Карл Май
Вкаменената молитва (4)

4. Шакара

Ако някой художник би могъл да нанесе върху ленено платно всичко онова, което вчера си говорихме с Устад, може би щеше да го озаглави „Утринни зари в човешката душевност“. Предшестващото, опасно за живота заболяване, радостта от оздравяването, религиозният празник в деня на храма, появата на дружината на кръвния отмъстител, осуетеното убийство в аркадата, всичко това бе повдигнало въпреки вътрешното ми спокойствие и непоколебимост у мен мъгли, които едва позволиха да издържа до края на прекомерно дълго водения разговор. И още по-тежки се бяха раздвижили в Устад. Неговите житейски възгледи водеха корените си от обраслата с дъбрави долина Мамре, където някога ангелите навестили Авраам, а тяхната връхна точка се намираше в думите на Христа: „Любете враговете си; благославяйте тези, които ви проклинат!“ Тези повеля бе била през цялото време, през всяко житейско положение неговото ръководно начало. Но ето че другите, които също така се наричали християни, се нахвърлили с омраза върху него, за да унищожат и него, и любовта му към ближния. Той направил само няколко кратки опита да се защити, но като съзнал с какви оръжия се борят срещу него, оттеглил се в тихата, спокойна страна на мълчанието, размишлявайки върху назиданието на Христос: „Ако някой поиска да ти вземе ризата, остави му и връхната си дреха!“ Ала в душевния му мир се надигали трудните, важни въпроси. Кой има право? На чия страна стои Божията истина. Божията воля? При Христос, който говори: „Който от вас е безгрешен, той пръв да хвърли камък върху нея.“ Или при отправящите поглед нагоре християнски свещеници и миряни, които в най-тесен оперативен съюз с безбожниците се стремят да изхвърлят въодушевения изповедник на учението за любовта от „лоното на вярващите“? Та нали може само едно от двете да е вярно и правилно! Или Спасителя се е заблуждавал, като е изисквал нещо напълно невъзможно, или тези господа се отдръпват с противене пред най-християнската от неговите повели, защото им липсва самоовладяването да я изпълняват!

Ако такива въпроси са се стремели в Устад към ясен отговор и разрешение, то трябва всичко, което е било твърдо формирано в него, да се е разклатило и разтърсило. Оттук и желанието му да ме въвлече и задържи в разговор, докато види ясно къде всъщност се намира истинското християнство, при него или при другите. Къде да го търси аз знаех точно, но не биваше да му го казвам с ясни думи, защото яснотата трябваше да възникне в собствената му душевност. Това бе причината за моето дилаторично поведение, за разтягане на материята, но пък после и всеобщата ни радост, когато най-сетне, най-сетне отговорът се спусна от Алабастровия шатър.

Сега бе станало ярко и светло, дори в моя сън. Знаех, че не сънувам, и въпреки това имах усещането, все едно сънувам. Кой ли бях и къде ли се намирах? Не дишах и все пак всичко беше дихание! Не се движех, но в мен се носеха хиляди и хиляди вълни на безкрайно щастие. Очите ми бяха затворени и въпреки това виждах около мен непонятни великолепия. И внезапно се сдобих с крила. Полетях. Накъде? През вечността! Докато се уморих и потърсих място, където да отдъхна. И го намерих, намерих отново мястото на земен покой в царството на вечността. И къде се намираше то? В съня, в дълбокия, дълбокия сън. Спуснах се към него и… отворих очи.

Слънцето стоеше вече в средата на предобеда и около мен всичко бе светло и топло. Шумът на деня се донесе горе до мен. Чувствах се укрепнал и свеж, както не се бях чувствал от дълго време насам. Станах и излязох на открито на покрива. В двора долу бяха оседлани камилите на Устад. Него самия не видях. Вляво отсреща нашите коне пасяха по планинското пасище, което граничеше с комплекса на руините. Езерото проблясваше в лазурносиньо. Жителите на дуара щъкаха оживено — заради пътуването на Устад. От моята тераса ред стъпала водеха към пътя за камбаните, който се спускаше до нивото на градината. Там бликаше извор, край който господарят на Високата къща бе заградил кръгъл басейн за къпане. Една такава баня ми се стори много полезна. Слязох бавно по баира и намерих вратата към водата отворена. Как само освежаваше тя, сякаш придаваше на тялото двойна сила!

Когато свърших, се поразходих по меката трева до нашите коне. Каква радост, когато ме разпознаха! А като си тръгнах после, поискаха непременно да ме придружат и трябваше много настойчиво да им втълпя, че сега не го желая. Вървейки през градината към двора, минах край кухнята. Вратата беше отворена. „Весталката“ ме видя, излезе, плесна удивено ръце, че направо излющя, и извика:

— Машаллах, ти вече не спиш, ефенди! Цялата къща трябваше да се движи безшумно, та да не те събуди. Как само те обича нашият Устад!

— Къде се намира той сега? — осведомих се аз.

— В стаята си.

— А ага Сибил?

— Седи с внука си в аркадата. Аз половината нощ пекох хлябове и месо, за да приготвя провизии за пътуването за Исфахан. Но въпреки това намерих време и за теб. Знаеш ли, ефенди, какво помолих Устад да ми донесе от големия град?

— Е?

— Една казавайка^[1]!

При тези думи лицето й засия в явно, но по моему болнаво блаженство.

— Казавайка? — попитах. — Откъде ти е известна? Такива неща тук изобщо не се носят!

— Видях я, когато още готвех с татко при шах-ин-шаха. Руските мадами ги имаха. И аз трябва да имам една такава! В червено и синьо, жълто и зелено. Така красиво ще изглежда на факелна светлина.

— Факелна светлина? Хм-м! Мислех, че винаги ходиш в бяло?

Тя слезе напълно по стълбите, приближи до мен, сложи тлъстата си ръчица върху ръката ми и каза с благоговейна доверчивост:

— Да, винаги бяло! Ама сегиз-тогиз и шарено, много шарено! То ми отива по-добре, много, много по-добре! Ашикът^[2] също ми го казва!

— Ти имаш възлюбен, Пекала?

Тя се изчерви до цвета на персийски мак, възприе тайнствен тон и ми нашепна:

— Доверявам го само на теб, ефенди, единствено и само на теб! Това е дълбока тайна. На мнозина вече ми се е искало да я кажа, ама все съм се страхувала, че ще я издадат. Но твоето сърце е изпълнено с толкова радушие и доброта, че сигурно няма да я избъбриш на други. Едно благородно женско сърце непременно трябва да си има някое благородно мъжко сърце, което напълно да го разбира. Тифл е едно мило, послушно дете, наистина, ама да схване благородното женско сърце не умее!

Тя ме гледаше така разтопено и „благородно“, че цялата работа щеше да ми се стори много забавна, ако нямах неясното чувство, че стоя пред може би много важно откритие. С психически неустановените особи винаги трябва да се процедира с предпазливост. Ето защо отговорих по обичайния си дружелюбно-сериозен маниер:

— Кажи ми, Пекала, какво трябва да разбира у теб едно благородно мъжко сърце!

— Три неща. Първо, че може да ми се има доверие. Второ, че може да се разчита на моята мълчаливост. Трето, че не желая вечно да си остана готвачка! Стана ли ти ясно, ефенди?

— Напълно!

— Знаех си. Ти си по-разумен от хилядите други мъже, дето не разбират благородното женско сърце. Затова си знаех, че мога да споделя с теб всичко, всичко, което пред повечето хора премълчавам.

— Пред повечето значи! Това е много предпазливо от твоя страна! Сега ми кажи преди всичко от кого всъщност научи това за „благородното женско сърце“?

— От моя ашик. Аз изобщо не знаех, че също притежавам нещо толкова благородно, ала той веднага го различи и ми го каза.

— Ами той пък откъде се е научил?

— От една англичанка, която срещнал с нейния англичанин в Бушир. Всичките дни тя искала ново книжно ветрило, като казвала, че имала благородно женско сърце и не бивало да похабява тена на лицето си. Ей затова и моят ашик винаги ми носи, колчем дойде, две или три книжни ветрила.

— Откъде ги купува? Той джамики ли е?

— Какво си въобразяваш, ефенди! Още на никой джамики не е дошло на акъла да нарече сърцето ми благородно! О, не, моят ашик не е тукашен и нито е обикновен мъж, а знатен шахзадех^[3] от Исфахан.

— Щастливка! Отдавна ли го познаваш?

— Вече няколко години.

— Често ли те навестява?

— Почти винаги след като са минали четири седмици.

— Има ли си определен ден?

— Да, защото един такъв височайш шахзадех е винаги точен. Идва винаги, когато е пазар гюню^[4]. Тогава аз свалям вечер белите си неща и обличам красивите шарени, дето все той ми ги подарява. После отивам при него там край руините и се разхождам в компанията му на лунната светлина като царска дъщеря. А когато е тъмно, слизаме във вътрешността и палим факли.

