Роджър Зелазни
Безсмъртният (10)

Глава 10

За да се свестя в някакво осезаемо горещо място…

Осезаемо горещо място, което вонеше като конюшня…

Да се свестя в мрачно, осезаемо горещо място, вонящо като конюшня…

… и което трудно може да се определи като най-подходящата среда за спокойствие на духа, уталожване на стомаха и възстановяване на притъпените сетива.

Въздухът беше топъл като в пещ, миришеше гадно, а подът беше покрит с кал и нечистотии — при това имах възможност да го изучавам от непосредствена близост.

Изстенах, мислено преброих всичките си здрави кости и седнах.

Таванът беше нисък и продължаваше да се спуска до мястото, където опираше в черната стена. Единственият прозорец гледащ навън беше тесен и закрит с решетка.

Намирахме се в задната част на някаква дървена барака. На отсрещната стена имаше друг зарешетен прозорец, но той гледаше навътре. Зад него бе разположена втора, по-просторна стая и в този момент Джордж и Дос Сантос разговаряха с някого в този стая. Хасан лежеше в безсъзнание или мъртъв на няколко крачки от мен, лицето му бе покрито със засъхнала кръв. Фил, Миштиго и момичетата си шепнеха нещо в ъгъла.

Разтърках слепоочия, докато оглеждах обкръжаващата ме обстановка. Хълбокът продължаваше да ме боли, имаше и други части на тялото, които бяха решили да се присъединят към веселбата.

— Свести се — произнесе внезапно Миштиго.

— Здравейте, всички — поздравих ги аз. — Ето ме отново.

Заобиколиха ме, а аз опитах да се изправя. Беше си чисто перчене, но все пак успях да го направя.

— Ние сме пленници — обяви Миштиго.

— Така ли? Наистина? Никога нямаше да се сетя.

— Подобни неща не се случват на Талер — каза той. — Или на който и да било свят от Вегианското Съдружие.

— Жалко, че не си остана там — казах му аз. — Нали не си забравил колко пъти те молих да си тръгнеш?

— Нищо подобно нямаше да се случи, ако не беше проклетият ви дуел.

Зашлевих го през лицето. Нямах достатъчно сили за да го смачкам. Ударих го с опакото на ръката и той отлетя към стената.

— Ще бъдеш ли толкова нагъл да ми кажеш, че не си знаел защо стърчах като мишена тази сутрин?

— Защото се скара с телохранителя — отвърна той докато разтъркваше ударената брадичка.

— … относно това да му позволя или не да те убие.

— Мен? Да ме убие?

— Зарежи — махнах аз. — И без това няма значение. Вече няма. Виждам, че през цялото време не си напускал твоя Талер. Не беше лошо да слезеш сред нас и да се поогледаш малко. Но нещата никога не стават както ги искаме.

— Ще ни избият всички, нали? — попита той.

— Такъв е обичаят в тази страна.

Обърнах се и огледах човека, който ме разглеждаше от другата страна на решетките. Хасан се подпираше на стената, опрял ръка в челото си. Не бях забелязал кога се е изправил.

— Добър ден — произнесе на чист английски човекът зад решетките.

— Ден ли е? — учудих се аз.

— Все още.

— И защо сме още живи?

— Защото така ви искам — заяви той. — О, не само теб — Конрад Номикос, Пълномощник по Изкуствата, Паметниците и Архивите — а и всички твои достопочтени приятели, включително поета-лауреат. Наредил съм да ми водят живи всички пленници, които заловят. Да си призная, бях приятно изненадан от вашата поява.

— И с кого имам честта да разговарям? — поинтересувах се аз.

— Това е доктор Мораби — каза Джордж.

— Той е тукашният знахар — добави Дос Сантос.

— Бих предпочел да ме наричате „шаман“, или „медицински управител“ — поправи ги с усмивка Мораби.

Примъкнах се към решетката и открих, че той е доста мършав, с приятен тен, гладко обръснат, а косата си е сплел на плитка, обгърнала като змия главата му. Имаше черни, събрани очи, високо чело и изпъкнала челюст, която надвисваше като козирка над Адамовата му ябълка. Носеше плетени сандали, чисто зелена сари и вратовръзка от дребни човешки кости. На ушите му се поклащаха масивни сребърни обеци като червеи.

