Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (9)

Осма глава

Банлън попиваше безрезултатно носа и устата си с не особено чист парцал. Кръвта обаче продължи да тече обилно. Сбръчканото му лице сега изглеждаше още по-съсухрено, а спечената кожа бе по-бледа. Очите му непрекъснато се стрелкаха напред-назад като на уловено в капан животно, търсещо несъществуващ начин за бягство. Очите му се местеха главно от Дийкин към Клеърмонт, но не намираше голяма утеха в това — лицата и на двамата бяха лишени от жал.

— Това е краят на пътя — осведоми го полковникът. — Който вади меч, от меч умира. И теб това те чака. Джон Стантън Дийкин наистина е законът, Банлън. Той е таен агент на федералното правителство. Сигурно знаеш какво означава това.

Банлън явно знаеше, и то много добре. Лицето му на гризач придоби още по-обезсърчен вид. Дийкин се обърна към Рафърти:

— Стреляй в тялото, не в главата. Не ни трябват рикошети да се разхвърчат из кабината.

И той обърна гръб на компанията, прехвърли се в товарния вагон и се зае да премества дървата от десния ъгъл. Очите на Марика и Банлън не се откъсваха от него. Клеърмонт с изваден колт раздвояваше вниманието си между Дийкин и Банлън, а Рафърти, спазвайки безпрекословно получените наставления, не отделяше очи от машиниста.

Дийкин, привършил явно със задачата си, се изправи и отстъпи крачка встрани. Марика с класически жест вдигна ръка към устата си, а големите и опушеносиви очи станаха още по-тъмни на побелялото лице.

Клеърмонт се втренчи в двата сгушени униформени трупа.

— Оуклънд! Нюъл!

— Както казах вече — бесилото — обърна се Дийкин към Банлън. После рече на полковника: — Сега вече разбирате защо никъде не ги открихте в Рийз Сити. Те изобщо не са напускали влака.

— Сигурно са се натъкнали на нещо, което не е било за очите им.

— Каквото и да е било, то е станало в кабината на локомотива. Сигурно тук са убити — не е възможно да разнасяш двама мъртви офицери по гъмжаща от войници платформа. Но едва ли са забелязали нещо подозрително. Какво подозрително може да има в една локомотивна кабина? По-вероятно е да са чули някого — Банлън или друг — да обсъжда доста странни неща и са се качили да проверят какво става. Последната грешка в живота им.

— Хенри. Ето кой е бил този друг. Банлън сам ми рече, че той и Хенри изпратили огняря Джаксън в града, докато те…

— Докато те са нареждали дървата върху двамата убити. Това е причината, поради която се е наложило да умре и горкият Джаксън. Открил е труповете. — Дийкин се наведе и внимателно ги покри отново с няколко цепеници. — Според мен Банлън се е поуплашил, че дървата започват прекалено бързо да намаляват и Джаксън ще ги намери, затова е дал на нещастника да пие текила — с надеждата, че ще изпадне в безпаметно състояние, а той ще успее да се освободи от труповете, докато огнярят му хърка, та се къса. Но вместо това Джаксън е станал просто по-небрежен при разместването на дървата. Издърпал ги е и е открил офицерите. Наложило се е Банлън да го премахне. Вероятно с тежък гаечен ключ. Но не това го е убило.

— За Бога, господин полковник, не разбирам какво говори този луд човек! — Гласът на машиниста беше писклив, виещ — като на заклещен в ъгъла звяр.

Клеърмонт не му обърна внимание — то бе изцяло погълнато от Дийкин.

— Продължавайте.

— Когато Джаксън се е ударил в склона на клисурата, смъртта е настъпила мигновено. Но в тила му зееше дълбока рана, от която бе изтекло много кръв.

— А мъртвите не кървят.

— А мъртвите, както знаем, не кървят. Банлън е завързал за китката на Джаксън парцала за бърсане на прозореца, хвърлил го е през моста, оставил е следи по стъклата на кабината, за да покаже, че огнярят наистина е бил там, и след това ни разправи как е станало всичко.

— Нищо не можеш да докажеш! — изрече с прегракнал глас машинистът.

— Така е. Не мога да докажа също, че ти измисли повредата на контролния лост, за да има достатъчно време да се прережат телеграфните линии с Рийз Сити.

— Видях как Банлън регулираше клапана за парата в Рийз Сити… — бавно произнесе Клеърмонт.

