Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Досиетата „Орегон“ (13)

13

Антон Савич въздъхна облекчено: оставаше му само един полет до крайната му цел. Няколко дни бе пътувал до летище Елизово край Петропавловск-Камчатски, главния град на полуостров Камчатка в Далечния изток на Русия.

До разпадането на Съветския съюз през 1990-а Петропавловск-Камчатски беше затворен за външния свят, а последвалите години бяха донесли малко подобрения. Почти всички сгради бяха от бетон, забъркан с пепел от изригването на близкия вулкан Авачински през 1945-а и градът с население двеста и петдесет хиляди души имаше сивото еднообразие, характерно за тромавата съветска архитектура. Улиците не бяха асфалтирани от десетилетия, а икономиката беше съсипана, защото военните, които някога бяха поддържали града, се бяха оттеглили. Заобиколеният от високи заснежени върхове покрай красивия Авачински залив Петропавловск-Камчатски беше грозно и неприветливо място, където жителите оставаха само защото им липсваше волята да се преместят.

В миналото целият полуостров Камчатка беше контролиран от съветските военни. Скалистият пейзаж беше осеян със сложни радарни станции, инсталирани да дебнат за идващи американски междуконтинентални балистични ракети. Имаше няколко военновъздушни бази за засичане на американски бомбардировачи. Тук се намираше и Тихоокеанският подводен флот. Камчатка беше и набелязаната площадка за приземяване на съветски балистични ракети, пробно изстреляни от запад. Сега подводниците от Тихоокеанския флот ръждясваха във военноморската база „Рибачий“ в южния край на залива. Няколко бяха толкова занемарени, че бяха потънали, все още завързани за въжетата, натоварени с торпеда и със заредени реактори. Радарните станции бяха изоставени, а самолетите стояха в базите си поради липса на части и гориво.

Но не военното присъствие беше привлякло Антон Савич към Камчатка преди повече от две десетилетия, а геологията. Полуостровът се беше издигнал от морето преди половин милион години, първо като вулканичен архипелаг като Алеутските острови в Аляска. Морето бързо беше заравнило планините, но земята се беше издигнала отново, тласкана от неизчерпаеми запаси от разтопена скала дълбоко в недрата си. Камчатка беше част от Тихоокеанския огнен пръстен, кръг от вулкани и земетръсни зони, бележещ границите на Тихоокеанската тектонична плоча. Двадесет и девет от сто и петдесетте вулканични върха на полуострова бяха активни, особено Каримският, който изригваше непрекъснато от 1996 година, а сега и вулканът Безименни в средата на Камчатка беше започнал да бълва облаци от пепел и пара.

Воден от икономическа необходимост, през осемдесетте години на миналия век Съветският съюз бе въвел програма за проучване и експлоатация на природни богатства. За да отвърнат на безпрецедентната надпревара във въоръжаването на Рейгън, руснаците се опитваха да намерят суровини за нуждите на собствения си военнопромишлен комплекс. Това бяха последните оръдейни залпове на Студената война, изстреляни не с куршуми и бомби, а с фабрики и природни богатства. Накрая Съветският съюз загуби надпреварата, но междувременно бяха открити огромни залежи от минерали, въглища, желязна руда и уран.

Антон Савич беше млад изследовател в Агенцията за национални природни ресурси, организацията, на която беше възложена задачата да открие богатството, заровено в границите на Съветския съюз. Беше пристигнал да прави проучвания на полуостров Камчатка през 1986 година заедно с двама други изследователи под ръководството на професора по геология от Московския университет академик Юрий Страхов.

Екипът претърсва четири месеца полуострова с хеликоптери и всъдеходи, осигурени от Червената армия. Поради активната геологическа обстановка началниците в Москва смятаха, че в Камчатка може да има диаманти, и въпреки че не намериха кимберлит, откриха нещо не по-малко ценно.

Савич си припомни дните, когато живееха на палатка в подножието на златоносната скала и по цял ден къртеха проби, а нощем обсъждаха възможностите. Разсъждаваха така, сякаш находките бяха тяхна собственост. По всяка вероятност щяха да получат само похвали и може би разрешения за по-големи апартаменти.

Савич не беше сигурен кой го предложи пръв, може би беше самият той, въпреки че това всъщност нямаше значение. Идеята се зароди някак, отначало определено спомената като шега, но скоро започнаха да я обсъждат сериозно. Савич си спомняше, че в онази нощ дъждът най-после беше спрял, а това беше необичайно. Подаваха си бутилка водка и това не беше необичайно. В Москва не можеше да се намери свястна тоалетна хартия, но държавата осигуряваше богати запаси от алкохол дори да си на петстотин километра от най-близкия град.

