Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breakheart Pass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Алистър Маклейн. Проходът на сломените сърца

ИК „Иван Вазов“, ИК „Медиум 999“, София, 1991

Редактор: Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Кирил Настрадинов

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Ася Славова

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Часът е един — каза Сеп Калун. — Ще се върнете ли, преди да съмне? — Ще се върнем.

Бялата Ръка слезе по стъпалата на комендантското помещение и отиде при хората си — петдесетина индианци, събрали се в двора на форта. Всички бяха на конете си, покрити от гъсто падащия сняг. Бялата Ръка яхна своя кон и вдигна ръка в тържествен поздрав. Калун му отговори със същия жест, а вождът се отправи в забързан тръс към портата на форта, следван от своите конници.

* * *

Дийкин се размърда, събуди се, свали крака от кушетката и отново погледна часовника си. Четири часът. Стана и тръгна забързано по коридора покрай купетата на губернатора и Марика, през трапезарията и задната врата на вагона. Излезе на площадката, откъдето се прехвърли върху предната платформа на втория вагон. Запромъква се предпазливо и надникна през прозорчето на вратата към вътрешността на вагона.

На не повече от метър и половина от него откъм кухнята в коридора стърчаха чифт мършави крака. Несъмнено принадлежаха на Хенри. Докато Дийкин наблюдаваше, краката се размърдаха и промениха позата си. Хенри — също тъй несъмнено — беше буден.

Дийкин отстъпи назад от прозорчето. Лицето му бе замислено. Изтегли се в единия край на площадката, покатери се върху парапета, пресегна се нагоре и след неколкократни неуспешни опити успя да се изкачи върху покрива. Запълзя на четири крака между вентилаторните комини в средата — единственото сигурно нещо, за което се залови върху покрития с плътна кора лед и сняг покрив. Придвижването му се затрудняваше от постоянното клатушкане и залитане на влака.

Сега се движеха покрай тясна и дълбока клисура, а натежалите от сняг борове растяха досами релсите. Клоните като че ли всеки момент щяха да забършат покрива на вагона. На два пъти, сякаш предупреден от шесто чувство, той погледна през рамо тъкмо навреме, за да види как тежките клони се носят устремно към него. И двата пъти трябваше да се залепи по лице, за да не бъде пометен долу.

Стигна края на втория вагон, промъкна се милиметър по милиметър напред към ръба и погледна надолу. Никак не се изненада, когато видя Карлос, омотан до ушите в дебели дрехи, да крачи напред-назад по платформата. Дийкин все тъй бавно изпълзя назад, обърна се, изправи се на крака и тръгна напред, като едва запазваше равновесие.

Към него полетя огромен боров клон. Дийкин не се колеба. Знаеше, че ако сега не го направи, едва ли щеше да събере повторно самоубийствена решимост. Затича се няколко крачки назад, за да приглуши силата на удара от клона, а ръцете си протегна нагоре и напред на височината на гърдите.

Сграбчи го с две ръце и изведнъж осъзна, че тоя съвсем не е толкова голям, колкото си бе помислил — беше го подмамил дебелият пласт пухкав сняг. Клонът се огъна. Дийкин отчаяно залюля крака нагоре, но дори така гърбът му се оказа само на петдесетина сантиметра от покрива. Погледна надолу. Нищо незабелязващият Карлос, все тъй крачещ напред-назад, се озова за миг под него, сетне се изгуби от очи.

Дийкин спусна крака, обърнат с лице към опашката на влака. Петите му изровиха плътни бразди в смръзналия се сняг. Рязко пусна клона с пълното съзнание, че вероятността да бъде изкормен от някой комин в средата на покрива е едно към едно.

Не бе изкормен, но не можа да осъзнае това свое щастие, защото макар да направи усилие да вирне високо глава, ударът при рязкото съприкосновение на гърба му с покрива на вагона бе направо зашеметяващ. Колкото и да изглеждаше невероятно, именно предателската ледена обвивка спаси живота му. Ако се беше приземил върху сух покрив, отрицателното ускорение щеше да е тъй силно, че неминуемо би изгубил съзнание, дори и нещо по-лошо. Така или иначе, и в двата случая резултатът щеше да е същият — безжизненото или натрошено тяло би паднало от покрива. Сега обаче отрицателното ускорение бе намалено от пързалянето на тялото — но затова пък хлъзгането бе шеметно и той със сигурност щеше да излети през задния край на вагона право върху релсите зад влака, където щетите върху тялото му щяха да са далеч по-трайни.

Спасиха го потенциално смъртоносните вентилатори. Ръководен повече от инстинкт, отколкото от съзнателна мисловна дейност, той се вкопчи в първия, който прелетя край него. Категоричното впечатление, че дясната му ръка е изтръгната от рамото, го накара да изтърве комина. Но все пак скоростта на хлъзгането чувствително бе убита. Пресегна се към следващия вентилатор и отново последва същата болезнена сцена. Но сега вече се плъзгаше със скоростта на пешеходец. Зададе се третият и — както видя — последен вентилатор. Обхвана го през лакът с дясната ръка, но прехвърли и лявата, с която се вкопчи в дясната си китка. Изглежда, междувременно се беше обзавел с второ дясно рамо, защото това определено се изтръгна от гнездото си. Ала упорито продължи да се крепи. Тялото му се извъртя на три четвърти оборот, а краката му до коленете щръкнаха през левия ръб на вагона. Продължи обаче да стои вкопчен в комина. Знаеше, че трябва да стори нещо, и то веднага, защото нямаше да издържи още дълго. Бавно, с изкривено от нечовешка болка лице се изтегли към централната линия на покрива, пропълзя назад и по-скоро падна, отколкото се спусна, върху задната площадка.

