Лий Чайлд
Един изстрел (12)

12

Час след като Ричър потегли, някъде далеч на изток започна да се зазорява. Небето, отначало мастиленочерно, изсветля до металносиво, после се оцвети в мораво, в оранжево и накрая слънцето се подаде над хоризонта. Той угаси фаровете. Беше глупаво да кара на фарове по светло. Някакъв вътрешен глас му каза, че пътните патрули, дремещи покрай шосето, няма да погледнат с добро око на шофьор, който е забравил да угаси фаровете си през деня. Сигурно щяха да си кажат, че много е бързал да избяга от нещо, останало на неколкостотин километра назад. Мустангът и без запалени фарове привличаше достатъчно погледите: Беше шумна, агресивна кола, твърде привлекателна за крадците.

Но пътните патрули, покрай които минаваше тази сутрин, явно не си даваха много труд. Като човек с чиста съвест, той вдигна сто и десет километра, пресегна се и натисна копчето на компактдиска под таблото. В купето избухна мощен взрив от Шерил Кроу в по-ранния й период. Ричър нямаше нищо против Шерил Кроу във всичките й периоди, затова не смени диска. Всеки ден е път, който се вие в далечината, каза му Шерил. Знам, знам, отвърна й той. На мен ли го разправяш!

 

 

Пресече река Охайо по железен мост. Слънцето му се падаше ниско вляво; за момент бавнотечащите води се превърнаха в разтопено злато. Осветена отдолу, вътрешността на колата изглеждаше призрачно. Наклонените стоманени греди прелитаха покрай прозорците, накъсвайки като стробоскоп слънчевите лъчи. Известно време Ричър шофира, примижал с лявото око, и така влезе в щата Кентъки.

Той продължи право на юг по някакъв междуселски път, като се оглеждаше за река Блекфорд. Според картите на Ан Яни това беше малък приток на Охайо, който се вливаше по диагонал откъм югоизток. В близост до изворите си реката образуваше с две местни шосета почти равностранен триъгълник с дължина на страната около пет километра. А според информацията на Хелън Родин любимото стрелбище на Джеймс Бар се намираше някъде в рамките на този триъгълник.

Оказа се, че целият триъгълник е едно грамадно стрелбище. Още щом премина моста на река Блекфорд, Ричър забеляза телената ограда покрай левия банкет на пътя. Тя продължаваше до следващото кръстовище, на пет километра по-нататък, като на всеки четвърти бетонен стълб имаше надпис: Учебна стрелба! Влизането строго забранено! При кръстовището оградата зави под остър ъгъл от шейсет градуса на североизток. Ричър продължи да кара покрай нея, като след още пет километра се озова обратно до реката, на пет километра нагоре по течението. Близо до брега откри няколко ниски бараки, построени насред настлана с чакъл площадка. Желязната порта беше заключена с катинар. Неумело изписан на ръка надпис гласеше: Работно време: от 8:00 ч. до тъмно.

Ричър погледна часовника си. Беше подранил с половин час. От другата страна на шосето имаше алуминиев фургон-закусвалня, също заобиколен от настлана с чакъл площадка. Той зави надясно и паркира мустанга пред вратата. Беше гладен. От пържолата в „Мариот“ бе изминала цяла вечност.

 

 

Той си поръча обилна закуска и спокойно я изяде на масата до прозореца, като наблюдаваше какво става отвъд шосето. Към осем пред портата вече се бяха наредили три пикапа и чакаха да влязат в стрелбището. В осем и пет се появи някакъв тип с черен хамър дизел и с извинителни жестове към другите трима започна да маха веригите и да отваря портата. После се дръпна встрани и ги пусна да минат първи. Качи се на хамъра и ги последва. Пред входа на главната барака с нова поредица от извинителни жестове им отключи вратата и четиримата един по един влязоха вътре. Ричър повика келнерката и си поръча още една чаша кафе. Каза си, че е редно да остави време на собственика да се оправи със сутрешния наплив, след което да го посети за кратък разговор. Освен това тук кафето си го биваше. Не си струваше да се лиши от него. Беше прясно смляно, горещо и силно.

Към осем и двайсет откъм заграденото пространство се чуха първите изстрели. Приглушени, накъсани звуци, като удари на далечен барабан, които достигаха до него през поривите на вятъра и гънките на местността. По звука изчисли, че пушките са на около двеста метра и стрелят в западна посока. Изстрелите се чуваха през големи интервали — явно стрелците бяха сериозни хора, които пестяха мунициите и се прицелваха старателно във вътрешните кръгчета. После се чу и по-слабо учестено пукане, явно от пистолет. Заслуша се известно време в познатите звуци, после стана, остави два долара до чашата си и плати на касата сметката от дванайсет долара. Излезе навън, качи се на мустанга, пресече паркинга, премина гърбицата на шосето и продължи през портата от отсрещната страна.

Откри човека с хамъра зад висок тезгях в главната барака. Отблизо изглеждаше по-стар, отколкото му се бе сторил през шосето. Някъде между петдесет — и шейсет години, с рядка посивяла коса и насечено от бръчки лице, но иначе жилав и изправен като върлина. Масивният му врат беше загорял от слънцето, а бързият проницателен поглед издаваше бившия сержант от морската пехота и без татуировките на ръцете му и трофеите на стената зад него. Татуировките бяха стари и избледнели, а трофеите се състояха главно от триъгълни флагчета и вензели на различните части, в които беше служил. Но в центъра на всичко това беше поставено нещо, което си заслужаваше вниманието: пожълтяла от времето хартиена мишена в рамка. С пет дупки от .300-калиброви куршуми точно в десетката, и шеста дупка на границата със съседния пръстен.

— Какво ще обичате? — попита мъжът. Погледът му беше вперен над рамото на Ричър в паркирания отвън мустанг.

— Дошъл съм да разреша всичките ти проблеми.

— А, така ли?

— Не бе, шегувам се. Искам да ти задам няколко въпроса.

Мъжът замълча за миг.