— Английският ви е чудесен — похвалих го аз, — а и Мораби не е гръцко име.

— О, за Бога! — възкликна той, изобразявайки престорена изненада. — Ами че аз не съм от тук! Как можете да ме сбъркате с туземците!

— Прощавайте — рекох. — Едва сега забелязах, че сте твърде добре облечен.

Той се изкикоти.

— О, тези парцали ли… Просто се наметнах с нещо. Не, аз съм от Талер. Четох някои великолепни вдъхновяващи неща по въпроса за Завръщенството и реших да се върна тук и да помогна за възстановяването на Земната цивилизация.

— Така ли? И какво стана после?

— По това време Службата нямаше нужда от работна ръка, а и на Земята никой не кипеше от ентусиазъм. Ето защо реших да се заема с изследователска работа. Това място предлага великолепни условия за научни разработки.

— В каква област са изследванията ви?

— Имам две научни степени по културна антропология от Новохарвардския университет. Реших да изучавам някое горещо племе в естествената му среда — и след известни недоразумения тукашното се съгласи да ме приеме. Заех се също и да ги образовам. Не мина много време и те започнаха да ме боготворят. Много добре действа на егото. Постепенно започнах да губя интерес към моите изследвания и социалната работа. Ако сте чели „Сърцето на мрака“, сигурно ще разберете за какво говоря. Местните обичаи са толкова… толкова примитивни. Открих, че е далеч по-стимулиращо да участваш, отколкото да наблюдаваш. Нагърбих се със задачата да придам естетическа стойност на някой от най-разпространените обичаи. Така че, в края на краищата наистина започнах да ги образовам. Откакто съм тук, в начинанията им има далеч повече стил.

— Начинания ли? Какви начинания?

— Ами, например, преди да дойда те са били най-обикновени канибали. Също така, отношението им към пленниците преди да бъдат убити не се е отличавало с кой знае какъв финес. Ей такива дреболии, които всъщност са много важни. Ако бъдат направени както трябва, придават шик — нали разбирате за какво говоря? Имах такъв невероятно богат избор от обичаи, суеверия, табута — от толкова различни култури и региони — и всичко това тук, в ръцете ми. — Той разтвори пръсти. — Всеки човек, дори получовекът, горещият — е същество привързано към ритуала, а аз познавам толкова интересни ритуали. Така че използвах тези познания и сега заемам пост, свързан с огромни почести и уважение.

— И защо ни разказвате всичко това? — попитах.

— Скучничко ни беше напоследък — оплака се той — и туземците започнаха да стават неспокойни. Това ме накара да мисля, че е дошло време за поредната церемония. Говорих с Прокруст, бойния вожд и му предложих да ни залови нови пленници. Струва ми се на страница 577 от съкратеното издание на „Златният клон“ се казва така: „Толалаките, прочутите ловци на глави от Централен Целебес, пият кръвта и ядат мозъка на своите жертви, защото вярват, че така ще станат по-храбри. Италоните от Филипинските острови пият кръвта на убитите си врагове и ядат част от тила и червата им сурови за да подхранват храбростта си.“ Е добре, тук разполагаме с езика на поет, кръвта на двама много изтъкнати войни, мозъка на един наистина прочут учен, черния дроб на ревностен политик и загадъчно-оцветената плът на вегианец — и всичко това събрано в тази стая. Бих казал, наистина безценен товар.

— Мисля, че бяхте пределно прям и откровен — похвалих го аз. — Ами жените?

— О, за тях сме организирали продължителен разплодителен период, увенчан накрая със също така продължително жертвоприношение.

— Разбирам.

— … всичко това в случай, че не ви позволим да си продължите по пътя без да ви докоснем с пръст.

— Аха?

— Да. Прокруст обича да предоставя на пленниците възможност да премерят сили с предварително определен стандарт, да бъдат изпитани и евентуално да изкупят вината си. В този смисъл той е искрено вярващ християнин.

— И верен на името си, предполагам^[1]?

В това време към нас се приближи Хасан и втренчи поглед в Мораби.

