Лий Чайлд
Един изстрел (17)

17

В крайна сметка, всичко се свежда до чакане. Умееш ли да чакаш, доброто ще те намери само. Или пък злото. Ричър се обърна и запристъпва в мрака обратно към втория етаж. Последната врата вляво си оставаше все така затворена. Той влезе в кухнята. Лински лежеше по гръб на пода, в локва кръв. Ричър запали газовия котлон под чайника. После се върна обратно в коридора. Безшумно се промъкна до предната част на къщата и се стаи, облегнат на стената зад последната врата вляво.

И зачака.

Чайникът завря след пет минути. Чучурът засвири — отначало ниско и приглушено, после все по-пронизително и нетърпеливо. След десет секунди цялата къща се огласяше от истеричен писък. След още десет секунди вратата вдясно от Ричър се отвори и от нея излезе дребничък мъж. Ричър го остави да направи крачка напред, след това пристъпи зад него, хвана го за рамото, извъртя го назад и притисна дулото на револвера в гърлото му.

После го загледа изумен.

Зека. Нисък, широкоплещест старец, сбръчкан и изкривен, на неопределена възраст, приличен повече на призрак, отколкото на човешко същество. Кожата му беше покрита с морави белези и бели петна от витилиго. Лицето му беше изкривено в постоянна гримаса на омраза и животинска жестокост. Беше невъоръжен. Осакатените му ръце и без това изглеждаха неспособни да държат оръжие. Ричър го подкара заднишком с пистолета към кухнята, откъдето идваше шумът. Който беше станал непоносим. Пресегна се с лявата си ръка и угаси пламъка. После подкара Зека обратно към дневната. Свиренето заглъхна постепенно, като въздушна сирена, която бавно спира да се върти. Къщата отново утихна.

— Всичко свърши — каза Ричър. — Ти загуби играта.

— Играта никога не свършва — отвърна Зека. Гласът му беше нисък, гръден и дрезгав.

— Тоя път не позна — каза Ричър. Дулото на револвера беше забито в адамовата ябълка на пленника му. Той не го виждаше, но го усещаше. Ричър бавно дръпна ударника назад. Полека и методично, за да издаде познатия метален звук: дзън-дзън щрак-щрак. Звук, който не може да се сбърка с нищо друго.

— Аз съм на осемдесет години — каза Зека.

— И на сто да си, все ми е тая — отвърна Ричър. — Загиваш.

— Глупак — каза Зека. — Искам да кажа, че съм преживял какво ли не. И много по-страшни от теб са ме плашили. Още преди да се родиш.

— Никой не е по-страшен от мен.

— Не се ласкай. Ти си едно нищо.

— А, така ли? — попита Ричър. — Ти пък тази сутрин си бил жив, а утре вече няма да си. Значи съм по-скоро нещо, не смяташ ли?

Зека не отговори.

— Играта свърши — каза Ричър. — Повярвай ми. Извървял си един дълъг и неравен път, но вече си стигнал до края му. Все някога трябваше и това да стане.

Зека мълчеше.

— Знаеш ли кога е рожденият ми ден?

— Не, разбира се.

— През октомври. Знаеш ли на коя дата?

— Разбира се, че не знам!

— Ще научиш по трудния начин. Започвам да броя наум. Като стигна до датата, ще дръпна спусъка.

Ричър започна мислено да брои. Първи, втори. Гледаше Зека право в очите. Пети, шести, седми, осми. Никаква реакция. Десети, единайсети, дванайсети.

— Какво искаш? — попита внезапно Зека.

Време е за преговори.

— Искам да поговорим.

— Да говорим ли?

— До дванайсети — каза Ричър. — Толкова ти стигнаха силите. След което се предаде. И знаеш ли защо? Защото искаш и този път да оцелееш. Това е дълбоко вкоренен инстинкт. И другояче не би могло да бъде. Иначе как би доживял до такава възраст? Може би самият ти не разбираш колко дълбоко е вкоренен той у теб. Навик, рефлекс. Раздай картите, направи следващия ход, оцелей до следващата игра, поеми следващия риск. То е закодирано в гените ти. Това си ти.

