Карл Май
Вкаменената молитва (7)

3. Ашикът

В следствие тази работа взех закуската си доста късно. После слязох долу, за да говоря най-напред с Шакара. Тя седеше съвсем сама в аркадата, поръбвайки един воал.

— Разказвала ли ти е някога Марах Дуримех преданието за „Омагьосаната молитва“?

Тя се замисли и отговори:

— Не на мен, а на един другоземец. Това бе в село Охтиан на племето буланух.

— Кой беше другоземецът?

— Вече не си спомням, а може би и изобщо не съм го знаела. Той не ми хареса. Една стара жена бе починала в колибата си далеч извън делото. Никой не се погрижи за трупа, понеже беше тумаза^[1]. Марах Дуримех ме взе със себе си; поддържахме бдение край трупа. Бях още малка и едва отскоро нейна ученичка. Странникът бе минал през селото и спря пред колибата, понеже Марах Дуримех стоеше пред вратата и му се наби на очи. След като получи отговор на няколко въпроса, слезе от коня, за да поговори с нея. Влезе за малко и вътре, но се изплю пред трупа. Защо, не зная. Онова, което каза, беше толкова учено, че не можах да го разбера, и толкова високомерно, че помолих тихо мъртвата да не го слуша, тъй като смущаваше необходимото й в момента вглъбяване. Той бе мъжът, на когото Марах Дуримех даде за из път преданието.

— Значи не е било толкова отдавна, когато онзи „последен“ се е сринал в глъбината!

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Ще ти разкажа по-късно. Можеш ли да ми разправиш това предание?

— За съжаление не. Не го запомних. Бях малка, а то беше дълбоко и съвсем неразбираемо за мен.

— Колко жалко, много жалко!

— Защо?

— Остави работата си и ела с мен до конското пасище! Там никой няма да ни безпокои. Днес сънувах, а когато духът сънува по такъв начин, не може да го премълчи пред своята душа.

Минахме през градината и отидохме до камъка, при който веднъж вече бяхме седели. Настанихме се там. Започнах да разказвам. Тя ме слушаше безмълвно, съвсем безмълвно, но от време на време в тъмните й очи се появяваше един чуден, тайнствен блясък, който ми напомняше за онази собствена светлина на алабастъра — слънчево злато, съчетано с небесен лазур. И когато свърших, остана все още притихнала. Беше облегнала глава на камъка и държеше клепките си здраво затворени. Не смутих мислите й, а търпеливо зачаках да заговори. Тя го стори, без да отваря очи:

— Виждам една линия да се претегля отдясно наляво. В десния край пламти слънчев зной, който би изгорил всичко живо, приближило безразсъдно твърде много до него. Левият край е потопен в пълен мрак, заплашващ с мигновено унищожение всяко живо същество. Тази линия е нашият човешки живот. Прекаленото отиване надясно или наляво носи сигурна гибел. Точно по средата се намира неприкосновеността и също средната дължина на хвърляните сенки. Който ненавижда средните величини, се насочва към една от страните. Сега размисли, ефенди, размисли! Ти може би стоиш точно на средата?

— Не ми се вярва — отговорих.

— Значи си дързък, може би дори безразсъдно дързък! Разгледай сянката си! Твърде малка ли става? Или прекалено голяма? И в двата случая си изгубен! Сега знаеш ли за какво са сенките? Аз го казвам само като човек, като неука жена. Но Всемогъществото сигурно има и съвсем други причини, защото е съчетало мрак и светлина и е дало разрешение на двете да създават в здрача безплътни сенки, а на слънце — онези подражателни творения, които в качеството на сенки се правят на самите нас.

Сега отвори очи, отправи ги мило и сърдечно към моите, подаде ми малката си, но здрава ръчица и каза:

— Дай ми ръката си!

Направих го. Тогава тя продължи:

— Позволи да помоля за тези сенки! Не постъпвай така строго, както вероятно си възнамерявал. Та нали знаеш, че сенките нямат воля!

Бях принуден да се усмихна.

— Значи е вярно, че душата винаги се смилява, дори когато духът не намира и най-малка причина за снизходителност! Който няма воля, може да бъде пощаден, но онзи, който му е отнел волята, трябва да бъде отъпкан на земята!

— Въпреки твоя сън днес…? И въпреки Магьосника…? — попита.

