Роджър Зелазни
Безсмъртният (9)

Глава 9

Около шейсет и пет километра делят Ламия от Волос, като се включи и заобикалянето на Горещата зона. През първия ден изминахме само една пета от разстоянието. Вечерта, след като вдигнахме лагер на едно открито място до пътя, Даяна дойде при мен и попита:

— Е?

— Какво „Е“?

— Току-що се свързах с Атина. Нищо. Радпол мълчи. Чакам решението ти още сега.

— Много си напориста. Защо не почакаме още малко?

— И без това чакахме достатъчно. Ами ако реши да прекъсне обиколката преди края? Местността тук е много удобна. Толкова лесно може да стане някой нещастен случай… Знаеш добре какъв щеше да е отговорът на Радпол — същият като предишния: да бъде елиминиран.

— И моят отговор е същият: не.

Тя премигна изненадано и сведе бавно глава.

— Моля те да обмислиш решението си.

— Не.

— Тогава поне последвай съвета ми. Забрави всичко. Цялата история. Измий ръцете си докато е време. Приеми предложението на Лорел и ни остави да си намерим друг водач. Можеш да отлетиш още утре.

— Не.

— Сериозно ли го каза — онова, че си щял да защитаваш Миштиго?

— Да.

— Не искам да пострадаш, или дори по-лошо.

— Аз също не съм очарован от тази възможност. В такъв случай защо не си спестим цял куп неприятности като бием отбой.

— Не мога да го направя.

— Дос Сантос ще постъпи така, както му наредиш.

— Проблемът не е административен! Дявол да го вземе! Защо въобще трябваше да се срещам с теб!

— Съжалявам.

— Съществуването на земната цивилизация е поставено на карта, а ти си на противниковата страна.

— Аз пък мисля, че ти си там.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Не мога да те разубедя, значи остава ми да те спра.

— Няма да посмееш да вдигнеш ръка срещу един Секретар на Радпол, ако не разполагаш със сериозни улики. Моментът е много деликатен, от политическа гледна точка.

— Зная.

— Тогава няма да закачиш нито Дон нито мен.

— Права си.

— Остава Хасан.

— Отново си права.

— А Хасан е… Хасан. Какво ще правиш?

— Защо не му разпишеш документите още сега и не го пуснеш да си ходи преди да е станало напечено?

— Не мога да го направя.

— Така си и знаех.

Тя ме погледна. Очите й бяха насълзени, но изражението и гласът й оставаха непроменени.

— Ако се окаже, че си бил прав, а грешката е у нас — каза не след дълго, — да знаеш, че ужасно съжалявам.

— Аз също — рекох. — Много, много.

* * *

През тази нощ останах да спя при Миштиго, но нищо не се случи. Сутринта мина без инциденти, както и по-голямата част от деня.

— Миштиго — казах му при първата възможност да разговаряме насаме, — защо не си отидеш у дома? Да се върнеш на Талер. Просто да си тръгнеш от тук. Защо не напишеш някоя друга книга? Колкото повече се отдалечаваме от цивилизацията, толкова по-трудно ще ми бъде да те охранявам.

— Нали ми даде пистолет? — отвърна той, вдигна ръка, сви пръст и натисна въображаемия спусък.

— Добре, моля те само още веднъж да обмислиш предложението ми.

— Това коза ли е, дето се е покатерило на онзи клон на дървото?

— Да, обичат да си похапват зелени листа.

— Искам да я снимам. Дръвчето маслиново ли е?

— Аха.

— Чудесно. Трябваше ми за заглавието на снимката: „Коза яде зелени листа от маслиново дръвче“.

— Страхотно. Снимай, докато не е побягнала.

А как ми се искаше да се разберем поне веднъж по въпроса за неговата безопасност! Мразех го. Не можех да го разбера. Той просто отказваше да разговаря с мен, освен когато му трябваше информация по някой конкретен въпрос. Всеки път, когато проявявах любопитство, той ставаше лаконичен, уклончив, груб или и трите наведнъж. Той беше надут, самонадеян, непоносим и синкав на цвят. Поне на няколко пъти ме накара да се замисля върху шитгогенската традиция във философията, филантропията и журналистиката. Иначе казано просто не можех да го понасям.

Цял ден не откъсвах око (синьото) от Хасан, а вечерта разговарях с него.

Седеше край огъня и приличаше на литография от Делакроа. До него се бяха настанили Елен и Дос Сантос, пиеха кафе и бърбореха. Поотупах от праха позакърнелия си арабски и се приближих.

— Здравей.

— Здравей.

— Днес не се опита да ме убиеш.

— Не.

— Може би утре?

Той сви рамене.

— Хасан — погледни ме.

Погледна ме.

— Наели са те да убиеш синия.

