Метаданни
Данни
- Серия
- Досиетата „Орегон“ (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dark Watch, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клайв Къслър, Джак Дю Брул. Досиетата „Орегон“
ИК „Бард“, 2007
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 978-954-585-832-1
История
- — Добавяне
19
Твърде много години бяха изминали, откакто Еди Зенг седеше в часа по литература през първата си година в Нюйоркския университет, за да си спомня колко кръга на ада е описал Данте в „Божествена комедия“. Беше сигурен обаче, че е открил един повече от средновековния италиански поет.
Щом самолетът им се приземи след шестчасовия полет, ги вкараха в товарен контейнер без вентилация, а после ги откараха с камион до някакво пристанище и ги натовариха на кораб. След десетина часа, като отчете все по-ниската температура и шестчасовия полет с поне петстотин възела, Еди определи позицията им в дъга, включваща северната част на Монголия, южната на Сибир и руското крайбрежие. И тъй като тук нямаше езера, достатъчно големи да наложат десетчасово пътуване с кораб, реши, че се намира на полуостров Камчатка или някъде на брега на Охотско море.
Контейнерът беше разтоварен и спуснат на земята толкова силно, че хората вътре изпопадаха. След минути вратите се отвориха и Еди видя ада.
В далечината се извисяваха тъмни планини. Върховете им бяха покрити с нещо като сажди и изглеждаха размазани. Зенг примига, за да фокусира погледа си. Брегът беше покрит с огладени от водата камъни. Океанът беше спокоен и тъмносив, застинал неподвижно като пред буря.
Но не това вцепеняваше съзнанието, а окаяното положение на хората, които работеха на склона, издигащ се над морето. Сцената наподобяваше холокоста. Склонът беше покрит със съсухрени мършави тела, толкова изцапани с мръсотия, че беше невъзможно да се каже дали са облечени. Пространството сякаш се гърчеше като подпухнал труп, поглъщан от личинки. Изтощението беше направило работниците безполови и нечовешки.
А на склона работеха поне две хиляди души.
Едни се катереха нагоре, натоварени с празни кофи, а други залитаха надолу, прегърбени под товара си. На един равен участък на разстояние три четвърти до върха хора с лопати пълнеха кофите с кал. Движеха се като автомати, сякаш телата им вече не можеха да извършват друго. По-нагоре по склона други обслужваха водни оръдия, пълнени от маркучи, виещи се по земята до място, където разтопената вода от глетчер в далечните планини беше отклонена в кално езеро. Гравитацията принуждаваше водата да тече по маркучите. Работниците местеха струите и промиваха пластовете почва.
Водата се стичаше надолу и се превръщаше в глинена каша, коварна като плаващи пясъци. Докато Еди гледаше втрещен, по склона безшумно се плъзна гъста вълна от кал. По-бавните работници бяха пометени от нея и се затъркаляха надолу. Някои се изправиха бързо, други — по-бавно. Един човек не можа да стане и беше погребан жив.
Никой не спря да работи.
Над обекта беше опъната камуфлажна мрежа, боядисана в същите оттенъци на сиво, черно и кафяво като околния пейзаж, така че мястото не се забелязваше отгоре.
Близо до брега работници с отчаяни очи изсипваха кофите в серия корита за промиване, приспособления, едва ли променени от въвеждането им преди повече от столетие. Калта се отмиваше на дълги маси чрез леко клатене и водата се изливаше в улей. На дъното на улея имаше прегради, които улавяха и отделяха тежките частици от по-леките примеси. Нерудоносната кал падаше в края на коритата и накрая стигаше до океана, където се разпръскваше в кафяво петно, а събраната руда трябваше да се остърже и прехвърли за по-нататъшно пречистване.
