Ейдриън Басо
Интимно предателство (15)

Глава 15

— Не знам как си успял да свършиш всичко това само за няколко часа — тихо каза Алиса. Чувстваше се странно нервна и срамежлива насаме със съпруга си. — Беше много мило от твоя страна да уредиш присъствието на непознати хора като мистър Потс и отец Хароу. Благодаря.

— Не ми отне много време — обясни Морган. — Имах късмет да открия и двамата по домовете им. Стори ми се, че ще е по-добре, ако поканим свещеник и магистрат от друга енория. — В гласа му се прокраднаха весели нотки. — Но искам да си призная, че не ми допадна идеята да те заведа чак до Гретна Грийн.

— Да, чувала съм, че в Шотландия е много студено по това време на годината. Но ми се стори, че забелязах отсъствието на някои хора. Да не би мисис Робъртс да е била заета тази вечер?

Той се обърна рязко към нея, но се успокои, като видя усмивката й.

— Да, имаше друг, предварително поет ангажимент — ухили се дукът, облекчен от начина, по който Алиса му показа, че е простила следобедното му фиаско. — А и мисля, че лейди Робъртс ще запее друга песен следващия път, когато се срещне с дукесата на Гилингам.

— Прав си — замислено промълви тя и се вгледа в изящния венчален пръстен. Беше толкова невероятно, че тази малка скъпоценност преобърна живота й — от низините до висшето общество.

— Още вино? — предложи Морган, готов да отвори нова бутилка шампанско.

Стомахът й се разбунтува.

— Честно казано, бих предпочела да ям нещо.

Морган се усмихна радостно.

— Пъркинс веднага ще донесе вечерята. Да позвъня ли?

— Не можеш — отговори тя. — Звънецът няма шнур. Трябва да го поставят следващата седмица. Бяха го монтирали погрешно и аз възнамерявам лично да наблюдавам работата им този път.

Дукът се намръщи:

— Мисля, че ще е невъзможно, мадам. Още утре заминавам за Рамсгейт Касъл и, разбира се, вие идвате с мен.

Алиса се въздържа от коментар заради влизането на Пъркинс. Тя мълчеше и докато икономът и Нед подредиха елегантно аранжираните блюда върху малка маса, поставена пред камината.

При вида на храната устата на Алиса се напълни със слюнка. После тя погледна Пъркинс въпросително — та нали мисис Стратън бе в отпуск? Кой тогава бе приготвил супата от стриди, рибното филе, шунката, гарнирана с потопени в коняк праскови, морковения пудинг и желираните сливи? Кулинарните умения, нужни за тези ястия, далеч надхвърляха възможностите на Мейвис.

— Доставихме сватбената вечеря от „Розата и магарешкия бодил“, Ваша светлост — обясни икономът.

— Всичко изглежда превъзходно — похвали го Морган. — Благодаря ти, Пъркинс, ще си сервираме сами.

Щом вратата се затвори, Алиса пое дъх:

— Вероятно няма да мога да замина още утре сутринта, Морган — заяви твърдо тя.

Той повдигна вежди.

— Елате и се нахранете, мадам — изкомандва дукът, като пренебрегна избухването й.

Алиса го гледа известно време, без да помръдне, но после седна на предложения стол без повече коментари. Морган се настани удобно срещу нея и отпи голяма глътка шампанско, без да сваля очи от жена си.

А тя се измори да го предизвиква с поглед и като въздъхна раздразнено, отвори похлупака на супника. Сервира първо на съпруга си и продължи:

— Имам отговорности тук, Морган. Не мога така внезапно да замина.

— Твоите отговорности са свързани с мен, мадам — решително каза мъжът. — Тристан ще си намери някой друг, който да довърши работата.

— Разбира се, че Тристан ще наеме друг човек, Морган — съгласи се Алиса. — Не съм имала предвид да остана тук и да работя до края на ремонта.

— Колко?

— Аз… аз не знам точно. Може би още седмица, две…

— Казах не, мадам. Заминаваме утре за Рамсгейт Касъл. Пъркинс и Нед ще се справят, докато Тристан реши проблема. — Морган й се усмихна чаровно. — Защо не опиташ шунката, скъпа? Много е вкусна.

