Лий Чайлд
Един изстрел (7)

7

Отоплението беше усилено докрай, в стаята беше горещо като в пещ. От едната страна имаше голям прозорец с бели щори, пуснати, за да спират слънцето. През процепите се процеждаше мека светлина. Цялата стая сияеше в млечно бяло. Беше задръстена от медицинска апаратура. Изключен респиратор. Стойки за системи. Монитори за сърдечна дейност. И всевъзможни тръбички, торбички, жички.

Бар лежеше по гръб на легло в средата на стаята. Без възглавница. Главата му беше подпряна неподвижно в метална скоба. Черепът му беше избръснат, дупките по него — внимателно превързани. Лявото му рамо беше бинтовано чак до лакътя. Дясното му рамо беше голо и без видими белези от насилие, ако не се смяташе бледата изтъняла кожа. Гръдният му кош беше омотан в бинтове. Завивката беше подгъната назад на кръста му. Ръцете му бяха изпружени отстрани на тялото и приковани с белезници за тръбната рамка на леглото. От лявата стърчаха интравенозни игли, привързани за китката с лейкопласт. На средния пръст на лявата му ръка беше поставена метална щипка с жичка, свързана със сива метална кутия. Изпод превръзките на гръдния му кош се подаваха червени кабели, водещи към някаква машина с екран. По екрана се нижеше безкрайна, тук-там назъбена линия, която напомни на Ричър за фонограмата на пушечните изстрели. Остри шипове и помежду тях — дълги равни участъци. При всеки шип машината издаваше приглушено писукане.

— Кой е? — попита Бар.

Гласът му беше отслабнал. Говореше бавно и с мъка.

— Кой е? — попита отново той. Главата му беше хваната здраво в скобата и не можеше да я обръща настрани. Можеше само да движи очите си — наляво-надясно, нагоре-надолу.

Ричър пристъпи напред. Наведе се мълчаливо над леглото. Не каза нищо.

— Ти? — каза Бар.

— Аз — отвърна Ричър.

— Защо?

— Знаеш защо.

Ръцете на Бар потрепериха. Жичката, свързана с щипката на средния му пръст, се затресе. Веригата на китката му изтрака по тръбната рамка на леглото.

— Май те изложих този път — каза тихо той.

— Май да — отвърна Ричър.

Той стоеше до него и го гледаше право в очите — единственото нещо, което Бар можеше свободно да движи. Всичко останало беше приковано към леглото, а голяма част от тялото му беше омотана в бинтове като мумия.

— Нищо не си спомням — каза Бар.

— Сигурен ли си?

— Всичко ми се губи.

— Нали ти е ясно какво ще ти се случи, ако ме будалкаш?

— Предполагам.

— Умножи го по три, за по-сигурно.

— Не те будалкам — каза Бар. — Наистина нищо не си спомням. — Гласът му беше тих, безпомощен, объркан. Не се оплакваше, нито се защитаваше. Не се и извиняваше. Просто констатираше факта, може би с нотка на съжаление или на молба да бъде разбран.

— Разкажи ми за мача — каза Ричър.

— Беше по радиото.

— Не по телевизията?

— Предпочитам радио — каза Бар. — Като едно време. Когато бях дете. Откакто се помня, все радио слушам. Още от Сейнт Луис. От онези летни вечери — хубаво топло временце, а по радиото предават бейзболен мач…

Той млъкна.

— Добре ли си? — запита Ричър.

— Боли ме главата. Имам чувството, че са ме оперирали.

Ричър не каза нищо.

— Не обичам да гледам бейзбол по телевизията — добави Бар.

— Не съм дошъл да те питам какво обичаш.

— Ти гледаш ли мачове по телевизията?

— Нямам телевизор — каза Ричър.

— Наистина ли? Трябва да си купиш. Струва стотина долара. Може и по-малко, ако не е голям. Виж в телефонния указател.

— Нямам телефон. Нито къща.

— Как да нямаш? Нали не си вече във войската?

— Ти пък откъде знаеш?

— Никой не стои вечно във войската. Поне по мое време беше така.

— Някои от хората, дето бяха по твое време, са си още там — каза Ричър, имайки предвид Айлийн Хътън.

— Офицерите — каза Бар. — Никой друг.

— Аз бях офицер — натърти Ричър. — Това поне трябва да го помниш.

— Но не беше като останалите. Това имах предвид.

— И с какво бях по-различен?

— Изкарваше си хляба с труд.

— Я сега ми разправи за мача.

— Защо нямаш още къща? Как я караш?

— Сега за мен ли се притесни?

— Не ми е приятно, когато виждам хора да пропадат.

— Не се бой за мен — каза Ричър. — Добре се справям. Ти си тоя, дето е загазил.

— Сега полицай ли си? Къде, тук ли? Не съм те виждал по тия места.

Ричър поклати глава.

— Обикновен гражданин.

— Къде живееш?

— Никъде. Или където дойде.

— Защо си дошъл?

Ричър не отговори.

— Аха, разбрах — каза Бар. — За да ме довършиш.

— Разкажи ми за мача.

— Играеха „Къбс“ срещу „Кардинале“ — каза Бар. — Бяха почти наравно. „Кардинале“ спечелиха в последния момент, с малка преднина. „Къбс“ бяха повели, но ония ги финтираха, изчакаха ги да се изтощят и накрая поведоха по точки.

— Явно добре си го запомнил.

— Аз съм голям почитател на „Кардинале“. Открай време следя всичките им мачове.

— И кога стана това?

— Дори не знам какъв ден сме днес.

Ричър не каза нищо.

— Не мога да повярвам, че съм извършил това, което твърдят — каза Бар. — Просто не мога!

— Има доста улики — каза Ричър.

— Наистина ли?

— Извън съмнение.

Бар затвори очи.

— Колко души? — запита той.

— Петима.

Гръдният кош на Бар започна трескаво да се повдига и спуска. От очите му бликнаха сълзи. Устата му се разтвори в разкривена елипса. Плачеше, без да може да движи главата си.

— Но защо съм го направил? — каза той.

— А защо го направи първия път? — запита Ричър.

— Тогава се бях побъркал — каза Бар.

Ричър не отговори.

— Нямам извинение — каза Бар. — Тогава бях друг. А си мислех, че сега съм вече нов човек. Положих усилия, работих над себе си. Та оттогава са минали четиринайсет години!

Ричър не отговори.

— Идеше ми да се самоубия — продължи Бар. — За тогава говоря, нали разбираш? На два-три пъти замалко не го направих. Толкова ме беше срам. Само дето ония типове в Кувейт Сити се оказаха също мръсници. Това беше единствената ми утеха. В тази мисъл се бях вкопчил, тя беше моето изкупление.