— Защо се виждате там, а не тук?

— Защото той може да идва само тайно. За благородните сърца именно е неимоверно трудно да се свързват открито. Ние можем да идем заедно в Исфахан едвам когато сегашният шах се е споминал. Ето защо аз се заклех да пазя всичко в най-дълбока тайна. Но понеже тя и при теб ще бъде също така мъком съхранена, то сдържам двойно клетвата си, като ти я разправям.

— И каква пък причина имаш тъкмо с мен да я споделиш?

— Една много голяма, важна причина. Когато нашият Устад замине, ти ще бъдеш господарят на Високата къща, нали?

— Да.

— Знаех го. Устад ни каза, че във всичко трябва веднага и драговолно да ти се подчиняваме. И понеже ще повеляваш над всичко, трябва да те помоля нещо, с което ще мога да спася живота на моя ашик. Аз значи бях принудена да ти издам тайната си. Ако не беше така, нямаше да ти се доверя, макар да чувствам, че и ти си толкова благороден като мен! Но ето че идва Педехр. Не ме издавай, ефенди! Никой не бива да знае за тая работа, ни един-единствен! Само аз и ти! Може би още днес ще ти кажа повече. А сега трябва да вървя в кухнята!

Тя направи най-дълбокия реверанс, който талията й позволяваше, и изчезна после в своето царство. Педехр действително бе възнамерявал да отиде в кухнята, но веднага се бе върнал, за да не ни обезпокои. Това ми бе приятно. Бях говорил само с тази готвачка, Пекала, ала трябва да призная, че въпреки това не се намирах в настроение да разговарям с други хора за други неща.

Какви мисли ме бяха вълнували досега! Почти до този миг! И сега внезапно това духовно нищожество, десетократно, стократно нищожество тъкмо поради своята сияйно-дружелюбна фигура! Тази нула беше празна, в това отношение нямаше никакво съмнение. Но зад нея стоеше мрак, готов изцяло да я изпълни с гибел за нас! И толкова много беше това, което така неочаквано бях узнал! Оттеглих се под дърветата на градината да размисля.

Сметнах, че сега-засега трябва да премълча тази новост пред Устад. Не биваше да усложнявам пътуването му с грижи, които много лесно можеха да помътят бистрия му поглед. Освен това тази Пекала бе навлязла сега за мен в съвършено нов, трети стадий. Омаломощен от болестта, аз я бях считал за едно мило, макар и доста незначително същество. После се бе породило определено недоверие към нея, което не скрих от Устад. Но сега работата беше станала сериозна, много сериозна! Човек, който притежава характер и съдържание, може да преценява, но една Пекала — не. Въпреки цялата си доброта тя можеше да бъде по-опасна от някои злодеи. Такива хора приличат на приятните за окото пеперуди, които обаче трябва да бъдат обезвреждани заради гъсениците им.

Кой беше този ашик, чиято шпионка бе станала по толкова смехотворен начин? Много вероятно някой силл, подчинен на Ахриман мирза. Той идваше веднъж месечно при нея, и то в неделя. Понеделникът обаче беше „денят на заплатата“, сиреч ден за събрание. Той сигурно я подпитваше за всичко, което се бе случило междувременно при джамикуните, и после го предаваше по-нататък. Така силлан бяха винаги отлично осведомени. Следователно цялото жизнено дело на Устад зависеше от бъбривостта на една личност, която не бе нищо повече от една будала, една откачалка! Кой знае колко бе навредила вече досега! Но дали бе сама в своето предателство, или имаше и довереници? Бях много склонен да приема, че поне Тифл, нейното „дете“, е повлиян покрай нея. Можеше ли човек изобщо да сметне за вероятно, че тайните сбирки на Сенките ще се провеждат тук, в руините, ей така, без всяка подкрепа и предателство от страна на джамикуните? На мен това ми се струваше кажи-речи немислимо. Можеше да е както си ще, аз още вчера бях взел решение да проуча тукашните тайни на силлан, а след сегашния разговор с готвачката изцяло от само себе си се разбираше, че щях да започна от нея, и то възможно най-скоро.

Тръгнах към двора. Там ага Сибил стоеше с внука си при готовите за тръгване камили. Веднага го познах по безподобно дебелите, грамадни мустаци, каквито още не бях виждал. Аз също трябва да му бях вече описан, защото щом ме видя, тръгна към мен. Назова своето и моето име, представи ми внука си и ме помоли да седна при тях под сянката на дърветата, за да могат с подробности да узнаят от мен онова, което от други им бе само загатнато. Самопонятно е, че аз с най-голямо удоволствие изпълних тази молба.

Още докато разказвах, от аркадата дойде Устад с и Педехр. Те се присъединиха към нас. Педехр се държеше към мен така, сякаш изобщо нищо не се бе случило, и ето защо аз показах същата непринуденост. Но Устад, изглежда, бе говорил много сериозно с него и дори сега все още избягваше неговия поглед. Търговецът, достопочтен, честен мъж, беше безкрайно щастлив и благодарен за това, което му разказвах. Той на драго сърце щеше да ме слуша още часове наред, но се налагаше да се сбогува. Трябваше вече да потеглят, понеже намерението на Устад беше още днес да стигне до сродените калхурани, за да им предаде новината за удовлетворителното състояние на техния шейх. Но остана време да обсъдим най-важното.

Устад ми предаде жилището си с всички ключове, а аз още веднъж му обърнах специално внимание на писмото от Басра, за което трябваше да се погрижи в Исфахан да стигне до Палача. Когато направих забележка за опасността, застрашаваща го от страна на избягалите войници, той сподели, че в селото го чака дружина въоръжени джамикуни, които ще го съпровождат през всички опасности. След това бяха свикани всички обитатели на Високата къща, за да може да си вземе сбогом с тях. Точно в този момент се върна Кара бен Халеф от един тур, който беше предприел за поддържане гъвкавостта на своя кон за състезанието. Той веднага го обърна, защото смяташе за свой почетен дълг да придружи Устад до границата на неговата територия.

На мен, за съжаление, не ми бе възможно да проявя същата учтивост. Трябваше да си остана тук и най-много можех да се кача горе на моята платформа, за да следя първо с очи, а после и със сърцето този, от когото, въпреки всичкото външно разстояние, то вътрешно щях да се чувствам неразделен. Сега бях господар на неговата къща и се зарекох да бъда такъв в най-добрия смисъл на човешките възможности!

Всъщност сега бях възнамерявал и трябваше да си легна, но странно защо не усещах и следа от умора. Ето защо слязох отново, за да видя най-напред моя Халеф, за когото днес още нищо не бях чул. Той току-що бе отворил очи и отправи поглед към мен, когато седнах при него. Една мила, блага усмивка премина по хлътналото му лице.

— Сихди, дай ми ръката си! — прошепна. — Трябва да я целуна!

Познавах го и знаех, че не бива да му откажа тази проява на любов. Той поднесе ръката ми до устните си и я задържа там възможно по-здраво. Същевременно бе затворил отново очи.

— Сихди, къде… къде си бил? — попита тихо. — От твоята ръка струи… живот… сила… и здраве! Да не си бил… в съня си там, където… където… където…

Не продължи, а заспа.

После минах през градината към пасището. Нещо сякаш ме подтикваше да добия по-голяма яснота отколкото досега към лежащите толкова наблизо руини. Подозирах, че от тях тръгва началото на нишките, които се намираха сега в моята за съжаление още толкова слаба ръка. Днес вървенето ми бе по-леко от вчера. Крепката ми натура започваше да се проявява. Оставяйки конете странично, аз се насочих към онова място на древните зидове, където растяха последните храсти. Там един от циклопските камъни беше повдигнат с някаква цел от фугите и изправен върху високия кант. Хвърляше сянка на север. Там смятах да седна, та зидарията да ми е пред очите. Но там вече седеше някой… Шакара. Стъпките ми бяха недоловими по тревата. Тя забеляза моето идване едва когато видя сянката ми да се появява до нея на камъка. Обърна глава да види кой може да е. Когато ме съгледа, поиска да стане, но аз я помолих да остане спокойно да си седи, и се настаних до нея.

Тя не показа и най-малка следа от смущение, докато едно европейско момиче, изненадано в същото занимание, сигурно щеше да скочи и да побегне. С други думи, тя беше разпуснала дългите си, тежки, черни плитки и сега решеше с гребен обилието от коси.

— Не се безпокой, Шакара! — казах. — Тук аз не съм кюрд и нито европеец.

— Европеец…? — Погледна ме въпросително. После я осени разбиране. — При вас позор ли е за жените да оправят пред очите ви своите коси?

— Позор не, наистина, но не и чест. Нашите жени показват косите си само в изкусно подредено състояние.

— Изкусно подредено? — усмихна се тя. — Значи при вас този порядък не е естество, а изкуство? Може така да е правилно, не разбирам.

