Роджър Зелазни
Безсмъртният (5)

Глава 5

Нашата малка фелука се плъзгаше безшумно по трепкащата водна повърхност на канала, прокаран към великите колонади на Луксор. Миштиго седеше с гръб към мен. Зяпаше колоните и диктуваше бележките си с безстрастно изражение.

— Къде ще слезем на брега? — попита той.

— На около миля по-нататък. Мисля, че трябва да ви предупредя за боадилите.

— Зная какво е боадил. Нали ви казах, че съм изучавал вашия свят.

— Хъм. Едно е да четеш за тях…

— Аз съм виждал съм боадили. В зоологическата градина на Талер има четири екземпляра.

— … а друго е видиш танк с очите си.

— В компанията на Хасан и вашата ние сме като плаващ арсенал. Преброих три гранати на колана ви и четири на неговия.

— Гранатата е безполезна, когато боадилът е наблизо. Ако пък е далеч, може и да не го уцелите. Движат се много бързо.

Най-накрая се обърна.

— И какво използвате?

Пъхнах ръка в галабията (беше ми хрумнало да се облека според местните обичаи) и извадих оръжието, които винаги нося, когато обикалям по тези места.

Той го огледа.

— Какво е?

— Картечен пистолет. Зареден е с метацианидни куршуми — ударната сила достига един тон на квадратен сантиметър повърхност. Не е съвсем точен, но това не е необходимо. За модел е използвано едно оръжие от двадесети век, което се наричало шмайзер.

— Не ми изглежда удобен. Ще спре ли боадил?

— Ако имаме късмет. Имам още няколко в сандъка. Искате ли?

— Не, благодаря. — Той се замисли. — Добре, разкажете ми за боадилите. Май наистина не им обърнах внимание в зоологическата градина, а и всичките се бяха потопили под водата.

— Ами… Главата им е като на крокодилите, но по-голяма. На дължина достигат десет-дванадесет метра. Способни са да се свиват на кълбо, от което стърчи само зейнала паст с редове от остри зъби. Еднакво бързи както на сушата, така и във водата — имат и безброй малки крачета от двете страни на…

— Колко крака? — прекъсна ме той.

— Хъм. Да ви кажа честно, никога не съм ги броил. Само за миг. — Ей, Джордж — обърнах се аз към мястото, където видният земен биолог се търкаляше под сянката на широкото платно. — Колко крака има боадилът?

— А? — той завъртя глава към нас.

— Попитах: Колко крака има боадилът?

Той се изправи, протегна се леко и се приближи до нас.

— Боадилите — поде, като зарови пръст в ухото си и взе да човърка нещо вътре — са от клас „земноводни“, макар все още да се спори по този въпрос. Но дали са от разред „крокодили“, подразред „собствен“, или са от разред „люспести“, семейство „неопода“ — както един мой талерски колега предлага полу на шега — това все още не знаем със сигурност. Лично аз винаги съм ги оприличавал на мезозойските фитозаври, както са ги рисували художниците във времето преди Тридневната война, само че с по-голям брой крака и по-едър ръст. Все пак мисля, че са най-близо до крокодилите.

Той се облегна на перилата и зарея поглед в трепкащата вода.

Едва сега разбрах, че е приключил с изказването.

— Та колко крака имат? — попитах отново.

— А? Крака? Никога не съм ги броил. Ако имаме късмет, може и да ни се отдаде случай. Наоколо е пълно с боадили. Имах един малък, но не изкара дълго.

— Какво стана с него? — попита Миштиго.

— Изяде го мегаптицечовката.

— Мегаптицечовка?

— Като обикновената птицечовка, но триметрова и с големи остри зъби — обясних му аз. — Досега са ги срещали не повече от три-четири пъти. Живеят в Австралия. Нашата я заловихме по щастлива случайност. Няма да просъществуват дълго — става дума като вид. За разлика от боадилите. Те са всеядни млекопитаещи и яйцата им са лесна плячка за хищниците. Може би са случайно явление.

— Може би — съгласи се Джордж и закима мъдро. — А може би не.

Миштиго поклати озадачено глава.

Междувременно Хасан беше разглобил частично своя робот-голем — Ролем — и се ровеше в контролното табло. Елен се беше отказала от рисуването със синтакварели и се печеше на слънце. Червената перука и Дос Сантос заговорничеха в другия край на лодката. Тези двамата никога не се срещат случайно, винаги по назначение. Фелуката продължаваше да се плъзга по блестящата водна повърхност на канала, достигащ чак до великите колонади на Луксор и аз реших, че вече е време да спрем на брега и да се разходим сред гробниците и полуразрушените храмове.

