Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Досиетата „Орегон“ (16)

16

Колкото и да го предупреждаваше доктор Хъксли, Макс Ханли не искаше да се откаже нито от лулата, нито от десертите. Беше решил, че на неговата възраст е заслужил правото да знае кое е най-доброто за него. Тлъстините на кръста бяха добавили само пет-шест килограма към общото му тегло и не можеше да пробяга една миля за време под десет минути, но пък работата му рядко изискваше да тича. Така че не му пукаше.

Холестеролът му беше нормален и Ханли не показваше симптоми на диабет, а кръвното му налягане беше по-скоро ниско.

В момента въртеше вилицата в остатъците от малиновия крем в чинията си и обираше последните няколко трохи от шоколадовия кейк. После облиза безупречно вилицата, сложи я в чинията, дръпна се от масата и доволно въздъхна.

— Приключи ли? — попита сервитьорът. Носеше бяло сако.

— Забавих се, защото ми трябваше микроскоп, за да намеря останалите молекули от кейка. Благодаря, Морис.

Макс вечеряше сам, но кимна на хората по другите маси, преди да излезе от облицованата с махагон трапезария. Тежките му туристически обувки потъваха в дебелия два пръста килим. През последните няколко часа от север духаше буреносен вятър и той реши да изпуши лулата в каютата си. Но тъкмо се настани на шезлонга със седмичните броеве на „Интърнешънъл Трибюн“, които хеликоптерът беше донесъл на „Орегон“, и вътрешният телефон иззвъня. Той махна очилата си за четене и остави лулата в пепелника.

— Извинявай, че те безпокоя през свободния ти ден — каза Линда Рос от оперативния център.

— Няма проблем. Какво е станало?

— Нищо, но ти искаше да знаеш дали сме получили някаква информация от Еди. Изглежда, е напуснал Фузоу и може би се връща в Шанхай.

Макс се замисли върху новината.

— Има логика от гледна точка на змийския глава. Шанхай е едно от най-оживените пристанища на света. Много по-лесно е да вмъкне група нелегални емигранти на заминаващ товарен кораб сред суматохата, отколкото в малко пристанище като Фузоу.

— Мърфи и Ерик Стоун също мислят така. Да се обадя ли на Кабрило?

— Не. Последния път, когато говорих с него, той имаше много грижи. Ако получим повече информация, ще те помоля да му я предадеш. Какви са координатите ни и как е нашият приятел сухият док?

— Носи се по течението и се движи с шест възела. Това означава, че след пет часа ще сме на стотина мили източно от град Хо Ши Мин.

Това име винаги стряскаше Макс. За него най-големият град във Виетнам си беше Сайгон. Това обаче беше в друго време и друга война. Винаги когато до „Орегон“ се приближеше хеликоптер, потокът спомени заливаше Ханли и той се разтреперваше.

Всъщност спомените не бяха заровени дълбоко в паметта му. В съзнанието му не се беше запазил звукът на виетконгските гранатомети, нито тракането на автоматите АК–47, а писъците, докато обстрелваха катера, бяха само фонов шум. В съзнанието му най-силно се беше запечатало тракането на перките на хеликоптера „Хюи“ над тъмната джунгла: Макс го насочваше със сигналните ракети, които изстрелваше в нощното небе с едната си ръка, докато с другата притискаше червата на младия мичман към тялото му. Кръвта му беше гореща дори в онзи смрадлив ад. Монтираната на вратата на „Хюи“ миникартечница пищеше като дисков трион и джунглата от двете страни на устието на реката отекваше от атаката с триста куршума в минута. И когато гранатометът се насочи към хеликоптера…

Макс се изтръгна от миналото, което не преставаше да преживява. Вестникът беше смачкан на топка в юмрука му.

— Има ли промяна в курса? — попита той.

— Не. Корабът все още се движи по 185. Или се е отправил към Сингапур, което е малко вероятно, тъй като там са най-неподкупните пристанищни работници в района, или скоро ще завие на юг и ще се насочи към Индонезия.

— Второто изглежда по-вероятно — съгласи се Макс. Индонезийската брегова охрана трябваше да патрулира няколко хиляди острова, което си беше просто невъзможно. На пиратите нямаше да им е трудно да им се изплъзнат и да намерят уединено място, където да разтоварят кораба, който бяха отвлекли в Японско море. Шансовете дали отиват във Филипините, или в Индонезия като последна дестинация, преди да стигнат до Тайван, бяха равни. — Добре. Обади ми се, ако „Маус“ обърне или получиш нещо от Еди или Хуан.

— Прието.

Ханли изглади смачкания вестник, остави го настрана и отново запали лулата си. Бавно изпускаше дима. Каютата се изпълни с ароматен дим. Все още не можеше да разбере защо пиратите не са намерили някое тихо място в океана, където да разтоварят откраднатия кораб. Щяха да имат достатъчно време да му напишат ново име и да направят козметични промени така, че никой да не го познае, особено ако плава в други води, например по крайбрежието на Южна Америка. Защо рискуваха да го държат в сухия док толкова дълго? Освен ако нямаха предварително определена крайна цел — някъде по-близо до брега, където да се чувстват в безопасност. Макс се надяваше, че „Маус“ ги води към бърлогата на пиратите, но едва ли щеше да е толкова лесно.