Отворил спазматично уста за въздух, превит на две, той стоя така може би пет минути и се чувствуваше като първия човек, спуснал се в бъчва или по-скоро паднал от Ниагарския водопад. Прецени нараняванията си неизвестен брой строшени ребра отпред, където пресрещна с гърди боровия клон, не по-малко отзад, където се пльосна по гръб върху покрива и счупени рамо и ключица на кой знае колко места. След предпазливо и продължително опипване обаче успя да установи, че костната му система е все още непокътната. Щеше да е покрит със синини и може би с рани, щеше да изпитва силна, вероятно непоносима болка, но това бяха все неща, на които щеше да се опита да не обръща внимание или поне да не мисли за тях. Те нямаше да го спрат. Изправи се на крака, отвори задната врата на снабдителния вагон и влезе вътре.

Премина през наредените ковчези и сандъци с лекарствени средства и се добра до предната част на вагона, където се взря през едно от двете кръгли прозорчета. Карлос си беше все там — тъпчеше назад-напред и явно не си даваше сметка, че над главата му са се развивали събития. Дийкин свали овчия кожух, закри с него едното прозорче, а другото затули с плътен конски чул. Запали една от множеството газени лампи, наредени на равни разстояния покрай централната пътека. Установи с тревога, че между две от дъските вдясно има тънък процеп, откъдето би могла да проникне светлина. Но за да се види тази светлина, ако действително я имаше, човек трябваше да застане вдясно от вагона, а Карлос беше отпред. Пък и нищо не можеше да стори. Спря да мисли за това и се зае със задачата, която му предстоеше.

С помощта на отвертка и леденостудено длето, с които предвидливо се беше снабдил от запасите на Банлън, откърти капака на жълтия безиросан сандък с месингов обков и надпис: АРМИЯ НА САЩ. Капакът се отдели със скърцане и оглушително пращене, но Дийкин не се трогна. Нечестиви цели се осъществяват далеч по-успешно в движещ се, отколкото в спрял влак. Старата композиция, ръждивите колелета и престарелите дървени вагони вдигаха достатъчно шум по релсите, за да сложат край на всеки нормален човешки разговор дори на няколко метра разстояние. Всяко тракане от вътрешността на продоволствения вагон с изключение може би на пистолетен изстрел не би привлякло вниманието на Карлос, което впрочем бе ангажирано с по-важни дела. Както и преди готвачът бе спрял да се разтъпква и сега наблягаше на течните източници на топлина.

Лекарствените средства се оказаха опаковани в необичайни сиви метални кутии без маркировка. Дийкин отвори капака на едната. Вътре имаше наредени догоре лъскави метални гилзи. Дийкин не реагира. Откритието изглежда не го накара да си прехапе езика. Отвори още две кутии. Същата картина.

Остави сандъка както си беше, с изкъртен капак — явно бе преминал границата, от която нямаше връщане и вече му беше безразлично дали стореното ще бъде открито — и се прехвърли на следващия. Капакът му бе изтръгнат по същия безцеремонен начин, без елементарно уважение към имуществото, собственост на американското правителство. Съдържанието не се отличаваше от това на първия сандък. Дийкин го заряза и тръгна с лампата в ръка към задния край на вагона, без да се занимава повече с така наречените лекарствени запаси. Спря при наредените в редици ковчези и се зае да измъква един от най-долния ред. За празен ковчег, дори ако се отчетеше състоянието на гърба и раменете му, това разместване явно му струваше неимоверно голямо усилие.

Карлос за разлика от него не се отдаваше на занимания, изискващи значително изразходване на енергия. Той все още не бе изгубил вяра в ефикасността на уискито като средство за борба с нечовешкия студ. Беше наврял в уста цялото гърло на шишето, чието дъно сочеше право към небето. Неохотно го свали, разклати го, после го обърна надолу — уви, безрезултатно. Бутилката бе съвършено празна. Натъжен и може би леко олюляващ се, Карлос се запъти към страничния парапет, надвеси се и метна стъклото в тъмата на нощта. Очите му жално проследиха полета на бутилката, докато тя се изгуби почти мигновено в шеметното кръжене на снега. Внезапно тъжният копнеж изчезна, но вместо обичайната лъчезарна усмивка от него лъхна смразяваща леденина. Злобно присвитите очи никак не подхождаха на кръглото добродушно лице. За миг ги притвори, после пак погледна, но видяното си беше там — ясно различима ивица светлина отстрани на продоволствения вагон. Бързината и пъргавината, с които се размърда, бяха неестествени за въззакръгленото му телосложение. Той се прехвърли с отскок от задната платформа на втория вагон върху предната платформа на третия, продоволствения, замръзна за миг, бръкна в дебрите на палтото си и измъкна недружелюбен на вид нож за мятане.

