Марин Ботунски
Ранни дългове (65) (книга първа)

„Адажио“ — трета поетическа книга на Яна Кременска

Току пред коледните и Новогодишни празници (2002 г.) на бял свят се появи стихосбирката „Адажио“ на талантливата поетеса Яна Кременска. След „Пастирка на звезди“ (ИК „Будилник“ — Враца, 1992) и „Събирай ме понякога от думите“ (BOLD Enterprises — Стара Загора, 1994), „Адажио“ е третата поетическа книга на Яна Кременска, една от най-оригиналните и с богато метафорично мислене авторки от ятото на някогашното Младежко литературно обединение „Околчица“. При нея няма образна криза и недостатъчност, случайни находки. Поезията й е водопад от метафорична образност, въпросът е коя от коя е по-пищна, по-дълбока, по-вярна, въпросът е за възможното успоредяване на чувство и мисъл. И точно както го е написала в стих, при нея

Сезоните на думите са хубави,

защото след цвета, завързват смисъл.

Преди години литературният критик Наташа Манолова, писа за получени по пощата стихове във в. „Народна младеж“: „Непознато, не срещано в печата име и стихове, които веднага те печелят с нещо напористо и свежо… Един характерен, искрен глас набира сили в младата ни лирика…“

Лиана Даскалова ще се отзове така: „Поезията на Яна Кременска прилича на песен — има своя музикалност, своя тоналност. Това градско чедо изповядва неочаквана близост с майката природа, държи се за нейната пола, гали се, не иска да се откъсне. И може би затова поезията на Яна Кременска е свежа, хубава като името й… Тя е млада и ние усещаме тази младост, нейното слънчево отношение към света, към хората. Готова е да начупи хоризонта, за да раздава обич, да предлага нежност в шепите си. Белият лист при нея не е бял, а цветен като цветните сънища и мечти. Толкова росна свежест има в тази поезия, че наистина сред словата откриваш ту щурче, свирещо на своя тънък летен лък, ту паяжинна нишка от стрък до стрък…“

Редакторката на нейната първа книга, поетесата Надя Попова отбелязва, че „Яна Кременска си дава сметка за сложността на живота, за илюзорността на хармонията, която уж е в нас и край нас, а всъщност все ни убягва.“ („… някъде дълбоко в мозъка ми се чупят стъклени мостове. Затягат се около мен оковите на земната ми същност“). Тя е проумяла, че „от пелин света горчи“, но ни говори… за радостта, за съпротивата на младата, жизнена личност, за нейните предизвикателства към рутинното и сковаващото… „Не ми завиждайте за любовта, която в думи съм превърнала“. Тук стигаме до разковничето, до вечното драматично противоречие, гениално изразено от Марина Цветаева: „Ибо раз голос тебе, поет, дан — остальное взято“. Това е проклятието на думите, на творческия импулс, на разяждащия червей, който никога не ти дава възможност да избегнеш самоанализа и разлагането на палитрата на отделните й цветове; не ти позволява да останеш до първичността на преживяването. Ето защо дръзналата да се провъзгласи за „пастирка на звезди“ не може да бъде само жена, просто езичница, и нейната молба към любимия „Само ме научи как да живея без да чакам и без да помня“, допълнена с изреченото в „Молитва II“: „Внимателно да гълтам дозите безочие. Да оцелея… Да не искам повече“ събуждат асоциацията за Далчевото „Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора“. Уви, невъзможно е.

Втората стихосбирка на Яна Кременска — „Събирай ме понякога от думите“ показа, че младата поетеса върви по възходящ път, а изводите и оценките от ранната й поява на поетическия небосклон са били верни. И в тези стихове го има особеното усещане за щастие, омесено в тънка печал и неопределима болка. Тя продължава да се самоотбранява достойно, като всяко стоварено щастие или нещастие върху деликатната й сетивност превръща в поезия.

„Адажио“, третата посока в поетическото саморазкриване на поетесата, е симптоматична — тя хем е доразвитие на започнатото в „Пастирка на звезди“ и „Събирай ме понякога от думите“, хем е разделна книга… Защото, ако се опрем на традиционната критика, тя е отново, и преимуществено, книга за любовта, но това е само първият пласт. Под основния текстови пласт текат буйни „други“ води. В тях се мие и извайва особен философски камък. В първия пласт уж нещата са дотукашните:

Лесно пях и пих, небетата

винаги ме заслужаваха.

(„С усмивчица“)

Или:

Тя не си мери думите,

непреднамерено хуква,

танцува неистово блус

в тишината на зениците ти…

(„Приказка“)

Или:

Ти свириш във тъмното

и светът се повтаря, разбира се…

Нищо ново под слънцето,

но точно сега

има смисъл да забравиш за другото

и за миг да повярваш,

че никой след теб

няма вече да свири.