„Защо да съобщаваме за находката? — попита някой. — Защо изобщо да казваме на някого?“ Само четиримата знаеха истината и никой нямаше да изследва района отново, след като предадяха докладите си. Можеше да се върнат в Москва и да продължат живота си няколко години, а после да се върнат и да разработят златната жила. Всички щяха да забогатеят.

Слезе от самолета „Илюшин“ на летище Елизово и се усмихна, като си спомни колко наивни бяха. Академик Страхов им позволи да мечтаят един-два часа и сетне ги върна към действителността. Не им каза, че постъпват неправилно, защото дори уважаваният професор не можеше да превъзмогне алчността си. Но също така знаеше, че онова, което обсъждат, е безсмислена фантазия. Само с няколко думи им обясни, че никога няма да им разрешат да се върнат в Аляска и че дори това да стане, ще е невъзможно четиримата да изкопаят достатъчно руда, та това да окаже някакво влияние върху живота им. Обясни им как действат световните пазари и че никога няма да могат да продадат рудата, която добият от земята. С което бързо охлади ентусиазма им и прекърши надеждите им. Водката стана безвкусна, дори загорча в устата им.

Савич помнеше, че в същия миг дъждът заваля пак. Академикът угаси съскащия фенер и няколко минути слушаха как капките се сипят върху брезентовата палатка. После се вмъкнаха в спалните чували. Савич беше сигурен, че останалите продължават да мислят за шансовете, докато задрямват. Изминаха много минути, докато дишането им стана равномерно и те заспаха дълбоко. Всички, освен него. Той интуитивно беше осъзнал, че планът им ще се осъществи с един допълнителен елемент — времето.

Те разсъждаваха в границите на години. Савич знаеше, че ще минат десетилетия, преди отново да дойдат тук. Никой не можеше да се върне, докато комунистическото правителство не се сгромолясаше и капитализмът не пуснеше корени в родината им. Може би не предполагаха, че това някога ще се случи, но Савич вече знаеше, че е неизбежно. Пропагандата не можеше да намали опашките за хляб, нито да произведе резервни части за автомобили, и накрая лидерите щяха да престанат с опитите си. Той предвиждаше тиха имплозия, а не революция, но в края на краищата Съветският съюз щеше да рухне под тежестта на собствената си неефективност. Ако Савич успееше да се подготви за този ден, всичко щеше да си дойде на мястото.

Имаше и още един елемент, който другите не бяха взели под внимание — той нямаше намерение да дели богатството с никого от тях.

Хеликоптерът щеше да пристигне да ги вземе чак след четири дни — повече от достатъчно време да задейства плана си. Бяха им определили за проучване огромен район и ги бяха оставили сами от повече от месец. Когато долетеше от Петропавловск-Камчатски, хеликоптерът щеше да кръжи над района и да чака, докато екипът не изстреля сигнални ракети, за да покаже точното си местоположение.

Савич искаше да се отдалечат колкото е възможно повече от залежите, но Страхов настоя да останат на място, докато хеликоптерът не пристигне, готови да се насладят на славата на откритието си. Савич нямаше оръжие, с което да принуди колегите си, така че трябваше да действа сега.

Изчака буден още два часа. Чакаше не от чувство за вина или угризения, просто искаше колегите му да заспят дълбоко. Стана в четири, най-тъмния час на нощта, запали тънко като молив фенерче и отвори медицинската чанта. Запасите бяха основни — бинтове, дезинфекционни разтвори, антибиотици и пет-шест спринцовки с морфин.

Комарите бяха толкова много, че изследователите вече не си правеха труда да ги пропъждат, нито да реагират на неприятните им ужилвания. Телата им бяха покрити със зачервени подутини от многобройните ухапвания по ръцете, глезените и лицата.

Савич изпръска морфина от едната спринцовка на земята и дръпна буталото, за да я напълни с въздух. Михаил беше най-едрият в екипа, як набит украинец, бивш шампион по борба от Киев. Савич не мислеше за нищо, когато заби тънката игла в гърлото му, където слабо пулсираше каротидната артерия. Бавно натисна буталото и вкара смъртоносен мехур въздух в кръвоносната система на бореца. Михаил беше свикнал с комарите и не почувства лекото убождане. Савич изчака няколко секунди, докато въздухът предизвика в мозъка му емболия и Михаил получи удар. Повтори процедурата още два пъти. Единствено Юрий Страхов се бори до края. Очите му се отвориха, когато му заби иглата. Савич запуши устата му с ръка, прикова го на земята с тежестта на тялото си и вкара въздуха в артерията му с жестоко пробождане. Страхов се мята за миг, после се отпусна неподвижно.