— За Джеймс Бар ли? — попита той.

— Позна.

— Не става.

— Не става?

— Не разговарям с репортери.

— Не съм репортер.

— Това отвън е петлитров мустанг с всички екстри. Не е нито полицейски, нито под наем. Номерата са от Индиана. Има лепенка на Ен Би Си зад стъклото. И си мисля: ти си репортер, който се гласи да пише за Джеймс Бар, как бил използвал моето стрелбище, за да се подготви.

— А така ли е наистина?

— Казах ти, не разговарям.

— Но Джеймс Бар е идвал тук, нали?

— Не разговарям! — повтори мъжът. В гласа му нямаше заплаха, само решителност. Нямаше враждебност, а констатация на факта. Не разговаряше, и толкова. В бараката настана тишина. Чуваше се само далечната пушечна стрелба и тихо хрипливо бръмчене от съседната стая. Вероятно някой стар хладилник.

— Не съм репортер — каза Ричър. — Взех тази кола назаем от позната журналистка. За да дойда дотук.

— А кой си тогава?

— Някой, който познава Джеймс Бар от ония години. Искам да науча повече за неговия приятел Чарли. Защото мисля, че този негов приятел, Чарли, го е повел по лош път.

Мъжът не каза: Какъв приятел? Не попита: Кой е тоя Чарли? Само поклати глава.

— Не мога да ти помогна.

Ричър премести погледа си върху рамкираната мишена.

— Това твое ли е?

— Всичко, което виждаш наоколо, е мое.

— Каква беше дистанцията?

— Защо питаш?

— Защото ако е била петстотин метра, си доста добър. Ако е била седемстотин и петдесет, си много добър. А ако е била хиляда, си невероятен.

— Ти стреляш ли? — попита мъжът.

— Стрелях. Едно време.

— Във войската ли?

— Да, преди години.

Мъжът се пресегна и откачи рамката от пирона. Положи я внимателно на тезгяха, с лицето надолу. С вече избледняло на гърба мастило беше написано: 1978. Морска пехота на САЩ. Открит турнир на 1000 м. Сержант Самюъл Кеш, трето място.

— Ти ли си сержант Кеш? — попита Ричър.

— Вече не съм. Уволних се.

— И аз така.

— Но ти не си от морската пехота.

— Личи ли ми?

— Отдалеч.

— Аз съм от сухопътните войски. Баща ми беше морски пехотинец.

Кеш кимна.

— Значи си наполовина човек.

Ричър прокара пръст по стъклото, върху дупките от куршуми. Добре групирана петорка, шестият съвсем малко встрани.

— Добра стрелба — каза той.

— Днес бих се радвал, ако го направя и от два пъти по-близо — каза мъжът.

— И аз така — повтори Ричър. — Времето лети.

— Да не искаш да кажеш, че някога си могъл?

Ричър не отговори. Истината беше, че той веднъж бе спечелил същия този турнир на 1000 метра, и то точно десет години след като Кеш се бе задоволил с третото място. И шестте му куршума бяха попаднали точно в центъра на мишената, образувайки една почти правилна дупка с назъбени краища, колкото да се провре мъжки палец. После, в течение на дванайсет напрегнати месеца, бе местил лъскавата купа от бюро на бюро, от лавица на лавица по различните си служби. За него това беше една много успешна година, през която бе достигнал върха на възможностите си — физически, умствени, психически, всякакви. През тези дванайсет месеца той не бе направил пропуск, нито в буквалния, нито в преносния смисъл. Но на следващата година не си бе дал труда да защити титлата, въпреки че началниците му от военната полиция много държаха на това. Едва по-късно, от дистанцията на времето, той разбра, че решението му е означавало поне две неща: началото на неговия бавен и мъчителен развод с армията и навлизането в един период на лутане и неспокойствие. През който щеше да каже „сбогом“ на много неща, без дори да се обърне назад. И през който щеше да търси все нещо ново, независимо какво, само да не е познатото старо.

— Хиляда метра си е далечко — каза сержант Кеш. — Да ти кажа право, откакто съм напуснал морската пехота, не съм срещал човек, който да може изобщо да уцели мишената от това разстояние.

— Аз бих могъл най-много да закача ъгълчето — каза Ричър.

Кеш вдигна рамката от тезгяха, обърна се и я закачи на пирона. Изравни я с десния си палец.

— Тук нямам хилядаметров полигон — каза той. — Това би било чисто разхищение на патрони, а и не желая да унижавам клиентите си. Но затова пък имам едно хубаво тристаметрово стрелбище, което тази сутрин е свободно. Можеш да се пробваш на него. Човек като теб, който е могъл да закачи ъгълчето на хиляда, ще се справи доста добре на триста.

Ричър не каза нищо.

— Какво, не мислиш ли така? — настоя Кеш.

— Ами предполагам…

Кеш отвори някакво чекмедже и измъкна нова хартиена мишена.

— Как се казваш? — попита той.

— Боби Ричардсън — отвърна Ричър, без да се замисли. Робърт Клинтън Ричардсън, нападател на „Янкис“ през 50-те и 60-те, бе отбелязал 141 точки в 134 мача, което не бе спасило отбора му от безславното трето място.

Сержант Кеш извади химикалка от джоба на ризата си и написа на мишената: Р. Ричардсън, 300 метра, плюс датата.

— При теб всичко се записва — подхвърли Ричър.

— Навик — обясни Кеш, после се наведе и постави знак в най-вътрешния кръг. Почти правилен хикс, около дванайсет милиметра на височина и съвсем малко по-тесен, поради наклона на почерка му. Остави мишената на тезгяха и влезе в страничната стая, от която достигаха хриповете на хладилника. След по-малко от минута се върна с пушка в ръка. Беше „Ремингтън“ М24, с оптически мерник „Леополд Ултра“ и две сгъващи се крачета под цевта. Стандартно оръжие на снайперист от морската пехота. Имаше вид на доста ползвана, но старателно поддържана. Кеш я положи на една страна върху тезгяха. Извади пълнителя и показа на Ричър, че е празен. Дръпна затвора, за да се види, че няма патрон в цевта. Всичко това направи машинално, по инстинкт и от професионална куртоазия.

