Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Досиетата „Орегон“ (7)

7

Кабрило се прекръсти.

Жертвите бяха на различна възраст, но все пак повечето бяха на по двадесет и няколко. Някои бяха мъртви отдавна. Труповете им бяха почернели от вкочаняване и подути от газове. Други очевидно се бяха удавили, когато пиратите бяха изхвърлили контейнера от траулера. Всички изглеждаха болезнено бледи на прожекторите на палубата. Трудно беше да се каже, но в плетеницата от трупове сякаш имаше повече мъже, отколкото жени. Общото между тях, освен ужасната им смърт, беше, че всичките са китайци.

— Нелегални емигранти. — Хуан се изплю отвратено и погледна петролното петно, което още гореше в тъмния океан.

Изгарящи от желание да работят извън Китай, селяни и дори сравнително добре печелещи работници плащаха по тридесет хиляди долара, за да бъдат изведени нелегално от страната. Разбира се, и богатите китайци нямаха толкова много пари, затова беше изградена система, по която нелегалните емигранти щяха да работят за бандитите, уредили пътуването им, и да им изплатят дълга си, във фабрики при крайно нехигиенични условия или в ресторанти във всеки град от Ню Йорк до Ню Делхи. Жените обикновено проституираха в така наречените „салони за масаж“, които никнеха като гъби след дъжд в малките градове в Америка и Канада. Трудеха се непосилно години наред и живееха в претъпкани апартаменти, собственост на бандите, докато не изплатяха дълга си. Ако се опитаха да избягат, гангстерите ги изтезаваха или убиваха семействата им в Китай.

Над един милион китайци годишно заменяха едно тежко и безизходно съществуване с друго. Всички вярваха в обещанието, че нещата ще се подобрят само ако работят усилено.

Пътуването на емигрантите към новия живот се наричаше „да яхнеш змията“, а организаторите на нелегалните канали бяха „змийски глави“.

Кабрило и екипът му бяха засекли кораб с нелегални емигранти, по всяка вероятност отправил се към Япония, или пък пиратите бяха отвлекли такъв кораб и възнамеряваха да продадат работниците обратно на бандата или на някой друг. Какъвто и да беше случаят, бяха попаднали на канал за трафик на хора. Въпреки ужаса си от гледката и тъгата си Кабрило почувства и искра на гняв в гърдите си. Раздуха я и я разпали с омраза, докато тя не лумна и не се превърна в буен огън, който заплашваше да го изпепели.

Хуан се обърна към Линда Рос. Очите му бяха леденостудени.

— Повикай доктор Хъксли веднага щом се освободи. Не може да направи нищо за горките хора, но аутопсиите им може да хвърлят светлина върху случилото се. — Махна на моряците. — Щом санитарите изпразнят контейнера, проверете дали има идентификационни номера и после го изхвърлете през борда.

— Добре ли си, Хуан? — попита Линда.

— Бесен съм — отвърна той и тръгна. — А трябва да се оправяме и с подводницата.

Отиде в оперативния център. Слухът за труповете вече се беше разчул и настроението беше потиснато.

Марк Мърфи проверяваше изправността на оръжейните системи в случай, че отново им потрябват, а Ерик Стоун мълчаливо седеше на щурвала и чакаше заповеди.

— Мърфи — рязко извика Хуан.

Марк се обърна. Беше навъсен. Неговият изстрел беше взривил „Кра“ и бе опропастил шансовете да разпитат пленници.

— Да?

Чертите на Кабрило омекнаха.

— Не се обвинявай. На твое място и аз щях да направя същото. Чака ни още много работа. Ще има други.

— Да. Знам.

— Стоун, увеличи скоростта на тридесет възела и ни закарай над подводницата.

— Слушам.