В далечния край на вагона Дийкин свали превърнатия в жалки трески капак на ковчега. Повдигна лампата и надникна вътре. Лицето му се скова, но не изрази изненада или шок. Просто очакванията му се бяха оправдали. Поне преподобният Пийбоди почиваше на подобаващо за целта място. От доста време.

Дийкин върна без особено старание разцепения капак на мястото му и измъкна втори ковчег. Това му отне доста повече време и усилия отколкото за първия, което говореше красноречиво за теглото му. Като използуваше твърде безцеремонно леденостуденото длето, Дийкин свали капака за броени секунди. Хвърли едно око във вътрешността и кимна едва забележимо — ковчегът бе пълен догоре с обилно смазани магазинни винтовки „Уинчестер“ с пълнители.

Като метна небрежно капака върху ковчега, Дийкин постави лампата върху него, свали трети ковчег на пода и с вече отмерени тренирани движения свали капака, без изобщо да губи време. Едва отбеляза, че и той е пълен с чисто нови уинчестерки, и нещо привлече будното му внимание. Очите му се отместиха леко вляво. Пламъкът на газената лампа се люшна леко, само веднъж, като че от внезапно течение. А течение не би трябвало да става.

Дийкин рязко се извъртя в мига, в който Карлос, замахнал с ножа, вече се мяташе връз него. Дийкин улови ръката с ножа за китката и последва кратка ожесточена схватка, която приключи временно, щом и двамата се препънаха в единия ковчег и се разлетяха — Дийкин в пътеката между две редици ковчези, а Карлос в средата на вагона. И двамата светкавично скочиха на крака, но Дийкин, въпреки болежките и натъртванията или може би понеже хладнокръвно си даваше сметка, че единственият нож е в ръцете на противника, беше малко по-пъргав. Карлос беше сменил хватката и сега държеше ножа готов за мятане. Дийкин не разполагаше с пространство за маневриране, нито за лъжливи хватки, затова светкавично срита капака на най-близкия ковчег, върху който бе поставена лампата. Капакът се стрелна нагоре и за миг скри Дийкин от полезрението на Карлос, а в това време лампата се строши на пода и потопи снабдителния вагон в относителен мрак. Дийкин нямаше време да умува. Да се бориш в мрака с въоръжен с нож противник е своеобразна форма на самоубийство.

Той хукна към задната врата, излезе навън и веднага я затвори. Дори не си направи труда да се огледа — единственият път за бягство бе нагоре, към покрива. Изкачи се бързо, като първо се прехвърли през парапета, просна се и надвеси глава в очакване появата на Карлос. Щеше или да скочи отгоре му, или — което бе за предпочитане — да се плъзне назад, да изчака главата на готвача да се подаде и да го ритне. Ала секундите минаваха, а от Карлос ни следа. Дийкин за малко да проумее твърде късно причината. Изви глава назад и се втренчи в гъстата завеса сивкав вихърен сняг. Избърса очи, направи си козирка с две ръце и отново се завзира.

Карлос, на не повече от три метра разстояние, пълзеше предпазливо по средата на покрива, с ножа в едната ръка и с блеснали на фона на тъмното усмихнато лице зъби. Той определено правеше впечатление на човек, който не само си прекарва интересно времето, но дори очаква славно да се позабавлява само след секунда-две. Дийкин не споделяше радостта му. В този момент и петгодишно хлапе би се справило с него без особено затруднение. Имаше обаче едно обстоятелство, което все пак увеличаваше шанса му в сравнение с Карлос. Макар че физическите способности на готвача бяха напълно запазени, едва ли същото важеше и за умствените, удавели в безбрежни количества ръжено уиски.

Дийкин, застанал сега на четири крака, се извърна с лице към наближаващия Карлос. Докато вършеше това, нейде отпред във вихърните снежни облаци му се мярна за миг нещо, което може би бе началото на дълъг подпорен мост над някоя урва, но можеше да се окаже и плод на въображението му. Време за губене нямаше. Карлос беше на по-малко от два метра от него с блясналата си усмивка на вълче доволство. Вече вдигаше ръка над рамото си, за да метне ножа. Нямаше вид на човек, свикнал да не улучва. Дийкин конвулсивно се пресегна със своята дясна ръка и запрати в очите на нападателя си снега, който бе стиснал в шепа. Заслепен, Карлос инстинктивно довърши започнатото мятане на ножа, но Дийкин вече се бе хвърлил напред по очи, малко под траекторията на ножа, а дясното му рамо се заби право в гърдите на Карлос.

Тогава разбра, че готвачът не е просто познатият шишко, а едър здравеняк. Пое удара на цялата тежест на Дийкин, без дори да изохка (вярно, че ледената хлъзгава повърхност бе отнела на Дийкин голяма част от първоначалната инерция на засилването), сключи две ръце около врата му и започна да го души.

