Карл Май
Вкаменената молитва (3)

3. Към утрото

Когато излязохме от неговата стая и се озовахме пред вратата на килера за вехтории, той я отвори за мое учудване и влезе вътре.

— Ела, ефенди! — каза. — Пристъпи по-близо!

— Защо? — попитах аз.

— Ти ми подари тези неща, но много добре трябва да знаеш: което е мое, то е и твое! Може би нямах право, но се подчиних на порива да те изпитам. Ти издържа! По-добре, много по-добре, отколкото можех да очаквам! Като ми подари всички тези вещи, ти сне нещо от себе си. Какво е то, размисли! А като ги поставям всичките отново на твое разположение, когато и колкото често поискаш, аз правя нещо, което би трябвало безкрайно да те радва. Какво е то, размисли и върху това! Ти дойде при мен от една страна, по която няма здрави пътища. В полет ли искаш да достигнеш оттук целта си? Зная, че страхът ти е напълно непознат. Ти се чувстваш сигурен до ръката, която никога не изоставя онзи, който й се е поверил. Но не вдигай крак от крепката земя! Още не си си вкъщи! Не можеш да се лишиш от оръжията си! Приеми това предупреждене! След като те изпитах, придобих правото и също дълга да ти говоря с този сериозен тон!

Той вдигна ръка и ми се закани добродушно с пръст. Внезапно ме обхвана щастие, но не някакво смътно, а бистро и ясно, добре осъзнато. Прихванах го за вдигнатата ръка, потеглих го навън, затворих вратата и казах:

— Излез от нашия килер и ела бързо горе при мен! Трябва да ти кажа нещо!

— Какво? — попита.

— Едно признание. Хайде ела, ела! Толкова много се радвам!

— Признание? И от друга страна радост?

— Да! Ти току-що удържа една победа, една вътрешна победа над мен, следователно над нас двамата!

Той ме последва със същата бързина, с която аз изкачвах стълбището. Като стигнахме горе, аз взех свещта и запалих пак лампата, която той бе угасил заради персите. След това го помолих да застане пред мен. Погледнах го радостно в очите и казах:

— При мен и теб нещата потръгнаха така, както при някой с неговия дух. Той не го познава, додето врагът не му го покаже. Аз не знаех нищо за теб, докато масабаните не ме отведоха до онези следи, при които за пръв път чух името Устад. За теб те говореха като за някаква мистериозна личност, за която „нищо лошо не бива да се каже“. Те имаха респект и се страхуваха от теб, но въпреки това таяха само вражда, защото в качеството си на „нещастни“ можеха единствено да те мразят. После срещнах Педехр, който ми се довери. Побягна, но аз бързо настигнах с моя кон твоя. Беше почти като при онази утринна езда в приказката „Данизех“, при която най-бързият кон на човешкия дух бил задминат от сребристобелият жребец на човешката душа. Когато говорих после с него, чух за втори път за теб и започнах да си изграждам във фантазията твоя образ. После ме тръшна онази тежка болест, от която се възродих тук при теб. Лежах в безсъзнание, без духовна дейност. Но ето че започнах да се пробуждам. Една ръка полегна върху челото ми и добих усещането, сякаш по цялото ми същество премина добра, чиста, нематериална сила. И един дълбок глас изрече думите: „Господ ще пази изхождението ти и вхождението ти. От сега и до века. Амин!“

— Това бях аз — каза Устад.

— Да, това беше ти. Ти идваше често, когато не бях буден. После имах един сън. Или това бе едно лице? Намирах се сред дъбравите на долината Мамре, при дъба на Авраам. Високата фигура на патриарха пристъпи към мен и ме поздрави със сияйни очи: „Мир на теб!“ А когато отворих моите, ти стоеше пред мен, протегна благославящо ръка и изрече съвсем същите думи. Затова ти израстваше в моите сънища на треска и оздравяване до пълното подобие на онзи халдейски преселник, на когото Господ дал някога обещанието: „Ще те направя народ голям!“^[1] Когато се възстанових дотолкова, че можех да се надигна от постелята и да седна вън пред аркадата, ти дойде при мен. И онова, което каза, и начинът по който го изрече, беше в духа на първия завет, донесъл във втория преображението. Днес дойде Денят на благодарността. Ако можеше да израснеш още по-високо в мен, това определено щеше да стане отсреща при вашия Божи дом. Там ти се показа не само дорасъл за Ахриман мирза, а израсъл над него. Аз гледах нагоре към теб, бих казал, с удивление! В сърцето ми се породи желанието да стана толкова велик и чист като теб. Това навярно бе и неясно осъзнатата причина да изрека после онази изповед. Исках да бъда достоен за теб, тихомълком в моя душевен мир!

— Приятелю мой, скъпи, скъпи приятелю! — извика той покъртен.

— Почакай — помолих аз — и чуй по-нататък! Стана вечер. Тогава се появиха тъмните сенки. Ти ги призова от раншни времена и хвърли за жалост в своето настояще. Светлината изчезна. Ти стана за мен почти тъмен. Позволи на тези твои сенки да растат. Те възприеха онази исполинска големина, за която говори в своя „слънчев ден“! А пък ти се смаляваше в моите очи, ставаше все по-малък и по-малък! Аз се възпротивявах, ала напразно. Исках да ти запазя величавата фигура. Но въпреки това ти вършеше и говореше всичко онова, което трябваше да те направи дребен и нищожен. За мен ти вече не беше онзи „Авраам от бронз“, когото никоя сянка не можеше да прегризе, никое привидение да поклати. Беше се превърнал в бързоног заек, който при всяка сянка на дърво, паднала върху дупката му, удря на бяг и слепешката се стрелва към храста, за да спаси там своята бъзливост.

— Машаллах! — удиви се той сега. — Такова впечатление ли ти направих, само такова?

— Да! — отговорих.

— Как е било възможно?

— Възможно? Кажи неизбежно! Преди малко ти спомена, че не познавам страха. Аз почти го презирам. Не мога да го проумея. Но ето че виждам фигурата, която по-рано ми се е струвала като излята и поставена от ръката на самата съдба върху най-твърд гранит, да скача от тази сигурна скала и да удря на безумен бяг! Пред кого? Пред никого, освен пред собствената си сянка! Нима не разбираше какво трябваше да почувствам? Нима си нямаше представа какво трябваше да се разруши в мен? Колко печална бе ездата ти през твоя мисловен рай! Не заради глупците, попаднали в негова власт, не, а заради твоята свещена простота, с която ти се спусна от извисеността на планините, за да прогладуваш в пустошта и зачетеш сетне дори Дървото на бъбривостта! Ти се беше превърнал за мен почти в такъв идеал като образа на Акхал, Прозрителя, когото никой човек не може да подведе. Но какво стана с този дух на непогрешимостта, когато го видях да удря слепешката на бяг, преследван от фантомите, които и до днес не са го напуснали!

Той сведе глава и за кратко време притихна. После я вдигна с енергично движение и каза:

— Това беше една зла, зла сонда, ефенди! Но ти не знаеш колко ти благодаря! Чувствам, че в мен се кани да просветлее. Виждаш ли сенките, които се отдръпват от мен и побягват през вратата? Не? Аз също. Но чувствам, че го правят, че са подплашени от теб и трябва да ме напуснат. Ти ми каза самата истина. Сега ми кажи още нещо. Вярваш ли, че притежавам вътрешната сила да стана отново това, което бях за теб преди днешната вечер?

— Да! Ти вече си почти това! Преди да се качим тук, аз споменах за моето признание и същевременно за радостта си. Първото вече го направих. Последното ти сега ще споделиш с мен.

— Радост? За какво?

— За теб! Спомни си строгостта, с която ми говори долу в килера! Това беше мъжът от бронз! Вече не беглецът от сенки! Ти из един път отново израсна нависоко. Постави крак обратно върху гранита. Моля те, качи се пак на старото, добро място! Давам ти думата си, никоя сянка не е достойна, та дори и най-голямата, човек да обърне макар и един-единствен път глава назад заради нея!