Линда все още беше на палубата и несъмнено помагаше на Джулия и медицинския екип. Кабрило наблюдаваше пасивния сонар и съобщаваше курса и корекциите в скоростта на Стоун, докато „Орегон“ не стигна точно над загадъчната подводница, която беше потънала още двайсет и два метра през тридесетте минути, откакто я бяха забелязали. Хуан изчисти акустичния сигнал през компютъра и премахна външните шумове, но пак чуваше само бавното изпускане на въздух от подводницата. Не можеше да разбере дали се прави на умряла, или наистина има проблем. Ако обаче имаше авария, със сигурност щеше да чуе алармите и звуците от работата на екипажа в херметизирания корпус. Дори без сложни подслушвателни устройства трясъкът на метал щеше да стигне до „Орегон“, но всичко, което се долавяше, беше бълбукащото свистене на бавно потъващата подводница.

Хуан отвори на компютъра карта на района. Дълбочината беше почти две мили. Щяха да минат дни, докато подводницата стигне до дъното, въпреки че дотогава отдавна щеше да е стигнала до гибелта си, след като преминеше критичната дълбочина на потапяне.

— Отговорникът по спускането, обажда се Кабрило — каза Хуан в микрофона. — Отворете вратите на корпуса и подгответе единия дълбоководен разузнавателен робот. Двама водолази да чакат. Донесете екипировка и за мен.

След петнадесет минути, облечен в оранжев неопренов костюм, Хуан стоеше зад оператора на робота. Очилата му бяха закачени на лявата ръка. Не беше необходимо да се гмурка заедно с апарата, но искаше да почувства освежителното спокойствие на прегръдката на океана. Раменете и вратът го боляха от напрежение и гняв.

Подводната сонда представляваше малък плавателен съд с формата на торпедо с три витла с променлива скорост на оста за двигателната сила и маневреността. В куполообразния нос имаше видеокамера с висока разделителна способност, а отзад бяха монтирани фарове, които осветяваха триметрова ивица в тъмните води.

Огромните врати към морето се отвориха и в огромния трюм в средата на кораба нахлу хлад. Подводните фарове хвърляха трепкащи зелени отблясъци върху напречните прегради. Голямата подводница „Номад 1000“ се извисяваше над басейна като дирижабъл, готова в случай, че се нуждаят от силната й автоматична ръка.

— Минаваме на петнадесет метра — съобщи диспечерът. Вниманието му беше приковано в екрана, показващ картина от камерата на робота. Виждаше се само мрак. Пръстите му стискаха двата лоста, които контролираха сондата. — Осемнайсет.

— Там. — Кабрило посочи.

В тъмнината се появиха едва забележими очертания. Отначало бяха черни и неясни, но с приближаването на робота се откроиха. Сондата се приближаваше откъм кърмата. Бронзовото витло блесна на силните светлини. След това се видя и рулят. Хуан никога не беше виждал такава подводница.

— Издигни ни метър и половина и дай три напред.

Операторът изпълни заповедите му и витлото изчезна от обхвата на камерата. Появиха се стоманени плоскости на корпус, но не бяха оформени като на типична подводница. От друга страна, Линда беше казала, че подводницата е странна, когато беше проверила формата й с активния сонар.

А после изведнъж забелязаха буквите ХАМ, изписани с бяла боя на черния корпус.

— Дръпни ни назад — каза Кабрило.

Малкият подводен робот даде на заден ход и думата нарасна на нищо неозначаващото УТХАМПТ.

— Какво означава УТХАМПТ, по дяволите? — попита единият водолаз.

— Саутхамптън, Англия — отвърна Хуан.

В същия миг се видя и името — „Авалон“. Това изобщо не беше подводница.

— Мислиш ли, че това е корабът, от който пиратите са отмъкнали бегълците?

— Съмнявам се. — Кабрило се вторачи в екрана, докато роботът минаваше над перилата на кърмата и покрай задната палуба. Сред плетеницата от оборудване плуваха риби. — Но съм сигурен, че е една от жертвите им. Обзалагам се, че е бил нападнат точно преди ние да влезем в обхвата на радара им. — Свърза се с мостика и помоли Марк Мърфи да провери кораба с британски флаг.

— Нямаше ли да чуем SOS? — попита водолазът.

— Не и ако пиратите са го заглушили или са се качили на борда, като са използвали някакъв номер, който да им позволи да превземат радиостанциите, преди те да изпратят сигнал за тревога.