— Вероятно е отпускал болта вместо да го затяга. Не мога да докажа също така, че прекалено рано спря влака, за да зарежда с гориво, та да даде възможност да се постави експлозив при свръзката на първия войнишки вагон, изчислен да избухне близо до върха на най-стръмното изкачване в планините. Сега вече лесно можем да се досетим защо никой не скочи, нито някой се опита да спре вагоните. Когато ги вдигнем от урвата, отсега мога да ви гарантирам, че вратите ще се окажат заключени от външната страна, а спирачът убит.

— Нарочно? — прошепна Марика. — Всички онези хора са били убити?

Четири изстрела проехтяха един след друг, последвани незабавно от свистящи рикошети, докато куршумите се удряха в желязната конструкция на кабината, след което се изгубиха в мрака и снега. Колкото и да беше невероятно, нито един рикошет не попадна във вътрешността на кабината.

— Долу! — извика Дийкин и всички се хвърлиха на пода — всички освен Банлън. Неговият живот и без това висеше на косъм. Като по чудо в ръката му мигом се появи половинметров гаечен ключ, изви се в убийствена дъга и халоса просналия се по лице Рафърти по главата.

Сетне Банлън изтръгна пушката от вече безжизнените ръце на войника и се извъртя рязко.

— Не мърдайте! — нареди на Клеърмонт, който бе насочил пистолета си към другия край на товарния вагон. — А ти — само опитай! — Това се отнасяше за Дийкин, чийто пистолет все още бе затъкнат в колана. И двамата не шавнаха.

— Внимателно оставете оръжието си на пода. Те се подчиниха.

— Изправете се. Ръцете високо вдигнати. Тримата станаха, Дийкин и Клеърмонт с вдигнати ръце. Банлън се обърна към Марика:

— Чухте какво казах.

Тя обаче не чуваше. Взираше се с невярващи очи в убития Рафърти. Нямаше съмнение, че е мъртъв. Банлън леко помръдна пушката.

— Последна възможност, госпожице.

Като насън тя бавно вдигна ръце. Банлън прехвърли вниманието си върху Дийкин, а Марика все тъй плавно протегна едната си ръка към висящата отгоре газена лампа. Дийкин забеляза крадливото и движение, но с нищо не го показа. Ръката и се обви около лампата.

— Не ми е ясно с каква цел си домъкнал тези бели чаршафи — продължи Банлън, — но ще свършат чудесна работа. Покачи се върху онзи куп дърва и размахай единия. Хайде.

Марика вдигна лампата, ръката и замахна рязко напред. С ъгълчето на окото си Банлън зърна летящата към него размазана светлина. Извъртя се рязко встрани, но беше твърде късно, за да попречи на лампата да го улучи в лицето. Не изпусна пушката, но изгуби за две секунди равновесие — предостатъчно време за човек като Дийкин. Той се метна стръвно с главата напред и уцели машиниста в средата на корема. Пушката издрънча на пода, а Банлън залитна назад и се цапардоса със зашеметяваща сила в бойлера. Дийкин се метна след него като едра котка, улови го за гърлото и фрасна главата му два пъти в металното скеле.

Лицето на Дийкин вече не беше безизразно. Докато погледът му се местеше, за миг спря на трупа на войничето и в очите му проблясна почти нечовешка ожесточеност. Марика за пръв път го изгледа със страх. Той обаче прехвърли вниманието си върху Банлън, който след последните два удара можеше и да е мъртъв, но това ни най-малко не занимаваше Дийкин. Главата на машиниста отново издрънча в метала, костта на тила му за малко да се разтроши. Дийкин го вдигна високо, направи две крачки и го метна през вратата на кабината навън в нощта.

Пиърс и О’Брайън с пистолети в ръце се намираха върху предната платформа на първия вагон. Внезапно погледите и на двамата се отместиха рязко встрани — времето им стигна, колкото да разпознаят преобръщащото се тяло на Банлън, преди то да изчезне в мрака. Спогледаха се стреснато и на бърза ръка влязоха във вагона.

В кабината на локомотива жестокостта, изписана по лицето на Дийкин, отново се смени с обичайната непроницаемост.

— Хайде, кажете си го — обърна се към Марика. — Порицайте ме, че не трябваше да постъпвам така.