Бригада работници образуваха човешка верига от масите до триетажна сграда близо до брега. Кофите с рудата, пречистена в коритата, се подаваха от ръка на ръка и люшкането им приличаше на вълнообразните движения на грамаден червей. Еди забеляза, че преработвателният завод е прикрепен за плосък океански шлеп, който лесно може да бъде изтеглен от обекта. От нисък комин се издигаха струйки бял пушек: за процеса, използван за получаването на крайния продукт, явно бе необходима висока температура.
Въоръжени мъже, облечени подходящо за студеното време с дебели панталони и якета и с гумени ботуши, охраняваха обширната работна площадка. Всички носеха автомати АК–47 и палки или къси бичове. На върха на хълма имаше само неколцина пазачи, но долу, където рудодобивният процес завършваше, имаше повече. Четирима наблюдаваха десетината корита, а на всеки десет работници в бригадата с кофите беше определен по един пазач. Плющенето на камшиците звучеше като хор, съпровождащ движенията на работниците.
Ограда от бодлива тел не позволяваше на китайците да се доближат до другата страна на сградата, където една верижна машина — приличаше на полярна моторна шейна — имаше пряк достъп до отчасти заровен крайцер, изтеглен на брега.
В оградената страна откъм работниците имаше и други кораби — малки и толкова разнебитени, че беше изумително как са оцелели по време на пътуването дотук. Те също бяха полузатрупани с камъни и на палубите им бяха разпънати мрежи, за да прикрият очертанията им.
Еди осъзна, че това са спалните помещения за работниците.
Всъщност не бяха работници, а роби, принудени да копаят в хълма при невъобразимо мизерни условия.
На света имаше само няколко неща, които можеха да породят такава ненаситна алчност. И той инстинктивно разбра какво се добива тук — злато.
Беше учил геология още по-отдавна, но си спомняше достатъчно. Някой бе открил златна жила в хълма. Водните оръдия действаха с хидрокинетично налягане, за да разтрошават почвата така, че да се подава към коритата. Оттам концентратът се завърташе в центрофуги, които отсяваха по-леките частици. Финалният процес беше изваденото от дъното на центрофугите да се хвърли в живак, единственото вещество на света, което привличаше ценния метал. След като се свържеше с микрочастиците злато, топчето живак се разтопяваше и изпаряваше и оставаше чистото злато.
В по-модерните технологии живачните изпарения се улавяха отново, кондензираха се и се използваха повторно в затворена система, която не позволяваше на работниците да влизат в контакт със смъртоносния метал. Ако се съдеше по окаяното състояние на хората тук, те очевидно бяха подложени на неописуемо големи живачни изпарения. А живакът е една от най-безмилостните отрови на света.
Няколкото секунди, през които Еди възприемаше чудовищността на работата, бяха последните, през които беше пощаден от похитителите си. После им заповядаха да се строят в редица. Един индонезийски пазач заключи около врата му синджир с плочка, на която бе щампован идентификационен номер, друг записа номера в счетоводна книга. Поведоха ги към един очукан лайнер и ги настаниха в неотоплени каюти. Корабът не беше луксозен и в помещение за двама бяха натъпкани койки за десет души. От вонята беше ясно, че канализацията не работи, а и беше студено. Еди виждаше дъха си. На леглата имаше втвърдени от кал одеяла, дюшеците бяха влажни и мухлясали. Очевидно, след като смяната свършеше, работниците грохваха на леглата мокри и мръсни.
Пазачите ги подкараха по-нататък. Показаха им къде ще се хранят — в главната трапезария на кораба. Мебелите бяха изнесени, стените бяха голи, металният под също. Отново им заповядаха да се наредят на опашка и всеки взе мръсна тенекиена паница от една купчина. Един китаец с гипсирана дясна ръка слагаше по шепа ориз в паниците им. Друг, също с лявата, изливаше върху ориза по черпак сивкаворозова помия от огромен казан.
Буламачът изобщо не ставаше за ядене. По-късно Еди щеше да научи, че отговорниците на мината изпращат два риболовни кораба да тралят дъното и каквото уловят, се пуска в гигантска мелачка.