— Е, и?

— Ами вече си намери конкуренция. Това, което си ти, срещу това, което съм аз.

— И какво си ти?

— Аз съм този, който току-що изхвърли Ченко от прозореца на третия етаж. Като преди това смазах с голи ръце Владимир. Защото не ми харесваше как постъпват с беззащитни хора. Затова сега двубоят е между твоето силно желание да оцелееш и моето силно желание да ти пръсна черепа и да бръкна с пръст в дупката от куршума.

Никаква реакция.

— Един изстрел в главата, и край. Угасваш. Изборът е твой. Да поживееш още ден, да раздадеш още веднъж картите. Или да умреш сега.

В очите на Зека видя студена пресметливост. Видя го как преценява ситуацията и разиграва различни сценарии.

— Бих могъл да те метна надолу по стълбите — продължи Ричър. — За да допълзиш до стаята и да хвърлиш един поглед на Владимир. След като ги убих със Соколов, им прерязах гърлата. За развлечение. Такъв съм си аз. Така че не си въобразявай, че се шегувам. Ще те пречукам и няма да ми мигне окото.

— Какво искаш? — попита отново Зека.

— Да ми помогнеш да реша един проблем.

— Какъв проблем?

— Има един невинен човек, когото искам да измъкна от затвора. Затова искам от теб да кажеш истината пред един детектив на име Емерсън. Истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Да посочиш Ченко като извършител на убийствата на площада, както и Владимир като убиец на момичето, както и съответния убиец на Тед Арчър. И всичко останало, което сте направили. Отначало докрай. Включително това, че ти и Лински сте организаторите.

В очите на Зека проблесна искрица.

— Няма смисъл. Така или иначе, ще получа смъртна присъда.

— Така е. В това няма съмнение. Но поне утре ще си жив. Също и вдругиден. И на следващия ден. Обжалването може да трае с години. Понякога и десет. Ако извадиш късмет, могат да те отърват заради процедурна грешка. Да избягаш от затвора. Да те помилват. Междувременно може да стане земетресение, революция, световен катаклизъм.

— Малко е вероятно.

— Вероятността е минимална — каза Ричър. — Но това би било точно в твой стил. Ти не би пропуснал и най-минималния шанс да оцелееш. Дори и за една минута. А сега ти се дава шанс. Или не ти се дава. От теб зависи.

Никаква реакция.

— Ти и без това вече ми отговори — продължи Ричър. — Когато се предаде на дванайсети. Доста бързо капитулира. Октомври има трийсет и един дни, по теорията на вероятностите трябваше да се откажеш някъде към петнайсети или шестнайсети. Един каргоиграч би изчакал докъм двайсети. Но ти изкара едва до дванайсети. Не защото си страхливец. В това поне никой не може да те упрекне. А защото си свикнал да оцеляваш. Такъв си по природа. Но сега искам да ми го докажеш и на практика.

Никаква реакция.

— Тринайсети — продължи Ричър. — Четиринайсети, петнайсети, шестнайсети.

— Добре де — прекъсна го Зека. — Печелиш. Ще говоря с детектива.

Ричър го прикова към стената с дулото на револвера и извади телефона.

— Сержант!

— Тук!

— Идвайте всички. Ще ви отворя вратата. Франклин, чуваш ли ме? Събуди онези, както говорихме.

Телефонът в ръката му замлъкна. Франклин беше прекъснал конферентната връзка, за да почне да звъни.