Операцията се извършваше и на друго ниво, което не бяха забелязали. Ханли знаеше, че няма да го разбере, като преследва „Маус“, но беше сигурен, че и Кабрило, и Еди Зенг няма да го проумеят. Тайно се надяваше, че Еди ще намери ключа. Нямаше никаква основателна причина, но коравият бивш оперативен агент на ЦРУ беше наистина убеден в това.

 

 

Ако знаеше, че в момента Макс разчита на него, Еди Зенг щеше да каже на президента на Корпорацията да заложи парите си на Кабрило и екипа му в Швейцария.

По време на подготовката си в ЦРУ Еди беше преминал тежка и изтощителна програма за обучение на агенти как да издържат на затворничество и изтезания. Ръководеха я военни специалисти и се провеждаше в единия ъгъл на Форт Браг в Северна Каролина. Преди да замине за базата, инструкторът във Фермата му беше дал произволна кодова дума — мравояд. Задачата на Еди беше да я пази в тайна, а войниците трябваше да я изтръгнат от него.

Мъчиха го цял месец. Редовно го налагаха с маркучи, затваряха го в железен сандък на слънце часове наред без вода и често слагаха отрова в оскъдните му дажби храна, за да не яде. Опитаха се да пречупят волята му, като го държаха буден шест дни и крещяха всевъзможни обиди. Веднъж го хвърлиха гол в мравуняк, а една нощ изляха в гърлото му половин бутилка уиски и го разпитваха цял час, докато не изгуби съзнание. Премахнаха всички задръжки в разпитите, но Еди не издаде кодовата дума. Успя да запази малка част от съзнанието си съсредоточена върху факта, че каквото и да правят с него, това е само учение и няма да умре.

Сега обаче не хранеше подобни илюзии. Камионът се клатеше и тълпата нелегални емигранти се люшкаше, като едва не смазваше онези най-близо до задните врати.

— Мравояд — прошепна той.

Прекараният във Форт Браг месец изглеждаше като ваканция в сравнение с шестте дни в ръцете на змийските глави.

В задушния горещ камион бяха наблъскани стотина души. От два дни не им бяха давали храна и вода и единствената причина все още да се държат на крака беше, че няма къде да паднат. Вонята на пот и нечисти тела беше главозамайваща, лепкав пласт, който покриваше устата на Еди и изгаряше белите му дробове.

Така беше, откакто Ян Луо го предаде във Фузоу. Следващата брънка в нелегалния канал бяха членовете на триадата, китайския вариант на мафията. Направиха му снимка за фалшиви документи за пътуването и го заключиха в килия под една фабрика за цимент заедно с още шестдесет души. Нямаше баня и тоалетна. Стояха там два дни и всяка нощ пазачите слизаха да изберат по две по-привлекателни жени. След няколко часа ги връщаха окървавени и унизени.

Сутринта на третия ден пристигна група южноазиатци. Говореха със змийските глави на китайски със силен акцент и Еди не можа да разбере откъде са. Можеше да са индонезийци, малайци или дори филипинци. Той обаче беше сигурен, че присъствието им е отклонение от нормалните канали за изкарване на емигранти от Китай, и подозираше, че са свързани с пиратския пръстен.

Изведоха емигрантите от килията на групи по десет и ги наредиха пред азиатците, които ги накараха да се съблекат и ги подложиха на унизителен внимателен оглед. Еди имаше чувството, че е роб на търг. Провериха дали зъбите му са здрави, прегледаха и гениталиите му за венерическо заболяване. Всички трябваше да докажат, че могат да вдигнат два каменни блока, закачени на бамбуков прът. Азиатците избраха трима мъже от групата на Еди, включително него — най-едрите и силните. Останалите бяха върнати в килията.

От шестдесетте души в килията десет бяха натоварени на камиона. Всъщност буквално ги натъпкаха при другите вътре с големи дъски. Хората бяха толкова натясно, че едва си поемаха дъх.

Преди да затворят вратите, азиатците насочиха към тълпата маркуч. В трескавия си стремеж да утолят жаждата си неколцина се нараниха. Еди успя да изпие една глътка и тъй като се намираше близо до стената на камиона, близна още вода от горещия метал, но после вратата се тресна и емигрантите останаха в непрогледен мрак.

Най-трудното и потискащото беше тишината, докато пътуваха. Никой не извика, нито се оплака или поиска да бъде освободен. Всички бяха готови да се примирят с лишенията, стига това да означаваше, че ще се измъкнат от Китай. За тях шансът да са свободни заслужаваше всякакви жертви.

Еди имаше чувството, че пътуват от дни, но едва ли бяха повече от двадесет часа. Ако се съдеше по непрестанното клатене и друсане, се движеха по черни пътища. Като капак на отчаяното им положение на мнозина им стана лошо и към вече задушаващата воня се прибави и парливата миризма на повърнато.

