Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (6)

Пета глава

Форт Хъмболт бе разположен в началото на тясна, осеяна със скали долина, която от запад се отваряше към просторна равнина. Стратегически местоположението на форта беше подбрано безупречно. Зад него на север се спускаше отвесно скалист скат, на изток и запад граничеше с клисура — тясна, но много дълбока. Източният и ръкав се опасваше от железопътен мост. Самите релси минаваха от изток на запад пред самия форт и бавно се спускаха по криволичещата долина надолу към равнината. Така че от гледна точка на отбраната Форт Хъмболт не можеше да бъде разположен по-сполучливо. Единствените подстъпи към него бяха през моста или отгоре, откъм долината. Обърнати в коя да е от двете посоки, малки групи решителни и добре окопани защитници бяха в състояние с лекота да отблъскват десеторно по-многоброен враг.

В архитектурно отношение фортът съвсем не се отличаваше със самобитна неповторимост. Построен преди завършването на железопътната линия „Юниън Пасифик“ през 1869 година, той разчиташе изцяло на местни строителни материали, а неограничените запаси от иглолистни гори предоставяха изобилие в това отношение. Дървеното укрепление, издигнато на стълбове, представляваше обичайният кух в средата квадрат, опасан отвсякъде с дъсчена пътека. Тежката порта, гледаща едновременно към железния път и виещата се през долината река, беше от южната страна. Веднага щом се влезеше през нея, вдясно, се намираше караулното отделение, а вляво — складът за оръжие, муниции и експлозиви. Цялата източна страна на форта се заемаше от конюшните, а срещу тях, от западната страна, бяха казармите и кухнята. Жилищните помещения на офицерския състав бяха в северния край. Там се помещаваха също така административните служби, телеграфистите, лазаретът и неизбежните стаи за случайни уморени пътници, които навестяваха форта изненадващо често: до всяко друго населено място ги чакаше дълъг, дълъг път.

От запад, откъм долината, към форта се приближаваше група изнурени пътници, които явно с нетърпение очакваха да проверят какъв подслон и гостоприемство ще им предложи фортът. Бяха индианци, омотани до ушите в дрехи, които обаче не успяваха да ги защитят от хапещия студ и ситния сняг. Те имаха уморен, много уморен вид, но конете им бяха още по-изтощени и буквално се тътреха из дълбокия до глезените сняг. Само водачът им, необичайно бледолик и поразително, красив индианец, не изглеждаше съсипан. Седеше изправен на седлото. Но това бе неизменната поза на вожда на пайутите.

Той прекара хората си през широко отворената и неохранявана порта, вдигна ръка, за да ги пусне сами да се оправят, и прекоси двора в посока към дървената къщичка с надпис над вратата КОМЕНДАНТ. Индианецът слезе от коня, изкачи няколкото стъпала и влезе вътре, като побърза да затвори след себе си, за да не бъде последван от вихрушката сняг.

Сеп Калун се беше разположил в креслото на полковник Феърчайлд, качил крака върху писалището. В едната си ръка държеше запалена пура от запасите на полковника, а в другата — чаша уиски от същите запаси. Той вдигна поглед, свали крака на пода и стана — крайно нехарактерен за Сеп Калун жест на уважение, тъй като поначало никого не уважаваше. От друга страна обаче никой не би проявил неуважение към този индианец. Или поне не би имал възможност да го стори два пъти.

— Добре дошъл, Бяла Ръка — приветствува го Калун. — Доста бързо пристигна.

— В такова време мъдрият човек избягва да се бави.

— Всичко ли мина добре? Жицата за Сан Франциско…

— Прекъсната е. — Властно, почти презрително Бялата Ръка отхвърли с жест предложената бутилка уиски. — Разрушихме моста над пролома Анатоба.

— Добре си направил, Бяла Ръка. С колко време разполагаме?

— Докато успеят да стигнат дотук войниците от запад?

— Да. Макар да нямаме основания да допуснем, че са заподозрени нещо нередно във Форт Хъмболт. Но да не оставяме нищо на случайността.

— Залозите са твърде високи, Сеп Калун. — Индианецът се позамисли. — Три дни. Не по-малко.

— Предостатъчно. Влакът пристига утре между пладне и привечер.

— А войниците?

— Още не сме получили сведения. — Калун се поколеба, после извинително се прокашля. — Няма да е зле. Бяла Ръка, ако ти и твоите храбреци си отпочинете няколко часа. Може да ви се наложи пак да пояздите преди мръкнало.