Дийкин се опита да разкъса хватката на негъра, но това не беше по силите му. Заудря го с всичката си сила, или по-скоро каквото бе останало от нея, едновременно по лицето и тялото, но Карлос само се усмихна по-широко. Бавно, с притреперващи от напрежение крака, Дийкин прибра колене и бавно започна да се изправя, като по този начин вдигаше и готвача със себе си. Всъщност Карлос не се постара особено да му попречи да стане, цялото му внимание бе съсредоточено в силата на хватката.

Докато двамата мъже се бореха с темпото на забавен кадър, опитвайки се да се задържат върху коварно хлъзгавата повърхност, Карлос погледна за миг вляво. Точно под тях започваше виещата се крива на подпорния мост, под който зееше бездната на бездънна пропаст. Оголил зъби от животинския напън на борбата и от пред вкусването на предстоящата победа, той впи още по-дълбоко пръсти във врата на Дийкин. Неговата прекомерна самоувереност, или по-скоро количеството алкохол в организма, му попречиха изглежда да съобрази с каква цел Дийкин изправи и двамата на крака. Когато разбра, беше късно.

Вкопчил се с две ръце в палтото на Карлос, Дийкин рязко се метна назад по гръб. Съвършено неподготвеният Карлос изгуби равновесие върху ледената повърхност и нямаше друг избор, освен да падне подире му. Ала докато падаха, Дийкин сгъна крака, така че коленете му почти опряха о брадичката, долепи стъпала до корема на Карлос и ритна нагоре с все сили. Скоростта от падането на готвача напред, съчетана с яростното ритане на Дийкин в обратна посока наруши хватката на Карлос и го отпрати с безпомощно махащи ръце и крака извън ръба на вагона през моста в черните дълбини на пропастта.

Дийкин незабавно се вкопчи във вентилатора и се загледа в ждрелото ниско долу. Карлос, превъртащ се във въздуха неестествено мързеливо, забавено, се изгуби в снежния безкрай.

Ушите на Дийкин не бяха единствените, дочули последните звуци, издадени от Карлос на тази земя. Хенри, който си вареше кафе на печката, рязко вдигна глава. Стоя известно време неподвижен, в напрегнато изчакване, но когато звукът не се повтори, сви рамене и се върна при кафеника.

Заморен, останал без дъх, масажиращ натъртения си врат — от което болното рамо го заболя повече, без да му олекне на врата — Дийкин стоя известно време вкопчен във вентилатора, след което се запромъква внимателно към края на вагона и се смъкна на площадката. Влезе вътре, запали втора лампа и продължи изследователската си работа. Отвори още два сандъка с медицински материали — и двата пълни с муниции за уинчестерките. Стигна до петия и щеше да го подмине, ако не забеляза случайно, че е леко по-продълговат от останалите. Това бе достатъчно основание да забие длето в капака. Сандъкът бе натъпкан със сивкави гумени торбички, в каквито обикновено се превозва барут.

Реши да отвори още един сандък, макар вероятността да съдържа същото бе твърде голяма. В този обаче имаше дребни цилиндрични предмети, всеки двайсетина сантиметра дълъг, до един увити в омаслена сива хартия, вероятно не пропускаща вода. Дийкин сложи два броя в джоба си, загаси лампата, мина към предната част на вагона, откачи кожуха си от кръглото прозорче и тъкмо го обличаше, когато видя Хенри да отваря вратата на втория вагон. Носеше кафеник, две големи чаши и фенер. Затвори подире си и се огледа недоумяващо. Изглежда, Карлос не бе имал навика да напуска поста си.

Дийкин не изчака. Бързо отиде в дъното на вагона, излезе на задната площадка и застана зад едно от двете прозорчета.

Хенри, вдигнал високо фенера, отвори отсрещната врата и бавно влезе в продоволствения вагон. Погледна вляво и се закова на място, защото гледката пред очите му не беше за вярване. Съвсем не очакваше да види, че шест от безиросаните сандъци са с безцеремонно изтръгнати капаци, оголили съдържанието си от муниции, барут и динамит. Бавно, с движения на сомнамбул той остави кафеника и чашите и се придвижи към дъното на вагона. Там спря с оцъклени очи и зейнала уста, загледан в трите отворени ковчега — два с уинчестерки, а третият с тленните останки на преподобния Пийбоди. Съвзел се от мимолетния си транс, стюардът започна като обезумял да се оглежда наоколо, сякаш да се увери, че не се намира в компанията на побъркания вандал, причинил неприятната гледка; поколеба се, понечи да се върне откъдето бе дошъл, промени решението си и тръгна към противоположния край на вагона. Натрупалият солиден опит Дийкин ловко се покатери на покрива.

Хенри се появи на задната платформа и трябваше да изминат дълги секунди, за да може замаяното му съзнание да приеме изпратеното от сетивата, или каквото беше останало от тях, послание. Лицето му изрази шок и неверие, когато си даде сметка, че остатъкът от влака липсва. Стоеше вкаменен и не вярваше на очите си. После изведнъж дойде на себе си. Извърна се и изчезна през все още отворената врата. Дийкин се спусна долу и го последва, макар и не тъй забързано.