Алиса усети, че инатът й се събужда. Тя бавно издиша и стисна устни. Дукът наблюдаваше усилията й да се сдържи и леко се разочарова, когато тя все пак успя.

— Ти вземаш най-невъзможни решения — процеди Алиса през зъби. — И си изключително надут.

— Едно от най-очарователните ми качества, не мислиш ли?

Хитрата му усмивка не убягна от вниманието й.

— Вие, сър, се наслаждавате на разговора за моя сметка — заключи тя и отхапа от парчето шунка.

— Може би — меко отговори той и допи шампанското си. — Но, доколкото си спомням, само преди час ти се закле да ми се подчиняваш. Имаш ли намерение да спазваш обещанието си, скъпа?

— Разбира се — каза страстно Алиса с най-искрен тон. — Докато ми изнася!

Морган се разсмя, доволен да види, че независимият й дух се проявява отново.

— Наистина трябва да замина утре — започна отново той, този път с помирителен тон. — Имам неотложна работа. Но ако толкова настояваш, можеш да ме последваш по-късно — после самодоволно напълни чашата си догоре, уверен, че тя ще отхвърли това предложение.

— Благодаря ти, Морган — спокойно отговори Алиса. — Много мило от твоя страна, че ми даваш право на избор. Ще ти съобщя решението си утре сутринта.

Чувствайки се надхитрен, дукът вдигна пълната чаша, но след това я постави обратно на масата недокосната. „По-добре да не пия много“, реши той.

— Предполагам, че няма да ми обясниш същността на важната работа, която налага незабавно да отпътуваме — нападна го Алиса.

— Неотложна е — вяло отговори той. — Още сливи?

— Не, благодаря. Знаеш, че разбирам от някои неща, Морган. Бих могла да помогна.

— Не, не и по отношение на този проблем, скъпа — твърдо каза дукът. — Но може би ще ми бъде от полза, ако ми отговориш на няколко въпроса, свързани с ремонта на къщата.

— Какво искаш да знаеш?

— Ти ли наемаш всеки работник, или мистър Уолш?

Алиса помисли малко.

— Аз се занимавах с по-голямата част. Мистър Уолш доведе само мазачите и художника, който нарисува стенописите в трапезарията и на втория етаж.

— Откъде ги нае?

— Всички са от града или от съседни имения.

— Имаше ли сред тях хора, които не са местни? Хора, които ти лично не познаваш?

— Не мисля. Ще трябва да прегледам още веднъж списъка с имената, но съм почти сигурна, че всички са от околността.

— А тези, които доведе Уолш? Той познава ли ги?

— Не знам. Уверена съм, че е работил с художника и друг път, защото говореха за стенописа в семейната църква на лорд Томъсвил, нарисуван тази зима. Също и за двама от мазачите. За останалите не бих могла да кажа нищо. — Алиса въздъхна. — Ако все пак решиш да ми кажеш какво търсиш, бих могла да ти дам по-пълна информация.

Дукът претегли добре думите си, преди да заговори:

— Оставих плика, който видя в старото бюро, последния път, когато бях в Уестгейт Менър. Имам причина да считам, че някой го е открил, прочел е съдържанието и е продал доста ценна информация. Можеш ли да направиш предположение, кой би могъл да бъде?

— Не — каза тя, напълно изненадана. Какво ли криеше този плик, за да иска някой да го купи? Алиса хитро наклони глава. — Сега разбрах дори по-малко, отколкото преди обяснението ти.

— Съжалявам. Не искам да съм толкова загадъчен. Трябва да ми вярваш, че ако не знаеш, за теб ще е по-добре.

Алиса се изплаши от сериозния му тон.

— Ти не си в опасност, нали, Морган?

— Не — увери я той, развълнуван от загрижеността й. — Но ще е полезно да знам кой е имал достъп до бюрото.

— Всеки в имението би могъл лесно да влезе в библиотеката. Някой бил ли е изпратен специално, за да търси тези документи?

— Може би — отговори Морган, впечатлен от схватливостта й. — Но аз мисля, че този някой случайно е попаднал на съдържанието на плика. Решил е, че е ценно, и е намерил купувач.