 

 

Ричър завърза ръцете и краката на Зека с кабели от настолните лампи и го остави на пода в дневната. Слезе на приземния етаж. Хвърли поглед в стаята с мониторите. Владимир лежеше на пода в огромна локва кръв. С широко отворени очи и продупчено гърло. Соколов се беше захлупил с лице върху масата. Кръвта му беше опръскала всичко наоколо. Сигурно беше заляла и разклонителите, понеже южният монитор бе угаснал. Останалите три още имаха образ — призрачно зелен. На западния монитор се виждаше как по алеята се приближават четири фигури. Яркочервени, преливащи в жълто, с бледозеленикав ореол. Пристъпваха бързо в плътна група. Ричър загаси лампите и затвори вратата. Премина по коридора и отвори входната врата.

Ан Яни влезе първа. След нея Кеш. После Роузмари и накрая Хелън Родин. Хелън беше боса и носеше обувките си в ръка. Цялата покрита с кал. Спря се на прага и прегърна Ричър. После пристъпи вътре.

— Каква е тази миризма? — попита Ан Яни.

— На кръв — отвърна Ричър. — И на други органични течности от най-различно естество.

— Всички ли са мъртви?

— С изключение на един.

Той ги поведе нагоре. Пред вратата на дневната спря Роузмари Бар и й каза:

— Зека е вътре. Сигурна ли си, че искаш да го видиш?

Роузмари кимна.

— Искам — отвърна тя. — За да му задам един въпрос.

И тя пристъпи в дневната. Зека лежеше на пода, където го бе оставил Ричър. Роузмари се надвеси над него и попита — с равен, леден тон:

— Защо го направи? В известен смисъл разбирам целите и изкривената ти логика. Но защо просто не използва Ченко от надлеза? Защо ти трябваше да злепоставяш брат ми?

Зека не отговори. Лежеше на една страна, вперил поглед в пространството, но явно виждаше нещо свое. Във всеки случай не Роузмари Бар.

— Въпрос на психология — каза Ричър.

— Чия, неговата ли?

— Не. Нашата. Човешката.

— Какво искаш да кажеш?

— На него му е била нужна интрига — каза Ричър. — Различна от реално случилото се, предназначена за отвличане на общественото внимание, което е трябвало да се насочи към стрелеца, за да забрави за жертвите. Защото ако жертвите останеха в центъра на вниманието, щяха да възникнат твърде много въпроси.

— И по тази причина е пожертвал Джеймс.

— Това му е в природата. Джеймс не е единствената жертва. Има дълъг списък.

— Но защо?

— Загубата на един човешки живот е трагедия. Загубата на милион човешки живота — статистика.

— Йосиф Сталин — допълни Ан Яни.

Ричър изрита Зека встрани и придърпа дивана, сложен до прозореца. Сграбчи Зека за яката и го повлече към дивана. Тръсна го в единия край и го подпря в седнало положение на облегалката за ръце.

— Нашият главен свидетел — каза той.

После постави Кеш с пушката до прозореца. Каза на Яни да донесе отнякъде три стола. Подреди няколко кресла покрай стените. Яни домъкна на три пъти три стола от трапезарията. Ричър ги подреди в редичка срещу дивана. Получи се нещо като зала за конференции с диван, кресла и столове, подредени в правоъгълник, само че без голяма маса в средата.

Дрехите му бяха започнали да изсъхват. Само тук-там по шевовете бяха още тъмни от влага. Той прокара пръсти през косата си и я приглади с длани. Погледна часовника си. Наближаваше четири сутринта. По това време съпротивата е най-ниска. Нещо, свързано с биоритмите.

— Сега сядаме и чакаме — каза той.

 

 

Наложи им се да чакат по-малко от половин час. След което чуха шум от приближаващи се коли в далечината. Шляпане на гуми по асфалта и рев на двигатели. После хрущене на чакъл. Бяха завили по алеята към входа. Бяха общо четири. Ричър слезе на долния етаж и отвори вратата. Пред себе си видя черния шевролет събърбън на Франклин. И Емерсън, който тъкмо слизаше от един сив форд краун виктория. И някаква дребна жена с къса черна коса, която затваряше вратата на син форд торъс. Алекс Родин слезе последен от сребристо беемве и щракна дистанционното. Родин беше единственият, който заключи колата си.