* * *

Следващите шест дни преминаха без особени премеждия, макар изпълнени с движение и една особена грозновата красота — каквато притежаваха цветята, когато цветчетата им са разцъфнали, а венчелистчетата вече показват първите признаци на загниване. Ето как…

Миштиго със сигурност беше интервюирал всички каменни барелефи, които се виждаха в радиус от четири мили около Пътя за Карнак. Както на дневна светлина, така и под сиянието на фенерите, ние обикаляхме сред руините, всявахме ужас в редиците от прилепи, плъхове и змии и през цялото време слушахме монотонните вегиански бележки, отправени към джобния секретар. Нощем вдигахме лагер сред дюните, опъвахме двестаметрови предупредителна мрежа и поставяхме двама часовои. Боадилите са студенокръвни, а нощите тук са хладни. Така че нямаше кой знае каква външна заплаха.

Палехме огромни лагерни огньове, които озаряваха околността, защото вегианците обичат примитивната атмосфера. Скутерите ни чакаха далеч на юг. Бяхме ги оставили на едно тайно място, под охрана, а фелуката взехме под наем за пътуването — което съвпадаше досущ с пътешествието на Царя-Бог от Карнак до Луксор. Така пожела Миштиго. Нощем Хасан се упражняваше със своя есегай^[1], който бе купил от един грамаден нубиец срещу честта да се побори няколко часа с неговия неуморен голем.

Що се отнася до голема — той беше сериозен противник. Хасан го беше програмирал с два пъти по-голяма от средностатистическата човешка сила и беше ускорил рефлексите му с петдесет процента. „Паметта“ му съдържаше няколкостотин хватки, а регулаторът му теоретически го предпазваше от възможността да убие или осакати своя опонент — всичко това с помощта на серия от електрохимически аферентни нервни аналози, позволяващи му да определя силата на прилагания натиск с точност до грам на милиметър, за да не счупи кост, или да скъса сухожилие. Беше висок точно метър и шейсет и тежеше сто и двадесет килограма; произведен на Бакаб, големът беше доста скъп, на външен вид приличаше на кукла, с карикатурни черти на лицето и мозък, разположен някъде под пъпа — ако големите въобще имат пъп — за да бъде предпазен от юмручни удари и сътресения. Но въпреки изброеното досега са се случвали и неприятни инциденти. Не един и двама смелчаци са загивали в ръцете на тези зловещи кукли, когато мозъкът им по някаква неясна причина започва да функционира в бясно темпо, или просто защото техните органични опоненти са се подхлъзвали, препъвали или дръпнали, осъществявайки по този начин последните няколко грама натиск, отвъд фаталната граница. Преди години аз също си бях взел голем, програмиран за боксиране. Прекарвах с него петнадесетина минути всеки следобед. Дори бях започнал да го възприемам като личност. После един ден той ме ядоса и аз го блъсках близо час, докато накрая му откъснах главата. Дори след това гадната машина продължаваше да се боксира и едва тогава престанах да мисля за него, като за приятелски настроен спаринг-партньор. Знаете ли, човек се чувства странно, когато се боксира с обезглавен голем. Почти като да се събудиш от приятен сън и да откриеш, че до леглото те дебне кошмарно видение. Големът не „вижда“ партньора си с тези две облещени стъклени очи, той го следи с помощта на пиезоелектричен радар, както и вградени под повърхността датчици. И все пак, разбитите илюзии винаги разочароват. Върнах го и повече не поисках друг. Продадох го на един търговец на камили за доста добра цена. Не зная дали му е поставил обратно главата. Търговецът беше турчин, така че никой не го е грижа.

Както и да е — та значи, Хасан се счепкваше с голема, телата и на двамата блестяха от пот на светлината на лагерния огън, а ние седяхме наоколо, завити с одеяла, зяпахме схватката и прелитащите от време на време гигантски прилепи, които скриваха за кратко луната с крилете си. Така дойде и третата нощ, когато полудях.

Помня го така, както вие си спомняте нощен пейзаж, озарен от редките светкавици на лятна буря — като поредица от изолирани, окъпани в ослепително бяла светлина сцени…

След като разговарях близо час с Касандра, аз приключих разговора с обещанието да взема един скутер на идния ден и да прекарам следобеда и нощта с нея в Кос. Спомням си добре последните ни думи.