Той сви рамене отново.

— Излишно е да го отричаш, както и да го признаваш. Вече зная. Не мога да ти позволя да извършиш подобно нещо. Върни на Дос Сантос хонорара и си иди. Утре ще ти повикам скутер, който да те откара където пожелаеш.

— Но аз съм щастлив тук, Караги.

— Съвсем бързо ще престанеш да се чувстваш щастлив, ако нещо се случи със синия.

— Аз съм телохранител, Караги.

— Не, Хасан. Ти си син на диспептична^[1] камила.

— Какво е „диспептична“, Караги?

— Не зная арабската дума, а гръцката ще ти се стори непозната. Чакай, ще измисля друга обида. Ти си страхливец и лешояд, ти си гнусен хибрид между чакал и маймуна.

— Може и да е истина, Караги, защото баща ми твърдеше, че съм бил роден, за да бъда одран жив и разкъсан на части.

— Това пък защо?

— За неуважение към дявола.

— Аха?

— Да. Не бяха ли дяволчета съществата, на които свири с гайдата вчера? Имаха рога и копита…

— Не, не бяха. Това са деца, родени в Горещата зона и захвърлени от родителите си за да измрат в пущинака. Но са останали живи и сега гората им е роден дом.

— Така. Аз пък се надявах, че са дяволи. Все още го вярвам, защото един от тях ми се присмя, когато ги помолих за прошка.

— Прошка ли? И за какво?

В очите му блеснаха тъжни пламъчета.

— Баща ми беше много мил, добър и искрено вярващ човек — поде той. — Той се прекланяше пред Малак Таус, същия, когото невежите шиити (тук той се изплю) наричат Иблис — или Шейтан, или още Сатана — и не пропускаше нито една възможност да му изкаже почитанията си при всяка религиозна церемония в санджака. Хората го уважаваха, защото обичаше да помага и не беше скъперник. Аз го обичах, но като малък, в главата ми беше влязла една муха. Бях си навил на пръста, че съм атеист. Не вярвах в никакви дяволи. Бях лошо дете, защото понякога набучвах някое мъртво пиле на заострен прът, размахвах го и виках, че това е ангелът-ветропоказател, а сетне го замерях с камъни, или му скубех перата. Но едно от децата се уплашило и взело, че разказало на баща ми. И тогава татко ме нашиба с камшик насред улицата и ми каза, че съм бил роден, за да бъда одран жив и разкъсан на части. Накара ме да се изкача нависоко в планината Санджар и да се моля за прошка и аз го послушах, но въпреки боя и заплахите така и не успях да си възвърна изгубената вяра. Дори сега, когато съм възрастен и баща ми отдавна го няма, след всичките тези години, не бих могъл да му кажа: съжалявам, задето се подигравах с ангела-ветропоказател. Истина е обаче, че с времето започвах да изпитвам нужда от вяра. Надявам се Сатаната с неговата безбрежна мъдрост и милост да ме разбере и ми прости.

— Хасан, много е трудно човек да те обиди както трябва — въздъхнах аз. — Но те предупреждавам — синият не бива да пострада.

— Аз съм само един скромен телохранител.

— Ха! Ти притежаваш хитростта и отровата на змия. Лукав и вероломен човек. И злонамерен.

— Не, Караги. Благодаря ти, но не е вярно. Гордея се, че винаги изпълнявам поетите обещания. Само това. Такъв е законът, според който живея. Освен това, колкото и да ме обиждаш, няма да те предизвикам, защото тогава ти ще избираш оръжието, което означава голи ръце, кинжал, или сабя. Не. Не приемам никакви обиди.

— Внимавай тогава — рекох му аз. — Първото ти посягане към вегианеца ще бъде последно.

— Каквото е писано, Караги…

— И ме наричай Конрад!

Тръгнах си, обхванат от нерадостни мисли.

* * *

На идния ден всички ние, все така живи и здрави, вдигнахме лагера и продължихме нататък, изминавайки осем километра, преди да се появи следващото препятствие.

— Заприлича ми на детски плач — каза Фил.

— Прав си.

— Откъде ли идва?

— Отляво, ей там долу.

Спуснахме се предпазливо през храстите, излязохме край пресъхнало речно корито и продължихме по него.

Бебето лежеше между камънаците, увита с парче от мръсно одеяло. Лицето и ръчичките му вече бяха почервенели от слънцето, което означаваше, че е тук поне от вчера. По тялото му се виждаха подутини от множество ухапвания на насекоми.

Коленичих и нагласих одеялото така, че да го завия по-добре.

Елен извика уплашено, когато парчето се отмести за миг и тя съгледа телцето.

В гърдите на нещастното създание зееше вродено отвърстие и нещо помръдваше вътре в него.