— За какво са всички тия пушки и пищови в къщата ти?

— Не намерих сили да ги изхвърля. Оставих ги да ми напомнят. И да ми помагат да не кривна от пътя. Без тях щеше да е по-лесно да не кривна, но нямаше да е така истинско.

— Използваш ли ги понякога?

— От време на време. Не често.

— Как?

— Ходя на едно стрелбище.

— Къде? Полицията провери навсякъде.

— Не тук. Ходя в съседния щат, в Кентъки. Там има стрелбище, не е скъпо.

— Познаваш ли градския площад с пешеходната зона?

— Разбира се. Нали съм тукашен…

— Разкажи ми сега как го направи.

— Не помня изобщо какво съм направил.

— Тогава ми кажи как би го направил. Теоретически. Все едно си на учебна стрелба.

— Какви са обектите?

— Пешеходци. Хора, които излизат от сградата на Държавната автомобилна инспекция.

Бар отново затвори очи.

— Значи такива хора съм застрелял?

Ричър кимна.

— Да, петима.

Бар отново заплака. Ричър придърпа един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна като кон.

— Кога? — запита Бар.

— В петък следобед.

Бар притихна и дълго не издаде звук.

— И как са ме хванали? — запита накрая той.

— Ти ми кажи.

— Да не са ме спрели от пътната полиция?

— Защо мислиш така?

— Щях да изчакам до по-късен час. Може би до пет, пет и нещо. Да спра на надлеза зад библиотеката. Слънцето щеше да ми идва в гръб, за да няма отражение от оптическия прицел. Щях да отворя десния прозорец на колата, да изпразня пълнителя, после да дам газ и да офейкам. Единственият начин да ме хванат би бил, ако някой от пътната полиция ме спре за проверка и види пушката на предната седалка. Само че аз щях да предвидя това, нали така? Щях да скрия пушката и да карам полека, без да бързам. Защо да се излагам на излишни рискове?

Ричър не отговори.

— Какво? — продължи Бар. — Може пък някой пътен полицай да е спрял до мен, докато съм седял в колата. Така ли е станало? Да си е помислил, че съм закъсал нещо. Пукнал съм гума или съм свършил бензина…

Ричър мълчеше.

— Ти притежаваш ли пластмасов конус за отбиване на движението?

— Какво?

— Оранжев пластмасов конус.

Бар понечи да отрече, но се сепна и спря.

— При мен май има някакъв конус — каза той. — Не съм сигурен дали точно го притежавам, или не. Преди време ми асфалтираха площадката пред гаража. Работниците бяха поставили конуса, за да не минават коли. После забравиха да си го приберат.

— И какво направи с него?

— Сложих го в гаража.

— Там ли е още?

— Предполагам, че да. Почти съм сигурен.

— Кога ти асфалтираха площадката?

— В началото на пролетта, струва ми се. Преди няколко месеца.

— Имаш ли фактури?

Бар се опита да поклати глава, но скобата се впи в черепа му и той примижа от болка.

— Цялата работа миришеше на контрабанда — отвърна той. — Сигурно бяха задигнали асфалта от някой общински строеж. Може би от Първа улица. Свършиха работата, платих в брой и те се изнесоха тихомълком.

— Имаш ли приятели?

— Имам няколко.

— Какви са те?

— Ами обикновени хора. Двама-трима мъже.

— Нови приятели имаш ли?

— Не, нямам.

— Жени?

— Жените не ме харесват.

— Разправи ми за мача.

— Вече ти разправих.

— Къде го слуша? В колата? Вкъщи?

— Вкъщи — отвърна Бар. — Както си ядях.

— Това спомняш ли си го?

Бар примигна.

— Онази, психарката, каза, че трябвало да се опитам да си възстановя обстоятелствата. Така щели да ми изплуват още спомени. Бях в кухнята и ядях пиле. Студено. С чипс, от плика. Това си го спомням. Но само дотук.

— А за пиене? Бира, сок, кафе?

— Не помня. Спомням си само, че слушах мача. Имам хубаво радио, в кухнята. Имам и телевизор, но никога не гледам мачове, само ги слушам. Така съм свикнал от дете.

— Как се чувстваше?

— В какъв смисъл?

— Беше ли ти хубаво? Тъжно? Нормално?

Известно време Бар не отговори.

— Психарката ми зададе същия въпрос — рече накрая той. — Казах й, че съм се чувствал нормално, но всъщност, като си помисля, ми беше хубаво. Сякаш на хоризонта се задаваше нещо хубаво.

Ричър мълчеше.

— Яко съм оплескал работата, така ли? — попита Бар.

— Разкажи ми за сестра си — каза Ричър.

— Тя току-що беше тук — отвърна Бар. — Малко преди да дойде адвокатката.

— Какво ти е отношението към нея?

— За мен тя е всичко на света.

— Какво би направил, за да я защитиш?

— Заради нея бих направил всичко — заяви Бар.

— В какъв смисъл всичко?

— Ако ми позволят, бих се признал за виновен. Но тя във всеки случай ще трябва да напусне града, може би да си смени и името. Но ще гледам да й спестя каквото мога. Радиото ми е подарък от нея. За рождения ми ден. Да си слушам бейзболни мачове.

Ричър мълчеше.

— Та защо си тук? — запита Бар.

— За да те съсипя.

— Заслужавам си го.

— Ти не си стрелял от надлеза. Бил си в новия гараж.

— Оня на Първа улица?

— В северното крило.

— Но това е лудост! Защо съм стрелял оттам?

— Помолил си първия си адвокат да ме открие. Още в събота.

— За какво ми е притрябвало? Ти си последният човек на света, когото бих желал да виждам. Знаеш всичко за Кувейт Сити. Защо да ровим там?

— Кога се падаше следващият мач на „Кардинале“?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш. Искам да осмисля за себе си обстоятелствата.

— Не мога да си спомня — каза Бар. — Всичко ми се губи. Спомням си само победното заточване, и толкова. Коментаторите щяха да полудеят. Знаеш ги какви са. Все не им се вярва. Представи си, да загубиш толкова глупаво. Но пък тия „Къбс“ все намират начин да оплескат работата накрая.

— А какво стана преди мача? Същия този ден?

— Не помня.

— Какво би правил обикновено?

— Нищо особено. Аз никога не правя нещо кой знае какво.

— Как завърши предишният мач на „Кардинале“?

— Не си спомням.

— Какво е предпоследното събитие, което си спомняш?

— Не съм сигурен. Може би как ми асфалтираха площадката.

— Но това е било преди месеци.

— Спомням си, че ходих някъде — каза Бар.

