Карл Май
Вкаменената молитва (5)

1. Опасност в маска

Колкото и къс да беше този неплануван излет, по време на него узнах извънредно важни неща. Мислите ми се занимаваха изключително с тях и само с усилие успях да ги насоча към красотите на околността, когато се озовахме по средата на езерото.

Сега за първи път видях пред себе си западната страна на долината и всичките й линии, устремили се към небето. Само подножието на планината не беше така отвесно, а под наклон в едната и другата посока. Това ми напомни структурата на стените на Вади Яхфуфе в Ливан, през която се язди от Муаллака за Дамаск. Акцентирам особено върху този вид скална тектоника, защото тя ме наведе на едно откритие, което иначе навярно трудно щях да направя.

Когато погледнах оттук, от средата на езерото, нагоре към Алабастровия шатър, направи ми впечатление нещо, което от храма с розите не бях забелязал. С други думи, шатърът имаше формата на корона, като осем криле със сияйна белота поддържаха върху обръча начупения купол. Не беше разположен, както видях, на най-високата точка на хълма. Една по-светла скална ивица, оформена почти като протегната ръка, се спускаше надолу и образуваше досами отвесно пропадащия скат подобно на отворена пестница разширение, върху което бе положен шатърът. От двете страни на тази скална ивица се точеха сипеи от халтав трошляк. Не беше необходима голяма фантазия да си представя как някакъв порой или друг катаклизъм смива или свлича в пропастта хлабавия камънак. Тогава скалната ръка щеше да се протегне свободно във въздуха, разперила над долината могъща длан с алабастровата корона. Това бе само една от онези мимолетни идеи, над които човек поклаща усмихнато глава. Но колко често привидно беглото се уплътнява до здрава форма, за да ни настави, че тази идея трябва все пак да е била нещо по-различно от един пукнал се в нищото мисловен мехур!

Колкото повече приближавахме брега, толкова повече мислите ми биваха привличани от по-долни части на хълма. Занимаваше ме косата структура на скалите. Неволно проследих с очи фрапиращо правилните линии на тази тектоника. Интересно ми беше да гледам с каква еднаквост в наклона се простираха всички без изключение. Без изключение? Не, не! Забелязах едно място, при което случаят не беше такъв. Точно там, където хълмът пристъпваше най-близо до езерото, снижаващите се линии прекъсваха, но не за да тръгнат другояче, а оттам нататък нямаше вече нито една. Мястото не беше голямо, широко, но гъсто обрасло с буйна зеленина от пълзящи растения, провиснали чак във водата от хумусната почва на брега. Там нямаше градини и нивя, а само некултивирана земя, и ето защо още на никого не бе дошла мисълта да се поинтересува от гъсталака и почвената подложка. Но на мен тя веднага привлече вниманието. Аз не съм учен, наистина, макар да са ме учили на едно-друго, но все пак си казах, че там, където естествените линии преставаха, трябваше да са заместени с нещо друго, което не е естествено, а изкуствено… следователно дело на човешка ръка.

Стотици други бяха гребали покрай мястото, без да проявят по-нататъшен интерес към това привидно маловажно обстоятелство. На мен обаче това не можеше да се случи. Насочих ладията да плава досами шубрака и взех после едното гребло от ръката на джамика. Като отместих с него настрани ластарите, видях под тях не естествени скали, а градени камъни. Бяха точно от онези колосални блокове, от които се състоеше циклопският зид отсреща по хълма! Започнах да подозирам някои неща и продължих изследването, но възможно по-неочебийно и привидно като на игра, защото не бе необходимо джамики да отгатне какви мисли и предположения ме занимаваха. И правилно! В един момент промуших, напълно промуших греблото! Тук имаше отверстие, което водеше под тесния селски път към вътрешността на хълма! Водата тук беше дълбока, много дълбока. Да не би езерото да бе свързано чрез този обрасъл отвор с вътрешността на хълма? Естеството на осеяните с процепи и оврази скали в никой случай не изключваше тази възможност. Реших друг път да проследя този въпрос и накарах джамики да гребе сега към пристана. Не личеше да е отгатнал нещо, напротив, беше му напълно безразлично моето бърникане из шубрака.

Ходи-и-джуна ме очакваше с коня. Той го превъзнесе като най-доброто животно, на което някога бил седял, и каза, че на другия ден ще дойде при мен веднага щом пратя да го повикат. Яздих бавно нагоре по хълма и после през портата в двора. При открилата се там гледка забравих да сляза. Халеф беше накарал да го изнесат заедно с постелята от неговия ъгъл в аркадата вън пред колоните. Там лежеше с удобно привдигната глава и ме видя да се връщам вкъщи от първата си езда. Помаха ми със слабата си уморена ръка. Продължих да яздя и накарах Асил да изкачи стълбите.

— Сихди, каква радост! — каза той. — Отново на кон! Сега сигурно и на мен ще дойде скоро редът!

Ханнех седеше при него. Тя го помилва нежно по страната и ми обясни:

— Изплашихме се, когато Асил побягна с теб, но Кара, моят син, ни викна, че ще те последва и ще те пази. Това ни успокои. После те видяхме да яздиш до него край езерото и вече нямаше защо да се притесняваме. По-късно Халеф се събуди и аз му разправих, че сега опитваш първата си езда. И той вече нямаше мира. Трябваше да го донесем тук, за да те види, когато се връщаш. Сега си тук. Как се радва милият!

Слязох и седнах при тях. Асил сам тръгна надолу по стълбите. Тогава дойде Тифл.

— Ефенди, аз ще го разседлая — каза. — Но когато тръгнеш отново на езда, вземи ме със себе си. Ти ми го обеща! Спомняш ли си?

— Да. А каквото съм обещал, сдържам. Но ако ти самият не искаш тогава да яздиш с мен, необходимо е само да ми кажеш.

Това бе намек, който той обаче не разбра. Онова, което ми бе разказал Кара за него, беше потвърдено от учителя. Куция оттук насетне щеше да стои под надзор, без да подозира. И странно, когато отведе врания, Халеф се загледа подире му и каза:

— Призрак! Няколко пъти го виждах… когато отварях очи… Стоеше пред мен и ме гледаше грозно… Сихди, не допускай този мъж при мен… не мога да го понасям!

— Така се чувствам аз с неговата Пекала — забеляза Ханнех. — Защо единият от тях винаги се върти тук край нас, за да гледа какво става и чува какво се говори? Трудно ми е да приема това само за празно любопитство, но пък и мястото не е за шпиони!

Премълчах. От срам ли? Защо спрямо Тифл и Пекала не бях имал веднага същото чувство като Халеф и Ханнех? Вероятно защото те бяха деца на природата, притежаващи все още инстинкти, които ние в хода на нашето „образоване“ полека-лека бяхме изгубили. Винаги сияещата „весталка“ и нейното „оригинално дете“ ми се бяха стрували изключително естествени, докато сега все повече започвах да съзнавам, че една имитирана естественост вече не е естествена. Защото че си имах работа с актьорство, бе повече от вероятно. Лесно можех да отмина факта, че се бях заблудил. Толкова по-страшни обаче за мен бяха детински наивните, сълзливи маски, от които бях допуснал да бъда заблуден. Като какъв ли трябва да разглеждаш и третираш човек, който гледа и говори така искрено като тези двамата, но не е откровен и честен! В Персия има множество секти. Една от тях, „Шуйух“, учи, че човешкото тяло било дадено само с цел духовете да се заблуждават един друг. Земният живот бил един голям, непрекъснат бал с маски, но в никой случай за удоволствие. И колкото по-красив, по-дружелюбен и по-мил ти се явявал даден маскиран образ, толкова повече трябвало да внимаваш с него. Детските маски обаче били най-лошите. Аз не съм нито персиец, нито сектант, но сега никак не ми бе трудно да приема мисълта, че Пекала и Тифл играят при джамикуните бал с маски. И аз, който така сърдечно обичам децата, се бях оплел в мрежата на „най-лошите“ от тях.

За Халеф се радвах. От вчера той явно бе направил голям напредък и помоли до вечерта да остане на открито. Ето защо аз предложих на това място по-късно да вечеряме и те с удоволствие се съгласиха. Когато Ханнех ме попита къде е останал Кара, казах само, че привечер ще се върне и отидох в градината. Там, както бях чул, се намираше Педехр. Седеше на пейката, където бях нападнат от Тифл като крадец на сливи. Седнах при него.

— Познаваш ли шейх ул ислям? — попитах.

— Да — отговори той, тутакси наостряйки слух, — но не лично.

— Трябва ли човек да му има страха?

— Ти може би не, но ние.

— Погрешно! Сега аз съм джамики, така изцяло джамики, че не познавам опасност, която да не съществува за мен, а само за вас. Шейх ул ислям утре ще дойде при нас.

— Вярно ли? Кой ти го каза? — извика изплашено.

— Ходи-и-джуна.

— Значи той наистина ще дойде. Ходи винаги е добре осведомен. Никога не се е лъгал, когато ни е предупреждавал. Щом шейх ул ислям идва лично при нас, трябва да се касае за работа от изключителна важност. Той е княз сред духовническото съсловие и сигурно не би предприел едно такова пътуване, без грижливо да е претеглил тежестта на причините. Ефенди, нищо добро не ни предстои!

— Защо „нищо добро“? Защо трябва непременно да ни носи зло?

— Защото от негова страна нищо добро не може да дойде. Той, строго погледнато, не е персиец, а таки кюрд. Една известна приказка гласи: „Колчем таки вдигне благочестиво поглед към небето, някого стъпква с крак.“ А този добродетелен и свят властелин почти винаги гледа нагоре. Кой може да изброи тези, които вече е стъпкал под своите леки, меки, безшумни ходила! Ние ще видим неговия смирен, благочестив поглед нагоре, но ще почувстваме и фанатичните му ритници. В неговите стъпки и стрък трева не се изправя.

— Тогава нека го накараме да стъпва само по тръни! Това ще бъде полезно за нас и целебно за него. За съжаление не можах да разбера сам ли ще дойде, или не.

— Сам? Това не може да се мисли! Та нали трябва да е обкръжен с блясък и гордост, за да се открои толкова по-ясно неговото смирение! Ние ще имаме високи, много високи гости, и то немалко. Така че трябва да се подготвим!