— Въпреки! Мисля, че разбирам съня. Вярно, той дойде при мен от Царството на сенките, но сам в никой случай не беше сянка. Присъни ми се при първия слънчев лъч и го чувствам слят със самия мен, с еднаква същина на собствената ми душевност. Поучи ме и продължава да действа в мен. Сянката, която ме предупреди за самата себе си, е приятел на човека, честна, без фалш. Спаси ме от чуждите шмекерии и също от собствените ми измамливи видения. Безумие би било да искам да я мразя. Ти ме помоли за нея, Шакара. Виждаш, че не е било нужно! Но не се помоли за други, за които бих желал да ти изостря очите. Имам предвид онези лукави бродници, които се представят за сенки, но не са. Винаги подвеждащите… изкусители! Разтапящите се в смирение… тирани! Добродетелните… грешници! Жертвоготовните… врагове! Искрените… лицемери! Незлобливо-чистосърдечните… змии! И още хиляди, хиляди подобни, които се превръщат веднага в сянка на най-близкия предмет, щом посегнеш към факела да ги осветиш. Побягват напълно обезоръжени, безпомощни и безволеви на сигурност при силната закрила и заслон на някого. Той потъва, потъва и потъва, но те се изкачват. А когато застане пред бездната, напуснат от целия свят, с изключение на онзи, който благодарствено му подлага крак, за да го събори в нея, най-сетне осъзнава, но твърде късно, че те не са били нищо повече от жалки сенки. Безволевостта е била най-висшата енергия, слабостта само маска на силата, а всяка молба, която е удовлетворявал, в действителност заповед, на която е бил длъжен да се подчини. Но най-лошото, о, Шакара, е, че такова коварство никога не хвърля собствена сянка, понеже винаги охолства в сянката на другите. Ето защо тези неопетнени представители на свещената простота се явяват трикратно, десетократно свети. И ако имат щастието до смъртта си да не бъдат разобличени, милата, скъпа неразумност вярва, че много е загубила в тяхно лице, но затова пък толкова повече, толкова повече е спечелило небето! Ако можеха руните да разказват! В съня видях как онези се завираха по миши дупки! И продължих спокойно да си вървя. Но ако трябва сънуването да се сбъдне, тогава няма да се осветява с една факла, а с много! Знаеш колко добре сме снабдени в това отношение — факли не липсват!

Тук разговорът ни бе прекъснат. В горната част на руините се появи Кара бен Халеф. Видя ни седнали и даде знак, че ще дойде при нас. Не тръгна по пътеката за звънарницата, а се спусна напряко през камънака и се изкатери при нас по едно разрушено място на зида.

— Ефенди, имам един пленник! — каза.

— Как? Пленник? — попитах. — Кой залавя посред най-дълбок мир пленници?

— Мир ли е, ако някой се отнесе немиролюбиво към мен?

— Кой е той?

— Не е джамики, а чужд човек. Не го познавам, а той отказва да даде информация.

— Къде се намира?

— Там отсреща, в един от древните храмове. Днес много рано минах пак през руините. В дуара се говори, че там все още има потайни, скрити места. Аз съм на същото мнение. Прогонените масабани, хазяйствали там, вероятно ги познават по-добре от нас, понеже са били техни свърталища. И който принадлежи към този сой люде, знае отговора по-добре от всеки джамики. Затова всеки непознат, пристъпил в руините без наше знание, трябва да ни се струва подозрителен. Ето как аз тутакси проявих мнителност, когато чух в ранното утро крачки, приближаващи мястото, на което се намирах. Бях в кръглата кула от квадри, дето вече почти се е срутила въпреки якия си зид. Само една врата води навътре, за навън друга няма. Застанах близо до нея и се прилепих плътно към дувара, за да не бъда видян веднага. Влезе някакъв мъж. Беше мършав, не висок, но силен — после го разбрах. Чувстваше се толкова сигурен, че изобщо не се огледа, а отиде да седне на един голям отломък от падналия зид. При това се извъртя и сега нямаше как да не ме види. Пристъпих бързо към входа да му препреча пътя за евентуалното бягство. Той се изплаши, но бързо се съвзе и попита кой съм и какво диря тук. Тонът му звучеше толкова повелително, сякаш той бе господарят на това място. А когато му поисках сведения, стана груб и се хвърли внезапно към мен, за да офейка. Същевременно бе измъкнал един дълъг нож и ми кресна, че веднага ще ме намушка, ако опитам да го спра. И действително замахна. Виж тук разреза на ръкава! Беше се примерил в сърцето! Но аз избегнах опасността с бързо извъртане, изтръгнах му оръжието, захвърлих го, а него съборих на земята. Ама не беше лесно. Човекът притежаваше много сила и ловкост. Бореше се майсторски, спокойно, тихо, пестеше си дъха и обмисляше точно всяка хватка, без при това дума да обелва. Имах чувството, че вече неведнъж и дваж е бранил по този начин свободата, а може би и живота си. Имаше опит! Но въпреки всички усилия не можеше да се изправи. Държах го здраво под себе си, додето силите му се изчерпаха, и така освободих едната си ръка да му притисна вратната артерия. Притокът на кръв към главата спря и той изгуби съзнание. Вярно, само за кратко, но това бе достатъчно да го вържа.

