш ли си по Елмор Джеймс?

„Никога не съм го чувал. Получих съобщението ти. Какво ново?“

Добра и лоша новина. Прекарах няколко часа в ровене из мрежата на „Джиндайн“. Неизбродими дебри. Суперкомпютри, сателити, оптични кабели. Впечатляваща архитектура. Станах специалист. Сега мога да развеждам туристи из системата.

„Това е добре.“

Да. Лошата новина е, че системата е като банков трезор. Няколко нива на защита, зад които седи Брент Скоупс. Само той може да ги преодолява и има достъп до цялата информация. Той е Големият брат, може да се разхожда където си поиска из системата.

„Това със сигурност не е проблем за теб, мим“ — написа Левин.

Имай милост! Как можа да си го помислиш? Мога да остана скрит, без да си давам много зор, да се вмъкна за няколко милисекунди тук, за няколко там. Проблемът е за ТЕБ, професоре. Да си вреш носа в специалния канал на „Маунт Драгън“, не е много обичайно начинание. Все едно двама Скоупсовци да се намърдат в мрежата. А това е много опасно, професоре.

„Обясни ми.“

Ама ти малоумен ли си? Ако той случайно реши да се свърже с „Маунт Драгън“, докато си в канала, може да не получи достъп. Тогава може би ще стартира някоя програма за проследяване и хитрият малък професор ще падне в капана, не мимът. ТОЧсТОУВ.

„Мим, знаеш, че не разбирам съкращенията ти.“

„Това е очевидно дори за човек с твоите оскъдни умствени възможности.“ Няма начин, професоре. Ще се наложи да съкратиш престоя си.

„Ами архива на «Маунт Драгън»?“ — написа Левин. — „Ако успеем да проникнем в него, нещата ще се ускорят значително.“

НН. Стегнат е по-здраво от корсета на английската кралица.

Левин си пое дълбоко въздух. Този мим беше непоносим. Как ли изглеждаше като човек? Без съмнение като типичен компютърен хакер: темерут с големи очила, лош футболист, без никакви приятели, онанист.

„Хей, мим, това не е в твой стил“ — написа той.

Не помниш ли? Аз съм крадецът на киберпространството, завирам се навсякъде. Скоупс е твърде умен. Помниш ли онзи негов проект, за който ти разправях? Програмира някакъв паралелен виртуален свят, за да прониква с негова помощ навсякъде в мрежата. Преди три години чете лекция на тази тема в Института за невробиокибернетика. Разбира се, аз проникнах в системата и източих записките и илюстрациите му. Много изпипано, наистина, голяма работа. Невиждано досега триизмерно програмиране. Както и да е, оттогава Скоупс му тури похлупак. В момента никой не знае докъде е стигнал с програмата и какво може да прави. Още тогава обаче показа доста тежка артилерия на лекцията си. Повярвай, този пич не е компютърен неграмотник. Открих личния му компютър и се изкуших да надникна, обаче се изплаших. Това е много нетипично за мен.

„Мим, много е важно да получа достъп до «Маунт Драгън». Знаеш с какво се занимавам. Можеш да ми помогнеш, за да осигурим един по-безопасен свят за децата си.“

Без игрички, мой човек! Едно нещо съм научил за толкова години. Мимът е най-важен. Останалият свят е като репей в опашката на помияр.

„Защо тогава изобщо ми помагаш? Спомни си, че ти пръв се свърза с мен.“

На екрана за известно време не се появиха букви.

Имам си причини. Мога обаче да се досетя за твоите. Правиш го заради делото. Този път не просто за пари, нали? Скоупс опитва да ти нанесе удар в гнездото ти. Ако успее, ще загубиш организацията, вестника, авторитета си. Малко избърза с обвиненията и сега със закъснение търсиш доказателства. Ц-ц, професоре.

„Прав си само наполовина“ — написа Левин.

Кажи ми тогава другата.

Левин се подвоуми с пръсти върху клавиатурата.

Професоре, да не ти напомням за двата стълба, на които се гради приятелството ни. Първо: аз никога не рискувам да се издам. И второ: скритите ми цели трябва да си останат скрити.

„В «Маунт Драгън» има нов служител“ — написа накрая Левин. — „Бивш мой студент. Мисля, че мога да разчитам на помощта му.“

Последва нова пауза. Накрая мимът написа:

Кажи ми името, за да уредя връзката.

„Гай Карсън.“

Професорче, ти си много сантиментален. А това е най-големият недостатък за един воин. Съмнявам се да успееш. Но ще ми е интересно да те наблюдавам: провалите са по-интересни от успехите.

Екранът потъмня.

Карсън стоеше нетърпеливо под съскащия дезинфекциращ душ, по стъклото на изолационния му костюм се стичаха жълти струйки отрова. Опита се да си набие в главата, че чувството на задушаване е само във въображението му. Той влезе в следващото помещение за изсушаване. Отвори се поредната врата; ослепителната бяла светлина на Камерата на смъртта го обля. Той натисна копчето на комуникационната уредба и обяви пристигането си:

— Карсън е вътре.

