Лий Чайлд
Един изстрел (16)

16

Те изчакаха известно време в сенките и тишината на паркинга под осветените прозорци на Франклин. После Ан Яни отиде да вземе диска на Шерил Кроу от мустанга и го подаде на Кеш. Той отключи хамъра, наведе се и постави диска в плейъра. Подаде ключовете на Франклин, който се качи и седна зад волана. Кеш зае мястото до него, стиснал между коленете си своята М–24. Ричър, Хелън Родин и Ан Яни се сместиха отзад.

— Пусни отоплението и го засили докрай — каза Ричър.

Кеш се наведе и премести лостчето на максимум топлина. Франклин запали двигателя и на заден ход изкара джипа на улицата. Завъртя волана и потегли на запад. На първата пряка сви на север. Двигателят ревеше, тежката машина се друсаше. Климатикът загря и мощният вентилатор задуха горещ въздух. Вътре бързо стана топло, после горещо. Завиха отново на запад, после на север, на запад, на север, следвайки мрежата от перпендикулярни шосета, разделящи нивите. Пътуването им беше поредица от равномерни отсечки, прекъсвани от прави ъгли. Накрая стигнаха до последния завой. Франклин изправи гръб, стисна волана с две ръце и настъпи газта.

— Ето я — каза Ан Яни. — Право напред, на пет километра.

— Пусни диска — каза Ричър. — Осмото парче.

Кеш натисна бутона.

Всеки ден е път, който се вие в далечината.

— По-силно — каза Ричър.

Кеш усили звука. Джипът се понесе по шосето със сто километра в час.

— Още три километра — извика Ан Яни. И след малко: — Още километър и половина.

Ричър гледаше напрегнато през прозореца надясно. В мрака покрай тях прелитаха ниви, осветени от отблясъците на фаровете. Огромните рамена на поливните машини се въртяха толкова бавно, че изглеждаха неподвижни. Въздухът беше изпълнен с водни пръски.

— Превключи на дълги — каза Ричър.

Франклин щракна лостчето.

— Надуй музиката! — извика Ричър.

Кеш завъртя копчето до отказ.

ВСЕКИ ДЕН Е ПЪТ, КОЙТО СЕ ВИЕ В ДАЛЕЧИНАТА.

— Още осемстотин метра! — извика Ан Яни.

— Прозорците! — извика Ричър.

Четири палеца натиснаха едновременно четирите копчета и прозорците се смъкнаха с три сантиметра надолу. Нощта се изпълни с гръмка музика, вихърът засмука горещ въздух от вътрешността на колата. Вперил поглед вдясно, Ричър видя за миг черния силует на къщата — голяма, внушителна, квадратна, самотна, отдалечена от всичко. В някои от прозорците мъждукаше светлина. Отвсякъде се простираше гол равен терен. Видя и застланата с трошен камък алея към входа — бледа в нощта, дълга и права.

Франклин не вдигаше крака си от газта.

— След четиристотин метра има стоп — изкрещя Ан Яни.

— Готови! — извика Ричър. — Почваме!

— Сто метра! — изкрещя Ан Яни.

— Вратите! — извика Ричър.

Три ръце се пресегнаха и три от вратите се открехнаха с по два сантиметра. Франклин удари спирачките. Ричър, Яни, Хелън и Кеш скочиха почти в движение от колата. Без да се колебае, Франклин даде газ и ускори, сякаш просто бе спрял за миг на стопа, макар и посред нощ. Четиримата се отръскаха и се скупчиха по средата на шосето, като се взираха напрегнато на север, докато стоповете на джипа, ревът на големия дизел и думкането на музиката се загубиха в далечината.

 

 

Соколов засече топлинната сигнатура на хамъра още от осемстотин метра, едновременно на западния и на южния монитор. Нямаше как да не я забележи. Голям автомобил с мощен двигател се носеше с висока скорост по шосето право към тях, а през прозорците му излизаше на талази горещ въздух — такова нещо просто не остава незабелязано. Образът на екрана напомняше ракета, носеща се хоризонтално на метър над земята. Миг по-късно усети и звука — в буквалния смисъл на думата, през стените. Голям двигател, усилена докрай музика. Владимир погледна към него.

— Преминаващи? — попита той.

— Чакай да видим — отвърна Соколов.

Без да забави ход, колата профуча покрай къщата и продължи право на север. На монитора приличаше вече на комета, навлизаща в плътните слоеве на атмосферата. През стените ясно се чу как звукът се понижи с половин тон, когато източникът му започна да се отдалечава.

— Преминаващи — каза Соколов.

— Някакви кретени — добави Владимир.

Горе на третия етаж Ченко също ги бе чул. Той влезе в една от празните спални, пристъпи към прозореца, който гледаше на запад, и надникна навън. Видя някаква черна сянка, която се носеше със сто километра в час, на дълги светлини и с ярки червени стопове. От нея гърмеше музика, толкова силна, че дървената дограма на прозорците завибрира. Автомобилът профуча с рев покрай къщата, без да намали. Ченко отвори прозореца, надвеси се навън и проточи шия, за да проследи източника на шума, който бързо се отдалечаваше на север, докато скоро се скри зад черните скелети на някакви машини в каменоломната. Остана да се вижда единствено бялото сияние на мощните фарове във въздуха. В един момент, на около четиристотин метра по-нататък, сиянието стана червеникаво. Шофьорът беше натиснал спирачката. Някъде там имаше знак стоп. След секунда червеникавото отново стана бяло — колата беше продължила по пътя си.