„Пази се, Константин. Сънувах лош сън.“

„Бабини деветини, Касандра. Лека нощ.“

Кой знае, може би сънят й е бил предизвикан от темпоралната шокова вълна, вдигната назад във времето от удара с магнитуд 9.6 по Рихтер?

С блеснали от възбуда очи Дос Сантос аплодираше шумно всеки път, когато Хасан запращаше Ролем на земята, разтърсвайки всичко наоколо. Последното сътресение обаче продължи далеч след като голема се изправи на крака и зае бойна позиция, движейки ръцете си като гърчещи се змии пред лицето на Хасан. А земята се тресеше и тресеше.

— Каква сила! Още я усещам! — възкликна Дос Сантос. — Оле!

— Това е сеизмична вибрация — каза Джордж. — Макар да не съм геолог…

— Земетресение! — извика жена му и изпусна непастьоризираната фурма, която подаваше на Миштиго.

Нямаше причини да бягаме, нито къде да отидем. Наблизо нямаше нищо, което да падне върху нас. Местността беше равнинна и съвсем гола. Така че останахме по местата си, само от време на време сеизмичните вълни ни подхвърляха и удряха един в друг. Пламъците описваха причудливи очертания.

Времето, за което беше програмиран Ролем изтече, той замръзна неподвижно, а Хасан дойде и седна между Джордж и мене. Сътресенията продължиха близо час, после постепенно затихнаха и се появяваха още няколко пъти през тази нощ. След първото и най-силното се свързахме с Порт. От там ни съобщиха, че епицентърът бил далеч на север от нас.

Но близо до едно друго място.

… в Средиземно море.

По-точно Егейско.

Призля ми.

Опитах да се свържа с Кос.

Нищо.

Моята Касандра, моята любима жена, моята принцеса… Къде ли е тя? Близо два часа се опитвах да узная. Сетне ни позвъниха от Порт.

Обаждаше се лично Лорел, не оператора.

— Уф… Конрад, не зная как да ти кажа… за онова, което се е случило…

— Продължавай — рекох — и спри след като свършиш.

— Преди около двадесет минути над вас е преминал наблюдателен спътник — чувах гласа му между пращенето от радиосмущенията. — Няколко Егейски острова липсват на снимките, които е излъчил…

— Не — казах аз.

— Опасявам се, че и Кос е бил сред тях.

— Не — повторих.

— Съжалявам — продължи той, — но такива са сведенията. Не зная какво друго да кажа…

— Това е достатъчно. Това е всичко. Това е. Дочуване. Ще разговаряме по-късно. Не! Мисля, че няма!

— Почакай! Конрад!

И тогава обезумях.

Край мен се носеха прилепи, освободени от оковите на дневната светлина. Замахнах с ръка и убих първия, който мина наблизо. Почаках няколко секунди и убих още един. После вдигнах някакъв тежък камък с две ръце и тъкмо се готвех да разбия приемника, когато Джордж постави ръка на рамото ми. Захвърлих камъка, отблъснах ръката му, завъртях се и го пернах с опакото на ръката през устата. Не зная какво стана с него, но когато за втори път понечих да вдигна камъка, чух зад гърба си стъпки. Отпуснах се на коляно, завъртях се и загребах в шепата си в пясък, готов да го запратя в очите на досадника. Зад мен бяха всички: Миштиго и Червената перука и Дос Сантос, Рамзес, Елен, двамата местни служители и Хасан — приближаваха се в група. Някой извика „Разпръснете се!“, когато видя лицето ми и те се разбягаха встрани.

И тогава край мен останаха само онези, които винаги съм ненавиждал — чувствах го. Виждах други лица, чувах други гласове. Всички, които някога съм познавал, мразил, жадувал да смачкам, се бяха събрали наоколо, възкръснали от огъня, и единственото, което виждах, беше блясъкът на зъбите им, защото лицата им бяха скрити в сянка, а зловещите усмивки се приближаваха неумолимо към мен, с незнайна заплаха в ръцете и измамни думи на уста. Хвърлих пясъка по тях, скочих и се втурнах в атака.

С рязък ъперкът повалих първия, после двамата египтяни ме сграбчиха за ръцете.