Преди него бяха влезли само един-двама учени, ако изобщо имаше някой, но тази процедура беше задължителна. Започваше да я изпълнява механично, но знаеше, че никога няма да свикне напълно.

Той седна на бюрото си и включи лаптопа. От слушалките на комуникационната система не се чуваше нищо — в Камерата явно нямаше почти никой. Той искаше да свърши малко работа и да провери съобщенията си, преди Де Вака да се появи.

Когато компютърът се стартира, на екрана се появи съобщение:

ДОБРО УТРО, ГАЙ КАРСЪН

ИМАТЕ НОВО ПИСМО

Той натисна с мишката върху иконата на електронната поща и на екрана се появиха следните думи:

Гай, какво ново със заразените маймуни? Нямам никакви сведения. Моля те, изпрати ми съобщение, за да го обсъдим.

Брент.

Карсън изпрати съобщение на Скоупс. Главният директор на „Джиндайн“ отговори веднага, сякаш го беше чакал:

Здравей, Гай! Какво става с шимпанзетата ти?

„Засега всичко е добре. И шестте са здрави и жизнени. Джон Сингър предложи при тези обстоятелства да съкратим периода на изчакване на една седмица. Днес ще го обсъдим с Розалинд.“

Добре, уведоми ме веднага за развоя на нещата. Не се притеснявай да прекъснеш заниманието ми, каквото и да правя в момента. Ако не можеш да ме откриеш, свържи се със Спенсър Феърли.

„Добре.“

Гай, подготви беловата на метода си? Веднага щом се уверим, че работи ефективно, искам да го разпространим за вътрешно ползване. Ще мислим и за публикация.

„Чакам само някои последни резултати, след това ще ви го изпратя.“

Докато течеше разговорът по мрежата, в лабораторията започнаха да идват нови хора и по системата за комуникация зазвучаха гласове.

— Де Вака е вътре.

— Вандеруогън — вътре.

Накрая:

— Брандън-Смит! — с типичния надменен тон.

Де Вака скоро се появи на вратата, мълчаливо включи компютъра си. Дебелият изолационен костюм скриваше формите на тялото й, което бе добре дошло за Карсън. Не му трябваше повече да се разсейва.

— Сусана, би ли пуснала една електрофореза на онези белтъци, за които говорихме вчера — помоли той с най-спокойния си тон.

— Разбира се.

— В центрофугата са, означил съм ги с М-едно до М-три.

От това поне беше доволен: Де Вака бе много добра лаборантка, може би най-добрата в целия институт. Истинска професионалистка… стига да не я ядосаш.

Карсън нанесе последните поправки в протокола за метода си. Съставянето му беше отнело почти два дни и той бе доволен от резултата. А това, че Скоупс иска толкова бързо да го разпространи сред другите си подчинени, го изпълваше с гордост. Около обяд Де Вака му показа снимките на теловете от електрофорезата. Карсън ги погледна и настроението му се подобри още повече: резултатите отново потвърждаваха успеха му.

Внезапно на вратата се появи Брандън-Смит:

— Карсън, имаш мъртва маймуна.

Той я изгледа изумено. Не беше възможно. Едва намери глас да попита:

— От x-flu или?

— И още как — обяви с наслада тя; погали несъзнателно бедрото си. — Добър знак, уверявам те.

— Коя?

— Мъжката. Зет–девет.

— Няма и една седмица.

— Знам. Доста си се постарал.

— Къде е?

— Още е в клетката. Ела да ти го покажа. Освен краткия период има и някои други необичайни признаци, които трябва да видиш.

Карсън се изправи на треперещите си крака и я последва към зверилника. Невъзможно беше причината да е x-flu. Сигурно бе нещо друго. Мисълта за реакцията на Скоупс при това развитие на нещата не му даваше мира.

Брандън-Смит отвори вратата на зверилника и му даде знак да я последва. Влязоха и отново около тях се разнесоха писъци и думкане.

Филсън седеше на бюрото си в дъното на помещението и нагласяше някакъв инструмент. Изправи се и се обърна към новодошлите. На Карсън му се стори, че забелязва весели искри в очите му. Гледачът на маймуните отвори вратата към манипулационната и посочи нагоре.

Зет–девет беше на най-горния ред, в клетка, обозначена с жълтия знак за опасни микроорганизми. Самата маймуна не се виждаше отдолу. Останалите пет шимпанзета в по-долните клетки изглеждаха напълно здрави.

— Какво е странното по-точно? — попита Карсън.

— Виж сам — отвърна Брандън-Смит.

Отново прокара бавно ръце по бедрата си. Неприятен жест. Напомняше на Карсън за действията на умствено изоставащ човек.