— Шефе, обажда се Мърфи. „Авалон“ принадлежи на Кралското географско дружество. Пуснат е на вода през 1982 година, дълъг е четиридесет метра и…

— Кога за последен път са чули за него? — прекъсна го Кабрило.

— Според съобщение в пресата от Кралското географско дружество преди четири дни са загубили връзка с кораба. Американските спасителни екипи в Окинава не са намерили нищо.

— Няма логика. — Хуан беше озадачен. — Ако пиратите са се качили на борда и са прекъснали комуникациите, спасителните екипи би трябвало да забележат кораба за нула време.

— Не и ако са го потопили веднага — отговори операторът на дълбоководния робот.

— Няма начин да е потънал само на двайсет метра за четири дни. — Кабрило се замисли. — Освен ако… ако някой не е успял да спре нахлуването на вода.

— Пак щеше да потъне — обади се водолазът. — Щом е загубил плаваемост и е стигнал дотук, ще продължи да потъва.

Хуан го погледна.

— Уместна забележка, освен ако не се е заклещил в област от силно солена вода. По-гъста е от сладката и затова един и същ обем измества по-голяма тежест. Океанът е напластен като торта със слоеве вода с различно ниво на соленост и температура. Възможно е „Авалон“ да е потънал в пласт свръх гъста вода, която да е запазила равновесието му. — Кабрило все пак беше наясно, че корабът ще продължава да се пълни с вода, ще се плъзне през солената зона и после ще се устреми като камък към дъното.

Мълчаливо наблюдаваха как роботът обикаля потъващия кораб. Нямаше видими следи от борба, нито дупки от куршуми или доказателство за експлозия. „Авалон“ сякаш се беше потопил под вълните, без да окаже съпротива. Сондата стигна до носа. Хуан каза на лоцмана да мине покрай надстройката и да провери дали може да надникнат през някой прозорец.

— Мислиш, че някой все още може да е жив? — изведнъж изтърси водолазът.

Кабрило вече беше обмислил тази идея и я беше отхвърлил. Беше виждал колко жестоки са пиратите и знаеше, че не биха оставили очевидци дори на потопен кораб. Другото доказателство беше тишината. Ако беше затворен в потънал кораб, той щеше да направи нещо, за да привлече внимание, колкото и безполезни да изглеждат усилията му. Щеше да удря по корпуса с гаечен ключ, докато вече не може да движи ръцете си. А после щеше да крещи до последния си дъх. Не, Хуан беше сигурен, че на борда на „Авалон“ няма живи хора.

Роботът се върна над палубата на „Авалон“ и се насочи към мостика. В тесния конус светлина видяха, че големите прозорци са разбити или от пиратите, или когато научноизследователският кораб е потънал. Лоцманът вкара сондата в един, като внимаваше кабелът да не се заплете. Таванът приличаше на блещукаща, трепкаща стена от течен живак — там имаше въздушна кухина, зареждана от низ мехурчета, които излизаха от малка дупка в пода.

На мостика имаше множество доказателства, че корабът е нападнат. Стените бяха осеяни с дупки от куршуми, а на пода бяха пръснати месингови гилзи. Купчината парцали в единия ъгъл се оказа труп. Дребни рибки се стрелкаха над него. Лоцманът се опита да маневрира робота така, че да видят лицето на мъртвеца, но малката сонда нямаше сили да преобърне едрия мъж.

— Провери дали ще намериш достъп до останалата част на надстройката — заповяда Кабрило.

Операторът се опита, но вратата в задната част на мостика беше залостена с метален прът, пъхнат в скобите.

— Остави. Дай да огледаме страничните отвори. Може би ще успеем да видим какво е положението вътре.

Дълбоководният робот мина първо покрай левия борд на „Авалон“ — спираше пред всеки илюминатор, — но не видяха нищо. Вътре цареше непрогледен мрак. Операторът зави около кърмата и придвижи робота нагоре към десния борд. Светлината очерта идеален кръг върху черния корпус и кръглите прозорци заблестяха като скъпоценни камъни. И щом фарът озари едната каюта, се чу пронизителен трясък на метал. Неистово отсечено барабанене. Мъжете, които наблюдаваха екрана, се дръпнаха, когато в илюминатора неочаквано се появи бледото лице на жена. Очите й бяха широко отворени от страх, а устните й се движеха, сякаш викаше.