— Защо пък не? — разумно отвърна тя. — Сам казахте, че нищо не може да се докаже.

За втори път през тази нощ лицето на Дийкин смени израза си. Зяпна я учудено. След което бавно произнесе:

— Може би си приличаме много повече, отколкото предполагате.

Тя се усмихна мило.

— Откъде знаете какво предполагам?

* * *

В офицерския салон О’Брайън, Пиърс, Хенри и губернаторът се бяха събрали, както личеше, на военен съвет. Това се отнасяше по-скоро за първите трима. Губернаторът с препълнена чаша уиски в ръка беше вперил поглед в запалената печка. По лицето му бе изписано пълно отчаяние.

— Това е ужасно — простена глухо той. — Ужасно! С мен е свършено. О, Господи!

О’Брайън злобно просъска:

— Не ви се виждаше толкова ужасно, когато разбрах що за стока сте — че сте фалшифицирали изборите и сте изразходвали цяло състояние за подкупи, само и само да станете губернатор, и ви предложих да се присъедините към мен и Нейтън. Не беше ужасно, когато сам предложихте Нейтън като най-добрия — по вашите думи — агент и лично го назначихте за надзирател на индианските резервати. Не беше ужасно, когато поискахте и настояхте да получите половината от всичко, което припечелихме. Ще повърна, като ви слушам, господин губернатор Феърчайлд!

— Да, ама и през ум не ми мина, че ще бъда замесен в нещо подобно — скръбно промърмори губернаторът. — Всички тези убийства… Как може един честен човек да живее със спокойна съвест след всичко това? — Той не обърна внимание, нито дори чу възклицанието на О’Брайън, който явно не вярваше на ушите си. — Не ми казахте, че племенницата ми е нужна като заложница в случай, че възникнат усложнения с баща и. Не ми казахте…

— Ако знаехте само какво ми иде да ви кажа! — произнесе Пиърс натъртено. — Но сега трябва да мисля за друго.

— Нали сте хора на действието — опита да бъде саркастичен Феърчайлд, но успя само да прозвучи още по-потиснато. — Защо тогава не направите нещо?

О’Брайън го изгледа презрително.

— Какво да направим, глупако? Видя ли барикадата от дърва, която са издигнали в дъното на товарния вагон? С топ не можем да я разбием, а те в това време вероятно надничат през някоя дупчица с пистолети в ръце, готови да надупчат първия от нас, който си покаже носа през вратата. От два метра — додаде мрачно — малко вероятно е да не улучат.

— Ами кой ви кара да ги нападате фронтално? Идете в дъното на вагона, покачете се на покрива и оттам ги атакувайте. По този начин ще бъдете над тях и всеки в товарния вагон ще бъде на мушката ви.

О’Брайън се позамисли, после рече:

— Може и да не сте чак такъв глупак.

Докато Дийкин изучаваше контролното табло на локомотива, Клеърмонт подклаждаше огъня в пещта, а Марика — седнала върху купчина дърва и наметната с брезентово платнище, за да се предпази от снега — не откъсваше поглед от вратата на първия вагон през стратегическа дупка в барикадата от дърва. Клеърмонт затвори вратата на пещта и се изправи.

— Значи, казвате, че е Пиърс?

— Да — рече Дийкин, — Пиърс. От доста време е в списъка на заподозрените. Вярно, че дълго време е бил това, за което все още се представя, но преди шест години е минал на противниковата страна. За света обаче той си остава човекът на Чичо Сам, който бащински се грижи за индианските резервати. Бащински! Уиски и оръжие!

— А О’Брайън?

— Нищо нямаме срещу него. Всяка подробност от военната му кариера е добре известна. Добър воин, но като човек — продажна душа. Спомняте ли си голямата сцена със срещата им като бойни другари в бара на Рийз Сити? Как си припомняха с Пиърс славните дни в Чатануга през шейсет и трета? О’Брайън действително е бил там. Но на Пиърс и кракът му не е стъпвал тогава по онези места — бил е на хиляди мили от Чатануга, разузнавач сред индианците за една от шестте кавалерийски дивизии, свикани от Невада — или по-скоро това, което на следващата година се обяви за щата Невада. Затова веднага ми стана ясно, че и О’Брайън е от същия дол.

— В такъв случай това важи и за губернатора?

— А как иначе? Той е слаб и алчен, а като властолюбец едва ли има равен на себе си.