— Да обърне назад! — повтори той. — Назад! Към миналото! И тъкмо на теб, на теб, който не считаш за достойно усилието макар и само глава да обърнеш, пожелах да доведа всички, всички свои сенки! Излез! Искам да ти покажа къде се таят! Виждам, че се догаждаш какво желая. Ти си щастлив от това. Очите ти светят! Ти спомена за победа, която съм удържал над теб и мен. Но сега ти извоюва една много, много по-голяма — победата над онези, от които някога претърпях поражение, над всички, всички, всички тях! Още веднъж те моля, да излезем!

Той взе лампата и ме изведе в библиотеката. Там я остави на масата.

— Тук смятах да ти разказвам, вероятно часове, часове наред — каза. — Може би и до утрото нямаше да съм свършил. Но сега ще го направя накратко, толкова накратко, колкото заслужават тези сенки!

Той посочи една редица книги, подвързани съвсем еднакво, и продължи:

— Тук стои моят дух, добре разчленен на томове и правилно номериран, както му е обичаят при хората. Надникни вътре и ми кажи после дали тези книги имат също една душа!

Посегнах да взема една от стелажа. Той помоли:

— Не сега! Ще имаш време, когато съм заминал и никой няма да те безпокои. Аз трябва да ти покажа и нещо друго. Възнамерявах да ти разкажа и обясня с каква цел съм писал тези произведения. Сега се отказвам, защото мисля по-различно отколкото само преди час. Ти ще ги прочетеш. Това означава, все едно съм казал: ще разбереш и тях, и мен. Това са само скици, предварителни работи, бегли етюди за упражнение на мен и читателя. За какво трябваше да подготвят почвата, ще премълча. Това се изразява чрез дела! Мислиш ли, че има хора, които са толкова неопитни, че да сметнат беглите упражнителни скици на един художник за напълно завършени произведения? Не? Нали? Невъзможно? Тогава аз, изглежда, съм майстор първи ранг, защото не се намери и един критик, който да разпознае моите лекокрили лястовици като предвестници на „моята приятелка Пролетта“, както е казал един известен поет.

— Майстор първи ранг! — усмихнах се аз. — И защо тази ирония, която е съвсем излишна тук? Хората не са разбрали чуруликането на твоите лястовици, защото са били още оковани в зимен лед, и защото те не пеят по онези ноти, дето стоят на петолинието! Трябваше ли да те огорчи това?

Той ме погледна — първо учудено, после замислено. Накрая се усмихна и той.

— Де и аз да притежавах ведрото злато, излъчващо сега светлината на очите ти! — възкликна. После прибави, посочвайки към стените: — Погледни писмата тук! Големи пълни сандъци! Така ми пишеха хората! Само обич имаше в тях! А тук са сандъците с листове от вестници. Те са изпълнени от омразата, която трябваше да ме унищожи. Аз се отдръпнах пред тази омраза. Хвана ме гнус! Но я охарактеризирах! Изтъкнах нейните причини! Отбранявах се, отбранявах се, отбранявах се!

— С какъв успех? — попитах.

— Трябваше да си тръгна! Моята последна дума към тези, от които трябваше да се махна, бе следната.

Той пристъпи до един от сандъците, взе лежащия най-отгоре вестник и зачете:

— „Аз съм човек. Вие не искате да го разберете, защото свръхчовеци сте навярно вече вие. Щом ме мъкнат на лобното място такива богове, нося мълком екзекуционното одеяние. Изкачвам се аз спокойно върху моята клада, която за мен собственоръчно вие издигнахте, и нека от духа на пламъка кръстен да бъда, за когото толкова тела вече изгорихте. Но ако не ме последвате, където отивам, нямам никаква работа с вашата божественост, защото, докато аз в очистващия огън заставам, вас виждам върху моите лаври да почивате с гордост. Пламъците да ме обгърнат с удоволствие оставям, защото ще се очисти в огъня само моят метал, ала на моите палачи твърдо аз заявявам: На ваше място да бъда никога не бих желал!“

Той сгъна вестника и го върна на мястото му. После попита:

— Знаеш ли за кого се сетих неволно при последните редове? За Гхулам ел Мултасим, Палача на мирзата! Така разголени като него лежат и моите палачи пред духовните ми очи. Те също бяха натрити с масло, което придава на всяко тяло хлъзгавостта на змиорка, на змия. Ти ще ги познаеш, всичките, всичките! Ей там лежат. Бездруго ще имаш време за четене!

— Аз? За четене? Какво трябва да чета? — попитах.

— Тези вестникарски статии за мен!

Тук бях принуден да се разсмея толкова високо и сърдечно, че той видимо изпадна в смущение.

— Откъде из един път тази веселост? — поиска да знае.

— Откъде? И още питаш? Като си представя необикновената картина, която се появи преди малко пред духовния ти поглед, несъзнателно се сещам за някои „Забавни страници“, осмиващи духовните недъзи! А ще бъде присмех за самия мен, ако поискам да се върна в онова блато, което вече отдавна-отдавна съм прекосил. Навремето един от тези развлекателни журнали помести весела илюстрация на това блато. Един човек крачеше с пръски през него. Отдолу се четеше: „През блатото на живота трябва да шляпаме, а когато при това кални води пръскаме, над нашите прегрешения тогава квакат жабите всички, които там в тинята клечат.“ Сега ми кажи честно, приятелю мой! Сериозно ли искаш още веднъж да изслушам тази музика, която много добре съм опознал? Когато излязох навремето от блатото, аз се обърнах и сърдечно се разсмях на земноводните, които до пръсване се мъчеха да ми покажат кои и какви са. Тази комична картина ми се мярна, когато заговори за четене на тези макулатури^[2]. Сега разбираш ли ме?

— Да — отговори той. — Разбирам те дори много по-добре, отколкото подозираш!

— Нека видим дали е вярно. Имам една молба. Подари ми тези вестници!

— Какво се каниш да правиш с тях?

— Да ги изгоря! Никога не съм имал навика да съхранявам такива неща, още по-малко да ги чета. Веднага щом ги получа, те отлитат в огъня. Така при мен не се появяват никакви сенки. Искам да те освободя от твоите. Ще изпълниш ли желанието ми?

Той тръгна от сандък към сандък, подритвайки ги с крак, и каза:

— Това са фуриите, Ериниите, които ти описах. Те лъжат, без да им мигне окото!… Ето злорадите и лекомислени папагали и подражатели, дето се кълнат в Бога, че са невинни, понеже само препечатват и нищо не влагат от себе си! И ето така наречените приятели, които винаги твърдят, че искат да помогнат, а пък го правят толкова нескопосно, че вредят повече от всички други… Подарявам ти ги. Вземи ги! Изгори ги! Имаш право, тук трябва да се разчисти!

— Но аз наистина ще ги изгоря! — уверих.

— Знам, че говориш сериозно! Но аз също! Сега искам най-сетне, най-сетне да стана свободен дух.

— Благодаря ти! Ти искаш „най-сетне да станеш свободен дух“. Знаеш ли какво каза с тези думи? Несвободен дух няма. Който лежи в окови, може да е интелектуалец, но никога дух! Ти значи вече не искаш да си само едно мислещо същество според предписаните правила, а дух, за когото тези правила съществуват само доколкото съвпадат със собствените му пътища. Ти искаш да си една от онези самоопределящи се личности, които принадлежат, както изложих преди, към „третия живот“. Това е едно голямо решение, което си в състояние да изпълниш само ако съумееш да превърнеш тялото — твоя досегашен повелител, в най-послушния от слугите ти и да въздигнеш твоята досегашна робиня — болната душа, в своя единствена приятелка. Защото, знай, духът без душа никога не може да намери пътя за нагоре към Духа на всички духове! И тъй, бъди оттук насетне само дух и… търси своята душа!