На четири-пет километра от брега имаше висок стръмен склон, всъщност сипей. Преминаването по него беше коварно и ако не внимаваше, човек можеше да се подхлъзне и да се свлече чак долу. Което пък щеше да причини достатъчно наранявания на труповете и да убеди и най-обръгналия съдебен лекар, че няма смисъл да прави аутопсия.

В онази нощ Савич прегледа тетрадките и дневниците на колегите си и откъсна всяка страница, където се споменаваше за находката или за други наблюдения на терена и геологията. Унищожи всичко, което можеше да бъде поставено под съмнение по време на разследването, и се погрижи в никой от дневниците да не пише нищо интересно за изследвания район. Преправи и своя дневник, за да изглежда така, сякаш са обходили по-голяма територия, и никой да не съзре причина отново да дойде тук.

На зазоряване започна да пренася на ръба на склона спалните чували с труповете. Украинецът Михаил беше твърде тежък да го носи, така че направи нещо като шейна от клони и ремъци и го извлече горе. Капна от умора и плувна в пот, и се прокле, че не изчака следващия ден, за да пренесе последния мъртвец. Вместо да се върне в лагера в мрака, прекара нощта, сгушен до жертвите си.

На другия ден сгъна палатката и замъкна и нея, и екипировката им на хълма. Натъпка всичко в раниците и после ги нагласи на труповете. Реши да изчака до разсъмване на другия ден и тогава да бутне мъртъвците по склона. Не изпитваше особено силно желание да гледа как се блъскат в острите скали, но трябваше да види къде ще паднат. Професор Страхов носеше сигналните ракети, а те щяха да му трябват да се свърже с хеликоптера, който пристигаше следобед на другия ден.

Закуси с кафе и две консерви — месо и кримски портокали — и после блъсна по склона Михаил. Трупът бързо набра скорост и започна да се премята. Другите двама бяха още по-осакатени и обезобразени от падането, ако това изобщо беше възможно.

Савич слиза по склона повече от час, охлузи си ръцете, щипеше го от солената пот. Когато стигна долу, извади екипировката и храната от раниците и изпразни няколко консерви, за да изглежда така, сякаш от дни е бил в подножието на склона.

Щом изчисли, че хеликоптерът е на един час път, инжектира двете останали спринцовки с морфин в ръката си. Почувства, че го обзема вцепенение, и пое дълбоко дъх. Трябваше да направи нещата колкото е възможно по-автентични, затова нямаше да изглежда логично, че тримата му другари са загинали по време на падането, а той само си е охлузил ръцете.

Савич опря гръб на скалата и взе един голям камък. Сложи лявата си ръка на съседния и преди да си позволи да се разколебае, се удари с всичка сила. Костите му изпращяха и той изрева от болка. Зареден с адреналин и морфин, Савич взе друг камък, по-малък, и се удари по главата. Потече му кръв. От отпуснатите му устни се процеди слюнка. Той се бореше с вълните на агония и се молеше опиатът да притъпи болката.

Почти беше изпаднал в безсъзнание, когато чу хеликоптера, и направи няколко опита да изстреля сигналната ракета. Кълбото от бял фосфор се извиси в стълб от пушек и пилотът веднага го забеляза.

Следващото, което си спомняше Савич, беше болницата в Петропавловск.

Разследването беше повърхностно. Ужасната сцена, описана от екипажа на хеликоптера, отговаряше на разказа на Савич как склонът се срутил, докато се изкачвали, и всички паднали. Следователят беше изумен, че Савич има само леко мозъчно сътресение, незначителни рани и охлузвания и счупена ръка.

— Сигурно просто ми е провървяло — каза му Савич, когато той затвори тетрадката си с бележки по случая и приключи разследването.

 

 

Докато вървеше към сградата на летището, Савич потърка лявата си ръка. Беше започнала да го наболява във влажни дни. Може би това не беше толкова обезпокоително, колкото „издайническото сърце“ на Едгар Алан По, но все пак му напомняше за злодеянията му.

Служителят на гишето го позна и му направи знак да мине пред опашката. Неколцина местни жители измърмориха недоволно, но никой не се осмели да възрази.

— Пак при нас, а, господин Савич? — попита дружелюбно настроеният дежурен и прибра в джоба си двадесетдоларовата банкнота, която Савич беше сложил в паспорта си.

— Можеше да свърша и някоя работа в кабинета си в Москва, ако проклетите ви вулкани бяха престанали да изригват.

— Това са гомули — отвърна служителят с престорено заговорнически вид. — Местните духове, които нощем ходят на лов за китове и се връщат в планината, за да изпекат месото на гигантски огньове.