— Кога?

— Не съм сигурен. Неотдавна.

— Сам ли?

— Може би с други хора. Не съм сигурен. Нито пък си спомням къде ходих.

Ричър не каза нищо. Облегна се на стола си и се заслуша в тихото писукане на машината за поддържане на сърцето. Пулсът се беше забързал. Белезниците потракваха по рамката на леглото.

— Какво има в тези системи? — попита Бар.

Ричър примижа срещу светлината от прозореца и прочете надписите на полиетиленовите торби.

— Антибиотици — каза той.

— Обезболяващи няма ли?

— Не.

— Сигурно си мислят, че не заслужавам.

Ричър не отговори.

— Ние двамата се знаем отдавна, нали? — попита Бар. — Ти и аз.

— Не съвсем — каза Ричър.

— Не искам да кажа, че сме точно приятели.

— Е, точно това не сме.

— Но бяхме свързани помежду си.

Ричър не отговори.

— Не бяхме ли? — настоя Бар.

— В известен смисъл — отвърна Ричър.

— Е, тогава би ли направил нещо за мен? — попита Бар. — Нещо като услуга?

— Какво например?

— Извади иглите от ръката ми.

— Защо?

— За да се инфектирам и да умра.

— Няма да стане — каза Ричър.

— Защо?

— Не ти е дошло времето — отвърна Ричър.

После се надигна, отмести стола си до стената и излезе от стаята. Отметна се при охраната, мина през двойната врата и слезе с асансьора до улицата. Колата на Хелън Родин не беше на паркинга. Явно си бе тръгнала, без да го изчака. Той тръгна пеша обратно към центъра.

 

 

След като извървя десетте преки през строежите, Ричър най-напред се отби в библиотеката. Беше късен следобед, но тя беше още отворена. Унилата жена на информацията му каза къде се събират старите вестници. Той започна с купчината от предишната седмица на някакъв местен вестник, от който беше прочел брой в автобуса. Прескочи неделя, събота и петък и започна от четвъртък, сряда и вторник. Още във втория брой намери това, което търсеше. „Къбс“ от Чикаго бяха играли серия от три мача в Сейнт Луис, като първият беше във вторник. Същият мач, който му беше описал Бар. Беше протекъл при известен превес на „Къбс“, но накрая „Кардинале“ ги бяха финтирали, бяха ги изчакали да се изтощят и в последния момент бяха обърнали резултата. Мачът беше завършил около десет вечерта.

Бар бе чул истеричните крясъци на спортните коментатори шейсет и седем часа преди да открие огън.

 

 

После Ричър намери обратния път до полицейския участък. Четири преки на запад, една на юг. Не се притесняваше, че ще го завари затворен. Имаше вид на учреждение, което никога не затваря. Отиде при дежурния и от името на защитата заяви правото си на повторен оглед на събрания доказателствен материал. Дежурният се обади по вътрешния телефон на Емерсън и след като затвори, посочи с пръст към гаража на Белантонио.

Белантонио очакваше Ричър и му отключи вратата. Почти нищо не се беше променило, но Ричър веднага забеляза два нови листа с бележки, и двата в найлонови калъфчета, забодени под и над оригиналните страници на корковата дъска за обяви, сякаш допълнения към първоначалните улики.

— Нещо ново? — попита той.

— Винаги има по нещо ново — отвърна Белантонио. — Не спим.

— И какво е новото?

— Животинска ДНК — каза Белантонио. — Точно съвпадаща с козината от кучето на Бар, открита на местопроизшествието.

— Къде е сега кучето?

— Приспано е.

— Това е жестоко.

— А, това ли било жестоко?!

— Горкото куче нищо не ви е направило.

Белантонио си замълча.

— Друго какво? — запита Ричър.

— Направихме допълнителни тестове с влакната от мокета, както и балистични експертизи. Всичко съвпада абсолютно. Тази марка боеприпаси е сравнително рядка, а успяхме да установим, че Бар ги е купил преди по-малко от година. От Кентъки.

— Ходил е на някакво стрелбище там.

Белантонио кимна.

— И това го установихме.

— Друго?

— Оранжевият конус е на строителния отдел към общината. Не знаем кога и откъде го е задигнал.

— Друго?

— Мисля, че това е всичко.

— А къде са негативите?

— Какви негативи?

— Досега ми казваш само добри новини. Къде са въпросите, на които нямате отговор?

— Не мисля, че има такива.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Ричър огледа още веднъж наредените в каре дъски за обяви, като се взираше внимателно във всяко листче, закачено по тях.

— Играеш ли покер? — попита той.

— Не.

— Умно — каза той. — Защото си ужасно слаб като лъжец.

Белантонио не отговори.

— Трябва да се замислиш — каза той. — Ако Бар се измъкне, ще ти разкатае фамилията в съда заради това куче.

— Няма да се измъкне — каза Белантонио.

— Така е — каза Ричър. — И аз мисля, че няма.

 

 

Емерсън чакаше пред вратата на Белантонио. Беше по сако, но без вратовръзка. В погледа му се четеше раздразнение, като на полицай, принуден да се занимава с адвокати.

— Видя ли го? — попита той. — Беше ли в болницата?

— От вторник вечер насам всичко му се губи — каза Ричър. — Чака те тежка битка.

— Страхотно, няма що.

— Да си охранявате по-добре затворите!

— Родин ще докара експерти.

— Дъщеря му вече го направи.

— Има и правни прецеденти.

— Които могат да се тълкуват и така, и така.

— Ти да не би да искаш да видиш това нищожество на свобода?

— Проблемът е твой — каза Ричър. — Не мой.

— Е, добре, само ти да си доволен.

— Никой не е доволен — промърмори Ричър. — Поне засега.

 

 

От полицейския участък той отиде пеша до черната стъклена кула. Хелън Родин беше зад бюрото си, вторачена в лист хартия. Беше сама. Данюта, Мейсън и Нийбър си бяха тръгнали.

— Роузмари е питала брат си за Кувейт Сити — каза тя. — Съобщи ми го, след като излезе от стаята му в болницата.

— Е, и? — попита Ричър.

— Той й признал, че всичко е истина.

— Разговорът едва ли е бил приятен.

Хелън Родин поклати глава.

— Роузмари е напълно съсипана. Джеймс също бил покрусен. Не можел да повярва, че отново го е направил. Че с един удар е зачеркнал четиринайсет години от живота си.

Ричър не каза нищо. В стаята настана тишина. После Хелън му показа листа, който четеше.

— Айлийн Хътън била бригаден генерал — каза тя.

— Значи е израснала — каза Ричър. — Когато я познавах, беше едва майор.