След относително равен участък на пътя камионът спря. На Еди му се стори, че чува звук на реактивен самолет, но шумът беше приглушен и неясен. Може пък да беше гръмотевица. Стояха наблъскани и изпотени вътре още най-малко час. Накрая някой отключи задната врата.

Заслепи ги ярка бяла светлина. Очите на Еди се напълниха със сълзи, но болката си заслужаваше първия дъх свеж въздух от цял ден. Намираха се в огромен модерен склад, който съвсем не приличаше на занемарена пристанищна постройка, каквато си мислеше, че ще използват змийските глави. Ако не беше толкова измъчен, Еди щеше да забележи, че сводестият метален таван на сградата няма подпорни колони — улика за реалното му местонахождение.

Позволиха им да скочат от камиона. Мнозина бяха толкова изнемощели, че паднаха на гладкия бетон и трябваше да пълзят, за да направят място на останалите. Еди изпита гордост, че може да се държи на крака. Отдалечи се от камиона и се опита да седне, за да протегне схванатите си колене.

В склада имаше четирима пазачи. Еди беше сигурен, че са индонезийци. Бяха с евтини памучни панталони и тениски и найлонови сандали. Носеха китайски версии на калашници. Еди по навик запомни лицата им.

Долови някаква миризма — не острата соленост на море, а познат химичен мирис. Небрежно, за да не привлече вниманието на пазачите, се върна при камиона и видя високи почти до тавана врати в отсрещната страна. Погледът му обаче се прикова в очертанията на пътнически самолет. Гледката смрази кръвта му. На опашката бяха монтирани четири двигателя. Стар руски „Илюшин“ — Ил–62.

Змийските глави нямаше да изведат групата от Китай с товарен кораб, а със самолет. Еди осъзна, че е в голяма беда. Тези хора изобщо не бяха свързани с пиратите, а се занимаваха само с нелегален трафик на хора. Пътуването му до Китай го беше вкарало в задънена улица и сега нямаше как да се свърже с „Орегон“. Вратите на самолета бяха отворени и пазачите вече строяваха бегълците на опашка, за да се качат. Хангарът беше затворен и нямаше начин за бягство.

Двигателят на камиона, който ги беше докарал, беше изключен, но ключовете може би все още бяха на стартера. Последните емигранти вече тътреха крака към самолета. Еди се нареди в края на опашката. Кабината на камиона се намираше само на десет метра вдясно. Можеше да преодолее разстоянието за секунди, да се хвърли на седалката зад волана и да се опита да разбие вратите на хангара.

Подготви се, вдигна треперещия си крак и се накани да хукне, но изведнъж видя, че шофьорът е в кабината. За част от секундата реши все пак да опита, въпреки че щеше да загуби време, докато го обезвреди. Единият пазач обаче видя, че е спрял, и изкрещя нещо, което ясно се разбираше на всички езици. Еди пое дъх, позволи на тялото си да се отпусне и примирено се повлече към самолета.

Погледна за последен път камиона, когато дойде неговият ред да се качи по стълбата. Нямаше представа какво го очаква в края на полета, но видя страх в очите на другите, докато търсеше свободно място в пътническия салон. И те бяха осъзнали, че са сбъркали в сметките.

След петнадесет минути самолетът беше изтеглен от хангара, после моторите му се включиха и той се отправи към пистата. Ако се съдеше по размерите на летищния комплекс и времето, докато самолетът рулираше, се намираха близо до Шанхай. Теорията на Еди се потвърди, когато самолетът излетя и мина над града, преди да се отправи на север.

— За колко време мислиш, че ще стигнем до Америка? — прошепна съседът му, едър млад селянин, който нямаше представа в какво се е забъркал.

Младежът мислеше, че отиват в Съединените щати, страната на благополучието и неограничените възможности, наречена Златната планина. Еди не знаеше за къде са се насочили, но беше сигурен, че не е за Щатите. „Илюшин“ нямаше пробег да стигне дотам. Освен това Еди изпита потискащото чувство, че на нелегалните емигранти, които бяха намерили удавени в Японско море, им е провървяло.

— Ще разберем, когато пристигнем, приятелю — отвърна той и затвори очи пред мисълта за неизбежното.

 

 

Кабрило и екипът му прекараха уикенда в подготовка за отвличането, работеха на строежа под прикритието на мрака. Преместването на тонове цимент беше изтощителен труд и им отне цялата нощ в петък и част от вечерта в събота. Рискът отговорникът да провери обекта през почивните дни беше минимален, тъй като торбите с цимент бяха нещо обикновено за работната зона. Оставиха залагането и свързването на експлозивите за събота през нощта. Бяха експерти по разрушенията, така че свършиха бързо и в полунощ бяха готови да се върнат в склада, който Хуан беше наел в едно градче на двадесетина мили северно от Цюрих.