— Не! Той в никакъв случай не бива да забележи, че знаем за неговото пристигане. Гостите ще получат само онова, което е налице. Никакви разпореждания и приготовления. В кухнята никой не бива да заподозре нищо. И специално се погрижи Пекала и Тифл да не научат нищо. Това е строгото ми изискване!

Той се загледа мълчаливо в земята и не каза нищо. Ето защо продължих:

— Значи никакви приготовления, най-вече заради тези двамата, които не бива нищо да забележат! А къде ще подслоним гостите?

— В аркадата.

— Където лежи хаджи Халеф?

— Ако разрешиш, ще махнем постелята му. Нещата се нареждат добре, понеже Ханнех преди малко ме попита кога ще може да го има горе при себе си. Така ще й бъде по-лесно да се грижи за него, а и той ще има повече спокойствие отколкото в аркадата, която е постоянно отворена за влизане и излизане.

— В такъв случай веднага след вечеря го настанете горе! Ханнех има право; желанието й е много разумно. Но не й казвай за шейх ул ислям, не казвай изобщо на никого. Който трябва да го научи, ще му кажа аз самият. Този „властелин“ трябва да остане изцяло с впечатлението, че напълно ни е изненадал. И не си мисли за някакво голямо угощение! Дори е много възможно и той, и неговите придружители да не получат и залък от нас.

— Ефенди, вземи си думите обратно! Това е изключено, напълно изключено!

— Защо?

— Помисли най-напред за висшия дълг на гостоприемството!

— Аз го знам също така добре като теб и никой не може да бъде по-гостоприемен от мен. Само трябва да изчакам дали шейх ул ислям ще се държи спрямо нас така, че да му позволя да бъде наш гост.

Той ме зяпна.

— Та това звучи, сякаш нехаеш за този висш сановник!

— Ще постъпя с него точно според „материала“, който притежава, ни повече, ни по-малко. Килими, възглавници, лули, тютюн, кафе, вода, всичко това бездруго си е налице. Ако трябва да дам още нещо и после ще има време да го кажа. Ще присъстваме само ти, ходи-и-джуна и аз. Той е единственият, с когото можеш да обсъждаш нещата. Дали ще имам нужда и от други джамики, сега не мога да знам, това тепърва ще си покаже. Чувал ли си някога за „Най-добрия кон на Луристан“?

— Много често. Той принадлежи на шейх ул ислям и е най-бързият и издръжлив бегач от разплода на таки. Никога не е бил побеждаван и собственикът му вече е спечелил не една и две награди с него.

— Как се е сдобил с това животно?

— Племето му го направи подарък, за да възнагради неговата безпримерна благочестивост и строго спазване на вярата. Няма друг таки, който да се е издигнал толкова високо като този мъж. Ето защо те се гордеят с него и смятат за чест да го наричат един от своите. Той казва, любовта към коня била единствената земна любов, която си позволявал. И понеже с удоволствие отваря конюшнята си за всеки бегач, никак не е изключено, като чуе за надбягването, да поиска да се включи.

— Трябва ли да приема?

— Твоя си работа, ефенди. Аз не мога да кажа нито да, нито не. Един кон, който никога не е бил побеждаван, е опасен противник. Но затова пък толкова по-славно ще е да бъде победен. Тук нещата опират преди всичко до високата цена.

— Знаеш ли дали шейх ул ислям има някаква лична връзка с Ахриман мирза?

— Не.

— Или с Гхулам ел Мултасим?

— Да, те поддържат тясно приятелство. Шейх ул ислям дори е въздигнал Гхулам до сан на един от своите каси^[1] и често го вижда като гост в къщата си.

— За мен това е важно, изключително важно! А сега нещо друго. Досега оставях тази работа настрана, но сега заемам мястото на Устад и е мой дълг да се заема с нея. Бях при шейха на калхураните и се зарадвах, че неговото оздравяване напредва. Той не е член на вашата джемма, но ти каза, че жена му трябвало да бъде наказана, понеже проляла кръв.

— Така е. Веднага щом той напусне постелята, трябва да я съдим.

— Ти на нейно място другояче ли щеше да постъпиш? Щеше ли да оставиш съпруга ти да бъде напълно пребита?

— Какво щях да сторя аз, е без значение. Ние имаме закон и сме длъжни да процедираме според него.

— Значи и при вас владее буквата, не духът на закона!

— Заблуждаваш се. Ние ще изберем най-малкото наказание.

— Но все пак наказание! Нима не е възможно да бъде оправдана?

— Не.

— Кой има право да помилва?

— Устад.

— Знаеш, че в Персия всеки вели има власт над живота и смъртта и следователно притежава също правото да помилва, а Устад е вели на нашата околия.

— Кой сега е такъв, когато той замина?

— Неговият заместник, значи ти.

— В такъв случай те моля да отидеш при калхури. Кажи му, че на мястото на неговата жена аз също щях да пролея кръв. Следователно я считам невинна като мен и теб и не съм съгласен да бъде наказана. Който порицава някого заради деяние, което самият би извършил при дадените обстоятелства, заслужава същото наказание. Тръгвай веднага!

— Ефенди, това е радостна вест. Бързам да им я предам. С това ти ще спечелиш сърцата на всички джамикуни и калхурани!

Отправих се към моето жилище, за да взема ключовете за стаите на Устад. Трябваше надлежно да се подготвя за утрешната визита, да съм добре осведомен в нещата за назряващите събития. Намерих една чанта, съдържаща всички документи относно прехвърлянето на територията, управлението, правата и задълженията на джамикуните. Устад изобщо се беше погрижил лесно да мога да се ориентирам. Навсякъде имаше бележки, уведомяващи за съответното съдържание, и ето как без дълго търсене намерих и най-ценния документ. При него бе поставена бележката: „Никога не е използван и на никого още не е показван, но без двоумение да се употреби!“

Отворих го напрегнато и го прочетох. Съдържаше споразуменията, поддържани без всякакви свидетели лично между шаха и Устад и подсигуряващи на последния закрила, по-могъща от която никой вели не би могъл да желае. Като голяма рядкост присъстваше саморъчният подпис на владетеля и трикратно поставеният личен печат. Към документа бе приложена и картичка от пергамент с тежка позлата. Четирите ъгъла съдържаха ръчно изрисувания персийски герб — слънце с лежащ пред него лъв. А в средата беше изписано с перо и изящен калиграфски почерк, естествено на персийски, но аз го предавам в превод: „Който това покаже, е длъжен само на мен да се подчинява!“ Отдолу също бяха поставени саморъчният подпис на владетеля и печата, чийто надпис се състоеше от думите: „Когато Наср-ед-Дин печата в ръката вземе, викът на справедливостта отеква от луната до рибите.“ Шахът, както е известно, прилежен калиграф, собственоръчно беше изрисувал и написал тази картичка и по тази причина тя бе легитимация, която заставяше към незабавно подчинение дори най-високопоставения служител в царството.

С нея притежавах много повече, отколкото се нуждаех за утрешния ден, и вече се канех да си вървя, когато вратата се отвори и влезе Пекала. Лицето й сияеше в обичайното, приповдигнато радушие, а тонът, с който заговори, бе извънредно повелителен:

— Видях пъхнатия ключ, ефенди, и веднага си помислих, че си в стаята. Аз нямам време, наистина, но за теб винаги. Бих искала да те попитам дали бива да ти кажа онова за моя ашик.

— Нека чуем!

— Ама няма да издадеш нищо?

— Нима е нещо тайно? — заобиколих въпроса й.

— Да, естествено! — отговори тя важно. — Имам куп тайни, за които никой нищо не бива да знае. На теб обаче може би ще кажа няколко. Най-важната ще чуеш веднага. Че моят ашик идва винаги след четири седмици, вече ти съобщих. Но че наскоро дойде извън това време, не знаеш. Можеш ли да отгатнеш защо дойде?

— Не. Кажи го и го направи възможно по-късо!

— Защо това искане? Та аз винаги приказвам късо, ефенди! Моят ашик е решил да говори с нашия Устад и да му съобщи много работи, които биха го избавили от смърт.

— Кого ще избавят? Ашика или Устад?

— Ашика, но може и двамата. Не знам точно. Трябваше да кажа на Устад, че той ще дойде следващата неделя, точно в полунощ. Но аз ще се срещна с него един час преди туй.

— И ти го съобщи на Устад?

— Не.

— Защо?

— Защото… защото… защото ме беше страх от него.

— Но от мен не?

— Напротив, от теб също! Ама времето минава и ако продължавам да се страхувам и нищо да не казвам, ще изгубя моя ашик. Защото той рече, че никога вече нямало да дойде, ако не му осигуря възможност да приказва с Устад. Затова най-сетне събрах кураж и изложих молбата на теб, понеже до другата неделя Устад може още да не се е върнал. Какво ще кажеш сега за тая работа?

Избърса влажното си чело и отдъхна облекчено. Явно й бе трудно да се обърне към мен.

— Нима на ашика му е все едно дали ще се срещне с мен, или с Устад? — попитах.

— Така мисля. Ти нали заместваш Устад и понеже работата не търпи отлагане, трябва да се съгласиш.

— Знае ли още някой, че той ще дойде в неделя?

— Не.

— Също Тифл?

— Тифл? С този бъбрица човек не бива да споделя подобни неща. Той не знае нито дума!

Това бе лъжа, но казана с най-честната и искрена физиономия на света. Малките очички ме гледаха така открито, толкова чистосърдечно, че едва не ме накараха да се замисля дали не се заблуждавам.

— Каза ли ашикът на кое място желае да говори с Устад? — продължих.

— Не. Това сега ти трябва да определиш. Ще имаш ли добрината да ми кажеш къде?

— Днес още не. Но ще ти го съобщя навреме. А сега ме изслушай! Трябва да си мълчиш пред всеки, също пред Тифл! Ако кажеш само на един-единствен човек, че ашикът ти ще дойде, няма да говоря с него, а теб ще изгоня от къщата!

— Ефенди — извика, отскачайки уплашено назад. — Какви страшни очи ми правиш! Ти из един път доби съвсем друго лице!