Стояхме един срещу друг. Аз го гледах с очакване в лицето дали ще ме разбере, а той гледаше замислено към своите книги, сякаш само там можеше да се намери това, което търсех сега при него.

— Моята душа! — проговори. — Аз те помолих да надникнеш в моите произведения и да видиш дали я има там. Там има душа, знам го съвсем точно!

— Душа? Само душа? Това е все едно нищо! Или по-скоро означава само „дух“. Ти трябва не да имаш дух и душа, а сам да бъдеш дух и душа! Трябва да си личността Дух и личността Душа! Една стойностна личност в царството на духовете и една стойностна личност в царството на душите, двете единени в теб както светлината и топлината в горящия пламък, ето какво трябва да бъдеш. Тялото да бъде… фитилът!

— Фитилът! — повтори той замислено. — Светлина и топлина, както в пламъка! Това е душа и дух! Тялото на човека е нищо, нищо, нищо, освен фитил! А маслото, ефенди? Може би ще науча и това! Какво ли вече не ми каза ти! Има толкова много неща, които не схващам добре, а други дори никак. Може би тъкмо защото звучат така просто. Защо? Кой е издрънкал лъжата на човешкия дух, че за неговите стремежи и трудолюбие има стойност само онова, което заплетеният начин на изразяване на псевдоерудицията прави неразбрано за него? В мен също живее все още остатък от онази гордост, която се възхвалява със собствената си каста и собствения си език. Но редом с това държа свещената книга на книгите, в която изследователският дух странства през светове и небеса и същевременно говори на език, разбираем за всяко дете. Нима тази детинска простота, тази яснота сега из един път излезе от мен, за да приеме твоята фигура? Аз те виждам като онази част от себе си, която не може да бъде подведена от изкуствени диалектни скокове, понеже говори на чистия, непорочно истинен език, избягващ всякакъв диалект. Като те слушам да говориш по този начин, все едно ти си аз, само по-млад, по-мек, по-задълбочен, само привидно твърд, и все пак с воля, която дори другото Аз не може да разколебае. Имам чувството, като че ти все млад е трябвало да останеш, като че от двама ни само аз съм можел да остарея. Готов съм да се закълна, че виждам през теб, сякаш си кристал. И въпреки това аз още далеч, далеч не те познавам. За мен ти си една тайна и може би ще си останеш такава. Можеш ли да ми го обясниш?

— Когато станеш наясно със себе си, ще мога да ти го обясня, по-рано не! — отговорих аз. — Ти сега ме хвалиш, но тази похвала е укор както за теб, така и за мен!

— Не звучи ли и това отново така тайнствено?!

Аз улових ръцете му и го приканих:

— Погледни ме право в лицето!

Той го стори.

— Кой съм аз? — попитах.

— Моят приятел — отговори той.

— Не, аз съм нещо повече, нещо много повече! Ще ти задам другояче въпроса. Какъв съм аз? Какъв съм за теб?

Той се замисли, но напразно. После каза:

— Не знам. Спохождат ме, наистина, някои думи, ала нито една не отразява вярно, не казва достатъчно!

— И все пак има една! Една малка, малка думичка. И тя е правилната! И тя казва достатъчно, повече от достатъчно!

— Коя?

— Няма да я чуеш от мен. Ти самият трябва да я намериш. Защото ако аз ти я кажа, няма да я схванеш. Но като я откриеш ти, ще си я разбрал.

— Мислиш ли, че ще я открия?

— Да, определено. Аз ще те наведа на нея.

— Кога?

— Скоро. Може би още днес, още сега, още преди да се разделим. Аз говорих за светлина и топлина в пламъка. Подхвърлих ти също сравнението с фитила. Ти после дори ме попита за маслото. Говорихме за духа и душата. Ако си духът, за когото те смятам, със сигурност ще намериш малката думичка!

Сега бях по-ясен отпреди, но той явно не можеше да се освободи от веднъж уловената мисъл. Отиде до рафта отсреща, на който стояха неговите произведения, извади една книга, донесе ми я и каза:

— Ако моят дух и моята душа някъде са се намерили, както казваш, то това е станало в тези листа тук. Те са пламъци, истински пламъци! Погледни ги!

Отворих томчето. Не беше печатано, а ръкопис. Върху титулната страничка прочетох: „Моят път към Голгота“. Бях разочарован, да, дори много разочарован.

— Твоята биография? — попитах.

— Да — отговори той.

— Може би даже твоето оправдание?

— Разбира се! Все пак го дължах на себе си!

— Горко ти, Устад, ако все още си дължиш нещо!

— Колко строго звучи изявлението ти! И колко сериозно ме гледаш, ефенди! Тогава нека се изразя другояче. Дължах го на враговете си, на света, който ме отблъсна!

Аз вдигнах предупредително ръка и изрекох:

— Когато от своите двери те е изхвърлил светът, продължи спокойно, жалбите остави!

С тази прокуда те е вече той освободил и с вината ти цяла трябва да се нагърби!

Ако си дух, действително дух, ще разбереш тези думи и така ще видиш тяхната истинност, че тя до възкресение ще те доведе! Лазаре, казвам ти, излез!

Очите му започнаха да се уголемяват. Вдигна ръце към челото, сякаш искаше да улови и задържи някаква мисъл, и каза:

— Какво пристъпва сега към мен? Кой е това? Кого ми даваш? Не виждам нищо. Не чувам нищо. И все пак виждам, чувам и чувствам нещо прекрасно, нещо безкрайно ощастливяващо! Ясно усещам, че ставам свободен! Нещо духовно ли е то? Нещо душевно?

Аз отговорих:

— Нагоре дай да ти отнеса сърцето.

От Бога благословено ще го върна и ще бие само с пулса на небето

за твоята и моята благочестина!

Запомни добре тези думи, Устад! Не допускай да отлетят от съзнанието ти!

Той затвори очи, сякаш това, което ставаше в него, не биваше да бъде смутено отвън, пристъпи бавно към прозореца, без да каже нещо, и се облегна навън.

Аз все още държах в ръка книгата „Моят път към Голгота“ и започнах да я прелиствам, но без същински да се зачитам. Отделни подчертани изречения привличаха вниманието ми. При тях се задържах. Да, това бяха „пламъци“. От тях бликаше и искреше пърлещ гняв. На предпоследната страница книгата завършваше със стихотворение. То гласеше:

Дойдох при теб смирено в деня на „осанна“ и видях те как сред триумф през Салем яздеше, но видях отнапред и онази сетнина, която в свитата зад тебе вече крачеше.

Към Стената на плача тогава се насочих и горещо чело на камъка опрях в хлада.

В ликуването общо моята печал примесих, защото с теб заедно беше дошъл и Юда.

При теб дойдох в деня на „или лама“^[3] и видях те да клюмваш в смътна болка глава, но като „савахтани“ изрече твойта уста добих за възкресението близко представа.

Нали се нявга на оназ’ планина изкачи, дето я славят Преображение хората, и двете — гроба и смъртта, ги ти победи със своя сила, свободен дух от земята.

Сега идвам в деня на възкресението и ти казвам, камъните вече изчезнаха.

Учениците в гроба погледнаха в раното още и трупа ти там те не намериха.

Трябва ли духът в гробницата тук да остане, където тялото възкръснало е отдавна?

Стани, стани! Има още много за писане, но оттук насетне само с… ръката духовна!