— О, добре, много добре — кимаше Мораби. — Наистина съжалявам, че няма да останете дълго тук. Имате дори чувство за хумор. Повечето коритяни са лишени от този прекрасен дар на боговете. Току-виж съм започнал да ви харесвам…

— Не се притеснявайте. По-добре ми разкажете за изкуплението.

— Да. Ние сме пазители на Мъртвеца. Той е най-интересното ми творение. Уверен съм, че един от двама ви ще има възможност да го оцени по време на кратката среща, която му предстои. — Той премести поглед от Хасан към мен и обратно.

— Чух за него — рекох. — Но разкажете по-подробно.

— Тази вечер ще бъдете призовани да изберете най-достойния сред вас, който да си премери силите с него.

— Що за стока е той?

— Вампир.

— Глупости. Какъв е в действителност?

— Той е истински вампир. Ще видите.

— Добре, щом настоявате. Той е вампир и един от нас трябва да се бие с него. Как?

— Кеч-ес-кеч-кан, с голи ръце — а той е много труден за хващане. Застава на място и чака. Освен това е гладен и жаден, бедният.

— И ако бъде победен, ще освободите ли пленниците?

— Такова е правилото, написано от мен още преди шестнадесет или седемнадесет години. Разбира се, досега не сме имали подобен случай…

— Разбирам. Опитвате се да ми кажете, че е много силен.

— По-скоро непобедим. И това е най-забавното. В противен случай каква церемония щеше да се получи? Обикновено предсказвам как ще протече битката още преди да е започнала. После моите хора се подреждат за да зяпат. Предначертаният изход само укрепва вярата им в съдбата и моите тесни връзки с механизмите, които я движат.

Хасан погледна към мен.

— Какво означава това, Караги?

— Че всичко е предрешено — рекох му аз.

— Напротив — възрази Мораби, — не е. А и не трябва да бъде. Има една стара поговорка, още от времето преди войната, свързана с един античен спорт, която гласи: Никога не залагай срещу проклетите янки, или ще загубиш. Мъртвецът е непобедим, защото по рождение притежава изключителни способности, върху усъвършенстването на които поработих и аз. Вечерял е с толкова много герои, че силата му е като аритметичен сбор от техните сили. Знае го всеки, който е чел Фрейзър.

Той се прозя и прикри устата си с пернатия жезъл.

— Ще отскоча за малко до района на скарата да проверя как върви посипването на жарта със свещени клони. Гледайте до довечера да сте готови с избраника. Приятен ден.

— Дано се спънеш и си счупиш врата.

Той се засмя и излезе от бараката.

* * *

Свиках останалите на съвещание.

— И така — започнах — те си имат някакъв чудат горещ, когото наричат Мъртвецът и който според тях е непобедим. Смятам да си премеря тази нощ силите с него. Според обичая ако съумея да го надвия, те са длъжни да ни освободят, но лично аз не съм склонен да вярвам на думата на Мораби. Ето защо трябва да подготвим план за бягство, в противен случай до един ще ни поднесат за вечеря… Фил, помниш ли пътя за Волос?

— Мисля, че да. Доста време измина… Къде точно сме сега?

— Ако това може да ви бъде от помощ — намеси се Миштиго, застанал до прозореца, — аз виждам сияние. Обагрено е в цвят, за който няма точна дума във вашия език и е в тази посока. — Той вдигна ръка. — Забелязал съм, че сияния със същия цвят има в непосредствена близост до места, заразени с радиоактивни материали, стига атмосферата над тях да е достатъчно плътна. В случая сиянието е разпростряно над доста широка територия.

Приближих прозореца и погледнах в посоката, която сочеше.

— Това трябва да е Горещата зона — казах. — Ако наистина е така, значи са ни отвели нагоре покрай брега, което е добре. Някой от вас да е бил в съзнание, докато ни преместваха?

Никой не отговори.

— Както и да е. В такъв случай ще действаме въз основа на предположението, че това наистина е Горещата зона и че сме съвсем близо до нея. Пътят към Волос трябва да е в обратната посока. Сега е късен следобед и слънцето е от отсамната страна на бараката — хванете ли пътя, продължавате с гръб към залеза. Разстоянието е не повече от двадесет и пет километра.