— Значи, ще им прави компания на бесилото?

— И още как.

— Виждам, че всички са били в списъка ви на заподозрените.

— Такава ми е работата.

— А защо не и аз?

— Защото отказахте да качите Пиърс във влака. Това ви изчисти от подозрения. Аз обаче исках да се качи — както и моя милост. Не беше особено трудно, предвид великолепните обяви за издирване на престъпници, разпространени от моята служба.

— Добре ме метнахте. — Гласът на Клеърмонт прозвуча огорчено, но не и враждебно. Всички ме метнаха. Правителството или армията все пак можеха да ми се доверят.

— Никой не ви е лъгал. Просто подозирахме, че във Форт Хъмболт има нещо нередно и решихме да се презастраховаме. Когато се качих на този влак, не знаех нищо повече от самия вас за това, което става във форта.

— Сега обаче знаете?

— Знам.

— Дийкин! — Дийкин се извъртя. Викът прозвуча откъм гърба му. Той се пресегна за пистолета, затъкнат в колана му. — Държим малката на мушката, Дийкин! Не прави опити да хитруваш!

Дийкин не направи опит да хитрува. На покрива на вагона седеше Пиърс, провесил крака над ръба. Колтът в ръката му не трепваше, а изпитото му ястребово лице бе изкривено в твърде недружелюбна усмивка.

Дийкин внимаваше ръцете му да са подчертано раздалечени от тялото, защото на няколко крачки зад Пиърс различи и силуета на О’Брайън, също с неизбежния пистолет в ръка.

— Какво да направя? — извика той.

— Така те искаме, господин Агент на тайните служби. — Пиърс звучеше почти радостно. — Спри влака.

Дийкин се извърна към уредите за управление и каза тихо, на себе си:

— Спри влака, както ти наредиха.

Леко издърпа спирачката, като същевременно затвори и регулатора за парата. И ненадейно с едно рязко като конвулсия движение дръпна лоста на спирачката докрай. Колелата на локомотива внезапно се застопориха, последва серия от удари на метал о метал — буферите на вагоните се заблъскаха един в друг в бърза последователност.

Въздействието на спирането върху двамата въоръжени мъже на покрива беше катастрофално. Съчетанието от рязко убиване на скоростта и изненадващо силното друсване отпрати седналия върху омръзналия заледен покрив Пиърс главоломно и безпомощно напред и надолу върху платформата, а докато се вкопчваше в парапета, зада отърве кожата си, пистолетът му отлетя встрани нейде край релсите. Зад него О’Брайън се просна по гръб напречно на вагона, вкопчил се отчаяно в един от вентилаторите, за да не последва примера на Пиърс.

— Залегнете! — изкрещя Дийкин, освободи спирачката, отвори регулатора на парата докрай и се метна към товарния вагон. Клеърмонт вече се беше тръшнал по лице на пода на кабината, а Марика седеше в открития вагон и гледаше тъжно. Дийкин рискува да надникне над барикадата.

Пиърс, вече станал на крака, много бързаше да се прибере на завет във вагона, а О’Брайън с обезобразено от злоба лице тъкмо се прицелваше. От дулото блесна огън. За Дийкин изстрелът, металното изтракване и воят на рикошета прозвучаха едновременно. Почти инстинктивно сграбчи най-близкото парче дърво и без да се подлага на огъня на майора, замахна силно с ръка и го метна напред и нагоре.

О’Брайън нямаше цел, по която да стреля, но пък не му и трябваше. Рикоширащите в ограниченото метално пространство на локомотивната кабина куршуми можеха да се окажат не по-малко смъртоносни от пряко попадение. Той тъкмо натискаше повторно спусъка, когато лицето му промени израза си от яд на тревога — цепеницата, която се приближаваше към него с главоломна скорост, му се видя колкото цял дънер. Без да изпуска вентилатора, той се метна на една страна, но закъсня — ударът в рамото беше тъй силен, че цялото му тяло изтръпна от болка. Пистолетът полетя встрани. Без да знае, че О’Брайън е обезоръжен, Дийкин продължи да го замеря с дърва, като се навеждаше и изправяше с цялата бързина, на която бе способен. Майорът съумяваше с ловко извъртане настрани да избегне част от снарядите, други отблъскваше с ръка, но някои все пак го уцелиха. Той забърза да се оттегли назад, пълзейки непохватно, като сакат рак, докато с въздишка на облекчение успя да ги прислони в прикритието на задната площадка.

