Роджър Зелазни
Безсмъртният (2)

Глава 2

Просторната зала буквално гъмжеше от гости, грамадната тропическа луна засенчваше дори осветлението и причината, поради която най-сетне забелязах всичко това бе, че успях да измъкна Елен Емет на терасата, а вратата зад нас остана широко разтворена.

— Върна се значи от оня свят — посрещна ме тя със закачлива усмивка. — Нямаше те повече от година и единствената вест, която получихме от теб, беше онази картичка от Цейлон.

— Да не си била болна?

— Може и да съм била.

Беше дребничка на ръст, като повечето нощни птици и мургава, но това може би се дължеше на козметиката. Приличаше ми на повредена от прекомерна употреба механична кукла — хладна грациозност и склонност да рита околните по капачките в онези мигове, когато най-малко го очакват, като прибавим и водопадите от оранжева коса, заплетена в Гордиев възел, който ме докарваше до отчаяние, докато го развързвах мислено. Очите й бяха в цвета, в който й хрумваше — мисля, че през онази нощ бяха тъмносини и дълбоки като океанска бездна. Беше се увила в нещо безформено, в кафяво и зелено, освен ако пак не беше бременна, което бе малко вероятно.

— Ами, оздравявай тогава. Всъщност, не можах да стигна до Цейлон. През цялото време обикалях Средиземноморието.

От залата се разнесоха аплодисменти. И отвън ми беше добре. Току-що беше приключило последното действие на Граберовата „Маската на Деметра“, която беше написал в пентаметър и в чест на нашия вегиански гост. Доста слаба постановка и изтощително дълга. Фил Грабер беше човек високообразован и рядко окосмен по главата, иначе казано типичен драматург, но ако питат мен, напоследък прекалявахме с похвалите си по негов адрес. Обичаше да подражава на Рабиндранат Тагор и Крис Ишърууд, създаваше застрашително обемисти метафизични епоси, в които непрестанно се говореше за Просвещението и всяка сутрин с неизменно постоянство излизаше на брега, за да се занимава с дихателни упражнения. Във всичко останало той беше най-обикновено човешко същество.

Аплодисментите утихнаха и от залата се разнесе стъклено подрънкване на телинстра и ромон от многобройни гласове.

Елен се облегна на перилата.

— Разправят, че напоследък си бил малко женен.

— Вярно — кимнах аз. — И също така малко обезпокоен. Защо всъщност ме повикаха?

— Питай твоя шеф.

— Направих го. Каза ми, че ще бъда екскурзовод. Но въпросът е защо? Питам за истинската причина. Колкото повече мисля за това, толкова по-неразбираема е цялата тази история.

— Защо мислиш, че аз зная?

— Ти знаеш всичко.

— Надценяваш ме, скъпи. Тя какво представлява?

Свих рамене.

— Само питам. Какво казваш на хората за мен?

— Нищо не им казвам.

— Обидена съм ти. Толкова ли е трудно да ме опишеш? Освен, ако съм уникална.

— Точно така, уникална си.

— Тогава защо не ме взе с теб миналата година?

— Защото си привикнала край теб винаги да има цял батальон ухажори. А това може да стане само тук, в Порт.

— Но аз не съм щастлива в Порт.

— Другаде щеше да си още по-малко щастлива.

— Бихме могли да опитаме — рече тя, обърна ми гръб и се загледа към светлините в залива.

— Знаеш ли — продължи не след дълго, — толкова си грозен, че всъщност си привлекателен. Това трябва да е.

Не знаех какво да отговоря и протегнах ръка към рамото й.

— Знаеш ли — каза тя с равен, лишен от чувства глас — ти си кошмарно видение, което крачи като човек.

Отпуснах ръка, почувствал неясна болка в гърдите.

— Зная — отвърнах. — Приятни сънища.

Понечих да си тръгна, но тя ме сграбчи за ръкава.