— Какво точно имаше в плика, Морган? — весело попита тя. — Карта на съкровище? — Видя намръщеното му лице и продължи: — Уверявам те, че хората, които съм наемала, са местни жители и лично ги познавам. Единствените чужденци бяха ангажирани от мистър Уолш. Само той би могъл дати даде информация. Остават Тристан и Каролайн.

— Всичко е възможно — отговори мрачно дукът.

— Не и Тристан — прошепна ужасено Алиса.

— Разбира се, че не — побърза да я увери Морган. — Но Каролайн е можела да доведе много свои познати в имението. Спомняш ли си да са идвали някои си Хенри и Маделин Дюпон.

Алиса се вцепени при споменаването на познатото име Дюпон.

— Никога не съм ги виждала, а и Каролайн, и Присила рядко ме безпокояха по време на посещенията си тук. Всъщност аз бях много заета. Мистър Уолш ги забавляваше. Единственият човек, за когото ми спомена архитектът, е Гилбърт, братът на Каролайн. Бил много просветен човек, според мистър Уолш.

Морган кимна и се опита да осмисли информацията. После каза:

— Ако ме извиниш, скъпа, ще отида да прегледам папките, които ми даде днес.

— Сега? — зелените й очи потъмняха.

Вярно, че те не бяха младоженци в пълния смисъл на думата, но все пак да направи подобно нещо в сватбената им нощ!

— Да, сега — отговори той. — Ти си лягай. След малко идвам и аз.

Алиса бе наранена, но не искаше да изглежда заядлива и го остави на спокойствие. Влезе в спалнята си и седна пред огледалото. Бързо разпусна косата си и енергично разтърси глава. Огледа се за гребена, но не успя да го открие. Потърси го из стаята и тогава забеляза, че много от личните й вещи липсваха. Излезе, за да потърси Мейвис.

— А, ето те и теб — внезапно се появи бавачката пред нея. — Права бях, като си мислех, че ще сбъркаш стаята.

— Не разбирам, Мейвис.

— Нали ще спите в спалнята на господаря, Ваша светлост!

— О! — възкликна Алиса и топлина заля сърцето й.

— Хайде, елате с мен, Ваша светлост, не трябва да карате съпруга си да чака.

Алиса ококори очи.

— Милостиви небеса, Мейвис! Спри да ме наричаш Ваша светлост. Само защото се омъжих за дука, не означава, че съм станала нещо по-особено. Аз съм си същата. — Погледна към корема си и продължи: — Може би съм по-достойна за уважение, отколкото вчера, но съм същата жена.

Мейвис изсумтя.

— Дукът ме помоли да ви помогна за тоалета, Ваша светлост — подчерта тя последните думи.

Алиса разпери раздразнено ръце и тръгна след нея, като гласно мърмореше колко суетни и надути са всички днес. Тъжното й настроение поутихна, особено след като влезе в предишната си стая и видя огромната вана да се подгрява пред камината. Погледна благодарно Мейвис и си помисли, че да бъдеш дукеса не е чак толкова лошо. Безмълвно остави бавачката да й помогне с роклята и новите дантелени долна риза й фуста. После седна на нисък стол, за да събуе чорапите и обувките.

Най-накрая се потопи бавно във ваната и отпусна напрегнатото си тяло в топлата, успокояваща вода. Мейвис се суетеше из стаята, за да подреди дрехите й.

— Трябва да потърсиш подходяща прислужница за дама — избоботи тя. — Твърде стара съм за това.

— Ха! — изсумтя Алиса. — На теб ти харесва и ти го знаеш. Освен това дукът ще ми даде някое момиче, щом пристигна в Рамсгейт. — Алиса изведнъж се сепна и рязко стана от ваната, като разплиска водата наоколо. — Мейвис, ти ще дойдеш с мен, нали?

— Бих искала да видя как някой ще ме спре — отговори старата жена. — Но се нуждаем от млада жена, която да се грижи за теб и бебето.

— Благодаря ти, господи — облекчено въздъхна Алиса.