Дийкин се изправи в товарния вагон, погледна бързо, а после и по-спокойно към опашката на влака. Хоризонтът беше чист. Предната платформа и покривът на първия вагон бяха пусти. Обърна се към Марика.

— Боли ли ви някъде?

Тя предпазливо се разтри.

— Само мястото, което ми послужи за внезапно сядане.

Дийкин се усмихна и се обърна към Клеърмонт:

— А вас?

— Нищо освен нараненото достойнство.

Дийкин кимна, нагласи регулатора за пирата, взе пушката на Рафърти и отиде да пренареди барикадата.

* * *

В офицерския салон губернаторът и тримата му съзаклятници водеха втория си военен съвет. В атмосферата витаеше нещо като отчаяние, да не кажем направо пораженчество. Губернаторът държеше същата препълнена чаша — а може би беше друга, но пак препълнена. Изразът на лицето му, докато се взираше както и преди в запалената печка, бе притеснен и нещастен до крайност. О’Брайън и Пиърс — вторият тъкмо връщаше на мястото и гарафата с живителна течност — имаха вид на двама сурови и опитни воини, несвикнали да търпят пълно и при това светкавично поражение. Хенри, и той с чаша в ръка, се държеше на почтително разстояние. Неговото изражение бе по-погребално от всеки друг път, ако това изобщо беше възможно.

— Да имате други гениални хрумвания, губернаторе? — рязко попита Пиърс.

— Замисълът беше мой, а изпълнението — изцяло ваше. Да не съм аз виновен, че ви е надхитрил? Ех, да бях с двайсетина години по-млад…

— Да, ама не сте — сряза го О’Брайън. — Затова си затваряйте устата.

Хенри се обади неуверено:

— Имаме цял сандък с експлозиви. Ако им подхвърлим една пръчка…

— Ако нямаш по-умни предложения, и ти си затваряй устата. Влакът ни трябва и за връщане.

И четиримата потънаха в намусено мълчание, рязко нарушено от гарафата с уискито, която избухна и разпръсна напитката заедно с остри като бръснач парчета стъкло из цялото купе. Ясно се чу изстрел от пушка. Губернаторът вдигна ръка към бузата си и загледа с недоумение изцапаните си с кръв пръсти. Втори изстрел, и черната шапка на Пиърс полетя към противоположния край на салона. От недоумението на четиримата не остана и следа. Всички като един се хвърлиха по очи на пода и запълзяха пъргаво по коридора за към трапезарията. Още три куршума проехтяха в салона, но при третия в помещението вече нямаше хора.

Дийкин свали пушката от барикадата, стана, улови Марика за ръката и я поведе към кабината на локомотива. Отвъртя още малко регулатора за парата, вдигна мъртвия Рафърти, отнесе го в товарния вагон при дървата, покри го с парче брезент и пак се върна.

— По-добре да застана на стража — обади се Клеърмонт.

— Няма нужда. Тази нощ повече няма да ни безпокоят. — Той се вгледа внимателно в полковника. — Значи, само достойнството ви е пострадало, така ли? — Повдигна лявата ръка на Клеърмонт и погледна дланта му, от която се стичаше кръв. — Ако обичате, госпожице, почистете раната със сняг и я превържете с парче от чаршафа.

И той се загледа отново в релсите отпред. Влакът не пътуваше с повече от двайсет и пет километра в час, което беше максималната безопасна скорост при тази ограничена видимост. И без особен възторг се зае да подклажда огъня.

Клеърмонт се намръщи от болка, когато Марика започна да почиства раната.

— Като бяхме горе на покрива, споменахте, че във форта няма да ни очакват приятели — обърна се той към Дийкин.

— А, ще има и такива — но заключени в карцера. Фортът е превзет. От Сеп Калун — в това няма съмнение. Вероятно със съдействието на пайутите.

— На индианци? Че какво ще спечелят индианците — освен репресивни мерки?

— Ще спечелят много, при това репресивни мерки не ги очакват. Особено след като получат възнаграждението, което им караме с този влак.

— И какво възнаграждение?

— В снабдителния вагон. Причината, поради която е бил убит доктор Молиньо. И Пийбоди. Молиньо спомена, че ще отиде да огледа медицинските запаси — затова се е наложило незабавно да бъде премахнат.