Червената перука изпищя, обърна лице и заплака.

— Какво е това? — попита Миштиго.

— Едно от изоставените — обясних аз. — От белязаните.

— Ужасно! — промълви Червената перука.

— Кое — външния вид? Или фактът, че е било изоставено? — настоях аз.

— И двете!

— Подай ми го — рече Елен.

— Не го докосвай — предупреди я Джордж. — Ще повикаме скутера. Трябва незабавно да го транспортираме в болница. Тук нямаме възможност да го оперираме. Елен, помогни ми.

Тя вече беше до него и двамата започнаха да ровят в аптечката.

— Ще напишеш каквото ти издиктувам, а сетне прикачи бележката към одеялото — така лекарите в Атина ще знаят за какво става въпрос.

Дос Сантос вече се беше свързал с Ламия и нареждаше на един от нашите скутери да излети незабавно.

Елен се зае да разтваря ампули и да изпразва съдържанието им в спринцовките, докато Джордж ги инжектираше и мажеше зачервената кожа на нещастното дете с крем против изгаряне. За няколко минути го натъпкаха с витамини, антибиотици, успокоителни и още половин дузина подобни неща. Съвсем скоро им изгубих бройката. Покриха телцето с чиста марля, напръскаха го отгоре с нещо, увиха го с друго одеяло и залепиха отгоре бележката.

— Каква отвратителна постъпка! — възмущаваше се Дос Сантос. — Да изоставят едно деформирано дете, за да умре по този начин!

— Така е било винаги — успокоих го аз. — Особено край Горещите зони. Гърция е страна с традиции в детеубийството. Аз самият съм бил захвърлен на един хълм малко след като съм се родил. Прекарал съм там цялата нощ.

Тъкмо беше вдигнал цигара към устните си, но спря и ме погледна втрещено.

— Ти? Защо?

Засмях се и погледнах сакатия си крак.

— Сложна история. Между другото, нося специална обувка, защото този крак е по-къс от другия. Освен това, научих, че съм бил изключително космато бебе, а и очите ми не са еднакъв цвят. Сигурно и това щяха да ми простят, ако не бях се родил на Коледа — това е била последната капка за да прелее чашата.

— Че какво лошо има в това да се родиш на Коледа?

— Боговете, според местните поверия, го имат за зла поличба. По тази причина се смята, че в жилите на децата, родени на Коледа, не тече човешка кръв. Те са потомци на разрушителите, сеячите на ужас и хаос, враговете на човешкия род. Наричат ги каликанзъри. Според преданията изглеждат досущ като онези същества с рога и копита, но могат и да си менят формата. Биха могли да приличат на мен — или аз на тях, както решили родителите ми — ако наистина са били мои родители. Ето защо ме оставили на върха на хълма, за да ме върнат на онези, на които принадлежа.

— И какво станало после?

— В селото живеел един стар монах. Научил за станалото и отишъл при тях. Казал им, че е смъртен грях да се постъпва така и че трябвало незабавно да си приберат отрочето и да го подготвят за покръстване на идната сутрин.

— Аха! Значи така си бил не само спасен, но и покръстен?

— Е, само донякъде. — Взех си една от неговите цигари. — Те наистина се върнали с мен, но настоявали, че това не е същото бебе, което зарязали. Оставихме един съмнителен на вид мутант, рекли те, а в замяна получихме това не по-малко съмнително подхвърлениче. Че и по-грозно, оплаквали се родителите ми, на всичко отгоре Коледно като предишното. Но все пак, успокоявали се те, тяхното дете било сатирче и вероятно го взело някое създание от Горещите зони, а в замяна оставило своето отроче, което п(о) приличало на човешко същество. Никой не бил ме виждал преди това, та нямало как да проверят достоверността на тази история. Монахът обаче не искал и да чуе за това и продължавал да настоява, че детето си е тяхно. Накрая естествено родителите ми се примирили. Бил съм доста едричък за възрастта си и това им харесало.

— Ами покръстването…?

— Е, не точно покръстване.

— Тоест?

— По време на ритуала монахът получил удар. Малко след това издъхнал. Бил единственият по тези места, та нямало кой да свърши работата докрай.

— И една капка е достатъчна.

— Сигурно е така. Не зная точно какво е станало.

— Защо не го повториш отново? За по-сигурно?

— Не, ако Небесата не са ме пожелали тогава, не виждам смисъл да упорствам наново.

Поставихме радиофар на близкия хълм и зачакахме скутера.

* * *

През този ден изминахме още десетина километра, което не беше никак зле, имайки пред вид забавянето. Бебето сигурно вече беше пристигнало в Атина. Когато скутерът се приземи, попитах на висок глас дали някой не желае да се върне с него. Не получих отговор.