— Чакай!

Погледнах надолу към ръката й, надзърнах в очите й и пак към ръката. Тя ме пусна.

— Нали знаеш, че никога не говоря истината — каза тя и се засмя. — … сега се сетих, има нещо, което трябва да знаеш. Доналд Дос Сантос е тук и мисля, че ще дойде с вас.

— Дос Сантос? Това е невъзможно.

— В момента е горе, в библиотеката, с Джордж и някакъв грамаден арабин.

Хвърлих поглед над рамото й, към залива, из който се движеха неясни сенки — бавно и мъчително, също като мислите ми.

— Грамаден арабин? — повторих след време. — С белези по ръцете? Жълти очи — на име Хасан?

— Да, точно така. Познаваш ли го?

— На времето работеше за мен.

Тя се усмихна и аз почувствах, че кръвта ми се смразява — ненавиждах, когато други четяха мислите ми.

— Усмихваш се — рече. — За какво си мислиш?

Ей такава е тя.

— Мислех си, че вземаш нещата по-насериозно, отколкото трябва да се вземат.

— Глупости и друг път съм ти казвала, че съм една безсрамна лъжкиня. По-точно, казах ти го само преди секунда — при това имах пред вид незначително сражение в една голяма война. Освен това си прав, че другаде щях да съм по-малко щастлива. Така че, ако искаш, поговори с Джордж — накарай го да си намери работа на Талер, или Бакаб. Ще го направиш ли? А?

— Добре — кимнах. — Обещавам. Щом искаш. Няма проблем. След като ти опитваш повече от десет години… Как е неговата колекция от насекоми?

Тя се усмихна накриво.

— Расте — отвърна — с всеки изминат ден. Бръмчи, пълзи, някои от тези гадинки дори са радиоактивни. Веднъж му казвам: „Джордж, защо не си намериш друга жена, вместо да си губиш времето с тези насекоми?“ А той само поклати глава и се престори на много замислен. Викам му: „Джордж, ще дойде ден, когато някое от тези грозници ще те ухапе и ще те направи импотентен. Тогава какво ще правиш?“ Той пък се зае да ми обяснява, че това не можело да се случи и ми прочете цяла лекция по въпроса за отровите при насекомите. Понякога си мисля, че е някакво огромно насекомо, което само се преструва на човек. Имам чувството, че получава нещо като сексуално удоволствие докато ги наблюдава да пъплят из бурканите. Не зная иначе защо са му…

Извих глава и погледнах към залата, защото лицето й вече не беше нейното лице. Когато, миг по-късно, чух смеха й, обърнах се и поставих ръка на рамото й.

— Добре, сега знам повече от преди. Благодаря ти. Пак ще се видим.

— Да те чакам ли?

— Не. Лека нощ.

— Лека нощ, Конрад.

След което си тръгнах.

* * *

Да пресечеш зала, пълна с хора, може да се окаже невероятно трудоемка и досадна работа — особено ако тези хора те познават, стискат запотени чаши, а ти накуцваш.

Което беше точно така, що се отнася до залата, хората и до мен…

Замислен за най-различни неща аз си проправях сравнително успешно път през тълпата, докато не стигнах неголяма групичка от млади и красиви дами, в центъра на която беше той. Лице с почти отсечена брадичка, плоски до липсващи устни, оплешивяла глава и изражение, което на времето не слизаше от кожата, покриваща черепа му, но сега се таеше единствено и много дълбоко в очите — същите тези очи, които сега ме следяха с яростни пламъчета.

— Фил — рекох аз и кимнах, — малцина са онези, които биха могли да се похвалят с подобна постановка. Някои твърдят, че театърът с маски отмирал, но сега вече съм на друго мнение.

— Още си жив, гледам — отвърна той с глас, който беше поне със седемдесет години по-млад от всичко останало в него — и както обичайно закъсняваш.