— А ти?

— Капитан.

— Това не е ли било незаконно?

— Формално, да. За нея.

— Тя е била към военната прокуратура.

— Прокурорите също нарушават закона, като всички останали.

— Тя още се води към военната прокуратура.

— Разбира се. Те не подлежат на преквалификация.

— Работи в Пентагона.

— На умните хора там им е мястото.

— Утре ще бъде тук.

Ричър не каза нищо.

— За да даде показания — добави Хелън.

Ричър мълчеше.

— Явяването й е насрочено за четири следобед. Най-вероятно ще пристигне сутринта и още от летището ще си вземе стая в хотел. Понеже ще се наложи да нощува в града. Няма да има време да хване обратния полет.

— Да не ми намекваш да я поканя на вечеря?

— Не — каза Хелън. — Нямах това предвид. По-скоро бих те помолила да я поканиш на обяд. Преди още да се е срещнала с баща ми. Искам да знам за какво идва тук.

— Приспали са кучето на Бар — каза Ричър.

— Беше старо.

— Това не те ли смущава?

— Трябва ли да ме смущава?

— Това куче никому нищо лошо не е направило.

Хелън не отговори.

— В кой хотел ще отседне Хътън? — попита Ричър.

— Нямам представа. Ще трябва да я посрещнеш на летището.

— С кой полет пристига?

— И това не знам. Но от Вашингтон няма директни полети. Предполагам, че ще се прекачи в Индианаполис. Тук ще пристигне най-рано към единайсет.

Ричър не каза нищо.

— Извинявам се — рече Хелън, — задето казах на Данюта, че не разполагаме с никакви доказателства за кукловода. Не исках да омаловажавам тезата ти.

— Беше права — каза Ричър. — Наистина нямахме доказателства. Поне тогава.

Тя го погледна.

— Но?

— Но сега имаме.

— Какво?

— В полицейския участък празнуват — каза той. — Мислят, че са събрали всичко: влакна от мокета, балистични експертизи, кучешка ДНК, касовата бележка за патроните от някакъв магазин в Кентъки, проверили са и за конуса, който бил на общината.

— Но? — повтори Хелън.

— Но нямат запис на Джеймс Бар, когато е отишъл да постави конуса, за да си запази място в гаража.

— Сигурен ли си?

Ричър кимна.

— Вероятно са изгледали записите от камерите хиляда пъти. Ако го бяха засекли как влиза първия път, щяха да отпечатат снимки от записа и да ги окачат на видно място. Но не видях такива снимки, което означава, че нямат запис. Което на свой ред означава, че Бар не е отишъл сам да постави конуса.

— Следователно някой друг го е направил.

— Кукловодът — каза Ричър. — Или някоя от другите му кукли. И това е станало след вторник вечерта. Бар си спомня, че до вторник конусът е бил в гаража му.

Хелън го изгледа.

— Който и да го е занесъл там, сигурно го има на записите.

— Правилно — каза Ричър.

— Но в тоя гараж влизат стотици коли.

— Можем да елиминираме една част. Търсим ниска кола, седан. Такава, която не може да мине по селски коловоз.

— Значи кукловодът наистина съществува, така ли?

— Няма друго обяснение за станалото.

— Алън Данюта вероятно е прав — каза Хелън. — Баща ми ще размени Джеймс Бар срещу кукловода. Трябва да е глупак, за да не го направи.

Ричър не отговори.

— Което означава, че Бар ще се измъкне — каза Хелън. — Нали разбираш това? Няма друг начин. Правните проблеми, пред които е изправено обвинението, са непреодолими.

Ричър мълчеше.

— И аз не съм особено удовлетворена — продължи тя. — Но при мен това е въпрос на тълкуване. Все някак ще мога да представя нещата в положителна за мен светлина. Поне се надявам. Мога да обвиня слабата охрана в затвора. Да кажа, че не аз съм го измъкнала.

— Но? — запита Ричър.

— Но ти какво ще правиш? Дойде специално дотук, за да се разплатиш с него веднъж завинаги, а той ще се измъкне под носа ти.

— Не знам какво ще правя — каза Ричър. — Пък и какъв ли избор имам?

— Само две възможности, като и двете ме ужасяват. Първо, можеш да откажеш да ми помагаш повече в търсенето на кукловода. Аз няма да се справя сама, а Емерсън изобщо няма да си даде труда.

— И второ?

— Можеш сам да се разплатиш с Бар.

— Тук си права.

— Само дето няма да го направиш. Защото това би означавало доживотен затвор, и то ако имаш късмет.

— Ако ме хванат.

— Ще те хванат. Аз поне ще знам, че си ти.

Ричър се усмихна.

— И ще идеш да ме изпееш?

— Ще се наложи — каза Хелън.

— Не и ако съм те наел за адвокат. Тогава няма да кажеш дума.

— Но аз не съм ти адвокат.

— Бих могъл да те наема.

— Роузмари Бар също ще знае, че си ти, а тя ще те изпее, без да се замисли. Също и Франклин. Той те чу, като разправяше историята за Кувейт Сити.

Ричър кимна.

— Наистина не знам какво да правя — повтори той.

— Как можем да открием тоя тип?

— Ти сама ме попита за какво ми е притрябвало да го откривам.

— Защото ми се струва, че не си от ония, които си оставят работата наполовина.

Ричър замълча.

— Мисля, че искаш да научиш истината — каза Хелън. — И се дразниш, когато се опитват да те изпързалят. Когато те правят на балама.

Той продължаваше да мълчи.

— Освен това цялата тая история смърди — продължи Хелън. — До момента имам шест жертви. Петимата убити и самият Бар.

— Така смисълът на понятието „жертва“ става доста разтеглив, не мислиш ли?

— Доктор Нийбър смята, че тук има замесен друг човек. Най-вероятно някакъв нов познат. Нов приятел. Можем да разработим тази следа.

— Бар ми каза, че няма нови приятели — отвърна Ричър. — Само двама-трима стари.

— Дали е истина?

— Не смятам, че лъжеше.

— Значи Нийбър греши?

— Нийбър налучква. Той е психиатър. Такива като него само това правят, налучкват.

— Бих могла да попитам Роузмари.

— Тя дали познава приятелите му?

— Възможно е. Двамата са много близки.

— Разпитай я и направи списък — каза Ричър.

— Доктор Мейсън също ли налучква?

— Без съмнение — отвърна Ричър. — Но в нейния случай смятам, че налучква правилно.

— Ако доктор Нийбър греши за приятеля, какво правим?

— Предприемаме активни мерки.

— Как?