Кабрило изпрати останалите с колите, които щяха да използват в операцията, а двамата с Линкълн изостанаха с камиона с ремаркето за последна проверка. В късния час по улиците нямаше минувачи, които да се запитат защо шофьорът на камиона заключва партньора си в ремаркето. Линкълн затвори вратите и Хуан се свря в единия ъгъл на модифицираното ремарке, за да не се подмята насам-натам. Беше капнал от умора и ставите му пукаха, докато се отпускаше на пода. Миг по-късно двигателят на големия МАН забръмча и камионът потегли. Кабрило имаше фенерче, но отекващият метален контейнер си беше клаустрофобичен. Моторът и системата макари, прикрепени за тавана, изглеждаха идеално — Линкълн лесно можеше да ги контролира от кабината.

Кабрило включи портативното радио, но не намери станция на никоя честота. Мобилният му телефон също нямаше сигнал.

— Не ме чувате — каза той на безмълвното устройство. — Добре.

Бяха инсталирали в ремаркето заглушители и предаватели за активни смущения, за да го изолират от електронни сигнали. Линкълн и Хали Казим бяха изпробвали техниката в склада, но Хуан искаше да се увери, че системата работи в границите на града, където покритието на мобилните телефони беше по-пълно. Това беше поредният детайл, който нямаше да остави на прищевките на Закона на Мърфи.

По време на половинчасовото пътуване непрекъснато проверяваше дали телефонът няма да проработи. Накрая спряха и Линкълн го отключи. Хали вече бе затворил вратите на склада.

— Има ли връзка? — попита едрият мъж.

— Не — отвърна Кабрило и щом слезе, погледна екранчето. — Е, тук вече има. Микробусът с Рудолф Исфординг трябва да е на позиция не по-късно от осем и петнадесет. Искам да сме готови до седем и тридесет. Джулия обади ли се?

— Обадиха се, докато ти беше в камиона — каза Хали. — Съпругата на Исфординг е приспана и Джулия се връща в хотела. Ще ни чака пред затвора в седем и ще се свърже с нас веднага щом микробусът излезе от двора.

— Добре. Тя ще ги следи до града. Линкълн, ти ще чакаш в камиона зад строежа. Колата за бягство на място ли е?

— Лично я паркирах — отговори Казим. — И три пъти проверих всичко.

Кабрило кимна. Можеше да го очаква.

— Единственото незаконно нещо, което сме направили до тази вечер, е, че подменихме съпругата на адвоката, и дори това вероятно не противоречи на закона. Утре сутринта обаче ще нарушим всички закони в швейцарския наказателен кодекс. Ако операцията се обърка, всеки, който бъде арестуван, ще лежи поне двайсет години в затвора „Регенсдорф“.

Хората му разбираха опасността. За това им плащаха, но Хуан винаги им припомняше какви са рисковете, преди да пристъпят към действие. Е, сега вече Хали, Линкълн и другият наемник на Корпорацията, бившият парашутист Майкъл Троно, бяха инструктирани.

 

 

Утрото на следващия ден беше сиво и студено. Когато стигнаха до предварително определените постове, заръмя. Малцината минувачи се бяха свили в шлифери или под чадъри. Вместо да е проблем, лошото време беше благословия, защото сутрешното движение беше слабо.

Хуан не срещна неприятности да влезе в строежа. В края на краищата това беше третото му нахълтване и стартирането на големия мотор, захранващ крана, беше лесно. Катеренето по кулата го накара да се поизпоти и да се разтрепери, но за щастие в кабината на крана имаше отопление. Той го включи и пийна кафе от термоса, докато чакаше. На врата му бяха окачени инфрачервени очила.

Джулия отново се обади и ги информира, че бронираният микробус, превозващ Рудолф Исфординг, ще е на място след десет минути. От наблюдателния си пост високо над улиците Кабрило го забеляза пет пресечки, преди да стигне до строежа. Линкълн беше паркирал камиона с ремаркето зад калната работна площадка. Хуан видя, че от комина излиза пушек — Линкълн чакаше с включен двигател. Хали и другите бяха в колата за бягство, малък пикап, който бяха купили на старо от една компания за транспортиране на мебели в Люцерн. Кабрило не ги виждаше, но знаеше, че също имат инфрачервени очила и противогази.

Отново огледа строителната площадка. Навсякъде имаше купчини материали и препълнени с отпадъци контейнери. Багерите и булдозерите бяха притихнали. Около фургона нямаше движение: още никой не беше дошъл на смяна. Ако се придържаха към графика от предишната седмица, първият работник щеше да пристигне половин час след отвличането. Седеметажната сграда беше тъмен скелет от стомана и бетон в сумрака и дъжда. Кабрило не виждаше, но знаеше къде хората му са поставили експлозивите.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Аз съм, Хуан — каза Джулия Хъксли. — Микробусът на Исфординг току-що спря. Едното ченге от първата кола слезе да обсъди нещо с шофьора. Чакай малко. Мисля, че всичко е наред. Полицаят се връща в колата си. Тръгнаха. След секунда ще ги видиш.