— Ще обвиня гомулите, когато намеря китови кости в кратера на някой вулкан, приятелю. Лично аз подозирам тектонична активност.

След възстановяването си в болницата Савич се беше върнал в Москва. Не каза на никого за находката и продължи да работи в Агенцията за национални природни ресурси. Преживя незабележимо последните дни на Съветския съюз и успя да се задържи на поста си по време на разпадането му. В последвалата бъркотия трескаво търсеше контакти с чужденци и създаде няколко — смяташе, че евентуално ще му дадат възможност да види плана си осъществен.

Шансът се появи чрез един швейцарски металург, с когото се запозна на някакъв симпозиум. Швейцарецът го заведе при банкера Бернард Фолкман и сключиха сделка. Подкрепян от Фолкман и с помощта на компаниите, контролирани от противния Шиер Сингх, Антон Савич се връща в Камчатка безброй пъти предишната година, за да подготви почвата под прикритието на вулканолог. Тъй като вулканите в Камчатка изригваха непрекъснато, служителите на летището бяха свикнали с него. Имаше и постоянно запазена стая в хотел „Авача“ близо до улица „Ленинградская“, вероятно на единствения площад „Ленин“, все още останал кръстен на името на вожда.

Сега взе чантите си отиде право на гишето на компанията за хелиски. Спортът беше станал популярен на назъбените скалисти върхове на полуострова и няколко фирми искаха да карат почитателите на екстремните развлечения в планината с хеликоптер. Компанията „Въздушни приключения“ дори организираше скиорски пътувания, за да поддържа законността си, но беше бутафорна фирма, която Савич бе основал чрез Фолкман, за да си осигурява бърз и дискретен транспорт. Частен хеликоптер на Елизово би привлякъл твърде голямо внимание.

Когато го видя, жената зад гишето остави японското модно списание. Усмивката й беше престорена и механична. Той не я познаваше. Но пък определено не приличаше на търсещ вълнения турист.

— Добре дошли във „Въздушни приключения“ — поздрави го тя на английски.

— Казвам се Савич. Къде е Пьотър?

В очите й се изписа изненада и после страх, тя пребледня. Скри се зад завесата и след миг иззад нея се появи Пьотър Фьодоров, пилотът на Савич. Беше с маслиненозелена пилотска униформа и с наперения вид, който бе придобил в изпълненото с ракети небе над Афганистан.

— Господин Савич, радвам се да ви видя. Предполагам, ще пренощувате в хотела и ще излетите утре сутринта, нали?

— Здравей, Пьотър. Не. Искам да видя най-новия изригващ вулкан, преди да се мръкне — отвърна Савич в случай, че някой слуша.

— Само кажете и ще подам план за полета.

— Смятай, че съм го казал.

След четиридесет минути вече летяха над криволичеща долина. Назъбените планини от двете страни на хеликоптера МИ–8 на „Въздушни приключения“ се извисяваха на две хиляди и петстотин метра над тях. Някои върхове на полуостров Камчатка стигаха и до над четири хиляди. Въздухът беше замъглен от ситните прашинки пепел от изригващия вулкан на север. В стария хеликоптер, произведен преди четиридесет години, беше трудно да се разговаря дори със слушалки, така че през двата часа пътуване до обекта Савич се задоволи само да гледа пейзажа.

Не можа да се унесе и да заспи, защото тракането на перките беше твърде шумно, но не мислеше за нищо и се изненада, когато Фьодоров го потупа по рамото и посочи напред. Савич не мислеше, че ще пристигнат толкова бързо.

От толкова високо районът изглеждаше непокътнат, с изключение на разрастващото се кафяво петно, появило се в тъмните води на залива Шелихов. По крайбрежието бяха разпръснати кранове, купчините изкопана пръст се простираха надалеч. Причината обектът да изглежда толкова добре беше, че голяма част беше скрита под мушами, опънати върху метални прътове. Мушамите бяха боядисани така, че да приличат на сняг, и пепелта, довяна от вятъра върху тях, затвърждаваше илюзията. Изтеглените на брега кораби също бяха скрити — първо с пръст и камъни от работната площадка и после с още отпадъци от фабриката, за да се заличи формата им.

Единственият признак на живот бяха тънките струйки пушек, излизащи от комините на корабите — вътре палеха огън, за да осигуряват топлина и храна на работниците.

Савич погледна към морето. Единият траулер се връщаше към обекта. Дирята му бе дебел клин, защото беше натежал от улова.