Към горния ред клетки бе прикачена метална стълба, изолирана с бяла гума. Карсън я премести неохотно до клетката на мъртвата маймуна. Филсън и Брандън-Смит го наблюдаваха отдолу. Той надникна в клетката. Шимпанзето лежеше безжизнено, сгърчено в последна агония. Целият му череп се беше пукнал по шевовете, на места се показваха парчета сиво вещество. Дъното на клетката бе мокро, вероятно от цереброспинална течност.

— Мозъкът му е експлодирал — обясни Брандън-Смит, без да я питат. — Тук явно си имаме работа с особено вирулентен щам, Карсън.

Карсън заслиза по стълбата. Брандън-Смит стоеше със скръстени ръце и го гледаше. През стъклото на защитния костюм се виждаше подигравателната й усмивка. Той спря на средата на стълбата. Нещо (не можеше да определи какво) не беше наред. Изведнъж си даде сметка, че вратата на една клетка от втория ред е открехната и три космати пръста стискат решетката и я бутат навън.

— Розалинд! — изкрещя той, натискайки отчаяно копчетата на комуникационната система. — Отдръпни се от клетките!

Тя го погледна удивено. Филсън се заоглежда тревожно. Всичко стана много бързо: от клетката се показа космата ръка, последва зловещ звук на разкъсване. Карсън забеляза пръстите на шимпанзето, странно наподобяващи човешки, да стискат голямо парче гума. Погледна с ужас Брандън-Смит — в изолационния й костюм зееше дупка, отдолу се виждаха къси панталони, под които висяха надиплени гънки тлъстина. По кожата й имаше три драскотини; от тях бързо потече кръв.

За момент и тримата застинаха.

Маймуната изскочи от клетката, закрещя триумфално и заразмахва парчето гума като трофей. Изтича в основното помещение на зверилника и изчезна през отворената врата в коридора.

Брандън-Смит запищя. Викът й се чуваше приглушено, сякаш от огромно разстояние. Филсън стоеше неподвижно, смразен от ужас.

Брандън-Смит явно напипа копчето на комуникационната система и писъците й проехтяха оглушително в ушите на Карсън. Без да слиза от стълбата, той натисна своето копче и закрещя с все сила, за да я надвика:

— Опасност втора степен! Нарушение на изолацията, Брандън-Смит, изолатора за животните!

Опасност втора степен означаваше контакт на член от персонала със смъртоносен вирус. Това, от което най-много се бяха страхували. Карсън знаеше, че правилата за действие при такива ситуации са много строги: автоматично заключване на цялата Камера, пълна карантина. Бяха го тренирали неведнъж. Брандън-Смит осъзна какво я чака, откачи се от дихателния маркуч и побягна.

Карсън скочи от стълбата и се втурна след нея. Спря за кратко, за да откачи своята тръба, и изскочи от помещението покрай вцепенения Филсън. Настигна Брандън-Смит при заключената врата на изхода. Тя пищеше и удряше с юмруци солидния метал. Камерата се беше заключила автоматично.

Де Вака се появи зад гърба му.

— Какво става? — попита.

В този момент коридорът се изпълни с учени.

— Отворете вратата! — пищеше Брандън-Смит по комуникационната уредба. — О, Господи, моля ви, отворете вратата!

Тя се отпусна на колене и захлипа.

Включи се сирена, нисък, монотонен звук. В другия край на коридора започна раздвижване. Карсън надникна над главите на останалите учени и забеляза други фигури с изолационни костюми да приближават откъм аварийния изход на долното ниво — служителите от охраната. Бяха четирима, с червени костюми, малко по-обемисти от нормалните, с допълнителен запас от въздух. Въпреки че Карсън знаеше за аварийната станция на охраната на долния етаж, бързината, с която дойдоха, го удиви. Двама от тях носеха пушки с рязани цеви, другите държаха някакви странни криви приспособления с гумени дръжки.

Брандън-Смит действаше светкавично бързо. Тя изблъска другите учени и се втурна покрай пазачите в опит да избяга. Един от охраната падна и изстена от болка. Друг обаче се извъртя бързо и я сграбчи. Двамата се стовариха тежко на земята, Брандън-Смит запищя и отчаяно се опита да се освободи. Докато се боричкаха, друг пазач се приближи и допря странното си приспособление до стъклото на костюма й. Проблесна синя светлина, Брандън-Смит се сгърчи и застина, писъците й секнаха. По комуникационната система вече можеха да се чуят и други гласове.

Един от пазачите се изправи, трескаво заопипва изолационния си костюм.

— Дебелата свиня ми скъса костюма! — чу виковете му Карсън. — Не мога да повярвам…

— Млъквай, Роджър — прекъсна го задъхано друг.

— Няма начин да ме поставят под карантина. Не е моя вината… Господи, какво правиш?

Другият вдигна пушката си:

— И двамата отивате. Веднага!

— Чакай, Франк, не можеш…

Другият пазач вкара патрон в цевта.