— Това е лицето ми, когато си наумявам непременно да свърша нещо. Ти още не си го видяла. Пази се от повторното виждане! Ако не си затваряш устата, ще наредя още неделната нощ да те откарат отвъд границата, без да питам какво ще стане после с теб! Разбра ли?

— Да, да, съвсем точно! — увери тя, свивайки се от страх. — Ефенди, ама Устад е по-любезен от теб. Кой би го помислил!

— Всяко нещо на мястото си, строгостта редом с любезността! Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не.

— Тогава върви!

Вътрешно съкрушена, тя направи някакъв много объркан реверанс и се отдалечи със значително по-малко фамилиарност отколкото при влизането. А аз заключих грижливо жилището и тръгнах да говоря с Шакара.

Как ли стана, че изобщо не попитах къде се намира, а сякаш го знаех съвсем точно? Минах през градината. Като стигнах до извора, видях „сестрата“ при конете. Сахм скубеше тук и там тревица с Гхалиб. Асил беше легнал. Шакара седеше до него, облегната на врата му, и сплиташе гривата в плитки, виейки в тях виолетки. Враният се протягаше от време на време да пощипне приятелски ръката й с устни. Поспрях се да ги наблюдавам, после отидох да седна при тях.

Не беше нещо неотложно онова, което исках да обсъдя с Шакара. Исках само да й съобщя кой ще дойде утре. Но когато го сторих, в мен сякаш се отвори всичко заключено, за да бъде видяно, проучено, потвърдено или отхвърлено от нея. Говореше малко, и то само когато я попитах. А казаното от нея звучеше безкористно, скромно, но същевременно твърдо, категорично и сигурно. Все повече съзнавах, че носи в себе си нещо безкрайно велико, красиво, бистро. Замислих се как ли да го нарека. Определено беше онова, което ние „образованите“ наричаме възгледи за света и живота и все пак беше нещо много, много повече! Нейните възгледи се простираха и над съвсем други съкровища от онези, които ни предлагат така нареченият „свят“ и мнимият „живот“. Говорейки сега с нея, пред мен отново изплува мигът, в който я видях за втори път от болничната си постеля. Седеше недалеч от вратата сред растителната зеленина. Бяла беше дрехата й. Воалът бе отметнат назад. Тъмната коса се спускаше в дълги, тежки плитки. Изящните пръсти се плъзгаха по струните на сандурах. Можем ли да сравним едно човешко същество с поема? Та нали казват, че човекът бил най-прекрасната поема в цялата вселена. Ако не най-прекрасното, то определено едно от най-благонравните виждах сега тук!

Тогава чух от нея звуците на арфа. Свиреше, за да задържи душата ми и тази на Халеф. Сега слушах от нея думи, но всички те и начинът, по който ги казваше, имаха дълбоко, тясно родство с онези арфови звуци. Всичко бе така мелодично, така хармонично, така пълно, така чисто, без всяка следа от дисонанс. Продължавах да говоря ли, говоря, само за да слушам как отговарят тези устни, от които не можеше да се отрони нищо мъгляво, нищо светотатствено. Струваше ми се, че трябва да й предам всичките си мисли, за да си ги получа после обратно избистрени и уяснени. Знаела ли е това Марах Дуримех, когато е писала, че аз трябва да бъда духът, а тя — душата, моята сестра? Психология, научена не теоретично, а практически! Измъдрена не от научни ръководства, а извлечена директно от духовния и душевния живот, без дребнаво тълкуване!

Така седяхме много по-дълго, отколкото бях възнамерявал, додето дойде Кара бен Халеф със своя Баркх и ми доложи, че е изпълнил поръчението, без да е видян от някого. Претърсил внимателно въпросното място и бил убеден, че междувременно друг крак не е стъпвал там. Понеже бе станало време за храна, поканих го да дойде и вечеря с нас. Но той отклони поканата, защото трябваше да се погрижи за бавното охлаждане на Баркх, за да не се схване. Той беше така разсъдлив във всичко, оставено в неговите ръце — наследствена черта повече от майката отколкото от бащата, често твърде прибързания хаджи, чийто буен темперамент обичаше да излиза от пътя на спокойното размишление.

След храна се оттеглих, за да подложа на предварително проучване всичко, което исках да изгоря от работите на Устад. От тях добих един дълбок поглед в неговия живот, в неговите човеколюбиви желания и възприятия. Вестниците ме отвращаваха. Бях заявил, че не искам да ги чета, и не го сторих. Но докато отделните листа преминаваха през ръцете ми, очите ми от време на време се приковаваха на едно или друго място, а сетне смачканите страници отлитаха възможно по-далеч от мен. Човек едва ли би сметнал за възможно с какви нелепости и дрънканици се занимава онова странно същество — вестникът, залъгващо тези, които го притежават, че са духовно богати! Ако Устад действително беше прочел всичко това, то бе направо чудо, че все още вярно съхраняваше своята любов към човечеството. Велико нещо е истинската, не лицемерната, а действително бликащата от сърцето хуманност, която притежава силата да издържа от своето общочовешко гледище дори срещу онези противници, които не се свенят да нападат само с оръжията на личния интерес, но уверяват, че са радетели за човешките права, защитници на благородното човечество. И тъй, да вървят по дяволите тези драсканици! Хвърлих ги в огнището, запалих ги, а когато пламъците лумнаха, вътре полетя и „Оправданието“, написано без всякаква причина.

След като се позанимавах още известно време с произведенията на Устад, отидох да спя и не се събудих, докато на вратата ми не се почука. За да ме будят, трябваше да има основателна причина.

Станах и отворих. Педехр беше.

— Прощавай, ефенди, дето сигурно ти смутих съня! — каза той. — Няма да мине много и шейх ул ислям ще бъде тук.

— Толкова рано? Откъде знаеш? — осведомих се аз.

— Снощи говорих и с ходи-и-джуна. Той сметна, че ще е добре да сме наясно с нещата. Ето защо тръгна на кон по посока Хоремабад. Стигнал до граничния дуар на джамикуните и узнал, че шейх ул ислям нощува там и се кани днес призори да потегли. Повелил мълчание и сега е тук, защото не иска да отсъства. Но иначе никой друг не знае за тая работа. Ще слезеш ли?

— Не. Изпрати ми закуската горе! Кой още идва с него?

— Господари и слуги, общо петнайсет души, с много добри коне и добре въоръжени. В дуара им казали, че никой външен човек не може без специалното разрешение на Устад да носи оръжия при нас, а трябва да ги предаде веднага щом стъпи на територията на джамикуните. Те обаче отказали да го сторят.

— Е, после какво? Принудили ли са ги?

— Не, сметнали, че не бива да процедират строго, понеже това е шейх ул ислям. Естествено, те и тук ще бъдат спрени при първата къща. Ако искаш, ще наредя при всички случаи да ги разоръжат. Не пожелаят ли, нека обръщат конете, а аз ще изпратя една дружина да ги придружава, додето минат границата.

— Ха така, Педехр! Така ми харесваш! Няма човек, от когото да имаме основание да се страхуваме, а страхът изобщо е най-голямата щуротия, която ми е известна. Но всяко нещо на своето място и с времето си! Пестник срещу пестник, ала и срещу хитрост нищо друго, освен хитрост и пак хитрост! Ще ме предупреждавате за лукавщината на този шейх ул ислям, ще се пазя да налитам с лапи като глупава мечка. А ако поискаме да разоръжим тези петнайсет души още при входа на дуара, ще трябва да разставя там толкова джамикуни, че онези веднага ще си кажат: „Те са знаели, че идваме!“ А точно това трябва да остане скрито! Така че нека си идват, както си щат! Вие двамата, сиреч ти и ходи-и-джуна, ще ги посрещнете с всички признаци на изненада и ще ги отведете в аркадата, където ще разговаряте с тях, докато дойда.

— Трябва ли да заръчам да те доведат?

— Не. За да подсилим мнението, че нищо не сме знаели, ще кажеш, че не съм си вкъщи, а съм излязъл на разходка. Аз наистина ще го сторя, но няма да се отдалечавам много. Ще имам грижата да видя пристигането им, а после ще дойда в аркадата. Сега върви! И възможно по-бързо закуската ми!

Той се отдалечи и веднага я прати. След като се нахраних, заключих жилището си и отидох в това на Устад, за да взема златната картичка на шаха. Беше напълно възможно да имам необходимост от нея. После заключих и тук и тръгнах, но не слязох по стълбите. Спуснах се по пътя за звънарницата, който водеше надолу до градината, банята и конското пасище. Никой не ме забеляза. Понеже за мен бе важно да наблюдавам пристигането на шейх ул ислям, потърсих място, от което да мога незабелязано да го сторя. Дългата периферия на градината и пасището бе обрамчена от гъст храсталак, зад който се спускаше отвесно гигантският зид. Ако се промушех до ръба на зидарията, щях да имам свободния изглед, който исках. И тъй, насочих се към едно място, където една пролука водеше навътре в храстите. Но когато навлязох, видях, че не излизаше до края. Тук беше оформено нещо като беседка с издигнати околовръст чимове за сядане. Зеленината бе така преплетена и гъста, че човек не можеше да надзърне през нея и толкова по-малко да проникне, без да скърши клони и вейки. Но в непосредствена близост растяха няколко тамариска, където при необходимост можех да се провра, без да ги повредя. Сторих го, ала не успях да стигна до края, а трябваше да свърна встрани, сиреч зад беседката. Имаше достатъчно клони да ме скрият и същевременно толкова много пролуки, че можех да огледам цялата долина и няколко завоя от водещия нагоре път. Настаних се възможно най-удобно и се приготвих за дълго чакане, но не се наложи. Едва се бях изтегнал и подпрял глава с ръка, отдясно долу се зададе отряд ездачи, който не можеше да бъде друг, освен този на шейх ул ислям. Вярно, преброих повече от петнайсет коня, но върху лишните идваха джамикуните, придадени от граничния дуар като съпровод.

Животните носеха богатата персийска сбруя, наричана решма, като едно от тях особено биеше на очи. Мъжът, който седеше на него, имаше на главата си таки чалма с огромен диаметър. Беше украсена с няколко дълги, пъстри пера и от нея се спускаше бял воал, който покриваше като наметало не само ездача, но и цялата задница на коня.