Пет минути след като насядаха на пода и запреглъщаха противната каша, пазачът вдигна оръжието си и извика:
— Стани!
Еди знаеше, че трябва да има сили, затова изгълта остатъка от буламача, без да обръща внимание на дращенето на рибените люспи.
— Ядохте сега, защото сте нови — добави пазачът. — Отсега нататък ще получавате храна, след като смяната ви свърши.
Отново ги изведоха навън и Еди чак сега усети постоянния вятър, който повяваше от морето, минаваше през дрехите и сякаш пронизваше костите. Вятърът носеше и вулканична пепел и това затвърди предположенията му, че се намира на полуостров Камчатка. Заповядаха им да влачат кофи нагоре по хълма и когато започнаха първото от вероятно стотината мъчителни изкачвания за деня, Еди се потупа по бедрото, където беше имплантирано проследяващото устройство на доктор Хъксли.
Намираше се далеч от „Орегон“, но знаеше, че не е сам. Щяха да минат един-два дни и Хуан щеше да изпрати екип и кошмарът щеше да свърши, преди всъщност да е започнал.
Вечерта разговаря с един от мъжете в каютата. Нямаше електричество и изтощените работници шепнеха в мрака. Всички имаха подобни истории и бяха нелегално изведени от Китай като емигранти в товарни контейнери. Бяха платили на змийските глави да ги закарат в Япония, но се бяха озовали на този бряг.
— Откога си тук? — попита Еди.
— От цяла вечност — отвърна безплътният глас до ухото му.
— Сериозно. Откога?
— От четири месеца — отговори човекът и се премести в тъмнината, за да намери не толкова влажно място на дюшека. — Но мината работи много по-отдавна, може би от години.
— Някой опитвал ли се е да избяга?
— Къде? — попита друг глас. — Не можем да плуваме. Водата е твърде студена, а и строго пазят риболовните кораби. Пък и те са тук само докато разтоварят улова. Нали видя планината. Дори ако се промъкнеш покрай охраната, макар че никой досега не е успял да го направи, няма да изкараш и един ден там.
— Те ни притежават — отбеляза трети. — Притежават ни от мига, в който казахме, че искаме да напуснем Китай. Има ли значение дали ще умрем от работа тук, в текстилна фабрика в родината или в някой спарен цех в Ню Йорк? Това ни е съдбата. Работим и после умираме. Тук съм от десет месеца. Всички, които в началото бяха в тази каюта, умряха. Не си въобразявай, че ще избягаш, приятелю. Оттук има само един изход — смъртта.
Еди се поколеба дали да не им каже кой е всъщност. Съмняваше се, че надзирателите на мината са внедрили информатори сред тези нещастници. Не можеше обаче да отхвърли мисълта, че някой няма да го предаде заради допълнителна порция храна или сухо одеяло. Колкото и да искаше да даде на тези изтерзани души зрънце надежда, това противоречеше на дългогодишното му обучение и опит. Накрая остави изтощението да надделее над влажните завивки и болката в ставите. Двама от хората в каютата кашляха цяла нощ. Сигурно бяха болни от пневмония или нещо по-лошо. Мизерните условия и оскъдните дажби сто на сто водеха до ужасни болести.
На третия ден на студ, треперене, постоянно мокрене, от което кожата му се набръчка и побеля, и изтощителна работа Еди започна да осъзнава, че спасяването му може да се забави. Хуан сигурно беше изпратил в Русия човек, за да наеме хеликоптер и поне да прелети над района. Но никакви хеликоптери нямаше. Зенг работеше заедно с останалите и без да разсъждава, влачеше кал по склона. Работеха като мравки, които не знаят нищо друго, освен да следват инстинктите си.