— Снощи някой сигурно ме е проследил, а за тази сутрин съм убеден, че един ме следеше. Видях го отвън, на площада. Така че следващия път, като го мерна, ще си поприказваме. Той ще ми каже за кого работи.

— Просто така?

— Хората обикновено ми отговарят, като ги питам нещо.

— Защо?

— Защото питам вежливо.

— Гледай и Айлийн Хътън да я попиташ вежливо.

— Хайде, до скоро! — каза Ричър.

 

 

Той тръгна на юг, подмина хотела и намери някакво евтино заведение, където влезе да вечеря. После се върна бавно на север, пресече площада, мина покрай черната стъклена кула, под надлеза на шосето и стигна чак до бара с телевизорите. Макар да се разхожда близо час по улиците, не забеляза никого зад себе си. Никакви недъгави мъже в странни костюми. Никакви подозрителни типове.

Барът с телевизорите беше полупразен; многото екрани предаваха един и същ бейзболен мач. Ричър си намери маса в ъгъла и се загледа в близкия екран. „Кардинале“ играеха срещу „Астрос“ в Хюстън. Играта беше вяла, както става в края на сезона, когато често и двата отбора са се примирили със заеманите места в класацията и не се напъват много. По време на рекламите той наблюдаваше вратата на бара. Не видя никого да влиза. В дълбоката провинция вторник беше още по-скучен от понеделник.

 

 

Григор Лински извади мобилния си телефон и набра номер.

— Върна се в същия бар — каза той.

— Видя ли те? — попита Зека.

— Не.

— Защо се е върнал в бара?

— Без причина. Все някъде е трябвало да отиде. Преди това цял час се мота безцелно насам-натам, може би очакваше да му се покажа.

Кратко мълчание.

— Нека си седи там — каза Зека. — А ти ела да поговорим.

 

 

Алекс Родин позвъни на Емерсън вкъщи. Емерсън тъкмо беше седнал на късна вечеря с жена си и двете си дъщери и никак не се зарадва на обаждането. Взе слушалката, излезе в антрето и приседна на второто стъпало на стълбището за горния етаж, приведен напред, с лакти на коленете, притиснал с рамо слушалката към ухото си.

— Трябва да предприемем нещо спрямо тоя Джак Ричър — каза му Родин.

— Не смятам, че той ни пречи с нещо — отвърна Емерсън. — Може би му се иска, но фактите са налице. Имаме предостатъчно улики, за да осъдим Бар.

— Вече не става въпрос за улики — каза Родин. — Главният ни проблем е амнезията. Не знаем до каква степен защитата ще се опита да я използва като довод.

— Това зависи от дъщеря ти.

— Тоя тип й влияе зле. Изчетох томове с правни прецеденти, направих справка с наказателнопроцесуалния кодекс. Тази материя е много слабо разработена. Ключовият въпрос сега дори не е дали Бар си спомня въпросния ден, а дали разбира процедурата днес, в този момент, а също и дали разполагаме с нужните доказателства, за да го осъдим и без неговите показания.

— Бих казал, че разполагаме с достатъчно.

— И аз мисля така. Но Хелън трябва да преглътне това. Да се съгласи по принцип. За нея обаче се е залепил някакъв тип, който през цялото време й мъти главата. Познавам я. Докато не го разкараме, тя няма да клъвне.

— Не виждам с какво мога да помогна.

— Искам да го арестуваш.

— Не мога — каза Емерсън. — Някой първо трябва да се оплаче.

Родин млъкна за момент.

— Е, наблюдавай го — каза той. — Ако се изплюе на тротоара, веднага го прибираш и му даваш да се разбере.

— Тук не е Дивият запад — възрази Емерсън. — Нямам право да го изхвърля от града.

— Един арест може да свърши работа — каза Родин. — Колкото да развали магията за Хелън. Той й влияе в грешна посока, тласка я към неща, които не бива да върши. Познавам я добре. Ако той се махне от живота й, тя ще ни поднесе Бар на тепсия.

 

 

Докато крачеше към колата си, Лински усещаше силни болки в кръста. Един час на крака беше максимумът, който можеше да понесе. Преди много години прешлените на гръбнака му бяха чупени методично и компетентно, със заострен стоманен чук. Най-напред опашният, после следващите нагоре, чак до извивката на кръста — един по един, последователно и бавно, без припряност. Повечето пъти мъчителите бяха оставяли всеки прешлен да зарасне, преди да минат на следващия, а когато зарастваше и последният, започваха отначало. Наричаха тази игра „ксилофон“, по който с чук свиреха гамата. В един момент той бе престанал да брои колко пъти бяха изсвирили гамата по гръбнака му.

Но Лински никога не говореше за това. Защото със Зека се бяха отнесли още по-зле. Седалката на кадилака беше комфортна и той с облекчение се отпусна на нея. Кадилакът беше хубава кола — возеше меко, беше с безшумен двигател и превъзходно радио. Кадилаците бяха част от чара на Америка — наред с наивното население и безпомощната полиция. Лински беше живял в различни страни и никога не се двоумеше в коя от тях се е чувствал най-удовлетворен. На други места, в други периоди от живота си той бе ходил пеша, бе пълзял, бе се въргалял в калта, бе мъкнал на гръб тежки камъни — а тук се возеше в кадилак.

Той подкара колата и скоро стигна до къщата на Зека, която се намираше на около дванайсет километра северозападно от града, в съседство с някаква каменоломна. Каменоломната беше промишлена постройка, издигната преди около четирийсет години върху жила от бял варовик, открита случайно под земеделските земи. Къщата на Зека беше на повече от век, грамадна и претенциозна, построена по поръчка на заможен тогавашен търговец на манифактура. От нея лъхаше на буржоазен разкош и разточителство, но иначе беше удобна за живеене — в същия смисъл, в който кадилакът беше удобна кола.

Най-хубавото на къщата беше това, че се намираше в средата на обширно равно поле. Преди години около нея бе имало красив парк, но Зека беше наредил да изсекат всички дървета и да изкоренят храстите, за да се открие цялостна гледка околовръст. Ограда нямаше, защото самата мисъл да прекара още един ден от живота си зад бодлива тел му беше непоносима. По същата причина на вратите нямаше никакви специални ключалки, катинари и резета. Тази привидно достъпна, отвсякъде отворена къща беше най-хубавият подарък, който Зека бе успял да си направи. Но тя в никакъв случай не беше незащитена. Навсякъде имаше охранителни камери. Никой не можеше да се приближи незабелязано към нея. През деня всякакви посетители се виждаха поне от двеста метра, а през нощта специални устройства и камери за нощно наблюдение ги различаваха безпогрешно почти на същото разстояние.