Настъпи мълчание, по време на което Бялата Ръка не откъсваше поглед от Калун. Белият човек явно се гърчеше от неудобство. Накрая индианецът рече:

— Има моменти, Калун, когато Бялата Ръка се съмнява в твоята преценка. Имахме споразумение, ако са спомняш, по повод превземането на този форт. Ти с хората си трябваше да се появиш след смрачаване и да измолиш подслон за през нощта. Щяха да ви го предоставят, защото сте бели, а нощта беше снежна. Така и стана. След това трябваше да убиете нощните пазачи, да отворите портата, да ни пуснете да влезем и заедно да нападнем войниците, както си спят.

Калун се пресегна към уискито.

— Нощта беше непрогледна, Бяла Ръка. Нищо не се виждаше. Ти сам каза, че навън валеше сняг, беснееше и буря. Затова решихме…

— Бурята е само в главите ви, а снегът е роден бутилка огнена вода. Още тогава го надуших. Затова не сте убили двама от пазачите и те са имали време да вдигнат тревога. Не много време, но достатъчно, за да бъдат избити петнайсет от най-добрите ми воини. Огнена вода!

— Уиски! А после твърдите, че белите хора били по-добри от червенокожите.

— Чакай, Бяла Ръка, разбери…

— Всичко разбирам. Разбирам, че ви е грижа единствено за себе си и за приятелите ви, които до един са зли хора, но не и за пайутите. Ние яздихме цяла нощ и един ден, за да разрушим моста Анатоба. А сега пак искате да оседлаем конете си.

Калун притеснено се опитваше да го успокои.

— Още не е сигурно, но трябва на всяка цена да попречим на онези войски да пристигнат тук. Сам знаеш.

— Сигурно е, че ще изгубя още хора. Може би още много. Но те няма да умрат за теб, Калун, нито за твоето злотворно уиски, а заради това, което сториха на моя народ. Армията на белите хора е мой враг и ще си остане такава, докато Бялата Ръка още диша. Те също са храбри и изкусни воини. Затова ако разберат, че са били нападнати от Бялата Ръка и пайутите, няма да се успокоят, докато не ни изтребят до крак. Така че цената е твърде висока, Сеп Калун.

— А ако не остане нито един бял, за да разказва какво се е случило? — Калун изчака тази мисъл да се загнезди в съзнанието на индианеца и продължи ласкаво, убедително: — Наградата е по-висока от цената, много по-висока.

След продължително мълчание Бялата Ръка кимна неколкократно.

— Така е. Наградата си заслужава.

 

 

Петнайсет минути след като военният влак запълзя мъчително нагоре към Прохода на Палача, Марика вече беше застанала до прозореца на офицерския салон, загледана навън, напълно забравила както шестимата мъже, седнали зад гърба и, така и вледеняващия хлад на стъклото, на което бе подпряла чело.

— Каква фантастична гледка — промълви тя сякаш на себе си.

Едва ли някой би оспорил изявлението и. Снежната вихрушка бе преминала и сега криволичещият железен път се виждаше на две мили разстояние как следва главоломните очертания на обрамчената с борове бяла долина до паяжиновидния мост, прекрачил ждрелото ниско долу, Както често става след снеговалеж, всичко се виждаше с почти неестествена яснота.

Клеърмонт не се интересуваше от гледката, Мисълта му бе заета с далеч по-неотложни и тревожим проблеми.

— Успяхте ли да научите нещо, господин маршал? — попита той.

— Не, сър. — Пиърс не беше умърлушен, защото природата му не бе нагодена към усещането и проявлението на подобни чувства, но и трудно би могъл да бъде наречен възторжен. — Никой нищо не знае, нищо не е видял, нищо не е направил, нито чул, никой никого дори не подозира. Не, сър, може да се каже, че не съм постигнал никакъв напредък.

— Аз не съм толкова сигурен — насърчително се обади Дийкин. — От полза е и всяка подробност, която може да изключи някого от сметките, нали, господин маршал? Например, аз бях целият овързан, така че няма начин да съм убиецът. Остават ви само осемнайсети на заподозрени. За човек с вашите…

Той млъкна, защото до слуха на всички стигна оглушителен гръм. Клеърмонт, вече почти станал, попита с гласа на човек, убеден, че надвисналата беда е вече тук:

— За Бога, какво беше това?

Марика потвърди и най-черните му подозрения. Гласът и се извиси до писък:

— Не! Не! Не!

Освен Клеърмонт, Пиърс и Дийкин в салона имаше още трима мъже — О’Брайън, губернаторът и преподобният Пийбоди. Само след секунди всички до един се бяха скупчили до най-близкия прозорец от страната на Марика. Лицата на шестимата отразяваха, или поне така изглеждаха, целия ужас, потрес и неверие, които се съдържаха в гласа на момичето.