И тази набиваща се на очите фигура ли да беше благочестивият сановник? Смиреният? Мъжът с леките, меки, безшумни ходила? Докато си задавах тези въпроси, разглеждах и другите, които яздеха семпло и естествено трябваше да представляват подвластни лица. Един от тях се придържаше съвсем в края. Носеше напълно обикновен таки тоалет, но седеше на кон, който ангажира цялото ми внимание. Разстоянието беше твърде голямо, за да различа подробности, но това благородство в стойката, тази жизненост във всяко движение, тази грациозна сигурност и еластичност на вървежа, тази самоувереност въпреки бедрата на ездача и юздата бяха достатъчно да приема, че това бе най-добрият, най-ценният кон от всичките петнайсет. Светлокафяв, с бели „ботушки“ на предните крака!

Отрядът зави по пътя за Високата къща. Поради непрекъснато намаляващото разстояние можех все по-ясно да различавам коня и понеже оцених продажната му цена на не по-малко от девет хиляди немски марки, си казах, че седящият върху него няма как да принадлежи към сияе^[2].

И тъй, две от лицата не ми се струваха това, за което човек трябваше да ги смята по всичките външни белези. Ездачът с белия шлейф и последният с най-голяма вероятност разчитаха на външността си да ни заблудят. Първият трябваше да изглежда с по-висок ранг от действителния, а последният — с по-нисък. Санът на първия можеше да ми е безразличен, но на последния — не. Ако единият от тези двама души изобщо беше нещо повече от това, което искаше да представлява, то имах всички основания да се изкача с моето предположение не само до следващото, а веднага до най-високото стъпало: мнимият коняр беше самият шейх ул ислям!

Докато ми минаваха тези мисли през главата, видях Тифл да се появява на пътя, за да слезе по някаква причина до селото. Той не знаеше нищо за пристигането на тези хора и спря изненадано, като ги съгледа. Когато стигнаха до него, ги заговори и ми бе изключително интересно да забележа, че яздещите начело знатни сановници го препратиха към последния ездач. Това обстоятелство превърна предположението ми почти в сигурност.

Той махна на другите да продължат и спря при Тифл. Този знак издаде, че той беше действително командващ. Поговориха късо време. После чужденецът подкара отново светлокафявия кон, а Тифл закрачи обратно до него, разговаряйки оживено с него, докато изчезнаха зад последния, най-горния завой на пътя.

Колко добре, че бях дошъл тук за наблюдение! По този начин бях узнал, че на шейх ул ислям май много му се е искало да „поактьорничи“ с нас и сега вече вероятно се бе заел със замислената „Комедия на заблуждението“! Понеже нямах ни най-малка причина да наведа гостите на идеята, че сме извън себе си от радост от тяхното идване, хич не се и разбързах, а останах още доста време да си седя на мястото. А колко добре бях постъпил, се установи, когато чух стъпки, бързо приближаващи към беседката, зад която се намирах. Влязоха двама души.

— Никой не ни видя, това е добре! — чух гласа на Тифл. — Той пита дали има някое място, където може незабелязано да говори с теб. Ето защо побързах да те доведа тук. Сега ще пратя и него.

След тези думи той тръгна. Кой се намираше сега в беседката? Не се наложи дълго да чакам, за да разбера. Отново приближиха стъпки, бързи, но тихи, предпазливо прокрадващи се, като от стъпващи върху меки пружини нозе.

— Ти ли си поганската туркиня Пекала? — попита новодошлият.

— Да — отговори тя, потвърждавайки лекомислено лъжливостта на своята религия. — А ти кой си?

— Как се казвам, не е нужно да споменавам, но съм приятел на този, който се нарича твой ашик.

Тя плесна ръце и извика:

— Приятел на моя ашик! Колко се радвам! Кой би помислил, че…

— Не говори толкова високо! — прекъсна я онзи заповеднически, ала тутакси прибави с нежен, ласкав тон: — Искам да ти докажа, че знам за вас двамата и вашата любов. Той ще дойде идната неделя, един час преди полунощ, а ти ще го чакаш при изправения камък от древния градеж. Съзнаваш ли сега, че съм негов довереник, негов приятел и значи също твой?

— Да, имам ти доверие — потвърди тя. — Сигурно и ти имаш такова благородно мъжко сърце като него и знаеш какво означава едно благородно женско сърце!

Чу се прокашляне, сякаш оня трябваше да се пребори с не навреме напушил го смях. Не можех да го виждам, но знаех, че веднага ще го разпозная по говора. Той изговаряше гърлените фрикативни съгласни с по-голяма от обичайната кюрдска острота и имаше такова увуларно „рррррр“, сякаш страдаше от някакво злокачествено заболяване на мъжеца.

— Знам дори защо ще дойде този път — продължи. — Искаше да говори с Устад, но понеже този не е тук, ще разговаря с чуждоземния ефенди, тъй като работата е неотложна. Аз нямах представа за наличието на този заместник и тепърва ще си покаже дали това е добре, или зле за нас. Твоят ашик трябва непременно да бъде приет като гост в къщата на Устад. Планирано беше да се настани в помещенията, които вашият повелител нарича свой „гроб“. За съжаление узнах от твоя Тифл, че там бил приет чужденецът. Затова пък сега са свободни личните стаи на Устад и нас ще ни задоволи твоят ашик да получи поне тях. Господарката на тази къща си ти, Пекала. Знам го много добре. И на твоята любезност никой не може да противостои. Ашикът ти непременно ще склони ефендито да го приеме, ама къде ли! Подочух, че със своята чаровност ти изцяло си спечелила този мъж. Сега кажи, смяташ ли, че можеш да го увещаеш да подслони ощастливителя на твоето благородно женско сърце в помещенията на Устад?

— Начаса, начаса ще разреши! — изликува тя толкова непредпазливо, че онзи заповяда с тон на внезапен гняв:

— Замълчи, котка непредпазлива! Твоята фалшива уста вече издаде предостатъчно, ама на мен тия не ми…

Спря посред изречението и продължи с напълно променена интонация:

— Сърцето ми съзнава величието на твоето щастие, да видиш ашика като свой гост, о, вярно, красиво цвете на неговия живот, но те моля да заключиш това щастие дълбоко и мълчаливо в себе си, докато дойде жадуваното време, когато вече няма да е необходимо да го криеш! Нали знаеш, че животът на ашика, а вероятно и твоят, зависи от дискретността ти!

— Ходех! И моят живот? Моят собствен? — попита тя шокирано.

— Да. Неговите врагове са и твои врагове и ако убият него, теб също няма да оставят жива.

— Ама кои са те всъщност? Той никога не ми ги е назовавал.

— За да не помътни погледа на твоите сияйни очи, който стои за него над всичко друго. Затова и аз ще премълча. Твоето сърце трябва да остане чисто и непринудено. Аз познавам Устад, но ефендито — не. Що за човек е той? Кой е по-умният от двамата?

— Никой мъж не е умен. Всички те трябва да бъдат възпитавани. Аз имам куп тайни, които на повечето хора не казвам, понеже мисля, че ще ги издадат. На теб обаче имам доверие. Ето защо ще ти разкрия една от тях. Устад ми е по-драг от ефендито.

— По каква причина?

— Защото ефендито иска да ме изпъди.

— Защо?

— Ако съм издадяла, че щял да говори с моя ашик.

— О, Аллах, каква въпиеща глупост! И една такава жена иска да възпитава мъже и…

Отново прекъсна по средата на изречението, за да не я обиди. Този мъж не умееше да овладява темперамента си. Или не проявяваше по-голяма предпазливост само защото знаеше, че си има работа с една „кръгла нула“? А колко приятелски и спокойно звучеше гласът му, когато продължи:

— Нима не чувстваш, че ефендито не може да бъде укоряван за това, а хвален? Зная, че ти сече пипето. Така че не може да не съзнаеш, че той изисква мълчание само с най-добро намерение. Аз също те моля да не издаваш нищо. Той може да те заплашва само с изпъждане, ала аз знам, че разбъбриш ли се, това ще е твоята сигурна смърт. Враговете на твоя ашик са безмилостни, особено към теб. Ето защо се пази и мълчи! Аз често съм чувал за тоя ефенди, но днес ще го видя за пръв път. Добродушен ли е?

— Много!

— Прозорлив ли е?

— Хич! Вярва на всичко, което му кажеш!

— Познава ли тукашните порядки?

— Не. В това отношение моят Тифл е сто пъти по-умен!

— Как стоят нещата с неговата религия?

— Той няма никаква. Тук никой не го е виждал барем веднъж да се помоли.

— Красив мъж ли е?

Тя замълча, вероятно размисляйки върху въпроса. Задалият го определено не беше лош познавач на хората, а готвачката и понятие си нямаше какво всъщност целеше с този крайно излишен наглед разпит. После отговори:

— Не е красив, но не е и грозен. Има съвсем обикновено лице. Мисля, че ако не беше чуждоземен, хората изобщо нямаше да му обръщат внимание.

— Машаллах! Това не звучи добре! Щеше да ми е по-приятно, ако го беше нарекла красив. А сега отговаряй нататък! Има ли някакви особености? В гласа, в говора, в държането, в походката или нещо друго?

— Не, изобщо. Той е мъж като всички други мъже. Няма защо да се боиш от него. Той не е и наполовина знатен колкото теб!

— Откъде знаеш?

— То ти личи. Необходимо ти е само да облечеш други дрехи и си готов паша!

— Така ли мислиш, мила ми Пекала?

Прозвуча поласкано. Мъжът значи беше суетен! Това се потвърди от следващите му думи:

— Сега трябва да тръгвам и ти казвам, че ми хареса. Бих желал да ти го докажа с някакъв подарък, който ще ти пратя по твоя ашик. Знам, че обичаш гиздилата и красивите дрехи, които временно съхраняваш в руините, докато дойдат по-добри дни. Пожелай си нещо!

— С най-голямо удоволствие! Но какво? — попита тя бързо.

— Каквото искаш!

— Добре, ти беден ли си, или богат?

— Само пожелай! Тогава ще ти кажа дали ще го получиш, или не!