Лински паркира и предпазливо се измъкна от колата. Нощта беше тиха. Каменоломната приключваше работа точно в седем всяка вечер и мрачният й силует оставаше притихнал до следващата сутрин. Лински й хвърли бегъл поглед, после се извърна и тръгна към къщата. Входната врата се отвори още щом я наближи. Отвътре бликна ярка светлина и той видя, че лично Владимир е слязъл да го посрещне, от което следваше, че и Ченко ще чака на горния етаж, което на свой ред означаваше, че Зека е събрал най-доверените си хора. Следователно Зека беше разтревожен.

Лински си пое дъх, но бързо се окопити и влезе вътре, без да се двоуми. В края на краищата какво толкова можеха да му направят, което други не му го бяха направили далеч преди тях? При Владимир и Ченко беше различно, но човек като Лински, на неговата възраст и с неговия опит, отдавна не можеше да се учуди или уплаши от каквото и да било.

Владимир не каза нищо. Само затвори вратата и тръгна по стълбите след Лински. Къщата беше на три етажа. Партерният не се ползваше за нищо друго, освен за наблюдение на околността. Стаите бяха съвсем празни, с изключение на една, където на продълговата маса бяха разположени четири монитора, свързани с широкоъгълни охранителни камери, насочени на юг, запад, север и изток. Сигурно сега Соколов седеше срещу тях и ги наблюдаваше неотлъчно. Или Раскин. Двамата се редуваха на дванайсет часа. На втория етаж имаше кухня, трапезария, дневна и кабинет. На третия се намираха баните и спалните. Всичките важни дела се вършеха на втория етаж. От дневната до Лински достигна гласът на Зека, който го викаше. Той влезе направо, без да чука. Зека седеше на едното кресло, стиснал между дланите си стъклена чаша чай. Ченко лежеше проснат на дивана. Владимир се шмугна зад Лински и приседна на дивана до Ченко. Лински остана прав и зачака неподвижен.

— Сядай, Григор — каза Зека. — Никой не се сърди на теб. Грешката беше на момчето.

Лински кимна и седна на другото кресло — малко по-близо до Зека, отколкото Ченко, в съответствие с установената йерархия. Зека беше на осемдесет, а самият Лински минаваше шейсет. Ченко и Владимир бяха и двамата някъде между четиридесет-петдесетгодишни — солидни мъже, но в сравнение с другите двама си оставаха хлапаци, които не можеха да се похвалят с биографиите на Зека и Лински.

— Чай? — попита Зека на руски.

— Да, с удоволствие — отвърна Лински.

— Ченко — обърна се Зека, — донеси на Григор чаша чай.

Лински се усмихна вътрешно. Ченко да му сервира чай — това беше признание за изключителна важност. При това Ченко скочи с готовност да изпълни поръчката. Запъти се чевръсто към кухнята и след секунда се върна с чашка чай върху малко сребърно подносче. Ченко беше дребен мъж — нисък, жилест, почти безплътен. Гъстата му, груба черна коса стърчеше безформено във всички посоки, макар редовно да я подстригваше. Докато Владимир беше друг човек — висок, атлетичен и рус. И невероятно силен. Беше много възможно някъде в миналото в рода му да се е вляла германска кръв. Може би баба му я бе прихванала, като зараза, от някой немец през 1941 г.

— Тук си говорим — започна Зека.

— Е, и? — запита Лински.

— Трябва да приемем факта, че сгрешихме. Направихме само една грешка, но може да се окаже твърде досадна.

— С конуса — каза Лински.

— Бар, разбира се, го няма никъде записан как го слага — каза Зека.

— Естествено.

— Но от това дали произтича проблем?

— Вие как мислите? — попита учтиво Лински.

— Всяко нещо притежава точно толкова важност, колкото му придадем — каза Зека. — На Емерсън и на прокурора Родин не им пука толкова. За тях това е дребна подробност, с която едва ли ще са склонни да се занимават. За какво им е? Те нямат интерес сами да си създават спънки. При това нито един казус не е перфектен. И те го знаят. Ето защо просто ще отметнат конуса като следа, която не води наникъде. Може дори да предполагат, че Бар е използвал различна кола.

— Но?

— Но следата си е следа. Ако военният тръгне по нея, може да стигне донякъде.

— Уликите срещу Бар са неоспорими.

Зека кимна.

— Така е.

— Това не им ли стига?

— Би трябвало. Но е много възможно Бар да го няма вече. В смисъл като правен субект, годен за процес и осъждане. Той страда от перманентна ретроградна амнезия. Много е възможно Родин изобщо да не успее да го привлече като обвиняем по делото. В такъв случай Родин ще е бесен и ще търси на кого да си го изкара. Нещо като утешителна награда. А ако въпросната утешителна награда изведнъж се окаже по-тлъста плячка от самия Бар, той няма да се поколебае да я сграбчи.

Лински отпи от чая си. Беше горещ и сладък.

— И всичко това заради една видеокасета? — подхвърли той.

— Зависи от военния — каза Зека. — От упоритостта и въображението му.

— Той е бивш военен полицай — каза Ченко на английски. — Ти знаеше ли това?

Лински хвърли бърз поглед на Ченко. Той рядко говореше на английски в къщата. Имаше перфектен американски акцент и понякога на Лински му се струваше, че самият Ченко се срамува от това.

— То не ме плаши особено — отвърна на руски той.

— Нито пък мен — каза Зека. — Но е факт, който трябва да вземем предвид.

— Ако сега се опитаме да му запушим устата, това ще привлече внимание — каза Лински. — Не е ли така?

— Зависи как ще бъде направено.

— А колко начина има да бъде направено?

— Например да използваме отново червенокосата — каза Зека.

— Тя не може сама да се справи с военния. Той е великан, при това положително е професионално трениран за самозащита.

— Но вече е замесен с нея. Няколко души са свидетели как се е опитала да го вкара в капан, за да го пребият. Може да я открият някъде, тежко ранена. Ако това стане, основният заподозрян ще е военният. Може да оставим полицията да му запуши устата вместо нас.

— Но тя ще знае кой е нападателят — каза Владимир. — И ще потвърди, че не е бил военният.

Зека закима съсредоточено. Лински го наблюдаваше. Беше свикнал на методите му. Зека обичаше да провокира хората си, да стимулира мисленето им, както е постъпвал навремето Сократ с учениците си.

— Тогава може да оставим да я открият в такова състояние, че да не може да разкаже какво й се е случило — рече Зека.

— Да я убием, така ли?

— Струва ми се, че така е най-безопасно, не мислите ли?

— Но е много възможно тя да има и други врагове, освен него — отбеляза Владимир. — Може да е мамила и други мъже.