Свечеряваше се, когато това се случи.

Бяхме се събрали около огъня. Чудесен лагерен огън, който пърха от вятъра, озарява спускащия се мрак, топли премръзналите ни тела и ухае на обгоряло дърво, а във въздуха се вдига лютив дим… Наистина чудесен.

Хасан седеше наблизо и почистваше алуминиевата цев на своята пушка. Оръжието беше снабдено с пластмасов приклад, много леко и удобно.

Докато работеше, дулото неусетно се отместваше в посока към Миштиго.

Трябва да призная, че го правеше много фино. Беше започнал преди близо половин час, премествайки цевта с не повече от милиметър.

Изръмжах, когато позицията на оръжието най-сетне предизвика тревожен звън в мозъка ми и с три скока се озовах до него.

Замахнах и избих пушката от ръцете му.

Прикладът изтрака върху камъните на няколко метра от нас. Дланите ми горяха от съприкосновението с пушката.

Хасан вече беше на крака и тракаше зловещо със зъби като заострен кремък. Почти виждах искрите.

— Кажи го! — извиках аз. — Хайде, кажи нещо! Каквото и да е! Знаеш много добре какво се опитваше да направиш!

Пръстите му се сгърчиха.

— Хайде, давай! — продължих аз. — Удари ме! Само ме докосни. И после всичко, което направя с теб, ще бъде при законна самоотбрана. Дори Джордж няма да може да те събере отново.

— Само си чистех пушката. Сигурно си я счупил.

— Ти не си от хората, които насочват случайно оръжие. Искаше да убиеш Миштиго.

— Грешиш.

— Удари ме де. Или те е страх?

— Не искам да се спречквам с теб.

— Страхливец си и това си е.

След няколко секунди той се усмихна.

— Ти май се боиш да ме предизвикаш? — попита.

Това беше. Друг начин нямаше.

Аз трябваше да извърша първото движение. Надявах се да го избегна, да го провокирам към нападение.

Но вече знаех, че няма да успея.

Което беше лошо, много лошо.

Убеден бях, че ще мога да го надвия с всяко избрано от мен оръжие. Оставя ли избора на него, последствията можеха да са съвсем различни. Всеки е чувал за хора с вродена наклонност към музиката. Достатъчно им е да чуят само веднъж някоя мелодия и могат веднага да я повторят на пиано, или телинстра. Вземат някой непознат музикален инструмент и след няколко часа вече свирят на него, сякаш са го правили от години. Бива ги за всички тези неща, защото имат талант — способността да съчетават свръхизострена интуиция със серия от нови движения.

Ей така беше Хасан с оръжията. Може и други да са като него, но едва ли са развивали уменията си години наред, десетилетия, за да бъда по-точен. Боравеше с всичко — от бумеранга до тръбичките с отровни стрели. Според Кодекса за дуел на Хасан се падаше правото пръв да определи вида на оръжието, а той беше най-опитният убиец, когото познавах.

Давах си сметка, че това беше единственият начин да го спра, ако не желаех да извърша убийство. Играта щеше да се води по неговите правила.

— Амин — въздъхнах. — Предизвиквам те на дуел.

Усмивката му не изчезна, а продължи да се разширява.

— Съгласен — пред тези свидетели. Назови своя секундант.

— Фил Грабер. Да чуя твоя.

— Господин Дос Сантос.

— Хубаво. По случайност в чантата имам разрешително за дуел и регистрационни формуляри, а и вече съм платил таксата за един човек. Така че няма какво да се бавим. Кога, къде и как го искаш?

— Преди около километър минахме покрай една подходяща поляна.

— Да, помня я.

— Ще се срещнем там призори.

— Разбрано. А оръжията…?

Той свали раницата и я отвори. Гъмжило от остри предмети, лъщящи яйцевидни запалителни гранати и гърчещи се кожени и метални спирали.

Извади само две неща и затвори раницата.

Сърцето ми замря.

— Прашката на Давид — обяви Хасан.

Втренчих очи в прашките.

— Разстояние?

— Петдесет метра.

— Добър избор — похвалих го аз. Не бях стрелял с прашка поне от сто години. — Ще ми се да заема едната за да се поупражнявам тази нощ. Но ако не ти се дава, ще си направя сам.

— Вземи която желаеш и тренирай цяла нощ.

— Благодаря. — Поех прашката и я затъкнах в колана. Взех и един от трите електрически фенери. — Ако ви трябвам, аз ще съм на поляната край пътя. Не забравяйте да сложите постове. Мястото е опасно.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Фил.

— Не. Все пак ти благодаря. Ще отида сам. До скоро.

— Е, лека нощ.