— Те ще ни проследят — промърмори Дос Сантос.

— Имат коне — подхвърли Хасан.

— Какво?

— Нагоре по улицата, в заграденото място. Не се вижда заради онази колиба. Зърнах три коня, но може да има и още. Не изглеждат кой знае колко силни.

— Всички ли можете да яздите? — попитах.

— Никога не съм яздил кон — отвърна Миштиго, — но мисля, че тридата е нещо подобно. А трида съм яздил.

Всички останали бяха яздили коне.

— Значи тази нощ — продължих. — Ако трябва ще се качите по двама на кон. В случай че се окажат повече, гледайте да разгоните останалите. Ще се промъкнете в заграденото място докато се бия с Мъртвеца. Ако ви попадне оръжие, взимайте. Фил, ще ги отведеш в Макриница. Навсякъде ще споменаваш името „Коронес“. Хората ще ви помагат и пазят.

— Съжалявам — намеси се Дос Сантос, — но плана ти не го бива.

— Ако имаш по-добър, готов съм да го чуя.

— Първо — продължи той, — мисля, че не можем да разчитаме на господин Грабер. Докато ти беше в безсъзнание, непрестанно се въртяхме все край него, защото беше много отпаднал и изпитваше ужасни болки. Джордж смята, че е получил сърдечен пристъп по време на нападението или малко след него. Ако положението му се влоши всички сме загубени. Което означава, че само ти можеш да ни изведеш от това място. И второ — ти не си единственият, способен да се сражава с тази екзотична заплаха. Хасан ще бъде първият човек, победил Мъртвецът.

— Не мога да искам това от него — възразих. — Дори и да победи, той ще бъде сам срещу цялата тази пасмина и със сигурност ще загине. А вие го наехте да убива, не да бъде убит.

— Аз ще се бия с него, Караги — заяви Хасан.

— Не си длъжен.

— Но аз искам.

— Как се чувстваш сега, Фил? — попитах аз.

— Добре, много по-добре. Мисля, че трябва да е било от стомаха. Не се безпокойте за мен.

— Смяташ ли, че можеш да стигнеш до Макриница на кон?

— Никакъв проблем. По-лесно ще е, отколкото да го ходя. Може да се каже, че съм бил роден на седло. Нали помниш?

— Да помни ли? — учуди се Дос Сантос. — Какво искате да кажете с това, господин Грабер? Как може Конрад да помни…

— Помни неговата прочута „Балада за седлото“ — прекъсна го Червената перука. — Та какво искаше да кажеш, Конрад?

— Само че аз командувам тук, благодаря ти. Аз издавам заповедите и аз реших да се бия с проклетия им вампир.

— Мисля, че в подобна ситуация трябва да сме малко по-демократични към въпроси на живот и смърт — каза тя. — Ти си се родил в тази страна. Колкото и да е добра паметта на Фил, ти си този, който трябва да ни отведе в безопасност. Освен това, ти не си наредил на Хасан да се бие, или да умре. Той направи своя избор доброволно.

— Аз ще убия Мъртвецът — заяви Хасан — и после ще ви последвам. Зная как да се крия от хората. Ще се движа по следите ви.

— Това е моя работа — не се предавах аз.

— Щом не можем да постигнем съгласие, да оставим избора на съдбата — вдигна ръце Хасан. — Ще хвърляме монета.

— Много добре. Взеха ли ни парите заедно с оръжията?

— Аз имам малко дребни — каза Елен.

— Хвърли една монета във въздуха.

Тя хвърли.

— „Ези“ — казах, преди да е тупнала на пода.

— „Тура“ — обяви тя.

— Никой да не я пипа!

Наистина беше „тура“. За всеки случай погледнах и от другата страна, там си беше „ези“.

— Добре, Хасан, ти си късметлията — признах. — Току-що спечели комплект „направи си сам герой“ заедно с чудовището. Желая ти успех.

Той сви рамене.

— Така е писано.

След това седна, опрял гръб в стената, извади сгъваем нож от подметката на сандала си и се зае да си чисти ноктите с острието. Хасан беше много изряден убиец. Сигурно на това ги учат в училището за убийци.