Далеч долу на улицата се появи полицейска кола, последвана от бронирания микробус и втора патрулка. Не бяха включили сините лампи и сирените и пълзяха наред с останалите превозни средства.

— Време е за шоу — каза Кабрило по кодирания предавател, избърса потта от дланите си и хвана лостовете.

Въпреки че не беше работил с кулокран и височината правеше разстоянията малко измамни, той бе управлявал дерик и други кранове в морето и беше сигурен, че ще се справи. Премести дългата тридесет метра стрела над улицата. Тежката стоманена кука се спусна на петнадесет метра от калдъръмената настилка.

— Виждам ги в огледалото — съобщи Хали от колата за бягство.

— Всички да си сложат очилата.

Кабрило успя да различи разкривените детайли и на първо място инфрачервената стробоскопична лампа на куката на крана. Тя не се виждаше без очила, но блесна като сигнална ракета в прибора. Подобна технология позволяваше на изтребителите „стелт“ да хвърлят бомби с прецизна точност във всякакви климатични условия.

Някакво движение привлече вниманието му. Той погледна към улицата и видя, че зад ъгъла зави ферари и се стрелна по пътя. Караше поне със сто километра в час, навлизайки в забранената лента на двупосочната улица. Гърленият рев на ауспуха отекна в каньона от барокови сгради и стигна до Хуан, на тридесет метра височина в кабината на крана. Той изчисли скоростта и разстоянието и разбра, че ниската спортна кола ще изпревари първата полицейска патрулка в решаващия момент. Ако Хали минеше пред ферарито, сблъсъкът не само щеше да смачка произведения в Италия автомобил и да убие шофьора, но и щеше да изблъска микробуса с Исфординг встрани от пътя на полицейската кола и да позволи на конвоя да мине през старателно устроената засада.

— Хуан? — разтревожено попита Хали.

— Започвам.

Колкото и да не искаше да мести крана от внимателно изчислената му позиция, Кабрило трябваше да действа. Дръпна лоста и дългата стрела започна да се премества хоризонтално. Когато стигна до желаната позиция, Хуан натисна бутона. Тежкият хиляда и петстотин килограма механизъм с куката стремително се спусна от небето.

Шофьорът на ферарито нямаше как да види падащата отгоре тежест, така че имаше само секунди, за да реагира на масата стомана, която се стовари на улицата и издълба тридесетсантиметров кратер на десет метра пред него. Наби спирачки, завъртя волана надясно и се удари в полицейската кола. Кабрило натисна друго копче и куката се вдигна от улицата в облаци от прах, разби предното стъкло на автомобила за един милион долара и обели покрива му като на консерва риба, докато той минаваше под нея. Задната гума на ферарито хлътна в дупката. Спортният автомобил се наклони на една страна и отново блъсна патрулката. Двете коли се разтресоха и спряха.

Хали Казим сигурно виждаше всичко в огледалото, но това не отвлече вниманието му. Щом първата патрулна кола го задмина, той настъпи газта и потегли, като закачи задната й броня. Патрулката се завъртя и блокира тясната улица.

Шофьорът на бронирания микробус с Рудолф Исфординг удари спирачки и едва избегна сблъсъка с полицейската кола. Джулия Хъксли спря колата си напреки на улицата, за да му попречи да излезе на задна скорост от капана.

А Кабрило задейства експлозивите, които бяха поставили в недовършената сграда.

Насочените взривове бяха разположени така, че да постигнат максимален ефект. Силата им беше насочена към натрупаните на етажите торби цимент. Всяка последователна експлозия отгоре надолу вдигна уголемяващ се сив облак прах, изригващ от сградата в сцена, напомняща за рухването на кулите близнаци в Ню Йорк. За няколко секунди ситният прах образува непроницаема завеса, която се вдигна на шестдесет метра над улицата и покри района в радиус от две преки. Щяха да минат поне десет минути, докато лекият ветрец разчисти облака. А дотогава никой нямаше да може да види нищо на улиците около строежа.

Без да обръщат внимание на писъците на минувачите, Хали Казим и хората му изскочиха от пикапа. Всички носеха стоманени въжета с инфрачервени лампи на двата края. Противогазите филтрираха циментовия прах, но въпреки това усещаха вкуса му, когато си поемаха дъх. Инфрачервените очила им позволяваха да виждат спускащата се кука, но що се отнасяше до останалото, сякаш бягаха през бушуващ пожар.

Шофьорът на бронирания микробус сигурно беше обучен как да си пробие път и да избяга от местопроизшествие и вероятно вече се опитваше да го направи, когато Кабрило взриви експлозивите.

Хали стигна до предната част на микробуса, провря въжето около моста и се покатери на покрива с двата свободни края. Вдигна глава. Инфрачервената лампа на куката се рееше в сивия облак като звездица в облачна нощ. Хората му бяха прокарали другите въжета около двете задни оси и му подадоха краищата. Щом си свършиха работата, смъкнаха екипировката си и изчезнаха в уплашената тълпа. Уплашените минувачи бяха покрити с циментов прах и приличаха на призраци в мъгливо тресавище.