Освободих се от тях и забелязах с крайчеца на окото някакъв едър арабин с нещо като черно авокадо в ръка. Замахна с него към главата ми, а аз се наведох. Арабинът се люшна към мен, посрещнах го с юмруци в торса и стоварих такъв вулкан върху корема му, че той неочаквано седна. После двамата, които бях хвърлил встрани се появиха отново. Някъде отдалеч се разнесе женски писък, макар че не виждах жена наоколо.

Освободих дясната си ръка от нечия хватка и започнах да удрям с нея, човекът пред мен се строполи и мястото му беше заето от друг. Някаква синкава фигура запрати по мен камък, който ме удари в рамото и само ме подлуди повече. Вдигнах във въздуха нечие бясно ритащо тяло и го запратих към другите, а междувременно стоварих юмрука си върху някого. Целият се разтърсих от удара. Галабията ми беше разкъсана и изцапана, дръпнах я от себе си и я захвърлих.

Огледах се. Никой от околните не смееше да се доближи до мен и това не беше честно — не беше честно да спрат тъкмо тогава, когато жадувах да чувствам как костите им пукат в ръцете ми. Така че вдигнах човека, който лежеше в краката ми и отново го ударих в земята. После пак го вдигнах и тогава един от групата извика: „Ей, Карагьозис!“ и започна да ме обижда на гръцки. Оставих нещастника да падне на земята и се обърнах.

Там, близо до огъня — бяха двама, единият висок и брадат, другият нисък, набит, мускулест, плешив, изваян от някаква смес между маджун и кал.

— Моят приятел, каза, че ще ти счупи гръбнака, гръко! — извика високият, докато бърникаше нещо в гърба на другия.

Приближих се към тях и човекът от маджун и кал скочи към мен.

Повали ме, но аз се изправих веднага, подхванах го под мишниците и го хвърлих през хълбок. Но той възстанови равновесие със същата бързина, с каквато и аз, отново се нахвърли върху мен и успя да ме сграбчи с ръка за тила. Направих същото с него, но освен това го хванах за лакътя — и така замръзнахме, вкопчени един в друг, само дето той бе невероятно силен.

И тъй като беше силен, започнах да сменям захватите, опитвайки силата му. Беше също така и бърз, предугаждайки всяко мое движение почти в мига, когато си помислях за него.

Отблъснах ръцете му с рязък удар и отстъпих назад. Освободени от хватката, двамата започнахме да обикаляме в кръг, дебнейки за пролука в защитата на другия.

Държах ръцете си ниско, приведен напред за да съм на една височина с него. За един кратък миг ръцете ми се озоваха твърде близо до него и той реагира с бързина, каквато не бях предполагал, каквато не бях виждал никога преди, промуши се между тях и стисна тялото ми в желязна хватка, от което всичката пот рукна през порите ми, а аз едва не извиках от непоносимата болка.

Знаех, че няма да мине много време и ще ми скърши гръбнака, ако не предприема нещо.

Стиснах юмруци, опрях ги в корема му и натиснах. Хватката му се стегна още повече. Отстъпих крачка назад и увеличих натиска в юмруците. Плъзнах ръце нагоре между двама ни, опрях юмрука на дясната в дланта на лявата и се помъчих да ги използвам като лост, за да ни разделя. Пред очите ми плуваха черни кръгове, бъбреците ми горяха в адски огън. Стегнах всички мускули на гърба и раменете и почувствах как събраната в тях сила потича надолу през ръцете и достига юмруците и тогава ударих с тях право нагоре към небето и брадичката му се оказа на пътя им, но дори тя не можа да ги спре. Тялото му се претърколи назад.

Силата на удара бе толкова голяма, че всеки друг на негово място щеше да е със счупен врат. Но той скочи веднага и тогава разбрах, че не е някой простосмъртен борец, а едно от онези неродени от жена създания, които подобно на Антей са били откъснати направо от Земната утроба.

Стоварих ръце върху раменете му и той падна на колене. Стиснах го за шията, пристъпих отзад и опрях коляно в гърба му. Натисках с всичка сила, опитвайки се да го строша на две.

Но не можех. Той продължаваше и продължаваше да се извива, докато накрая главата му опря земята и вече нямаше накъде да натискам.

Никой не можеше да се прегъва по такъв начин, а ето, че той бе успял.

Дръпнах коляното назад, пуснах го и само след миг той отново се хвърли към мен.