— Мамка ти, Франк, недей — проплака Роджър.

Откъм аварийната станция на охраната се появиха още трима пазачи.

— И двамата да се карантинират — нареди Франк.

Изведнъж Карсън чу гласа на Де Вака:

— Гледайте, повърнала е. Ще се задуши. Свалете й шлема.

— Не и преди да я карантинираме — тросна се пазачът.

— Как пък не. Тази жена е тежко ранена. Има нужда от лечение. Трябва да я изкараме оттук.

Пазачът се огледа и забеляза Карсън:

— Хей! Карсън! Размърдай се и помогни!

— Гай — заговори Де Вака по-спокойно. — Розалинд може да умре, ако я оставим така.

Сега и малкото учени, работещи в по-отдалечени райони на Камерата, бяха дошли. Всички наблюдаваха спора. Карсън остана неподвижно, гледаше ту Де Вака, ту пазача.

Де Вака рязко избута човека от охраната. Наведе се над Брандън-Смит, вдигна главата й и надникна през стъклото на шлема й.

Вандеруогън заговори:

— Аз съм за изкарването им оттук. Не можем да ги затворим в клетки като маймуни. Нечовешко е.

Настъпи напрегнато мълчание. Служителят на охраната се подвоуми, явно не знаеше как да се оправи с учените. Вандеруогън се приближи и започна да разкопчава шлема на Брандън-Смит.

— Господине — обади се накрая пазачът, — заповядвам веднага да се отдръпнете.

— Върви по дяволите — сряза го Де Вака и се зае да помага на Вандеруогън със свалянето на шлема и почистването на устата на Брандън-Смит от повърнатото.

Дебелата жена се закашля, после отвори очи.

— Виждате ли? Щеше да се задуши. Щяхте да загазите. — Де Вака се обърна към Карсън: — Ще ни помогнеш ли да я изнесем?

— Сусана, знаеш правилата — заговори спокойно той. — Помисли. Може да се е заразила. Може вече да е болна.

— Това не е сигурно! — тросна се тя, изправи се и го погледна сурово. — Не е доказано при хора.

Друг учен излезе напред:

— Можеше някой от нас да е на нейно място. Аз ще помогна.

Брандън-Смит се съвземаше от електрошока, по тлъстата й брадичка се стичаше стомашен секрет, ръката й изглеждаше невероятно малка в дебелия изолационен костюм.

— Моля ви — чу гласа й Карсън. — Моля ви, изкарайте ме оттук.

В дъното на коридора се появи друг пазач с пушка.

— Не се тревожи, Розалинд — успокои я Де Вака. — Ще те изведем. — Погледна Карсън: — Говориш като обикновен убиец. Искаш да я оставиш в ръцете на тези свине. Hijo de puta!^[5]

По комуникационната система прогърмя гласът на Сингър:

— Какво става в тая Камера? Защо никой не ме е уведомил? Искам незабавно…

Гласът му внезапно бе прекъснат и по микрофона прозвуча глас с насечен британски акцент, който Карсън предположи, че принадлежи на Най:

— При авария от втора степен началникът на охраната може, по свое усмотрение, да изземе командването от директора. В случая аз го правя.

— Господин Най, докато не бъда осведомен за сериозността на ситуацията, не давам властта си на никого.

— Изключете доктор Сингър от системата — нареди хладно началникът на охраната.

— Най, за Бога… — чу се гласът на Сингър, преди рязко да го прекъснат.

— Изолирайте незабавно двете заразени лица! — нареди Най.

Заповедта му, изглежда, разсея съмненията на пазачите. Един пристъпи напред и изръга Де Вака с приклада на пушката си. Тя залитна назад. Пазачът вдигна оръжието, готов да удари пак. Карсън излезе напред със стиснати юмруци и пазачът насочи приклада към гърдите му. Карсън го погледна в лицето и с изненада установи, че това е Майк Мар. По устните на Мар заигра тънка усмивка, очите му се присвиха.

Гласът на Най отново прогърмя по уредбата:

— Всички да останат на място, докато охраната отведе двете лица в изолатора. Всяко неподчинение ще бъде наказвано със смърт. Няма да повтарям предупреждението.

Двама пазачи вдигнаха Брандън-Смит на крака и я поведоха, друг се зае с колегата си с разкъсания костюм. Останалите пазачи заедно с Мар останаха да наблюдават учените.

Скоро двамата задържани изчезнаха в дупката към долния етаж. Карсън знаеше къде ги водят — към една тясна килия под изолатора за животните. Там щяха да останат през следващите деветдесет и шест часа, през цялото време кръвта им щеше да бъде изследвана за антитела срещу x-flu. Ако дотогава резултатите им останат отрицателни, щяха да ги преместят в лечебницата за едноседмичен срок на наблюдение; а ако в кръвта им се появят антитела срещу вируса, трябваше да прекарат останалата, кратка част от живота си, в изолатора, да станат първите човешки жертви на новата болест.