Това отново прозвуча така студено, така властно, сякаш не беше я нарекъл току-що „мила ми Пекала“. Мъжът ставаше все по-интересен.

— Изпрати ми едни златни наддара^[3]! — помоли тя с най-сладък сопран.

— Наддара? За какво? — попита онзи учудено.

— Така човек изглежда по-знатен, по-учен. В Исфахан много често виждах една мадама от Русия. Тя винаги имаше две стъкла пред очите, когато слизаше от носилката. Това й придаваше толкова гордост. Човек можеше да я сметне за императрицата на Русия. Ето защо искам и аз едни наддара. Ама да са от злато, иначе не!

— Жено, ти си откачена! В теб живее някакъв зъл и същевременно смехотворен дух, когото ще смачкам веднага щом…

Беше прекъснат в този изблик на презрителен гняв. Тифл дойде и доложи:

— Праща ме шейх ул ислям. Моли те да отидеш при него. Аз ще те водя.

— Веднага! — отвърна другият строго. И също така строго, а може би по-строго, прозвуча по-нататък: — Ти ще имаш наддара, Пекала, и то такива силни, че зъркелите ти ще изскочат! Ефендито е имал право с мълчаливостта. Аз също го изисквам от теб, от вас. Предателят не заслужава нищо друго, освен смърт. Отбележи си го и ти, Тифл! А сега ме води при моите… при шейх ул ислям, но без някой да забележи къде съм бил!

Тръгна с Тифл. После чух, че Пекала също се отдалечи. Кой беше мъжът, сега знаех. Той самият се беше издал, и то само с наполовина изговореното изречение: „А сега ме води при моите…“ „хора“ щеше да каже. Той самият беше шейх ул ислям, а другият, който беше пратил за него, трябваше да играе тази роля.

Почаках малко, после напуснах скривалището си, измуших се през тамариските и като видях, че няма никого, тръгнах през градината към двора. Там стояха конете на персийците, при тях слугите. Застанал на стъпалата, Тифл се облягаше на една от колоните. На друга бе облегнат облеченият по кюрдски ездач на светлокафявия жребец с белите предни ботушки. Двамата разговаряха помежду си и не видяха откъде дойдох. Поздравих конярите радушно и спрях при конете да ги разгледам. Но не желаех да мина за познавач, така че се държах подобаващо за случая. Тифл ме видя и обърна внимание на кюрда. Този погледна към мен и зорко ме огледа.

Имаше висока, красиво сложена фигура. Дългата, вълнообразно спускаща се сива брада беше много, много рядка, сякаш природата не е проявила достатъчно добра воля да осъществи намерението си. Той видя, че се застоях повече при малоценните коне отколкото при добрите, а кафявия с ботушките отминах безразлично, все едно бе обикновена кранта. Подхвърли някаква забележка на Тифл, която сигурно не беше особено ласкателна, защото я придружи с презрително отмятане на глава. Слугите също ми се изхилиха, макар не така очебийно, че да забележа при неголямо внимание. Това ме устройваше. За колкото по-малко способни ни смятаха, толкова повече после щяха да се каят.

Когато закрачих бавно към стълбите, Кара бен Халеф се изправи на покрива на аркадата, където бе седял. Викна ми оттам утринния си поздрав.

— Слез долу, Кара! — поканих го аз. — Чух, че е дошъл шейх ул ислям. Ти също трябва да го поздравиш.

Казах го толкова високо, че да се чуе в аркадата. Намерението ми беше да дойде Педехр. Постигнах го. Той се появи веднага, слезе по всички стъпала до мен и доложи посещението по такъв начин, сякаш не знаех нищо по въпроса.

— Значи не познаваш шейх ул ислям лично? — попитах полугласно, обръщайки се така, че Тифл и кюрдът да не могат да разберат думите ми.

— Не — отговори той.

— Кой джамики вече го е виждал?

— Не знам такъв. Шейх ул ислям по-рано беше във Ферагхан и едва преди няма и година бе преместен близо до племето си. Само Устад го познава добре. Той не е така скромен, както си мислех. Едва в граничния ни дуар е научил, че Устад е отпътувал.

Докато казваше това, посочи към хълма с храма отсреща, за да ги накара да помислят, че говорим за нещо съвсем безобидно.

— Кой е кюрдът, дето стои при Тифл? — поисках още да знам.

— Кетибът^[4] на шейх ул ислям. Той трябва да седи до него, но досега неговото място оставаше празно.

— Тогава ела!

Тръгнахме по стъпалата нагоре. Кетибът кръстоса ръце и ми се поклони вежливо усмихнат.

— Да бъде благословено утрото ти! — поздрави любезно.

— А на теб целият ден! — отговорих аз.

Ах, този глас! И това увуларно „р“! Той беше мъжът, говорил с Пекала, значи шейх ул ислям! Тръгна веднага след нас и се отправи към мястото си. Персийците станаха, когато се появих, поклониха се много учтиво и останаха прави, за да дочакат краткото ми обръщение. Аз спрях на предписаното разстояние, разперих ръце, поклоних се, скръстих ги на гърдите, поклоних се отново, разперих ги с трети поклон, после ги спуснах и вдигнах дясната длан за любезен жест, заговаряйки:

— Човек никога не знае щастието на следващия ден. Единствено Аллах знае какво ще проводи. Ако той е този, който ни е изненадал с вашето посещение, трябва да благодаря първо на него и после на вас. Пред шейх ул ислям няма затворени врати, защото Аллах иска неговият духовник да носи навсякъде само радост. Седнете и ни гостувайте, докато ви е угодно!

Те се поклониха като обучени статисти, а носителят на исполинската чалма заговори:

— Шейх ул ислям съм аз, ефенди. Ти ще узнаеш кои са моите придружители.

Като посочваше всеки поотделно, той споменаваше неговото име и положение. Първо назова духовните лица, след тях офицерите. Те бяха един ахалии-и-дженнет^[5], деин вехлийуллах^[6], един имам-и-джума^[7], един сертиб-и-еввел^[8], един сертиб-и-дуввум^[9] и накрая дойде ред и на писаря! Виждаше се, че тук бе събран все блясък. Аз се покланях на всеки, както и той на мен. После седнахме. Височайшите господа образуваха линия. Само писарят седна малко назад, до шейх ул ислям. Той много често му нашепваше какво да каже. Вярно, опитваше да прикрие движението на устните си с брадата, но тя беше толкова рядка, че го забелязах. Аз седях точно пред него, вдясно от мен — Педехр, вляво — ходи и малко назад Кара бен Халеф. Първите двама вече се бяха представили на персийците. Кара можех да спомена между другото.

Мълчах, защото бях изпълнил своя дълг, и сега учтивостта изискваше да оставя високия гост да започне. И той не закъсня.

— Дойдох да приказвам с Устад за джамикуните — каза. — Моето благоразположение сияе над него. Но чух, че бил тръгнал на път и го замествал един ефенди от Запада. Аз не те познавам и не са ми известни твоите достойнства и титли, а не бих желал да те лиша от нещо. Ето защо ми прости, задето ще изрека първом няколко въпроса. С какъв духовен сан си облечен в твоята страна?

— С никакъв — отговорих.

— Какъв военен чин притежаваш?

— Никакъв.

— Назови тогава поста си при правителството на твоя народ!

— Нямам такъв.

— Но какъв си тогава? Какво имаш?

— Аз съм си само аз и имам само себе си, повече нищо.

Намерението, с което бе задал тези въпроси, беше лесно за презиране. Трябваше да се почувствам възможно по-нищожен пред него! Преки неучтивости образованият персиец се старае да избягва. Затова той ми хвърли един много ясен съжалителен поглед, наистина, но продължи с добродушен тон:

— Ти можеше да премълчиш, че си хич нищо. Да, можеше дори да си прикачиш високи отличия, без на ум да ни дойде да го сметнем за лъжа. Но ти беше искрен и открит и това ти спечели уважението, подобаващо на всеки, който се бои да лъже. Нашите достойнства са недосегаеми. Като седнахме при теб, ние те почетохме с тях. Ала много бихме желали все пак да знаем доколко далеч се простират пълномощията, които Устад ти е дал.

— Те притежават пълна сила. Нещата стоят така, все едно самият той седи пред вас.

— Можеш ли да решаваш всичко, както ти е угодно?

— Да.

— И той ще го потвърди?

— Безусловно.

— В такъв случай ме радва, че мога да ти съобщя какъв голям, богат дар ви нося днес. Още когато бях във Ферагхан, чух да се говори за джамикуните, а в Двора на шах-ин-шаха се запознах с техния Устад. Откак се намирам в Хоремабад, непрестанно ви наблюдавам. Вие се стремите към високи цели. Искате да видите хората щастливи не едвам в Отвъдното, а още тук. И посягате към най-доброто средство за постигане на тази цел. Възвисявате народа с добри уроци и във всяко отношение, също във вярата, поддържате мир с всички хора. Ако всички племена постъпваха като вас, земята сигурно много скоро щеше да се превърне в отдавна жадуваното Осмо небе, небето на Аллах! В другите страни един такъв стремеж като вашия бива преследван. Който опита да съдейства, попада под ударите на враждата. Духовенството анатемосва всеки друговерец и не иска да знае за религиозен мир. А който стои високо, мрази просвещението на народа, защото само глупавият позволява да бъде глупаво управляван. Но при нас в Персия положението е друго. Ние знаем, че има не само едно небе, и искаме чрез училища и джамии да убедим целия народ, че човек за човека е брат. При нас следователно няма преследване, а подкрепа. Ние не мразим, ние обичаме. Смяташ ли го за правилно? Или не?

— Напълно съм съгласен — отговорих.

— Очаквах го! Това доказва, че ти си достоен да заместваш Устад. Аз казах, че не преследвам, а подкрепям. Знам какво е изтърпял той от своите противници. Те са сторили всичко, за да го унищожат. Аз обаче идвам, за да го издигна. Искам да покажа на тези врагове кой е мъжът, когото някога са отблъснали. Той трябва да получи ново работно поле, което е по-достойно за него от малката, околовръст обградена от неприятели територия на джамикуните. Искам да му поверя хиляди подчинени, които да води по своите пътища към своите цели. Нося му сила и чест, много по-големи, отколкото някога е можел да сънува. Неговата слава, неговото щастие лежи тук в моята ръка. Трябва ли да си я дръпна, без да си посегнал към нея, ефенди?