Хенри притича през продоволствения вагон, по коридора на спалния вагон и накрая се втурна в първия. Спря чак в офицерския салон, където се предполагаше, че Дийкин кротко си проспива нощта. Инстинктът не излъга Хенри. Дийкин беше изчезнал. Стюардът не си изгуби времето да изразява изумление или друго чувство — той по-скоро би се изумил, ако Дийкин си беше на мястото, — а се извърна и хукна обратно откъдето беше дошъл. Когато прекосяваше площадките между първия и втория вагон, умът му беше прекалено зает с многобройни важни мисли, за да му хрумне да вдигне поглед нагоре, но дори да го беше сторил, едва ли щеше да зърне клекналия на покрива Дийкин. Хенри полетя към коридора на спалния вагон, като остави вратата подире си отворена. Дийкин скочи долу и зачака с интерес да види какво ще стане.

Не се наложи дълго да чака. Дочу се яростно удряне с юмрук по вратата и гласът на стюарда, който напълно отговаряше на душевното му състояние:

— За бога, господин майор, елате веднага! Няма ги, няма ги!

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — Гласът на О’Брайън беше определено раздразнен — глас на внезапно разбуден от сладък сън. — Говори като хората, човече!

— Ами няма ги, господин майор! Двата конски вагона — вече не са там!

— Какво?! Ти си пиян!

— Де да бях. Няма ги, казвам ви. А сандъците с муниция и експлозиви са разбити. Също и ковчезите. И Карлос го няма. И Дийкин. И от двамата ни следа. Чух писък, господин майор…

Дийкин не остана да изслуша продължението. Бързо прекоси втория вагон, после трапезарията, спря до купето на Марика, натисна дръжката на вратата, която се оказа заключена, извади ключове, отключи и влезе, като затвори след себе си. На нощната масичка до момичето гореше със силно намален фитил газена лампа. Дийкин отиде при нея, засили пламъка, сложи ръка на покритото с одеяло рамо на спящата Марика и леко го разтърси. Тя се размърда, обърна се, отвори очи, после ги ококори, след което отвори и уста. Огромна ръка се спусна отгоре и.

— Недейте! Ако извикате, ще умрете. — Очите и се разтвориха още по-широко и Дийкин поклати глава, като се опитваше да си придаде окуражаващ вид, което не беше никак лесно в такъв момент. — Не от моята ръка, госпожице. — Той посочи с палец вратата. — Приятелите ви. Преследват ме. Ако ме намерят, ще ме убият. Бихте ли ме скрили?

Той свали ръка от устата и. Въпреки забързано пулсиращата вена на шията и Марика вече не беше изплашена, но очите и продължаваха да са нащрек. Устните и замърдаха, но от тях не излезе звук. Накрая успя да каже:

— Защо да го правя?

— Ако спасите моя живот, аз ще спася вашия.

Тя го изгледа почти безразлично — не толкова безстрастно, колкото с неразбиране, — след което бавно поклати отрицателно глава. Дийкин обърна колана си наопаки, отвори тайно отделение в него, извади картичка и я подаде на момичето. Тя я прочете, отначало с недоумение; очите и отново се уголемиха, после кимна и го изгледа със съвсем различно чувство. Откъм коридора долетяха гласове. Марика се плъзна от леглото си, махна припряно с ръка на Дийкин и той легна до стената, плътно притиснат до нея, завит през глава. Марика бързо изгася лампата и тъкмо да легне, когато на вратата се почука. Тя не отговори, а се зае да прикрие Дийкин колкото се може по-добре с постелките на леглото. Отново се почука, този път по-настойчиво.

Марика се подпря на лакът и попита сънено:

— Кой е?

— Майор О’Брайън, госпожице.

— Влезте, вратата е отключена. — Майорът отвори и застана на прага, но не понечи да влезе по-навътре.

Марика попита възмутено:

— Как си позволявате да ме безпокоите в такъв късен час, господин майор?

О’Брайън се заоправдава:

— Затворникът Дийкин е избягал, госпожице Феърчайлд.

— Избягал? Не ставайте смешен. Къде може да избяга човек в тази пустош?

— Точно там е работата, госпожице. Няма къде да избяга. Затова смятаме, че е все още във влака.

Марика го изгледа хладно, с неверие в очите:

— И решихте, че може би…

— Не, не! — побърза да я увери и успокои майорът. — Просто може да се е промъкнал тук, докато сте спали.

— Уверявам ви, че не се е скрил под моето легло — язвително каза Марика.

— Виждам, госпожице. Моля да ме извините.

О’Брайън побърза да изчезне, а щом стъпките му заглъхнаха, Дийкин се измъкна изпод завивките.

— Е, госпожице — рече с възхита в гласа. — Добре го изиграхте. При това нито веднъж не излъгахте. Никога не бих повярвал…

— Станете. Целият сте в сняг и аз замръзвам.

— Не, вие ще станете, ще се облечете и ще доведете тук полковник Клеърмонт.

— Да се облека! Докато вие… вие сте тук…

Дийкин метна уморена ръка през очите си.

— Мило момиче… искам да кажа… драга госпожице. Имам си други, далеч по-неприятни грижи. Видяхте визитната ми картичка. Никой не бива да ви забележи, когато разговаряте с него. Не бива да видят, като го водите насам, и не му казвайте, че съм тук.