Колко просто и непринудено прозвуча това изказване! Колко ведро и безгрижно ме гледаше! И как несмутимо продължи своето занимание! Отправих очи към руините, без да продължа на първо време разговора. Не се долавяше никакъв полъх. Владееше дълбока тишина и само… какво всъщност беше това? Докато Шакара редеше косата ми, се чуваше онзи високо пращящ своеобразен шум, който възниква при прескачане на електрически искри. Тя забеляза бързото движение на главата ми и попита:

— Искаш нещо да кажеш ли, ефенди?

— Всъщност не, но винаги ли така пука косата ти, когато я решиш?

— Да. Често и много по-високо.

— Откога?

— Откакто се помня.

— Познаваш ли и други хора, при които възниква същият шум?

— Само един човек, а именно Марах Дуримех. Колкото често съм сплитала дългите й бели коси, винаги са се чували тези приятни звуци, а към ръцете ми сякаш прескачаха хиляди искри. Тя казва, че така трябвало да бъде, когато между тяло и душа не стои нищо чуждо. Това явление не ти ли беше известно, ефенди?

— Напротив!

— При мнозина?

— Не, само при един, при мен. Ето защо не съм можел да сравнявам и да потърся причните.

— Причината е животът, душата. Когато не е изнемощяла, тя има сила да покаже, че притежава жизнени способности.

— Как само говориш, Шакара!

— Как другояче да говоря? Чух го от Марах Дуримех, която е моя учителка, откакто съм родена. Тя много обича това пукане, дори го поддържа, грижи се за него, когато някой път намалее. Говори за него в приказките си за стари времена, когато хората не са знаели болести. Не ти ли е казвала за онзи неизвестен поет, който изгубил своята поезия и веднага разбрал за връщането й по това припукване? Това бил конят на небесната фантазия, верният жребец с искрометната грива, който не носел никого, освен своя търсещ далечната родина господар. Веднага щом този се метнел на седлото, за двамата имало само една обединена воля. Копитата отхвърляли време и пространство, черната опашка замитала миналото. Бързината на хода издигала нагоре пътеката. На твърда земя се обръщали веднага облаци, изпарения, мъгли, а препускането гърмяло и тътнело през етера нагоре, нагоре към ясната звездна страна. Летяла там гривата през кометни орбити, а всеки косъм пращял от силата, която произхождала от най-високото от всички слънца и затова служи само на най-извисените дарования. И когато се отворели отново дверите, водещи надолу към земния час, кон и ездач утолявали жажда от извора, бликащ от дълбината на тамошния живот, и се връщали пак в звездния зрак. Ездачът се загръщал леко в сребристото наметало, което месецът замятал върху неговите плещи, а гъстите му къдри се стелели на вълни от главата. Вятърът развявал тъмната грива, отнасяйки сякаш черни късчета строфи върху заристия фон на наметалото. А онази вълшебна сила, произхождаща от най-високото от всички слънца, прескачала в мисловно богатство като рой ярки искри от вълнистата грива на приказния кон към къдриците на поета и с искрист пукот се понасяла из всемира.

Говореше бавно и естествено, без всяка изкуствена приповдигнатост, като че този начин на изразяване си бе обичаен за нея. Бях учуден, да, повече от учуден. По-малко от картинния начин на изразяване, който е свойствен за Ориента, но повече от дълбочината и поетичната стойност на изразените от нея мисли. Какво мислене, виждане и усещане! Какъв богат, странен свят в нейната душевност! Какви съкровища носеше в себе си тя, която седеше така непретенциозно тук, на земята! Сега започна отново да събира в плитки разпуснатата си коса. Не гледаше към мен, ала въпреки това почувства спрения ми върху нея поглед, защото каза:

— Ефенди, ти ме изучаваш. Но по-добре ме питай, ако искаш нещо да знаеш! С удоволствие ще ти го кажа.

И аз побързах да се осведомя:

— Ти нарече Марах Дуримех своя учителка. Какво те е учила и по какъв начин го е вършила?

— Като истинска муаллима^[5], която не върши нищо фалшиво или излишно. Най-напред ме научи на четмо и писмо. После полека-лека ме запозна с всички книги, съдържащи онова, което трябваше да науча.

— Печатани книги?

— Не, изпървом още не. Тях получих едва след години, когато тя мислеше, че вече не мога да бъда объркана от чужди или погрешни мисли. Онова, което трябваше на първо време да чета и уча, го пишеше самата тя и единствено за мен. Казваше, че така следвало да бъде, за да стана това, което трябвало да стана. От тези книги се искало да съдържат точните модели, според които да се формира духовната фигура, нито щрих по-малко, но и нито един в повече. И понеже никога двама души не притежават еднаква надареност, то формата за единия не можела да бъде форма и за другия. Ето защо освен училището на живота всяко друго било твърде тясно, за да накара малките по такъв начин да пораснат, че всеки да се развие в своята особитост… Ти ме поглеждаш учудено, ефенди? Нещо глупаво ли казах?

— Учудвам се, да, но по съвсем други причини, а не както си мислиш. Шакара, казвам ти, Марах Дуримех е истинска учителка! Има ли и други ученички освен теб?

— Кой може да каже! Тя най-често е потайна, наистина, но навсякъде, където се появи, е обичана, и всеки, при когото отиде, се учи от нея. Но мен навремето взе при себе си. Аз останах при нея и заедно деляхме всичко, което понасяше и вършеше. Може би за никого не е хвърляла толкова усилия както за мен и това, което съм, го дължа единствено на нея.

— В такъв случай тя трябва да знае, че си сега тук при Устад?

— Да. Аз дойдох по нейна заръка, за която той всъщност и досега не е научил. Трябваше на първо време да проучвам.

— Какво или кого? Мога ли да узная?

Тя ме погледна с големите си бистри очи и отговори:

— Имам чувството, че пред теб не бива да имам тайна, че трябва да ти кажа всичко, което ме вълнува. Ето защо няма да премълча, че проучвам Устад. Защо, за каква цел, това знае само Марах Дуримех. За мен е важна и местността, в която живее. Тук наблизо са погребани много неща, които искат да възкръснат. И той самият говори за своята гробница, но това не е много правилно. Погледни тези високи и дебели зидове пред нас, криещи сякаш тайни, които никое човешко око не бива да види! Кой ги е строил? Защо по този начин? По каква причина не е придадено на строежа пълно откъсване от земята? Та така хората струпват крепости, от които искат кърваво да владеят! С каква цел тиранично седалище за Отца, който любящо се спуска при чадата си, когато го повикат с молитва? Като се питам така, няма как да не си спомня старото предание за „взидания Ходех“. Знаеш ли го, ефенди?

— Не.

— Нека ти го разкажа!

Тя се загледа към руините, кимна си като при някаква тайна мисъл и започна:

— Било по времето, когато Дявола бил споходен от мисълта да стане майстор строител. Нахвърлял хиляди планове, но ни един не му се виждал достатъчно благочестив. Тогава съзнал, че всяка професия, следователно и тази, трябва постепенно да се изучи. Ето защо решил да отиде при хората да се школува. Тъй като трябвало да започне отдолу, той се отправил най-напред към един народ, който строял само върху скала. Когато отминало времето му там, потърсил друг, който ломял огромни камъни от скалите и ги редял един върху друг в зидове. При трети народ се научил да сече тухли и да ги съединява с асфалт в постройки, които привидно имали вечна издръжливост. При четвърти се подготвил да гради върху исполински пиластри и колони, които не се срутвали и под най-тежки товари. При пети за пръв път чул да се говори за красота. Колоните получавали по-приветлива форма, а равните досега покриви се извисявали. При шести към това се добавила украсата и потребността от светлина в помещенията. Седми гледал на външния облик и за всеки строеж изисквал нови форми. Така че той наблегнал върху „стила“ и сетне върху всичко друго необходимо. А когато дошло ред за майсторския изпит, на какво се бил обучил да строи Дявола? Какво мислиш, ефенди?

— Позволи да чуя, не да гадая! — отговорих.