Гласът на Най отново прозвуча по уредбата:

— Мендъл, занеси в изолатора нов шлем и възстанови целостта на костюмите. Доктор Грейди ще се погрижи за раните на пострадалите и ще им вземе кръв. Няма да евакуираме Ниво 5, докато целостта на всеки, повтарям, на всеки костюм не бъде проверена.

— Убиец — изсъска Де Вака в общия канал.

— Всеки, който окаже съпротива, ще бъде затворен в изолатора за карантинния срок. Херц, намери избягалото животно и го убий.

— Слушам, сър.

Лекарят на института, доктор Грейди, се появи в дъното на коридора с червен изолационен костюм и голяма метална кутия. Изчезна в тунела към долното ниво.

— Сега ще проверим всички по азбучен ред — долетя гласът на Най. — Веднага щом напуснете района, моля, явете се в главната заседателна зала за инструктаж. Баркли, излезте през дезинфекционното помещение.

Ученият на име Баркли огледа колегите си и бързо се вмъкна през вратата.

— Следва Карсън — чу се гласът на Най след половин минута.

— Не — възрази Карсън. — Не е честно. Въздухът в костюмите ще свърши след броени минути. Жените трябва да се евакуират първи.

— Карсън да излезе — спокойно, но със заплашителна нотка повтори началникът на охраната.

— Стига глупости — изсъска Де Вака, която седеше до него и притискаше корема си. — Изчезвай.

Карсън се подвоуми, после влезе в дезинфекционното помещение. От другата страна го чакаше пазач с изолационен костюм. Прегледа неговия, после прикрепи тънък маркуч за дихателната му клапа.

— Ще проверя костюма за течове — обясни.

Чу се съскане и Карсън усети налягането на въздуха в костюма да се увеличава, ушите му изпукаха.

— Чист — заяви пазачът и Карсън пристъпи към дезинфекционния душ.

Когато излезе в съблекалнята, забеляза, че Баркли е напълнил гащите. Обърна му гръб и се зае със събличането.

Тъкмо беше прибрал костюма си, когато Де Вака се появи от Камерата на смъртта. Тя смъкна шлема си.

— Чакай, Гай. Искам да ти кажа…

Карсън излезе, без да я дочака да се доизкаже и се запъти към заседателната зала.

След час всички се бяха събрали. Най стоеше до голям видеоекран, а Сингър — до него. Майк Мар стоеше опрян на стената, дъвчеше небрежно дъвка и вяло наблюдаваше учените. В залата цареше атмосфера на страх и объркване. Без никой да продума, лампите загаснаха и на екрана се появи Скоупс.

— Няма нужда да ми обяснявате какво е станало — заговори той. — Всичко е записано от видеокамерите.

В залата настъпи пълна тишина; очите на Скоупс зашариха наляво-надясно зад дебелите лещи на очилата му, сякаш оглеждаше присъстващите.

— Някои от вас много ме разочароваха — продължи. — Знаете много добре правилата. Тренирали сте спешните ситуации десетки пъти.

Обърна се към Сингър:

— Джон, знаеш правилата по-добре от всеки друг. Не трябваше да се бъркаш на господин Най. Бил е напълно прав да поеме нещата в свои ръце. В такива ситуации няма място за разногласия в ръководството.

— Разбирам — отвърна спокойно Сингър.

— Сигурен съм. Сусана Кабеса де Вака?

— Какво — тросна се тя.

— Защо наруши разпоредбите и се опита да изкараш Брандън-Смит от Ниво–5?

— За да получи медицинска помощ в лечебницата и да не я заключват в клетка като животно.

Скоупс я изгледа мълчаливо. Накрая попита:

— А ако случайно е заразена с x-flu? Какво тогава? Ще й спасиш ли живота с тези лекарски грижи?

Скоупс отново замълча. След няколко минути въздъхна дълбоко:

— Сусана, ти си микробиолог. Няма нужда да ти чета лекции по епидемиология. Ако беше изкарала Розалинд от Ниво–5 и ако е заразена, можеше да предизвикаш избухването на невиждана в историята на човечеството епидемия.

Де Вака запази мълчание.

— Андрю? — обърна се Скоупс към Вандеруогън. — Такава епидемия ще порази всички: деца, юноши, бременни, хора в разцвета на силите си, бедни и богати, лекари и медицински сестри, селяни и свещеници, на ред. Хиляди, може би милиони хора щяха да загинат, може би… може би дори милиарди.

Скоупс говореше съвсем тихо. Отново замълча, за да придаде тежест на думите си.

— Прекъснете ме, ако греша.

Никой не проговори, отново настъпи дълго мълчание.

— По дяволите! — изрева неочаквано той. — Има основателни причини в Ниво–5 да действат такива правила. Вие работите с най-опасния микроб на света. Съществуването на целия човешки род зависи от вас. А вие едва не се провалихте.