Беше протегнал към мен ръка с безкрайно дружелюбие. Пуснах му една благодарствена усмивка и отговорих:

— Защо да отблъсквам една толкова блага ръка? Но ти все още не си ми казал какъв дар носиш на Устад.

— Значи си готов да го приемеш? Е, добре, тогава ще научиш. Знаеш ли, че съм син на благочестивите таки кюрди, които вървят непоколебимо по пътеките на Аллах?

— Да.

— А знаеш ли също, че това племе притежава най-красивите планини, най-тучните пасища на нашата страна? Че тази тяхна собственост е с неизмерима цена, понеже има изключително голямо стратегическо значение?

— И това знам.

— Е, тази богата територия с всичко живо по нея ще премине още днес в ръката на Устад.

— В каква форма?

— Той трябва да бъде устад не само на джамикуните, но и на кюрдите таки!

Каза го бавно и с особено натъртване. Неговите придружители нададоха възгласи на удивление, уверявайки, че един такъв дар е нещо направо небивало. Той им кимна важно и продължи:

— Да, и нещо повече, още повече! Племето на таки кюрдите ще се обедини с племето на джамикуните, и то под чудесното име таки-джамикун. И това обединение ще се извърши с ръцете и под надзора на Устад. Той ще бъде повелителят на това ново племе, което после сигурно ще добие мощ и влияние като никое друго. Какво ще кажеш за моето предложение, ефенди?

— Че няма нито миг да се колебая да го приема — отговорих. Едно толкова бързо „захапване на въдицата“ той едва ли бе очаквал. Погледна ме въпросително.

— Готов съм да приема предложението ти, и то веднага — повторих.

— Наистина ли, наистина ли? — попита.

— Да.

Той като че пак не искаше да повярва, ала „писарят“ му нашепна някаква заповед, и ето как каза:

— В такъв случай целта на моето посещение е изпълнена! Но Устад ще потвърди ли извършеното от теб?

— Несъмнено.

— И ще застане начело на обединеното племе?

— Със сигурност. Давам ви думата си. А това означава, все едно той и аз сме се заклели.

Той стана, аз също. Пристъпихме един към друг и си разтърсихме ръцете. Беше очаквал, изглежда, че сега ще се впусна в уверение на нашата благодарност. Понеже не го сторих, каза, докато сега и неговите придружители се надигнаха:

— Една такава спогодба трябва да се потвърди с хляб и сол. Досега ние не сме вкусили още нищо. Ще имаш ли добрината да гледаш на нас като на свои гости, ефенди?

— Ако ти го желаеш, незабавно. Зная какво означават хлябът и солта. Който после се отметне, е мошеник. Така че помисли добре дали трябва да наредя да донесат тези две неща!

— Ти само прати, прати! Аз много добре знам какво правя!

— В такъв случай сега ще вземем по залък хляб със сол, а после ще ми окажете честта да приемете при нас една гхеда^[10]!

— На драго сърце! А междувременно ще отидем с конете отсреща до вашата джамия, откъдето би трябвало да се открива чудесна гледка. Ще можеш ли да ни придружиш?

В действителност той би предпочел да няма никакъв съпровод, но аз отговорих:

— Дотам мога да рискувам да яздя ходом, ала по-нататък — не. Този млад мъж ще ми оседлае коня. Той е Кара бен Халеф, син на шейха на хаддедихните от племето шаммар.

Кара се поклони и тръгна към конете. Викнах подире му да вземе за себе си Гхалиб и за ходи-и-джуна Баркх. Гостите бяха прекомерно радостни от неподозирано бързия изход на своето безскрупулно предложение. Не искаха да допуснат да се забележи, наистина, но ясно си им личеше. Толкова по-сериозно беше лицето на Педехр. Той не ме разбираше. Ето защо му подхвърлих незабелязано думите:

— Не се безпокой! Всичко е наред. Не те мен, а аз тях залових. Бързо хляб и сол! После ще яздиш с нас.

— На кой кон? Устад временно ме лиши от Сахм. А някой обикновен кон в качеството си на шейх не мога да взема.

— Тогава остани тук и се погрижи за яденето!

След късо време Тифл донесе на един поднос купчинка сол и нарязан на дребно персийски хляб. Пристъпихме заедно. Всеки си взе залък и го топна в солта, мъжът с голямата гъжва заговори:

— Хлябът, който ядем, е плътта. Думата, която ни дадохте, е душата. Те стават неделима част от нас!

После всеки изяде хапката си и отново си стиснахме ръцете. Споразумението беше сключено и скрепено. Скоро след това Кара и ходи доведоха конете. Възседнахме и поехме надолу по хълма. Почувствах, че днес бях по-силен отколкото при първата езда, но не си дадох и най-малкия труд да се представя за добър ездач.

Персийците вярваха, че са постигнали каквото са искали да постигнат. Ето защо не сметнаха за необходимо да идат дотолкова далеч в съображението си към мен, че да яздят в траурното ми темпо. Те по-скоро искаха да покажат какви коне притежават и се понесоха стремглаво през дуара и после по нанагорнището на отвъдното възвишение. Мен това ме устройваше. Махнах на Кара и ходи да побързат след тях и закретах полека подире им. Едва бях изминал половината път и чух зад себе си тропота на галопиращ кон. Поглеждайки назад, видях, че бе Тифл. Яздеше неоседланата Сахм и префуча край мен, без да спре и пита дали му е разрешено да бъде с гостите. Сигурно нямаше да се осмели да го стори, ако не е бил поканен от някого непременно да дойде с нас при Бейт-и-Ходех. Подмина ме, защото се страхуваше да не го отпратя. Всъщност беше правилно да го направя впоследствие, и то пред очите на всички, но в намерението ми нали беше залегнало да не бъда сметнат за прозорлив и енергичен, и ето защо сметнах за уместно да премълча.

Когато пристигнах горе, „писарят“ стоеше с Тифл до една от предните колони на храма. Детето, изглежда, му обясняваше местността. Не ме удостоиха с внимание. Иначе не видях никого от гостите. Кара и ходи стояха при конете. Яздих до тях и попитах къде са другите перси. Ходи отговори:

— „Светецът“, „блаженият“ и висшият духовник се провират наскоро из розите. Двамата генерали попитаха дали от по-горе има красив, открит изглед. Упътих ги към голямата горска поляна. Тръгнаха натам.

Посочи горския път, по който бях отведен от Тифл на трапезата в празничния ден.

— Има ли и други пътища до тази поляна? — осведомих се аз.

— Да, но обиколни. Най-добрият оттук не се вижда. Трябва да прекосиш цялата площ и да завиеш край онези букове. Той води право нагоре сред червените ели и стига до поляната.

— Може ли да се язди по него?

— Достатъчно широк е. Да не би да се каниш да идеш нататък?

— Да. Но никой не бива да знае. Трябва да видя какво правят там офицерите. Не си мислете впрочем, че са генерали. Те смятаха, че трябва да се изфукат колкото може повече. Ако някой ви пита накъде съм поел, кажете му нещо правдоподобно, но само не истината.

Минах по храмовата площадка и завих край споменатите букове. Там се разкри описаният път. От храма вече не можех да бъда видян. Сега подтикнах Асил към по-голяма бързина. Минавах между високи ели. След известно време вдясно просветля. Там лежеше горската долина. Беше доста стръмна. В промеждутъците на дърветата видях офицерите. Седяха досами горния край и нещо пишеха или скицираха. Останалата част от пътя лежеше така, че нямаше защо да се опасявам, че ще ме забележат. Със стигането си горе завих надясно. Когато приближих на около седемдесет крачки, слязох. Сложих длан върху ноздрите на жребеца и казах само думичката „Ускут!“ (Тихо!). Сега можех да бъда убеден, че няма да помръдне, няма да причини и най-малкия шум.

След това продължих. Меката горска почва правеше стъпките ми недоловими. Когато спрях, стоях само на пет метра зад двамата персийци. Те скицираха — виждах и чувах това. И то топографското положение на великолепно разстилащата се оттук пред погледа местност. Разговаряха. Смятаха, че са съвсем сами, и не го правеха тихо. Чувах всяка дума.

— Тоя ефенди е най-непредпазливият европеец, когото някога съм виждал — каза „дивизионният“. — Държеше се направо баламски!

— В замяна нашият каси толкоз по-добре си свърши работата — отбеляза „бригадният“. — Похвалата му беше като туткал; суетният човек залепна за него. Колко сляпо ни позволиха да се изкачим тук, за да скицираме проходите и пътищата и снемем цялото положение на дуара! Никога нямаше да узнаем колко е лесен за обграждане, ако не го бяхме видели със собствените с очи. Само да се махне първо оттук Устад и да иде при таки! Сетне ще са достатъчни два дни да завземем дуара и присвоим територията на джамикуните. Така с този най-опасен вид християнство ще бъде у нас веднъж завинаги свършено. Аллах да го прокълне!

— Да, така е, два дни стигат — пригласи другият. — Обединените таки и динаруни ще действат направо смазващо. Много добре, много добре, че тук ще се проведе състезание, в което шейх ул ислям непременно трябва да участва. Това ни дава отлична възможност да извършим приготовления, които иначе биха били невъзможни. Така спестяваме време и ще ударим по-рано.

— Ако всичко е наред. Но какво ще каже шахът за тая работа? Знае се, че той цени и закриля Устад.

— Предостави това на шейх ул ислям. Нали спомена вчера за някакъв довереник, който щял да отседне в къщата на Устад и да проучи всички негови книги, документи и тайни. Тоя мъж бил най-добрият джамбаз^[11] в страната. Родом бил от Исфахан, където преди много време се запознал с един готвач, чиято дъщеря пък сега е готвачка на Устад. Заради тежки и много изкусни кражби бил осъден в Техеран на няколко години тъмница, но избягал и дълго време се крил тук в руините, където готвачката тайно му носела храна. Как е бил открит от наша страна, не разбрах, но шейх ул ислям се е заел с него и при известни условия възнамерява да му помогне да бъде освободен от наказанието. Какви са тези условия, не ни влиза в работата, но мога да си ги представя… Аз съм готов с моята скица.