— С какво?

— Извих му ръцете на гърба и ги вързах с краищата на персийската му дреха. Краката пристегнах пък с каиша му. Не може да се освободи.

— Претърси ли джобовете му?

— Да. Бяха празни. Нямаше нищо в себе си освен ножа. После бързо тръгнах да ти обадя случката. Когато излязох на открито, видях, че седиш тук. Сега решавай какво ще правим, сихди!

— На първо време едно. Никой не бива да узнае за тази работа, най-малко от всички Пекала. Подозирам кой е този чужденец — някой избягал престъпник, дошъл да ни шпионира по заръка на шейх ул ислям. Трябва лично да го видя. Ето защо ще ме отведеш при него, но преди туй иди вземи тайно от къщата няколко здрави ремъка и въжета. За такъв човек сегашното връзване не е достатъчно.

Кара тръгна към къщата. Много лесно обяснимо бе, че Шакара помоли да ни придружи до кулата, което на драго сърце й позволих. Планът ми беше вече готов. Този шпионин доброволно сигурно нямаше да издаде нищо. Той трябваше да бъде принуден. И тук имаше едно средство, което би отворило устата дори на Дявола! Но то можеше да бъде употребено само тайно и поради това ми бе приятно, че Шакара щеше да дойде с нас. Нейното присъствие придаваше на нещата вида на разходка, която нямаше да привлече никакво внимание.

Когато Кара се върна, се повлякохме бавно по пътя за камбаните и после по тясната, но удобна пътека право към въпросната кула от квадри. Същинската й каменна порта много отдавна е била зазидана. Можехме да стигнем до вратата, за която спомена Кара, само от съседната постройка. Когато минахме през нея, видяхме лежащия на земята пленник. Погледът, който ни отправи, не беше смутен, а инатлив. И гласът му прозвуча направо безсрамно, когато викна насреща ни:

— Освободете ме веднага! Аз съм високопоставен мъж, а не някой дрипльо, към когото можете да се отнасяте по този начин! Освободи ме, ефенди!

Аха, та той вече ме познаваше! Значи остри очи и прецизни уши! Но в никой случай не беше хитро да ми издава това! Спрях пред него и запитах спокойно:

— Кой си?

— Мога да ти го кажа само на четири очи!

— Откъде идваш?

— Това също насаме!

— Каква работа имаш тук?

— И това не бива да знае никой друг освен теб!

— Тъй ли? Тогава изобщо не желая да го зная! Кара, вържи го по-здраво, но така, че дебелата му кожа да изпращи! Който идва с такова нахалство при нас, ще разбере какво следва от това!

Хаддедихнът коленичи при него, извади такъмите от джоба и започна здраво да го омотава. Непознатият извика:

— Аз съм пратеник на шах-ин-шаха!

— До кого?

— До Устад, значи до теб!

— И не идваш открито и директно при мен, а се криеш тук като престъпник?

— Имам си своите причини!

— Вярвам. Но аз също си имам такива и важат те, не твоите!

— Идвам при вас за ваше благо!

— И посягаш с нож по хората ми? Благодарим за такова благо!

— Ти си християнин. Ето защо ти казвам, идвам като мисионер!

— Сигурно искаш да проповядваш мир? Да възвестяваш избавление?

— Да!

— Знаем ги ние тези! Грижи се за собственото си избавление, нашето се намира в най-добрите ръце!

Това го накара да замълчи. Види се, размисляше. Кара си свърши така добре работата, че „мисионера“ започнаха да го болят всички крайници.

— Той е извадил нож да те намушка — рекох. — Ще го накажа със смърт. Хвърли го зад камъните! Нека лежи там, докато бъде свален в дуара за бесилото.

И се обърнах към вратата привидно да си вървя. Подейства.

— Остани, ефенди! — примоли се онзи. — Ще отговарям!

Продължих да вървя. Той изкрещя:

— Ефенди, ефенди, не си тръгвай! Ще ти дам сведения, които ще те зарадват!