— Съжалявам — промълви Вандеруогън. — Действах, без да мисля. Знаех само, че можеше аз…

— Филсън! — прекъсна го рязко Скоупс.

Гледачът на животните се приближи до екрана, ръцете му трепереха нервно, увисналата му долна устна беше мокра.

— Твоята небрежност причини невъобразими вреди. Освен това не си изрязал ноктите на животните в изолатора въпреки изрично записаното в правилника. Уволнявам те, разбира се. Освен това ще заведа дело срещу теб. Ако Брандън-Смит умре, смъртта й ще тежи на твоята съвест. Накратко, наказателните, финансовите и моралните последствия от небрежността ти ще те преследват докато си жив. Мар, погрижи се Филсън незабавно да бъде изведен от границите на комплекса и да бъде оставен в Енгъл, откъдето сам да си търси превоз към къщи.

Майк Мар се ухили доволно и пристъпи към изпълнение на задачата.

— Господин Скоупс… Брент… моля ви — проплака Филсън; Мар го сграбчи грубо и го повлече към вратата.

— Сусана — продължи Скоупс. Де Вака запази мълчание.

Скоупс поклати глава:

— Не искам да те уволнявам, но ако не осъзнаеш грешката си, ще се наложи. Опасността е прекалено голяма. Тук е заложен не един човешки живот. Разбираш ли?

Де Вака сведе глава:

— Разбирам.

Скоупс се обърна към Вандеруогън:

— Знам, че със Сусана сте действали така от хуманни подбуди, но при работата с такъв опасен вирус трябва да има по-строга дисциплина. Спомни си Библията: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го.“^[6] Не можем да позволим на такива чувства, независимо колко са хуманни, да ни тласкат към фатални грешки. Вие сте учени. Последствията от този инцидент, ако има такива, ще се отразят и върху възнаграждението ти.

— Слушам, сър — отвърна Вандеруогън.

— И на твоето, Сусана. През следващите шест седмици ще бъдете под пълно наблюдение.

Тя кимна.

— Гай Карсън.

— Да?

— Много съжалявам, но експериментът ти явно се оказа неуспешен.

Карсън не отговори.

— Но се гордея с теб заради действията ти тази сутрин. Можеше да се присъединиш към усилията за освобождаването на Брандън-Смит, но не го направи. Успя да запазиш самообладание и способността си да разсъждаваш.

Карсън запази мълчание. Беше действал, както смяташе за правилно. Думите на Де Вака, когато го нарече убиец, обаче все още звучаха в ушите му. Хвалбите на Скоупс пред всички го караха да се чувства неловко.

Скоупс въздъхна. След това се обърна към всички:

— Розалинд Брандън-Смит и Роджър Черни ще получат най-доброто възможно лечение. Костюмите им са запечатани отново и те са настанени в удобни помещения. Трябва да останат в изолация деветдесет и шест часа. Всички знаете правилата и причините за тези мерки. Ниво–5 ще остане затворено за всички освен за охраната и медицинския персонал до изтичане на карантинния срок. Има ли въпроси?

Всички мълчаха.

— Ако се окажат x-flu-позитивни… — започна някой.

По лицето на Скоупс се изписа траурно изражение:

— Не искам да мисля за тази възможност.

Екранът изгасна.

— Легни да поспиш, Гай. Няма какво повече да се направи.

Сингър седеше на един стол в стаята за наблюдение и се взираше в черно-белите монитори пред себе си. През последните трийсет и шест часа Карсън не преставаше да се връща отново и отново в помещението, сякаш с помощта на волята си можеше да спаси двамата си колеги в изолатора. Той взе лаптопа си, каза довиждане на Сингър и излезе; запъти се към празните коридори на административния отдел. Невъзможно бе дори да мигне, затова реши да се качи във външните лаборатории.

Седна на голямата маса в едно от пустите помещения и отново започна да премисля целия експеримент от самото начало. Бяха му съобщили, че избягалото шимпанзе се оказало позитивно за x-flu. Ако опитите му бяха успешни, това нямаше да е така. На всичкото отгоре окуражителните писма от Скоупс бяха спрели. Карсън не беше оправдал очакванията.

И въпреки това методът му трябваше да проработи. Не виждаше никакви недостатъци в работата си. Всички предварителни изследвания бяха показали, че вирусът е изменен по желания начин.

Възможност 1: Допусната е случайна грешка.

Решение: Повтори експеримента.

Възможност 2: Доктор Бърт не е определил правилно гена.

Решение: Потърси друг ген, повтори експеримента.

Възможност 3: Шимпанзетата вече са били заразени с вируса.

Решение: Наблюдавай другите опитни животни.

Възможност 4: Вирусът е бил изложен на други мутагенни фактори.

Решение: Повтори експеримента при засилени мерки за запазване чистотата на културата.