Слънцето се спускаше бавно на запад. Ето че Мораби се появи отново, придружен от многочислена група коритяни-мечоносци.

— Часът удари — произнесе тържествено той. — Избрахте ли представител?

— Хасан ще се бие с него — рекох аз.

— Много добре. Да тръгваме тогава. Моля, не предприемайте каквито и да било глупави опити. Ще ми е неприятно, ако трябва да извадя повредена стока на празненството.

Заобиколени от святкащи мечове ние напуснахме задушливата барака и поехме нагоре по улицата, покрай заграденото място. Вътре имаше осем коне, свели глави към тревата. Дори в отслабващата светлина можех да видя, че никак не ги бива. Хълбоците им бяха покрити с рани, а телата им доста измършавели. Останалите също погледнаха към тях, докато минавахме.

Селото се състоеше от тридесетина бараки, подобни на онази, в която ни бяха затворили. Пътят под краката ни беше прашен, покрит с чакъл и острозъби камъни. Миришеше на пот, урина, дим и развалени плодове.

Изминахме около осемдесет метра и свърнахме вляво. Улицата свърши, а ние продължихме надолу към просторен, заграден двор. Една тлъста и плешива жена с огромни гърди и лице, което наподобяваше вулканична площадка от разнородни злокачествени образувания, се грижеше за току-що запаления огън под широката скара, за чието предназначение можехме само да изброяваме от ужасяващи по-ужасяващи догадки. Когато я наближихме тя млясна звучно с уста.

Дълги, заострени пръти бяха подредени на земята до нея…

Още по-нататък земята бе изравнена като площадка за надбягвания. В единия край на арената се издигаше масивно тропическо дърво, адаптирало се по някакъв начин към местния климат, а покрай оградата бяха забити пламтящи факли. В другия край бе построена най-голямата барака в селото. Беше поне пет метра висока и десетина по дължина. Цялата боядисана в червено и покрита с Пенсилвански шестоъгълни знаци. Предната стена всъщност представляваше огромна, плъзгаща се врата. Двама тежковъоръжени коритяни стояха на пост при тази врата.

Слънцето беше като тъничко резенче портокал на хоризонта. Мораби пресече тържествено арената и приближи дървото.

Между осемдесет и сто зрители бяха заобиколили арената пред и зад редицата от факли.

Мораби посочи с ръка червената барака.

— Харесва ли ви къщичката ми? — попита той.

— Чудесна е — отвърнах.

— Имам си и съквартирант, но той денем спи. Скоро ще се срещнете с него.

Стигнахме подножието на голямото дърво и Мораби ни остави, заобиколени от стражата. После застана в средата на арената и се обърна на гръцки към коритяните.

Бяхме се уговорили да изчакаме докато битката наближи края си, какъвто и да е той, а диваците са обхванати от възбуда и съсредоточени в изхода, преди да направим пробива. Жените избутахме в средата на групата, а аз се промъкнах от лявата на страна на най-близкия мечоносец, с когото бях намислил да започна. Жалко, че се намирахме в далечния край на арената. За да стигнем конете, налагаше се да минем покрай мястото със скарата.

— … и тогава, в тази нощ — говореше междувременно Мораби — Мъртвецът възкръснал, сграбчил този могъщ войн, Хасан, натрошил му костите и го захвърлил на мястото на празненството. После убил своя прочут враг, изпил кръвта, която шуртяла от гърлото му и погълнал черния му дроб, суров и димящ в нощния въздух. Всичко това извършил през тази нощ. Могъща е силата му.

— Могъща, о могъща! — повтори множеството и отнякъде се разнесоха удари на тъпан.

— Сега ще го призовем да възкръсне отново…

Тълпата нададе радостни възгласи.

— Да възкръсне!

— Да възкръсне!

— Да възкръсне!

— Аве!

— Аве!

— Остри бели зъби…

— Остри бели зъби!

— Бяла, бяла кожа…

— Бяла, бяла кожа!

— Ръце като трошачки!

— Ръце като трошачки…

— Ръце като трошачки!

— Уста, която лочи…

— Уста, която лочи!

— Кръвта на живота!