Хуан премести куката точно над съзвездието от инфрачервени светлини на бронирания микробус и видя, че леко се придвижиха, когато Хали стъпи на покрива.

— Идеално. — Гласът на Хали беше заглушен от противогаза. — Точно над мен си. Спусни куката още три метра.

— Прието, спускам три метра. — Кабрило спусна куката; внимателно наблюдаваше как двете точки инфрачервена светлина се сляха. Без лампите откриването на микробуса в гъстата вихрушка от прах щеше да е невъзможно.

— Стой. — Хали закачи въжета за тежката кука. — Давай сега, микробусът е твой. Дай ми секунда да изчезна и го дръпни.

Американецът от ливански произход скочи на земята и потокът бягащи хора тъкмо щеше да го отнесе, когато от облака прах внезапно се появи ченге. На Казим му се стори, че се гледат цяла вечност. Полицаят отвори широко очи, когато най-после осъзна, че Хали държи противогаз. Казим обаче позволи реакцията му да се ограничи само с това. Липсваше му обучението в бойни изкуства на Еди Зенг, така че се наложи да се задоволи само с бърз ритник в слабините на ченгето и после да хукне.

Успя да измине само няколко метра, когато забеляза, че от втората кола слиза друго ченге. Полицаят беше зашеметен от катастрофата и експлозията, но бе запазил присъствие на духа и стискаше фенерче и автоматичен пистолет. Докато се измъкваше от колата, видя, че Хали бяга в бурята от циментов прах, разпозна арабските му черти и светкавично направи заключение. Опита се да вдигне оръжието си над вратата, въпреки че ъгълът беше неудобен. Хали се хвърли към вратата, блъсна я, счупи глезена на ченгето и го прикова за миг. Посегна към пистолета, но видя, че полицаят го стиска здраво, и заби лакът в лицето му. После изби оръжието и отново хукна. Изпадналият в безсъзнание полицай остана да лежи на улицата.

Хуан Кабрило дръпна лоста. Въжетата се опънаха за миг, после тежкият седем тона брониран микробус се отлепи от земята. Когато го вдигна на десет метра, Хуан натисна лоста и завъртя стрелата обратно на часовниковата стрелка; наблюдаваше как яркият блясък на инфрачервената лампа се обръща в сумрака. Намали скоростта, когато микробусът увисна над камиона, в който чакаше Франклин Линкълн.

Докато се подготвяха в склада, Линкълн и Хали бяха разрязали покрива на ремаркето по дължина с оксижени и бяха монтирали двете парчета на панти така, че да могат да се отварят нагоре. В ъглите бяха поставили инфрачервени лампи. Прахолякът вече започваше да се сляга и гледката през стъклата на кабината се проясняваше, но в долната част на камиона циментът все още се стелеше на талази. Хуан обаче ясно виждаше правоъгълника от светлини през очилата си и внимателно спусна бронирания микробус.

Линкълн чакаше на покрива на кабината на камиона и веднага щом гумите на микробуса опряха на пода на ремаркето, скочи да откачи куката. След това се обади на Кабрило да изчезва, седна зад волана, включи на първа скорост и натисна копчето на дистанционното управление, за да затвори покрива.

Пазачите вече бяха изолирани и дори да се обадеха за помощ, не можеха да кажат нищо, защото не бяха видели нищо в бурята от прах. Полицията пък щеше да е заета поне няколко часа, докато не се разбере, че това не е терористична атака.

Хуан бързо слезе по стълбата на кулокрана. От експлозията до отвличането на бронирания микробус беше изминала една минута и четиридесет и седем секунди — деветнадесет по-малко от очакваното, но пък все пак Кабрило работеше с най-добрите хора в професията. Хуан се прехвърли през телената ограда и скочи на тротоара.

Улицата беше притихнала, нямаше хора. Белезникав прах покриваше всичко като вулканична пепел. Кабрило излезе от най-гъстата вихрушка от цимент и смъкна очилата. Вече чуваше сирените на полицейски коли. Приближаваха се. Светлините им прорязваха прашния облак като лъчи на морски фар.

— Какво стана? — попита някакъв англичанин, застанал пред едно кафене. Дрехите му бяха чисти, за разлика от прашните дрехи на Кабрило.

— Инцидент в строежа — отвърна Хуан и се закашля.

— Господи! Има ли пострадали?

Кабрило погледна слягащия се облак и каза:

— Нито един.

Знаеше, че този път казва истината.

 

 

Рудолф Исфординг донякъде знаеше как руснаците ще организират спасяването му, така че не се стъписа като пазача в микробуса, когато чуха изсвирването на спирачки и трясъка на метал от сблъсъка на улицата. Микробусът изведнъж спря, но когато миг по-късно сградата до съдебната палата, изглежда, се срути, Исфординг наистина се уплаши.