Всичко се свеждаше до едно: повтори проклетия експеримент. Знаеше обаче, че резултатите ще са същите, защото нямаше да промени нищо в условията. Той отвори файла със записките на Бърт и започна да преглежда отново раздела за картирането на гена. Работата беше брилянтна, не се виждаха никакви пропуски. Все пак трябваше отново да прегледа данните. Може би трябваше сам да картира наново целия вирусен геном, но това щеше да му отнеме поне два месеца. Не можеше да си представи да прекара още два месеца заключен в Камерата на смъртта. Представи си Брандън-Смит в килията й дълбоко под земята. Спомни си кръвта от драскотините по бедрото й и удивеното й изражение. Спомни си как пазачите я бяха отвели пред погледа му.

От големия прозорец пред работната маса се откриваше гледка към пустинята. Това бе единственото му успокоение. От време на време той поглеждаше навън към огрените от следобедното слънце жълти пясъци.

— Гай — чу глас зад гърба си.

Беше Де Вака. Той се обърна. Тя стоеше на вратата по дънки и фланелка, с престилка, преметната през ръката.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита тя.

— Не.

— Виж. Извинявай, че те обидих в Камерата.

Той й обърна гръб. Разговорите с тази жена винаги завършваха зле за него. Тя се приближи.

— Дойдох да се извиня.

Той въздъхна:

— Приемам извиненията.

— Не мога да повярвам. Още ли ми се сърдиш?

Той се обърна към нея:

— Не е заради това, което ми каза в Камерата. Ти се хващаш за всяка моя дума.

— Говориш много глупости.

— Точно това имам предвид. Не си дошла да се извиниш, а пак да спориш.

Тя замълча. После се изправи:

— Поне можем да запазим добри колегиални отношения. Налага се. Средствата за психиатричната клиника ми трябват. Значи, експериментът пропадна. Нищо, ще повторим.

Беше застанала пред светлия прозорец, тъмните й очи сякаш го пронизваха, дългата й черна коса покриваше раменете й. Той затаи дъх, толкова беше красива. Гневът му веднага премина.

— Какво става между теб и Майк Мар? — попита той.

— Този мръсник ли? Умилква се около мен от самото ми пристигане. Сигурно си мисли, че никоя жена не може да устои на черните му ботуши и онова гърне, което носи на главата си.

— Ти доста лесно му устоя на Бомбения пикник.

Лицето й посърна.

— Да, а той е от хората, които не обичат да ги правят за смях. Сам видя как ме удари с приклада. Честно да ти кажа, нещо в него много ме плаши. — Тя рязко отметна косата си назад. — Хайде, да се заемаме за работа.

Карсън въздъхна дълбоко:

— Добре. Погледни какво съм си нахвърлил, помъчи се да измислиш други обяснения за провала.

Той бутна лаптопа си към нея и тя седна на съседния стол; зачете написаното на екрана.

— Имам идея — заяви след малко.

— Каква?

Тя написа:

Възможност 5: Вирусът е бил замърсен с друг щам или парчета ДНК.

Решение: Пречисти отново и повтори.

— Какво те кара да мислиш, че препаратът е бил замърсен?

— Просто е възможно.

— Но нали ги пречиствахме на електрофореза. Чисти са като моминска сълза.

— Казах, че просто е възможно. Не винаги може да се вярва на машините. Различните щамове много си приличат.

— Добре, добре, но преди това искам да прегледам отново бележките на Бърт за картирането на генома. Знам всичко наизуст, но просто искам пак да се уверя.

— Нека ти помогна. Може би заедно ще намерим нещо.

Двамата зачетоха мълчаливо.

Роджър Черни лежеше на кревата си в изолатора, Брандън-Смит седеше в противоположния ъгъл, нацупена както винаги. Мразеше тлъстото й туловище повече от всяко друго човешко същество на земята. Мразеше дебелия й изолационен костюм, мразеше пискливия й, насмешлив глас, мразеше звука от всяко нейно вдишване. Защото заради нея и той можеше да умре. Бесен беше, че го карат да лежи в една стая с нея. След като „Джиндайн“ имаше толкова пари, защо не бяха направили две изолационни камери? Защо го измъчваха в компанията на тази грозна дебелана, която по цял ден не спираше да мърмори? Принуждаваха го да наблюдава всичките й физиологични дейности: как яде, как спи, как разтоварва червата си, всичко. Беше непоносимо. И всичко бе толкова сложно — дори да се облекчи или да похапне според изискванията за стерилност. Само да се измъкне оттук, щеше да ги съди, докато свят им се завие — ако, разбира се, не направят някой наистина щедър жест, например сто хиляди долара премия. Трябваше да му осигурят по-здрав костюм. По правилника трябваше да е така. Какво от това, че сега им дадоха здрави костюми. Бяха го затворили заедно със собствената му убийца. Това бе подсъдно и те щяха да си платят.