Обърнах се бавно, сякаш неохотно, и заповядах:

— Отговаряй тогава кратко на това, което те питам! Друго не ме интересува. Откога си тук?

— От снощи. Дойдох, когато в дуара всички хора вече спяха.

— Често ли си бил тук?

— Преди една година за пръв път. Оттогава всеки месец по веднъж.

— Иначе не?

— Не.

— Значи последния път си бил тук преди месец?

— Да.

— Дошъл си тази нощ, а вече знаеш точно кой съм? Който иска да мами, трябва да умее по-добре да скалъпва лъжите!

— Не знаех кой си, само предположих. Ефенди, повярвай ми!

— Има ли при нас някой, на когото можеш да разчиташ?

— Пекала и Тифл.

— Кой още?

— Никой.

— Значи зле ти стои работата. Тифл е изменник, а Пекала — бъбрица, която ще издаде всичко, де що й е известно за теб.

— Да си издава! Тя знае за мен само добри неща. Аз имам мисия от шаха и съм негов слуга, негов избраник. Като пратеник на неговата любов и същевременно на истинската човешка любов съм дошъл…

— Да прикриеш истинското си намерение — подметнах аз, — години наред да преживяваш тук от нашата гламава Пекала и да ни предписваш после с ножа мира на твоя фалшив шах!

— Моя фалшив шах? — запита. — Не те разбирам!

— Ако не ме разбираш, щеше да си по-загубен и от Пекала, която определено истински вярва, че нейният ашик е в състояние да й предостави при шаха блаженствата на целия Рай. Но мен с тези твои блаженства не можеш да измамиш! Ние наистина познаваме шаха, докато в бордеите на Техеран, където се завираш със себеподобните си, човек не може да се запознае с него. Теб те праща шейх ул ислям, а не шах-ин-шахът!

Цялата наглост не му стигна да прикрие ужаса, който пробяга по лицето му.

— Шейх… ул… ислям…! — повтори. — Как стигна до тази мисъл?

— Знам го от собствената му уста и щом ти го казвам, значи е вярно! Ще признаеш ли?

— Не, защото това е лъжа! — кресна гневно.

— Вярно е! И ти казвам, не след дълго на колене ще ме молиш да изслушам признанието, което сега отказваш да направиш. Засега приключих с теб!

Кара го беше вързал по такъв начин, че за бягство изобщо не можеше да се мисли. Изкусителят на нашата сияйна „весталка“ все още опитваше, наистина, да ни уговори на друго поведение към него, но напразно. Беше сложен между високите камари камъни и ние си тръгнахме. Когато излязохме на открито, Шакара каза, поглеждайки ме уплашено:

— Колко строг си можел да бъдеш, ефенди, неумолимо студен и строг! Не го знаех.

— Мила приятелко, тук не се касае за мен, а за щастието и нещастието на много, много хора — отговорих. — Тук трябва да се говори по съвсем различен начин от онова, което наричаме „сърдечно отношение“. А пък съдбата на този мъж още не е твърдо решена. Тя стои в неговата ръка. Той може да се спаси, ако покаже разкаяние. И точно това, което съм наумил с него, е в състояние да го доведе най-бързо до разкаяние.

— Какво ще е то?

— Ще го снабдя с тъмница, където трябва да реши: безумие или разкаяние. Друго там няма да има.

— Къде е това?

— Долу в басейна, в тъмната утроба на планината, една студена, мокра скамейка върху онзи камък, на който намерихме скелета. В подобен род компания човек омеква!

— Ужасно, ужасно! Ефенди, ти човек ли си?

— Шакара, Шакара! Аз искам да го спася. А който може да намери изход от вътрешната преизподня само през външната преизподня, хората трябва да му я разтворят. Да искаш с баклава^[2] да опитомиш хищно животно, е безумие и носи двойна опасност. До спускането на нощта ще го оставим да лежи в кулата, след което ще го откараме на самото място. Обзалагам се, че няма да мине много, и той ще стори това, което предсказах. Ще ме моли за разрешение да си признае цялата вина… Какво виждам там долу в дуара? Да не би конски пазар?

— Пазар не, но преглед, и то за нашето състезание. Ходи-и-джуна го препоръча. Всеки джамики, който иска да участва, трябва да му се представи с коня си. По-късно ще бъде очертана с колчета състезателната писта и всеки ще може да се упражнява, както му е угодно.

— Да слезем тогава долу! Иска ми се да видя какви сили ще се представят.