— На чисто благочестиви творения, които бивали издигани единствено за честта на този, към когото Дявола таял само омраза. Вярно, той също искал благочестивост, защото дори Дявола желае да изглежда благочестив, ала истинската благочестивост за него означавала гибел. Ето как неговата омраза сега се превърнала в гняв, в тиха ярост, защото всичките тези строежи служели на истината, не на привидността. И той решил при своя майсторски изпит да сътвори произведение, при което всичко е илюзия, без всяка истина. Върнал се в онази скалиста страна, където някога започнал обучението, понеже там Бог бил любим небесен гост и често се спускал при своите чада. С удоволствие седял при тях на откритата алабастрова планина, сияен и величав, радващ се на своето слънце. И идвали всички те, които бил създал, големи и малки, да получат благословия от собствената му ръка. Обичали го; не зловидели на други за него; ревността към Бога и блаженството им била непозната. В този човешки мир и покой се появил другият, дето искал да направи своята пробна работа. Довел четите, които му служели, и разпространил наоколо завистта на Пъкъла. А когато Господ се явил в утринната зора, за да прекара отново тук един земен ден, всички, всички настояли да идва само при тях и нийде другаде да не ходи, защото другите хора не били достойни за това. Навел той глава и си тръгнал нажален. Не изрекъл благословия, думица не отронил. А другият се разприказвал: „Нима не знаете, че Бог не допуска да го принуждават? С какво е ценна молбата, ако не показва, че тя също има воля и желание! Докажете ли му своята сериозност, той трябва и ще направи това, което желаете. Аз искам да ви предоставя вашия истински Бог, останалият свят нека да си има други богове!“ И разпратил завистта на дружини да домъкне онова, което бил подготвил. А когато се появила следващата утринна зора, възприел божествената фигура на Всевишния и дошъл да подхване на дело привидната благочестивост. Седнал сияен и величав на планината и се усмихнал благоразположено на хората. А когато те повторили своята молба, влагайки сериозно натъртване на думите си, заговорил с тон на отческа доброта: „Аз ви изпитвах. Затова останах вчера безмълвен. Но днес ви казвам, вие издържахте изпита. Силата на благочестието е по-голяма от моята. Затова ме приемете като ваша собственост. Сега ще слушам само вас и никои други!“ И тогава полетели насам квадрите, колоните, камъните, тухлите. Скалата дала фундамента; зидовете се вкопчили здраво; започнали да израстват. Дявола седял като Бог в светилището. Дружините му се трудели неуморно час по-скоро да го вградят тук за народа. Строежът се издигал все по-високо край него — до тялото… гърдите… до шията! А той коленичел в молитвена съсредоточеност! Сега изчезнала и главата. Планината била почти затворена. Тогава от последния отвор се въззела една тъмна птица и с шумно биене на крила се изгубила в небитието. И в същия миг архитектът се появил с доволство пред своето дело и започнал гръмко да го възхвалява… Що за строеж бил това? Никой не е в състояние да каже. Къде се намира планината? Аз не знам, но бих желала да я открия. И ако не се лъжа, ти си готов да я търсиш заедно с мен, ефенди.

— Вероятно си заслужава да се занимаем с това — отговорих аз. — Във всяка приказка, във всяко предание се крие зрънце истина, от което е възникнала поетичната творба. Сигурно и този разказ за „взидания Ходех“ съдържа правдивост, предадена в тази форма, за да бъде достъпна за всекиго. Само си мисля, че тази Божия планина със зазиданата алабастрова ниша трябва да се търси не на някакво географско място, а на чисто духовна територия.

— А аз не.

— Как? — попитах изненадано. — Ти си представяш истинска планина, по която бих могъл да се изкача ей с тези мои нозе?

По нейното красиво лице прелетя дяволита усмивка и отговорът й прозвуча едва ли не снизходително:

— Ефенди, ефенди! Да не искаш да ме накараш да повярвам, че едно курманджийско момиче може да бъде по-умно от един западен учен? Какво имаш предвид, когато говориш за „истинска“? Само онова, което виждам, чувам и чувствам ли е истинско? И задължително ли е това, което ти окачестви като „духовна територия“, никога да не бъде доловено от нашите сетива? Не сме ли ние, хората, неизмеримо различно надарени? Един вижда, чува, помирисва, чувства или вкусва нещо, за което друг не притежава и един-едничък нерв на възприятие. Но в замяна на този друг са очевидни много по-дълбоки и скрити неща, които предишният смята за непонятни. Аз не съм като теб и ти не си като мен, но ако взаимно си вярваме и се допълваме, можем да се съединим в една личност и да постигнем онова, което поотделно не бихме били в състояние. Това е толкова лесно за разбиране. Ама я се огледай и кажи дали хората го вземат под внимание! Пустата гордост, ефенди, пустата гордост! И два пъти по-високо да смяташ, че стоиш, трябва да слезеш, за да се учиш и развиваш. Но ако не искаш да дължиш нещо на някой „простолюден“, значи стоиш под него, значи си по-низш от него! Бих искала да можех да ти покажа планините, които за мен съществуват, макар ти да не ги виждаш!

— И аз също моите! — вметнах тук бързо.

— Къде се намират? — попита тя също така бързо.

— Там горе до границата, в тиха самота. Много рядко отива някой, за да се изкачи там и се завърне вкъщи, в Обетованата земя.

— До границата? Вкъщи? Обетованата земя? Ефенди, виждаш, че съм изненадана! Да не би да имаш предвид същото, което и аз? Същите скалисти зъбери, които толкова често ви припламват във вечерната заря? Същите пътеки през свещена тишина, в която се моли всяко цвете и всеки ветрец? Същия ромол на води, от които пие моето езеро, по-жадно и от устните, които охлаждам? Може би си бил в онази долина с астри, където душите странстват невидимо, ала нозете им оставят дири в зеления мъх? Навремето аз бях там с Марах Дуримех! Чухме нежен шепот около нас и лек повей като от небесни одежди. Една теменужка се виждаше до извора, единствената в цялата ширна долина, едва-що посадена, корените грижливо вложени в земята и навлажнени, за да може да пие. Марах Дуримех коленичи, обгърна я с милите си длани и заговори: „Значи той е бил тук! Познавам неговия маниер и също неназованата приятелка, която поздравява със своето любимо цвете!“ Не се осмелих да попитам кого имаше предвид. Сега обаче си мисля за постелята, която украсявах с твоите любими цветя, за да може тяхното ухание да ти съхрани душата… Кажи сега, ефенди, познаваш ли моите планини? Бил ли си вече там? Ти ли си душата, която поздравява с виолетки?

Станах и отидох до близкия елшак. Там цъфтяха няколко теменужки. Откъснах ги и ги подадох на питащата. Тя също се изправи, забоде цветята в косата си, която сега отново се спускаше в дебели плитки, и каза:

— „Познавам неговия маниер“, каза Марах Дуримех. Ефенди, ако отидеш в Долината на астрите и видиш там втора виолетка, полей я, както аз напоих твоята! Занапред нека бъде тя и мое любимо цвете. А сега кажи, защо дойде до този камък? Двама души, които вървят по едни и същи пътеки, взаимно усещат присъствието си. Руините ли те привлякоха при мен?

— Да, Шакара. Откровено ще ти кажа, че ще ги изследвам, тайно, до най-затънтените им кътчета. Никой не бива засега да го знае освен теб.

— Значи и тук се срещаме по еднакъв път! Аз често вече съм била там незабелязано, нощем.

— Защо?

— Защо? Нали знаеш какво търся! Планината, алабастровата пещера, пробната работа на архитекта, строил привидност върху привидност вместо с истина. Той излязъл накрая като прилеп. Какво може да съдържа при това положение сега пещерата? Разбира се, нищо! Трябва да е празна! Нито Бога, нито Дявола е бил зазидан. И все пак, и все пак още не съм си извлякла заключение. По-скоро трябва да продължа да размислям. Където Бог е бил изместен от Дявола, резултатът най-вероятно не може да се състои само в нищо. Аз съм жена и ти сигурно ще се усмихнеш на моята мантик^[6]. Но тук не се касае за две тела, които се срещат и се разделят, без да оставят нещо, а за въпроса какво възниква, когато Доброто бива изместено от Злото и…

Тя спря по средата. Не е лесно да се вникне в божественото и дяволското с човешко мислене.

— Шакара, остави, моля те, мантик да си бъде мантик — рекох. — Ти усещаш правилното. В думи аз самият не бих посмял да го изразя. Щом Дявола е струпвал привидност върху привидност, то зад тези привидности трябва да е скрито нещо истинско. Какво е то, ние не можем да знаем. Но успеем ли да открием планината и отворим пещерата, ще си покаже от само себе си. Ти може би подозираш някаква определена взаимовръзка между тази планина и древната зидария тук на територията на джамикуните?

— Не само подозирам, а го чувствам съвсем ясно.

— Не се ли страхуваш да бродиш нощем сама из руините?

— От хора, да, но иначе от нищо.

— Намирала ли си следи от посещения на хора?

— Да. Такива следи не могат да учудят, защото любопитството вероятно тласка някои джамики, а и други, долу в древните постройки. Но аз съм виждала и неща, които не навяваха заключения за добри намерения.

— Какви бяха те, Шакара?

— Смятам, че е по-добре да ти ги покажа, вместо да бъбря, без да има някаква полза. Ти сега си още твърде слаб за такова напрежение, но състоянието ти скоро ще се подобри. Тогава ще слезем и ще видиш всичко, което съм открила. Казаха ми, че днес трябвало да спиш целия ден. Стори го, ефенди! Идват тежки дни и трябва да бъдеш силен. Силата, която днес пропилееш, утре може вече да ти липсва. Повярвай ми, аз ти мисля доброто!