— Мили Боже! Тя е жива!

Кабрило вече нахлузваше ремъците на акваланга на раменете си. След това сложи на врата си и компенсатора за плаваемостта и закопча колана с тежести на кръста си. Другите двама водолази бързо направиха същото. Хуан грабна плавници и мощно фенерче.

— Предупреди Хъксли да е готова — каза той и натоварен с тридесет килограма екипировка, нагази в басейна, нагласи маската на лицето си, провери притока на въздух и се хвърли във водата.

Надяна плавниците и изчисти маската. Водата не беше много студена и тялото му бързо затопли тънкия пласт въздух в неопреновия му костюм. Кабрило изчака другите двама водолази, изпусна въздух от акваланга и се гмурна в мрака: държеше се с една ръка за кабела на робота, за да се ориентира.

Запита се как ли е оцеляла жената. Ако се съдеше по изгризания от рибите труп на мостика, пиратите очевидно бяха потопили „Авалон“ малко след като го бяха превзели. Имаше ли достатъчно въздух вътре? Отговорът явно беше „да“. Въпросът беше дали няма да свърши, докато извадят жената.

Вече виждаше светлия ореол на робота и тъмните очертания на научноизследователския кораб. От десетина дупки в корпуса излизаше въздух, сякаш плавателният съд кървеше. Полазиха го ледени тръпки на суеверие. „Авалон“ се беше превърнал в призрачен кораб, но за разлика от „Летящият холандец“, беше прокълнат да се носи в мрака под морето, самотен скитник, живеещ живот назаем.

Кабрило стигна до главната палуба, провери уреда за измерване на дълбочината на водолазния си компютър и видя, че се намира на двайсет и пет метра. „Авалон“ потъваше. Взетото му назаем време изтичаше.

Доплува до робота, който стоеше неподвижно пред илюминатора, където бяха забелязали оцелялата жена, и погледна през малкия кръгъл отвор. Жената уплашено се дръпна, после отново се доближи. Само два-три сантиметра вода и дебелото стъкло разделяха лицата им. Ако Хуан бързо не измислеше нещо, това разстояние щеше да остане непреодолимо.

Жената беше облечена с две якета и няколко пуловера, на главата си бе нахлупила плетена вълнена шапка. Въздухът в кораба имаше същата температура като морската вода. Кабрило погледна термометъра и видя, че е десет градуса. Очите й бяха светлосини и след като го видяха, загубиха обезумялата си нервност. Колкото и отчаяна да беше, жената бе запазила чувството си за хумор, защото почука по часовника си, сякаш искаше да каже: „Крайно време беше“. Хуан се възхити на смелостта й.

Вгледа се в нея и забеляза, че устните й са посинели и лицето й е неестествено бледо. Цялата трепереше. Кабрило надникна в каютата. Водата стигаше до рамките на леглото. Единият дюшек плаваше по повърхността й. Жената се беше качила на другия, за да го задържи на място. Убежището и дрехите й бяха мокри. Беше коленичила върху дюшека и от тежестта й се беше образувала вдлъбнатина, вече пълна с вода. Хуан не знаеше откога жената е в това състояние, но беше сигурен, че скоро ще премръзне.

Извади шнорхела от устата си и попита беззвучно:

— Добре ли сте?

Морската вода беше горчиво-солена и потвърди предположението му как „Авалон“ е забавил потъването си.