— Това няма ли да те напрегне твърде много? — попита Шакара.

— В никакъв случай. Усещам в себе си нова кръв, а новата кръв носи нови сили в тялото и в духа. Никога не съм виждал при друг болен оздравяването да върви с такива бързи темпове както при мен. Онова, което преди три дни считах за напълно невъзможно, сега, когато обзирам долината с тези многобройни коне и вдясно там отсреща моя Асил, настроението ми го намира за съвсем възможно… Аз лично ще го яздя срещу нашите врагове.

— Ефенди, каква мисъл! — извика Кара, при което очите му просветнаха. — Ако татко те чуе, това ще го накара да оздравее по-бързо!

— Само не пламвай веднага! Твърде слаб съм още и мога най-много да си го представя, но не и твърдо да реша. Но въпреки това, въпреки това, въпреки това! Остави въодушевлението и приеми другото. Ние сме бити, побеждавани от противниците при всяка езда. И ако ти се явиш на последния тур, който може да върне загубеното, то аз ще се метна на най-калпавата кранта и ще препусна с теб, та чак кокалите й ще се разхвърчат, докато рухнем мъртви, но при целта… като победители!

Не се върнахме при Високата къща, а тръгнахме в срещуположна посока към каменните кариери и по тамошния широк път надолу към дуара. Какво ликуване, когато хората ни забелязаха! Въодушевлението, за което говорих, май се появи още днес. Имаше много, далеч живеещи джамикуни, които още не бяха ме виждали. Всички те, всички се занатискаха към нас и всеки си бе поставил за цел специално да ни увери, че непременно ще спечелим състезанието.

Тръгнахме от кон на кон. Всеки се стараеше да ни убеди в достойнствата на своя. Ето защо се зарадвах, че ходи се оказа отличен познавач. Той не се поддаваше на ентусиазираните думи. Оставаше хладен, сдържан, разсъдлив и отпращаше всички, които не вещаеха успех. Но точно с това спомогна за увеличаване на нашето доверие. А когато попита накрая за преценката ни, за негова и моя радост можах да отвърна:

— Материалът е добър. Не само в обичайния смисъл, а и по отношение необичайната цел. Не знаех, че джамикуните притежават толкова много коне с благородна кръв, и не мога да проумея как противниците дръзват да се заловят с нас.

— Причината е лесно разбираема — отвърна той. — Те се хвалят със своите коне, дават им високопарни имена, като например „Най-добрия кон на Луристан“, вадят на показ родословното им дърво и разпространяват за неоценимата им стойност безчет устати истории, така че в крайна сметка никой да не посмява да се усъмни в тях. Всеки, който прояви някакъв кураж да приеме облог, го прави все пак под въздействието на страха, че със сигурност ще бъде победен. И понеже страхът никога не води към добро, поражението не закъснява. Човекът губи, но конят не е виновен, а страхът, който парализира енергията и присъствието на духа на ездача. Докато при нас е различно. Ние не говорим за нашия разплод. Напротив, преднамерено го държим в тайна. И специално родословно дърво? За какво, ако всичко е благородно? И това е, което искаме и ще постигнем! Също така твърде добре знаем колко често едно такова родословно дърво може да заблуди, толкова повече при продължителен вътрешен разплод. Ето защо усърдно „посягаме“ навън, за да подобряваме, облагородяваме расата. Освен това се пазим от гръмки имена. Та те са само пясък, който хората сами си сипват в очите. Никой разумен човек вече не вярва на имена. Затова тъкмо за нашите най-добри коне избираме за прозвища само думи, които звучат възможно най-боязливо, да, често дори омаловажително. Същевременно обаче имат по-добро, по-дълбоко значение, което е разбираемо само за нас, но не и за външни хора. Това тепърва ще видиш. Нашите основни бегачи днес все още не присъстват, понеже проверката при тях изобщо не е необходима. По всички тези причини хората кажи-речи не са ориентирани относно това, което притежаваме. Питай по цялата страна дали сме в състояние да спечелим едно голямо състезание срещу коне от други краища. Всеки ще се усмихне, дори над Сахм, чието име впрочем е единственото, което не звучи скромно, и ще ти кажат, че биха ни побеждавали при всяка езда. Но нека само дойдат. Ние знаем какво имаме и умеем да яздим. А що се отнася до страха, е, нас няма какво да ни парализира. Знаеш ли кой е най-добрият ни ездач?

— Сигурно ти?