Ричър се дръпна встрани и ги остави да се съберат в антрето. После ги поведе нагоре. Покани Алекс Родин, Дона Бианка и Емерсън да седнат един до друг на трите кухненски стола, от ляво на дясно. Франклин настани в креслото до Ан Яни, а Роузмари Бар и Хелън Родин — в двете отсрещни кресла. Така баща и дъщеря се гледаха през стаята. Кеш беше заел позиция до прозореца. Ричър се дръпна назад и се облегна на касата на вратата.

— Говори! — каза той.

Но Зека мълчеше.

— Мога всичките тия да ги изпратя да си ходят — каза Ричър. — Точно толкова лесно, колкото ги й доведох. И тогава почваме отново да броим. Направо от седемнайсети.

Зека въздъхна. Започна да говори. Отначало бавно, после по-бързо. Разказът му беше дълъг. Толкова дълъг и толкова заплетен, че на места слушателите трудно следваха нишката. Постепенно изплуваха подробности от предишни престъпления, между които никой досега не бе направил връзка. Накрая стигна до процедурата за възлагане на общински поръчки. Назова точно служителя, когото беше купил. Не само с пари. Но и с момичета, доставяни на малки групи в някаква вила на Карибите. Някои от тях съвсем млади. Разправи за гнева на Тед Арчър, за двегодишните му търсения, при които бил стигнал почти до истината. Описа засадата, организирана един понеделник сутрин, при която бил използван Джеб Оливър. Червеният додж му бил наградата за направената услуга. На това място Зека поспря, замисли се, после продължи. Описа взетото два месеца по-късно решение за премахване на Олийн Арчър, която междувременно също се бе превърнала в заплаха. Разказа подробно за замислената от Ченко подмяна, планирана набързо, но старателно, включително подмамването на Джеймс Бар да напусне дома си за няколко часа с обещание за интимна среща със Санди Дюпре. Разказа за изчерпването на Джеб Оливър като изпълнител, като им описа точно къде да търсят трупа. Разказа им и точно как Владимир бе убил Санди, за да спрат Ричър. Като цяло Зека говори повече от трийсет минути с вързани зад гърба ръце, после внезапно спря и Ричър отново видя студена пресметливост в очите му. Вече обмисляше следващия си ход. Поредното раздаване на картите. Процедурна грешка. Бягство. Помилване. Десетгодишно обжалване.

В стаята настана тишина.

— Невероятно — обади се Дона Бианка.

Ричър каза:

— Продължавай!

В отговор Зека само го погледна.

— Пропускаш нещо — каза Ричър. — Искам да ни разкажеш за човека, когото имате вътре. Това очакваме да чуем всички.

Зека премести погледа си. Най-напред огледа Емерсън. После Дона Бианка. Накрая Алекс Родин. Един по един, от дясно на ляво. Накрая отново погледна Ричър.

— Ти си свикнал да оцеляваш — каза Ричър. — Но от друга страна, не си глупак. Няма да има процедурна грешка. Нито бягство. Ти си на осемдесет години и няма да издържиш още десет години обжалвания. И си го знаеш много добре. Защо тогава проговори?

Зека мълчеше.

— Защото знаеше, че рано или късно ще говориш със свой. С някого, когото си купил. Когото притежаваш. Прав ли съм?

Зека бавно кимна.

— Някой, който в момента е тук, сред нас.

Зека отново кимна.

— Има едно нещо, което през цялото време не ми даваше покой — каза Ричър. — Още от самото начало. Дълго време не знаех дали съм прав, или се оставям да ме води самолюбието. Затова се заинатих и го разчовърках отвсякъде. Докато накрая реших, че съм прав. Виждате ли, докато бях на военна служба, аз бях страхотен следовател. Може би най-добрият, когото някога бяха имали. Бях готов да се изправя срещу когото и да било, за да си премерим силите. И знаете ли какво реших?