Жената се втренчи в него, сякаш го питаше дали не е луд, като се имаха предвид обстоятелствата, но после кимна, за да му съобщи, че не е ранена. Хуан я посочи, после вдигна пръст и показа други места на кораба, вдигаше още пръсти. След миг тя осъзна, че я пита дали има други с нея, и тъжно поклати глава, след това вдигна ръка и изчезна. Когато се появи отново, носеше голяма тетрадка и черен маркер. Ръката й трепереше толкова силно, че почеркът й едва се четеше. „Аз съм единствената. Можете ли да ме измъкнете?“

Кабрило кимна, въпреки че нямаше представа как ще го направи. Можеше да прикрепят кабели от крановете на „Орегон“ към „Авалон“ и да се опитат да го изтеглят на повърхността, но крановете не бяха достатъчно мощни, за да извадят цял кораб, и ако допуснеха грешка в равновесието, той можеше да се наклони и бързо да се напълни с вода. Заслужаваше си обаче да спуснат въжета до „Авалон“ поне за да го стабилизират за известно време.

Другите водолази стигнаха до Хуан. Той написа инструкции на плочата за писане, която единият носеше, и го изпрати на „Орегон“, после отново се обърна към затворената жена и й намигна. Тя написа нещо на тетрадката и я доближи до стъклото. „Кой сте вие?“

Кабрило написа името си. Жената го погледна учудено и написа: „От флота ли сте?“

Хуан беше хванат натясно. Как да обясни присъствието им? Отговори, че е шеф на частна охранителна компания, наета да се справи с пиратите.

Тя, изглежда, остана доволна. Кабрило я помоли да опише къде водата все още не е напълнила „Авалон“. Жената отвърна, че палубата на мостика, трюмът и машинното отделение са наводнени. Той я попита дали има външни врати, които тя може да отвори, без водата да нахлуе в кораба, може би някое преддверие, изолирано от останалата му част.

Жената написа, че не е сигурна, после се отпусна на леглото. Водата на дюшека стигаше до раменете й, но тя, изглежда, не я забелязваше или просто вече нямаше сили да направи нещо. Хуан почука с фенерчето си по корпуса, за да я стресне и да я накара да стане. Тя отвори очи, но почти не му обърна внимание. Явно изпадаше в безсъзнание. Той почука още веднъж и жената отново допълзя до илюминатора. Очите й бяха изцъклени, зъбите й тракаха. Кабрило не можеше да я измъкне сам, а след пет минути тя вероятно щеше да е в несвяст.

„Как се казвате?“ — написа той.

Тя се вторачи за миг в думите, после каза нещо, но Хуан не можа да го разбере. Разклати плочата за писане, за да й напомни по какъв начин общуват. След няколко секунди напрегнато съсредоточаване жената написа „Тори“.

„Тори, трябва да останеш будна!!! Заспиш ли, ще умреш. Има ли някъде малка стая, в която можеш да се затвориш, с външна врата?“ Страхуваше се, че съзнанието й твърде замъглено, за да разбере въпроса, но раменете й изведнъж се изправиха. Тори стисна зъби, кимна и започна да пише. Усилието й отне четири минути според хронометъра „Конкорд“ от неръждаема стомана на Кабрило, защото изтриваше някои думи и започваше отново.

Най-после тя вдигна тетрадката до илюминатора. Буквите бяха криви, сякаш бяха на малко дете, което за пръв път се опитва да пише. „Вратата на задния ляв борд горе води към стълбище, което може да се затвори“. Кабрило загуби още една ценна минута, докато разшифроваше нечетливите драсканици. После написа:

„Отиди там и се затвори вътре. Не излизай, каквото и да стане. Имай ми доверие“.

Тори кимна. Стоеше в дълбоката до колене вода. На лицето й се изписа агония. Ледените пръсти на студа вцепеняваха мускулите й и парализираха мозъка й. Тя залитна, загуби равновесие, посегна да се хване за нещо и падна. Ако можеше да се промъкне през илюминатора, Хуан щеше да я вдигне на ръце. Но можеше единствено да гледа безпомощно. Тори бавно се изправи. Цялата беше мокра. Тръгна към вратата, без да поглежда назад. Движеше се сковано — като зомби във филм на ужасите.