— Моя е — каза Кеш. — Мерникът е центрован за триста метра. Лично от мен.

— Вярвам ти — каза Ричър. И имаше защо. На бивш снайперист от морската пехота, който през 1978-а се бе класирал трети в света по точна стрелба, можеше да се вярва за тези неща.

— Един изстрел — каза Кеш. Извади от джоба си патрон. Вдигна го нагоре — стандартен .300 калибров боеприпас, система „Уинчестър“. Постави го изправен върху буквата Х на хартиената мишена. Основата на гилзата я закри изцяло. После се усмихна. Ричър отвърна на усмивката му. Беше разбрал предизвикателството. По-ясно от това не можеше да бъде казано: Ако улучиш хикса, ще ти разправя за Джеймс Бар.

Добре поне, че не ми предложи ръкопашен бой, помисли си Ричър.

— Да вървим — каза той.

 

 

Въздухът навън беше неподвижен — нито горещ, нито твърде хладен. Нямаше опасност ръката му да потрепери от студ или пък куршумът да попадне във въздушно течение. Защото въздухът не помръдваше. Кеш носеше пушката. Ричър го следваше, стиснал в шепа патрона. Двамата се качиха заедно в хамъра, Кеш се пресегна и двигателят запали с мощен дизелов грохот.

— Наистина ли ти харесва това нещо? — попита Ричър, като се надвикваше с шума.

— Не бих казал — отвърна Кеш. — Аз лично предпочитам седан с четири врати, но нали трябва да поддържам някакъв имидж пред клиентите…

Теренът беше хълмист, покрит с трева и тук-там с ниски криви дървета. Напряко през хълмовете бяха изравнени с булдозер тесни ивици земя, прилични на шосета, разположени нагъсто и успоредно едно на друго. Всяко „шосе“ представляваше отделно стрелбище, дълго по неколкостотин метра. Стрелбищата бяха отделени едно от друго от естествения терен и допълнително натрупани купчини пръст и камъни. Цялата местност наподобяваше построено наполовина и след това изоставено игрище за голф. Донякъде затревено, в други части — голо и разорано, с дълбоки бразди в червената пръст. На места се виждаха белосани скали и каменни бордюри, указващи трасетата за коли и пътеките за преминаване на пешеходци.

— Тази земя е принадлежала на семейството ми, откакто се помня — обясни Кеш. — Но идеята за стрелбището си беше моя. Казах си, след като бивши шампиони по голф или тенис стават треньори, когато се оттеглят от активна кариера, защо да не се пробвам и аз? В моята област.

— И потръгна ли ти? — попита Ричър.

— Не бих казал — отвърна Кеш. — Идват хора, стрелят, но никой не си признава, че не знае как става тая работа. Мислят си, че са се родили научени.

Ричър видя трите пикапа, паркирани пред отделни стрелбища. Клиентите, които бе забелязал да чакат пред портала в осем, вече тренираха. Налягали върху тръстикови рогозки, те стреляха, вдигаха глава, поемаха дъх, прицелваха се и отново стреляха.

— Човек все от нещо трябва да живее — каза Кеш, сякаш отгатнал следващия въпрос на Ричър. После отби хамъра от главния път и навлезе на триста метра навътре, до края на едно свободно стрелбище. Слезе, защипа хартиената мишена към стойката, обърна джипа и потегли обратно.

— Е, наслука! — каза той.

Ричър не слезе веднага. Чувстваше се по-напрегнат, отколкото беше нормално за него. Пое въздух и усети във вените си тръпката на изпития кофеин. Плюс някакво едва забележимо, слабо потреперване в мускулите. Четири големи чаши силно кафе не бяха най-подходящата подготовка за твърда ръка и точна стрелба.

Но какво пък толкова? Някакви си триста метра. С добра пушка в тихо време, при спокоен въздух, нито горещ, нито твърде хладен — все едно да допреш дулото в центъра на мишената и да дръпнеш спусъка. Всеки можеше да го направи и със затворени очи. Проблемът не беше в моженето. В точната стрелба. Проблемът беше в залога. За него кукловодът беше по-важна цел от спечелването на купата преди толкова години. Далеч по-важна. Самият той не знаеше защо. И в това именно беше проблемът.

Ричър издиша шумно поетия въздух. Някакви си триста метра. Не шестстотин. Не осемстотин или хиляда. Триста. Нищо работа!

Той се смъкна от високата седалка на хамъра, отвори задната врата и взе пушката. Пренесе я през буците пръст до тръстиковата рогозка. Постави я внимателно върху двете крачета на около метър зад бялата линия. Наведе се и я зареди. Отстъпи крачка назад, за да се изравни с посоката на стрелба, после приклекна, коленичи и легна по корем. Вдигна приклада от земята и го опря в рамото си. Раздвижи шията наляво-надясно. Огледа се. Изведнъж се почувства съвсем сам в тази пустош. Наведе глава. Затвори лявото си око и допря дясното до окуляра. Обхвана ложата с лявата си ръка и я притисна назад и надолу. Сега вече имаше три опорни точки. Двете крачета и рамото си. Разтвори широко крака и долепи стъпалата си на рогозката. Леко сви левия крак в коляното и се запъна с обувката си в земята за допълнителна опора. Отпусна се. Съзнаваше, че отстрани прилича повече на застрелян, отколкото на готвещ се за стрелба.

Погледна през оптическия мерник. Образът беше ярък и жив, резултат от превъзходната оптика. Намери мишената. Изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да я пипне с ръка. Изравни кръстчето на мерника с пресечната точка на хикса. Обра полека мекия спусък. Отпусна се. Издиша. Усещаше ударите на сърцето си. Блъскаше се като отвързано из гръдния кош. Кофеинът бучеше във вените му. Кръстчето танцуваше върху хикса. Подскачаше, друсаше се, наляво-надясно, нагоре-надолу, в кръг.