Не мислеше, че е готова да се сблъска с новия си живот без непрекъснатата опора и утеха на Мейвис.

Когато Алиса се изкъпа Мейвис й подаде ръка, за да излезе от ваната. После я уви бързо в голяма кърпа, подсуши я и й подаде нощната роба.

— Сигурна ли си, че трябва да облека това? — запита Алиса, докато закопчаваше ръкавите. — Тази повече разкрива, отколкото скрива.

И наистина, Мейвис бе избрала нощница от мека, прозрачна коприна. Сърцевидното деколте показваше по-голямата част от раменете и гърдите. Ръкавите бяха дълги и бухнали, с малки копченца на китките. Алиса се почувства гола в тази дреха.

— Изглеждаш чудесно, моето момиче — настоя Мейвис.

— Едва ли приличам на неопетнена девица, Мейвис — сухо каза Алиса и посочи големия си корем. — И не е необходимо да съблазнявам съпруга си. След всичко, което се случи, може би е по-умно да… да… Аз мисля… не е ли по-разумно, ако ние… ъ… — Тя се запъна и впери поглед в килима.

— Искаш да кажеш, не е ли по-разумно да не консумирате брака? — подсказа й Мейвис. — Говорих с акушерката, когато бях в града. Тя каза, че няма никаква опасност. Не и ако сте внимателни и не много… хм… груби — сега бе неин ред да се изчерви.

След този важен съвет Мейвис излезе от стаята.

Алиса не искаше да си ляга сама. Тя просто седна в едно голямо кресло пред огъня и зачака Морган. Отегчена, започна да оглежда стаята, за да си намери занимание. Откри томче със сонети на Шекспир на лавицата над камината. Върна се в креслото, загърна краката си с топло одеяло и зачете.

Морган я намери там няколко часа по-късно, дълбоко заспала. Огънят бе почти загаснал, но слабата светлина от жаравата озаряваше бледото лице и медната й коса. Мъжът прекоси стаята и започна да се съблича. Гол, наметна кадифената роба, оставена до леглото. Постоя няколко минути — наблюдаваше я и се възхищаваше на деликатната й красота.

Неговата жена. Трудно за вярване. Бе си обещал никога да не се жени повторно, но ето, беше се случило. И този брак, зарече се Морган, няма да бъде като предишния. Като си припомни с болезнена яснота брачната нощ с Валери, Морган потрепери. Бе изминал повече от час, докато я убеди да се любят. Бе му коствало голямо въздържание. Валери се ужасяваше от самия акт, плака и отказа да разговаря с него. После с месеци се бе опитвал да я убеди да дойде в леглото му, но тя остана хладна и недостъпна. Жена му винаги страдаше, когато се любеха — физически и емоционално, същинска мъченица! Обвиняваше го за липсата си на страст, за собствения си страх и студенина. Той никога не я разбра. Тя бе като две различни личности — чаровна и доволна пред другите, хладна и дистанцирана, когато оставаха насаме. Победен, Морган накрая се бе отказал.

Алиса се размърда в съня си и го върна в действителността. Вярно, тя бе съвсем различна от Валери и той се усмихна, когато си спомни тяхното любене. В това отношение не очакваше никакви проблеми. Но в един брак сексът, макар и важен, не бе единственото нещо от значение. А тази женитба започваше трудно. Той се питаше дали ще успеят да смекчат различията си и да изгладят досегашните недоразумения. Морган със сигурност щеше да опита.

Алиса се разбуди неочаквано и видя, че той я наблюдава.

— Свърши ли? — сънливо попита тя, прозя се мързеливо и разкърши тяло. — Намери ли това, което търсеше?

— В известен смисъл — отговори той. — Хайде, Алиса, лягай си. Вече е много късно.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи, и сухо преглътна, като видя как е облечена. Нощницата й се бе свлякла и оголила едното й рамо. Придаваше й особено очарование. Той я пожела. Погледна встрани, за да се успокои. Тази жена бе далеч от него цели шест месеца, носеше детето му в утробата си, а той си мислеше, че едва издържа да не я люби.