Прочетох го още веднъж и после за трети път. Каква поезия! Нямам предвид художествената стойност. Тя никак, ама никак не ме интересуваше. Не формата, а духът стоеше пред мен. Ясно го виждах — с всичко, което можех да похваля, и с всичко, което можех да укоря. Мъжът, писал тези редове, несъмнено беше присъствал и телом в Йерусалим. Видях го да минава през Яфската порта и да се спуска по стъпаловидния път надолу към Светилището. Но той не искаше там да отиде, а зави наляво към тесните базари, стигащи до Дамаската порта. Там се насочи надясно, към Пътя на страданията, нагоре към Голгота, мястото, станало предмет на фантазии, защото отдавна вече не се знае истинското. В дъното се намира Стената на плача. Там някога са се чували викове на истински копнеж по избавлението. Но сега само просяци си кървавят пръстите по камъка, за да получат някой мизерен бакшиш. Така става навсякъде, не само в свещения Йерусалим. Човешката душа ходи да проси, когато изгуби духа, нейния водач тук, за да го поведе после нагоре! Но той, този дух, се промъква през сукх^[4] на простолюдието, покрай амбулантни калайджии, бакали и сарафи с ястребови носове, в търсене на душата, която е изгубил, защото сърцето му е било привързано към суетни неща! И когато не я намира, излиза пред древните стени на Салем, спуска се тук и там в пустите долини, където градът изхвърля умрелите си животни, изкачва се сетне по Елеонския хълм, където се колят овните край пътя за Йерихон. А когато стига горе и вижда от най-високото място на някогашния Йебус своята Мория, в него нещо дълбоко възнегодува. Тръсва строго празни ръце над Салем и изплаква с тон на болезнено разочарование: „Дойдох при теб… какво намерих?!“

Сега стоеше там до прозореца, обърнат с гръб към мен. Не ми обръщаше внимание, беше се вглъбил единствено в себе си. Последната страница на неговия „път на страданията“ беше още празна. На масата имаше мастило и перо. Кой говореше в мен? Той ли ми заповяда да напиша това, което чувах? Сторих го! Вмъкнах се в неговия начин на писане. Същата стихотворна стъпка и същия брой стихове. Три строфи започваха точно както неговите „Дойдох…“, „Дойдох…“ и после „Сега идвам…“ Той не видя, че пишех. Свърших, затворих книгата и се махнах от масата. Тогава се обърна, дръпна се от прозореца и се упъти към мястото, където бях писал. Спря там и заговори бавно, с дълбок тон:

— Къде го прочетох? А може би не съм го чел. Някой разказал ли ми го е? Насън ли съм го видял? Не зная, но то е в мен. Искам сега да ти го кажа.

Вдигна поглед към мен. По лицето му пробяга сякаш светлина и той възкликна:

— Имаше твоите очи! Съвсем същите очи, които сега лежат в сянка и все пак изглеждат толкова светли! Странно!

Замисли се за кратко. После продължи:

— Беше ден, в който Небето стоеше отворено. И заговори Господ: „Тръгнете да избавяте!“ Те се подчиниха на заповедта, всички, всички, хиляди. Сред тях и предопределената за мен. Беше Джаннех, Божият слънчев лъч!

Каква дума! Джаннех! Неговият дух започваше да мисли ясно, определено, чисто. Чувах и виждах, че е намерил правилния път. Продължи:

— Потърси ме. Колко трудно можех да бъда намерен! Лежах в най-затънтения, най-мрачния земен кът, при моите бледи предци, изцяло покрит от дрипавото наметало на лишенията. Гладувах. Беше толкова спарено, толкова тъмно под моята жалка завивка. Но ето че една малка, малка ръчичка се мушна и леко я повдигна. Слънчев лъч пропълзя към мен и там, където вътрешно свършват нервите на слуха, прозвучаха тихите, ласкави думи: „Сега си мой! Аз съм поздрав от небесното Божие царство и трябва да остана завинаги при теб като душа. Но ме дръж здраво! И излез от този ъгъл при нас навън в светлината! Ако не искаш да ме изгубиш, отправяй своя дух нагоре, не надолу! Аз се нуждая от Божието дихание, а болния лъх на дълбината трябва да избягвам!“ Тогава аз отметнах дрипите и отидох в светлината на деня, в топлината. Едва сега видях с какво обилие дарява човека Господното благоволение и посегнах с твърда ръка към него, мислещ за дедите, на които то бе нужно. Тогава те, разсипниците на живота, се стекоха, те, които толкова малко ги е еня за бледната сиромашия, че дори за дрипите й зловидят. Тлъстите, накичени със злато пестници сграбчиха мършавата ръка, за да й изтръгнат онова, което си бе извоювала с тежък труд. Стигна се до битка! В нейните къси паузи виждах две бистри, ласкави очи, но които ставаха все по-тъжни и по-тъжни, а онзи душевен глас ми нашепна: „Обръщам внимание на твоя дух! Онези дрипи бяха криле, той не можеше да ги види!“ Ала този дух се възправи гневно пред мен и предяви своите „свещени права“. Аз се подчиних и в дните на битката, които не искаха да свършат, душевната молба отзвучаваше все повече и повече в далнината, докато накрая престанах да я чувам. Също онези очи не видях никога вече. Техният тъжен поглед беше угаснал за мен!

Тук той спря. Лицето му бе приело израз на тиха меланхолия, който сигурно често го бе спохождал в тихи часове. Но то се разведри отново, когато продължи:

— Ето, че дойде ти! В безсъзнание… болен… слаб… оздравяващ! Видях през всички тези стадии. Твоите очи ги преминаваха заедно с теб. Колкото повече се възстановяваше, толкова по-познат ми ставаше твоят поглед. Мислих, мислих… и накрая намерих отговора: „Джаннех, моят слънчев лъч!“ Може ли някой човек да има очи на душа? Не питам! Защото вече питах, преди малко, когато поисках да знам кого или какво ми даде ти! Като стоях там до прозореца, в мен ставаше по-светло и по-светло. Още не съвсем светло, но продължава, продължава, продължава! Ефенди, аз и днес лежа в мрачния, затънтен земен кът. Толкова е студено, толкова е спарено под моето наметало. Отново чувствам близостта на моите деди. Ще дойде ли някой както тогава да повдигне духовните дрипи и да ми върне моята Божия светлина, моята Джаннех, която изгубих в битката на живота, понеже престанах да й обръщам внимание?

— Да — отговорих. — Ще дойде. Той е вече тук!

— Кой? — попита.

— Аз! Аз съм този! Наистина ли желаеш да повдигна твоето наметало?

— Да! — кимна той, при което очите му просветнаха.

— И ти ще го отметнеш както някога и ще отидеш в светлината на деня?

— Несъмнено, несъмнено!… С какво удоволствие!

Тогава аз го отместих от масата, посегнах към ръкописа и казах:

— То лежи тук! Това е то! Твоят „път към Голгота“, твоята биография, твоето оправдание — ето кои са твоите вехти дрипи, които трябва да отидат в огъня също както онези сандъци там с макулатурите! Аз те моля да ми подариш и тях!

— Ръкописа, целия, целия ръкопис? — попита учудено.

— Да, целия!

— Но ти не го познаваш! Та ти още не си го чел! Прочети поне стихотворението отзад!

— Устад, Устад! Ти мислиш, че с това стихотворение можеш да спасиш ръкописа! Да, вярно е, твоите деди седят при теб, духовната нищета, изтощената мисловна способност, безсилието се спотайват под дрипите, с които хората се обгръщат с гореща любов, защото продължават, продължават и продължават да ги смятат за безмерно ценни, макар да не искат да го признаят! Мислиш, стихотворението ми е познато. Аз го познавам по-добре от теб. Слушай! Трябва да видиш дрипите да летят!

Отворих предпоследната страница и зачетох. Вярно, в никой случай не с тона, с който той вероятно щеше да го стори. Моят беше иронично-лицемерен, умолително-патетичен, при последните четири реда дори саркастичен. Като свърших, аз го погледнах.

— Ефенди, ти ме унищожаваш! — извика той.