Марика го изгледа замислено, но не продължи да спори. Нещо в лицето му сложи край на всякакви спорове. Облече се набързо, излезе и само след две минути се върна, следвана от озадачения, както можеше да се очаква, полковник Клеърмонт.

Докато Марика затваряше вратата, Дийкин отметна завивките от лицето си и свали крака на пода.

— Дийкин! Дийкин! — Клеърмонт не вярваше на очите си. — Какво, за Бога…

Той млъкна рязко и се пресегна към колта в кобура си.

— Оставете на мира пистолета — уморено каза Дийкин. — Ще имате предостатъчно възможност да го използувате в най-скоро време. Макар и не върху мен.

И той подаде на Клеърмонт картичката си. Полковникът я пое колебливо, прочете написаното, после повторно и дори трети път. Произнесе на глас:

— „Джон Стантън Дийкин… Правителство на Съединените Американски Щати… Федерална тайна служба… Алън Пинкъртън.“ — Полковникът си възвърна апломба със забележителна бързина и спокойно върна визитката на Дийкин. Познавам лично господиин Пинкъртън. Това действително е неговият подпис. Вас също ви познах. Макар и чак сега. Или поне съм чувал за вас. През 1866 година под името Джон Стантън разкрихте обира на бързия влак за Адамс. Бяха задигнати седемстотин хиляди долара. — Дийкин кимна. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Дийкин?

— Какво иска от вас? — Марика явно не вярваше на ушите си. — Но откъде знаете, че той… все пак нито го разпитахте…

— Никой не задава въпроси на Джон Стантън Дийкин, госпожице.

Гласът на Клеърмонт беше почти нежен.

— Но аз дори не съм чувала за…

— Не ни е позволено да афишираме дейността си — търпеливо заобяснява Дийкин. — Както прочетохте, става дума за тайна служба. А за въпроси нямаме време. Те са вече по следите ми и животът на двама ви не струва колкото изгоряла клечка кибрит. — Той помълча, замислен дълбоко. — Това щеше да е вярно, дори и да не ме подозираха още. Но сега вече трябва да се играе с открити карти. В този момент всички други във влака имат една-единствена цел в живота — да се погрижат ние да не оживеем.

— Той леко открехна вратата, ослуша се и пак я затвори.

— Отпред са, разговарят. Сега е единствената ни възможност. Тръгвайте.

Той свали чаршафите от леглото на Марика и ги натъпка под палтото си.

— За какво са ви? — учуди се полковникът.

— По-късно ще ви обясня. Хайде.

— Хайде ли? — попита като обезумяла Марика. — Ами чичо? Не мога да оставя…

Дийкин произнесе много тихо:

— Ще се погрижа нашият високопочтен и многоуважаем губернатор, вашият любим чичо, да бъде съден за убийство, държавна измяна и едромащабно грабителство.

Марика го изгледа в пълно недоумение. Лицето и пребледня. Дийкин отвори вратата. Долетяха възбудени гласове. В офицерския салон думата имаше Хенри:

— Сетих се къде съм го виждал! В Ричмънд[1] — Гласът на Хенри издаваше колко е нещастен. — През шейсет и трета. Шпионин на Севера. Видях го само веднъж. Той избяга. Но няма грешка — същият е.

— Господи! Федерален агент! — Гласът на О’Брайън беше злобен, но уплахът в него вече надделяваше. — Давате ли си сметка какво означава това, господин губернатор?

Губернаторът явно си даваше ясна сметка. Гласът му притреперваше, извисен в нехарактерни за обичайния му тембър висоти:

— Намерете го! За Бога, намерете го! Намерете го и го убийте! Чухте ли ме? Убийте го! Убийте го!

— Имам чувството, че иска да ме убие — прошепна Дийкин на ухото на Марика. — Очарователно старче, не намирате ли?

И Дийкин тръгна безшумно и забързано по коридора, следван от пребледнялата разтреперана Марика и рядко хладнокръвния Клеърмонт. Минаха забързано през трапезарията и излязоха на задната площадка. Дийкин, без да каже дума, им посочи покрива. В първия миг Клеърмонт го изгледа озадачено, но веднага кимна с разбиране. Подпомогнат от Дийкин, бързо се намери горе, обвил с ръка един от вентилаторите, докато другата протягаше към Марика. Скоро и тримата бяха там, сгушени един до друг, с гръб към навяващия сняг.

— Това е ужасно! — Гласът на Марика трепереше, но не от студ, нито от страх. — Ще измръзнем тук.

— Да не чувам лоша дума за покривите на влаковете — рече Дийкин с укор. — Те са мой втори дом. Пък и за момента това е най-безопасното място… Наведете се!

Настойчивостта в гласа му и в ръцете, с които ги притисна надолу, ги накара да залегнат, а големият боров клон забърса гърбовете им.

— Най-безопасното място, ако внимавате с тези проклети ниски клони — довърши Дийкин мисълта си.

— А сега какво ще правим? — попита Клеърмонт много спокойно, а по лицето му се четеше, че очаква славно да се позабавлява.

— Ще чакаме. Ще чакаме и ще се ослушваме.