От долния етаж се чу гласът на Зека:

— Това той ли беше?

— Не — отвърна Ченко. — Някакво мамино детенце е излязло да се поразходи с колата.

 

 

Ричър ги поведе в тъмното, един по един в индийска нишка по банкета на асфалтовия път. От лявата им страна се нижеше телената ограда на каменоломната; отдясно една след друга се редяха безброй кръгли ниви. След грохота на дизеловия двигател и оглушителния тътен на музиката тишината беше абсолютна. Долавяше се само тихото съскане на водните струи от поливните машини. Като стигнаха мястото, където оградата завиваше под прав ъгъл на изток, Ричър вдигна ръка и ги спря. Ъгловият стълб беше двойно по-дебел от останалите, с остри метални шипове, закрит в основата си от увивна растителност. Ричър пристъпи напред и се огледа. Намираха се точно по диагонал спрямо северозападния ъгъл на къщата, като и двете й фасади — северната и западната — му се падаха под ъгъл 45 градуса. Заради диагонала разстоянието до ъгъла беше около триста метра. Видимостта беше слаба. От време на време луната едва успяваше да пробие през облаците, а освен нея нямаше никаква друга светлина.

Ричър се дръпна крачка назад. Посочи с пръст към Кеш, после към основата на ъгловия стълб.

— Това е позицията ти — каза той. — Изпробвай я.

Кеш се приближи и залегна в буренака. От два метра беше напълно невидим. Включи мерника за нощно виждане и повдигна пушката. Бавно раздвижи цевта наляво-надясно и нагоре-надолу.

— Три етажа плюс мазе — каза той. — Стръмен керемиден покрив, дървена облицовка на стените, много прозорци, от западната страна се вижда една врата. Отвсякъде открито. Теренът е изравнен с булдозери, никаква растителност, няма дори трева. Ще се виждаш като дървеница на чаршаф.

— Камери? — попита Ричър.

Цевта на пушката се раздвижи вляво и вдясно.

— Под стрехите са. Едната гледа на север, другата на запад. Предполагам, че от другите две страни е същото.

— Колко са големи?

— Ти колко големи очакваш да бъдат?

— Достатъчно, за да ги улучиш оттук.

— Смешник! Дори да бяха шпионски камери в запалката на Джеймс Бонд, пак щях да ги улуча оттук.

— Е, добре — прошепна Ричър. — Слушайте всички. Ето как ще стане. Най-напред влизам вътре и заемам изходна позиция. След това изчакваме Франклин да се върне в кабинета и да ни включи на конферентна връзка. Тогава аз правя първия ход. Ако не се чувствам сигурен, ще се обадя по телефона и ще поискам да извадиш тези камери от строя. Чакай командата ми. С два изстрела: дан-дан! Това ще ги забави, да кажем, с двайсетина секунди.

— Няма да стане — каза Кеш. — Не възнамерявам да стрелям по дървена сграда, в която знаем, че държат заложник.

— Тя е в мазето — каза Ричър.

— Може да е и на тавана.

— Ти ще стреляш под стрехите.

— Именно. Ако е на тавана, като чуе изстрели, ще се просне на пода. С което ще ми кацне право на мушката. Това, което за едни е таван, за други е под.

— Спести ми предложенията — каза Ричър. — Моля те, рискувай.

— Няма да стане. Отказвам.

— Боже мой, сержант, много ти се стяга душата за морски пехотинец!

Кеш не отговори. Ричър пристъпи напред и надникна иззад ъгъла на оградата. Вгледа се в мрака, после отново се дръпна назад.

— Добре — каза той. — Нов план. Държиш под око западните прозорци. Ако видиш да се стреля, взимаш на прицел прозореца, от който идва стрелбата. Предполагам, че заложницата и стрелецът не са в една и съща стая.

Кеш не отговори.

— Това поне ще го направиш ли? — настоя Ричър.

— Тогава може вече да си в къщата.

— Ще рискувам. Доброволен риск, нали разбираш? Хелън ми е свидетел. Тя е адвокатка.

Кеш не отговори.

— Не се учудвам, че си се класирал трети. Много се стягаш.

— Е, добре — каза Кеш. — Ако забележа вражески огън, ще му отговоря.

— Освен вражески огън друг няма да видиш, не ти ли е ясно? След като ми даде само тоя скапан нож…

— Такива сте вие в сухопътните войски — отвърна Кеш. — Само хленчите.

— А аз какво да правя? — попита Хелън.

— Нов план — каза Ричър, като докосна оградата с длан. — Залягаш ниско и пълзиш покрай оградата, докато се изравниш с къщата. Не се бой, ако не се надигаш, камерите няма да те уловят. Много е голямо разстоянието. Слушай през цялото време телефона. Ако ми потрябва да им отвлека вниманието, ще те накарам да се затичаш към къщата и веднага обратно. Много бързо. Напред-назад. Колкото да им присветнеш на екрана. Няма никаква опасност. Докато оня се прицели с пушката, ти ще си обратно при оградата.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Ами аз? — обади се Ан Яни.