— Деградирам в разкаяние — казах му, — освен това бях на рожден ден на една седемгодишна дама в дома на мой стар приятел. (Което е самата истина, макар че няма никаква връзка с тази история.)

— Всички твои приятели са стари приятели, нали? — попита ме той и това си беше чист удар под пояса, само защото на времето познавах неговите отдавна починали родители и дори веднъж ги придружавах на една обиколка из Ерехтеум, където ги разведох из Галерията на девиците, разказвайки им как е постъпил с останалите господарят Елгин, докато носех на раменете си техният малък, любознателен син, който слушаше със затаен дъх тези древни предания.

— … Нуждая се от твоята помощ — продължих без да обръщам внимание на дребнавото му заяждане, като си пробивах внимателно път през стената от привлекателна женска плът. — Сигурно ще ми отнеме цяла нощ за да пресека залата и да се добера до Сандс, който в момента прави компания на вегианеца — прощавайте, госпожице — а аз не разполагам с цялата нощ. Извинете, мадам. Исках да те помоля да изиграеш ролята на ледоразбивач.

— Ти си Номикос! — възкликна една изумително красива девойка, загледана в бузата ми. — Винаги съм мечтала да…

Стиснах ръката й, поднесох я към устните си, произнесох с любезен тон: — Само че все лош късмет, нали? — и я пуснах.

— Е, какво ще кажеш? — обърнах се към Грабер. — Измъкни ме от тук за нула време, зная, че умееш да разговаряш така оживено, та никой няма да посмее да ни прекъсне. Съгласен? Потегляме ли?

Той кимна малко объркано.

— Хиляди извинения, мили дами, веднага се връщам.

Той се понесе из залата, провирайки се в теснините между постоянно менящите се групи. Високо над нас се полюшваха свещници, наподобяващи гигантски замръзнали спътници. Звуците на телинстрата — полуинтелигентна еолска арфа — отекваха в стените като нежния звън на ледени висулки. Присъстващите бръмчаха и пъплеха край нас досущ като прословутите насекоми от сбирката на Джордж Емет, ние заобикаляхме рояците, крачехме неуморно и бъбрехме за каквото ни падне. Все пак не смачкахме никого от настъпените.

Нощта беше топла. Мъжете носеха леки като пера черни униформи, както изискваше от тях протоколът от Службата. Онези, които не носеха черни униформи, не бяха персонал.

Доста неудобни, въпреки че бяха леки, черните униформи бяха украсени със зелено-синьо-сивия герб на Земята, около десет сантиметра в диаметър, поставен над лявата гърда, а отдолу се мъдреше символът на министерството, към което принадлежаха и знакът за заемания ранг. В дясно имаше достатъчно място за всички останали отличия, с които би им хрумнало да се кичат — повечето дело на известното с богатото си въображение Бюро по Наградите, Отличията, Медалите, Ордените и Хералдиката (съкратено БНОМОХ). Още след първите десет минути почувствах, че якичката ми се превръща в гарота.

Присъстващите дами носеха, или не носеха, каквото намираха за подходящо, обикновено нещо ярко, акомпанирано с пастелни синтетични тонове (освен ако не бяха персонал) защото в такъв случай пак според вездесъщия протокол трябваше да се пакетират в къси черни униформи със здраво закопчани якички. Затова пък по-лесно се различаваха кучетата от стадото.

— Чух, че Дос Сантос бил тук — рекох.

— Така е.

— Защо?

— Нито зная, нито ме е грижа.

— Тц-тц. И какво стана с твоята прословута политическа съвест? В Отдела по Литературна критика много си падаха да те цитират.

— На моята възраст уханието на смъртта става все по-осезаемо с всяка нова среща.

— А уханието на Дос Сантос?

— Той не ухае, а мирише.

— Чух, че наел един наш бивш служител — от времето на Мадагаскарската криза.

Фил завъртя глава и ме погледна изненадано.