— Какво — попита Хелън Родин.

— Реших, че колкото и да се смятам за добър, на мен никога не би ми хрумнало да изпразня брояча на паркинга. Никога. И след сто години. Изобщо нямаше да ми мине такава мисъл. И започнах да се питам: наистина ли Емерсън е по-добър следовател от мен? Или просто е знаел, че вътре има монета с отпечатъци?

Никой не проговори.

— Емерсън, разбира се, не е по-добър от мен — продължи Ричър. — Това просто не е възможно. Така реших. — Той се обърна към Зека: — Като улика тази монета наистина дойде в повече. Нали вече и ти го разбираш? Чия идея беше тя, на Ченко ли?

Зека кимна.

— Но ти е трябвало да се противопоставиш — каза Ричър. — А ти, Емерсън, е трябвало да не я пипаш. Да си беше останала в брояча. Не ти е била необходима, за да си изградиш хипотезата.

— Говориш глупости! — каза Емерсън.

Ричър поклати глава.

— След тази случка много неща ми се наместиха. Прочетох разпечатките от обажданията до 911, както и от разговорите между патрулните коли. Ти много бързо си взел решение. При всичките противоречиви сигнали, при цялото объркване, само след двайсет минути си грабнал радиостанцията и си започнал да обясняваш на хората си, че имат работа със самотен убиец психопат с автоматична карабина. Към дадения момент подобно заключение е било напълно безпочвено. Шест изстрела в безразборна последователност — ами че това спокойно са могли да бъдат шест хлапета с по един пистолет. Но ти си знаел, че не са.

— Глупости! — каза отново Емерсън.

Ричър пак поклати глава.

— Последното доказателство ми го даде лично шефът ти, ето този тук, докато преговарях с него. Обясних му, че трябва да каже истината пред един детектив на име Емерсън. Не казах ченгетата по принцип, не казах Алекс Родин или окръжния прокурор. Казах: пред Емерсън. Като чу името ти, очите му проблеснаха. Опита се уж да размисля минута-две, колкото за фасон, но общо взето, бързо се съгласи. Защото реши, че докато ти си насреща, нещата ще се оправят.

Тишина. После се обади Кеш:

— Да, но нали Олийн Арчър се била обърнала лично към Алекс Родин и той потулил случая? Нали това бяхте установили?

Ричър за пореден път поклати глава.

— Установихме само, че Олийн е ходила в кабинета на окръжния прокурор. Аз лично също ходих там. Това беше първото нещо, което направих, след като пристигнах в този град. И мога да те уверя, че Алекс Родин се е обзавел с едни доста страховити цербери на вратата. Той явно не е човек, който обича да го безпокоят за щяло и нещяло. Обзалагам се, на каквото щеш, че са казали на Олийн, че въпросът й е от компетентността на полицията. Нейната колежка ни разправи, че я нямало цял следобед. Допускам, че церберите на Родин са я пратили на другия край на града, в полицейския участък, където се е натъкнала на нашия приятел Емерсън.

В стаята отново настана тишина.

После Зека се размърда на дивана.

— Емерсън, направи нещо, за бога!

— Нищо не може да направи — каза Ричър. — Аз не съм глупак, както знаеш. Мисля в перспектива. Предполагам, че Емерсън има 9-милиметров „Глок“ в кобура под мишницата си, но аз стоя зад гърба му с .38-калибров „Смит“ и с нож, Кеш е насреща му със снайперска карабина, скрита зад дивана, пък и какво ли толкова би могъл да направи? Да ни избие всичките и да го представи като някаква страховита престрелка, но как ще се оправя после с Ен Би Си?

Емерсън го изгледа неразбиращо.

— С Ен Би Си ли? — попита Кеш.

— Преди малко видях Яни да си играе с копчетата на телефона. Допускам, че всяка дума от тази стая се предава в студиото.