— Ти стой при Кеш. Дръж го под око. Ако му омекнат коленете и откаже да ми помага, бий му един шут в задника. Ясно ли е?

Останалите мълчаха.

— Е, готови ли сме? — попита Ричър.

— Готови — отвърнаха един по един тримата.

Ричър се обърна и потъна в мрака отвъд пътя.

 

 

След като пресече асфалтовото платно и банкета, той влезе в близката нива и продължи да крачи напред, докато нагази в подгизналите от вода посеви. Изчака, докато рамото на поливната машина дойде над него, после се обърна на една страна и тръгна под струята, като се остави на водата да го измокри до кости. Дългото рамо на машината следваше неумолимо безкрайния си път, но когато се изравни с границата на съседната нива, Ричър излезе изпод него, прекоси синора и зачака следващата машина. Когато и тя го намери в тъмното, той тръгна под нея, вдигнал ръце нагоре, за да се напоят дрехите му с вода. Така постепенно премина през няколко ниви, докато се озова точно срещу входа на алеята за коли, която водеше към къщата от другата страна на шосето. Без да напуска обсега на водните струи, той просто тръгна в кръг под въртящото се рамо на поливната машина, очаквайки телефона си да завибрира. Чувстваше се като човек, излязъл на разходка в мусонен дъжд.

Телефонът на Кеш потрепери в джоба му, той го извади и натисна копчето за разговор. В ухото си чу гласа на Франклин — тих и съсредоточен:

— Всички ли са налице? Обадете се един по един.

— Тук — отговори Хелън някъде отблизо.

— Тук — чу Кеш гласа на Ан Яни точно зад себе си.

— Тук — каза той.

— Тук — обади се и Ричър.

— Чувам ви всичките — продължи Франклин. — Вие сте на ход.

Кеш чу гласа на Ричър:

— Сержант, огледай къщата.

Вдигна пушката и долепи мерника до окото си. После отвърна:

— Няма промяна.

— Тръгвам — каза Ричър.

Известно време по телефона не се чуваше нищо. Тишина. Така минаха десет секунди. Двайсет. Трийсет. Минута. Две. После отново гласът на Ричър:

— Сержант, виждаш ли ме?

Кеш вдигна пушката и метър по метър огледа алеята за коли по цялата й дължина — от изхода към шосето до вратата на къщата.

— Не те виждам. Къде си?

— На алеята, на трийсет метра от пътя.

Кеш насочи пушката в указаната посока. Взря се през мерника. Не видя нищо. Нямаше никой.

— Браво, войнико! Давай напред!

Яни пропълзя до Кеш и прошепна в ухото му:

— Защо не го виждаш?

— Защото е куку.

— Не, обясни ми! Нали имаш мерник за нощно виждане?

— Най-добрият, който може да се купи с пари — каза Кеш. — С термосензор, на същия принцип като техните камери. — Той вдигна ръка и посочи надясно. — Предполагам обаче, че Ричър е минал през нивите. Оставил се е да го измокрят дъждовалните машини. Сега върви към къщата, целият подгизнал от вода. Температурата му е близка до тази на околния въздух. След като аз не го виждам, значи не го виждат и те.

— Много умно — каза Ан Яни.

— Много смело — отвърна Кеш. — Но не чак толкова умно. Тъй като с всяка направена крачка той изсъхва. И се стопля.

 

 

Ричър крачеше в тъмното през калта на три метра успоредно от южната страна на алеята. Нито много бързо, нито много бавно. Обувките му бяха натежали от влага и затъваха в калта. Толкова беше премръзнал, че трепереше. Което само по себе си беше лошо. Защото треперенето е физиологична реакция, предназначена за сгряване на организма. А той не искаше да се сгрява. Поне засега.

 

 

Владимир си беше изработил определен ритъм. Започваше от монитора на източната камера, взираше се в него четири секунди, после три в северния. Изток–две–три–четири–север–две–три. Изток–две–три–четири–север–две–три. Дори не местеше стола си. Просто се навеждаше ту на една, ту на друга страна. До него Соколов вършеше почти същото с южния и западния монитор. Само ритъмът му беше различен. Може би не толкова добре синхронизиран, каза си Владимир. Но вършеше работа. Ако не и по-добра от неговия. Все пак Соколов цял живот се беше занимавал с наблюдаване на хора.

Ричър продължаваше да крачи в мрака. Нито много бързо, нито много бавно. По картата беше пресметнал, че алеята е около двеста метра. Докато в действителност му се стори дълга като писта на летище. Права и широка. И най-вече дълга — безкрайно дълга. Имаше чувството, че върви цяла вечност, а не беше изминал и половината разстояние до къщата. Крачеше, без да спира. Все напред и напред, взирайки се в тъмните прозорци пред себе си.

В един момент усети, че от косата му не капе вода.

Пипна едната си ръка с другата. Беше суха. Не чак топла, но не и студена.

Продължи да крачи. Едва се сдържаше да не хукне напред. Тичешком щеше да стигне по-бързо. Но от тичането щеше да се стопли. Беше стигнал до точката, от която нямаше връщане назад. В ничията земя. И вече не трепереше. Вдигна телефона до ухото си.