Ричър затвори дясното си око. Опита се да забави пулса на сърцето си. Издиша въздуха от дробовете си и затаи дъх за секунда-две. После вдиша, отново издиша, отново затаи дъх. Стегна корема и отпусна раменете си. Сякаш искаше да се слее с терена. Отвори отново дясното си око. Кръстчето се беше успокоило върху хикса. Той се взря в мишената. Опипваше я с поглед. Желаеше я. Дръпна спусъка. Пушката изтрещя и подскочи в ръцете му, струята газове от дулото вдигна прахоляк и закри погледа му. Той вдигна глава, изкашля се и отново залепи око за мерника.

Право в целта.

Хикса го нямаше. На мястото му се виждаше кръгла дупка, от която стърчаха само четирите краища на двете чертички. По едно мастилено крайче отгоре и отдолу на всяка. Ричър отново се изкашля, подпря се на ръце и стана. Кеш легна на негово място и погледна през мерника.

— Добре стреляш — каза той.

— Пушката е добра — отвърна Ричър.

Кеш дръпна затвора и изстреляната гилза падна на рогозката. Той се изправи на колене, взе я и я пусна в джоба си. После стана и понесе пушката към хамъра.

— Е, ставам ли? — подвикна Ричър след него.

— За какво?

— За събеседник.

Кеш се извърна.

— Ти това изпит ли мислиш, че беше?

— Много се надявам, че е било изпит.

— Може и да не ти хареса това, което имам да кажа.

— Да пробваме все пак.

Кеш кимна.

— После. В кабинета.

Кеш подкара хамъра към края на стрелбището, за да прибере мишената. После обърна и потеглиха към бараките. Подминаха мъжете с трите пикапа, които си стреляха кротко, без да забелязват нищо наоколо. Влязоха в кабинета, Кеш отвори някакъв шкаф и класира мишената в чекмеджето, обозначено с буква „Р“, като „Ричардсън“. После пръстите му се преместиха на „Б“ за „Бар“ и той извади оттам голяма пачка хартиени мишени.

— Опитваш се да докажеш, че приятелчето ти не е убиецът, така ли? — попита той.

— Не ми е приятелче — отвърна Ричър. — Навремето го познавах, това е всичко.

— Е, и?

— Не го помня като кой знае какъв голям стрелец.

— По телевизията казаха, че разстоянието е било съвсем малко.

— Да, но с движещи се цели и стръмни ъгли на отклонение.

— По телевизията казаха, че уликите сочат към него.

— Така е — потвърди Ричър. — Видях с очите си.

— Ето, гледай — каза Кеш и подреди част от мишените във ветрило на тезгяха. Като тесте карти. После ги събра плътно една до друга, за да отвори място за още. Под първата редица направи втора, докато се събраха общо трийсет и два листа, в две редици, номерирани и маркирани с един и същ надпис: Дж. Бар, 300 метра, всеки с дата, като първата беше отпреди близо три години. — Чети и плачи — добави Кеш.

Всяка мишена показваше перфектни попадения.

Ричър ги гледаше изумен една подир друга. На всяка една най-вътрешният кръг, концентричните пръстени около десетката, беше плътно запълнен с идеални кръгли дупки, на плътни групи — ясни и категорични. Трийсет и две мишени, по десет изстрела, всичките до един във вътрешния кръг.

— Това ли са му всичките стрелби? — попита Ричър.

Кеш кимна.

— Ти сам го каза: при мен всичко се записва.

— С каква пушка?

— „Супер Мач“. Негова собствена. Страхотно оръжие.

— От полицията обадиха ли ти се?

— Да. Някакъв тип на име Емерсън. Държа се доста прилично. Ясно му е, че след като Бар е тренирал при мен, ще гледам някак да си спасявам задника. Нямам интерес да си навредя на репутацията. Много съм вложил в това предприятие, а лесно мога да го съсипя, ако му излезе лошо име.

Ричър още веднъж огледа мишените, една по една. Спомни си какво бе казал на Хелън Родин: Тези неща не се забравят.

— А какво ще кажеш за Чарли, приятеля му? — попита той.

— В сравнение с него Чарли беше безнадежден случай.

Кеш събра мишените на Джеймс Бар в плътна купчинка и ги бутна отново в чекмеджето „Б“. Отвори друго, обозначено със „С“, и пак извади сноп хартии.

— Чарли Смит — каза той. — Също бивш военен, ако се съди по вида. Но не бих казал, че казармата е направила от него човек.

— Винаги ли идваха заедно?

— Бяха неразделни — отвърна Кеш.

— И стреляха на различни стрелбища?

— Те бяха на различни планети — каза Кеш.

Ричър кимна. Чарли далеч отстъпваше по точки на Бар. Беше по-слаб стрелец, далеч по-слаб. На една от мишените имаше само четири попадения — по един в четирите квадранта, в близост до ъглите. От трийсет и две мишени имаше само осем десетки. От които една-единствена точно в центъра. Чист късмет, щастливо трепване на ръката, внезапен порив на вятъра. Извън това дупките бяха разпръснати по цялата повърхност на мишените. Като голяма част от куршумите му изобщо не бяха улучили белия лист. Процентно най-голям брой попадения имаше в бялото поле между двата външни кръга. Много слаби резултати. Но дори в неточността си стрелбата му не беше напълно хаотична. В нея сякаш имаше някаква странна последователност. Прицелваше се, но все пропускаше. Сякаш имаше тежка форма на астигматизъм.

— Що за човек беше той? — попита Ричър.

— Кой, Чарли ли? — каза Кеш. — Непроницаем. Нищо не можеш да разбереш за него. Ако беше по-добър стрелец, може би щеше да ме уплаши.

— Един такъв дребен?

— Дребосък, да. Със смахната прическа.

— Те разговаряха ли с теб?

