Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breakheart Pass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Алистър Маклейн. Проходът на сломените сърца

ИК „Иван Вазов“, ИК „Медиум 999“, София, 1991

Редактор: Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Кирил Настрадинов

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Ася Славова

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Полковник Клеърмонт, чийто избухлив нрав и без това твърде лесно се проявяваше, сега явно упражняваше херкулесовски усилия на волята си, за Да го овладее. Но по всичко личеше, че губи битката. Придирчив до дребнавост и крайно взискателен, придържащ се педантично към буквата на установения ред, ненавиждащ и най-малкото нарушаване, камо ли провал на наложените от него правила, нетърпящ по никакъв начин глупци и некадърници, полковникът не си беше изработил (и вероятно нямаше да изработи до края на земните си дни) предпазен клапан за този свой единствен недостатък като офицер и човек. Постепенното освобождаване от лесноизбухлив гняв, породен от неспособността да овладее дадено положение, не му беше присъщо и сега яростта се насъбираше под повърхността и достигаше точката на кипене, което се отразяваше извънредно нездравословно на кръвното му налягане. Ако използуваме геоложки термини, той нито изпускаше вулканични газове, нито се освобождаваше от излишната пренагрята енергия под формата на гейзери и затова, подобно на Кракатоа[1], просто изригваше, а резултатите, поне за близкостоящите, рядко бяха с по-слаба разрушителна сила.

Слушателите му в момента бяха осем. Стреснатият губернатор, Марика, свещеникът и лекарят бяха застанали непосредствено пред главния вход на „Империал“, а малко по-нататък, откъм дървения тротоар, изстъплението на полковника се наблюдаваше от О’Брайън, Пиърс и Дийкин, макар че Пиърс явно следеше по-внимателно Дийкин, отколкото разиграващата се сцена. Осмият член бе злочестият Белю. Беше скован в команда „мирно“, поне доколкото това е възможно върху седлото на един разтревожен от крясъците кон, а взорът му бе втренчен любознателно в някаква точка на светлинни години отвъд рамото на полковника. Следобедът бе студен, което не пречеше на Белю да се къпе в пот.

— Навсякъде, казваш? — Недоумението на Клеърмонт не знаеше граници и той не си правеше труда да скрие този факт. — Значи си ги търсил навсякъде, а?

— Да, сър.

— Офицери от кавалерията на Съединените щати едва ли са ежедневна гледка по тези места! Все някой трябва да ги е видял!

— Никой от хората, с които разговаряхме, сър. А ние разговаряхме с всеки срещнат.

— Това е невъзможно, бе, човек! Изключено е!

— Да, сър. Искам да кажа не, сър. — Белю престана да се взира в унес в космическия безкрай, фокусира погледа си върху своя началник и добави с кротко отчаяние: — Не можем да ги открием, сър.

Цветът на лицето на полковника придоби опасно дълбока окраска. Не беше необходимо особено прозрение, за да стане ясно, че предстои очакваното изригване на лавата. Пиърс побърза да направи крачка напред:

— Може би аз ще ги намеря, господин полковник. Ще подбера двайсетина души, които познават всяко кътче в този град като дланта си, а Бог ми е свидетел, че градчето ни не крие кой знае колко тайни кътчета. Дайте ни двайсет минути и ще ги открием. Ако са тук, разбира се.

— Как така — ако са тук, дявол да го вземе?

— Ами така. — Виждаше се с просто око, че настроението на Пиърс не е умиротворително. — Предлагам ви помощ, без това да ми влиза в задълженията. Не очаквам благодарности, не очаквам да ми се хвърлите на врата, но малко вежливост няма да навреди. Да или не — приемате ли помощта ми?

Клеърмонт се поколеба, кръвното му налягане видимо се покачи. Беше стреснат от резкия тон на Пиърс и сега си спомняше, неохотно и почти насила, че има работа с цивилен — член на онова злощастно мнозинство, над което нямаше нито власт, нито влияние. Клеърмонт гледаше да ограничава до неизбежния минимум всичките си контакти с цивилни, в резултат на което беше забравил как се общува с тях. Ала същинската причина за временната му колебливост бе противната и унизителна перспектива немитите и недисциплинирани вехтории на Рийз Сити да сполучат там, където неговите възлюбени кавалеристи бяха претърпели провал. Така че отговорът му струваше наистина върховно усилие:

— Добре, господин маршал. Много ви моля. И съм ви признателен. В такъв случай — потегляме след двайсет минути. Ще ви чакаме на гарата.

— Ще ви моля и аз за една услуга, полковник. Бихте ли наредили на двама-трима от своите хора да отведат затворника под конвой до влака?

