Марин Ботунски
Ранни дългове (45) (книга първа)

Облъхнати от поетична красота

Надя Кехлибарева е поетеса, чието лирично светоусещане, чистота на поетическия рисунък, голямото й и с тънка чуваемост за тревогите и радостите на обикновения човек сърце ме привличаха от ранната младост.

Нейните пейзажни стихотворения пленяваха с неочакваната си красота, с вярно доловения детайл, с художническия усет и мярка. Още тогава тя завоюва своя територия, малка, ала прекрасна територия в българската поезия, посветена на морето.

Беше отзивчив млад творец и на нашите повиквания се отзоваваше с искреност и без превземки. Помня, в пролетта на 1963 г. Надя Кехлибарева обикаляше градовете и селата на Врачански окръг. Някъде в края на гостуването й с артиста Георги Горанов я заведохме в пещерата „Леденика“. Притеснявахме се — вътре беше хлад, Надя бе леко облечена, а тя като малка магьосница обикаляше „Голямата зала“, не криеше удивлението си от подземната красота, рецитираше стихове и по детски любопитстваше за всичко. Не съм сигурен, ала се е загнездил спомен, че тогава с някаква свенливост питаше, или изискваше: „— Кажете, че съм красива!“

Защо идват тия ранни спомени сега, защо се намесват когато искам да кажа безпристрастна дума за новата й книга „Потомки на хубава Яна“? Може би защото е траен или издалеко предизвикан интереса на поетесата към тоя край на родината, прострян между Дунава и Врачанския балкан? Може би защото в книгата е заключена любов — искрена, чиста, взаимна? А може би защото много по-рано тя бе заслужила благодарната ни дума…

Не зная как се е зародила идеята за тази книга, не зная кой е подбудителят, ала зная как в мразовити дни Надя Кехлибарева обикаляше — с джип, с автобус, с влак — врачанските земи, срещаше се със своите героини, а вечер пристигаше във Враца премръзнала, капнала от умора, ала стаила в очите и сърцето си някаква извзета вътрешна топлина, някаква жизненост. В пролетни и летни дни сутрин чувах бодрия й глас преди поредното пътуване, а вечер натрупаната умора се извиняваше, че няма сили за обещаната среща, за глътката чай или кафе.

„Потомки на хубава Яна“ съдържа тридесет и един очерци. Сплавени са те с десет бележки на авторката „Из моя бележник“, за да зазвучат като монолитен художествен къс от живота.

Книгата е за учителки, дейци на културата, тъкачки, лекарки, работнички, обикновени и необикновени врачански жени, на чиито крехки рамене се крепи голяма част от красотата и плодовете на тукашния ден. В началото на книгата има един вътрешен монолог на авторката: „Отдавна си повтарям: ако уловя със слово поне малко от присъствието на българката в днешния ден, поне малко от нейния размах и трепет, от нейната светлина, ще прикова и аз към изписаната хартия частица от епохата. Не е ли тъкмо в това задачата на хрониките през гороломния бяг на столетията?“

След прочита на книгата аз имам увереността да кажа, че Надя Кехлибарева е уловила много важни и тънко нюансирани черти, които обогатяват представите и знанието ни за характера на българската жена.

Някъде в края на книгата, в последния къс „Из моя бележник“ авторката пише: „Не мога да разкажа всичко. И скромният, и щедро надареният писател ще достигнат винаги до едната истина — животът е по-голям от нас. Човек не може да разкаже всичко — та било и само за времето, в което той живее.“

Не е и нужно човек да разкаже всичко. Ала е нужно, а Надя Кехлибарева доказва, че е и възможно, авторът да улови ония черти на човека и на времето, които ни карат да застанем очи в очи с истината, с проблемите, с радостите и тревогите.

Ако се вгледаме с критично око, ние ще открием в някой от очерците фрагментарност, зарисовка, тук-таме художествена неуплътненост. Ала не те са определящите. Определящи са художествените детайли, прямотата и истинността, с които авторката разказва за своите героини.

Сега, когато пише тези редове, пак е предпролет, ала мартенски сняг и студ е сковал земята, душите ни се намъчиха за слънце и топлина, за пролетното буйство на природата. Ето защо си спомням онази първа пролетна среща с Надя Кехлибарева, мъча се да чуя как с някаква свенливост пита, или изисква: „— Кажете, че съм красива!“ И пак напук на нашата врачанска притворност, върнал й поне капка от поетическата любов към моя край, се осмелявам да заявя, не само че е красива, но облъхна със своя красота полето и Балкана, и жените от Врачанския край.