— Наложило се е?

— На този влак няма никакви лекарства. Сандъците са пълни с муниции за пушки.

Клеърмонт гледаше как Марика довършва превързването на ръката му. След продължително мълчание отново зададе въпрос:

— Ясно. А преподобният?

— Преподобният ли? Съмнявам се дали Пийбоди изобщо някога е влизал в църква. През последните двайсет години беше отначало агент на Съюза на Севера, а сетне и федерален. От тях осем — мой партньор.

— Какво?! — бавно изрече Клеърмонт.

— Хванали са го, когато е отварял някой от ковчезите. Дето са предназначени за жертвите на холерната епидемия.

— Знам за какво са предназначени.

Гласът на полковника прозвуча раздразнено, но това вероятно се дължеше на пълното му объркване.

— Във Форт Хъмболт има толкова холера, колкото и мозък в главата ми. — Може би неоправдано, но гласът на Дийкин издаваше недоволство от самия себе си. — Ковчезите са пълни с винтовки-уинчестерки.

— Няма такива.

— Вече има.

— Защо тогава не съм чувал за тях?

— Малко хора са чували — извън фабриката. Производството им започна едва преди четири месеца и още не са се появили на пазара. Но четиристотин броя бяха откраднати от склада на фабриката. Сега вече знаем къде са.

— Аз самият не знам къде съм. Нищо вече не разбирам. Какво стана с конските вагони, господин Дийкин?

— Откачих ги.

— Това е ясно. Но защо?

Дийкин погледна уреда за пирата.

— Губим налягане.

* * *

Затова пък в относително безопасната трапезария, където Феърчайлд и останалите водеха военния си съвет, всички бяха под пара. Това бе странен съвет — липсваше всякакво оживление, или поне разговор. Повечето време губернаторът, О’Брайън и Пиърс седяха навъсени и мълчаливи, а бутилката уиски, която си бяха набавили отнякъде, бе безсилна да разсее потиснатото им настроение. Хенри, който не се нуждаеше от специален повод, за да изглежда мрачен, хвърляше дърва в горящата печка.

Губернаторът се размърда.

— Е? Толкова ли нищо не ви идва наум?

— Не! — рязко и едносрично отговори О’Брайън.

— Все някакъв отговор трябва да има. Хенри се изправи.

— Извинете, господин губернатор, но ние не се нуждаем от отговор.

— О, затваряй си устата — уморено го сряза О’Брайън.

Ала Хенри беше решил да каже, каквото си бе наумил, и отказа да си затваря устата.

— Отговор не ни трябва, защото не е зададен въпрос. Единственият, който може да се зададе, е следният: какво ще се случи, ако не се справим с него? Отговорът е прост. Той ще продължи напред, докато стигне Форт Хъмболт, където смята, че ще е на сигурно и безопасно място при своите приятели.

В очите на присъствуващите проблясна интерес, а след дълго мислене О’Брайън произнесе бавно:

— Господи, Хенри, ти май си прав. Само защото разбра, че превозваме оръжие за индианците, решихме, че знае всичко за нас, всичко, което сме замислили. Разбира се, че не! Откъде да го научи? Никой не знае! Не е възможно — само ние поддържахме връзката с форта. Друго, господа? Нощта е ледено студена и аз предлагам да оставим Дийкин да ни вози Вижда ми се доста умел в това отношение.

Широко охилен, губернаторът се пресегна за шишето. Сетне каза, предвкусвайки доволно:

— Бялата Ръка ще му направи едно топло посрещане, като пристигнем във форта.

* * *

В същото време Бялата Ръка беше твърде далеч от форта и с всяка измината минута увеличаваше това разстояние. Снегът продължаваше да вали, но не така гъст. Вятърът продължаваше да духа, но не така силно. Зад Бялата Ръка препускаха в тръс двайсет-трийсет омотани в топли дрехи конници. Движеха се покрай широка и криволичеща долина. Вождът обърна глава и хвърли поглед наляво и нагоре. Над планините на изток небето вече леко светлееше.

Бялата Ръка се извъртя на седлото и махна нетърпеливо, настойчиво на своите ездачи. Пайутите пришпориха конете.