* * *

Върнах се обратно по пътя, когато стигнах поляната поставих фенера в единия й край така, че светлината да се отразява в стената от прегърбени дръвчета и се отправих към другия.

Пътьом събрах камъни. Изстрелях първия към едно от дърветата и не улучих.

Запретнах ръкави и се захванах здраво. След около час почти всеки втори камък попадаше в целта. Но от петдесет метрова дистанция едва ли можех да се меря с Хасан.

Нощта се търкаляше бавно, а аз продължавах да мятам. След известно време достигнах нещо като учебно плато на точността. Шест от седем изстрела попадаха в целта.

Докато въртях прашката, осъзнах, че разполагам с едно много важно предимство. Попаденията ми се отличаваха със страшната си сила. Всеки път, когато уцелвах, около стеблото на дървото се вдигаше облак от ситно натрошени трески. Вече бях прекършил няколко от по-дребните дръвчета, а знаех, че Хасан едва ли ще е способен на същото с два пъти повече опити. Значи ударя ли го, добре, пропусна ли, спускана ми е работата.

Виж, той със сигурност няма да ме пропусне. Питах се колко ли удара ще мога да понеса, преди да тупна долу.

Зависеше от това къде ще попадат.

Хвърлих прашката и измъкнах пистолета от колана, когато една съчка изпращя в горичката до мен. Зад клоните се показа Хасан.

— Какво искаш? — попитах го.

— Дойдох да видя как вървят упражненията — рече той докато разглеждаше натрошените дръвчета.

Свих рамене, прибрах пистолета и отново се захванах за прашката.

— Слънцето скоро ще изгрее и сам ще разбереш.

Пресякохме поляната и аз изгасих фенера. Хасан продължаваше да разглежда останките от дръвчетата, някои големи колкото клечки за зъби. Нищо не каза.

Върнахме се обратно в лагера. Всички, без Дос Сантос, вече ни очакваха. Дос в момента беше на пост. Обикаляше периметъра с пушка в ръка. Махнахме му да дойде в лагера.

Хасан се отправи към своето „гози“ — палатка от мономолекулярен брезент, лека като перце и невероятно здрава. Никога не спеше в нея, използваше я само за да си държи вещите. Седнах край огъня, а той се скри вътре. След миг се показа с чибука в една ръка и някакво поресто, твърдо на вид парче в другата, което се зае да дялка. Накрая размеси настърганото с малко тютюн и го натъпка в чибука си. Запали го с въглен от огъня и се настани до мен.

— Не искам да те убивам, Караги — каза.

— Споделям чувствата ти. И аз не искам да бъда убит.

— Налага се обаче да се бием.

— Да.

— Можеш да оттеглиш предизвикателството си.

— И ти можеш да си тръгнеш със скутера.

— Няма.

— Нито пък аз ще оттегля предизвикателството си.

— Тъжна работа — продължи той след кратко мълчание. — Тъжно е хора като нас да се бият за синия. Той не заслужава твоя живот, нито моя.

— Истина — кимнах. — Но въпросът не е само до живота. Това, което той прави, е свързано с бъдещето на тази планета.

— Не разбирам от тези неща, Караги. Аз се бия за пари. Друго не ме интересува.

— Да, зная.

Огънят загасваше. Хвърлих още съчки.

— Помниш ли времето, когато бомбардирахме Златния бряг във Франция? — попита той.

— Помня.

— Покрай сините, тогава избихме доста хора.

— Аха.

— И бъдещето на планетата не се промени от това, Караги. Ето ни, пак сме заедно след толкова много години и нищо не се е променило.

— И това го зная.

— А помниш ли онези дни, които прекарахме в една дупка на хълма, от който се виждаше Пирейския залив? Ти ми носеше ленти, а аз стрелях по минаващите кораби, а когато ръцете ми отмаляваха, ти ме заместваше на оръдието. Имахме солиден запас от амуниции. Не им позволихме да превземат Атина и да унищожат щаба на Радпол. Разговаряхме за какво ли не, денем и нощем, и все чакахме да се спусне огненото кълбо и помощта да дойде, а ти ми разказваше за Небесните сили.