Не виждаха нищо през прозорчетата и не разбираха какво става. Микробусът изведнъж се заклати. Двамата усетиха слабата центробежна сила, сякаш минаваха по лек завой. И после движението спря. Бусът се залюля като махало и се разтресе, после се чу слаб механичен вой, последван от силен трясък над главите им.

След секунди отново усетиха, че се движат. Този път обаче Исфординг беше сигурен, че пътуват. Навън не се виждаше нищо, освен мрак. Пазачът опита да се обади по мобилния си телефон, но нямаше сигнал: можеше да общува само с двамата мъже в кабината, като удря по преградата, която ги разделяше.

Пътуваха около половин час. Вероятно излизаха от града. Камионът увеличи скоростта, когато излезе на магистралата, а после намали и няколко пъти зави. След това спряха. Исфординг реши, че са пристигнали там, където го водеха руснаците Юрий Зайцев и Людмила, която се беше представила за Кара.

Двамата с пазача мълчаливо чакаха. Минутите се влачеха мъчително бавно.

Онова, което адвокатът не можеше да види, беше, че Линкълн и останалите чакат Хуан. Щом Кабрило спря мерцедеса между камиона и фолксвагена на Джулия, Хали затвори вратите. Небето беше облачно въпреки светлината, проникваща през матовите прозорчета, грамадният склад тънеше в сенки. Хали светна няколкото лампи на тавана, но мракът не се разсея.

Мерцедесът беше покрит с прах, Кабрило също беше целият мръсен. Избърса лицето си с мократа кърпа, която му подаде Джулия, и изпи почти литър вода.

— Дотук добре — каза на хората си. — Изглежда, никой не е имал проблеми, така че да отворим консервата и да приключваме. Линкълн, не видях на коя страна гледа микробусът, когато го спуснах на камиона.

— Към задните врати.

— Е, това малко ще улесни нещата.

Кабрило взе две гранати и автомат „Хеклер и Кох“ и го преметна през рамо. Гранатите бяха фалшиви, предназначени за учение, но на външен вид не се различаваха от истинските. Раздаде черни маски на всички и нахлузи една на главата си така, че да се виждат само очите и устата му. Останалите също се въоръжиха с пистолети и автомати.

След като всички бяха готови и застанаха пред задната част на ремаркето, Кабрило преброи до пет и рязко отвори вратите. Хората му нахлуха вътре, скочиха върху предния капак на микробуса, размахаха оръжията си и закрещяха неразбираемо. Швейцарският шофьор и пазачът бяха извадили служебните си оръжия, но през бронираното стъкло не можеха да направят нищо. Шофьорът понечи да запали мотора и да се опита да изкара микробуса от ремаркето, но Хуан се втренчи злобно в него през предното стъкло и му показа гранатите.

Посочи мъжете вътре един по един, после вратите, и издърпа предпазителя на едната граната. Намеренията му бяха ясни.

Пазачите запазиха предизвикателния си вид, но знаеха, че не могат да направят нищо. Оставиха оръжията си на таблото и бавно посегнаха към дръжките на вратите. Щом излязоха, ги оковаха с пластмасови белезници, вързаха им очите и им запушиха устата. Хали дръпна връзката ключове от колана на шофьора и я хвърли на Хуан.

Кабрило се покатери на покрива на бронирания микробус и леко скочи на пода на камиона. На петия опит налучка правилния ключ, но преди да го превърти, кимна на един от хората си.

Ако нещо се объркаше, Кара и Рудолф Исфординг не биваше да дадат едно и също описание на Юрий Зайцев, така че се бяха уговорили специалистът по Общи операции Майкъл Троно да извика на английски със силен руски акцент.

— Да слуша пазачът на хер Исфординг там вътре. Двамата ти другари са обезвредени. Няма да пострадат, ти също. Ще отворя малко вратата, за да хвърлиш оръжието си. Ако не го направиш, ще използвам сълзотворен газ. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна пазачът.

— Хер Исфординг, какви оръжия има пазачът?

— Само револвер — отговори адвокатът.

— Добре. Извади ли го от кобура?

— Да.

— Много разумно — отбеляза Троно. — Хер Исфординг, вземете револвера и се приближете до задната врата. Сега ще я открехна. Хвърлете оръжието навън.

Кабрило открехна тежката врата и черният револвер изтрака в задната броня. Хали и Джулия стояха до него с насочени оръжия. Хуан им кимна и широко отвори вратата. Уплашеният пазач беше наясно какво става и беше преплел пръсти зад тила си. Хали му сложи белезници, запуши му устата и му върза очите, а Джулия помогна на дебелия адвокат да слезе. Изблъскаха пазачите в задната част на буса и Кабрило ги заключи.

 

 

Исфординг видя петима въоръжени командоси, някои с работни дрехи, други в черно. Една от петимата беше жена и той предположи, че е Людмила.

— Кой от вас е Юрий Зайцев? — нетърпеливо попита Исфординг.

— Аз — отвърна единият командос. Дрехите му бяха целите в сив прах. Той си свали маската и адвокатът видя, че и лицето му е изцапано. Косата му беше червеникава, както му бяха казали, имаше късо подстригана брада.