— Конвой? — гласът на полковника красноречиво изрази неговото презрение. — Не мисля, че имаме работа с привърженик на физическата разправа, господин маршал.

— Зависи какво се има предвид, господин полковник — кротко възрази Пиърс. — Когато насилствените действия се отнасят до собствената му личност… сам видяхте, че не е любител на сбиванията по баровете. Но съдейки по миналите му подвизи, няма да му мигне окото да подпали хотела или да вдигне във въздуха драгоценния ви влак, стига само за секунда да го изпуснете от погледа си.

И като остави Клеърмонт да си блъска главата над тази жизнерадостна перспектива, Пиърс забърза към „Империал“. Полковникът се обърна към Белю:

— Кажи на хората си да прекратят издирването. Отведете затворника до влака. Завържете му ръцете отзад и го спънете с осеминчов букай. Този приятел има навика да се стопява във въздуха.

— За какъв се мислите? За дядо Господ? — В гласа на Дийкин се долавяше следа, макар и твърде слаба, от лицемерен гняв и треперливо предизвикателство. — Нямате право да се отнасяте така с мен. Вие не сте представител на закона, а само военен.

— Само военен! Ах, ти… — Клеърмонт се овладя и додаде със задоволство: — Дванайсетинчов букай, сержант Белю.

— С удоволствие, сър.

Удоволствието на сержанта се дължеше главно на факта, че гневът на полковника и неговият собствен сега имаха за прицел общ неприятел, колкото и безвреден да изглеждаше той. Белю измъкна от куртката си свирка, пое дълбоко въздух и нададе три пронизителни сигнала. Полковникът за малко да си запуши ушите, махна на останалите да го следват и ги поведе към гарата. След стотина крачки Клеърмонт и О’Брайън, който вървеше до него, спряха и се обърнаха назад. От вратите на бар „Империал“ се изнизваше по всяка вероятност безпрецедентно за летописите на Рийз Сити количество клиентела. Пъстрата тълпа с чиста съвест можеше да бъде окачествена като куцо, сляпо и сакато.

Тъй като разреждането на уиски с вода бе недопустимо поради простия факт, че би срещнало погнусата и презрението на всеки предан клиент на „Империал“, поне половината от излезлите се придвижваха с характерната походка на моряци, прекарали прекалено голяма част от живота си в бурни води. Двама куцаха зле, а единият, не по-трезвен от останалите, постигаше забележителни резултати, особено що се отнася до скоростта, върху чифт патерици. Той поне се радваше на опора, каквато липсваше на другите. Подир тях излезе Пиърс и им даде, както личеше, някакви енергични напътствия. О’Брайън проследи с поглед разпръсва нето на белобрадата компания в различни посоки и бавно поклати глава.

— Ако задачата им бе да открият заровена вдън земя бутилка уиски, бих си заложил парите на тях, но при това положение…

— Прав сте — обезсърчено въздъхна Клеърмонт, обърна се и продължи към гарата.

Локомотивът изпускаше кълбета дим и пара — Банлън явно едва удържаше железния си кон. Той подаде глава от кабината:

— Някакви следи, господин полковник?

— Боя се, че няма, Банлън.

Машинистът се поколеба.

— Да продължавам ли да поддържам пълна пара, господин полковник?

— А защо не?

— Искате да кажете… че ще потеглим без капитана и лейтенанта?

— Точно това искам да кажа. След петнайсет минути, Банлън, само петнайсет минути.

— Но капитан Оукланд и лейтенант Нюъл…

— Ще трябва да дочакат следващия влак.

— Но, сър, следващият влак може да е след няколко дена…

— В момента не ми е до благополучието на капитана и лейтенанта. — Той се обърна към придружвачите си и махна към стъпалата на първия вагон. — Вече е студено, а ни очакват далеч по-големи студове. С ваше позволение, господин губернатор, бих помолил майор О’Брайън да ми прави компания още известно време. Само докато доведат този Дийкин. Не че подценявам моите момчета, те са войници на място, но се боя, че няма да се справят с лукав затворник като Дийкин за разлика от майора. Само докато се върне Пиърс.

О’Брайън се усмихна, но премълча. Губернаторът кимна в знак на съгласие и побърза да изкачи стъпалата на вагона. Дори само през последните петнайсет минути късният следобед чувствително бе захладнял.

Клеърмонт кимна леко на майора и бавно тръгна покрай влака, като от време на време се пляскаше по кожените ботуши с контешкото си английско бастунче — единствената му отстъпка пред своеобразието и чудатостта. Полковникът си нямаше представа от влакове, но се беше родил е наблюдателното око на талантлив инспектор и не пропускаше възможност да демонстрира тази своя дарба. Пък и беше комендант на влака, а според Клеърмонт човек трябва отблизо и ревностно да пази собствеността си, колкото и временно да я владее.