Изявлението прозвуча така загрижено, така по майчински, че отговорих:

— Ще се вслушам в съвета ти, но не веднага, а след обяда, когато Пекала…

— Пекала! — вметна тя бързо. — Сигурно искаше да кажеш, че тя ще ти донесе яденето. Ти се лъжеш. Отсега аз ще бъда тази, която ще се грижи за теб. Няма да те оставя в ръцете на други.

Не исках да акцентирам и приведох доводите си. Тогава тя отвори малката чантичка джазал, която висеше на колана й, извади една пергаментова картичка, подаде ми я и каза:

— Когато те докараха онази нощ с Халеф тук при нас, аз изпратих през деня вестител до Марах Дуримех, защото сметнах за необходимо, че трябва да знае как стоят нещата с вашия живот. Оттогава често я осведомявам и получавам отговори от нея. Последният, който написа, са тези думи.

Прочетох:

„Нека той бъде духът, а ти бъди душата, неговата сестра. Покажи му това и го поздрави от мен.

Марах Дуримех“

Върнах й пергамента, сложих ръка върху главата й и заговорих:

— Онова, което казва моята приятелка, е винаги правилно. Аз искам да бъда твой брат, така че се грижи за мен! Сега трябва да се кача в жилището си, за да напиша писмо до Багдад. След половин час то ще бъде готово. После ще обядвам с теб и Ханнех в аркадата, а сетне ще опитам, както искаш, да си отспя.

Тази програма беше изпълнена. Пратениците до Багдад вече чакаха в готовност долу в селото. Заминаха веднага щом получиха писмото и взеха една камилска носилка за дебелия Кепек. Халеф все още спеше здраво, когато седнахме да се храним. Аз съм умерен консуматор, но днес ядох двойно повече от обичайното. Бях притискан от две страни — трябваше да се подчиня. Когато тръгнах нагоре, взех все още лежащите в коридора дрехи на кръвния отмъстител, за да ги прибера в „килера за вехтории“. Със стигането си горе в моето жилище излязох на платформата, за да видя положението на слънцето. Беше един час след пладне. И си легнах.

Всъщност изобщо не бях уморен. Някои мисли пожелаха аудиенция и аз им я дадох. После задрямах за малко, но много скоро се събудих. Сега прибягнах към изкуствени средства. Казах напред и назад таблицата за умножението, рецитирах наум шилеровата „Камбана“ и някои други поеми, ала всичко бе напусто. Тогава станах, облякох се и погледнах пак слънцето. От яденето бе минал едва един час. Какво да правя сега? Да се зачета в произведенията на Устад? Да изгоря вестниците му? Да. Но тогава се сетих, че е мой дълг да навестя болния шейх на калхураните. Та слязох.

Ханнех и Шакара все още седяха в аркадата. Серирът^[7] обаче беше отнесен.

— Днес ми е невъзможно да заспя — казах. — Ето защо, за жалост, не мога да сдържа обещанието си. Надявам се, до довечера да се поуморя.

Те се спогледаха. Шакара остана сериозна. Ханнех обаче се засмя с цялото си лице и каза:

— Не можеш да заспиш, сихди? С какво се занимава през цялото това дълго време?

— Кое време? — попитах наставнически. — Та нали е минало най-много един час!

— Един час? Значи ти наистина не знаеш, че си спал цяло денонощие?

Гледай ти картинка, както казваме ние при нас в Запада! Но при шейха на калхураните сега отидох с толкова по-голямо основание, ала естествено, след като отново ядох за двама души. Новият господар на Високата къща встъпваше в задълженията си, както изглежда, с цялото му достойнство! Шейхът на калхураните се намираше под най-добри грижи. Надяваше се в най-скоро време да се изправи. Спомена кръвния отмъстител само един-единствен път, но по начин, който говореше повече от всякакви думи.

След това тръгнах да видя конете. Не се наложи да вървя много. Баркх и Асил бен Рих стояха в двора. Кара ги оседлаваше, за да излезе на езда. Със своя Гхалиб беше направил един упражнителен тур още в предобеда.

— Сихди, само да можеше да седнеш пак на седлото — каза той. — Погледни как те моли твоя Асил!

Враният действително го правеше много ясно. Танцуваше и с четирите крака и както и да заставах, се буташе така към мен, че стремето попадаше в ръката ми. Поведението му беше и забавно, и покъртително. За да доставя на коня една макар и кратка радост, вдигнах крак, стъпих на стремето и се метнах на седлото. Исках да направя само една бавна обиколка из двора, повече нищо. Но едва се намерих горе, бях вече извън портата, а докато се наведа да хвана висящата юзда, кажи-речи бях стигнал дуара. При това не чувствах нито болки, нито нещо друго, което да ме накара да сляза. Успях да постигна дори и нещо като притискане на бедрата. Седях доста стабилно и не се клатушках. Кара бързо ме бе последвал. Радваше се като крал на номера, който конят ми беше изиграл.

— Той много-много не ти се церемони, сихди! — ухили се той. — Колко далеч ще се осмелиш да яздиш?

— Нека видим — отговорих. — Но само ходом. Чувствам се съвсем добре. Да, дори сякаш седлото ми е съхранявало старата сила и тя сега се влива в мен. Странно!

Яздихме бавно през селото. Хората излизаха от шатрите, колибите и къщите, поздравяваха ни радостно и бяха много удивени да видят пациента си така внезапно на коня. После поехме по езерния бряг на изток. Издържах четвърт час. Уморих се и казах на Кара, че трябва да сляза и да си почина.

— Тогава да слизаме още тук — отговори той, посочвайки брега. Това е мястото, което Педехр трябваше да ти покаже.

— Откъде го знаеш?

— Той ми го каза вчера, когато минах край него тук с коня.

Беше ми интересно. Това значи бе мястото, където силлан имаха навика да поят конете си! Пуснахме нашите да отидат до водата и аз се излегнах в тревата. Кара подхвана:

— Сихди, много ли си изморен? Или мога да ти разправя една работа, която ми се струва много важна? Толкова важна, че мога да я споделя само с теб и никого другиго!

— Говори!

— Тифл лъже!

Каза само тези две думи и се умълча.

— Тъй!

Аз казах само тази дума и също се умълчах. След известно време продължи:

— Да, той лъже! А ти знаеш, че мразя лъжата и презирам лъжците! А пък съм длъжен да говоря с този човек, защото съм гост!

— Може би се заблуждаваш — подметнах. — Има голяма разлика между преднамерената лъжа, целяща да заблуди с лош умисъл, и една неистина, която някой разпространява, понеже я смята за истина.

— Зная го много добре, сихди, но аз проверих. Тифл много добре знае, че лъже. И това не е някаква лекомислена бъбривост за безразлични неща, а за такива, които са от голяма важност за нас. Имам предвид Ахриман мирза.

— Него ли е излъгал?

— Не, а теб… нас!

— Как тъй?

— Завчера ти го попита преди опита за убийство откъде Палача знае мястото ти в аркадата. Той отговори, че яздел пред персийците и въобще не бил говорил с тях. Ахриман мирза подпитвал придружаващите го джамикуни и измъкнал от тях всичко, което искал да знае. Тифл дори твърдеше, че много им се разгневил за тази непредпазлива бъбривост. Спомняш ли си, ефенди?

— Да. Спомням си всяка дума. Твоето твърдение за това негово изявление ли се отнася?

— Да. Той те излъга в лицето с пълното си съзнание! По време на ездата към границата Ахриман мирза не е разменил с друг джамики и една-единствена дума. Помисли за неговата гордост! Той е яздил напред с Тифл и Палача и тримата са беседвали помежду си много оживено, почти като добри приятели. На раздяла мирзата и Гхулам дори му подали ръка за сбогом. Така че онова, което са узнали, може да е произлязло само от неговата уста и от никоя друга.

— Откъде научи всичко това, Кара?

— От един, който най-добре трябва да го знае, а именно от самия Тифл. Това беше снощи, когато дадох за последен път вода на конете. Още не ми се спеше и отидох отзад, където пасището свършва и започват руините. Там един голям камък от зид е щръкнал нагоре, а само на няколко крачки от него расте гъсталак от кисил^[8]. Седнах край него. Ти сигурно още не си бил там и следователно не познаваш мястото.

— Познавам го. Вчерашния предобед стоях при камъка и брах виолетки край кисила.