— И аз почти.

— Побързай тогава, та отсъствието ни да не направи впечатление и да събуди подозрение.

Като чух това, аз бързо се отдалечих. Асил все още стоеше така, както го бях оставил. Възседнах го и поех надолу по същия път, по който бях дошъл. Зад буковете описах една широка дъга и когато се появих, се създаде впечатление, че не съм яздил нагоре. Ходи и Кара се намираха все още на същото място. Персийците сега се бяха събрали. Стояха във вътрешността на храма, Тифл — при тях. Когато стигнах, те се обърнаха към мен, а мнимият шейх ул ислям попита, посочвайки руините:

— Да знаеш случайно, ефенди, какъв е онзи древен причудлив градеж там отсреща?

— Тъкмо се канех теб да питам — отговорих. — Нали знаеш, че не съм нито духовник или офицер, нито служител или нещо от значение. Как мога при това положение, на всичкото отгоре и като европеец, да дам по-добра информация от теб, светлината на вярата, дето стоиш високо над всички знания и познания!

Той метна ухилено поглед на „писаря“, кимна ми благосклонно и заговори:

— Имаш право, за просветлените от Аллах всичко лежи ясно и открито дори там, където острото око на науката не може нищо да различи. Този строеж е бил посветен на езичество, на идолопоклонничество. Първоначално са почитали само кумири, но накрая са се прекланяли и пред идоли, които някога са били хора. Като погледнеш насреща, си припомняш всички религии с изключение на нашия ислям. Как става така? Ами понеже ислямът е единствената религия, която спазва повелята на Аллах да не се правят икони и подобия. Или си видял някога джамия, в която да виси портрет на човек и пред него да се прекланят?

— Не — отговорих с тон на детска непринуденост. — Но това не е и нужно. Защото всички ваши „светци“ и „блажени“ биват отличавани още приживе, а не едвам след смъртта, по такъв начин от другите люде, че преспокойно могат да се откажат от по-нататъшното преклонение.

При тези думи направих пред „светеца“ и „блажения“ по един дълбок, благоговеен поклон. Те ми отвърнаха с добродушно кимване. Но мъжът с великанската гъжва ме стрелна с усъмнен, изпитателен поглед дали зад тази моя непринуденост не се крие нещо друго. Вероятно не откри в лицето ми нищо притворно, защото продължи:

— Научихме се, че Устад възнамерявал да разчисти този древен строеж. Искал да събори останките от онези идолопоклоннически времена. Защо? В каква цел иска да вложи това колосално количество материал, което не може ей така просто да изчезне? Едно такова намерение не може да ни възрадва. До днес ние си мълчахме по този въпрос. Но след като сключихме и скрепихме сега съюза с теб и него, добиваме правото да повдигнем възражение. Тези постройки да си останат така, както са си! Те са един паметник на миналото, който не бива да побутваме. Защото дори заблудата става свещена, когато е устояла толкова дълго, че със своята старост назидава благоговение. И тъй, предупреждавам те, ефенди, предупреждавам и Устад! Аз като шейх ул ислям имам свещения дълг да съхранявам даже химерата, защото само чрез нея ще стигнем до истината. Оттук насетне вие ще се числите към таки кюрдите и каквото поискам аз в качеството си на върховен глава на таки, това трябва да иска и всеки джамики!

А-ха! Досега меката лапичка, но ето че вече се яви ноктестата лапа! Малко преждевременно! Своите същински интереси за съхраняването на руините той естествено не можеше да ми съобщи! За щастие бях избавен от даването на отговор, понеже двамата „генерали“ тъкмо дойдоха, и бе решено да тръгваме. Много добре забелязах доволното ухилване, с което осведомиха „писаря“, че благополучно са постигнали тайното си намерение.

Връщането се осъществи по същия начин както ездата към хълма. Типовете ме оставиха назад, но на мен и през ум не ми мина да се кося. Като стигнах вкъщи, видях, че и с яденето не бяха ме изчакали. То беше вече в пълен ход. Но аз се настаних най-радушно и започнах да се пресягам. Тайно ми доставяше удоволствие да гледам как народът вече се чувстваше съвсем като у дома си. Оня с гъжвата се правеше, сякаш само той имаше право да заповядва. Педехр толкова се ядосваше от това, че почти нищо не вкусваше. Ама не че пък на ония им липсваше учтивост, о, не! Те дори ни ласкаеха по всякакъв начин. Сегиз-тогиз толкова очебийно, че направо се червяхме. Най-приветлив от всички беше „писарят“. Той не говореше много, но каквото кажеше, беше комплимент, изискващ благодарност. Беше толкова естествен, толкова скромен, толкова доброжелателен. И цялата тази естественост, тази скромност, тази доброжелателност я добиваше сякаш от Небето чрез току отправяния нагоре поглед. И всичко умееше да върши мълчешката, без много шум. Другите мляскаха при яденето като ориенталци прекомерно шумно; той единствено — не. Онова, което при тях се вършеше с тракане и дрънчене, при него ставаше така тихо, така нечуто, като че цялото му тяло беше от вата. Но от време на време, когато смяташе, че никой не го наблюдава, изстрелваше от очите си поглед, който говореше по-гърлено и от „рррррр“-то по неговото небце!

По време на яденето научихме, че персийците няма да тръгнат от нас обратно за Хоремабад, а ще се отправят към кюрдите таки. Те проявиха непредпазливостта да добавят, че щели да го сторят даже и ако нашият „контракт“ не се бил осъществил! По този начин се отвори дума за конския разплод на таки и стана така, че „писарят“ за първи път се увлече в свързан разговор с мен. Той не подозираше, че с интереса си към конете издава или по-точно потвърждава кой е. Каза:

— Чухме, че при вас щяло да се проведе голямо състезание, ефенди. Кой може да участва в него?

— Всеки — отговорих.

— Какви са условията, наградите?

— Победителят печели победеното животно. Очите му просветнаха и той попита фрапиращо бързо:

— Също вашите хаддедихнски коне?

— Да.

— Има ли задължителни правила в избора на противника?

— Не. Всеки застава, както му е угодно. Но никой няма право да отхвърля предложение. Всичко е въпрос на чест. Никой не бива да се опасява, че ще му бъде противопоставен недостоен „материал“.

— Един кон само веднъж ли може да се състезава?

— Не, а според желанието.

— Отлично! Ние решихме да участваме. Ще позволите ли?

— С най-голямо удоволствие!

— Трябва ли да кажем с колко и какви коне?

— Не. Доведете, колкото искате.

— И вие нямате право да отблъснете нито един?

— Не.

— Трябва ли предварително да съобщим кой ще ги язди?

— Също не.

— Да допуснем, че поискаме един от нашите коне да бъде язден от някой джамики. Бихте ли попречили?

— Категорично не. Който се реши да извърши такова безчестие, на него ние вече няма какво да повеляваме или запретяваме.

— Значи неговата личност при всички случаи си остава неприкосновена?

— Доколкото се държи като състезател, а не като враг, да.

— Това е, което исках да знам. Доволен съм. Ще смятаме, че сме се обадили за участие, и със сигурност ще дойдем.

Загледа се в земята, после ми хвърли приветлив, едва ли не нежен поглед и продължи:

— Всъщност имам още един въпрос. Отнася се до твоята вяра. Християнин ли си?

— Да. Но и ти също!

Дадох този странен отговор, понеже очаквах дълга, безплодна религиозна дискусия и исках максимално да съкратя работата. Времето на криеница за мен вече беше минало. Сега знаех достатъчно и нямах намерение да позволя да ме считат за човек с духовно изостанал мироглед. Оня отметна шокирано глава и извика:

— Аз? Християнин? Аллах да ме предварди! Кой ти е издрънкал тази най-голяма от всички лъжа?

— Лъжа, казваш? Корана лъжец ли е?

— Не. Всяка негова дума е свята и нашите тълковници са също така свети. Да не искаш да твърдиш, че това, което каза, си го взел…

— Да.

— Докажи го тогава! Ама какво ли може да знае един европеец, един християнин за Корана и неговите тълкувания!

Сключи съжалително ръце, вдигна очи нагоре и доби оттам поглед на небесно състрадание, който ми изпрати в несъкратен вид. Приех го спокойно и попитах:

— Кое стои за теб по-високо, Небето или земята?

— Небето естествено — отговори.

— Временното или вечното?

— Вечното.

— Един властелин и съдник на няколко милиона, или един властелин и съдник над всичко, което е живяло, живее и ще живее?

— Последният.

— Ти почиташ Мохамед. Вярваш в неговото учение и съдиш тук на земята според словата, които ви е оставил. Той следователно е законодател на всички мохамедани. Но какъв ще бъде един ден в онова небе?

— Най-величавият от всички пророци.

— Чувал ли си за Омайяд джами в Дамаск?

— Да. Тя е най-великолепната и всеизвестната, заради Съдния ден. Защото Иса бен Мериам^[12] ще се спусне в този ден на едно от нейните минарета, за да съди живи и мъртви. Но за какво тези въпроси, които ми се струват съвсем безсмислени и излишни?

— Как можеш да питаш така, о, кетиб! Твоят повелител, шейх ул ислям, до когото седиш, със сигурност е по-проницателен от теб и ще ти каже, че ти току-що се призна за християнин.

— Аз? — кипна той гневно. — По-умен от мен? Еф…

Спря по средата, защото почувства, че в този момент съвсем изпадна от ролята си на подчинен. Погледът му се отправи на възбог, за да си достави потребното душевно спокойствие, и когато това стана, продължи:

— Не те разбирам. Изясни се!

— Ти каза, че Христос е небесният властелин и съдник, дарителят на блаженството, комуто трябва да се подчиняват и прокълнатите. Така че изобщо не е необходимо да питам кой стои по-високо, той или Мохамед, а само ще потвърдя казаното от теб. Христос един ден ще съди всички, също мюсюлманите. Той следователно е ваш по-висш господар, от което излиза, че вие сте християни като нас!

Той се умълча. Другите също. По лицата им се четеше дълбоко смущение.