— В такъв случай ще подхвърлим улики. Нещо, което да ги отведе право до военния. Все едно я е поканил на среща, за да си заздравят познанството.

— В хотела му?

— Не, по-скоро някъде наоколо, извън хотела, но достатъчно близо, за да я открие някой друг, а не военният. Някой, който да повика полиция, докато военният още спи. И така да падне право в чувала.

— Че какво ще прави един труп извън хотела?

— Той я е пребил, тя се е опитала да избяга, но силите са я напуснали и е издъхнала на улицата.

— В „Метропол Палас“ — каза Лински. — Там е отседнал.

— Кога? — запита Ченко.

— Когато решите — отвърна Зека.

 

 

„Астрос“ биха „Кардинале“ с 10:7 след вяла защита и на двата отбора. Беше скучен и насилен мач, пълен с грешки, евтини номера и скука. Безрадостна победа за победителя, унизителна загуба за победения. От средата нататък Ричър изобщо не си даваше труд да поглежда към екрана. Вместо това се замисли за Айлийн Хътън. За него тя беше едно камъче от мозайката на живота. Бяха се видели веднъж в Щатите още преди войната в Залива — в една претъпкана съдебна зала, само за миг, но достатъчно дълго, за да запомни Ричър зашеметяващата й красота, както и да си каже, че едва ли вече ще я види някога. Което беше жалко, наистина. После се беше появила изневиделица в Саудитска Арабия, за да участва в дългата, мъчителна подготовка за операция „Пустинен щит“. Ричър се беше включил от самото начало, наскоро разжалван от майор в капитан. Първоначалният етап от подготовката за всякаква задгранична военна кампания наподобява гангстерска война между редовната войска и военната полиция, но след първите шест седмици обстановката обикновено се успокоява — както стана и с „Пустинен щит“. След шест седмици вече имаше изградени структури, а при системата на правоприлагане това предполагаше наличие на място на съответния личен състав, от съдии до затворнически надзиратели, което обясняваше и присъствието на Хътън като военен прокурор. Ричър предполагаше, че се е записала доброволно, което означаваше, че най-вероятно е неомъжена — обстоятелство, което можеше само да го радва.

И тя наистина се оказа неомъжена. Още първия път, когато се срещнаха, той погледна ръката й, за да се убеди, че няма венчална халка. Едва тогава премести поглед към яката на куртката и видя дъбовите листенца на майор. Това си беше живо предизвикателство за един наскоро разжалван от майор в капитан. И накрая се взря в очите й, колкото да се убеди, че предизвикателството си струваше. Очите й бяха сини, интелигентни и дяволити. Пълни с обещание, каза си той. С обещание за приключения. Самият Ричър наскоро бе навършил трийсет и не се отказваше от приключенията.

Пустинната жега също помогна. Температурата рядко падаше под 45°С на сянка, та ако не се смятаха редовните тренировки с противогази и защитни костюми срещу химическа атака, стандартната униформа в базата бяха шорти и фланелки без ръкав. А пък според житейския опит на Ричър близостта между задъхани от жега полуголи мъже и жени винаги водеше в твърде обещаваща посока. Във всеки случай беше за предпочитане пред ноемврийския студ в Минесота.

Първоначалните ходове трябваше да бъдат изпълнени особено предпазливо, предвид разликата в чиновете, която не беше в негова полза. Получиха се и някои дребни гафове, на които тя, слава богу, не обърна голямо внимание, понеже очевидно беше също толкова заинтригувана от него, колкото и той от нея, и не се стесняваше да го показва. После всичко потръгна гладко и продължи така цели три месеца. И двамата си прекараха страхотно. Докато изневиделица, както обикновено се случва в армията, не се получи нова заповед. Всичко стана толкова неочаквано, че дори не успяха да се сбогуват като хората. Оттогава Ричър не я бе виждал.

Утре ще я видя отново, мислеше си сега той.

 

 

Ричър остана в бара, докато по телевизионния канал започнаха да пускат резюмета от току-що приключилите мачове. Тогава стана, плати сметката си и излезе навън, на тротоара, под жълтеникавата светлина на уличните лампи. Беше решил да не се връща обратно в „Метропол Палас“, а да смени обстановката. Без причина, просто така. Както му подсказваха инстинктите. Постоянно бъди в движение. Не се задържай дълго на едно място. А и „Метропол“ беше потискаща стара сграда. Западнала, изхабена, с неприятна атмосфера дори за неговия непретенциозен вкус. Той реши да се пробва в мотел, може би в същия, който бе видял на път към магазина за авточасти. Оня, до бръснарницата. Всяка услуга — 7 долара. Така може би щеше да успее и да се подстриже, преди Хътън да е долетяла в града.

 

 

Ченко си тръгна от къщата на Зека точно в полунощ, като взе Владимир със себе си. Щом се налагаше червенокосата да бъде пребита до смърт, Владимир беше най-подходящият човек за целта. Защото криминологичната експертиза трябваше да бъде убедителна. Ченко беше прекалено дребен, за да остави по тялото й такива травми и наранявания, каквито можеше да причини в яростта си един близо двуметров мъж, при това бивш военен. Докато Владимир беше друга работа. Той можеше да я убие и с един удар, което щеше да изглежда правдоподобно на масата за аутопсии. Флирт, отказ, настояване, подигравка на сексуална основа, мъжка ярост, непремерен удар, и край.

И двамата познаваха добре момичето. Бяха я срещали много пъти преди, покрай връзката й с Джеб Оливър. Известно време дори бяха работили заедно. Знаеха къде живее — в апартамент под наем с малка градинка, в сянката на щатската магистрала, там, където тя плавно се издигаше върху бетонните си колони, на югозапад от центъра на града. Знаеха също и това, че живее съвсем сама.

 

 

Ричър заобиколи пеша мотела на три преки разстояние, преди да се приближи откъм задната му страна. Стремеше се да стъпва леко, като през цялото време се ослушваше за стъпки зад себе си. Не чу нищо. Не видя никого. Беше сам.

Мотелът беше истинска антика. Навремето сигурно бе минавал за супермодерен и вероятно се бе славил като подобаващо скъп. Но оттогава бе минало много време, модата се бе променила, а той си беше останал все същият. Беше добре поддържан, но безнадеждно старомоден. Точно такъв, какъвто му харесваше.

Той събуди чиновника на рецепцията и плати в брой за една нощ. Записа се в книгата като Дон Хефнър, който бе играл на втора база и бе отбелязал 261 точки през иначе постната за „Янкис“ 1934 година. Човекът му подаде голям месингов ключ и му посочи номер 8 от редичката бунгала. Стаята беше с избелели тапети и миришеше на влага. Кувертюрата и завесите изглеждаха така, сякаш не бяха сменяни от построяването на мотела. Също и банята. Но всичко беше изправно и вратата се заключваше отвътре.