— Не! Не теб, а твоите предци! Мислиш, че можеш да се гордееш с такива духовни предсенки? Аз зная какво правя, но не зная милосърдие за онези пъзливи духове, които изтръгват от римските наемници парцалите от наметалото на Спасителя и се увиват в тях, понеже не притежават нито силата, нито куража да сторят онова, което той иска от тях: „Всеки да поеме своя кръст и да ме следва!“ Ти си носил тези парцали през твоето „осанна време“, това е било смешно! Носил си ги в твоя „Или лама ден“, това е било самонадеяно! А сега искаш да ги носиш дори в твоя „ден на възкресението“! И как би станала тая работа?! Това мнимо възкресение ще се превърне в едно трупоосквернение! В ръкописа видях отбелязани места. Ти говориш там за Небесното царство, за блаженството! Нима знаеш дали точно твоето небесно царство ще се хареса и на всеки друг? Неизвестно ли ти е било кои са блажените от проповедта на Христос в планината? А ти искаш да направиш блажени глупците, които вършат тъкмо обратното на онова, което изисква Учителя! Колко извисено велик е бил онзи дух около когото и след две хиляди години все още се събират всички възвисени, благородни духове, за да поглеждат нагоре към него. Къде се крие твоят? При нозете на Христа ли? Аз го търся там, но не го намирам. Може би се таи в сянката на Спасителя? Предупреждавам те! Той трябва да излезе на светлината! А сега чуй последното! Колко възвисен, колко възвисен си представяш ти този свой дух! Той, който пред голи привидения е ударил на бяг, изпълнен със страх, той щял сега да възкръсне, да напусне своето убежище, да дръзне да излезе от своята „Гробница“, и то за страх и ужас на онези, пред които така безумно е избягал? Ти говориш за твоята „духовна ръка“. Трябва да научиш какво можеш да очакваш от тази ръка! Ето, гледай!

Отгърнах последния лист на книгата и му я подадох. Той видя новите редове.

— Някакво стихотворение! — каза.

— Моят отговор на твоето — обясних аз.

— Кога го написа?

— Докато стоеше при прозореца. Нека го чуя, високо!

Той зачете:

— Дойдох при теб смирено в моя слънчев светлик, ала ти не поиска мен и него да имаш.

Нали се мислеше, че дух си много велик, бе свикнал дарите на тоз’ дух да възхваляваш.

За вечността онова написано считаше, което за човешки очи пише човешка ръка, а пък самият един ръкопис оставаше, който неотпечатан си остава в сандъка!

Дойдох при теб с моята слънчева светлина, ала ти вярваше собствена да излъчваш. Тя мъждееше май, но не беше сияйна, и ти скъпо трябваше за лампа доплащаш. В миг целия свят да озариш ти искаше за твоята и на глупците ти блажеността, но фитилът се лека-полека смъкваше, и самият си вече обгърнат в тъмнота!

Сега идвам с целия онзи слънчев блясък, в който се духовете молят на Господа. Възнамерявам наистина за най-последно към теб да пристъпя в обилие от яснота. Не схванеш ли и сега чудото велико, а то е толкоз просто, на лампата мизерна като фитила се смъкни и това е всичко — на духа ти липсва и следа от светлина!

Беше започнал четенето с онзи висок тон, какъвто смяташе, че се изисква от стихотворния размер. Но само след първите редове той започна да се снижава. Изреченията се следваха по-бавно, защото мисълта се възпротивяваше да върви с тях толкова бързо. Настъпваха дори кратки паузи. Лицето на Устад ставаше все по-сериозно и по-сериозно. Когато стигна до края, препречете още веднъж тихо стихотворението.

Сега бях крайно напрегнат за онова, което щеше да направи. Той не каза нищо, нито дума. Обърна се бавно и отиде отново до прозореца. Аз стоях безмълвно, изпълнен с очакване. Безмълвна бе и моята вътрешност. Никаква мисъл не се явяваше, никакво чувство не се пораждаше. Сърцето ми тупкаше. Чувах го. Някой, който мълком се молеше, ли имаше в мен?

Устад напусна прозореца. Възможно ли е едно лице за толкова кратко време толкова много да се промени? Неговото беше като озарено от духовно сияние. Очите му грееха. Спря пред мен и откъсна бавно и грижливо от ръкописа последния лист, за да не го повреди. После захвърли томчето към старите вестници и извика с радостен тон:

— Тук имаш, ефенди, всичко, всичко! „Пътят към страданията“, „Биографията“ и преди всичко „Оправданието“, което не дължа на ни един-едничък човек тук на земята! Изгори го, когато можеш, заедно с вестниците-макулатури! Сега най-сетне, най-сетне те разбрах: „Ако човечеството ме от дверите изхвърли, за да мен, човека, на кръста прикове, то ще мен от моята вина освободи, но от своята така няма да се отърве!“

Сега изпъна високо фигура. Челото му внезапно се помрачи от свещена, неумолима сериозност. От очите му запламтяха гневни лъчи, а гласът му звучеше от най-голямата си дълбочина, когато продължи:

— Трябваше ли да тръгна по „моя път към Голгота“, или трябваше да приканя враговете да се грижат за гредата в своето око, а не за съчицата в моето? От кой монарх или бог бяха натоварени да проведат съд над мен? Да не би да стояха като извисени духове на неизмерима дал над мен? Не! Защото тогава изобщо нямаше да ме зачетат! Те бяха фитил, точно както аз, повече нищо! Да, те нямаха дори собствено масло, а живееха от моето! И тъкмо това е, което ги отличава! Ако не се намери някой, от чиито грешки могат да живеят, в техните фенери ще настъпи тъмна нощ. Но намерят ли веднъж такъв, те не го изпускат с години, докато не го погълнат напълно, както някога в съня на фараона седемте мършави крави изяли седемте тлъсти! А когато сетне духът стане дефицит в страната, поне те ще са спасени от гладна смърт… за вечното благо на цялата нация! Трябваше ли да се оставя да бъда подет от техните рога? Длъжен ли бях да се оставя заради грешките си да ме прогонят греховете на други от един свят, върху който притежавам поне също толкова големи права като техните? Кой вътрешен или външен закон може да ме осъди да бъда единственият сред милиони, който драговолно поема грешките си, докато останалите, затънали до шия в своите, със злорада наслада зяпат към мен? А като ме сочат сега за умрял и погребан, не е ли един почти непонятен позор да хленча тук в моя „гроб“, вместо мощно да се раздвижа и да разпилея камъните?

Той премина няколко пъти през стаята, после спря пред мен и продължи:

— Казват, че гробовете много често са месторождения на блуждаещи огньове. Значи дори няма и фитил, а само газ от разложението! Върху моя също блуждаят такива. Ефенди, аз ставам, аз трябва да изляза! Ти ме попита дали наистина съм решил да тръгна отново в светлината на деня. Аз ти дадох думата си и ще я сдържа. Там лежи парцаливото наметало, което ми отмахна, моето оправдание, което не дължах на никого. Още преди да го хвърлиш в огъня, аз отново имам в ръцете си моя дял от живота. Чувствам, че старата сила е отново налице. Само съм пропуснал време и трябва да започна оттам, където съм престанал.

— Само време! — отговорих аз. — Устад, Устад, ти не можеш да изгубиш нищо по-скъпоценно от времето! То никога не се връща!

— Бъди уверен, че ще наваксам пропуснатото!

— Но за тази цел отново ще се нуждаеш от време, което пак ще трябва да наваксваш! И откъде се каниш да започнеш? От мястото на своята работа, където си я прекъснал, или от мястото, където по-рано си живял?