Дийкин се просна по корем и долепи ухо до вентилатора. Клеърмонт незабавно последва примера му. Дийкин се пресегна и накара Марика да легне до него.

— Не е необходимо да ме прегръщате — хладно го сряза момичето.

— Това е поради романтичната обстановка — рече той. — Много съм податлив на такива неща.

— Нима? — Гласът и не отстъпваше по студ на нощта.

— Просто не искам да паднете. Тя потъна в обидено мълчание.

— Тук са — прошепна полковникът. Дийкин кимна. О’Брайън, Пиърс и Хенри, и тримата с пистолети в ръце, застинаха в моментна нерешителност насред трапезарията.

— Щом като Хенри е чул крясък и Дийкин наистина се е бил с Карлос, може и двамата да са паднали от влака и…

Доколкото губернаторът беше в състояние да тича, той, може да се каже, се втурна в трапезарията. На втория метър се беше вече запъхтял.

— Племенницата ми! Изчезнала е!

Кратко, объркано мълчание, от което пръв се окопити О’Брайън:

— Хенри, иди виж дали полковник Клеърмонт… — Не, аз сам ще проверя.

Дийкин и Клеърмонт се спогледаха, след което Дийкин се доближи с пълзене до ръба на вагона — тъкмо навреме, за да види как О’Брайън прекосява площадката между първия и втория вагон. Майорът, както забеляза Дийкин, бе забравил елементарната учтивост и не бе прибрал пистолета в кобура, преди да се яви пред по-висш офицер. Дийкин допълзя обратно до вентилатора и разсеяно прегърна с ръка момичето през раменете. Ако тя имаше възражения, не ги изрази гласно.

— Да не сте влезли в спор с Карлос? — попита Клеърмонт.

— В известен смисъл. На покрива на снабдителния вагон. Той падна.

— Карлос? Падна? Този мил жизнерадостен човек? — Способността на Марика да поема нови количества все по-нерадостни вести почти се бе изчерпала. Но… той може да е наранен. Може да лежи някъде край релсите и да замръзва в този нечовешки студ.

— Че е наранен, в това не се съмнявам. Но не лежи край релсите и нищо не усеща. Тогава тъкмо минавахме над един мост и падането му към дъното на пропастта продължи доста време.

— Вие сте го убили! — Дийкин едва долови изречените с пресипнал глас думи. Та това си е чисто убийство!

— Всеки мъж има нужда от хоби. Той стисна по-здраво раменете й. — Или предпочитате аз да лежа сега долу на дъното на урвата? Защото за малко щеше да стане точно това.

Тя помълча, сетне прошепна:

— Извинете. Говоря глупости.

— Да — потвърди Клеърмонт без капка кавалерско чувство. — Е, господин Дийкин, сега какво ще правим?

— Ще превземем локомотива.

— Там ще бъдем ли в безопасност?

— Ще бъдем, стига да се отървем от нашия приятел Банлън.

Клеърмонт го изгледа недоумяващо.

— Да, господин полковник, за съжаление е точно така. Банлън.

— Не мога да повярвам.

— Сенките на тримата мъже, убити от него, не биха изразили съмнение.

— Трима?!

— Знам го със сигурност.

Клеърмонт сравнително бързо се нагоди към променилата се обстановка.

— Значи е въоръжен? — попита спокойно.

— Не знам, но е възможно. Във всеки случай Рафърти има пушка. И Банлън ще я използува — след като бутне момчето от влака.

— Ами ако ни чуе, като приближаваме? Може да не ви допусне до локомотива.

— Живеем в несигурен свят, господин полковник.

— Може да заемем позиция някъде из влака — в коридор, пред врата… Аз имам пистолет.

— Безнадеждна работа. Те са отчаяни хора, а и при цялото ми уважение към вас, господин полковник, едва да сте равностоен противник на Пиърс или О’Брайън. Дори и да успеете да ги задържите, пукотевицата ще предупреди Банлън. Никой няма да може да се добере до кабината на локомотива и той ще отпраши право във Форт Хъмболт, без да спре по пътя.

— Е, и? Там ще сме сред приятели.

— Боя се, че съвсем не е така.

Дийкин вдигна предупредително пръст и надникна предпазливо над задния край на вагона — О’Брайън тъкмо минаваше от втория вагон в първия. Долепи отново ухо до вентилатора. От гласа на майора личеше, че обичайната му невъзмутима приветливост окончателно го е напуснала.

— И полковникът го няма! Хенри, стой тук и внимавай никой да не мине покрай теб — и в двете посоки. Стреляй на месо. Нейтън, губернаторе — започваме да претърсваме отзад напред и няма да пропуснем нито инч от този проклет влак!

Дийкин започна да маха с ръка към локомотива, но Клеърмонт, застанал на колене, се беше втренчил учудено в опашката на влака.

— Конските вагони! Няма ги!

— По-късно ще ви обясня! Да тръгваме!