В първия вагон, където се беше прибрал с облекчение и без много да се потрива губернаторът, се помещаваха дневният салон на офицерите, спалните купета на губернатора и неговата племенница и трапезарията в идната част на вагона. Във втория бяха кухнята, спалните помещения на Хенри и Карлос, съответно стюарда и готвача, и на офицерите. Третият вагон беше снабдителен, а четвъртият и петият бяха конски. Първата четвъртина от шестия вагон беше отредена за кухня на кавалеристите, а останалата му част, както и целият следващ седми вагон, беше заета от спалните им помещения. Изминал цялата дължина на влака, без това да обогати по някакъв начин общата му култура, Клеърмонт стигна най-сетне до последния, спирачния вагон. В този миг дочу тропот на копита и се обърна по посока на локомотива. Белю беше успял да прибере блудните си овце — доколкото се виждаше оттук, придружаваше го целият кавалерийски взвод.

Оглавяваше го лично сержант Белю. В ръката си държеше хлабаво едно въже, чийто противоположен край беше опримчен около врата на Дийкин. Самият Дийкин, по вина на дванайсетинчовия букай, беше принуден да се тътри нелепо забързано, със сковани крака, по-скоро като марионетка, отколкото като жив човек. За един мъж положението му бе крайно срамно и дори позорно, но Клеърмонт изобщо не се трогна. Поспря само колкото да види, че О’Брайън тръгна да пресрещне Белю, след което се засили и с отскок се метна на стъпалата на спирачния вагон, бутна вратата и влезе.

В противовес на студа отвън въздухът вътре беше задушаващо, смазващо горещ. Веднага ставаше ясно защо — печката с дърва в единия ъгъл беше набумкана умело и прилежно до пръсване, а чугуненият и капак светеше, нажежен до пъклен предел. От едната и страна се виждаше кофа, препълнена с пресен запас гориво, до нея — долап с хранителни запаси и ако можеше да се съди по количеството дърва в кофата, полковникът не се усъмни, че и той пращи от провизии. Зад долапа следваше масивното спирачно колело.

От другата страна на печката имаше също тъй масивно тапицирано, отрупано с огромни възглавници кресло, а до него — дюшек с камара избелели армейски одеяла и две мечешки кожи.

Потънал до ушите в тапицираното кресло и четящ книга през чифт очила стелени рамки, мъжът можеше да бъде обрисуван за съжаление само с клише (но единствено то би му сторило чест) като прояден от молците белокос ветеран. Бялата му брада не беше бръсната от четири-пет дни, а косата — ако имаше такава — не се виждаше изпод плетената вълнена шапка с козирка, тип холандски морски вълк, нахлупена ниско над ушите, явно за да го предпази от хапещия студ. Беше се увил като пашкул в значително количество неподлежащи на описание пластове облекло, завършващи триумфално с ескимоски анорак от също тъй неподдаващи се на описание кожи. А за да се противопостави на злосторните кроежи и на най-пакостливите въздушни течения, се бе увил от кръста до глезените в дебело два пръста индианско одеяло.

Влизането на Клеърмонт го размърда; той вежливо си смъкна очилата и се взря в полковника с белезникавосините си воднисти очи.

— Каква чест, господин полковник.

Макар че от единственото прекосяване на Атлантика го деляха поне шейсет години, спирачният механик пазеше непокътнат ирландския си изговор, сякаш едва вчера е напуснал родната Конемара. Направи героично усилие да се изправи на крака — по-скоро непосилен подвиг предвид позата, в която се беше самозаклещил, — но Клеърмонт му махна да не става. Механикът с готовност се подчини на жеста, като погледна многозначително към незатворената врата.

Клеърмонт побърза да поправи своя пропуск, след което попита:

— Девлин, ако не се лъжа?

— Шеймъс Девлин, на вашите услуги!

— Тук май водите твърде самотен живот.

— Зависи какво разбирате под самотен, господин полковник. Аз съм сам, но никога самотен. — Той затвори книгата и я стисна с две ръце. — Ако търсите самотник, ще го намерите в локомотивната кабина. Вярно, че машинистът си има огняр, но там е такава дандания, че те и две думи не могат да разменят помежду си. А когато вали дъжд или сняг, трябва постоянно да внимаваш и да се озърташ накъде караш, така че или зъзнеш, или се пържиш на пещта. Питайте мен — четирийсет и пет години съм прекарал на платформата на локомотива, но преди година-две остарях за тази работа. — Той се огледа с нескрита гордост. — Така че моята служба е най-добрата в целия „Юниън Пасифик“. Собствена печка, храна, легло, собствено кресло…

Тъкмо се канех да ви питам за креслото — полюбопитствува Клеърмонт. — Едва ли е стандартно оборудване на „Юниън Пасифик“, поне така си мисля.