— Забравил съм…

— Аз не. Каза ми, че имало човеци, досущ като нас, които живеели горе сред звездите. А също и за сините. Някои от хората, разказваше ми ти, гледали да са в услуга на сините и били готови да продадат Земята и да я превърнат в музей. Други не искали това да стане, а всичко да си бъде постарому — Земята да е тяхна собственост, управлявана от Службата. Сините пък се колебаели кой от двата пътя да изберат, защото за тях въпросът бил правен и етичен. Благодарение на постигнатия компромис на сините било позволено да закупят някои незасегнати от войната райони, където те построили курорти и откъдето тръгвали за да обикалят Земята. Но ти и твоите хора смятахте, че Земята трябва да принадлежи на човечеството. Каза ми, че ако дадем на сините дори един сантиметър, те ще я поискат цялата. Надяваше се, че хората от звездите ще се завърнат, за да построят отново градовете, да почистят Горещите зони и да избият чудовищата, които ни преследваха. Докато седяхме там, в очакване да се появи огненото кълбо, ти каза, че воюваме не заради нещо, което може да се види, пипне или вкуси, а заради Небесните сили, които нито са ни виждали, нито ние сме зървали някога. Всичко това било дело на Небесните сили и заради тях човечеството щяло да загине тук, на Земята. Ти каза, че след като хората и сините измрат, божествата може и да се върнат. Но те не се върнаха. Остана само смъртта.

Сигурно същите тези Небесни сили са ни спасили накрая, защото само с тяхно съгласие можеше да се разгори огнената топка над Атина. Пак те трябва да са припомнили на Службата за един стар закон, създаден във времето след Тридневната война, според който никога вече огнената топка не бива да се разпалва в небето над нашата планета. Ти смяташе, че въпреки това ще я възпламенят, но те не посмяха. Само благодарение на това успяхме да ги спрем край Пирея. Аз опустоших Мадагаскар заради теб, Караги, но Небесните сили така и не слязоха на Земята. А когато нашите сънародници натрупаха достатъчно пари, те си тръгнаха и дори не погледнаха назад. Нищо от онова, което направихме тогава, не доведе до промяна.

— Заради всичко, което направихме, нещата останаха същите, вместо да вървят към по-зле — поправих го аз.

— Какво ще се случи, ако синият умре?

— Не зная. Може би нещата ще се влошат. Ако е дошъл, за да търси подходящи територии за закупуване от вегианците, тогава старата история може да започне отново.

— И Радпол пак ще воюва с тях и ще ги бомбардира?

— Така мисля.

— Тогава позволи ми да го убия още сега, преди да се е стигнало до там.

— Може да не е толкова просто, а и те сигурно ще изпратят някой друг. Не е изключено да последват наказателни действия — например масови арести на членове на Радпол. Радполистите не живеят в нелегалност, както едно време. Хората не са подготвени. Нужно им е време. Докато синият е тук, държим го в ръце. Можем да го следим, да открием какво крои. А после, ако е необходимо, ще го премахна собственоръчно.

Той всмукна от чибука. Подуших въздуха. Димът ухаеше на сандалово дърво.

— Какво пушиш?

— Нося го от къщи. Наскоро се връщах. От новите дървета е, които преди не вирееха там. Опитай.

Поех няколко глътки с пълни гърди. Отпърво не почувствах нищо. Продължих да всмуквам и след около минута постепенно ме завладя странно спокойствие, което се спусна надолу по тялото ми. Димът имаше горчив вкус. Подадох му чибука. Усещането не само не отслабна, но продължи да се задълбочава. Беше много приятно. Не бях се чувствал толкова отпуснат, спокоен и невъзмутим от седмици насам. Огънят, сенките и местността около нас внезапно станаха по-реални и отчетливи, а нощният въздух, далечната луна и стъпките на Дос Сантос се пропиваха дълбоко в съзнанието. Предстоящата схватка сега ми изглеждаше безсмислена. Накрая всички щяхме да загубим. Някъде вече е написано, че човечеството ще бъде опитна мишка или дресирано шимпанзе на истинските хора, вегианците — и кой знае защо тази мисъл не ми се стори кощунствена. Дали пък наистина не се нуждаехме от някой по-мъдър, който да ни наглежда и да се разпорежда с живота ни. Само за три дни бяхме превърнали своя роден свят в пущинак, а вегианците дори не знаеха какво е това термоядрена война. Тяхното междузвездно правителство управляваше с финес и прецизност близо дузина планети. Всичко, направено от тях, радваше с естетическото си съвършенство. Животът на всеки вегианец бе подреден до последния детайл, програмиран да бъде щастлив. Защо да не им оставим Земята? Сигурно щяха да се справят далеч по-добре от нас. А и защо да не сме им роби? Няма да ни оставят в тинята. За какво ни е тази кална радиоактивна топка, цялата в лъчеви язви, населена с уроди.

Защо не, наистина?

Поисках отново лулата и вдъхнах още една умиротворителна доза. Беше толкова приятно да не мислиш за всички тези неща. Да не мислиш за всичко, което трябва да направиш. Просто да си седиш, да вдишваш от нощта и да бъдеш едно неразделно с огъня и вятъра. Вселената пееше своя химн на обединението. Кой дръзва да разтвори торбата с хаоса насред катедралата?