Точно в този момент

светът си сверява часовника

по теб и по мен.

(„Адажио“)

Доразвитие, или част от дотукашното е и този, макар и прекрасен, текст из стихотворението „Пианисимо“:

И светят във очите ми кокичета,

а ти ги припознаваш със камелии

и ми разказваш нещо много есенно.

И се разтварям в теб. И пак сме цели.

И се живеем, и се потвърждаваме

във лудналата невъзможност на сезоните.

(„Пианисимо“)

Тази поезия е истинска и красива. Поезия на дълбоките чувства и ранимата чувствителност. Поезия, в която всеотдайността е взискателна. Но изведнъж в книгата зазвучават по-дълбоки, пресяти от живота истини. И колкото и да смятаме, че дълбоката мисъл може да нарани поетичността, тук се е получило обратно — самата поезия се е повдигнала на пръсти, очите са се вгледали и по-надалеч, и в по-дълбоки пластове, душата е преболедувала дребното, и късовете прозрения са обляни с особена светлина. Там, „в средата на много други измислици“ Яна Кременска признава: „и ме е страх от крехкостта на нещото“, и пита: „Забравили ли сме какво са съвести/ и още хиляди виновности…“. Там „в тъмното се галят/ омразата и любовта“, „… остриета/ режат залеза…“ Там:

Сезоните на думите са хубави,

защото след цвета, завързват смисъл.

И плод да се роди — ще го откъснат.

Или останал неоткъснат ще изгние

до много непотребната подкова,

останала от никой ненамерена.

(„Фламенко“)

Поетесата сама като че гори с „жаждата на огъня/ на онзи огън, тръгнал към морето,/ със мисълта да се удави…“

Ти знаеш, че гласът на тишината

е по-горчив от всички думи приживе,

но знаеш още, че горчивото

е сто пъти по-сладко от отровата —

от сладост да ти лепнат устните.

(„Рондо“)

Яна Кременска разтваря съмненията си в неверието на околния човек. Когато е сигурно, че „тук няма сигурност“, „и думите са казани на халост“, когато нещата от живота губят реалността си

И има живи мъртъвци, които

се търсят да се потвърдят в очите

на всичките себеподобни

и си вярват.

Тук има мъртъвци, които са забравили,

че някъде в небето има птици,

че птиците се връщат всяка вечер

във градовете си,

по своите дървета.

Как да се живее в свят, вторачен в невзрачното битие и забравил за птиците, песните, мечтата. Как да живее самата птица, която „много вярва в най-високото/ и винаги целта й е небето“?

Не искам да си само моя песен,

засвирена от луднали по лятото

щурци, и чучулиги, и светулки.

Сега ти подарявам всички думи,

и всичките морета, с всички риби.

Но във вълните жаждата ми хлипа

неутешимо по небетата.

Небетата на всички волни птици

безумно влюбени по най-високото.

(„Само думи“)

„В средата на много други измислици“ авторката някак естествено стига до „после“, до „след нас“.

А „после“ не е имало, защото

след нас са избуяли само плевели

и диви храсти…

(„Писмо“)

Поезията на Яна Кременска е красива, но и вътрешно подредена и дълбока.

И съм си аз, и сигурно съм хубава,

защото се оглеждам във очите ти

и помирявам себе си със твоите желания.

(„Без повод“)

И към финала на книгата, в стихотворението „Същото е“, може би и без да е търсено съзнателно, Яна Кременска е успоредила и събрала дотукашните си поетически усилия, събрала е „Пастирка на звезди“, „Събирай ме понякога от думите“ и „Адажио“, дотукашните трепети и болки на оголените сетива:

Сгушвам се в гнездо на облак,

ще поплача тихо…

Свършиха се думите за стихове.

Пиша вятъра,

Заплитам го в косата

на небето.

А небето се целува със земята.

като в театър.

……

Същото е, като утре,

като после, като винаги…

Същото е, ще кажа аз на младата и пренадарена от природата поетеса Яна Кременска, като живота. Със адските му тревоги, тъги и неволи, с безпътието понякога, но и с безкрайната му красота, на която толкова рядко хората обръщат внимание, забравяйки, че възможността да я откриват и да й се радват се дава в един единствен, еднократен човешки живот.

Завършвайки си позволявам да твърдя, че Яна Кременска е един от редките и прекрасни цветове на българската поезия. И дано Бог и тя самата го опазят, за радост на ония души, сърца и умове, които в крехката и възвишена лъчезария на поезията намират ориентири в пътя и опора за съществуването.