Тогава реших да го удуша. Ръцете ми бяха по-дълги от неговите. Сграбчих го за гърлото и притиснах с палци мястото, където би трябвало да минава трахеята. Той обви ръцете ми с неговите и започна да ги тегли надолу. Продължих да стискам пръсти, очаквайки всеки миг лицето му да потъмнее и очите да изскочат навън. Лактите ми постепенно се свиха от натиска.

Неочаквано той стрелна ръцете си нагоре и също ме хвана за шията.

Така стояхме един срещу друг и се душахме. Само че той не можеше да бъде удушен.

Пръстите му бяха като остри шипове, впити в мускулите на шията ми. Почувствах, че лицето ми се налива с кръв. Слепоочията ми започнаха да пулсират.

Някъде отдалече се разнесе пронизителен вик:

— Спри го, Хасан! Не му позволявай да го направи!

Звучеше като гласа на Червената перука. Точно това име проблесна в мислите ми: Червената перука. Което означаваше, че Доналд Дос Сантос също е някъде наблизо. И тя каза „Хасан“, дума, за която също имах познато лице.

А всичко това значеше, че аз бях Конрад и се намирах в Египет, а безизразното лице срещу мен принадлежеше на бореца-голем, Ролем, създание, което можеше да се програмира с петорно по-голяма от нормалната човешка сила и вероятно тъкмо това бяха направили, машина, притежаваща рефлекси на подплашена котка и без съмнение ги беше употребявала в максималната им степен.

Само дето големът не беше програмиран да убива, дори по случайност, докато Ролем се бе опитал да го стори.

От което следваше, че регулаторът му е повреден.

Разтворих мъртвата хватка, осъзнал, че е безрезултатна, и поставих лявата си длан под десния му лакът. С другата ръка стиснах дясната му китка, после се наведох колкото може по-ниско, притиснах лакътя и същевременно дръпнах китката му.

Той изгуби равновесие, наклони се наляво, но аз не пуснах китката и така завъртях ръката му, че лакътят се огъна навън. Замахнах и нанесох саблен удар с острото на лявата си длан върху огънатата му лакътна става.

Нищо. Очакваният трясък от трошаща се кост въобще не последва. Ръката просто поддаде още малко и се изви под неестествен ъгъл.

Пуснах китката му и той се стовари на коляно. Миг по-късно скочи на крака, огънатата му ръка се изправи и зае нормална позиция.

Познавах добре начина на мислене на Хасан и предположих, че Ролем е бил нагласен за максимално продължително време — два часа. Което беше ужасно дълъг период, от гледна точка развитие на събитията.

По това време вече знаех кой съм и какво правя. Знаех също така какво може и не може един голем. Този беше предназначен за борба. Значи, не знаеше да се боксира.

Огледах се за миг, за да определя къде се намирам и къде беше започнало всичко. Палатката с приемника беше на петдесетина крачки зад мен.

Едва не ме довърши тогава. В частицата от секунда, през която бях отклонил вниманието си от него, той протегна ръце и обгърна шията ми. Сигурно щеше да ми строши врата, ако в този момент не беше започнало ново земетресение, доста силно, което ни хвърли на земята и аз използвах възможността да се освободя от хватката му.

Скочих на крака още докато земята се тресеше. Ролем вече ме очакваше, изправен, готов за схватка.

Бяхме като двама пияни моряци, които се биеха на подхвърлян от бурята кораб…

Той се хвърли пръв, а аз отстъпих.

Ударих го с юмрук в корема, докато се опитваше да ме сграбчи за ръката и веднага отскочих встрани.

Той ме последва, а аз продължих да го обсипвам с удари. Моите навеждания за него бяха като четвъртото измерение за мен — просто не можеше да ги види. Продължаваше да настъпва, понасяйки с безразличие ударите ми, а аз на свой ред продължавах да отстъпвам към палатката, земята под краката ни все така се тресеше, жената издаваше протяжни писъци, чуваше се и някакво възторжено: „Оле!“, а аз удрях ли удрях точно под пъпа, надявайки се да му раздрусам здраво мозъка.

Още малко и стигнахме на мястото, откъдето всичко беше започнало и аз съзрях онова, което ми беше нужно — огромния камък, с който се бях опитал да разбия приемника. Направих лъжливо движения вляво, сграбчих го отстрани — за раменете и краката и го вдигнах високо над главата си.

Отстъпих назад, напрегнах мускули и го запратих върху камъка.