— Всъщност, не. За мен това бяха двама типове от Индиана, които идваха да се разтоварват, гърмейки на стрелбището ми. Тук е пълно с такива.

— Ти наблюдаваше ли ги, докато стреляха?

Кеш поклати глава.

— Научил съм се никога никого да не наблюдавам. Хората възприемат това като критика. Те идват при мен, това е всичко. Не им се натрапвам.

— Бар от теб ли купуваше патроните си?

— Да. „Лейк Сити“. Скъпички са.

— И пушчицата му не е евтина.

— Да, но той ги заслужава.

— А каква пушка използваше Чарли?

— Същата. Сякаш бяха комплект. В неговия случай това беше смешно, все едно някой дебеланко с бирен корем да си купи бегач от карбонови влакна.

— Тук имаш ли отделни стрелбища за пистолети?

— Имам едно покрито. Ползва се при дъжд. Иначе ги пускам да гърмят, където си изберат. Аз самият не си падам много по пистолети. В тях няма изкуство.

Ричър кимна. Сержант Кеш събра накуп мишените на Чарли, като внимаваше да останат подредени по дати. След това изравни ръбовете на купчинката и ги мушна в съответното чекмедже.

— Смит е доста разпространено име — каза Ричър. — Доколкото ми е известно, най-често срещаното фамилно име в Америка.

— Тоя наистина беше Смит — каза Кеш. — Преди да запиша нов член, му искам шофьорската книжка.

— А откъде е той?

— По акцент ли? Някъде от северните щати.

— Може ли да взема една от мишените на Джеймс Бар?

— За какъв дявол ти е?

— За спомен — каза Ричър.

Кеш не отговори.

— Няма да се загуби — настоя Ричър. — Не възнамерявам да я обявя за продан по интернет.

Кеш мълчеше.

— Бар няма да стъпи повече тук — продължи Ричър. — Това поне мога да ти го гарантирам. А ако наистина искаш да си нямаш неприятности, в твой интерес е останалите направо да ги изхвърлиш.

Кеш вдигна рамене и се извърна към шкафа.

— Най-новата — каза Ричър. — Ако може нея, ще е най-добре.

Кеш прелисти с палец купчинката и измъкна една мишена. Подаде му я през тезгяха. Ричър я пое, сгъна я внимателно на четири и я мушна в джоба на ризата си.

— Е, на добър час — каза Кеш. — Дано има късмет приятелят ти.

— Не ми е приятел — каза Ричър. — Но ти благодаря за помощта.

— Няма защо — отвърна Кеш. — Между другото, аз те знам кой си. Познах те, когато залегна с пушката. Никога не забравям позата на професионалния стрелец. Ти спечели същия турнир десет години след мен. Бях там, в публиката, и те наблюдавах. Истинското ти име е Ричър.

Ричър кимна.

— Много беше любезно от твоя страна — продължи Кеш — да си замълчиш, след като ти разправих, че съм се класирал едва трети.

— При теб конкуренцията беше жестока — отвърна Ричър. — Докато десет години по-късно бяха останали само разни лекета.

 

 

Ричър спря на последната бензиностанция преди щатската граница и зареди колата на Ан Яни. После позвъни на Хелън Родин от телефонния автомат.

— Още ли е там ченгето? — попита той.

— Вече са двама — отвърна тя. — Един във фоайето и един пред вратата ми.

— Франклин започна ли работа?

— Още от сутринта.

— Някакъв напредък?

— Засега не. Петима напълно обикновени хора.

— Къде е кантората на Франклин?

Тя му продиктува адреса. Ричър погледна часовника си.

— Ще те чакам там в четири.

— Как беше в Кентъки? — попита тя.

— Объркващо.

 

 

Той пресече река Охайо в обратната посока по същия мост, докато Шерил Кроу му напомняше отново и отново как всеки ден е един дълъг, виещ се път. Той усили звука, сви вляво след моста и пое на запад. Според картите на Ан Яни на шейсет и пет километра напред имаше голяма детелина. Там щеше да отбие на север и след още два часа да профучи над целия град, на дванайсет метра над земята. Това му се струваше по-разумно, отколкото да се лута долу из улиците. Каза си, че Емерсън сигурно вече здраво се е изнервил. В един малко по-късен момент щеше направо да побеснее.

Ричър стигна до детелината и се вля в магистралата на север. Когато дискът на Шерил Кроу започна отново, спря уредбата и продължи да кара, заслушан само в шумовете на пътя. Мустангът се носеше уверено напред със сто и десет километра в час. Огромният петлитров двигател боботеше хищно. Ричър си каза, че ако имаше начин този мотор и това задвижване да се монтират в някоя очукана стара каросерия, това би било колата на мечтите му.

 

 

Белантонио бе дошъл в лабораторията си в седем сутринта. Беше свалил отпечатъците от мобилния телефон, намерен до колоната на надлеза, но не беше открил нищо. След това беше поръчал разпечатка от проведените разговори. Последният набран номер се оказа мобилният на Хелън Родин. Преди това — мобилният на Емерсън. Очевидно Ричър беше провел и двата разговора. После следваше дълга поредица от номера, до един регистрирани на името на „Специализирани услуги на Индиана“. Възможно беше да ги е набрал както Ричър, така и всеки друг. Нямаше как да се знае със сигурност. Белантонио съвестно описа всичко това в доклада си с пълното съзнание, че с нищо не помага на Емерсън. Единствената възможна следа беше обаждането на Ричър до Хелън Родин, но и тук Емерсън за нищо на света не би си позволил да разпитва адвоката на защитата за някакъв разговор със свидетел, независимо дали самият свидетел е заподозрян, или не. Това би било чиста загуба на време и нерви.

И така, той премина на записите от охранителните камери. Бяха с продължителност четири пълни дни, или общо около три хиляди влезли и излезли автомобила. Регистрационните номера на всички бяха разчетени и записани от сътрудниците му. Само три от колите бяха кадилаци. В това отношение Индиана беше типичен щат от Средния запад. Хората си купуваха най-често пикапи, после джипове, следвани от купета и кабриолети. Обикновените седани с четири врати заемаха една съвсем незначителна пазарна ниша, като повечето бяха хонди, тойоти или малки американски автомобили. Големите коли бяха рядкост, а луксозните лимузини — изключение.