— Хелън — прошепна той. — Отвлечи им вниманието.

 

 

Хелън свали обувките си с токове и ги постави една до друга в основата на оградата. За един кратък абсурден миг се почувства като човек, който прилежно сгъва дрехите си на брега, преди да влезе във водата, за да се удави. После се подпря с длани на земята, като спринтьор на старт, преброи до три и хукна да бяга. Тичаше напред като обезумяла — двайсет метра, трийсет, четирийсет, докато изведнъж се закова намясто и застана с лице към къщата, с широко разперени ръце: Моля, застреляйте ме! Изведнъж се уплаши, че може би наистина го иска, обърна се и побягна назад на зигзаг. Като стигна до оградата, се просна по лице и запълзя наоколо, докато си намери обувките.

 

 

Владимир я засече на северния монитор. Не че различи нещо конкретно — някакво неясно петно проблесна за момент през екрана, влачейки поради фосфорната технология на термосензорите бледа опашка след себе си. Но той се наведе напред и се взря в отпечатъка, който бе останал по потъмнелия отново екран. Взира се секунда, две. Соколов усети прекъсването в ритъма и извърна глава настрани. Три секунди, четири…

— Лисица ли беше това? — попита Владимир.

— Не видях — отвърна Соколов. — Но най-вероятно.

— Избяга.

— Няма нищо — каза Соколов и отново насочи вниманието си към своите два монитора. Погледна западния, после южния, после пак западния и постепенно влезе в ритъм.

 

 

Междувременно Кеш си беше изработил свой собствен ритъм. Местейки мерника си по протежение на алеята със скорост, каквато му се струваше, че съответства на човешки ход, той се опитваше да открие Ричър. За всеки случай през пет секунди раздвижваше цевта на карабината наляво и надясно, за да коригира евентуална грешка. При едно такова раздвижване ясно различи човешки силует, оцветен в бледозелено.

— Ричър, виждам те — прошепна той в телефона. — Вече не си невидим, войнико.

В слушалката си чу гласа на Ричър:

— Какъв мерник използваш?

— „Дштън“ — отвърна Кеш.

— Скъпичък, а?

— Три хиляди и седемстотин долара.

— Със сигурност е по-добър от техните скапани камери.

Кеш не отговори.

— В това ми е надеждата — добави Ричър.

 

 

Той продължаваше да крачи равномерно напред. Може би най-противоестественото действие, което едно човешко същество може да си наложи да извърши, е да се приближава с умерена стъпка към сграда, от която знае, че е твърде възможно да са го взели на мушка и всеки момент да го застрелят. Ако Ченко имаше ум в главата си, щеше да го изчака да се приближи и да го гръмне отблизо. А явно на този Ченко ум не му липсваше. За него петдесет метра беше идеална дистанция. Или дори трийсет и пет, като при стрелбата от гаража. Ченко беше безпогрешен на трийсет и пет метра. Това поне се знаеше.

Още четирийсет метра до къщата.

Трийсет и девет.

Трийсет и осем.

Ричър вдигна телефона до устата си:

— Хелън, давай още веднъж!

В слушалката чу гласа й:

— Добре!

Продължи да крачи, затаил дъх.

Трийсет и пет метра.

Трийсет и четири.

Трийсет и три.

Издиша въздуха от дробовете си. Продължи упорито да крачи напред. Зад гърба си долови бързи, нервни стъпки. Хелън тичаше по поляната. Чу Яни да пита Кеш, встрани от микрофона:

— Близо ли е вече?

На което Кеш отговори:

— Още не е достатъчно.

 

 

Владимир се надвеси напред и каза:

— Ето го пак.

Постави пръста си на екрана, сякаш се опитваше да напипа нещото. Соколов се извърна и погледна към монитора му. Той имаше много по-голям опит от него в следенето на хора. Това му беше работата. Неговата и на Раскин.

— Това не е никаква лисица — каза той. — Много е голямо.

Още няколко секунди се взира в екрана. Образът се местеше наляво-надясно в самия край на обхвата на камерата. Различим по форма и големина образ, но извършващ странни движения. Соколов стана и изхвръкна от стаята.

— Ченко — извика той. — На север!

На монитора зад гърба му фигурата вече беше голяма колкото човешки палец и продължаваше да расте. Приличаше на компютърна графика. Лимоненозелена по периферията, постепенно преливаща в жълто и оранжево, с огненочервена сърцевина.

 

 

Ченко премина през опразнената спалня и вдигна прозореца докрай. После се дръпна назад в тъмното. Така беше невидим почти отвсякъде и уязвим единствено за изстрел от третия етаж на съседна страда, каквито нямаше наоколо. Включи мерника за нощно виждане и вдигна пушката. Огледа цялото пространство пред къщата — на двеста метра напред, вляво и вдясно.

Докато различи някаква жена.

Боса, жената тичаше лудешки насам-натам, напред-назад, наляво-надясно, сякаш танцуваше или играеше футбол с невидим противник. Какво става тук? — помисли си Ченко. Обра мекия спусък и се опита да си представи накъде ще завие, къде точно ще се намира гръдният й кош секунда след изстрела. Той я изчакваше. Изведнъж тя се спря. Застана неподвижно, с лице към къщата и широко разперени ръце. Като мишена.