— Кой от вас ще дръзне да ми възрази? — попитах. — Кой от вас се мисли по-сведущ в Корана и неговите тълкувания от мен, християнина, европееца? Нека ми възрази и аз ще му отвърна с думите на Корана и неговите тълковници!

Писарят опита сега да се оправдае:

— Ти веднага ни изкачи твърде високо, ефенди. Човек трябва да започва отдолу. А ти подхващаш направо Небето, Страшния съд!

— Който не знае нищо, нека започва отдолу. Но ние християните сме добре осведомени за Небето, понеже там е нашият бащин дом, където ни чака Иса бен Мериам. Няма и една-единствена религия, над която да не стои онзи, който според собствените ви възгледи раздава смърт или живот, проклятие или блаженство, и следователно всички хора са християни. Възпротивявайте се колкото си щете, нещата си остават такива! Давайте на религията си каквото име искате, високо над всички тези имена ще стои пак този, според когото ние биваме наричани християни! Искаш ли още сведения за моята вяра, о, кетиб? С удоволствие ще ти ги дам!

— Стига вече религии, стига вече вероизповедания! — вметна тук бързо мнимият шейх ул ислям, за да измъкне своя „писар“ от видимото голямо затруднение. — Ние се намираме на територията на джамикуните, а не вече на Небето. На земята сме и ще те помоля, ефенди, да признаеш това, което важи тук, в страната, а именно върховното господство на Мохамед!

Мислеше, че е изиграл добър коз, но аз отговорих:

— Да, ние седим при джамикуните и трябва да се ръководим според това, което е валидно тук, в страната. Но то не е господството на Мохамед!

— Напротив! — подскочи той. — От днес вие сте таки-джамикуни и значи трябва да вярвате в Мохамед! Та нали тъкмо това искахме да постигнем. Ние го скрепихме с хляб и сол и вие вече не можете да върнете нещата назад. При нас е в сила думата. Който не сдържа това, което е обещал с хляб и сол, е мошеник! Мошеник ли искаш да бъдеш?

Станах бавно, втикнах невъзмутимо ръце в пояса и заговорих:

— Какво ни бе предложено и какво приехме и скрепихме? Цялата територия на кюрдите таки от днес преминава в ръката на Устад! Той ще бъде техен устад, друго нищо! Ти каза буквално: „Обединението на двете племена ще се извърши в ръцете и под надзора на Устад и той ще бъде повелителят на това ново племе!“ Това бе скрепено с хляб и сол. Е, питам аз, кой ще бъде сега мошеникът?

Никой не отговори. Аз продължих:

— Следователно за таки кюрдите няма друг повелител освен Устад. И понеже аз стоя на негово място пред вас, то аз съм господарят, комуто хората трябва да се подчиняват, тук и отвъд при таки. Къде е онзи, който иска да ни заповядва в какво да вярваме? Нека се изправи като мен и застане отпреде ми! Много ми се ще да знам що за очи ще има един такъв мошеник!

Никой не помръдна. Всички гледаха в земята. Но очите на Педехр заискриха, а ходи-и-джуна се усмихна леко на себе си.

— Вие мълчите — продължих. — Тогава отговорете поне на един друг мой въпрос! С чие пълномощие идвате тук да ми направите този „дар“? Господарят на страната, шах-ин-шахът, ли ви праща? От племето на таки кюрдите, копнеещи по нашия Устад, ли сте пратени? Провели са джемма и са решили, че той трябва да стане техен господар и повелител? Вие сте емисари, които са изпратили да ни го съобщите? Къде е подписът на шаха? Къде са печатите на старейшините на племето? Нима наистина сте смятали за възможно, че ще ви се удаде да изпълните при нас един такъв карагьоз оюню^[13]? Трябва ли да приема за истина, че сте дотолкова глупави, че да искате да ни давате заповеди относно по-нататъшното съществуване на руините? Аз го сметнах за някакъв нескопосен майтап! Що за безумие е да се мисли, че за едни празни слова ще ви хвърлим веднага послушно пред нозете всичко онова, което сме, и което имаме, за да се превърнем после в новото племе в нищо! Вие нямате никакви правомощия, наистина, но ви казвам: цялата страна, целия свят да ми дадете, пак няма да можете да спасите руините, дето са ви легнали толкова много на сърцето! Дойде ли им времето, те ще рухнат, защото това време няма да пита някакъв си там шейх ул ислям за разрешение!

„Писарят“ бързо скочи като изхвърлен от пружина. Очите му сега бяха съвсем други. Те мятаха мълнии към мен с внезапно разкрила се омраза. Докато другите също наставаха, той извика:

— Това, това значи бил истинският, същинският ефенди, не болният, слабият, който така удивително умееше да се преструва! Ефендито, дето не бил нищо, хич нищо в своята страна, а тук иска да си играе на господар и паша! Сега аз знам достатъчно за теб, но ти за мен нищо. Нека ти кажа…

— Че ти си всъщност великият шейх ул ислям, дошъл при нас само за да ни измами! — вмъкнах в приказката му. — Аз знам за теб и други неща, но нека това ти е достатъчно. Който се счита за висш избраник на Аллах и тайно се разглежда като олицетворение на целия Коран, трябва да го показва открито и честно, а не да се принизява с шарлатанско смирение до нивото на един нищо и никакъв кетиб!

Той скръсти ръце на гърдите, изпъна се в цял ръст и попита:

— Свърши ли?

— С теб? Да!

— Но аз с теб, не! Помисли за състезанието! То ще протече съвсем другояче! Пазете се, ние ще дойдем. Ще ти кажа само едно-единствено име. Аз ще доведа „Най-добрия кон на Луристан“ и ще прегазя всичките ви кранти! И още нещо ще ви приготвя. Какво, ще разберете с прискърбие!

Обърна се и излезе с горда стойка от аркадата. Другите го последваха, без дума за кажат. Не ни удостоиха и с поглед. Скоро яздеха надолу по хълма, а Педехр се погрижи да бъдат придружени, макар и само отдалеч, до границата на таки кюрдите. Излязохме при него на двора. Той се обърна към мен.

— Това бе удар по всички глави, ефенди! — каза. — Кой би го помислил, след като преди туй допускаше всичко толкова спокойно! Никой не можа да отговори! Сега те си тръгнаха като явни мошеници! Работата ще се разчуе навсякъде и всеки, който държи на честта, ще страни от тях! Но сега отмъщението, отмъщението! Не се ли страхуваш?

— Не — отговорих. — То ще има съвсем същия успех като днешната им хитрост… удари по главите. Само не бива, както ти се канеше, да действаме прибързано. Ще се ослушаме, докато разберем какво възнамеряват. Но после няма да чакаме, докато на тях им бъде удобно, а ще постъпим както сега. Ще се надигнем неочаквано от местата си и така ще ги цапардосаме, че веднага да си затворят зурлите. Истински умният мъж не се бои да мине за надхитрен. Той си трае, за да прозре враговете. Но когато дойде после неговото време, не щади дори високопоставени от ранга на шейх ул ислям и показва кой всъщност е бил шарлатанинът, вързанякът!

Тъкмо казах това, дойде Тифл от градината. Седеше на напълно оседланата Сахм и се канеше да излезе през портата.

— Къде? — попитах, като застанах на пътя му и посегнах към юздите.

— На езда — отговори. — Упражнявам Сахм за състезанието.

— Ти няма да я яздиш. Значи няма и да я упражняваш! Слизай!

— Нашият Устад ми го каза! — отвърна той, оставайки спокойно да си седи.

— Сега аз съм устад, а ти слизай веднага! Никога вече няма да седнеш на този кон!

— Защо?

При този въпрос лонгурът ме погледна така, сякаш бе решил да окаже съпротива. На мен естествено и през ум не ми мина лично да се захващам с него. Обърнах се към младия хаддедихн и му заповядах:

— Кара, смъкни келеша от коня!

По лицето на младежа пробяга радостна светкавица. Един бърз скок, мятане и той седеше зад Тифл върху кобилата. В следващия миг куцият полетя към земята.

— Ефенди, защо това? — попита Педехр удивено. — Та нашето „дете“ има разрешение по всяко време да…

— Чакай! — прекъснах го аз. После се обърнах към Тифл, който се изправи от земята и сега гледаше много смутено. — Защо на Сахм висят седловите кобури? Защо носиш не само шапката, но и тюрбана отгоре? Защо имаш обуща и наметало върху елека Така ли се влиза в упражнителна езда?

Не отговори, но смущението по лицето му се преобрази в израз на упорство.

— Къде се канеше да отидеш? — продължих да питам. — Наистина ли си мислеше, че няма да те прозра и ще можеш да отвлечеш Сахм, неблагодарно детенце? С коварство и предателство ли се отплащаш за благодеянията? Искаше да настигнеш персите и да идеш с тях при таки кюрдте! В състезанието щеше да яздиш срещу нас и за шейх ул ислям! Няма да ти попреча, та вие така добре си пасвате. Освобождавам те от племето и те предоставям на враговете. Но още сега да те няма! Предатели в нашите граници ние не търпим!

Той не направи и най-малък опит да ме опровергае. Педехр извика:

— Възможно ли е? За такива благодеяния една толкова дяволска отплата! Ефенди, този човек трябва да бъде бит с камшик!

— Не! Аз дори ще облекча заминаването му. Той ще получи един от задържаните войнишки коне, но нека двама джамикуни го придружат, докато настигне персийците. Погрижи се за това веднага! Сега да се разкарва!

— Аз сам ще го отведа долу. Хайде!

Улови го за наметалото и го тикна пред себе си към портата. Ходи-и-джуна се сбогува с мен и тръгна след тях. А аз казах на Кара:

— Виждаш, че онова, което ми каза за Тифл, донесе бързо плодове. Довечера ще предприема нещо, което никой не бива да знае. Имай готовност, когато всички заспят, да тръгнеш с мен надолу към езерото!

Той ме погледна с искрена радост и каза:

— Едно потайно приключение! С теб, ефенди! Зная какво означава това доверие и ти благодаря!

Притегли ръката ми до сърцето си. После отидох в жилището на Устад, за да върна картичката на шаха на мястото й. Не бях я използвал.