— Господин Савич ти изпраща поздрави, Рудолф. Разбира се, не можа да те посрещне лично, но скоро ще го видиш. В задната част на склада има кабинет. Людмила ще те заведе там. Тръгваме след няколко минути.

Джулия беше свалила маската си, за да може адвокатът да види, че е жената, която познаваше като Людмила.

— Благодаря. — Исфординг стисна ръката й. — А съпругата ми? Кара?

— Друг екип я взима в момента — отговори Джулия.

— Благодаря — повтори адвокатът. — Благодаря на всички, че ме спасихте.

— Не си ранен, нали? — попита тя, когато Исфординг слезе от камиона. Линкълн беше сложил стълбичка до задната врата, за да го улесни.

— Не. Добре съм. Но съм уплашен. Докато не дойдохте в петък, нямах представа, че палестинците ме търсят. Благодарен съм ви на всички.

Джулия се усмихна.

— Трябва да благодариш на господин Савич. Ние само изпълняваме заповедите му.

— Знаех, че той е властен човек, но не знаех, че може да организира такова нещо.

— Влизайте.

Кабинетът беше скромно обзаведен. Имаше само две бюра, шкафове и изтъркан диван с тапицерия от изкуствена кожа под прозорец с матирано стъкло. Подът беше застлан с протрит линолеум и в стаята миришеше на цигари. Завесите на големия прозорец с бронирано стъкло, гледащ към склада, бяха дръпнати. Исфординг се отпусна на дивана и взе шишето вода, което му предложи Джулия.

След няколко минути влезе Юрий Зайцев. Беше оставил някъде автомата, но на колана на тънкия му кръст висеше кобур.

— Какво ще стане сега, хер Зайцев? — попита адвокатът.

— Чакаме останалите ми хора и после тръгваме. Шофьорът на камиона мисли, че може би са го проследили, така че ще избързаме с графика. Не знаем дали палестинците не ни преследват.

— От години не са действали извън Близкия изток — отбеляза Исфординг. — Сигурно наистина са отчаяни.

— След смъртта на Ясер Арафат са изчезнали много пари — каза Зайцев. — Това е достатъчно, за да отчае всеки.

Адвокатът понечи да отговори, но изведнъж навън се чу пукот и всички скочиха. След секунда се разнесе непогрешимият звук на оръжия със заглушители.

Един от хората на Зайцев извика сподавено. Викът му беше заглушен от други изстрели. Зайцев извади пистолета си от кобура.

— Стой тук — заповяда на Людмила и приведен се приближи до отворената врата.

В склада отекнаха още изстрели. Зайцев насочи пистолета, изруга и изстреля четири куршума. Предпазливо надникна, пристъпи навън и отново стреля в нечий тъмен силует, който тъкмо се шмугваше зад ремаркето. Обърна се да каже нещо на Людмила и в същия миг жесток откос го порази от коленете до гърдите. Ударната сила на куршумите го блъсна назад в кабинета и Зайцев се свлече върху бюрото. Гърдите му бяха облени в кръв.

Матираният прозорец към склада се взриви в дъжд от стъкло. Куршумите свистяха в стаята, рикошираха с искри от металните мебели и откъсваха парчета от евтината ламперия. Людмила реагира бързо като котка и закри Исфординг с тялото си. В рамката на разбития прозорец се появи човек. Беше завързал на лицето си карирана кърпа, каквито носеха палестинците. Вдигна пушката срещу Людмила. Тя отскочи от адвоката и стреля първа и Исфординг видя как главата на арабина се взриви. Стената зад него се обля в кръв и розови частици мозък. В следващия миг друг мюсюлманин зае мястото му и обсипа кабинета с куршуми. Част от ръката на Людмила беше отнесена, други два куршума я улучиха в корема. Тя извика и падна на мръсния линолеум в локва от собствената си кръв.

Атаката беше толкова светкавична и жестока, че Исфординг беше прекалено стъписан, за да помръдне. Малкият кабинет се изпълни с миризма на кръв и барут. В стаята влезе нападателят, който вероятно бе убил Зайцев. Прекрачи тялото на Людмила и го обърна с крак, за да види по-добре раните й.

— Добра стрелба, Мохамад — каза на арабски на стрелеца на прозореца, размота кърпата от лицето си и се обърна към Исфординг. Чертите му бяха остри и опасни, черните му очи блестяха от омраза. — Знам, че говориш моя език — каза на адвоката. — Работил си за покойния президент Арафат и си скрил пари, които трябва да бъдат похарчени за борбата срещу американците и евреите.

— Всички останали са мъртви, Рафик — докладва Мохамад. — Сградата е наша.

— Казах ти, че някой ще се опита да освободи тази свиня от затвора. — Рафик се вторачи в Исфординг толкова заплашително, че адвокатът се напика от страх. — Трябваше само да изчакаме.

Рафик отвори сгъваем нож. Острието блесна на флуоресцентната светлина.

— А сега да поговорим за парите.