— Значи ти е известно колко близо са разположени и че човек може да чува от кисила всичко, което се говори при камъка. Не бях от кой знае колко дълго там и ето че дойдоха Пекала и Тифл. Седнаха, без да подозират, че се намирам толкова близо до тях. Не си дадох труда да се крия, но нямах и никаква причина да им обръщам специално внимание върху себе си. Достатъчно бе да проявят поне малко от малко бдителност, за да ме видят. Но има хора, за които непредпазливостта до такава степен се е превърнала във втора природа, че вече дори не знаят какво се разбира под предпазливост. Тази чудата майка говори на първо време със своето още по-чудато дете какви ли не неща, които ми бяха напълно безразлични. Тъкмо се канех тихомълком да се отдалеча, когато бе споменато твоето име, и аз останах. Онова, което казаха, в никой случай не можеше да бъде наречено умно. Те явно не знаеха какво да мислят за теб. Пекала увери, че те била сключила в сърцето, а Тифл рече, трябвало да бъдат много дружелюбни и вежливи с теб, защото не се знаело какво може да възникне от твоето приятелство с Устад. За него бе важно преди всичко какъв ездач си и в това отношение той храни твърдото упование, че с кобилата на Устад ще задмине теб и твоя Асил. Какво ще кажеш за тая работа, ефенди?

— Детинщини!

— Този човек е коняр, но не ездач! Грубо вкопчване, лудешка бързина и препускане, но нито следа от истинско ездаческо изкуство! За такива хора конят не е нищо повече от кон! После заговориха за Устад. Трябва да ти кажа, ефенди, болно ми стана от това, което чух. Те даваха вид, че го обичат. А може и да го обичат, но по свой начин. За двамата кухнята и кобилата стоят по-високо от Устад. Неговият дух и неговите мисли ги впечатляват, ала за личността му говореха по начин, който не можеше да ми хареса. Това си беше направо одумване! След това приказката дойде до някаква особа, която бе наречена „ашик“. Кого имаха предвид, не зная. Тоя ашик идвал редовно на всеки четири седмици, за да забере Пекала от камъка. Следващата неделя пак щял да дойде, един час преди полунощ. Сетне споменаха някакъв голям бунт. Някой трябвало да бъде свален, ама кой, не можах да разбера. Тогава Пекала щяла да влезе тържествено на най-великолепната камила в някакъв голям град, а Тифл щял да стане много прочут мъж. От Устад също щяло да стане нещо значително, но какво точно, остана тайна за мен. Двамата мразят мирзата и кръвния отмъстител, само че трябва да се преструват пред тях, защото така желаел ашикът. И ето че стигам до най-главното. Когато Тифл повел персийците към границата, Ахриман и Гхулам го взели по средата и започнали да го разпитват. Той се страхувал да ги отреже заедно с въпросите и им казал всичко, което искали да знаят. Когато ти си го подложил сетне на разпит, не посмял да го премълчи, и те излъгал, прехвърляйки вината върху своите придружители.

— Пекала изрази ли съгласие с това?

— Да. Значи и двамата лъжат! Онова за бунта и за издигането на общественото им положение сигурно е било само детинско брътвене. Но другото ме накара много да се замисля. Пекала ми разправя за Исфахан, за баща си, за Тифл — как се бил напил, за Устад, който го приел при себе си, за неговата смърт и гроба му тук в къщата. Плачеше от разчувстваност. Разказът й бе изпъстрен с красиви места, стихове. Аз самият се покъртих и я приех като благочестиво, обично, добродушно същество. Но ето че тя го разказа с почти същите думи и със същите сълзи на моята майка. И изобщо го разказва на всеки, който се задържи при нея, даже на хаддедихните, дето дойдоха с нас. Ама така осквернява най-святото! А като прибавя по всеки повод, че мъжете трябвало да бъдат възпитавани, става просто смешна. Но най-вече ме възмути следното. Едва-що говорили за високите качества на Устад, Пекала и Тифл започнаха да му приписват куп съвсем обикновени, та дори низостни недостатъци, каквито той въобще не притежава. Те самите обаче се поставяха високо над него, обявявайки за недостатък всичко онова, което не разбираха. И го правеха по такъв мерзки доверителен начин, сякаш той трябва да ги счита за ангели, от които да му е драго да взема пример! Беше дяволско, дважди дяволско, защото го изричаха с усмихнати уста и с топла препоръка. Аз го чух и всеки, който иска, може да го чуе. Само той единствено, незлоблвият, доверчивият, си няма понятие за гмежта от такива отровни мисли-змии, дето вият пръстени при нозете му, без да забележи, понеже никога не обръща внимание на низкото, на подлото! Сихди, колко ли може вече да му е навредило това! Колко добър си и ти към тая Пекала и тоя Тифл! Аз обаче ги смятам за изчадия, към които човек не бива да проявява никаква снизходителност. Кой е тоя ашик? Едва ли някой джамики. Те общуват с него, и то тайно, както изглежда. Също на него описват съвсем погрешно Устад. Той отнася тези сведения. И ето как хората из цялата страна се надсмиват над така наречените недостатъци и слабости на Устад, които в действителност съществуват единствено в болните глави на една дебела готвачка и един хилав коняр! Враговете са достатъчно умни да го знаят. Те тайно се смеят над туркинята и нейното „дете“. Открито обаче се правят, че вярват на глупостите и ги разпространяват с всички сили. По тази причина и наглият поглед на Ахриман мирза към Устад. По тази причина и безсрамното чело на Мултасим! Щяха ли тези хора да дръзнат да се държат така в дуара и храма, ако репутацията на Устад не бе вече почти унищожена? Сихди, казвам ти, двама души от тоя сой в собствената ти къща са по-опасни, далеч по-опасни отколкото стотици явни противници, които не лицемерят любов! Аз никога, никога не съм ти говорил по този начин. Но сега трябваше да го сторя. И защо? Прости, че ще ти го кажа! Заради една дебелана, която само наглед ви развеселява с кервизената си супа, но в действителност ви управлява!

Той седна. Очакваше какво ще кажа сега? Ако бе така, то не допусна това да се забележи. Гледаше към езерото, където лодката току-що бе отблъсната от брега. В нея седяха двама мъже. Единият гребеше, другият като че ли четеше.

— Това е джамики, който учи другите да пеят — каза Кара, сякаш смяташе разговора за приключен.

— А ти си хаддедихнът, който ме научи на нещо — отговорих. — Аз вярвах, че мога да разчитам само на собствените си очи. Мога ли отсега нататък да се допитвам за съвет и до твоите?

Той скочи поривисто, дойде при мен, сграбчи ръката ми и извика с тон на щастие, на най-искрена радост:

— Сихди, благодаря ти! Знаеш ли какво ми подари с тези думи?

— Зная, Кара, теб самия! Досега ти беше частица от едно множество, но сега си личност, формирана личност. Досега за теб решаваха други, сега ти самият ще решаваш за себе си. Кажи, има ли други хора тук, които ти вдъхват недоверие?

— Да.

— Кои?

— Искаш да чуеш предположения?

— Не.

— Тогава нека проверя, преди да назова имена. Аз мога да храня подозрения, но да ги разпространявам, без да имам доказателства, би означавало да действам безразсъдно. А това Кара бен Халеф няма да стори! Така че засега за хора няма да говоря, но за вещи мога. Трябва да ти покажа нещо, което намерих. Не знам дали това са скъпоценни камъни или стъкло, но искрят като истински диаманти.

Той извади от вътрешния джоб на елека си една тясна ламаринена кутия, отвори я и ми я подаде. Съдържаше аграф за чалма със снопче червени конски косми, обгърнато от кух златарски тел, който преди поставяне се отваряше. Големи фасети обграждаха двете букви Са и Лам, над които бе поставен знакът за удвояване. Фасетите бяха от стъкло, но добре шлифовани и с бляскаво покритие от долната страна, така че при изкуствена светлина би следвало да искрят като диаманти. Тези аграфи по-рано са били носени на тюрбаните само от много високопоставени личности. Шахът и до ден днешен украсява по този начин при тържествени случаи своя агнешки калпак, но естествено с истински камъни. Имитацията, която държах сега в ръцете си, нямаше истинска стойност, беше един „театрален аграф“, както биха казали у нас, но за мен от такова значение, че ме накара да надам вик на радост.

— Значи скъпоценни камъни? — попита по тази причина Кара.

— Не. Само стъкло, безстойностно стъкло, но въпреки това ти си направил находка, която едва ли би могла да се плати с пари. Как се добра до тази аграф, скъпи Кара?

— Работата стана на Джебел Адава^[9]…

— Но тя не се намира тук, а на територията на кюрдите таки! — прекъснах го аз.

„Таки“ означава „благочестив“. Въпросните кюрди носят това име, защото по отношение вярата са много строги и с голяма категоричност твърдят, че единствено те ще достигнат Небето. Всеки човек с друго мислене бива разглеждан като достоен за проклятие еретик и е преследван безмилостно, с безсърдечна неумолимост.

— Да, но въпреки това аз бях горе — отвърна той.

— Кога?

— Днес.

— Знае ли вече някой за тази твоя находка?

— Не, само ти.

— Разкажи ми тогава и засега си мълчи пред другите!