— Новините стигат ужасно бързо до теб. А, вярно, приятели сте с Елен. Да, Хасан е тук. Горе при Дон е.

— И чия греховна душа ще освободи от бремето на ежедневието този път?

— Както вече споменах, нито зная нито ме е грижа.

— Някакви предположения?

— Нищо конкретно.

Гората от лица внезапно се разреди и аз грабнах една чаша с ром и още нещо от подноса, който ни следваше упорито от известно време насам.

— Уф, чудесно! Нещо за пиене, Фил?

— Нали каза, че бързаш?

— Така де, но ми се щеше да обмисля положението.

— Добре, добре. Вземи ми една синткола.

Намигнах му и му подадох чашата. После, докато се обръщаше, проследих погледа му, вперен някъде зад мен, към неголямото сепаре с меки, широки кресла, на едно от които се беше настанила жената, която свиреше на телинстрата. До нея директорът Лорел Сандс димеше с лула…

Сега е моментът да кажа, че лулата е един от най-интересните аспекти в личността на Лорел. Тя е оригинален „Миршхаум“ и в целия свят трябва да има само още няколко такива. Що се отнася до всичко останало свързано с Лорел, функцията му може да се оприличи на нещо като анти-компютър — тъпчем го с всякаква внимателно и грижливо събирана информация, цифри и статистически данни, а той ги превръща в боклук. Проницателни черни очи, мъчително муден маниер на общуване, докато те фиксира с поглед, невероятна оскъдица на жестове, но иначе достатъчно щедър, когато реши да разреже въздуха с ръка или да боцне някоя въображаема госпожица с мундщука на лулата си; посребрени слепоочия и тъмна коса, с изпъкнали скули и цвят на кожата, който се слива с оттенъка на туидовия му костюм (ненавижда Черните униформи), освен това притежава отвратителния навик непрестанно да пъчи напред долната си челюст, почти винаги повече, отколкото би било поносимо за присъстващите. Той е политически емисар изпратен от Земното правителство на Талер и приема работата си доста на сериозно, като дори си позволява периодични язвени кризи, за да убеди както себе си, така и околните в това, че се е посветил всецяло на задълженията си. Той е най-интелигентният човек на Земята. Той е мой началник. Освен това е един от най-добрите ми приятели.

До него седеше Корт Миштиго. Долавях почти осезаемо омразата на Фил — мразеше го от бледосинкавите стъпала на шестопръстите му крака до равно подстриганата, розова козина покриваща челото му. Омраза не задето е такъв, какъвто е, а защото — сигурен бях — той беше най-близкият жив роднина, по-точно внук, на Татрам Иштиго, същият, който още преди четиридесет години се бе заел да докаже, че най-големият съвременен писател на английски е вегианец. Казват, че старецът още не се бил отказал, не вярвам и Фил да му е простил.

С крайчеца на окото (синьото) забелязах Елен да се изкачва по голямата, украсена с орнаменти стълба в другия край на залата. С крайчеца на другото око видях, че Лорел гледа към мен.

— Аз — обявих, — съм забелязан и ще трябва да отдам почит на Талерския Уилям Сибрук. Идваш ли?

— Ами… ще дойда — рече Фил. — Страданието е полезно за душата.

Приближихме сепарето и спряхме между двете кресла, между музиката и шума, на мястото, където се бяха събрали могъщите. Лорел се надигна тържествено и ни подаде ръка. Миштиго го последва далеч по-неохотно, не протегна ръка, а се зае да ни разглежда с кехлибарените си очи и безизразно лице, докато ни представяха. Широката му оранжева риза се полюшваше непрестанно от въздуха, който многоклетъчните му дробове изпускаха през двете носни отвърстия в основата на гръдната клетка. Накрая кимна отсечено и повтори името ми. После се извърна към Фил и на лицето му се появи бледо подобие на усмивка.