Ричър си взе душ, после внимателно сгъна панталоните и ризата си и ги затисна под матрака на леглото. Така на другата сутрин дрехите му щяха да изглеждат почти изгладени. Освен това щеше да е избръснат и изкъпан, а след закуска смяташе и да отскочи до бръснарницата. Не искаше да разочарова Хътън, както и да го беше запомнила. Ако изобщо го помнеше.

 

 

Ченко паркира източно от надлеза на магистралата, двамата с Владимир минаха отдолу и незабелязано се приближиха до сградата, където беше апартаментът на момичето.

Като се придържаха плътно до стената, двамата заобиколиха и се озоваха до входната й врата. Ченко каза на Владимир да се дръпне встрани, после тихо почука. Никой не отговори, в което нямаше нищо странно. Беше късно и тя вероятно си бе легнала. Ченко почука още веднъж, малко по-силно. И още веднъж — толкова силно, колкото му стигна куражът. В един от прозорците се появи светлина. Вътре се чуха тихи стъпки на боси крака. После гласът й достигна до тях през тясната цепнатина между вратата и касата.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм — отвърна той.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Бях заспала.

— Извинявай.

— Ужасно късно е.

— Знам — каза Ченко. — Но работата е спешна.

Кратко мълчание.

— Чакай малко — каза накрая тя.

Ченко чу стъпките й да се отдалечават към спалнята. Настана тишина. После тя се върна. Вратата се отвори. Санди се появи на прага, загърната в пеньоар.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да дойдеш с нас — каза Ченко.

В този момент Владимир излезе от сянката.

— Какво прави пък тоя тук? — попита Санди.

— Помага ми — отвърна Ченко.

— Налага се да излезеш.

— Както съм? Не мога.

— Правилно — съгласи се Ченко. — Трябва да се пооблечеш. Все едно имаш среща.

— Среща ли?

— Гледай да се издокараш хубаво.

— Но първо трябва да си взема душ. Да си среша косата.

— Спокойно, имаме време.

— С кого е срещата?

— Трябва просто да те видят на едно място. Все едно чакаш някого.

— По това време? Целият град спи.

— Не чак целият. Ние например не спим.

— Колко ще получа?

— Двеста — каза Ченко. — Заради късния час.

— За колко време?

— Не повече от минута-две. Просто трябва да те забележат, че отиваш някъде.

— Не знам…

— Двеста долара за две минути не е зле.

— Не е за две минути. Ще ми трябва цял час, за да се приготвя.

— Е, добре — каза Ченко. — Двеста и петдесет.

— Става — каза Санди.

 

 

Ченко и Владимир я изчакаха в дневната. Стените бяха тънки, та се чуваше всичко — и водата от душа, и бръмченето на сешоара, дори се чу как затаи дъх, докато се гримираше, чу се шляпването на ластика, когато си сложи бельото, и тихият шепот на дрехите върху измитата й кожа. Ченко забеляза, че Владимир е неспокоен и се поти. Но не толкова заради предстоящата задача. По-скоро заради присъствието на гола жена в съседната стая. В определени ситуации на Владимир не можеше да се разчита. Ченко беше доволен, че присъства и той, за да мине всичко гладко. Без него планът щеше да се провали още в първите няколко минути.

След около час Санди влезе в дневната. Изглеждаше, според изтърканото вестникарско клише, ослепително. Беше с прилепнала черна блузка, почти прозрачна. Отдолу имаше черен сутиен, който моделираше гърдите й в две неестествено кръгли полукълба. Тесните й черни панталони стигаха малко под коляното. Като скиорски клин. Или по-скоро като трико на велосипедист. Ченко не можеше да реши какво му напомнят. На краката — черни лачени обувки с висок ток, с бялата си кожа, червеникава коса и яркозелени очи приличаше на модел от някое списание.

Колко жалко, помисли си Ченко.

— Къде са парите? — попита тя.

— Парите после — каза Ченко. — Като те върнем у дома.

— Покажи ми ги.

— В колата са.

— Да идем да ги видим — каза тя.

Излязоха навън един по един. Ченко водеше. Санди вървеше след него. Най-отзад беше Владимир. Колата беше паркирана точно пред сградата. От студа ламарината се беше запотила. Вътре нямаше никакви пари. Нито цент. Ченко знаеше това прекрасно. Той се спря на два метра от колата, обърна се и кимна на Владимир.

— Хайде — каза той.

Владимир се пресегна с дясната ръка, хвана Санди за рамото и я извърна към себе си. После с лявата, свита в юмрук, я удари в лявото слепоочие, малко над и малко пред ухото. Беше чудовищен удар. Като гюле. Главата й се люшна встрани, краката й се подкосиха и тя се свлече на земята като дреха, свалена от закачалка.

Ченко приклекна до нея. Изчака тялото да застане неподвижно и я пипна по врата, за да провери пулса. Пулс нямаше.

— Счупил си й врата — каза той.

Владимир кимна.

— Всичко е в посоката на удара — обясни той. — Беше насочен главно встрани, но имаше и известен въртящ момент. Така че вратът не е счупен, по-скоро е извит. Все едно е обесена.

— Ръката ти добре ли е?

— Утре ще ме наболява.

— Добро изпълнение.

— Старая се.

Двамата отключиха колата, повдигнаха нагоре подлакътника на задната седалка и положиха трупа по цялата й дължина. Побра се точно между вратите, без да се прегъва. Санди се оказа дребничко момиче. Във всеки случай не беше висока. После двамата се качиха отпред и потеглиха. Заобиколиха отдалеч „Метропол Палас“ и излязоха от задната му страна. Подминаха боклукчийските кофи до служебния вход и спряха в една странична уличка, пред изхода на аварийното стълбище. Владимир слезе и отвори задната врата на колата. Издърпа трупа за раменете и го остави да се изхлузи навън. Качи се обратно. Ченко подкара, но след пет метра спря и се извърна назад. Трупът лежеше като безформена купчина, подпрян на стената срещу аварийния изход. Изглеждаше доста правдоподобно. Сякаш Санди бе побягнала от стаята на военния, без да дочака асансьора, гонена от срам и уплаха, и бе излязла навън през аварийния изход, където, вече ранена, се бе спънала на високите си токове и си бе счупила врата при падането.

Ченко обърна колата и подкара на север — не много бързо, нито много бавно, за да не привлича внимание, докато измина дванайсетте километра на северозапад, до къщата на Зека.