Но аз бях изгубил своята Касандра, моята вещица от Кос, заради безумните сили, които местят земята и водата. Нищо не можеше да потуши чувството за невъзвратима загуба. Макар и притъпено, като зад дебело стъкло, то все още беше там. Нито една лула на Земята не е в състояние да успокои тази болка. Не желаех да позная мира. Исках да мразя. Исках да блъскам с юмрук по всички маски във вселената — земята, водата, небето, Талер, Земното правителство и Службата — докато зад някоя от тях открия силата, която ми я бе отнело и я накарам също да познае болката. Не ми трябваше покой. Не желаех да имам нищо общо със силите, наранили едно създание, с което ме свързваше обич и кръв. Изминали бяха не повече от пет минути, а аз отново исках да съм Карагьозис, да гледам на света през кръстосания мерник и да натискам спусъка.

О, Зевсе, гръмовержецо на червените мълнии, молех се аз, дай ми сила да се изправя срещу Небесните създания!

Отново върнах чибука.

— Благодаря ти, Хасан, но още не съм готов да катеря дървото Бо^[2].

Надигнах се и се отправих към мястото, където бях оставил раницата.

— Съжалявам, че трябва да те убия тази сутрин — провикна се той след мен.

* * *

Веднъж, докато пиехме бира в една планинска хижа на планетата Дивбан с някакъв вегиански търговец на информация на име Крим (който отдавна е мъртъв), аз погледнах през широкия прозорец към най-високата планина в цялата позната вселена. Заговорих затова защото на сутринта на дуела внезапно почувствах съжаление, задето така и не направих опит да изкача тази планина. Става дума за едно от онези налудничави хрумвания, които винаги ти идват на ум в най-неподходящия момент и си обещаваш, че един ден ще го изпълниш, а после някоя сутрин се пробуждаш и разбираш, че вече е твърде късно.

Тази сутрин лицата на всички имаха безизразен вид.

Светът навън беше ясен и ведър, огласен от песните на безброй птички.

Бях забранил да се включва приемника докато не свърши дуелът, така че Фил събра само онези неща, които смяташе, че могат да му потрябват.

Лорел нямаше и представа. Също и Радпол. Никой нямаше да научи, докато не се свърши.

След като приключихме с предварителната подготовка измерихме разстоянието.

Заехме местата си в двата срещуположни края на поляната. Слънцето изгряваше от лявата ми страна.

— Готови ли сте, господа? — извика ни Дос Сантос.

„Да“ и „Готов съм“ бяха отговорите.

— Длъжен съм да опитам за последен път да ви разубедя. Някой от вас съгласен ли е да преосмисли решението си?

„Не“ и „Не“.

— Всеки от вас разполага с десет камъка с еднаква големина и тегло. Правото да стреля пръв се пада както следва на предизвикания — Хасан.

И двамата кимнахме.

Дос Сантос се отдръпна назад и сега между нас нямаше нищо освен петдесет метра въздух. Бяхме заели странична позиция, за да предоставяме възможно най-малка площ за удар. Хасан постави първия камък в прашката.

Наблюдавах го как я размахва все по-бързо над главата си и изведнъж ръката му се стрелна напред.

Нещо изпука зад гърба ми.

Само това.

Неточен изстрел.

Поставих камък в своята прашка, изтеглих ръката си назад и я завъртях. Въздухът свистеше от порещия го ластик.

Запратих камъка с всичката сила, която бях събрал в дясната си ръка.

Малкият снаряд само облиза лявото рамо на Хасан, почти без да го докосва. И разкъса ръкава.

Камъкът отскочи от едно дърво зад него и най-сетне се изгуби от погледа.

Настъпи тишина. Птиците бяха прекратили утринния си концерт.

— Господа — обади се Дос Сантос, — и двамата получихте възможност да уредите възникналото неразбирателство. Смело мога да заявя, че се изправихте един срещу друг с чест, отдадохте дължимото на гнева си и трябва вече да сте удовлетворени. Желаете ли да прекратим дуела?

— Не — отвърнах аз.

Хасан само потърка ожуленото си рамо и поклати глава.

Той впримчи втория камък в прашката, завъртя я с рязко и силно движение и го запрати към мен.

Точно между ребрата и хълбока, ето къде ме удари.

Строполих се на земята и светът се обагри в черно.

Само след миг светлината блесна отново, но бях превит на две и нещо с хиляди зъби се беше впило в тялото ми и не желаеше да го пусне.

Останалите понечиха да изтичат при мен, но Фил ги спря.

Хасан не мърдаше от мястото си.

Дос Сантос се приближи.

— Ще можеш ли да станеш? — попита ме тихо Фил.

— Да. Трябва ми само минутка да потуша пожара и съм готов.

— Какво е положението? — поинтересува се Дос Сантос.