— О, не, о, не, а самият Устад. В мига, в който докосне седлото, той вече не е устад на джамикуните, а нещо съвсем, съвсем различно. Тогава той сякаш из един път се превръща в някакъв млад джинни^[3], комуто се подчинява всяка фибра на коня. И който пожелае да се мери с него, рискува повече, отколкото може да си представи! Тук се сещам да ти кажа, че шейх ул ислям е пратил бърз вестител до Хоремабад — естествено не оттук, а след като си е тръгнал от нас, защото иначе вероятно нищо нямаше да узнаем. Но този пратеник срещнал един от нашите коняри, започнал от отмъщение за нашето поведение словесен двубой с него и проявил непредпазливостта да се издаде. Подвикнал на коняря, че сме изгубени, защото Гхулам ел Мултасим щял да бъде въздигнат за устад на таки кюрдите. Смяташ ли го за възможно, или това е лъжа, целяща да ни ядоса, ефенди?

— Гхулам ел Мултасим, кръвният отмъстител, заловеният на местопрестъплението и изобличен злодей, напълно безсъвестният и безчестен мошеник… устад на религиозните, строго водещи се по Корана таки кюрди? Защо да не е възможно? Аз дори го считам за много вероятно, след като опознах шейх ул ислям. Такива хора са способни на всичко. Нека изчакаме спокойно събитията! Ако това наистина се случи, то може да ни бъде само от полза.

— От полза? На нас? Този човек начело на нашите най-завистливи врагове?

— Да. Защото ако бъдем принудени да се бием, то ще бъде най-добре да имаме цялата пасмина събрана на едно място, та да може ударът да се стовари на толкова по-гъсто място. Бих се зарадвал, ако нещата се развият по този начин!

Бухлатите вежди на ходи-и-джуна започнаха да играят, очите му просветнаха и той каза с радостен тон:

— Слава на Ходех! Все повече съзнавам, че изобщо няма защо да се безпокоим. Вече ти казах, че тук заемам различни длъжности. В определен смисъл съм и нещо като сипасалар^[4] и много добре знам какво би означавало, ако извикате: „Джамикун, на оръжие!“ Подушвам война. Може би ти се иска да направиш един военен преглед?

— Действително, но се отказвам от реализирането му. Това би предизвикало шумотевица, а аз желая враговете да ни смятат за неподготвени. Те трябва непременно да са на мнение, че в пълна степен ще ни изненадат. Засега все още си трай! Ще се уговорим, когато сметна, че е настъпило подходящото време.

В този момент дойде Педехр за огледа — твърде късно за жалост, но увери, че толкова по-присърце ще се заеме с работата. Беше ходил в ловната си колиба горе в гората и обеща много радушно да нареди да построят една и за мен непосредствено до неговата и да ми я подари.

След това се разделихме и аз тръгнах с Шакара и Кара бен Халеф към къщи. Хаддедихнът трябваше да направи дневната си упражнителна езда, а Шакара помолих да държи под око Пекала и да й попречи да отиде до руините. Със стигането си горе, посетих Халеф и неговата Ханнех. Те се бяха устроили отлично на равния покрив над аркадата и сърдечно се зарадваха на първата ми визита в техния „дуар“, както го нарекоха. Говоря в множествено число, понеже Халеф не спеше, а беше буден. Когато седнах при него и помилвах изпосталелите му ръце, той каза:

— Скъпи ми, скъпи сихди! Чух, че сега ти си господаря на Високата къща. Как можеш да се нагърбваш с всичко това, без аз да съм в състояние да ти помагам!

Гласът му звучеше относително силно, в дишането вече не се долавяха пресекулки, а очите му отново имаха живот.

— Не се кахъри! — отговорих. — Не ми е нужна помощ.

— Но нали самият ти си болен и слаб!

— Болен — вече не, а здрав, напълно здрав. Пък що се отнася до слабостта, чувствам, че намалява с всеки изминат час. Възстановявам се с удивителна бързина и се надявам и при теб да е такъв случая.

Когато разказах после за прегледа на конете, сякаш му предложих целебно средство и силна храна. И реакцията бе мигновена. Страните му придобиха цвят, а чертите живост. Състезанието бе пунктът, при който неговата дееспособност се възроди. Ето защо останахме него на тази тема, докато се умори и накрая затвори очи, заспивайки посред разговора. Междувременно бе станало обяд и аз ядох с Ханнех и Шахара в аркадата.

А когато се качих после в моето жилище и обхванах с поглед долината, видях множество ездачи да разхождат конете си по състезателната писта, което от този ден нататък щеше да става от сутрин до вечер. Останах целия следобед горе, а когато стана време за вечеря, накарах да ми я донесат там. Кара знаеше какво бях решил.