Трябва да съм го забърсал отнякъде — мъгляво изрече Девлин.

— Много години ли ви остават до пенсия?

— Господин полковникът е твърде… как да кажа?… дипломатичен — усмихна се почти заговорнически спирачът. — Да, именно дипломатичен. Е, сър, прав сте. Възстаричък съм за тази служба, но си изгубих кръщелното преди години и това доста затрудни „Юниън Пасифик“. Сегашното пътуване ми е последно. Щом се върна, чака ме домът на моята внучка с топлата камина.

— И дано Господ ви даде много дърва за огрев — промърмори Клеърмонт.

— Ъ? Искам да кажа… извинете, господин полковник?

— Нищо. Кажете, Девлин, как си прекарвате времето тук?

— Ами… готвя си, ям, спя и… — Точно това имах предвид. Ако спите и изведнъж се изпречи стръмно нанагорнище, какво…

— Лесна работа, господин полковник. С Крие, огняря на Банлън, си имаме съвременна съобщителна техника, както и викат сега. Една проста жица, вкарана в тръба, но върши добра работа. Крие я дръпва пет-шест пъти, а аз в отговор само веднъж, колкото да му покажа, че още съм жив. Тогава той пак я дърпа — веднъж, дваж или триж, в зависимост от налягането, което ще иска от мен за колелото. Досега не е имало провал, сър.

— Но не е възможно само да ядете и да спите…

— Чета, сър. Много чета. С часове. Изглежда добре сте скрили библиотеката си забеляза Клеърмонт, след като хвърли един поглед наоколо.

— Библиотека си нямам, сър. Само това ми е книгата. Все нея си чета.

Той обърна въпросната книга с корицата към полковника. Беше вехта и видяла далеч по-добри дни семейна Библия.

— Ясно. — Полковник Клеърмонт не стъпваше в църква и най-близкият му допир с религията бяха погребалните служби, които често бе принуден да отслужва, затова сега се почувствува, а и му пролича, доста неловко. — Е, Девлин, да се надяваме, че благополучно ще стигнем Форт Хъмболт, а на вас желая и успешно връщане на изток.

— Благодаря ви, сър. Много сте любезен.

Спирачът си беше сложил очилата и се бе зачел в Библията доста преди полковникът да затвори след себе си вратата на вагона.

Клеърмонт тръгна забързано към локомотива. Белю и пет-шест от хората му разглобяваха рампите, по които конете слизаха и се качваха във вагоните.

— Всички животни и хора ли са налице? — попита Клеърмонт.

— Да, сър.

— Пет минути стигат ли?

— Разбира се, господин полковник.

Клеърмонт кимна и продължи напред. Иззад сградата на гарата се появи Пиърс и се запъти забързано към него.

— Знам, че няма да го направите, господин полковник, но дължите все пак едно извинение на Белю и хората му.

— Нима не открихте и следа от тях?

— Не знам къде са, но в Рийз Сити със сигурност ги няма. Залагам живота си.

Първата реакция на Клеърмонт, колкото и да е странно, беше почти облекчение. Облекчение, че Пиърс и праисторическото му опълчение не са успели там, където неговите момчета се бяха провалили. Ала сега отново го връхлетя с пълна сила истината за тяхното вероятно дезертиране или непростимо закъснение и той промълви през зъби:

— Ще ги изправя пред военен съд и ще ги изхвърля от войската.

Пиърс го изгледа замислено и попита: — Не ги познавам, разбира се, но такива ли са по начало?

— Не, дявол да го вземе, там е работата! — Клеърмонт шибна гневно кавалерийския си ботуш с бастунчето и едва не се преви от болка. — Оукланд и Нюъл са сред най-добрите офицери, които са служили под моята команда. Но никакви изключения! Никому! И все пак какви прекрасни офицери, направо прекрасни… Е, хайде, господин маршал. Време е да потегляме.

Пиърс се качи във вагона. Клеърмонт хвърли един поглед назад, за да се увери, че вратите на конските вагони са затворени, обърна се и вдигна ръка. Банлън му махна от кабината си, че е разбрал, скри се вътре и отвори клапана на регулатора за парата. Колелетата се превъртяха веднъж, два пъти, три пъти… Влакът потегли.

Бележки

[1] Вулканичен остров в Индонезия, чието изригване през 1883 г е причинило огромни разрушения. — Б.пр.