Ани вдигна телефона си нагоре.

— По открит канал — обясни тя. — Звукът се записва дигитално на три отделни твърди диска плюс на две аналогови касети. Още отпреди да се качим на хамъра.

Кеш я изгледа смаян.

— Сега разбирам защо ми зададе този тъп въпрос за нощния прицел. И защо говореше на себе си като спортен коментатор.

— Тя си е журналистка — каза Ричър. — Това тук ще й донесе „Еми“.

Всички мълчаха напрегнато.

— Детектив Бианка — каза високо Ричър. — Повишена сте в началник на Криминалния отдел. Как се чувствате?

Яни направи гримаса. Ричър пристъпи напред, наведе се над Емерсън и бръкна под сакото му. Като се изправи, в ръката си държеше деветмилиметров „Глок“. Подаде го на Бианка.

— Хайде, извършете ареста — каза той.

В този момент по лицето на Зека се разля усмивка. Вратата се разтвори и в стаята се появи Ченко.

 

 

Беше целият покрит в кал, дясната му ръка беше счупена или изкълчена в рамото, или може би ключицата беше изместена, или и трите заедно. Китката му беше мушната между копчетата на ризата вместо в превръзка. Но на лявата ръка й нямаше нищо. Беше съвсем здрава. Защото първото нещо, което Ричър видя, когато се извърна към него, беше нетрепващата отрязана цев на гладкоцевна пушка. Неподвижна, нетрепваща, насочена право в корема му. Откъде ли я е взел? — помисли си той. Може би от колата си? Колите откъм изток ли бяха паркирани? Не че имаше някакво значение.

Ченко погледна Бианка.

— Махни го тоя пищов — изкомандва той.

Бианка се наведе и постави глока на Емерсън на пода. Не се чу никакъв звук заради дебелия мокет.

— Благодаря — каза Ченко.

Всички мълчаха.

— Струва ми се, че по едно време като че ли бях позагубил съзнание — каза Ченко. — Но уверявам ви, сега съм много по-добре.

— Ние винаги оцеляваме — чу се гласът на Зека от другия край на стаята. — Такава ни е природата.

Ричър не се обърна. Погледът му беше прикован към пушката на Ченко. „Бенели Нова“, дванайсети калибър, тип „помпа“. С пистолетна ръкохватка и отрязан приклад. И с отрязана пред ложата цев. С четири патрона в магазина. Красиво оръжие, обезобразено от вандали.

— Емерсън — провикна се Зека. — Ела да ме отвържеш.

Ричър чу как зад гърба му Емерсън се надигна от стола.

Вместо да се обръща, той направи крачка напред и леко встрани, по-близо до Ченко. Беше с две глави по-висок от него и два пъти по-широк.

— Трябва ми нож — каза Емерсън.

— Военният има — каза Ченко. — Сигурен съм, като гледам какво е направил с приятелите ми долу.

Ричър се приближи още малко към него. Двамата бяха странна гледка. Едър и дребен мъж, застанали на по-малко от метър един срещу друг, като пушката в ръцете на дребния почти се допираше в корема на едрия. Кръстът на Ричър беше на височината на гръдния кош на Ченко.

— Дай ножа! — каза Емерсън.

— Ела да си го вземеш — отвърна Ричър.

— Плъзни го по пода.

— Няма.

— Ще стрелям — каза Ченко. — Дванайсети калибър, в корема.

И после какво? — помисли си Ричър. — С тая помпа трудно ще се оправиш с една ръка.

— Стреляй де — каза той.

Всички го гледаха. В гърба си усещаше няколко чифта очи. Ушите му бучаха от тишината и нахлулата в мозъка кръв. Изведнъж си даде сметка за различните миризми в стаята. Миризмата на прах по мокета, на износени мебели, миризмата на напрежение и първосигнален страх, ароматът на влажен нощен въздух, нахлуващ от отворената врата на долния етаж и от разбития прозорец на горния, въздух, който носеше със себе си богатите миризми на мокра пръст и тор и на още нещо, което напълваше и растеше из близките ниви.