— Имате ли нещо против да преведа вашата постановка на английски? — произнесе той с глас, който дрънчеше като разстроен камертон.

Фил му обърна гръб и се отдалечи.

В следващия миг си помислих, че вегианецът е болен, или всеки миг ще издъхне, докато си припомних, че смехът им е като хъркане на удушена коза. Това е една от причините, поради която от край време избягвам курортите за вегианци.

— Сядайте — предложи Лорел, който имаше доста сконфузен изглед зад лулата.

Дръпнах едно кресло и се настаних срещу тях.

— Готово.

— Корт възнамерява да напише книга — поде Лорел.

— Така ми каза.

— За Земята.

Кимнах.

— Изрази желание тъкмо ти да си негов екскурзовод по време на обиколката на някои Стари места…

— За мен ще бъде чест — рекох малко студено. — Освен това съм любопитен да узная какво го е накарало да спре избора си на мен.

— И още по-любопитен какво зная за вас, нали? — подхвърли вегианеца.

— Да, така е — признах аз. — Няколкостотин процента.

— Питах една машина.

— Чудесно. Вече зная.

Облегнах се назад и сръбнах от питието.

— Започнах като се обърнах към Жизнено-статистическия регистър на Земята, където се съдържа цялата информация за човечеството, след това се прехвърлих на кадровия архив на Земната служба…

— Мм-хм — измърках аз.

— … и бях впечатлен далеч повече от онова, което не се казва за вас, отколкото от наличната информация.

Свих рамене.

— Има немалко бели петна в кариерата ви. Дори и сега малцина са онези, които знаят със сигурност какво правите през цялото време… Между другото, кога точно сте роден?

— Не зная. Родил съм се в някакво затънтено гръцко селце, където дори не са чували за календари. Зная само, че е било на Коледа.

— Според кадровата справка вие сте на седемдесет и седем години. Ако може да се вярва на Жизнения регистър, възрастта ви надхвърля сто и тридесет.

— Скрих истинската дата за да получа работа. Беше по време на Депресията.

— Накрая поисках пълни сведения за лицето Номикос и всички субекти, които отговарят точно на основните му характеристики. Пуснах Жизнения регистър по тази следа, като го накарах да подбира само физически и психологически аналози с максимално отклонение 0.001 от зададеното.

— Някои събират стари монети, други строят моделчета на ракети.

— Окончателният резултат показваше, че вашият профил е идентичен с този на други четирима или петима, всички от гръцки произход и до един с необикновена съдба. На всички е известно например, че Константин Коронес — един от споменатите субекти — е бил роден преди двеста тридесет и четири години. На Коледа. Едното око синьо, другото зелено. Накуцвал с десния крак. Коса като вашата, същият ръст и напълно идентични Бертилионови параметри.

— А отпечатъците на пръстите и ретината?

— Няма ги в старите регистри. Дали поради немарливост, или нещо друго — не зная.

— Давате ли си сметка, че в настоящия момент на тази планета живеят над четири милиона души? Достатъчно е да прегледате регистрите за период от три до четири столетия назад и сигурно ще откриете двойници, че дори и тройници за всеки един от тях. И какво от това?

— Нищо, освен че тъкмо по този начин привлякохте вниманието ми. За мен вие сте живо олицетворение на духа на това място и също като него носите белези на не една болест. Излишно е да казвам, че не мога и да мечтая да живея толкова дълго, колкото вас, толкова по-интересни са ми душевните промени, които настъпват у една толкова видяла и преживяла личност — особено пред вид работата ви в една служба, която се занимава с историята и изкуството на този свят. Ето защо пожелах именно вие да бъдете мой водач — завърши той.

— И сега, след като видяхте каква развалина съм, мога ли да си вървя у дома?

— Конрад! — лулата се прицели в мен.

— Не, господин Номикос, съществуват и някои практически съображения. Това е опасен свят, а вие притежавате изключително висок коефициент за оцеляване. Избрах ви, защото не искам да пострадам.