На всичкото отгоре не му съобщаваха резултатите от кръвните изследвания. Щеше да разбере какво го чака едва след изтичането на деветдесет и шест часовия срок. Ако го освободят, значи беше чист. Ако не…

„По дяволите“ — помисли си той, не сто, двеста хиляди трябваше да му дадат, за да го умилостивят. Двеста и петдесет. Веднага щеше да си намери добър адвокат.

Часът бе десет. Лампите светеха слабо, явно не беше сутрин, а вечер. Това бе единственият начин да следи времето в затвора си. Спомни си единственото си посещение в болница преди десетина години. Спешна операция от апандисит. Тук беше като в болница, дори по-зле. Много по-зле. Тук се намираше на трийсет метра под земята, заключен в тясна килия, без никаква възможност да излезе, със съкафезничка, която… Той вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, това му помагаше да успокои нервите си.

Дишането му бавно се нормализира. Той се размърда и насочи дистанционното към телевизора, окачен на тавана. Да погледа поне някой сериал. Каквото и да било, само да не мисли за този затвор.

Нещо изпиука и една синя лампа на стената започна да мига. Чу се съскане на пневматичен механизъм и доктор Грейди се появи на входа, движеше се изключително тромаво в огромния червен гумен костюм.

— Пак съм аз — обяви безгрижно по уредбата. Първо взе кръв на Брандън-Смит през една запечатана дупка на ръкава на костюма й.

— Лошо ми е — захленчи дебеланата; все това повтаряше пред лекаря. — Вие ми се малко свят.

Лекарят провери температурата й на термометъра, стърчащ от костюма.

— Трийсет и седем! — обяви. — Това е от стреса. Опитай да се успокоиш.

— Главата ме боли — повтори тя за двайсети път.

— Рано е за нова доза тиленол. Потърпи още два часа.

— Ама главата ме боли сега.

— Може би половин доза — склони лекарят, зарови из куфарчето си и извади спринцовка.

— Само ми кажи, моля те, моля те, заразена ли съм — заплака тя.

— Още двайсет и четири часа. Още един ден. Засега си добре, Розалинд, много добре. Нали ти казвам, и аз не знам повече.

— Лъжеш. Искам да говоря с Брент.

— Успокой се. Не лъжа. Просто си малко напрегната.

Лекарят се приближи до Черни, който послушно протегна ръка, за да му вземат кръв.

— Нещо да направя за теб, Роджър?

— Не — отвърна Черни.

Знаеше, че дори да се измъкне от доктора, отвън чакаха двама негови колеги от охраната. Нямаше как да избяга.

Лекарят му взе кръв и излезе. Синята лампа престана да мига. Черни отново загледа телевизора, Брандън-Смит се отпусна на леглото и най-после заспа. В единайсет Черни изключи лампата.

Събуди се внезапно в два. В непрогледния мрак той с ужас усети нещо да мърда до леглото му.

— Кой е? — изкрещя и скочи.

Заопипва безрезултатно стената за ключа на лампата, отпусна ръка и си даде сметка, че Брандън-Смит е пропълзяла до леглото му.

— Какво искаш? — попита.

Тя не отговори. Трепереше леко.

— Остави ме на мира!

— Дясната ми ръка — проплака Брандън-Смит.

— Какво й е?

— Няма я. Събудих се и беше изчезнала.

В тъмното Черни напипа копчето на алармата и го натисна с все сила.

Брандън-Смит отстъпи, препъна се в леглото.

— Махай се! — изкрещя Черни; усети, че леглото му се клати.

— Сега лявата ми ръка изчезва — прошепна тя, гласът й звучеше странно завалено, цялото й тяло затрепери. — Много странно. Нещо ми пълзи в главата, като червей.

Тя замълча. Продължаваше да трепери. Черни долепи гръб до стената.

— Помощ! — закрещя в микрофона. — Някой да дойде!

Две крушки на тавана светнаха, стаята се изпълни с червеникаво сияние.

Изведнъж Брандън-Смит закрещя:

— Къде си? Не те виждам! Моля те, не ме изоставяй.

Черни чу странен звук като от разплискване на течност по комуникационната уредба. Вдигна очи и с ужас забеляза някаква сива пихтия от вътрешната страна на стъклото на шлема на Брандън-Смит. Тя остана права невероятно дълго време, крайниците й все още трепереха. После бавно се свлече върху леглото.

Бележки

[1] Северноамерикански пустинен храст, Prosopis pubescens. — Бел.прев. ↑

[2] Пръч такъв (исп.) — Бел.прев. ↑

[3] Обръщение на местното население в бившите британски колонии към белите заселници. — Бел.прев. ↑

[4] Златното хранилище на САЩ. — Бел.прев. ↑

[5] Копеле (исп.). — Бел.прев. ↑

[6] Евангелие на Матея, 5:29. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Забранена зона (2)

Метаданни

Данни

Забранена зона

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част първа

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Забранена зона (2)