— Вчера яздих на север, съвсем сам. В началото винаги вземах Тифл, но сега не го правя. Не мога да имам край себе си хора, които не ми харесват. Срещнах един малък керван на смъртта, все персийски шиити, натоварили камилите и мулетата си с ковчези.

— Керван на смъртта? Тук? Странно! Та тук няма кервански път, който да води надолу към Кербела или Мешхед Али!

— Това си казах и аз и ето защо хората ми се сториха съмнителни. Но когато приближих до тях, те ме нарекоха сунитско куче и заплашиха да стрелят по мен. Така че спрях и ги оставих да минат отдалеч край мен. Но конят ми стана нетърпелив и пое напред още докато минаваше последната камила. По тази причина приближих дотолкова, че можех всичко ясно да видя. Тя носеше четири ковчега, по два на страна. Единият се бе разцепил и бе вързан с въже, но така небрежно, че можех да видя съдържанието.

— Навярно не труп?

— Не. Вече ми беше направило впечатление, че керванът не разпространява ни най-малка миризма. Сега работата се изясни. Пушките все пак не вонят.

— Аха! Пушки! Хубаво ли ги видя?

— Да. Заблуда не беше възможна. Продължих да яздя, изпървом без да поглеждам назад, защото хората не биваше да забележат, че вниманието ми е събудено. Но когато се бях отдалечил достатъчно, свърнах зад една скала, за да мога да наблюдавам оттам това мнимо погребално шествие. След като бе изчезнало в далечината, яздих след него в продължение на може би два часа, докато прекосихме границата. Там то се отклони от досегашната посока и се насочи към Джебел Адава. Аз, естествено, го последвах, но така, че да не бъда забелязан. В подножието на планината има вода. Но животните минаха край нея и продължиха без забавяне нагоре по стръмния пущинак. Защо? С каква цел? Това бе загадка за мен и аз реших да проуча нещата. Но трябваше за момента да се откажа, защото денят бе почти отминал, а и не исках да предприемам нещо, без преди туй да съм говорил с теб. Прибрах се късно. Ти спеше. Заранта станах рано. Ти все още спеше. Тогава реших да действам самостоятелно и потеглих отново с Гхалиб.

— Срещна ли някого?

— Не, никакъв човек. Също така не вярвам някой да ме е видял. Когато се натъкнах на вчерашната диря на кервана на смъртта, видях за свое удивление, че беше двойна. По-точно казано водеше отново назад. Персийците бяха прекарали нощта в планината и после бяха яздили обратно към дома си.

— Ех, да можех да видя следите!

— Нямай кахър, ефенди! Аз от теб съм се научил как да чета такива дири. Видях, че хората бяха яздили в тръс. Пясъкът беше изхвърлен далеч назад, а стъпките отпред бяха много резки, но равни и леки. Ако животните бяха тежко натоварени като вчера, отпечатъците щяха да са по-дълбоки. Значи пушките бяха разтоварени на Джебел Адава. Реших да яздя нататък, но много предпазливо, защото не беше изключено хората, получили оръжията, все още да се намират горе. Но това опасение отпадна. С приближаването си забелязах един отряд ездачи, който току-що се бе спуснал и се отдалечаваше на запад, където се намират пасищата на таки кюрдите.

— При тях ли бяха пушките?

— Не. Аз останах прикрит, докато вече не можех да ги виждам, после поех нагоре. Нямаше как да се заблудя, следите ми показваха пътя. Но горе всичко беше така объркано и заплетено и толкова много отпечатъци се кръстосваха, че ми беше невъзможно да добия представа какво се е случило.

— Имаше ли дървета, храсти?

— Предостатъчно! В добавка открих големи руини, навярно от прастаро време. Във вътрешността им е бил запален лагерният огън. Старателно и навред търсих къде може да е скрит товарът, но всичките ми усилия бяха напразни. От дългото провиране наоколо се уморих и се огледах за някое сенчесто място, където да отдъхна за кратко. Много скоро го намерих. Изтегнах се и свирнах на коня да дойде. Докато пасеше, се загледах в стария мюрвер^[10], който растеше до мен край четириъгълните колони. Беше кух. Дупката се намираше на приблизително две стъпки над земята. А после стана нещо, което ти толкова често си твърдял, сихди, а именно че няма случайност. И аз, наистина, не случайно, а под давлението на съвсем ясен подтик в мен бръкнах в дупката с чувството, че вътре е пъхнато нещо, което непременно трябва да видя. Схващаш ли го, ефенди?

— Да. Ти си бръкнал и си намерил кутията!

— Така е! Кой ми каза да го сторя?

— Не питай, а се задоволи с находката, която за нас е много, много по-важна, отколкото си мислиш! После още дълго ли остана в планината?

— Не. Веднага щом отворих кутията и видях съдържанието, поех обратно към къщи. Дойдох твърде късно за ядене и се нахраних след другите. Като попитах за теб, чух, че все още спиш. Ето защо оседлах конете. Може би вечерта щях да мога да говоря с теб. Но тогава ти дойде. Не исках веднага да започна, а да те помоля да дойдеш с мен някъде настрани. Защото никой не биваше да види какво имах да ти покажа. Ама ето че ти възседна Асил и той незабавно отпраши. Бързо те последвах. Така стана, че сега се намираме тук.

— Сякаш всичко е било предвидено точно така! Трябва веднага да потеглиш.

— Накъде?

— Към Джебел Адава. Ако е възможно, не допускай да те видят по път. Вземи си кутията с аграфа. Пъхни я пак в кухото дърво и веднага препусни обратно.

— Защо всичко това, сихди?

— Сега няма време да ти обяснявам. Ще ти кажа по-късно. Мъжът, комуто принадлежи аграфът, не бива да заподозре, че е бил в наши ръце. Аз не вярвам, наистина, днес да отиде в планината, но искам да бъда сигурен. Сега тръгваш незабавно и след връщането си идваш веднага при мен, за да разбера дали си успял да изпълниш незабелязано заръката.

— Ама бива ли да те оставя, сихди? Ще можеш ли сам да яздиш до къщи?

— Ладията нали идва. Ходи-и-джуна иска, както виждам, да пристане при нас. Така че няма да бъда сам.

Той прибра кутията, метна се на Баркх и препусна тъкмо когато лодката удари в брега.

— Ще позволиш ли, ефенди, да те обезпокоя за няколко мига? — попита учителят по пеене, докато слизаше; другият остана да седи с греблата.

— Ти не ме безпокоиш — отговорих. — За мен е по-скоро радост, че ще седнеш отново при мен. Настани се!

Той седна с думите:

— Идвам по една много важна работа. Имах причина да говоря с теб, без някой да забележи, че те посещавам във Високата къща. Тъкмо размишлявах как да подхвана нещата и те видях да минаваш покрай мен с коня. Веднага отидох до лодката, за да дочакам тук връщането ти. Но стана много добре, че слезе тук и не продължи нататък.

— Значи имаш да ми кажеш нещо тайно?

— Да.

— Но ние все пак не сме сами!

— Имаш предвид придружителя ми? Той е един от най-верните джамики и може всичко да чуе. Дори вече го знае…

— Верен джамики? Та това звучи кажи-речи така, сякаш има и неверни!

— Там, където живее Доброто, Злото винаги си строи къща. Но сега по моята работа! Имам един приятел в Хоремабад, главния град на нашата провинция. В сърцето си той е един добър джамики и вече ми е пращал тайни вести относно някои мерки на управата спрямо нас, които аз съм съобщавал на Устад. Днес, само преди малко, отново дойде един негов пратеник и ми предаде едно съобщение, от което първом се изплаших. При по-внимателно вглеждане обаче разсадих, че щеше да е много, много по-лошо, ако шейх ул ислям ни изненадаше напълно, както е залегнало в намеренията му.

— Шейх ул ислям? — попитах. — Иска да ни изненада? Значи да дойде насам?

— Да.

— Кога?

— Ще пристигне още утре.

— Та в това няма нищо ужасно, а точно обратното, крайно интересно!

Той вдигна предупредително пръст и заговори:

— Ефенди, не съди прибързано! Ти не си тукашен, дори си болен и не познаваш порядките! Шейх ул ислям е един много високопоставен, важен мъж, за чиято власт навярно си нямаш понятие. Той и за Устад щеше да е противник, с когото трябва много да се внимава. Ето защо никак не стана добре, дето нашият господар замина. Аз те моля да не ми се сърдиш, че те предупреждавам! Зад утрешното посещение се крие някаква хитрост, която може да е само гибелна за нас. Ето затова ми се щеше Устад да си беше тук!

— Аз също го желая. Но след като отсъства, ще трябва да приемем случая такъв, какъвто си е. А той трябва, както всяко нещо, да бъде многостранно огледан. Ти се оплакваш, че шейх ул ислям ще бъде посрещнат от чужденец, но тъкмо това обстоятелство предлага предимство, което никак не е за подценяване, а именно че пред мен ще бъде принуден да се въздържа, независимо какво му е намерението. Докато на Устад можеше да даде бързи разпореждания, чието значение да се установи едва по-късно, сега ще трябва да се примири с факта, че аз ще го подпитвам предпазливо, без да бъда задължен после да се съглася с нещо. Следователно съзнаваш, че ако се касае за вражески намерения, от двамата противници аз съм този, който носи защитна екипировка, но другият — не!