Отново свих рамене.

— Добре и това го уредихме. Сега какво?

Той се засмя.

— Струва ми се, че не ме харесвате.

— Какво ви кара да мислите така? Само защото обидихте един от най-добрите ми приятели, зададохте ми куп неудобни въпроси, накарахте ме да ви стана екскурзовод и телохранител заради някаква прищявка…

— … освен това експлоатирах ваши сънародници, превърнах света ви в бордей и демонстрирах абсолютната провинциалност на човешката раса, сравнена с една галактическа култура, съществуваща от милион години…

— Не съм казал нищо нито за вашата, нито за моята раса. Говоря за вас и мен. Повтарям, обидихте приятеля ми, зададохте ми неудобни въпроси, накарахте ме да ви стана екскурзовод, за да задоволя прищявката ви.

(Познатото козе хъркане)!

— Не мислите ли, че оскърбявате сенките на Омир и Данте, като позволявате на този човек да говори от името на вашата раса?

— За момента той е най-добрият, с който разполагаме.

— Все някога ще трябва да минете и без него.

— Не е необходимо да се отнасяме с него по начина, по който го направихте вие.

— Така сметнах за правилно, инак нямаше да го сторя. Просто задавам въпросите, които смятам за нужно, а на вас оставям да решите дали се налага да отговаряте. Никой не ви принуждава да приемете новото назначение. В края на краищата, вие сте служител и за подобни въпроси трябва да се обръщате към началството си. И накрая, струва ми се, че не сте достатъчно запознат със случая, за да използвате така свободно термина „прищявка“.

Ако се съдеше по изражението на Лорел, язвата отново започна да му напомня за себе си, докато отвръщах:

— Вижте, не зная как ще го наречете — грубо отношение, или откровен разговор, или пък продукт на една по-развита култура и дали всичко това ще бъде украсено с разни термини, епитетчета и прочие. Истината е, че вие си позволявате да се държите като някаква коронована особа в кралска колония — и това хич не ми се нрави. Чел съм всичките ви книги. Дори една на дядо ви, мисля, че се казваше „Риданието на Земната курва“. Всъщност, вие никога не ще можете да се мерите с него. Той притежава едно чувство, което се нарича състрадание. Всичко, което изпитвате към Фил, важи за вас двойно — в моята книга.

Това за дядо му изглежда го жегна болезнено, защото той подскочи назад, когато срещна блясъка на синьото ми око.

— Така че, можете да ми цунете лакътя — завърших аз с това, или нещо подобно, на вегиански.

Сандс не говори достатъчно добре вегиански, та не го схвана, но побърза да вдигне умиротворяващо ръце, докато се оглеждаше дали някой не подслушва разговора.

— Конрад, моля те да се държиш професионално. Срин Штиго, не е ли време да обсъдим подробностите на предстоящото пътуване?

Миштиго се ухили със синьо-зелената си усмивка.

— И да минимизираме нашите различия? — добави той. — Съгласен.

— В такъв случай, да се преместим в библиотеката, където е по-тихо и ще можем да използваме проекционната карта.

— Чудесно.

Чувствах се като войник, получил подкрепления, докато крачехме към библиотеката, защото там беше Дон Дос Сантос и той ненавиждаше вегианците, а където е Дос Сантос, неизменно го следва и Даяна, момичето с червената перука, а тя мрази всички; освен това знаех, че Джордж Емет също е горе, както и Елен — Джордж е необичайно хаплив в компанията на чуждоземци; може би Фил също щеше да намине по-късно и да пусне някой залп, а да не забравяме и Хасан — той не говори много, все си седи, пуши любимите си треви и изглежда непроницаем, но ако постоиш твърде близо до него и вдъхнеш малко от дима, хич няма да ти пука какви ги дрънкаш на околните — били те вегианци, или други.