Докато резервоарите на кораба бяха пълни с гориво и имаше чиста вода от ледниковата река наблизо и храна, доставяна от двата траулера, обектът можеше да се издържа сам месеци, дори години. Савич с право се гордееше с постижението си, но от друга страна, през половината си живот бе усъвършенствал всеки детайл.

„Всички, освен един“ — помисли си. Имаше една пречка, която не можеше да отстрани лесно — стока, която обектът изразходваше с ненаситна бързина и която се заместваше най-трудно.

Фьодоров се беше обадил по радиостанцията и сега управителят чакаше на площадката за хеликоптери да посрещне Савич. Трепереше в щипещия студен вятър. Беше май, но Полярният кръг все пак се намираше само на четиристотин мили на север.

— Добре дошъл, Антон — каза Ян Паулус, широкоплещест южноафрикански минен инженер.

Ръкуваха се и тръгнаха към чакащия джип.

— Искаш ли да видиш как върви работата? — попита Паулус и включи на скорост.

Савич беше виждал този аспект на проекта само веднъж и не изпитваше желание да повтаря преживяването.

— Не. Да отидем в кабинета ти. Нося бутилка хубаво шотландско уиски.

Руснакът не се интересуваше много от управителя на обекта, но знаеше, че трябва да му доставя удоволствие. Разбира се, заплатата от пет милиона долара на Паулус допринасяше за отношенията им повече, отколкото по някоя чашка алкохол от време на време.

Трите кораба, които бяха докарали на север и изтеглили на брега под работната площадка, бяха стари океански лайнери, доставени от склада за метални отпадъци на Шиер Сингх. Макар и преминали най-хубавите си години, те бяха функционални и идеално служеха за целите на Савич. Паулус се беше настанил в апартамента на посланика в дългия сто метра луксозен кораб, плавал навремето в Егейско море.

Украсата от позлата и синьо, някога смятана за елегантна, беше избледняла, а килимите бяха изтъркани и изпъстрени с изгаряния от цигари, мебелите бяха овехтели и металните части потъмнели. Савич отиде до тоалетната и когато пусна водата, от чинията се разнесе отвратителна смрад. Образът му в огледалото изглеждаше червеникавокафяв: стъклото беше изгубило лъскавината си.

Когато Савич се върна във всекидневната, Паулус седеше на дивана. Вече беше налял две чаши уиски.

— Имало е инцидент на единия сух док — каза той, щом Савич седна.

Руснакът замръзна.

— На кой?

— „Маус“. Двама от твоите бивши командоси от Спецназ решили да пренебрегнат процедурата и минали по мушамата, над трюма. Тя се скъсала и те паднали и се пребили.

Руснакът отпи от питието си.

— Има ли някаква следа, че са им помогнали?

— Не. Твоите хора проверили сухия док и кораба в трюма веднага щом двамата не се върнали навреме от обхода. Никой не се е качвал на борда и нямало следи от борба. Единственият плавателен съд наблизо бил товарен кораб с ирански флаг и освен ако моллите в Техеран не са надушили нещо за нашата операция, съмнявам се, че са замесени.

Савич изруга под нос. Всички, които беше наел да пазят корабите, бяха бивши служители на специалните части, прочутия Спецназ. Бяха твърде добре обучени, за да се отклонят от маршрута си, но от друга страна, той разбираше защо са го направили. След като си бяха получили парите, поддържането на изострена бдителност беше почти невъзможно. Той лесно можеше да си представи как съкращават периметъра на обиколката си, като минават напряко по мушамата върху трюма. Лекомислената им грешка може би щеше да послужи за урок на другите.

Реши, че това е нещастен случай, и го разкара от главата си.

— Как вървят нещата тук?

Южноафриканецът имаше ужасни развалени зъби, поради което усмивката му наподобяваше безрадостна гримаса.

— Отлично. Златната ти жила е с най-високата проба, която съм виждал. По дяволите, целият район е пълен с руда. Производството е с дванадесет процента над очакванията, а все още работим в наносните слоеве в склона.

— Кога ще изпратите първия товар?

— По-скоро, отколкото мислехме. „Соури“ трябва да пристигне след десет дни. Поради товара на кораба има тройно повече пазачи, затова искам да качим пратката, когато отново се отправи на юг.

— Хубаво. Преди два дни говорих с Фолкман. Преработвателният център е готов. Последните матрици и щампи са пристигнали тази седмица.

— И банките ще приемат доставката?

— Веднага щом е възможно.

Паулус отново напълни чашите и вдигна наздравица.

— Да пием за алчността и глупостта. Откриеш ли я в подходящата група хора, тази комбинация може да те направи много богат.

Антон Савич беше напълно съгласен да пие за това.