Ударът попадна право в корема.

Той понечи да се надигне, този път по-бавно от обичайното, аз го ритнах още три пъти в стомаха с острието на тежкия ортопедичен ботуш, а после го проследих с поглед докато се свличаше назад.

От корема му се чуваше някакво странно бръмчене.

Земята се разтърси отново. Ролем потрепери, изпъна тяло и единственият признак за движение беше потрепването на пръстите му. Продължаваха да се свиват и разпускат и кой знае защо ми напомняха за ръцете на Хасан през онази нощ в хунфора.

Обърнах се и видях, че цялата група се е строила наблизо. Миштиго и Елен и Дос Сантос с подпухнала буза, Червената перука, Джордж, Рамзес и Хасан и тримата покрити с прах египтяни. Пристъпих към тях, а те започнаха да отстъпват с уплашени лица. Но аз поклатих глава.

— Не, добре съм вече. Искам само да ме оставите насаме. Ще сляза до реката да се измия. — Направих седем крачки и тогава някой трябва да беше дръпнал щепсела, защото се строполих, всичко наоколо се завъртя и светът изтече в оточния канал.

* * *

Дните, които последваха, бяха като пепел, а нощите от желязо. Изтръгнатия от душата ми жизнен дух беше заровен далеч по-дълбоко от която и да било мумия, закопана под околните пясъци. Касандра, казват, че мъртвите забравяли мъртвите в дома на Хадес, но аз се надявах, че грешат. Положих всички усилия да завършим обиколката, въпреки че Лорел предложи да ме заменят с друг, за да се отдам на скръбта си.

Не можех.

Какво щях да правя? Да скитам из някое Старо място и да прося вода от минаващите туристи? Не. В подобен момент движението е абсолютно задължително, рано или късно то изпълва със съдържание празнината в нас. Ето защо продължих обиколката, насочвайки внимание към малките загадки, свързани с нея.

Първо разглобих Ролем и прегледах внимателно регулатора. Наистина беше счупен, но дали от мен, по време на боя, или от Хасан преди това, никой не можеше да определи. Ако беше дело на Хасан, значи той искаше смъртта ми. В такъв случай въпросът беше защо? Дали хората, които го бяха наели знаеха, че именно аз съм онзи Карагьозис? Ако е така, защо ще искат да убият основателя и първия секретар на тяхната партия — човекът, който се беше заклел да не позволи Земята да бъде продадена и превърната в място за забавление на разглезени синкави пришълци — поне докато е жив — и който беше организирал заговор за системно снижаване стойността на вегианските владения на Земята до пълното им премахване и дори бе стигнал до там, че да предприеме директна атака срещу офиса на талеряните в Мадагаскар — човекът, чийто идеали се бяха превърнали в идейна програма, макар в последно време за осъществяването й да се търсеха по-миролюбиви средства — защо ще им е нужно да погубят този човек?

Имаше две възможни обяснения — или Хасан беше предал партията си, или не знаеше кой съм.

Или пък действаше по чужда заповед.

Но чия бе тази заповед? И отново въпросът — защо?

Нямах отговор. Реших, че ще го намеря.

* * *

Първите съболезнования получих от Джордж.

— Съжалявам, Конрад — каза той като ме стисна лекичко за ръката, после седна на пясъка до мен и втренчи поглед в лицето ми.

Винаги се притесняваше, когато му се налагаше да изразява съчувствие. Усещах, че искаше точно сега да е някъде другаде. Човешките страсти за него свършваха на прага на собствената му лаборатория. Помня, когато направи аутопсия на последното живо куче на Земята. Четири години му чеса ушите, редовно му почистваше и решеше козината, слушаше го как лае и един ден го повика при себе си. Ролф — така се казваше кучето — дотича, захапал своята стара разпарцаливена кукла, с която винаги играеха на дърпане, после Джордж го прегърна, направи му инжекция, а след това го разпори. Искал да го изследва докато бил още млад. Все още държи скелета му в лабораторията си. Искаше също да отглежда собствените си деца — Марк, Дороти и Джим — в специално пригодени клетки, но всеки път Елен удряше ядно с крак по пода (туп! туп! туп!) в израз на майчина привързаност и успяваше да ги задържи далеч от него поне през първия месец след раждането, което беше достатъчно, за да се провалят надеждите на Джордж да поработи върху условните им рефлекси. Така че, не можех да си го представя в ролята на човек, който жадува да ме нагласи в дървен спален чувал от онези, които се заравят в земята. Ако наистина желаеше да ме убие, щеше да прибегне до някой рафиниран, бърз и екзотичен метод — като например отрова от Дивбански заек. Но не, сигурен бях, че въобще не го интересувам.