Той кимна леко, ала плъзна изпитателно очи по мен, и каза:

— Той да бъде предпазливо попитан! Ефенди, за тая цел се иска мъж, какъвто още не познавам!

— Изчакай тогава спокойно и може да го видиш!

— Заради своя висок духовен сан шейх ул ислям е неприкосновен, а по отношение личната му хитрост никой не го превъзхожда. Към това се добавя още, че той е изключителен познавач на всички наши закони и порядки, докато ти се намираш при нас едва отскоро!

— Ако не искам или не мога, не е необходимо да се занимавам нито с неговите познания, нито с хитростта му. Преди всичко ще те помоля да не се безпокоиш и да се освободиш от всякакви предразсъдъци, независимо дали се отнасят до мен или до него. Пратеникът на твоя приятел още ли е тук?

— Не, замина си. Предпазливостта му повелява да се появява колкото може по за кратко. Отправи се обратно по обиколен път, за да не вземе пък да срещне шейх ул ислям.

— Тоя с голяма свита ли ще дойде, което при такива високи сановници е почти неизбежно?

— Това не знам. Не можах да узная също колко дълго възнамерява да остане при нас. Но това са си странични неща. Най-главното е, че съм осведомен защо идва. Моят приятел е успял да научи.

— Аха! Значи вече има някой, който стои над него по хитрост! А ти казваше, че нямало такъв! Това само по себе си доста щеше да ме успокои, ако хранех някакъв страх. И толкова ли са лоши причините за това посещение?

— Не зная. И точно тази неизвестност смятам за опасна.

— Я кажи, този могъщ властник само в качеството си на шейх ул ислям ли идва, или и като хеким-и-шера^[11]?

Той ме погледна изненадано и попита:

— На теб ти е известно разпределението на този сан? Откъде пък може да го знаеш?

— При нас в Запада има хора, които вероятно познават вашите закони и порядки по-добре от вас самите. Или не знаеш, че когато искате да разберете нещо за самите себе си, молите да дойдат наши учени или други там образовани мъже?

— Не мога да го оспоря, наистина, ефенди. Дали твоят гост възнамерява да се яви само като духовник, или и като съдия, не ми е известно. Той иска да направи на Устад едно предложение, което звучи крайно съблазнително. Но когато някой идва при мен без всякакъв видим повод с такива големи подаръци, тайно ме обзема страх, защото тутакси си представям един още по-голям насрещен иск. С други думи, Устад трябвало да бъде въздигнат до устад и на таки кюрдите.

— Тъй! Повече нищо? — попитах усмихнато.

— Повече нищо! — отговори той удивено. — Моля те да вникнеш какво означава това! Какво увеличаване на могъществото ни!

— Какво намаляване на могъществото ви, искаш да кажеш! Ако си имал някакви кахъри, спокойно ги отхвърли! Този шейх ул ислям е ясен още отсега. На Устад и през ум не би му минало да продаде душите на своите джамикуни за някаква си празна чест! Един-единствен доблестен джамики за него е хиляди пъти по-желан от всичките таки кюрди, чиито метани имат само целта да го опиянят и превърнат в безволев, презрян инструмент! Той никога няма да премине на чужда служба. Той си е собствен господар и ще си остане такъв, без да пита кухите орехи, дето му ги носят с толкова многообещаваща вежливост.

Той се поизправи и попита, изпълнен с очакване:

— Но те ще си отмъстят! Немилостиво и по всякакъв възможен начин ще си отмъстят! Помисли ли за това?

— Естествено! Отмъщението е неизбежно. То е залегнало в природата на този род хора. Но нека си дойдат! Още не съм видял отмъщение, което накрая да не се самоунищожи!

— Значи си решил да не позволиш на шейх ул ислям да те съблазни?

— Разбира се! Твърдо съм решил! Ще се отнеса с него също така учтиво както той с мен. И нека си посяга към което средство иска, ще постигне само онова, което на мен е угодно!

Сега той скочи напълно, изправи се в цял ръст и извика с израз на облекчение и убеждение:

— В такъв случай мога да бъда спокоен! Ефенди, ефенди, дойдох с големи грижи, но ти разтовари сърцето ми! Аз познавам силата, която утре ще приближи до теб. Тя се гизди с името на Аллах и това на шах-ин-шаха. Постави се на страната на реда и поддържането му и следователно законът е с нея. Идва с бляскави одежди или просешка власеница и гали по тоя начин сетивата и чувствеността. Вещае всичко добро и прощава всяко зло. Търпелива е, внимателна, смирена — въплъщение на всички добродетели в човешки облик! Ти познаваш ли я, ефенди?

— Да.

— Тогава това е достатъчно! Утре тя ще се появи при теб от Хоремабад. Ще те ласкае насаме, ще те…

— Не, няма — вметнах аз. — Няма да може, защото на мен такива не ми минават. Аз няма да посрещна сам шейх ул ислям.

— Сигурно Педехр ще бъде при теб, защото той е шейх на племето?

— Да, той и ти.

— И аз? — попита в бликнала радост. — Защо и аз?

— Така искам. Това стига.

Той пристъпи крачка към мен и заговори:

— Ефенди, с това ти почиташ не само мен, а мнозина! Не знам дали вече са ти казали, аз уча не само на пеене, но и на всичко, което е необходимо като умение на духа и тялото, също физическа подготовка, яздене, стрелба, обучение в строй. Когато Устад ме избра, аз основах този вид занятия, а след увеличаване броя на учениците си назначих помощници. Ние действаме тихо, без шумотевица. Добрият учител насочва вниманието върху своя предмет, а не към себе си. Затова вероятно си чул малко за нас, пък може и нищо. Който се хвали с това, на което е учил, той не е научил на нищо. Но отдаде ли се възможност джамикуните да покажат какво могат, те ще го покажат и аз се надявам да останеш доволен! Виждам да се задава буря и искам и съм длъжен да ти кажа преди всичко, че ние не се страхуваме от никакъв враг! Също по отношение състезанието с персийците можеш да бъдеш спокоен. Ние имаме добър ездачески и конски материал. Аз съм в центъра на приготовленията и когато ти е удобно, ще те осведомя. Шейх ул ислям е голям любител на еср-девани^[12]. Има добре поддържана конюшня и се слави с притежанието на „Най-добрия кон на Луристан“. Убеден съм, че веднага щом чуе за състезанието, ще се обади за участие. Хем пък не го отблъсквай! С това би накърнил нашата чест! Ето какво исках да ти кажа. Може би имаш още някой въпрос?

— Сега всичко ли знам, което пратеникът ти е съобщил?

— Да.

— Тогава за всичко останало, включително състезанието, по-късно. Само относно кобилата на Устад още не съм наясно. Струва ми се, че тоя Тифл изцяло я е изкарал от школата.

— Това е вярно, но само когато Тифл седи на седлото, иначе не.

— Но кой ще я язди?

— Че кой друг освен Устад? — попита учудено. — Сега той язди много рядко, но ще победи всеки кон, застанал срещу неговата Сахм, с изключение най-много на твоя Асил! А Тифл ще бъде изключен от състезанието.

— Защо?

— Ще ти кажа веднага щом нещата назреят. Предполагам, че този бърборко няма да принадлежи дълго към джамикуните. Устад го прие само от съчувствие, но снизхождението, което проявява към него и Пекала, е непонятно за мнозина.

— Бърборко? — попитах.

— Да. Достатъчен е един пример. Когато кръвният отмъстител беше тук, Тифл преведе персийците през границата. През целия този дълъг път той е яздил между мирзата и Мултасим и драговолно им е дал сведения за всичко, което са искали да знаят.

— От кого го научи?

— От моя гребец тук, който е бил с тях. Никой джамики не е разменил дума с тези хора. Само Тифл не си е затварял нито за миг устата. Но стига по този въпрос. Виждам, че искаш да потеглиш, ефенди.

Бях станал.

— Да, трябва да се връщам — рекох. — Но бих желал твоят човек да ме прекара през езерото. Искаш ли да седнеш на моя Асил и да ми го докараш на пристана?

— С какво удоволствие! — извика той. — Отдавна ми е мерак да имам веднъж твоя арап под себе си! Ще позволи ли да се кача?

— Ако аз нямам нищо против, да.

— В такъв случай няма да се бавя и миг.

Метна се на седлото. Асил изпръхтя учудено, но не се възпротиви. А когато ходи-и-джуна го подкара с елегантна танцуваща стъпка, видях, че двамата никак не си пасват лошо. След това се качих в лодката и джамики се залови за греблата.