Фил му каза.

Опрях ръка в ударения хълбок и се надигнах, като дишах тежко.

Пет-шест сантиметра по-нагоре или надолу и сигурно щеше да ми счупи някоя кост. Но и така болката беше нетърпима.

Разтърках удареното и раздвижих дясната си ръка за да проверя как работят мускулите. Всичко беше наред.

Едва тогава вдигнах прашката и я заредих.

Този път щях да го ударя. Предчувствах го.

Въртях, въртях и накрая запратих камъка с невероятна бързина.

Хасан се просна, стиснал с ръце лявото си бедро.

Дос Сантос застана до него. Двамата размениха няколко думи.

Наметалото на Хасан бе поело донякъде удара. Кракът му не беше счупен. Каза, че е готов да продължим веднага щом успее да се изправи.

Около пет минути го масажира, преди да се надигне отново. През това време болката в страната ми бе отслабнала до притъпено пулсиране.

Хасан нагласи камъка бавно, внимателно…

После се премери. Накрая вдигна прашката и започна да я върти…

През цялото това време имах усещането — непрестанно нарастващото усещане, че трябва да се облегна малко повече на десния крак. Така и направих.

Той изметна ръка и камъкът литна.

Този път ожули гъбичките по лицето ми и разкъса лявото ми ухо.

Елен изпищя, но млъкна.

Малко по-вдясно и сигурно въобще нямаше да я чуя.

Мой ред беше.

Гладък, сивкав, камъкът излъчваше предвестие за смърт…

Аз ще съм, сякаш ми шепнеше той.

Едно от онези на пръв поглед незабележими пощипвания на дланта, към които винаги съм се отнасял с уважение.

Изтрих кръвта от бузата си и поставих камъка.

Сякаш смъртта направляваше десницата ми, когато я вдигнах за удар. Хасан също го почувства, защото трепна. Видях го въпреки разстоянието, което ни делеше.

— Останете по местата си и хвърлете оръжията — разнесе се тогава непознат глас.

Говореше на гръцки, та само Фил, Хасан и аз можехме да го разберем. Може би Дос Сантос и Червената перука. Не бях сигурен.

Но всички виждахме ясно автоматичната пушка, която носеше говорещият, както и мечовете, боздуганите и ножовете, с които бяха въоръжени близо трийсетте човеци и получовеци, които го придружаваха.

Коритяни.

Коритяните са изключително опасни.

Те винаги получават жадувания къс месо.

Предпочитат го печено.

Дори ако е от приятел.

Но може да е варено, или сурово…

Говорещият изглежда бе единственият, въоръжен с огнестрелно оръжие.

… А аз имах само шепа смърт, която се въртеше бясно над рамото ми. Струваше ми се, че той заслужава тази чест.

Главата му избухна в кървав облак.

— Да ги избием! — викнах аз и останалите последваха примера ми.

Джордж и Даяна бяха първите, които откриха огън. После Фил измъкна отнякъде автомат. Дос Сантос вече тичаше към раниците. Елен го следваше по петите.

Хасан не се нуждаеше от заповедите ми за да убива. Единствените оръжия, които носехме двамата с него, бяха прашките. Коритяните бяха на по-малко от петдесетина метра, разпръснати в безредна формация. Той успя да свали двама от тях преди да се втурнат в атака. Аз ударих още един.

Другите пресякоха с едри скокове поляната, прескачайки труповете и надавайки безумни крясъци.

Както вече споменах, не всички бяха хора: имаше някакво високо, крехко същество с двуметрови крила, покрити с язви, зърнах неколцина микроцефали с толкова много коса, че изглеждаха съвсем без глави; в тълпата се мярнаха чифт Сиамски близнаци, следваха ги двама или трима стеатопигици^[3] и три огромни, озъбени чудовища, които продължаваха да се носят въпреки огнестрелните рани в гърдите и коремите им, по-късно видяхме, че ръцете на едно от тях бяха дълги поне шейсет сантиметра и дебели цяла педя, а другото страдаше от болест, подобна на елефантиазата. Някои от останалите на пръв поглед изглеждаха съвсем нормални, но лицата им бяха изкривени от злоба и ненавист, а телата им покрити с парцали. Брадясали, вмирисани на пот и мръсотия.

Изстрелях още един камък, но не попаднах в никого, защото вече ме бяха обкръжили.

И тогава започнах да удрям — с ръце, крака, лакти, без да мисля за последствията. Стрелбата се разреди, после съвсем утихна. Все някога трябва да спреш, за да презаредиш, а и оръжията нерядко засичат. Най-лошото беше болката в хълбока. Все пак успях да поваля трима, преди нещо да ме халоса отзад по главата и да се строполя напълно безжизнен.