— И от двете. Трябва да го направя, трябва! Помисли за стихотворението, с което отговори на моето. Всичко друго аз захвърлих, но листа с твоето стихотворение скътах. Ще го нося върху сърцето си. Колко си прав с упрека „блаженост за глупците“! Наистина ли Бог е само любов, нищо друго, освен любов? Не е ли той и справедлив? Докато вярвах, че мога само да бъда обичан, в небето, за което учех, нямаше наистина нищо друго освен любов. Но когато се превих под плесника на омразата и към мен запълзя отровната завист, тогава осъзнах, че трябва да съм се заблуждавал. Нима е толкова бедно Небето, че за любовта и омразата да има една и съща монета? И само Бог ли единствено да има право да наказва злото, не също човекът, не аз? Ако хиляди ме тъпчат с нозе, твърдейки, че те само вървят по пътя към блаженството, трябва ли да признавам тяхната заблуда като истина и да се оставя напълно да ме смажат? Тези въпроси често се пораждаха у мен, без да посмея да им отговоря. „Любете враговете си!“, звучеше дълбоко в мен. Но ето че ти дойде преди малко с твоето „блаженство за глупците“ и очите ми сякаш се отвориха. Да, повеля на Христа е „Любете враговете си!“ и аз ще я следвам, докато съм жив, но сега знам, че съм схващал истинската любов към врага също така малко както любовта изобщо. Ако врагът си постави за цел да ме унищожи, тогава и аз трябва да постъпя строго с него, но само за да го спася! Това е истинската любов към врага, а не болната сантименталност! Отворена ръка за всяка отворена ръка, но юмрук за всеки, който свие своя срещу мен! За да пощадя враговете, аз напуснах страната и се превърнах за тях в мъртвец. Какво постигнах за себе си, и какво за тях? Нищо! Ето защо реших да се върна и да наваксам пропуска. Ще пристъпя към тях същият, какъвто бях, но същевременно и съвършено друг. Ще им…

— … покажа пестник! — прекъснах го аз. — Нали, Устад?

— Да — кимна твой.

— А твоите джамикуни…? Какво ще стане с тях?

Погледнах го сериозно, въпросително в очите. Той ги сведе към земята. Възникна пауза, но много къса. Той вдигна отново поглед, подаде ми ръка и отговори, весело усмихнат:

— Каква младежка припряност на тези стари години! Прости ми от името на тези мои верни приятели! Как бих могъл да ги напусна, след като те никога, никога няма да ме изоставят! Виждаш колко лесно може гневът да поведе по погрешни пътища, та дори и мен, дето толкова обичам разсъдливостта!

— Това не беше ти, а старата сянка. Тя все иска да се прави на голяма, но в действителност не е! Ти искаше да се върнеш в онази вече чужда за теб страна и също на онова място, където си престанал да пишеш. От едното се отказа. А другото?

— Вече чужда, казваш, и това е вярно! Страната… май и работата!

— Да, така е! Перото е почивало, но не твоят дух, а истинският дух не знае връщане назад. Искам да ти покажа какво трябва да впишеш. Ела с мен вън и чуй какво ще ти кажа!

Хванах го под ръка и го изведох през средната стая на плоския покрив. Описвайки с ръка дъга над перилото, продължих:

— Тук лежи твоето царство, царството на „невръстните“, към които си бил тласнат от „зрелите“. Но техните очи са виждали по-добре и по-остро от тези, които са се считали за мъдри. При последните лежи твоето минало, с което си скъсал. Остави ги да правят с него каквото си щат! Та нали не са нищо повече от тъмни, чезнещи сенки на едно време, което лежи зад всеки от нас, отправил взор към слънцето. А това слънце идва. Погледни на изток! Руините все още тънат в дълбок мрак, ала над езерото вече се кълби мъгла. Тя ни казва, че сега започва да се издига онова, което не иска да остане в ниското. Следователно копнежът на земята е налице. Само липсва горе още светлата сила, която да спусне любещи лъчи, за да утоли този копнеж. Един лек повей вече осведомява за утрото. Мислиш ли, че то ще ни измами, че няма да дойде?

— Определено ще дойде, с Божия сигурност! — отговори той.

— Тогава кажи тази сигурност само във времето ли съществува, което ден след ден носи същите часове? Няма ли и други утрини, които идват също така сигурно след другите нощи? И други мъгли, които точно сега се кълбят, както тези тук при езерото на джамикуните? Ти си донесъл в тази страна стремеж към висини. Та нали го видях колко силно се проявява. Тук е било нощ, но аз усетих полъха, който винаги със сигурност оповестява новия ден. Мислиш ли, че има самонадеяни люде, които ще противопоставят своята нощ на светлината, за да бъде унищожен денят? И дори някое безумие действително да можеше да добие такава мощ, че да изгаси със своя дъх слънцето, със своето дихание всички звезди и да притури към така възникналия мрак ужасната тъма на своя мозък, то това ще е и ще си остане именно само едно безумие! Хиляди такива тъмни безумци да подгонят един-единствен светъл, ясен човешки дух, то ще се случи онова, което е неизбежно. Не тези заблудени ще го затъмнят, не, а той ще осветли тяхната заблуда и всичко, що лежи зад тях. Закрачи ли към тяхната мъгла, ще я превърне в ден, пред който сенките се губят. Това е другата Божия светлина, която неумолимо приближава, посяга към всяка маска, всяка завеса повдига и извежда на слънчева светлина всичко онова, което се е спотаявало от страх пред тази светлина.

— Колко правилно! — кимна той. — Та нали знаем, че ще дойдат онези сенки, които днес осведомиха тук за съществуването си. Касае се за голяма, решителна битка между светлината и мрака. Кой ще излезе победител, природният закон го казва. Подозирам, че те няма да дойдат само открито. Сестрата на мрака е потайността. И ако са на мнение, че ще ни надвият, то съвсем определено възнамеряват също незабавно да се възползват от победата. Ето защо се опасявам, че няма да дойдат само до езерото, а ще заемат и отвъд страната ни. Следователно аз трябва да се погрижа да сме подготвени и за това. Виждаш, че вече не мисля за по-раншния си свят, към който исках час по-скоро да се върна. Оставам при моите джамикуни, за да довърша онова, което някога съм започнал. Единствено за тях построих Алабастровия шатър и съм длъжен да ги въздигам, додето се озоват горе. А каквото съм сътворил за моята „духовна ръка“, ще си остане завинаги поезия. В крайна сметка не съм бил покойник и не съм надзъртал през онази граница, която никой не може да прекрачи, докато е жив.

— В такъв случай ти явно все още не си схванал! — рекох аз.

— Какво? — попита.

— Мястото от последната ми строфа: „Не схванеш ли и сега чудото велико, а то е толкоз просто…!“ Ти се считаш за поет, защото стихоплетстваш. И все пак не знаеш какво е стихотворение и как то възниква. И два пъти по-задълбочено и красиво да мислиш и се изразяваш в рими, написаното въпреки всичко не е поезия. Вярно, истинският поет също мисли и пише, но онова, което пише е действителност, живот, никога само измислица. На единия липсва личното преживяване на другия. Единият може би „има“ дух, но другият „е“ дух. А този дух не познава онази граница, за която ти спомена. За него дверите на другите светове са отворени. Там той си влиза и излиза. Когато се върне, за да сподели видяното, може да го стори само с езика, който хората тук в материалния свят разбират. А преводът никак не е лесен; учи се само с труд и лишения. Аз не познавам нито един, който да е станал в това отношение майстор; всички се застояват при чирачеството. И този превод е също неблагодарен. Имам предвид неблагодарен в земен смисъл. Който иска да превежда духовен живот, той не намира при нас и една-единствена форма и нито едно понятие за онова, което ни дава. Той трябва да се задоволява със земни образи и човешки думи, които обаче са крайно недостатъчни за неговата цел. Той не може да каже ясно онова, което има да ни каже, и не може открито да ни покаже онова, което трябва да видим. А ние, ние стоим целите обърнати на телесни сетива, но сме кажи-речи слепи и глухи за всичките му усилия. Разбира се, сериозният, който мисли логически и има усет за великото и чистото, много скоро добива представа, че се касае за нещо неописуемо, за нещо свято, и се старае да изостри своите очи и уши. И за този прилежен тогава израства собственият му дух, той лека-полека се научава да разбира другия.