Ченко дръпна спусъка. И чак тогава разбра.

— Клопка! — изрева той. — Това е клопка!

 

 

Кеш видя дулния пламък и извика:

— Изстрел!

Веднага обърна цевта и взе на прицел северния прозорец. Беше от онези, които се отварят с плъзгане нагоре; в момента долната му половина беше вдигната и залостена зад горната. Нямаше смисъл да стреля през отвора. При възходяща траектория на куршума беше сигурно, че няма да улучи. Затова реши да стреля напосоки в стаята през двойното стъкло, с надеждата някоя летяща отломка да развали нощта на оня, който се криеше вътре.

Соколов наблюдаваше побърканата човешка фигура на екрана на Владимир, когато чу изстрела и предупредителните крясъци на Ченко. Погледна за миг към вратата и насочи вниманието си към южния монитор. Там нямаше нищо. После чу ответния огън и звъна на разбито стъкло. Отблъсна се с ръце от масата и изтича до вратата.

— Добре ли си? — извика нагоре той.

— Това е клопка — извика в отговор Ченко. — Няма какво друго да бъде.

Соколов се обърна и най-внимателно огледа четирите екрана.

— Не — каза той. — Не е клопка. Във всеки случай нищо друго не се приближава.

Ричър пипна с ръце предната стена на къщата. Стара дъсчена обшивка, многократно пребоядисвана. Беше застанал на три метра южно от алеята, съответно от входната врата, в близост до прозореца на една затъмнена празна стая. Самият прозорец представляваше изправен нагоре правоъгълник от две части, при който долната се вдигаше зад горната. Може би и обратно — горната се спускаше пред долната. За последното Ричър не беше сигурен. Нито знаеше как точно се нарича този вид прозорци. Самият той рядко беше живял в къща и никога не бе притежавал такава. Отблизо сградата се оказа много по-стара, отколкото изглеждаше отдалеч. Може би имаше стотина години. Стогодишна къща със стогодишен прозорец. Дали и райберът беше на сто години? Той притисна бузата си до долната половина, присви очи и погледна нагоре.

Не се виждаше нищо. Беше твърде тъмно.

И тогава чу изстрелите. Два един след друг — единият някъде съвсем наблизо, другият по-далеч, после звън на счупено стъкло.

И гласът на Кеш:

— Хелън, добре ли си?

Нямаше отговор.

Отново Кеш:

— Хелън? Хелън?

Никакъв отговор.

Ричър постави телефона в джоба си. Прекара острието на ножа си през процепа между долната и горната половина на прозореца — там, където леко се застъпваха. Раздвижи го полека наляво-надясно, търсейки райбера. Напипа го, точно в средата. Почука го оттук-оттам с ножа. Явно беше от онези, при които масивен месингов език се завърта на 90 градуса и влиза в жлеб от другата страна.

Но в каква посока?

Натисна го от ляво на дясно. Не мърдаше. Извади острието и го вкара отново — този път на два пръста вляво от центъра. Плъзна го обратно и натисна от другата страна.

Резето помръдна.

Натисна го по-силно и то изскочи от жлеба.

Детска играчка.

Ричър повдигна долната половина на прозореца и през перваза се прехвърли в стаята.

 

 

Кеш пропълзя малко напред и обърна пушката си успоредно на оградата. Взря се през оптическия мерник. Не видя нищо. Върна се обратно в ъгъла си. Вдигна телефона.

— Хелън?

Отговор нямаше.

 

 

Ричър прекоси тъмната празна стая и стигна до вратата. Беше затворена. Долепи ухо до нея. Заслуша се. Отвън не се чуваше нищо. Полека завъртя бравата. Много бавно отвори вратата. Наведе се напред и огледа коридора.

Беше празен.

През една отворена врата на четири-пет метра напред вляво се процеждаше слаба светлина. Ричър се спря за миг. Повдигна краката си един по един и изтри подметките на обувките си в крачолите. После избърса и длани в дъното на панталона си. Направи предпазливо крачка напред. Опипа с крак пода. Никакъв звук. Бавно и безшумно се плъзна по коридора. Капитански обувки. Все за нещо да стават и те. Като се придържаше плътно до стената, където подът беше най-стабилен, той стигна на около метър от осветената врата. Пое си дъх и продължи напред.

Спря се на прага.

Пред себе си видя гърбовете на двама мъже. Седяха един до друг пред продълговата маса и се взираха в редица телевизионни монитори, разпръсващи призрачна зеленикава светлина. Отляво беше Владимир. Отдясно — някакъв тип, когото не бе виждал преди. Соколов? Сигурно. На около метър вдясно от Соколов на масата беше поставен пистолет. „Смит & Уесън 60“. Първият револвер в света, произведен изцяло от неръждаема стомана. Петзаряден. С шест и половина сантиметрова цев.

Ричър направи още една широка безшумна крачка и се озова в стаята. Спря се. Затаи дъх. Обърна ножа в ръката си. Стисна острието на два пръста от върха между мекото на палеца и второто кокалче на показалеца си. Вдигна ръка зад главата си. Замахна.

Запрати ножа.

Той се заби на пет сантиметра в шията на Соколов.