— Кръвта на живота!

— Велико е нашето племе!

— Велико е нашето племе!

— Велик е Мъртвецът!

— Велик е Мъртвецът!

— Велик е Мъртвецът!

— ВЕЛИК Е МЪРТВЕЦЪТ!

Последното го изкрещяха всички. Гърла човешки, получовешки и нечовешки повтаряха молебствието, което ечеше като огромна приливна вълна. Нашата стража също се дереше. Миштиго беше запушил чувствителните си уши, а на лицето му беше изписано мъчително изражение. И моята глава звънтеше. Дос Сантос се прекръсти, а един от пазачите го забеляза и размаха заплашително меча. Дос само сви рамене и му обърна презрително гръб.

Мораби приближи червената барака и удари три пъти с юмрук по вратата.

Един от пазачите хвана дръжката и я бутна встрани.

Вътре беше паркирана огромна черна катафалка, заобиколена от черепи на хора и животни. В катафалката имаше масивен ковчег от черно лъскаво дърво, декориран с гърчещи се златисти линии.

По заповед на Мораби пазачите вдигнаха капака на ковчега.

Следващите двадесет минути Мораби се занимаваше да поставя инжекции на онова, което лежеше в ковчега. Движенията му бяха преднамерено бавни, тържествени. Един от пазачите остави меча и се зае да му помага. Тъпанджиите поддържаха напрежението с равномерно потропване. Тълпата мълчеше, затаила дъх.

После Мораби се обърна.

— Сега Мъртвецът ще възкръсне — обяви той.

— Възкръсне — повтори тълпата.

— Ето го, изправя се, за да приеме жертвоприношението.

— Ето го, изправя се…

— Изправи се, Мъртвецо — извика той като се обърна към катафалката.

И той се изправи.

Изправяше се и се изправяше.

Все по-нагоре.

Защото беше голям.

Огромен, дебел.

Велик наистина беше Мъртвецът.

Сигурно тежеше 120 килограма.

Седна в ковчега и започна да се оглежда наоколо. Почеса се по гърдите, под мишниците, по врата, в слабините. Накрая излезе от дървения сандък и се изправи до Мораби, който изглеждаше като джудже пред него.

Носеше само набедрена превръзка и огромни сандали от козя кожа.

Кожата му беше бяла, мъртвешки бяла, като коремче на риба, като луната… като смъртта.

— Албинос — обяви Джордж и гласът му отекна в нощта.

Мораби се огледа и на лицето му се появи усмивка. Той хвана Мъртвеца за подпухналата ръка и го поведе към средата на арената. Докато минаваха край пламтящите факли Мъртвецът се задърпа. Използвах светлината за да разгледам изражението на лицето му.

— В това лице няма и капчица разум — произнесе Червената перука сякаш прочела мислите ми.

— Някой вижда ли очите му? — попита Джордж като примижа.

— Да — розови са.

— А да виждате случайно полулунна гънка?

— Мм… аха.

— Така. Значи е монголоид — предполагам, че е идиот и тъкмо по тази причина Мораби се справя толкова лесно с него. Погледнете зъбите му. Някои имат пломби.

Погледнах. Чудовището се хилеше, привлечено от цвета на червената перука. Дълги, остри, щръкнали навън зъби.

— Това, че е албинос обяснява напълно нощната му активност, за която говореше Мораби. Вижте! Не може да понася светлината! Той е свръхчувствителен към всякакъв вид лъчиста енергия.

— Нещо по въпроса за диетичните му навици?

— Вероятно придобити в процеса на обучението. Кръвопийството е често разпространено явление сред примитивните народи. Казаците го прилагали чак до края на двайсети век, също и тодасите. Не видяхте ли раните по хълбоците на конете, които пасяха в ограденото място. Кръвта е хранителна субстанция, стига да успеете да я задържите в стомаха си, а сигурен съм, че Мораби е регулирал диетичния режим на чудовището още от най-ранно детство. Така че той наистина е вампир — бил е отгледан да стане такъв.

— Мъртвецът възкръсна — произнесе Мораби.

— Мъртвецът възкръсна — повтори тълпата.

— Велик е Мъртвецът!