Слязохме първо до пристана да оставим факлите в лодката. Беше вторият ден от новата луна, сърпът на небето вече беше по-широк и по-ярък от вчера. Сега се възползвахме от споменатия по-рано широк кариерен път, водещ от равната тук площ до кулата от квадри. Понеже беше порутена и отгоре открита, луната ярко осветяваше вътрешността й. За съседната постройка, през която трябваше да минем. Кара бе взел една лоена свещ.

Ашикът лежеше точно така, както го бяхме оставили. Беше му невъзможно да се движи. Човек би помислил, че това мъчение, удесеторено от болката на стегнатите върви, го е накарало да прояви покорност. Но случаят не беше такъв. Заранта той бе прибягнал към молба, ала сега явно бе разсъдил другояче. Посрещна ни с упреци, заговори за своята „мисия на мира“, неколкократно се нарече „избраник“, „мисионер“, без чиято помощ сме били изгубени, и накрая дори се осмели да каже, че ще ни прости и ще ни ходатайства пред шах-ин-шаха, ако осъзнаем и веднага поправим грешката си. Сложих черта на този отегчителен, самохвален брътвеж, като го запитах безцеремонно:

— Познаваш ли лично шейх ул ислям?

— Не, не, не! — заяви оня гневно.

— Нищо, ама нищо ли нямаш с него?

— Нищо, нищо и за трети път нищо!

— Не си по негова заръка тук при нас?

— Не, не и за хиляден път не!

— Добре! Сега съм убеден. Но в какво, ще видиш. Засега ще ти освободим краката, повече нищо. Ако искаш да отървеш смъртта, трябва да вървиш послушно, тихо. Ние знаем как да се отнасяме с избягали престъпници, без да се впечатляваме, че стоят под закрилата на шейх ул ислям! Отбележи си го!

Той не каза нищо повече. Кара сне ремъците от краката му и го накара да се изправи. Той се олюля следствие нарушеното кръвообращение, така че трябваше да бъде подкрепен. Но когато го изведохме на открито, походката му полека-лека се стабилизира. Спуснахме се по хълма и отидохме до пристана. Подканихме го да влезе в ладията, ала той се възпротиви и отново започна да става шумен. Тогава Кара просто го бутна на земята, натика в устата му един парцал, върза му пак краката и го тикна в лодката, за да му върже там и очите. После се качихме и загребахме към канала.

След като оставихме гъсталака при входа зад себе си, запалихме факлата и я втикнахме в споменатия отвор. Първо се избутвахме, а после продължихме с гребане, докато стигнахме предния басейн. Ашикът не трябваше да знае къде да търси пътя към свободата. Намерението ми беше да го освободя от вървите, а той можеше да е добър плувец, макар това да не можеше да се очаква от един персиец от вътрешността на страната, към когото майката земя се е отнасяла толкова „сухо“. Ето защо вкарахме лодката в басейна, докато каналът престана да се вижда, и му свалихме превръзката от очите. Запушалката на устата му пречеше да говори, а лицето му лежеше в сянка, така че не можехме да наблюдаваме нито очите му, нито играта на лицето, но аз приех, че видът на това страховито място му оказа немалко въздействие. За да го подсиля, предприехме една много объркана обиколка. Тъй като лежеше на дъното на плавателния съд, гледаше само нагоре и би трябвало да надцени големината на басейна. Това исках!

Когато сметнах, че достатъчно сме обикаляли, спряхме при камъка със скелета — същия скелет, който в моя сън така добре умееше да плува и говори. Но сега беше безмълвен. Със събрани и присвити почти до ребрата крака, той ни се хилеше озъбено, сякаш въпреки мълчаливостта си се радваше на придобивката на събеседник, който да подели с него тази ужасна самота. Ала онзи не го виждаше и не подозираше нищо.

Прибутахме лодката от другата страна на камъка, за да не забележи веднага скелета. Кара свали горната част на облеклото си да не я изцапа и се покатери. Аз хванах пленника за тила и го изправих. Беше вкочанен почти като мумия и държеше очите си затворени. Безсъзнание, страх или преструвка бе това? Кара го улови отгоре, аз го избутах отдолу и ето как ашикът бе качен с по-голяма лекота, отколкото бих могъл да предположа. Бях си мислил, че ще се съпротивлява. Сега му бяха снети вървите и парцала от устава. После Кара слезе отново при мен и разви един пакет, който бе вързан заедно с факлите. Съдържаше хляб за няколко дни. Хвърли го горе.