Владимир вдигна глава и погледна надясно, стреснат от шума. Ричър се приближаваше. Владимир се извърна. Видя го. Отблъсна се с ръце от масата и успя да се поизправи на крака. Ричър го забеляза как изчислява разстоянието до пистолета. Видя го и как реши да се пробва. Ричър пристъпи напред, избегна лявото му кроше, заби рамо в гръдния му кош, обви ръце около торса му и го вдигна във въздуха. Просто го сграбчи и го повдигна, докато краката му се откъснаха от пода.

И започна да стиска.

Най-добрият начин да бъде премахнат безшумно великан като Владимир беше чрез премазване на гръдния му кош. Без удари, без изстрели, без боричкане. Докато ръцете и краката му се размахваха във въздуха, без контакт с околните предмети, нямаше как да вдигне шум. Нито можеше да вика и крещи. Нищо, освен една приглушена гръдна въздишка, когато последният му дъх напуснеше тялото.

Ричър задържа Владимир на две педи от земята и започна да го стиска с огромна сила, смазвайки гръдния му кош в убийствена мечешка прегръдка. Владимир явно не бе очаквал това. Може би си беше помислил, че е нещо като встъпление към истинския бой. И се беше излъгал. Бой нямаше да има. Това беше всичко, което му се полагаше. И когато го разбра, Владимир изпадна в паника. Обсипа с юмруци гърба на Ричър, зарита го в пищялите. Глупак, помисли си Ричър. Само си изразходваш кислорода. А повече не ти се полага, приятелю. Ричър напрегна докрай мускули и стисна още по-силно. Стискаше и мачкаше, като на всеки няколко секунди стягаше още повече хватката. Като менгеме, на което лостът периодично се завърта с по една степен. Вече скърцаше със зъби. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Мускулите му започнаха да парят и да го болят. Усети как гръдният кош на Владимир поддава и започва да пука, как ребрата му се огъват и отделят едно от друго. Чу как последният му дъх излезе мъчително от премазаните дробове.

Соколов се раздвижи.

Залитайки под тежестта на Владимир, Ричър се извърна на един крак. Като пазеше тромаво равновесие, вдигна другия и с пета дозаби ножа до дръжката. Соколов спря да се движи. Владимир спря да се движи. Ричър продължи да го стиска още минута, след това бавно отпусна хватката си, наведе се и положи трупа на пода. Приклекна до него, задъхан. Провери за пулс. Нямаше.

Изправи се и издърпа ножа на Кеш, забит в шията на Соколов. С него преряза гърлото на Владимир от ухо до ухо. Това е за Санди, каза си той. После се обърна и за по-сигурно преряза и гърлото на Соколов. Върху масата протече кръв и започна да капе по пода. Не бликна — протече като от спукан мях. Сърцето на Соколов беше спряло да бие. Той се наведе и обърса острието на ножа в ризата на Соколов — първо от едната страна, после от другата. Извади телефона от джоба си и го долепи до ухото. Чу гласа на Кеш, който викаше: „Хелън?“

Прошепна в микрофона:

— Какво има?

Кеш отговори:

— Стреляха по нас. Не мога да открия Хелън.

— Яни, тръгни наляво — каза Ричър. — Потърси я. Франклин, още ли си на телефона?

— Тук съм — отвърна Франклин.

— Бъди готов да повикаш линейка — каза Ричър.

— Ти къде си? — попита Кеш.

— В къщата.

— Съпротива?

— Неуспешна — каза Ричър. — Откъде дойде изстрелът?

— От прозорец на третия етаж, откъм север. Има тактическа логика. Поставили са снайперист горе. Насочват го според камерите.

— Вече не — каза Ричър и мушна телефона в джоба си. Вдигна пистолета от масата. Провери барабана. Беше зареден. С пет патрона „Смит &Уесън“ .38 калибър. Излезе в коридора, стиснал ножа в дясната си ръка и пистолета в лявата. Тръгна да търси вратата към мазето.

 

 

Кеш чуваше как Яни си говори сама, докато се отдалечаваше в тъмнината наляво от него. Тихо, но отчетливо, сякаш коментираше нещо на глас. Казваше: „Сега тръгвам на изток, пълзя наведена, като се придържам близо до оградата. Търся Хелън Родин. Знаем, че по нея беше стреляно. Вече не отговаря на телефона си. Надяваме се, че е добре, но се боим, че може и да не е.“

Кеш се вслушваше в гласа й, докато заглъхна в мрака. Поклати озадачено глава, после вдигна пушката и отново прилепи окото си за мерника.

 

 

Роузмари Бар не беше в мазето. На Ричър му бе нужна минута, за да се убеди в това. Подземието на къщата беше широко и открито пространство със застоял въздух и мъждива светлина, без вътрешни прегради и абсолютно празно, ако не се брояха тухлените основи на трите комина.

Ричър се спря при електрическото табло. За момент се изкуши да дръпне шалтера и да ги остави без ток. Но се сети, че Ченко има мерник за нощно виждане, докато самият той нямаше. Затова само се обърна и бавно запълзя нагоре по стълбите.