— Велик е Мъртвецът.

Той пусна бялата подпухнала като на труп ръка и се приближи до нас, оставяйки първия истински вампир, който познавахме, да се хили на тълпата от средата на арената.

— Велик е Мъртвецът — повтори Мораби, когато застана пред нас. — Наистина е величествен, не смятате ли?

— Какво си направил с бедното същество? — попита го Червената перука.

— Нищо особено — отвърна скромно Мораби. — Природата го беше надарила достатъчно.

— А какви бяха тези инжекции, дето му ги направи? — намеси се Джордж.

— О, просто инжектирам новокаин в центровете на болка преди да започна схватката. Липсата на болезнена реакция е неразделна част от облика му на непобедим. Освен това му поставих двойна доза хормони. Напоследък взе да напълнява и стана малко муден. Това ще компенсира.

— Говориш за него сякаш е някаква медицинска играчка — каза Даяна.

— Точно такъв е. Непобедима играчка. И безценна. Ей, Хасан. Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Хасан, свали си палтенцето и елека и ги подаде на Елен.

После се приближи с гъвкава походка към центъра на арената като помръдваше лекичко с пръсти. На плещите му изпъкваха буци от невероятно големи мускули. Озарена от блясъците на факлите брадата му се обагри в кървавочервено и аз си припомних онази вечер в хунфора, когато се опитваше да удуши невидимия си противник и мама Джули ми беше казала: „Твоят приятел е обладан от Енджелсу“ и „Енджелсу е бог на смъртта и винаги когато ни посещава, тя го следва“.

— Велик е войнът, Хасан — обяви Мораби като ни обърна гръб.

— Велик е войнът, Хасан — повтори тълпата.

— Силата му е сила на много.

— Силата му е сила на много — повтори тълпата.

— Но по-велик е Мъртвецът.

— Но по-велик е Мъртвецът.

— Той ще го прекърши, а тялото му ще запрати надалече.

— Той ще го прекърши…

— Ще изяде черния му дроб.

— Ще изяде черния му дроб.

— Ще изпие кръвта от гърлото му.

— Ще изпие кръвта от гърлото му.

— Могъща е силата му.

— Могъща е силата му.

— Велик е Мъртвецът!

— Велик е Мъртвецът!

— Тази нощ — произнесе с равен глас Хасан — той наистина ще стане мъртвец.

— Мъртвецо! — изкрещя Мораби, когато Хасан застана пред бялата грамада. — Пренасям ти в жертва този човек на име Хасан!

И тогава Мораби разчисти пътя между двамата и даде знак на стражата да ни избута встрани.

Идиотът се захили още по-сърдечно и бавно протегна ръка към Хасан.

— Бисмалах^[2] — рече Хасан, престори се, че ще отскочи встрани, но вместо това приклекна и се завъртя.

Кракът му се стрелна напред като снаряд и тясната част на твърдата подметка попадна точно в челюстта на Мъртвеца.

Бялата като януарски сняг глава се отдръпна само няколко сантиметра.

И продължаваше да се хили…

После двете огромни ръце се завъртяха напред и сграбчиха Хасан под мишниците. Хасан вкопчи ръце в раменете му, оставяйки кървави дири по кожата докато пръстите му се плъзгаха нагоре.

Тълпата нададе пронизителен рев при вида на кръвта. Изглежда миризмата й възбуди дори идиота. Или това, или крясъците.

Защото той вдигна Хасан на около половин метър над земята и се затича с него.

На пътя им стърчеше огромното дърво и главата на Хасан се разтърси при удара с него.

Мъртвецът го блъсна с тяло, отстъпи бавно назад, разтърси глава и започна да го удря.

Това беше жесток бой. Направо го смазваше с огромните си, чудовищни юмруци.

Хасан вдигна ръце пред лицето си и скри корема си с лакти.

А Мъртвецът продължаваше да млати по лицето и страните му. Ръцете му се вдигаха и стоварваха все така неуморно.

И нито за миг не спираше да се хили.

Най-сетне ръцете на Хасан увиснаха и той се опита да ги задържи пред стомаха.

… А от ъгълчетата на устата му се стичаше кръв.

Непобедимата играчка продължаваше да се забавлява.