Обувките му се скъсаха и той ги хвърли. Всеки път, когато си поемаше дълбоко дъх, усещаше леко хриптене някъде дълбоко в белите си дробове. В началото беше в много по-добра форма от останалите, защото организмът му беше свикнал с редовно хранене и почивка, за разлика от селяните, които цял живот бяха гладували и не познаваха нищо друго, освен усилен труд. Двама от мъжете в каютата умряха. Единият беше затрупан от свлачище, а другия го преби един пазач — толкова жестоко, че когато умря, от ушите и очите му течеше кръв.
На петия ден гърбът го болеше от особено жесток побой с камшик, който не беше заслужил, и Еди Зенг осъзна две неща. Първото беше, че предавателят в крака му не работи, а второто, че ще умре на този бряг.
Сутринта на шестия ден, когато извеждаха работните екипи, в студа преди разсъмване, видяха в залива огромен кораб. Беше плаващ док и отначало Еди го помисли за „Маус“. Дори от разстояние смрадта, разнасяща се от черната грамада, беше непоносима.
Пазачът го сръга с палката в бъбреците да тръгва. Еди осъзна, че това е робски кораб, натоварен с работници, които да заместят починалите и изнемощелите, които вече не можеха да се вдигнат от леглата, колкото и да ги биеха. Запита се колко стотици или хиляди вече са загинали само за да бъдат заменени с постоянен поток от изпълнени с надежда емигранти, които вярваха, че са купили шанса си да бъдат свободни.
— Така ме доведоха тук — отбеляза Танг, единият му съквартирант, докато се влачеха нагоре по хлъзгавия склон. Той беше тук от четири месеца. Тялото му беше мършаво и Еди ясно виждаше гръдната му кост и ребрата през скъсаната риза. Беше двадесет и седем годишен, но изглеждаше на шестдесет. — Натовариха ни на един стар кораб, който после влезе в друг, още по-голям, като този. Ако изобщо можеш да си го представиш, пътуването беше по-лошо от работата, която ни принуждават да вършим.
Когато напълниха кофите и се повлякоха надолу към коритата, от търбуха на сухия док вече бавно излизаше покрит с ръжда кораб. Работници изхвърляха големи вързопи от палубата му.
— Трупове — каза Танг. — Това ме принудиха да правя. Трябваше да изхвърлим труповете на онези, които не оцеляха от пътуването.
— Колко бяха?
— Стотина, може би и повече. Изхвърлих телата на двама мои братовчеди и на най-добрия си приятел.
Танг не забави крачка, но Еди разбра, че силите го напускат.
— И сега ще изтеглят кораба на брега и ще го използват за настаняване на още работници, така ли?
— Първо ще натрупат камъни около него и ще го скрият под мрежи, за да не се вижда от въздуха.
— А от морето? Мината е обърната към водата.
Танг поклати глава.
— Освен двата риболовни кораба не съм виждал други, откакто съм пристигнал. Мисля, че сме твърде далеч от корабните пътища.
Тъкмо стигнаха до коритата и Еди изведнъж падна по гръб, сякаш дръпнаха килим под краката му. Стъписан, той се огледа и видя, че стотици други работници също са паднали. И тогава усети, че земята се тресе.
Трусът утихна, но плътният тътен продължи да отеква като далечен гръм.
Зенг стана и заизбърсва калта от дрипавите си дрехи. Вниманието на всички беше насочено към най-високия планински връх. От него изригваше пара и черна пепел и скоро щеше да закрие слънцето.
Вратата на фабриката се отвори и отвътре изскочи мъж, слагаше си противогаз, докато бягаше. Беше първият бял, когото Еди виждаше в мината.
— Това я Ян Паулус — прошепна Танг. — Шефът.
Ян Паулус беше едър и як, с широки рамене, загоряло от слънцето лице и големи като наковални ръце. Спря на няколко крачки от Еди и Танг и се втренчи в изригващия високо над залива вулкан. После извади сателитен телефон от калъф, закачен на колана му, издърпа антената, изчака, за да се увери, че има сигнал, и набра някакъв номер.