 

 

Ан Яни буквално се спъна в обувките на Хелън Родин. Бяха поставени прилежно една до друга в основата на оградата. Черни, лачени, с високи токчета, те хвърляха едва забележими отблясъци. Докато ходеше приведена покрай оградата, Яни ги ритна и безпогрешно разпозна звука на празни обувки. Наведе се, вдигна ги и ги закачи на оградата за токовете.

— Хелън — прошепна тя. — Хелън! Къде си?

И тогава чу глас:

— Тук съм.

— Къде?

— Тук! Върви напред.

Яни продължи да върви. След няколко крачки различи тъмна фигура, свита на кълбо в основата на оградата.

— Изпуснах си телефона — каза Хелън Родин. — Не мога да го намеря.

— Добре ли си?

— Не ме улучи. Подскачах като умопобъркана. Но куршумът мина много близо. Уплаших се. Изпуснах телефона и побягнах.

Хелън се надигна в седнало положение. Яни приклекна до нея.

— Виж — каза Хелън и протегна ръка. В разтворената й длан блестеше нещо. Монета. От двайсет и пет цента, нова и лъскава.

— Какво е това? — попита Яни.

— Четвърт долар.

— Е, и?

— Ричър ми го даде. — Тя се усмихна. Яни видя как белите й зъби проблеснаха за миг на лунната светлина.

 

 

Ричър се прокрадваше безшумно по коридора, като отваряше врати вляво и вдясно и претърсваше стаите. Всички бяха празни. В подножието на стълбището се спря. Влезе заднишком в някакво празно помещение, пет на три метра, служило в миналото за килер. Приклекна, постави ножа на пода и извади телефона си.

— Сержант! — прошепна той.

Кеш отговори начаса:

— Ааа, появи ли се?

— Телефонът беше в джоба ми.

— Яни е открила Хелън. Момичето е добре.

— Чудесно. Мазето и приземният етаж са чисти. Май накрая ще се окажеш прав. Роузмари е на тавана.

— Сега там ли отиваш?

— Мисля, че се налага.

— Трупове?

— Засега два.

— Горе те чакат още хора значи.

— Ще внимавам.

— Прието, край.

Ричър прибра телефона в джоба си и вдигна ножа от пода. Изправи се и запристъпва по коридора. Стълбището беше в задната част на сградата. Широко, с извити парапети и полегати стъпала. Доста импозантно за времето си. След първото крило имаше площадка. Ричър се изкачи заднишком до средата на крилото. Така щеше веднага да забележи, ако някой наднича отгоре иззад парапета. Гледаше да се придържа близо до стената. Дървените стълбища най-често скърцат по средата на стъпалото. Движеше се бавно, като пробваше с тока на обувката си всяко следващо стъпало и внимателно пренасяше тежестта на тялото си върху него. Полека и безшумно. Капитански обувки. Все за нещо да стават и те. На петото стъпало главата му се озова на едно ниво с пода на горния етаж. Вдигна пистолета. Пристъпи още една крачка назад. Вече виждаше целия горен коридор. Беше празен. Притихнал, застлан с мокет, осветен от една-единствена слаба крушка. Нищо забележително, освен шестте затворени врати — по три от всяка страна. Той изпусна въздуха от дробовете си и изкачи останалите няколко стъпала до площадката. Премести се плътно вляво, до стената, и полека изкачи второто крило до горния етаж. Навлезе в коридора.

А сега какво?

Шест затворени врати. Кой къде е? Тръгна бавно към предната част на къщата. До първата врата спря и се ослуша. Не се чуваше нищо. Пристъпи към следващата врата. И там нищо. Продължи нататък, но преди да стигне до последната врата, от горния етаж се чу шум. Някакви неясни звуци, които се разпространяваха през дъските на пода. И които не можеше да определи с точност. Някакво приплъзване, после изстъргване, после хрущене, които се повтаряха ритмично едно след друго, като в края на всеки цикъл се чуваше лека, но отчетлива стъпка. Ричър се заслуша, извил шия нагоре, към тавана. В този момент вратата на последната стая се отвори и Ричър се озова лице в лице с Григор Лински. Като го видя, Лински замръзна.

Беше облечен с познатия двуреден костюм — сив, с маншети на крачолите. Ричър го наръга с ножа в гърлото. Без да се замисли, с дясната ръка, инстинктивно. Заби острието и го завъртя наляво. Прережи гръкляна, та да замлъкне. Дръпна се настрани, за да избегне бликналата кръв. Подхвана го изотзад под мишниците и го замъкна обратно в стаята, от която беше излязъл. Беше кухня. Лински си беше правил чай. Ричър угаси газовия котлон под чайника. Постави ножа и пистолета на кухненския плот. Наведе се, хвана главата на Лински с две ръце, завъртя я надясно, после рязко я дръпна наляво. Шийните му прешлени се строшиха. Звукът беше достатъчно силен, за да се чуе из цялата къща. Ричър взе ножа и пистолета, застана до вратата и се ослуша. Нищо освен познатото приплъзване, изстъргване, хрущене и накрая човешка стъпка. Излезе обратно в коридора. И тогава се сети.

Стъкло.

Кеш беше открил огън по позицията на Ченко на горния етаж и като добър снайперист се бе опитал да причини максимални щети с един изстрел. На свой ред, също като добър снайперист, Ченко сега се опитваше да приведе работното си място във функционален вид. Като почистваше счупените стъкла по пода. Възможността да ползва повторно тази конкретна стая за стрелба беше двайсет и пет процента, затова искаше да си разчисти пътя до прозореца.