— Приблизително така, както трябва да израствам аз — вметна тук Устад.

— Но който не притежава такова чисто сърце — продължих аз — и има основателни причини да мрази неопетнения дух, се нахвърля яростно върху клетата дума и нежелания образ и всячески се старае да ги унищожи. Удаде ли му се, той шумно се хвали, че е победил духа, и бива провъзгласен от себеподобните си за вожд. Не успее ли, тогава замята върху бламирането си наметалото на наглата подигравка и вместо духа сега напада и човека, за да не му остави нищо от онова, което го прави човек. И какво ликуване сега за всички онези, споделящи неговото низостно мислене! Те се нахвърлят със същата страст към ненавистния. Той бива охулван, прокуждан, обявяван извън законите, и тежко му и горко, ако се прояви в друга светлина, а не като човек, изправен на позорния стълб! Сега знаеш ли, Устад, колко неблагодарно, да, колко рисковано е дори да пожелаеш да пишеш с „духовна ръка“? Гаврата веднага ще те обсеби. Рафинираната, безогледна лъжа ще пристъпи към теб, за да подправи и превърне в „призрак“ извисеното понятие, което се явява пред духовния ти поглед при думата „дух“. Хората ще твърдят, че ти нямаш предвид царството на духа, на великия, благороден човек, а царството на духовете, които се плодят само в суеверието. И дори да говориш не с човешки, а с ангелски език, безразсъдството няма да „може“ да те разбере и враждата няма да „иска“ да те схване, а ще ти приписва всички възможни качества и намерения, но само не и някои добри!

— Ами разумните, ефенди?

— Те не могат да ти дадат помощ, защото са безсилни срещу армията на другите. Ти можеш да разчиташ единствено на себе си. Трябва да стоиш сам, съвсем, съвсем сам, в най-дълбока душевна самота, твърд, силен, непоклатим… напълно безразличен към всяка мръсотия, с която те замерят, към всяка низост, всяко коварство, което секне ноздри срещу теб. Дори тези, които са привързани към теб, най-често те разбират погрешно, защото им трябва мисловна вечност, докато се научат да улавят от думата и образа смисъла, духа, душата. Значи и те не стоят при теб, до страната ти. Но точно тази самота, това уединение ти предлага най-добрата, единствената закрила. Ако си достатъчно силен да й се отдадеш, ти ще я обикнеш, неимоверно обикнеш. Ухото ти вече няма да чува нито похвали, нито нападки, и всичко, което се възправя срещу теб, ще рухва безсилно.

— Разбирам те и същевременно не те разбирам — призна той. — Аз също се отдадох на уединение, но после намерих своите джамикуни. Самотата, за която говориш, за мен е почти немислима.

— Тогава пиши, както искаше, с твоята духовна ръка и веднага ще я опознаеш! Опитай да предадеш на читателите си с материален език що е дух, що е душа, и толкова бързо ще усетиш последиците, че ужас ще те обхване! Покажи им веднъж един цялостен Човек-Аз, за чието същество те въпреки цялата психология още понятие си нямат. Разчлени го пред очите им в ясни форми, за които мислиш, че веднага ще бъдат разбрани… каква ще бъде последицата? Хората не виждат това, което описваш, и ето защо си мислят, че говориш само за материални неща. Това изтръгва у слепеца онази усмивка, при която на зрящия му иде направо да зареве. Хората те наричат лъжец, фукльо. Говорят за самохвалство, за противна самореклама. И все пак нийде арогантността не може да бъде толкова чудовищна както точно при тези глупци, които запращат своите слепи желания в лика на Създателя и хората, та дори на цялата природа, като върховен закон. Какво ще сториш сетне, когато тези…

Не можах да продължа, защото под нас отекна изстрел и после още един. Веднага след това чух Кара бен Халеф, чиято постеля беше, както е известно, върху равния покрив над аркадата, да извиква:

— Какво беше това? Защо се стреля?

— Пленниците избягаха! — извика женски глас.

— Валлахи! Не ги пускайте в къщата! Аз ще ги зачеша отсреща!

Едва го бе казал и го стори. Започна да стреля от покрива към двора.

— Това беше гласът на моята бдителна Шакара! — викна Устад. — Побързай долу при нея, ефенди! Аз ще дам на моите джамикуни сигнал с камбаните и после ще дойда. Вземи си оръжията, но не са заредени!

За да остане лампата да свети, запалих една лоена свещ и се спуснах бързо в „килера за вехтории“. Щом някой не спазва мира, то и миролюбивият не бива да се отказва от отбрана. Това сега бе доказано на нас двамата. Грабнах карабината с шепа патрони и се понесох тичешком по долното стълбище. Шакара стоеше пред вратата, водеща към аркадата. Беше тикнала желязното резе и имаше пищов в ръката. На пода стоеше запалена лампа, а до нея се подмятаха дрехите на кръвния отмъстител. От двора ревяха заплашително един през друг множество гласове. Изстрелите на Кара трещяха. Той бранеше отгоре стъпалата към аркадата. Захвърлих свещта, понеже ми пречеше, заех се с мълниеносна бързина да зареждам пушката и по време на това занимание се осведомих от кюрдката:

— Как стана, че си въоръжена и си открила бягството на пленниците?

— Питай по-късно! — отговори тя. — Слушай! Камбаните бият! Сега ще се събудят всички наши воини. Тогава опасността за Високата къща ще е отминала. Враговете сега не могат да сторят нищо повече, освен незабавно да побегнат. Запознай ги с гласа на твоята пушка!

Тя избута резето и отвори вратата. Точно когато излязох в тъмната аркада, от горе дойде Ханнех.

— Моят Халеф, моят Халеф! — извика. — Ако чуе изстрелите, ще се събуди и дълбоко ще се развълнува.

Побърза към него. За свое успокоение аз установих, че външен човек тук не беше проникнал. Почти всички вече се бяха изнизали през портата. Пратих подире им няколко заряда, но само с намерението да ги сплаша, а не да улуча някого.

— Разделете се бързо, бързо! — чух да реве кръвният отмъстител. — Само не допускайте отново да ви заловят! Само да се измъкнем веднъж от селото! Та нали пак ще дойдем. Но тогава отмъщение, отмъщение!

Камбаните продължаваха да бият с отделни, предупредителни удари. В зеленчуковата градина и сега отекваха изстрели. Тифл, както узнах по-късно, беше застанал там зад храстите. Появиха се останалите мъжки обитатели на къщата, а долу в селото пушките шумно заговориха. Но къде беше Педехр? И къде бяха стражите, стоели при портите на затвора? Не ги виждах.

В този момент камбаните престанаха да бият и Устад слезе при нас. Срещна се с търговеца от Исфахан и внука му, които сега също се появиха. Аз помолих да запалят факли и преди всичко да заключат отново портата. Когато това стана, наредих да свикат хората. Беше сторено с припряност, сякаш тепърва предстоеше да се предварди това, което вече беше станало. Възбудата беше обхванала всички, дори и Устад. Но аз бях свикнал при всяко положение да запазвам вътрешно спокойствие и можех най-много да се учудвам, че Педехр все още никакъв не се мяркаше. Когато попитах за него, Шакара беше тази, която отговори.

— Видях го да отива към пленниците, но не и да се връща — каза тя.

— Ти къде беше, когато го забеляза? — попитах.

— Тук, в аркадата. Искаше ми се Ханнех и Кара да поспят и затова помолих да бдя при хаджи Халеф. Те удовлетвориха желанието ми.

— Винаги добрата и жертвоготовната! — прекъснах я аз. — Какво всъщност се е канел да прави Педехр ей така посред нощ при тези чужденци?

