Марин Ботунски
Ранни дългове (48) (книга първа)

Из „Дневник, 1987 г.“

В документалната поема „Васил Андреев търси хора“ (сп. „Съвременник“, бр. 2, 1986 г.) Любомир Левчев, като разсъждава за миньорите — „къртици на историята“, за тунела — „един пребогат на смисъл поетичен образ“, възкликва:

„И защо прокопаваме ние този тунел? Какво търсим?“

Много е хубав този въпрос — възклицание, но любопитството в него, а и самия словоред ведната те препращат към изречено от Йордан Радичков, а не от Любомир Левчев. Само едно местоимение — „ние“ — извършва препратката. Малкото камъче, което…

* * *

И най-педантичният, най-стилният може са сгреши.

Дори Иван Пауновски, обичаният писател, достоен човек и искрен приятел.

Обича Пауновски да започва интригуващо: „И ето че…“ Като препрочитам често „И пак да си спомниш“, без да съм търсил, намирам повтарящите се:

„И ето идва поетът Александър Геров. Усмихнат е. Затваря с трясък асансьора. Широко подава ръка…“ (стр. 7)

„И ето че веднъж се стигнало до истински дуел…“ (стр. 12)

„Ето че не се намерил кой да предотврати дуела и Пушкин бил убит. Това е трагедия. Тя ще се повтори с Лермонтов.“ (стр. 13)

„И ето че в стаята ни живееше китаецът Чен-чжи хуа. Той учеше до дванайсет часа и после гасеше лампата“. (стр. 19)

„И ето че получих от Иван Руж писмо. Той пишеше, че подготвя сборник от съветски разкази“. (стр. 28)

„И ето че Зошченко ме изслушва, казва да почакам и монотонно, леко написва това, което искам — направо на машинката“. (стр. 32)

„И ето че след като вуйчото ни каза, че Силвестър е в къщи, един местен човек ме отведе у тях и влязохме в двора. Намерих го Силвестър Милчев“ (стр. 78)

„И ето шинелът тихомълком напуска вечеринката. Упътва се към къщи. Приятъно му е, топличко“. (стр. 84)

„И ето че в служебните си задължения Голядкин става немарлив“ (стр. 122)

„И ето че веднъж се случило нещо, което никога и на никого от тия десетина старци — юнаци не се било случвало. Така, както те си живеели, един от тях умрял“. (стр. 181)

Всички са начало на нов абзац.

И начало в търсенето на своеобразния Иванпауновски стил, който бе намерен по най-изкусен начин.

Но… е могло да се избегнат посочените повторения.

Лесно е да се каже — могло е.

Така се избягват те в първа книга, би казал Иван Пауновски.

А защо не ги забелязах при първия, втория, третия прочит на отпечатаната вече книга! Аз продължавах да я чета, за да стигна сега до извода, че и голямата любов води до разкриване на слабости.