До момента пленникът бе лежал спокойно, но сега се раздвижи. Най-напред заопипва като слепец наоколо. После изправи, подпирайки се на ръце, горната част на тялото си, втренчи се първо в зеещия наоколо мрак и нададе крясък, чието ехо отзвуча обратно от всички колони като от безумни дълбини.

— Какво е това тук, какво, какво, какво, какво? — изрева. — Пъкълът, в който хвърляхме нашите жертви! Мракът, на който се смеехме, когато слушахме отгоре как падат във водата телата! А тук лежи хляб, хляб, хляб! Нима тук все още има добри духове, смиляващи се даже над Дявола, когато дойде в собственото си проклятие?

Загледа ни. Лицето му трепереше от страх, но постепенно възприе друг израз. Въздействието на ужаса започна да отслабва. Опомни се.

— Това си ти, ефенди, ти! — извика с почти радостен тон. — Значи все пак е по-различно, по-различно, отколкото си помислих! Какво ще правя тук? Защо ме докарахте на това място?

— Ти си част от него — отговорих. — Убиецът — при убитите!

— Аз, аз… не съм убивал! Други бяха. Моите ръце са чисти. Аз никога не съм бутал някого с тях! Те не са омърсени, омърсени, омърсени с убийство!

Вдигна ръка като за клетва.

— Но си доставял жертвите и злорадо си се заслушвал в тяхното падане. Какво по-дяволско от това! Сега имаш време за по-нататъшно безмълвно вслушване! Тези жертви ще дойдат, ще дойдат, можеш да бъдеш сигурен в това! Ти ще ги чуеш, о, мирен пратенико на нашия шах-ин-шах! Цялото пространство и време ти е на разположение да разговаряш с тях. Оставяме те сам; няма да те безпокоим!

Посегнах към греблата. Кара също.

— Стой, стой! Остани! — изкряска оня. Лодката се раздвижи.

— Не си тръгвай, не си тръгвай… не си тръгвай без мен!

Както завивахме ние долу покрай колоната, така пълзеше горе той в същото направление. Ето как видя скелета и буквално изрева:

— Смъртта, Смъртта… самата тя, като скелет! Надалеч, надалеч, надалеч оттук! Не издържам!

Надигна се на колене, протегна ръце към нас и се замоли:

— Милост, ефенди, милост! Тук ще загина!

Тогава аз спрях и отговорих:

— Какво ти предрекох заранта? Ще стоиш на колене и ще ме молиш за разрешение! За какво?

— Да направя пред теб признание! — проплака.

— Е, добре! Аз изпълних думата си. Как ще постъпиш ти сега, за да се спасиш?

— Като кажа истината. Повече не мога да сторя нищо!

— Говори тогава!

Направих един удар с веслото, за да приближа отново към него. Веднага щом видя този знак на благосклонност, възвърна изгубената си смелост. Извърнат и все още тръпнещ от страх, отново започна да лъже и отрича:

— Знам, че само ме изпитваш, ефенди. Искаш да видиш дали съм човек, измисляш неистини, за да ме оцениш толкова по-високо, ако не го сторя. Аз действително нямам нищо общо с шейх ул ислям. Ако ме вземеш със себе си и ме отведеш в своя дом, ще ти дам доказателство, че съм дошъл при вас само за ваше благо. Ще ти съобщя всички тайни на тези руини и всички намерения на вашите врагове. Вие се движите право към гибелта. Аз обаче ще ви покажа избавителния път! Юмрукът, който трябва да се стовари върху вас, е високо издигнат. Ако не ви тресне днес, то със сигурност утре. Но аз, комуто всичко е известно, ще живея при вас като ваш закрилник и…

— После със своята Пекала ще се появиш при новия шах в Исфахан! — вметнах тук аз. — Глупак такъв! Това беше последната ти фалшива карта. Да мислиш, че ще повярваме на този коз, след като сме разпознали всички други като фалшиви, вече не е тъпоумие, а самонадеяност! Да се махаме, Кара, веднага да се махаме!

Извръщайки се от него, потопихме греблата. Няколко крепки удара и камъкът се изгуби в дълбокия мрак.

— Стой, стой! Ще призная, призная… призная! — се понесоха крясъци подире ни и всички колони ги заповтаряха.

Не им обърнахме внимание и го предоставихме на тъмата, която зееше не само около него, не, а и вътре в него…