За разлика от него, Елен беше способна на силни чувства, но в живота бе като механична кукла. Винаги, когато се готвеше да извърши нещо, пружината се оказваше развита и докато я навие отново, интересът й заминаваше в нова посока. През онази вечер в Порт беше готова да ме удуши, но сега вече сигурно бе забравила напълно инцидента. Нейните съболезнования прозвучаха ето така:

— Конрад, направо нямаш представа колко съжалявам! Наистина. Макар никога да не съм я виждала, зная как се чувстваш — и така нататък и така нататък, все в същия тон. Не се съмнявах, че вярва в това, което казва и й благодарих.

После се появи Хасан и застана до мен, докато гледах вълните на внезапно помътнелия и пълноводен Нил. Постоя малко, сетне каза:

— Сърцето ти скърби, заради любимата, която вече не е между живите. Думите едва ли ще облекчат болката, а и писаното си остава писано. Искам само да знаеш, че аз също скърбя с теб. — След тези думи той се надигна, постоя още малко и накрая си тръгна.

Не намирах постъпката му за странна. Той беше от онези хора, които винаги действаха праволинейно и казваха, каквото им е на сърцето. Не таеше към никого злоба, нито омраза, никога не убиваше просто заради удоволствието. Нямаше личен мотив да убие и мен. Сигурен бях, че съболезнованията му са искрени. Дори и да бях неговата следваща жертва — едното нямаше нищо общо с другото. Един истински професионалист може да си позволи известна емоционална обвързаност между себе си и своята поредна задача.

Единствен Миштиго не изрази съчувствие. Това щеше да е в разрез с натурата му. За вегианците смъртта е повод за веселие. В духовна плоскост тя означава сагл — завършване — иначе казано раздробяването на душата на множество частици, които се разпиляват във всички посоки за да се слеят с великия универсален оргазъм, а в материална тя се олицетворява от ансакундабад’т — церемониалната ревизия на личното имущество на починалия, прочитане на неговото предсмъртно желание за разпределение и разделяне на неговото богатство, придружено от празненство, песни и пиене.

Дос Сантос ми каза:

— Съжалявам, че трябваше да се случи точно с теб, приятелю. Да загубиш жената, която си избрал е като да загубиш кръвта във вените си. Велика е твоята печал и нищо не е в състояние да те утеши. Все едно да гасиш огън, който не загасва, а това е мъчително и болезнено нещо… Смъртта е грозна и страшна — заключи след кратка пауза той и преглътна с навлажнени очи — защото независимо дали си циганин, евреин, мавър или какъвто и да било там, загубата си е загуба и може да бъде оправдана само на някое от онези спиритични нива, които за мен са непостижими.

После до мен застана Червената перука и промълви:

— Ужасно… съжалявам. Нищо друго не мога да кажа, освен че… съжалявам.

Кимнах.

— Благодаря.

— Искам да те попитам нещо. Не сега, обаче. По-късно.

— Естествено — рекох аз и след като всички си тръгнаха отново зареях поглед в реката. Мислех за последните двама. Изглеждаха точно толкова опечалени, колкото и останалите, макар да бяха забъркани по някакъв начин в оная история с голема. Почти бях сигурен, че именно Даяна бе изпищяла, когато Ролем ме душеше, настоявайки Хасан да го спре. В такъв случай, от заподозрените оставаше само Дон, а вече бях установил, че той не предприемаше нищо без предварително да се посъветва с нея.

Което не оставяше никой.

Като прибавим липсата на реален мотив за убийство…

И възможността да е само случаен инцидент…

Само че…

Само че не ме напускаше усещането, че някой иска да се отърве от мен. Знаех, че Хасан не би се поколебал, ако му предложат две поръчки едновременно, пък било и за различни клиенти, стига да нямаше конфликт на интересите.

Странно, но всичко това ме караше да се чувствам малко по-добре.

Сега поне имах някаква цел в живота.

Нищо на този свят не може да те накара да заобичаш живота повече от факта, че някой е намислил да ти го отнеме. Трябва да го открия, да разбера защо и да го спра.