— Не зная. Той изобщо не говори с мен, може би защото не ме е видял. Понеже не се върна, аз се угрижих за него и излязох на стълбите. Тогава видях портата на затвора отворена и войниците тихо да излизат. Така се изплаших, че дума не можех да отроня, а помощ бе нужна. Ето защо побързах към вътрешността на къщата и взех пистолета на Педехр, който е винаги зареден. Изстрелях и двете цеви, а после зарезих вратата, та никой враг да не успее да дойде горе при вас. Какво се случи сетне, знаеш, ефенди.

Как ли стана, че ръката ми се протегна да стигне нейната? След това заговорих:

— Ако духът на къщата сънува безполезни неща или пък в пълно будуване прояви непредпазливост, то тогава наистина душата трябва да си държи очите отворени. А тази душа беше ти за нас, о, Шакара! Предполагам, че Педехр е тикнат в сводестото помещение и е затворник на мястото на тези, които имаше задача да държи здраво. Да идем да видим!

— Дали е мъртъв? — попита крайно угрижено Тифл. — Ония може да са го у били!

— О, не! Който иска да се върне за състезанието като тоя Мултасим, би извършил тайно, но не и явно убийство. Педехр сигурно е попаднал в ръцете му като някакъв Да’ва ’л Ихана^[5] и не е намерил правилното сравнение между себе си и него. При това положение не ни остава нищо друго, освен сега да запазим спокойствие, а по-късно да процедираме по-различно от него. Хайде елате!

Минахме през двора с две факли. Поради изстрелите, вдигнали тревога, бегълците не бяха намерили време да затворят вратата. Тя беше само притворена. Във вътрешността цареше дълбок мрак, но от нашите факли стана светло. Видяхме на земята да лежат Педехр и пазачите — вързани и със запушени уста. Всички, влезли с мен, подеха викове на смайване, удивление, та дори на ужас. Устад плесна ръце и явно се накани да се впусне в резки въпроси, ала аз бързо го пресякох с движение на ръката и казах:

— Никой да не говори! Тук се касае за нещо съвсем различно от това, което си мислите! Педехр е сторил онова, което не е можел да допусне. Така че нека не намаляваме славата му! Развържете другите, те могат да си вървят!

Докато другите правеха това, аз се наведох да освободя шейха от същите въжета, които бяха предназначени за неговите и наши врагове. Махнах му и парцала от устата. Той се изправи полека. Погледна ни и се усмихна. Странно! Поиска да заговори, но не излезе нищо. Тогава аз казах:

— Не си давай труда, о, Педехр! Който е позволил на противниците да му отнемат гласа, няма защо да се напряга и пред приятелите!

После се обърнах и излязох. Другите ме последваха. Когато се озовахме отново в двора, при голямата порта бе поискан достъп. Бяха джамикуни. Бяха заловили неколцина от избягалите войници и ги водеха обратно, но офицер, да не говорим за кръвния отмъстител, сред тях нямаше. Ето защо разпоредих просто да изведат тези съвсем обикновени хора от двора и да ги пуснат да си вървят, но толкова повече да внимават за конете и другите животни, защото не бе изключено неприятелите да са им хвърлили око. С настъпване на утрото околността трябваше да бъде претърсена и всеки намерен беглец да бъде вразумен с камшик, че повече няма какво да търси тук при джамикуните. След това те се отдалечиха и портата беше отново зарезена. Сега Устад ме попита какво най-напред и преди всичко трябва още да се свърши.

— Най-напред и преди всичко? — отговорих усмихнато. — Преди всичко ще спим.

— Аз също?

— Да! Външен човек няма да ни обезпокои вече.

— Възможно, но ние имаме още толкова много неща да обсъждаме и решаваме!

— Драги приятелю, ние вече обсъждахме твърде много, далеч повече, отколкото беше необходимо. И да решаваме? За тая цел ще имаме време, когато сме се наспали, преди да отпътуваш. Нека ти кажа открито. Думата има стойност само когато се въплъти в дело. Така че нека оттук насетне да говорим повече с дела отколкото с думи! Понятно е, че вечерта и част от нощта бяха толкова богати на слова. Изминалият ден ни даде материал, а и нощта бе налице, мъгли се кълбеха. Ела още веднъж с мен горе! Нека видим дали са още там, дали ги има.

Качихме се в моето жилище, където лампата още гореше. Угасих я. Долу в аркадата й под дърветата в двора бе още съвсем тъмно. Но отворената тук врата водеше на открито и там сенки нямаше.

Когато излязохме, планинските купени на изток вече бяха потопени в опаловосинкави зари. Високо над нас прозираха дупчиците на нощния воал, бавно гаснейки от приближаващия дневен светлик. В ниското и сега езерото лежеше като в сън, ала този сън беше ясен, изчистен от мътни сенки. А мъглите, които гледахме само преди малко? Бяха изчезнали! Къде? Кой може да каже!

— Е? — попитах, посочвайки надолу към водата.

— Махнали са се! — отговори Устад.

— А тук?

Показах навътре към библиотеката. Той си пое дълбоко дъх и рече:

— Да, това също бяха мъгли, омари, но и нещо съвсем друго! Как ли да го назова?

— Ти вече го нарече и нацели правилното име, като заяви, че по твоя гроб блуждаят огньове. Изпаренията дават трепкащото сияние, вземайки своето последно причастие. Сега разбираш ли какво имах предвид, като изрекох толкова много думи? Трепкат призрачни светлини. Къде? Над старите блата! Това не вреди, въздухът ще се изчисти. После рояците жилещи инсекти ще се изпокрият по земята и приветливи мисли ще дойдат подобно пъстроцветни дневни пеперуди, за да сменят грозното и ожесточеното. Ти говореше за своя гроб, за своята гробница, намираща се в тези помещения. Мислиш ли, че е било правилно?

Той се загледа замислено към земята и след известно време отговори:

— Знаеш, че не е лесно на човек да се раздели със стари имена и образи, към които е навикнал.

— Така е. Но какво е било тогава Алабастровия шатър? Да не би мавзолей над обичната гробница?

Той се сепна, погледна ме като в радостен уплах и извика:

— Ефенди, ефенди! Що за дума ми каза! Онова, което не постигна с речи през вчерашния ден и цялата нощ, ми каза и доказа с една-единствена дума! Който построи шатъра си толкова нависоко, той бива считан може би от глупостта за умрял. Но за тази глупост всеки умен е мъртъв. И понеже тя ме смята за мъртъв, то аз съм жив! Ефенди, ти имаш право. Ние дълги, дълги часове трепкахме и играехме като блуждаещи огньове. Това може да е било и целебно, заради жилещите насекоми и нощните буболечки. Но сега, едва сега, когато денят започна да се заражда, ти най-сетне ми даде ясната дума и вярната светлина, в която съзнах, че само от мен зависи дали ще сторя на глупостта услугата да бъда мъртъв!

— Погледни тогава на изток! Там се образува първата пурпурна ивица и нежни лъчи я целуват отдалеч. С богати познания приближава утрото и, ако ти пожелаеш, то ще ги сподели с теб.

— Да, аз му казвам „добре дошло“ и то ще бъде моят учител — извика той. — Но ти трябва да си отдъхнеш и отспиш през целия днешен дан. Аз поисках твърде много от твоето още неукрепнало тяло. Мога ли да те събудя за кратко, преди да потегля, ефенди?

— Да, непременно! Преди туй имам да говоря с ага Сибил и после да напиша писмото до Багдад.

— Приеми сега моята благодарност и приспи до сърцето си любовта, която бди над теб и мен, свързвайки ни в една-единствена душа!

Той ме притегли задушевно към себе си и ме целуна по челото и устата. После слезе. Едва се бе отдалечил и настъпи дълго сдържаната слабост. Връхлетя ме толкова голяма умора, че бързо потърсих постелята и веднага легнах, както си бях. Прозорецът стоеше отворен. Отправих последен поглед навън. По небето лъчите заблестяха в златни пръски. После сякаш ме заля море от светлина. Затворих очи и заспах, но без да стане тъмно около мен. Колко странно!…