— Антон, обажда се Паулус — каза на английски и се заслуша. — Не съм изненадан, че си го усетил в Петропавловск. Адски ни разтърси. Беше най-силното досега, но не затова те търся. Вулканът над обекта се активизира. Последва кратко мълчание. — Защото десетина пъти говорихме за тази вероятност и виждам проклет огромен облак и пара, затова знам. Ако вулканът наистина изригне, свършено е с нас.
Сякаш за да наблегне на думите му, земята отново се разтресе от лек вторичен трус.
— И този ли усети, Савич? — иронично попита Паулус и пак се заслуша за миг. — Уверенията ти не означават нищо. Моят задник се пържи, докато ти си киснеш в хотелска сауна на триста километра оттук. — Огледа се и отново се заслуша.
Еди побърза да изсипе кофата си в коритото, въпреки че в нея не беше останало почти нищо. Надяваше се, че шефът на мината не е забелязал, че подслушва.
— Да, „Соури“ току-що пристигна. Разтоварват най-новата група китайци в поредното ръждясало корито на Шиер Сингх. Щом приключат, ще натоваря първата пратка, както се уговорихме миналата седмица.
И намръщено погледна Еди. Той нямаше друг избор, освен да тръгне, но продължи да слуша, доколкото можеше.
— Току-що завършихме поредното извличане с живак, така че моментът е подходящ да помислим поне да преместим преработващия завод по-нататък по брега, докато не разберем какво ще стане с вулкана. Ти имаш достатъчно влияние да попречиш на твоите руснаци да не изпращат учени тук да го наблюдават, но не можеш да предотвратиш изригването, нали така. Защо не се качиш на хеликоптера и не дойдеш да видиш? А през това време аз ще кроя планове как да се измъкна оттук. — Паулус повиши тон, сякаш връзката бе отслабнала. — Какво? На кого му пука за тях? Можем да евакуираме пазачите със „Соури“. Сингх ще ни осигури още кораби, а всяка година един милион китайци искат да напуснат страната си. Можем да заменим повечето от тях… Какво от това, че ще загубим един-два месеца? Вече имаме достатъчно суровина за секачите на монети… Добре, като се видим, ще се разберем.
Танг вече се беше отдалечил и се катереше по хълма с отпуснатата походка на стадно животно. Еди не си направи труда да го настигне. Гледаше уголемяващия се облак пепел в небето и мислеше за онова, което беше чул. Паулус искаше да евакуира хората си, но явно му трябваше разрешение от човек на име Антон, който имаше такова голямо влияние, че можеше да попречи на руските вулканолози да посетят района. Беше казал, че моментът е подходящ. Сухият док беше тук, мощните влекачи бяха готови да потеглят, изглежда, беше натрупан голям запас от злато, определен да бъде насечен на монети. Рудопреработвателният завод, безспорно най-важното и скъпо оборудване, можеше да бъде преместен на безопасно място. Използваните за спални помещения изтеглени на брега кораби струваха само цената си в отпадъци, а тези хора имаха връзка да се сдобият с още. Оставаха само работниците, но както беше казал Паулус, всяка година един милион китайци нелегално напускаха страната и замяната на робския труд не беше проблем.
Еди разбра извратената им логика. Единственото ценно нещо, което щяха да изгубят, беше времето.
Последва още един трус. Еди знаеше, че има реална опасност вулканът да изригне, и си представи катастрофална експлозия като онази, изравнила със земята неколкостотин квадратни мили около връх Сейнт Хелън в Съединените щати. Нямаше начин някой да избяга от такъв взрив. През последните няколко дни Зенг се беше примирил, че ще трябва да работи седмици или дори месеци, докато Хуан го намери, и не се съмняваше, че все някога ще го спасят. Корпорацията не изоставяше хората си.
Но също като Паулус и Савич, единственото, с което Еди Зенг вече не разполагаше, беше времето.