Първият кадилак на записа беше кремав „Елдорадо“ — купе с две врати, не съвсем нов. Беше паркиран преди десет сутринта в сряда и собственикът му си го беше прибрал пет часа по-късно. Вторият кадилак беше чисто нов Ес Ти Ес, червен или тъмносив, или може би светлосин. На мъглявите черно-бели снимки беше трудно да се каже. Във всеки случай беше паркиран в четвъртък по обяд, за около два часа.

Третият кадилак беше черен „Девил“. Камерата го бе уловила да влиза в гаража в петък — черния петък, както го беше кръстил Белантонио — малко след шест сутринта. По това време на денонощието гаражът обикновено беше съвсем пуст. Черният кадилак се беше изкачил уверено и целеустремено нагоре по рампата, за да си тръгне отново четири минути по-късно.

Достатъчно, за да остави конуса.

Лицето на шофьора не се различаваше на записа. Зад предното стъкло се мярваше за момент размазано сивкаво петно. Можеше да е както Бар, така и всеки друг. Белантонио описа педантично всичко в доклада до Емерсън, като си отбеляза наум да провери дали четири минути са най-краткият регистриран престой на кола в гаража. Почти нямаше съмнение, че е така.

След това прегледа внимателно доклада от криминологичната експертиза в апартамента на Александра Дюпре. Беше изпратил един от младшите си служители да я извърши, понеже апартаментът не беше място на престъпление. При огледа не беше открито нищо съществено. Нищичко. Ако не се смятаха пръстовите отпечатъци. Всяка повърхност в апартамента беше покрита с отпечатъци на убитата, което можеше да се очаква. Но наред с нейните имаше още четири набора отпечатъци, три от които бяха неизвестни.

А четвъртият беше на Джеймс Бар.

Джеймс Бар беше посещавал дома на Александра Дюпре. Като беше влизал в дневната, кухнята и банята й. В това нямаше никакво съмнение. Отпечатъците бяха ясни и разпознаваеми. Бяха неговите.

Белантонио записа и това в доклада си до Емерсън.

После прочете доклада на съдебномедицинската експертиза. Александра Дюпре е убита с един-единствен, чудовищно силен удар в дясното слепоочие, нанесен от левак. След удара е паднала върху чакълена настилка, примесена с органична материя, главно трева и пръст. Трупът е открит в сляпа улица, застлана с варовикови плочи. Следователно е бил местен между мястото на убийството и мястото, където е бил открит впоследствие. Това се потвърждаваше и от физиологическите изменения по него.

Белантонио извади нов лист и записа два въпроса, адресирани към Емерсън: Ричър левак ли е? Имал ли е на разположение кола?

 

 

Цяла сутрин Зека разсъждаваше как да постъпи с Раскин. Той се бе провалил вече три пъти. Най-напред при първоначалното проследяване на обекта, после като се бе оставил да го нападнат в гръб, и накрая — като бе допуснал да му вземат мобилния телефон. А Зека не обичаше провалите. Отначало си каза, че просто ще изтегли Раскин от оперативна работа и ще го постави да дежури пред видеомониторите в стаята за охрана на къщата. Но после си каза: защо да се доверявам на един провален неудачник да ме охранява?

В този момент му се обади Лински. След четиринайсет часа непрекъснато търсене не бяха открили и следа от военния.

— Време е да се насочим към адвокатката — каза Лински. — В края на краищата без нея нищо няма да стане. Тя е в центъра на всичко. Тя е тази, която дърпа конците.

— Така повдигаме залога — отбеляза Зека.

— Залогът и без това е твърде висок — отвърна Лински.

— Може пък военният сам да се е пръждосал.

— Може — отвърна Лински. — Но въпросът е какво е оставил след себе си. В главата на адвокатката.

— Ще помисля по въпроса — каза Зека — и ще ти се обадя.

— Да продължаваме ли да търсим?

— Какво, умори ли се?

Лински беше изтощен, а божата в гръбнака го побъркваше.

— Ни най-малко — излъга той. — Изобщо не съм уморен.

— Продължавайте да търсите тогава — нареди Зека. — Но преди това ми пратете Раскин.

 

 

Когато магистралата започна да се изкачва на пилоните, Ричър намали на осемдесет. Остана в средната лента, като подмина изхода към надлеза зад библиотеката. Продължи още три километра напред, право на север, и стигна до детелината с широкото четирилентово шосе, на което се намираше магазинът за авточасти. Оттам тръгна на изток по локалното двулентово шосе, докато не сви отново на север, по междуселския път към дома на Джеб Оливър. След по-малко от минута се озова в дълбоката провинция. Дъждовалните машини бавно се въртяха, а слънчевите лъчи образуваха малки дъги в струите вода.

Дълбоката провинция. Където се крият всички тайни.

Той изключи от скорост и остави колата да спре по инерция до пощенската кутия на Оливър. Един мустанг в никакъв случай не можеше да мине по изровения коловоз до къщата. Гърбицата в средата щеше да разбие всичко отдолу. Преден, заден мост, ауспух. Ан Яни нямаше да се зарадва особено. Затова той слезе и остави колата, където я беше спрял — ниска, източена, мързеливо излегната под слънцето. Запристъпва по засъхналата кал, като усещаше всяка буца пръст, всяко камъче през тънките си подметки.

Червеният додж на Джеб Оливър си беше на мястото. Не толкова лъснат, както предишния път — вече беше равномерно покрит с червеникав прахоляк, тук-там спечен на едри петна от сутрешната роса. Старата къща беше притихнала. Хамбарът беше заключен.