Щом Тори излезе от каютата, Кабрило заплува да намери вратата, която беше описала. Видя четирима други водолази, които вече прикрепяха въжетата към кнехтовете на кърмата на „Авалон“. Бяха запалили подводни прожектори и работеха сръчно на яркия им блясък. Корабът вече беше на трийсет метра дълбочина. Дори крановете да не можеха да го извадят, завързването му за „Орегон“ нямаше да му позволи да потъне още.

Проблемът вече не беше дълбочината, а издръжливостта на Тори.

Хуан и екипажът му не знаеха, че отзад и отпред „Авалон“ има големи трюмове, простиращи се от най-широката част до главната палуба и почти по цялата ширина на кораба. Бяха останали сухи благодарение на херметично затворените люкове и сервоконтролираните отвори на вентилационната система. Непроницаемостта им беше помогнала на „Авалон“ да не падне като камък на дъното. Докато Кабрило разглеждаше вратата, единият плътно затворен отдушник започна да се огъва под увеличаващото се налягане на водата във вентилационните шахти отзад. От цепнатината между два отвора струеше вода и падаше като ситна мъгла в отсрещната страна на трюма. Пролуката между металните рамки на отворите беше тясна, но с всяка секунда процепът се разширяваше и беше само въпрос на време вътре да нахлуе истински водопад.

Кабрило огледа вратата. Беше солидна, с външни панти. Той махна стоманената скоба, сложена, за да не може никой да избяга в началото на атаката, но налягането на водата не му позволи да я отвори. За да го направи, трябваше да изравни налягането от двете страни. Това означаваше да наводни преддверието от другата страна, където трябваше да дойде Тори. Водата вече я заливаше, но Хуан щеше да я измъкне и да й даде да диша от резервната бутилка.

Махна на водолазите и написа на плочата какво му трябва. В шлема на единия водолаз имаше вградена комуникационна система, която му позволяваше да разговаря с „Орегон“. Кабрило зачака: чакаше и Тори, и доставката от кораба. Чакането му се стори безкрайно, а когато кошът с инструментите и водолазната екипировка дойде, а Тори все още не се появяваше, Хуан започна да се опасява от най-лошото.

Тя очевидно беше зле. Не беше приятно да видиш труповете на приятелите си из коридорите. А сто на сто я стресираше и фактът, че е затворена на десетки метри под повърхността на океана и корабът продължава да потъва. Беше изумително, че не е полудяла още преди дни. Със сигурност беше уплашена, премръзнала и мокра до кости. Имаше ли сили да стигне до преддверието и да си спомни, че трябва да го изолира херметично от останалата част на „Авалон“?

Хуан се съмняваше, но нямаше какво да направи. Ако разбиеха вратата, корабът щеше да се наводни и Тори щеше да се удави много преди да успеят да влязат и да й подадат въздух. Не, можеше да постигнат резултат единствено с плана, който беше измислил преди малко.

Кабрило почука с фенерчето си по стоманата и след мъничко му се стори, че чува нещо. Той смъкна качулката си и долепи ухо до вратата.

Да, това несъмнено беше отговорът й. Две почуквания. Тори беше успяла.

Хуан бръкна в коша с инструментите, които беше поискал от „Орегон“, и първо провери дали резервните акваланги са в изправност. След това взе бормашината, захранвана с две бутилки сгъстен въздух, поставени в телената клетка и прикрепени към дълъг маркуч. Върхът на свредлото беше специално закален, а и създадените от кислородните бутилки обороти в минута можеха да срежат вратата за секунди. Кабрило се огледа. Водолазите на кърмата вече бяха прикрепили кабела към „Авалон“. Двама отидоха да помогнат на работниците на носа, а други двама се гмурнаха при него.

Хуан опря гръб на тежкия кош, допря свредлото в долната част на вратата и натисна копчето. Пронизителният вой беше като на зъболекарска машина, проникваща в особено болезнена кухина, болката беше заслепяваща. Той обаче не й обърна внимание. Под свредлото се лющеха сребристи стружки. След секунди дупката беше пробита и Кабрило внимателно извади свредлото. Вода повлече част от стружките в кораба. Хуан не знаеше колко голямо е преддверието и не можеше да гадае за колко време ще се напълни. Можеше само да чака, докато налягането се изравни, за да отвори вратата.