И тогава, някъде от далеч, от самото сърце на нощта, толкова далеч, че само аз можех да го чуя, долетя един глас, който познавах.

Това беше страшният ловен рев на моя цербер, Бортан.

По някаква случайност беше попаднал на дирите ми и сега се носеше право към нас, подскачайки пъргаво като коза, препускайки като кон, припкайки като вълните на бърза река, с черно-кафеникава козина, светещи в мрака очи и зъби като трион.

Никога не се уморяваше да тича, моят Бортан.

Такива като него по рождение не познават страха, отдадени на лова и обречени на смъртта.

Моят цербер идваше и нищо на този свят не можеше да го спре от избрания път.

Но беше далече, толкова далече, някъде в сърцето на нощта…

Тълпата отново започна да крещи. Хасан не можеше да издържи повече. Никой на негово място не би могъл.

С крайчеца на окото (кафявото) забелязах, че Елен вдига ръка.

Размаха я съвсем леко, сякаш беше хвърлила нещо…

Останалото се случи две секунди по-късно.

Неволно отклоних очи от внезапно блесналата, пламтяща точка, която продължаваше да расте и да пращи съвсем близо до идиота.

Мъртвецът извика и размаха ръце.

Доброто старо правило номер 237.1 (въведено от мен), което гласеше:

„Всеки екскурзовод и всеки член на групата е длъжен да носи по време на обиколката не по-малко от три магнезиеви сигнални ракети.“

Сега на Елен й бяха останали само две. Благословена да е.

Идиотът престана да удря Хасан.

Опита се да ритне ракетата встрани. Изпищя. Отново се опита да я ритне. Прикри очите си. Претърколи се на земята.

А Хасан гледаше, окървавен, задъхан…

Ракетата пламтеше, Мъртвецът продължаваше да крещи…

И тогава Хасан се раздвижи.

Протегна ръка и докосна дебелите лиани, които се спускаха над него.

Дръпна една от тях. Напрегна мишци.

Лианата се скъса.

Движенията му бяха малко по-уверени, докато увиваше двата й края около пръстите си.

Ракетата премигна, после отново се разгоря… Той коленичи зад Мъртвеца и с ловко движение уви лианата около шията му.

Ракетата премигна отново.

Той стегна примката.

Мъртвецът опита да се изправи.

Хасан затегна още по-здраво примката.

Идиотът го сграбчи за китките.

Огромните мускули върху плещите на Хасан израснаха в планински вериги. Кръв и пот се лееше по лицето му.

Мъртвецът се изправи, повдигайки Хасан със себе си.

Примката продължаваше да се стяга.

Лицето на идиота вече не беше бяло, от устата му се чуваше гъгнене, а вените на челото и врата му бяха изпъкнали като въжета.

Също както аз бях вдигнал голема, така Мъртвецът вдигна във въздуха Хасан, а лианата продължаваше да се впива в плътта му.

Тълпата беше подела някаква монотонна песен. Тъпаните, достигнали предела на своето трескаво темпо, продължаваха да удрят без да забавят за миг. И тогава, все още отдалече, се разнесе познатият вой.

Ракетата почти беше изгаснала.

Мъртвецът се люшна.

… а после, в мига, когато по тялото му преминаха страшни конвулсии, той запрати Хасан на земята.

Изтръгната от пръстите на Хасан, лианата остана да виси около врата на чудовището.

Хасан приложи укеми^[3] и се претърколи на колене. Така и остана.

Мъртвецът пристъпи към него.

Този път коленете му се подгънаха.

Тялото му започна да се тресе. Той издаде клокочещ звук и стисна гърлото си с ръце. Лицето му потъмня. Мъртвецът се люшна и протегна ръка към дървото. Опря се на него, като дишаше тежко. Ето че въздухът започна да прониква в дробовете му на пресекулки. Ръката му се плъзна по кората на дървото и той внезапно се строполи.

Изправи се, но беше превит на две.

Хасан също скочи и взе парчето лиана от мястото, където беше паднало.

След това се приближи към идиота.

Този път нищо не беше в състояние да разкъса хватката му.

Мъртвецът падна и повече не се изправи.