Ричър подмина предната врата. Заобиколи къщата и застана отзад, до верандата. Майката на Джеб си седеше все така на люлката. Със същите дрехи, само че този път без половинлитровата бутилка в скута. Очите й бяха станали големи като чаени чинийки и гледаха налудничаво. Единият й крак беше подвит отдолу под нея, а с другия се люлееше — два пъти по-бързо отпреди.

— Здрасти — каза тя, като го видя.

— Джеб още ли го няма? — попита той.

В отговор тя само поклати глава. Ричър се ослуша. Наоколо се чуваха познатите звуци — съскането на дъждовалните машини, тихото поскърцване на люлката, пукането на сухите дъски под краката му.

— Имаш ли пистолет? — попита той.

— Оръжията не ми понасят много — каза тя.

— А телефон?

— Прекъснаха го — отвърна тя. — Не съм си платила сметката. Но не ми и трябва. Джеб ми дава да ползвам неговия, джобния, като имам нужда.

— Това е добре — каза Ричър.

— Какво му е доброто? Джеб го няма.

— Именно. Понеже сега възнамерявам да разбия хамбара ви и да вляза, а не желая да повикаш ченгетата, докато съм вътре. Или да ме гръмнеш в гърба.

— Хамбарът е на Джеб. Не можеш да влизаш в него — каза тя.

— Не виждам как ще ме спреш.

Той се обърна и тръгна по пътеката. След лек завой тя извеждаше право пред двойната врата на хамбара. Както всичко останало, и вратата беше скована от дъски, последователно гнили и после съхнали на слънце в продължение на стотина зими и лета. Ричър почука с кокалчетата на пръстите си и усети как дървото кънти на кухо. Катинарът обаче беше нов. Стоманен, с U-образна форма, като онези, които ползват куриерите, за да заключват велосипедите си.

Беше прекаран през две нови стоманени халки върху метални пластини, завийте ни с по три болта в дъските. Ричър хвана катинара и го раздруса. Плътна, тежка стомана, нагрята от слънцето. Солидна работа. Не можеше нито да я счупи, нито да я среже. Нямаше с какво.

Но и най-добрата заключалка е точно толкова надеждна, колкото това, към което е монтирана.

Ричър сграбчи с две ръце катинара и го дръпна. Отначало леко, после по-силно. Вратата леко поддаде, изви се навън, после се спря. Той я подпря с длан, като с другата ръка дърпаше катинара. Халките се поразклатиха, но не излязоха от дупките си. Ричър си помисли, че Джеб сигурно им е подложил шайби отзад — широки и дебели, за да разпределят натиска.

Срещу това имаше само едно средство — повече натиск.

Той пак сграбчи с две ръце катинара в основата му и се изпъна назад с цялата си тежест, като човек, който кара водни ски. Докато теглеше, вдигна крак и нанесе мощен ритник във вратата, малко под халките. Разбира се, ръцете му бяха по-къси от краката, затова не можа да постигне максимален замах, но като за първи опит беше повече от достатъчно. Нещо отвътре поддаде и халките излязоха с един сантиметър навън. Той повтори ритника. Сухото дърво поддаде още. След третия ритник се чу сух пукот и дъската на лявото крило се сцепи. Два от болтовете увиснаха навън. Ричър подпря вратата с лявата си длан и провря пръсти в процепа под пластината. Пое си дъх, преброи до три и дръпна с всичка сила. Последният болт излезе, катинарът падна в краката му и вратата се отвори широко навън. Ричър се дръпна назад, обърна двете крила назад, чак до стената, и надникна вътре.

Може би беше очаквал да види лаборатория за амфетамини, вероятно с маси, кантарчета и колби, с газови горелки и купчинки празни найлонови пликчета, очакващи да бъдат напълнени, за да поемат към потребителите. Или поне голямо скривалище за дрога, опакована в чували и готова за дистрибуция.

Нищо подобно.

През процепите между разсъхнатите дъски проникваха ярки лъчи. Отвътре хамбарът беше приблизително шест на дванайсет метра, с пръстен под, добре утъпкан и пометен. И празен, ако не се смяташе един очукан стар пикап, паркиран точно в средата.

Беше „Шевролет Силверадо“, на седем-осем години, кафеникавочервен, с цвят на печена глина. Машина за вършене на работа. Базисен модел, без никакви екстри. И без номера. Вратите бяха заключени, никъде не се виждаше ключ.

— Какво е това?

Ричър се извърна. Майката на Джеб Оливър беше застанала в рамката на вратата зад него, подпряна с ръка на касата, сякаш не се решаваше да пристъпи вътре.

— Пикап — отвърна той.

— Виждам.

— На Джеб ли е?

— Никога не съм го виждала.

— Каква кола караше, преди да си купи червения додж?

— Не тая.

Ричър се приближи до пикапа и надникна през стъклото откъм страната на шофьора. Ръчни скорости. Напластена мръсотия. Много навъртени километри. Но никакъв боклук по пода. Пикапът беше служил дълги години вярно на някого и стопанинът му се беше отблагодарил с грижи.

— Никога не съм го виждала — повтори жената.

Пикапът имаше вид, сякаш дълго бе стоял заключен в този хамбар. Гумите му бяха омекнали. Не миришеше на нафта или бензин. Беше отдавна изстинал, притихнал, покрит с дебел слой прах. Ричър коленичи и погледна отдолу. Нищо. Най-обикновено шаси, покрито със спечена кал, очукано тук-там от малки камъчета, запратени от гумите.

— Откога е тук? — попита той.

— Нямам представа.

— Кога постави Джеб заключалката на вратата?

— Преди около два месеца.

Ричър се изправи.

— Ти какво очакваше да намериш вътре? — попита жената.

Той се извърна и я погледна в очите. Зениците й бяха огромни.

— Големи количества от закуската ти — каза той.

Тя се усмихна.

— Ти какво, да не си мислиш, че той го произвеждаше тук?

— А какво?

— Вторият ми мъж го носи.

— Ти омъжена ли си?

— Вече не. Но той още носи.

— Джеб се беше надрусал в понеделник вечер — каза Ричър.

Тя отново се усмихна.