Почука с металния лост, за да съобщи на Тори, че е до нея. Отговорът й беше мигновен и гневен: не бе очаквала, че ще я спасява по този начин.

След четири минути Кабрило бутна вратата с лоста, но не можа да я отвори. Наложи се да пробие още две дупки и да опита отново, но резултатът беше същият. Той се приготви да направи още няколко дупки, за да ускори спасителната операция, но изведнъж…

Изведнъж някъде пред надстройката внезапно изригна поток мехури. Отворът за вентилацията в трюма отпред беше поддал и в „Авалон“ се изливаха хиляди литри вода. Шестимата водолази, които работеха на носа, се появиха до ниския широк комин, проправяха си път във вихрушката от мехури и прииждащата вода. Единият прокара пръст през гърлото си веднага щом се озова в кръга светлина, струящ от подводните прожектори. Това беше знак, че не са довършили прикрепянето на всичките въжета.

След миг носът започна да потъва и корабът се наклони ляво на борд. „Авалон“ се държеше за „Орегон“ с три въжета — две отзад и едно отпред. За няколко минути корабът сякаш се стабилизира, но ъгълът, под който се беше наклонил, позволи на водата да влезе и през други места. Кранистите на „Орегон“ храбро се опитваха да задържат в равновесие „Авалон“ колкото е възможно по-дълго, но щяха да загубят битката.

В първите трескави секунди Кабрило се беше отдалечил от корпуса, но после бързо се върна при вратата. Кошът с инструментите се беше плъзнал чак до шпигата. Той направи знак на единия от хората си да му го донесе и задърпа неотстъпчивия люк.

Тори сигурно беше политнала назад в преддверието, когато корабът се беше наклонил, а това означаваше, че ще трябва да гази във водата, докато Хуан отвори вратата. Надпреварата с времето се беше ускорила.

Въжето на носа беше нахлузено около единия от летите стоманени гъбовидни кнехтове. Другият му край се понесе в струята мехури и затанцува около такелажа на предната мачта на „Авалон“. Натоварването не беше равномерно и въжето започна да се изхлузва. Стоманените нишки стържеха, досущ като жаловит вик на алпинист, изпуснал се от скала.

Водата нахлуваше в предния трюм. За няколко секунди въжето остана опънато, после се изхлузи. Носът се заби надолу и корабът се наклони на деветдесет градуса. Въжетата се опънаха и острата като нож предна част на „Орегон“ се приведе към бездната. Шесттоният кран се бореше да задържи три пъти по-голяма тежест, напрежението се увеличаваше с всяка секунда.

Поради съпротивлението на водата завъртането на деветдесет градуса стана за няколко секунди и Хуан успя да хване вратата, докато палубата се преместваше отвесно и задната преграда падаше надолу. Стържене прониза водата, сякаш се разнесе от всички посоки. Кабрило се огледа трескаво, търсеше източника. Кулите с прожекторите се търкаляха по палубата и създаваха кошмарен ефект от блясък и тъмнина. Стърженето се усили. Кабрило вдигна глава и видя една спасителна лодка — тъкмо се откъсваше от стойките си и се превърташе по дължината на кораба. Той се дръпна встрани и тя мина покрай него. Инерцията й го притегли като водовъртеж. Влачещите се зад спасителната лодка въжета бяха истинска плетеница и го закачиха точно когато се обръщаше да види дали хората му са избегнали опасността. Един възел го забърса по тила и откъсна маската му.

Хуан посегна да я хване в черния водовъртеж. Солената вода пареше очите му. Оранжевата маска се носеше към дълбините. Кабрило успя да я хване, нахлузи я, наклони глава и изпусна въздух от шнорхела, за да изхвърли водата. Заплува към вратата. Погледна компютъра на китката си. „Авалон“ потъваше с три метра в минута и ускоряваше. Хуан знаеше, че на „Орегон“ Макс ще направи всичко възможно, за да забави потъването му, но имаше граници, до които можеха да дишат сгъстен въздух.