— Хайде де — каза той. — Стреляй.

Ченко не стреля. Не направи нищо. Двамата с Ричър стояха един срещу друг и се гледаха. Ричър знаеше точно разположението на хората и мебелите в стаята. Самият той ги беше подредил така. Представи си ги мислено. Ченко беше застанал до вратата с лице към прозореца. Всички останали гледаха в обратната посока — към вратата. Ричър беше точно срещу Ченко — толкова близо, че можеше да го пипне. Кеш му се падаше право в гръб, доста далеч, облегнат на прозореца, и го наблюдаваше. Зека беше на дивана и гледаше в същата посока. Емерсън се намираше горе-долу по средата на стаята, застанал нерешително близо до Зека. Ан Яни, Франклин, Хелън и Роузмари Бар бяха насядали в креслата покрай стените, с извърнати към него глави. И накрая Бианка и Алекс Родин на кухненските си столове, обърнати назад, с разширени от ужас очи.

Ричър знаеше къде се намират всички, знаеше и какво гледат.

— Стреляй! — каза той. — Цели се в колана. Това ще свърши работа.

Ченко не стреля. Стоеше и го гледаше. Ричър беше толкова грамаден и толкова наблизо, че освен него Ченко не виждаше нищо друго. Сякаш двамата бяха сами в стаята.

— Ще ти помогна — каза Ричър. — Ще преброя до три, и тогава натискаш спусъка.

Ченко стоеше и го гледаше.

— Разбра ли ме?

Никакъв отговор.

— Едно! — каза Ричър.

Никаква реакция.

— Две!

И Ричър направи широка крачка встрани. Кеш стреля иззад дивана в указаната от него точка — точно там, където се бе намирал допреди миг коланът му. Гръдният кош на Ченко експлодира.

След което Кеш спокойно положи пушката обратно на пода — толкова тихо, колкото я бе вдигнал.

 

 

Две патрулни коли от нощната смяна дойдоха да откарат Зека и Емерсън. След тях пристигнаха четири линейки да приберат труповете. Дона Бианка попита Ричър какво точно се е случило на първите три жертви. Ричър й обясни, че няма никаква представа. Може би някакъв техен вътрешен спор. Нормално е разбойници да се сбият помежду си. Бианка не настоя повече. Роузмари Бар помоли Франклин за мобилния му телефон и почна да звъни на болниците в района, търсейки безопасно легло за брат си. Хелън и Алекс Родин бяха седнали един до друг и тихо си говореха. Сержант Кеш, по стар казармен навик, беше задрямал на стола си. Поспи, когато можеш. Ан Яни приближи до Ричър и му каза:

— Истинският мъж е готов през цялата нощ.

Ричър се сети за отворената линия на телефона й. Усмихна се.

— Аз обикновено съм си в леглото преди дванайсет.

— Аз също — каза Яни. — Сама. Помниш ли адреса?

Ричър отново се усмихна. Слезе долу, заобиколи къщата и погледна небето. На изток се развиделяваше. Точно над хоризонта черното беше станало лилаво. Той се обърна и изпрати с поглед носилката, която двама санитари тъкмо вкарваха през задната врата на последната линейка. Владимир тръгваше на последния си път, ако се съдеше по размера и очертанията на трупа под чаршафа. Ричър изпразни джобовете си и остави половинката от визитната картичка на Емерсън, салфетката с номера на Хелън Родин, револвера и армейския нож на Кеш — всичко това на спретната купчинка до прага на входната врата. После попита санитарите дали не биха го закарали до града. Каза си, че може да тръгне пеша от болницата към автогарата още преди да е изгряло слънцето. Някъде по обяд щеше да бъде в Индианаполис. Там щеше да си купи чифт обувки и преди следващия залез да е някъде другаде — където му видеха очите.