Колебаеше се. Как щеше да приеме желанието му? Беше ли безопасно? Можеше ли да я нарани — нея или детето? Той бе сигурен, че тя не знае отговорите на тези въпроси, и не искаше да започнат нещо, което няма да свършат.

Морган помогна на Алиса да се качи в леглото. Потръпна и се мушна в завивките.

Разбра грешката си в момента, в който босият му крак допря голото й бедро. Нощницата й се бе вдигнала и той изръмжа, като усети голотата й. Бързо премести крак. Не му помогна много. Все още чувстваше топлината на женското тяло. Тя ухаеше на свежи рози и той копнееше да се протегне и да я вземе в прегръдките си.

Вместо това се излегна по гръб и се притисна в ръба на леглото. С благодарност си помисли за Тристан, който си бе поръчал такова огромно легло. Ако оставеше повече място между нея и себе си, щеше да успее да се контролира. Може би дори и да дремне няколко часа.

Лежаха мълчаливи и напрегнати няколко дълги минути. Алиса очакваше той да се обърне и да се люби с нея. Когато разбра, че съпругът й няма подобни намерения, се обърна към него и се подпря на лакът.

Беше й невъзможно да види лицето му в тъмнината, но чуваше накъсаното му дишане и усещаше напрегнатото му тяло.

— Морган? — леко го повика.

Чу шумното поемане на въздух.

— Да — отговори остро той.

Сега той я слушаше, но тя не се решаваше да продължи. Най-после каза:

— Аз… аз реших да дойда с теб утре в Рамсгейт Касъл.

Морган се усмихна в мрака.

— Радвам се — отбеляза, като му бе все едно, тъй като никога не бе имал намерение да си тръгне оттук без нея.

Алиса въздъхна и се приближи до него.

Мъжът пое дълбоко дъх и се опита да се концентрира върху кадифената завеса над леглото, едва видима в полутъмната стая. Той методично броеше пискюлите в напразни опити да забрави за топлото тяло до себе си.

— Морган?

— Какво? — извика той.

— Студено ми е — излъга Алиса, като се надяваше, че той ще схване намека и поне ще я прегърне.

— Ще донеса още едно одеяло — отзова се веднага.

Стана бързо и отиде до камината. Взе от стола завивката и се запъти обратно, но се спъна в тъмнината и удари крака си в ръба на леглото.

Алиса стреснато седна в постелята.

— Морган? Какво стана? Нарани ли се?

— Добре съм — отговори той, стиснал зъби. Единствената полза от болката бе, че умът му се прочисти от всякакви съблазнителни видения.

— Има ли още нещо, което желаете, докато съм прав, мадам? Плод, глътка вино или вода?

— Не, нищо — меко отговори тя.

Той буквално й подхвърли одеялото, преди да отгърне завивките и да се хвърли в леглото. Отново се намести стратегически в края, а кракът му още туптеше от болка.

— Лека нощ, мадам.

— Лека нощ — колебливо отвърна тя.

Почака няколко минути, докато отново събере кураж, и пак го повика:

— Морган?

— Заспивай — избоботи дукът, като се извърна и й показа гърба си.

После направи цяло представление, като шумно разбуха възглавниците, преди да зарови глава в тях и да се завие до брадичката.

Този жест я накара да млъкне. Тъжно се покри с допълнителното одеяло и след като не й оставаше нищо друго, се обърна на едната си страна. Усети сълзите си да напират в гърлото, но преглътна мъката. Не искаше да му покаже колко е наранена. Той просто е изморен, каза си тя. Трябва му време, за да привикне към новото си положение. Най-накрая реши, че е още рано да си мисли, че бракът им е голяма грешка. После изтощението я надви и тя заспа.

Морган лежеше буден и се вслушваше в равномерното й, дълбоко дишане. Не му се искаше да бъде толкова хладен към нея, но се налагаше. Беше му невъзможно да я целува и гали, без да се люби с нея, а не знаеше дали това не е вредно за бебето. Реши, че щом пристигнат в Рамсгейт Касъл, тя ще бъде прегледана от семейния лекар. И първият въпрос, който Морган щеше да му зададе, бе за здравето на жена му. Вторият — за връзката им в сегашното й положение.