Това обясняваше ритмичните звуци, които се чуваха от горния етаж. Ченко замиташе с крак парчетата стъкло по пода. Като след всяко замитане правеше крачка напред с другия крак, за да повтори операцията. Целта му беше да си проправи пътечка през средата на стаята, колкото да мине от вратата до прозореца. За да не се подхлъзне, ако му се наложи да вземе разстоянието тичешком.

Докъде ли беше стигнал?

Пристъпвайки безшумно в мрака, Ричър се добра до другото стълбище. Беше идентично с предишното. С широки ниски стъпала, извито, с междинна площадка. Заизкачва се заднишком, като се ослушваше. Ритмичните шумове продължаваха: приплъзване, стъргане, хрущене, стъпка. Коридорът на третия етаж имаше същото разположение като на втория, но не беше застлан с мокет. Подът беше от голи дъски. В средата имаше стол с облегалка. Всички врати бяха отворени. Север се падаше вдясно. Ричър усети полъх на нощен въздух. Като се придържаше плътно до стената, той се запромъква напред. Шумовете се усилваха. Затаи дъх. Завъртя се бавно на пета и пристъпи крачка вляво. Озова се точно срещу вратата.

Ченко беше на три метра и половина. С лице към прозореца, чиято долна половина беше вдигната и залостена зад горната. Стъклата ги нямаше. В стаята нахлуваше студ. Ченко си проправяше пътечка от вратата към прозореца. До целта оставаше по-малко от метър. Беше прегърбен, изцяло погълнат от задачата. За него това беше жизненоважно. Едно подхлъзване, и щеше да загуби ценно време за стрелба.

Ченко беше дисциплиниран боец.

Но му оставаха около десетина секунди живот.

Ричър прибра ножа в джоба си, за да освободи дясната си ръка. Стегна мускули. Пристъпи безшумно напред по проправената от Ченко пътечка. Четири тихи стъпки. Ченко го усети. Тялото му се напрегна. Ричър го улови за врата. С една ръка. Стисна го здраво. Направи още една голяма крачка, като буташе Ченко пред себе си, и го изхвърли през прозореца с главата напред.

— Предупредих те — прошепна той на мрака отвън. — Трябваше да ме довършиш, когато имаше възможност.

Той извади телефона от джоба си.

— Сержант!

— Тук!

— Погледни прозореца на третия етаж, откъдето се стреляше. Виждаш ли го?

— Виждам го.

— От него току-що падна един тип. Трябва да е долу на земята. Ако се надигне, застреляй го.

Ричър прибра телефона в джоба си и тръгна да търси вратата за таванското помещение.

 

 

Откри Роузмари Бар напълно невредима, седнала на пода в таванското помещение. Глезените и китките й бяха овързани с лепенки, лепенка имаше и през устата й. Ричър допря пръст до устните си. Тя кимна. Той разряза лепенките с окървавения нож и й помогна да се изправи. Отначало тя се олюляваше. После се окопити и дори се поусмихна. Ричър си каза, че каквито и страхове да бе изпитала през изминалите часове, какъвто и прилив на възторг да изпитваше в момента — всичко това беше неутрализирано от желязната решимост да помогне на брат си. Ако тя оцелееше, и той щеше да оцелее. Вярата я беше крепила през цялото време.

— Няма ли ги вече? — попита шепнешком тя.

— Не, с изключение на Раскин и Зека — прошепна в отговор Ричър.

— Раскин се самоуби. Зека го накара. Чух ги как си приказват. Задето се е оставил да му вземеш телефона.

— Къде според теб се крие Зека?

— Повечето време е в дневната. На втория етаж.

— Коя врата?

— Последната вляво.

— Добре, ти стой тук — прошепна Ричър. — Отивам да го очистя и веднага се връщам.

— Не мога да остана тук. Трябва да ме изведеш навън.

Ричър помисли.

— Добре, но ще пазиш тишина. И на поглеждай настрани.

— Защо?

— Има трупове.

— Много се радвам.

Ричър й подаде ръка и двамата заслизаха по стълбите. Той я остави в коридора на третия етаж и продължи надолу до втория. Всичко беше тихо. Последната врата вляво беше затворена. Даде й знак да дойде при него и те слязоха заедно на първия етаж. Преминаха по коридора и стигнаха до предната част на къщата. Влязоха в стаята, през която беше проникнал. Той й помогна да прекрачи през перваза на прозореца и посочи с пръст:

— По тази алея ще излезеш на пътя. Там завиваш надясно. Ще кажа на другите, че идваш. Ще те чака един мъж в черни дрехи с пушка. Той е от нашите.

Няколко мига тя постоя нерешително. После се наведе, изу обувките си, стисна ги в ръце и хукна да бяга през калта, право на запад, към пътя. Ричър извади телефона.

— Сержант! — прошепна той.

— Тук!

— Роузмари Бар идва към теб.

— Супер!

— Събери другите и я пресрещнете. Камерите са извън строя. После ме чакайте. Ще ви се обадя.

— Прието, край.

Ричър прибра телефона. Обърна се и тръгна из притихналата къща да търси Зека.