— Една майка споделя всичко с детето си — каза тя. — Иначе за какво е майка?

Ричър й обърна гръб и още веднъж огледа пикапа отвсякъде.

— За какво му е да държи такъв стар пикап вътре, а чисто новия — отвън, да го пече слънце и да ръждясва?

— Знам ли? — отвърна жената. — Джеб винаги прави каквото си науми.

Ричър излезе от хамбара и затвори едно по едно двете крила на вратата. Вкара болтовете в разхлабените дупки и ги натисна навътре с длани. От тежестта на заключалката те провиснаха наполовина. Той ги понамести колкото можа и си тръгна.

— Джеб ще си дойде ли у дома някога? — провикна се жената подире му.

Той не й отговори.

 

 

Мустангът беше обърнат с муцуната на север, затова Ричър се качи и го подкара нататък. Пусна диска, засили звука докрай и в продължение на петнайсет километра кара съвсем сам, все в права посока по един път, който сякаш нямаше край.

 

 

Раскин изкопа собствения си гроб със същия багер, с който преди време бяха изравнили терена около къщата на Зека. Неголям, с половинметрова лопата, с четири големи стоманени зъба. Лопатата загребваше на големи хапки рохкавата пръст и ги отмахваше встрани. Двигателят ту форсираше, ту забавяше ход. Облаци черен дизелов пушек се издигаха към синьото небе.

Раскин беше раждан по съветско време и през живота си бе видял какво ли не. Афганистан, Чечня, неописуемите размирици в Москва. Всеки друг на негово място отдавна щеше да е загинал, като самият факт на чудотворното му оцеляване през всичко това, съчетан с естествения му руски фатализъм, го правеше напълно безразличен към собствената му съдба.

— Указ — уведоми го Зека. Заповед от най-високо място.

— Ничего — отвърна Раскин. Не си го слагай на душата.

Така че той се качи на багера и невъзмутимо започна да копае. Беше си избрал едно местенце, закътано от погледите на работещите в близката кариера. Получи се правоъгълна яма, метър и осемдесет на петдесет сантиметра, два метра дълбока. Изкопаната пръст натрупа от дясната страна, откъм изток, като преграда между себе си и родината. Като привърши, дръпна машината настрани и загаси двигателя. Слезе от кабината и зачака. Нямаше смисъл да се противи на съдбата си. Ако побегнеше, щяха да го намерят и тогава нямаше да му трябва гроб. Щяха да използват найлонови чували за боклук — пет, най-много шест. Да ги завържат с тел. Да сложат вътре по няколко тухли за тежест и да ги пуснат в реката.

Беше виждал с очите си как го правят.

В далечината видя Зека, който беше излязъл иззад къщата и идваше към него. Беше нисък и набит, леко прегърбен от старост, но с горда осанка, излъчваща власт и авторитет. Приближаваше бавно, с твърда стъпка, през неравния терен, като гледаше ту напред, ту в краката си. Приближи се и спря. С обезобразената си ръка бръкна в джоба и извади малък револвер. Подаде го на Раскин, който го пое.

— Указ — повтори Зека.

— Ничего — повтори Раскин. Нищо и никаква думичка, нещо като de rien на френски, de nada на испански, prego на италиански. Моля, няма нищо. На вашите услуги.

— Благодаря ти — каза Зека.

Раскин пристъпи към тесния край на ямата. Отвори барабана. Вътре имаше един-единствен патрон. Затвори барабана и го изравни с цевта. Дръпна петлето и постави дулото в устата си. Обърна се с лице към Зека и с гръб към ямата. Намести се така, че токовете му да са на ръба. Застана неподвижно, спокоен и съсредоточен, като олимпийски състезател по скок във вода.

Затвори очи.

Натисна спусъка.

В радиус от километър наоколо черните врани се разлетяха във въздуха. Струята от кръв, мозък и парченца кости зад тила му описа идеална дъга на слънчевите лъчи. Тялото му се строполи назад в ямата и се просна на дъното. Враните постепенно накацаха обратно по клоните на дърветата, а въздухът се изпълни с обичайния шум на каменоломните машини. Зека се качи в кабината на багера и запали двигателя.

Ричър спря на двайсет и пет километра северно от града и паркира мустанга на една застлана с чакъл отбивка до границата между две кръгли ниви. Навсякъде около него се простираха селскостопански земи — на изток, запад, север и юг, нива до нива, една до друга, една след друга, до хоризонта и оттатък. В средата на всяка се въртеше по една гигантска дъждовална машина. Въздухът беше изпълнен с пръски и капчици. Отблизо машините приличаха на някакви извънземни космически роботи, размахващи стрелите си като огромни ръце около масивните си стоманени туловища. В края на всяка стрела имаше по едно колело с грамадна гума от трактор, която обикаляше безкрайно по изровен кръгъл коловоз.

Ричър изчака, докато колелото на най-близката машина дойде наблизо. Пристъпи напред и се спря до него. Гумата стигаше до над кръста му. Металната стрела се въртеше доста над височината на главата му. Той тръгна подир колелото и го проследи из целия му бавен път по изровения кръг. Движеше се в нещо като мъгла. Стана му студено и той се върна там, откъдето бе тръгнал — малко поизмокрен, с изкаляни обувки. Излезе от кръга и застана на настланата с чакъл площадка с лице на запад. На хоризонта се вдигнаха ято врани, после отново накацаха по земята. Ричър се върна в колата и завъртя ключа на стартера. Намери лостовете и свали гюрука назад. Погледна часовника си. До срещата в кантората на Франклин оставаха два часа. Извади сгънатата мишена от джоба си и дълго я разглежда. Помириса я. Вдигна я над главата си, срещу слънцето, и видя как лъчите минават през правилните кръгли дупки. Сгъна я и я пъхна обратно в джоба си. Вдигна глава нагоре. Над него имаше само небе. Затвори очи срещу ярката светлина и се замисли за неща като его и мотив, илюзия и действителност, вина и невинност, като естеството на случайността.