Като внимаваха да не вдигат никакъв шум, тримата бавно и предпазливо запълзяха покрай централните вентилатори на първия вагон. Щом стигнаха ръба, Дийкин се спусна на платформата и надникна през прозорчето на вратата. В другия край ясно се виждаше Хенри, заел стратегическа позиция с гръб, опрян в стената на трапезарията, откъдето неспирно шаващите му очи можеха да следят едновременно двата края на вагона. Във всяка ръка стискаше по един неприятно целенасочен огромен колт.

Дийкин вдигна очи нагоре, сложи пръст на устните си, което може би беше излишно, после със същия пръст посочи вътрешността на вагона, пресегна се нагоре и помогна първо на Марика, а сетне и на полковника да се спуснат на платформата. Все тъй безшумно протегна ръка към Клеърмонт, който се поколеба, но му връчи пистолета си. Дийкин им направи знак с длан да стоят на мястото си и да не мърдат, прекрачи предпазния парапет, присегна се към задната преграда на открития вагон, улови се и прехвърли тежестта си на буферите. После бавно се издигна на мускули, подаде леко глава и видя нареденото в предния край гориво.

Банлън се взираше напред през стъклото на кабината, а Рафърти бе отворил пещта и пъхаше вътре дърва. После остави вратата на пещта отворена и тръгна към открития вагон. Дийкин побърза да наведе глава. Рафърти нарами още две големи цепеници и тръгна обратно към локомотива, а Дийкин се изправи и сега двамата мъже в локомотива биха могли да го зърнат, ако се обърнеха. Бързо, но предпазливо се плъзна напред през наредените дърва и щом стигна другия край на вагона, залегна ниско на дъното му.

Банлън изведнъж замръзна на място. Нещо, по всяка вероятност бегло отражение или мярнала се сянка в предното стъкло, бе приковало вниманието му. Той бавно се извърна назад и погледна Рафърти, който в същия миг посрещна погледа му. Двамата се обърнаха към вагона с дървата. На метър от тях стоеше Дийкин, насочил колта в корема на Банлън.

— Виждам ей-там пушката ти — обърна се Дийкин към Рафърти. — Не се опитвай да я вземеш. Прочети първо това.

Почти неохотно войникът взе картичката от ръката му и я прочете на светлината от горящата пещ. Върна я на Дийкин с озадачено и неубедено лице.

— Полковник Клеърмонт и госпожица Феърчайлд се намират в момента на предната платформа — каза Дийкин. — Иди им помогни да дойдат. И ако обичаш, много, много тихо — иначе главата ти ще хвръкне.

Рафърти се поколеба, кимна и тръгна. След двайсетина секунди се върна, придружен от Клеърмонт и Марика. Докато се прехвърляха от товарния вагон в кабината на локомотива, Дийкин приближи до Банлън, улови го за реверите на сакото и яростно го залепи за стената на кабината, като завря без особена нежност дулото на колта отстрани във врата му.

— Пистолета, Банлън! Мръсници като теб не остават без оръжие.

Банлън, с вид на човек, който всеки момент ще се разповръща, се опитваше да поеме въздух — така силно го бе притиснал Дийкин. Ала опитът му да се покаже възмутен говореше за наличието на значителни артистични дарби.

— За Бога, какво означава това? Полковник Клеърмонт…

Дийкин рязко го блъсна напред, извъртя го, изви дясната му ръка над лопатките и го побутна към стъпалата и отворената врата от дясната страна на кабината.

— Скачай!

Изцъклените очи на машиниста отразиха ужаса му. През гъстия сняг прозираше осеяно с остри скали стръмно ждрело, понесло се стремглаво край тях. Дийкин заби грубо дулото на колта в гърба му.

— Скачай, казах!

Марика, пребледняла и невярваща на очите си, направи крачка към Дийкин. Клеърмонт я удържа с ръка.

— Сандъка с инструментите! — извика Банлън. — Под него е!

Дийкин отстъпи назад, за да може Банлън да се промъкне в кабината, на безопасно място. Дийкин му махна с пистолета да застане в ъгъла и се обърна към Рафърти:

— Иди го вземи.

Войникът погледна полковника, който му кимна. Рафърти коленичи под сандъка и измъкна револвер, подаде го на Дийкин, който го взе и в същото време върна на Клеърмонт колта. Клеърмонт кимна с глава по посока на вагоните и в отговор Дийкин също кимна.

— Не са глупави. Скоро ще разберат, че не сме във влака, а ако ни няма и на покрива, значи сме тук. Пък и следите, които сме оставили по покрива, ще ни издадат. — Дийкин се обърна към Рафърти: — Насочи пушката си към Банлън и ако се опита да шавне, убий го.

— Да го убия?!

— Нали няма да се опиташ само да раниш гърмяща змия? А Банлън е по-смъртоносен от десет гърмящи змии. Пък и така или иначе ще умре. На бесилото.

— Аз? На бесилото? — Лицето на Банлън се изкриви. — Не знам за какъв се мислиш, Дийкин, но според закона…

Без да каже дума, Дийкин направи една дълга крачка напред и го зашлеви с опакото на ръката си. Ударът залепи машиниста за контролното табло, а от носа и устата му веднага шурна кръв.

— Аз съм законът!

Бележки

[1] Столицата на щата Вирджиния. От 1861 до 1865 г. столица на Конфедерацията на Юга. — Б.пр.