Друг водолаз, блъснат силно, когато корабът се наклони, доплува до кутията с инструменти, която се беше заклещила в перилата до пилона за знамето, взе резервния акваланг и се присъедини към Кабрило.

Повдигнаха вратата с лоста. За секунда изригна завеса от мехури. Бяха успели да открехнат вратата, но налягането отново я затвори. Натиснаха по-силно. Хуан имаше чувството, че мускулите на гърба му се отлепят от костите, пред стиснатите му очи се взривиха черни звезди. Точно когато реши да се откаже, вратата се отвори и водата нахлу вътре.

Мощните прожектори, които бяха монтирали на задната палуба, или се бяха строшили, или бяха потънали и Кабрило разполагаше само с водолазното фенерче. Светна го. Помещението беше тясно и боядисано в мръсно бяло. Метални стълби се спускаха към люка за палубата на мостика. Вратата вдясно, откъдето се излизаше на главната палуба, също беше затворена. И в следващия миг Хуан видя Тори — тъмен плаващ по водата силует с отпуснати крайници. Косите й се бяха разпилели на ветрило около главата й като анемонии на тропически риф.

Кабрило ритна два пъти и стигна до нея. Пъхна шнорхела си в неподвижните й устни и увеличи притока на въздух, за да вкара животоспасяващия кислород в белите й дробове. Другият водолаз доплува до него, отвори чантата си, извади шепа химични затоплящи пакетчета, разклати ги, за да активира реакцията, и ги напъха под дрехите на Тори.

Спряха няколко пъти за декомпресия, докато се издигаха нагоре — това беше единственият начин, който Хуан можа да измисли, за да предпази Тори от смразяващия студ.

През трийсетина секунди вадеше шнорхела от устата на Тори, за да си поеме въздух. Огледа я. На главата й имаше подутина. Вероятно се беше ударила, докато корабът се въртеше. Тънка ивица кръв обагряше водата около раната. Към тях се присъедини трети водолаз, с резервни бутилки и маска. Кабрило я нагласи на лицето на Тори и рязко удари гръдната й кост. Тя се закашля. Около шията й се събра вода. Очите й потрепнаха и се отвориха и тя повърна. Хуан използва шнорхела си и изчисти водата. Не изпускаше Тори от поглед. Знаеше, че всичко ще е наред — тя бе спасена.

Появиха се още водолази и ги придружиха към повърхността. Единият провери кислородните бутилки на Кабрило, който беше стоял най-дълго във водата и бе работил най-усилено. Чувстваше се добре, но щяха да му трябват нови запаси от въздух по време на декомпресията. Щом се отдалечиха от потъващия научноизследователски кораб, единият водолаз прати на „Орегон“ съобщение да го откачат и след няколко минути обреченият „Авалон“ се скри от погледа им. Прерязаните въжета се виеха след него като стоманени пипала.

Групата се издигаше заедно. В средата бяха Тори и Хуан. Спираха често и чак след десет минути водолазите успяха да вкарат Тори в басейна. Минаха още десет, докато измъкнат и Кабрило и останалите.

Хуан свали маската и качулката си и пое дълбоко дъх. Миришеше на машинно масло и метал, но той имаше чувството, че диша планински въздух в ясно утро. Отнякъде се появи Макс и му даде чаша горещо кафе.

— Съжалявам, приятелю, но не може да пиеш алкохол, докато азотът в кръвта ти не се разтвори.

Кабрило понечи да му каже, че би рискувал най-лошия случай на кесонна болест в историята, но опита кафето и усети парливия вкус на шотландското уиски, което Ханли беше сипал вътре.

Макс му помогна да махне екипировката си.

— Как е тя? — попита Хуан отпаднало.

— При Джулия е. Скоро ще знаем със сигурност, но мисля, че ще се оправи.

Кабрило се облегна на лавицата с екипировката и се усмихна уморено и доволно. Ако не друго, поне бяха спасили от неизбежна смърт една от жертвите на пиратите. А после забеляза, че неколцина моряци ядат сладолед, и чак сега разбра защо Джулия държи фризерът, предназначен за жертвите на пиратите, да е толкова голям.