* * *

И Дийкин забеляза първите признаци на зазоряването, когато се изправи от клекналото си положение пред горящата пещ. Погледна стрелката на уреда, кимна доволно и затвори вратата. Клеърмонт и Марика, и двамата пребледнели, явно крайно изтощени, седяха на двете единствени сгъваеми столчета в кабината. Дийкин не се чувствуваше по-добре, но не можеше да си позволи да бъде изморен. С цел да не заспи и да прави нещо, продължи разказа си откъдето беше спрял:

— Да. Конските вагони. Наложи се да ги откъсна от влака. При входа на Прохода на сломените сърца ще се опитат да ни пресрещнат и нападнат индианци, най-вероятно пайути. Познавам добре този проход. Ще бъдат принудени да оставят конете си поне на една миля от него и не искам да имат под ръка други коне.

— Да ни нападнат? Защо ще ни нападат? — Клеърмонт беше в пълно недоумение. — Аз пък мислех, че индианците са се съюзили с онези ренегати зад нас.

— Така е. Но са с впечатлението, че опитът да бъдат откачени вагоните с войниците е бил неуспешен, а за тях е много важно войниците да бъдат унищожени. Трябваше по някакъв начин да измъкна индианците от форта — иначе няма да можем да проникнем вътре.

— Казахте, че са с впечатлението… — бавно започна Клеърмонт.

— Спомнете си липсващия телеграф. Липсваше, защото аз го скрих. В сеното на първия конски вагон. Когато спряхме снощи и аз поддържах огъня в тази проклета пещ, намерих време да го включа. Те ме взеха за О’Брайън.

Полковникът дълго го гледа.

— Голяма дейност сте развили, господин Дийкин.

— Не си губих времето — съгласи се Дийкин.

— Но защо, защо, защо? — разпери безпомощно ръце Марика. — Защо трябва да се превзема форта заради няколко сандъка с пушки? Защо им е на пайутите да нападат влака? Защо всички тези убийства, защо избиха войниците? Защо чичо, О’Брайън и Пиърс рискуват живота си, погубват кариерите си…

— Ковчезите не пътуват празни за Форт Хъмболт и поради същата причина няма да се връщат празни.

— Но нали казахте, че няма холера… — започна Клеърмонт.

— Холера няма. Но има нещо друго, по-различно, за което много мъже ще рискуват живота, честта и душите си. Чували ли сте някога за Маки, Феър, О’Брайън — няма нищо общо с нашия приятел отзад — и Флъд?

Клеърмонт погледна превръзката на ръката си, през която бавно се процеждаше кръв.

— Звучат ми познато.

— Това са четиримата, които разкриха голямата златна жила в Комсток в началото на тази година. Със сигурност знаем, че вече е извлечено злато за над десет милиона долара. Има един-единствен начин, по който металът може да бъде превозен на изток — по тази железница. А освен това да не забравяме редовната пратка злато от калифорнийските мини. И двете пратки няма как да не минат през Форт Хъмболт. Според мен сега там се намира повече злато и сребро, отколкото във федералните хранилища.

— Добре, че вече съм седнал — въздъхна Клеърмонт, — няма опасност да падна.

— Това е истината. Както ви е известно, губернаторът на щата се уведомява всеки път, когато през негова територия трябва да мине едър товар скъпоценности, а негов дълг е да предупреди военните или цивилни власти, които да осигурят охрана. В случая обаче Феърчайлд не е предупредил никого. Вместо това е уведомил О’Брайън, майорът е предал съобщението на Пиърс, а той от своя страна е казал на Калун, който е наел услугите на пайутите срещу определено възнаграждение. Всичко е много, просто, както виждате.

— А златото е трябвало да бъде превозено обратно в ковчезите, така ли?

— А как иначе? Нима има по-сигурен, по-безопасен начин? Кой ще седне да отваря ковчези — особено ако в тях има умрели от холера? При нужда може и да бъдат погребани с военни почести… и изровени на другата нощ, разбира се.

Клеърмонт поклати глава. Борческият му дух го беше напуснал. Имаше вид на човек, обзет от крайно отчаяние.

— Някъде ни причакват убийци — пайути, един Господ знае колко на брой, зад нас се возят готови на всичко бандити, а Калун и ренегатите му само нас чакат във форта…

— Не се тревожете — успокоително каза Дийкин. — Все ще измислим нещо.

Марика го изгледа с хладно преценяващи очи.

— Убедена съм, че ще измислим, господин Дийкин.

— Всъщност вече знам какво трябва да се прави.