Последните три вагона от композицията — двата, в които пътуваха войниците, и спирачният — се бяха откъснали от основното тяло на влака и вече набираха скорост назад по дългия стръмен скат на Прохода на Палача. Бързо растящото разстояние между предната част на композицията и откъсналите се вагони ясно показваше с какво шеметно ускорение се отдалечаваха. Дийкин се разкрещя:

— За Бога, скачайте! Веднага! Скачайте! Преди да е станало късно!

Ала никой не скочи.

Средният от трите откъснали се вагона — онзи, в който пътуваше и Белю — вече се олюляваше и застрашително дрънчеше. Тракането на колелетата при преминаването през релсовите подложки се увеличаваше с всяка изминала секунда. Съединителните плочи на релсите бяха закрепени за траверсите не с болтове, а посредством метални шипове, което увеличаваше заплахата, че самият железен път ще започне да се измъква от леглото си.

Сред войниците във вагона цареше пълно объркване. Лицата им изразяваха всички възможни чувства от изумление до паника. Повечето, до един правещи сетни усилия да запазят равновесие, се щураха насам-натам безцелно, ала две от войничетата, подканяни от режещия глас на Белю, отчаяно се опитваха да отворят страничните врати. След няколко минути безрезултатни усилия се отказаха. Едното войниче извиси глас над безразборните крясъци:

— Боже милостиви! Вратите са заключени отвън!

Парализирани от ужас, шестимата мъже и момичето в офицерския салон продължаваха да гледат безпомощно как изскубналите се вагони, вече изминали една четвърт от голямата извивка в Прохода на Палача и отдалечени поне на миля от тях, неумолимо увеличаваха скоростта си и така се олюляваха от една страна на друга, че колелетата започнаха да се отделят от релсите.

Клеърмонт извика:

— Девлин! Спирачът! Защо по дяволите не направи нещо?

Същата мисъл, при това с далеч по-голяма настойчивост, мина през ума и на сержант Белю.

— Спирачът! Спирачът! Защо не направи… какво, по дяволите, прави?

Белю хукна или — ако трябва да бъдем по-точни — политна по яростно тресящата се и вибрираща пътека към задната врата на вагона. Нямаше какво да го спре поради факта, че централното пространство беше безлюдно — повечето войници, хипнотизирани от шока, че трябва да приемат сляпо неизбежното, бяха притиснали обезумели лица към стъклата на прозорците, с омагьосани от размазания пейзаж съзнания.

Сержантът се добра до задната врата и задърпа отчаяно, но без резултат дръжката. Тази врата също се оказа заключена. Белю измъкна колта си от кобура и стреля отгоре и встрани от дръжката. Даде четири изстрела, без изобщо да забелязва смъртоносните рикошети, свистящи из вагона — пред лицето на далеч по-големи опасности какво значат някакви си рикошети? След четвъртия изстрел вратата отстъпи пред отчаянието на Белю. Той излезе на задната платформа и почти веднага бе съборен от ураганния вятър и яростното люлеене на вагона. За да се спаси, той трябваше със сетни сили да се вкопчи с две ръце в парапета. Колтът в дясната му ръка полетя с въртеливо движение към снежните преспи.

Белю предприе самоубийствена стъпка, но единственият избор, който имаше, бе как да умре. Той се хвърли напред към платформата на спирачния вагон, улови се за перилата, извлече се нагоре на мускули и заблъска вратата със сила, граничеща с безумието. Както можеше да се предположи обаче, и тя бе заключена. Белю долепи чело до страничното прозорче и надникна вътре. Очите му се изцъклиха и лицето му се забули от последното проумяване, което ни спохожда твърде късно.

Голямото спирачно колело беше там, в дъното на вагона, но нямаше ръка, която да го държи. Вместо него тя стискаше отворената Библия на пода. Девлин, проснат по лице, лежеше до импровизираното си легло. Между слабите му плешки стърчеше ръкохватката на нож.

Белю извърна съсипаното си лице и с празен поглед загледа отрупаните със сняг борове покрай железопътната линия, които профучаваха край него със сто мили в час. Той се прекръсти — нещо, което не беше правил от детските си години, — но сега вече без страх на лицето. Вместо това то изразяваше примирение — сержантът бе приел неизбежната смърт.

В салона седмината втрещени зрители стояха безмълвни, защото думите бяха излишни. Също като Белю и те се бяха примирили тъпо с неизбежността на смъртта.

Отдалечилите се вече на две мили от тях вагони, все още по някакво чудо неизлезли от релсите, залитаха сега към последния завой, отвеждащ право на моста. Марика рязко се отдръпна от прозореца и закри с ръце лицето си в мига, когато те достигнаха завоя. Изхвърчаха от релсите (от това разстояние тя не можеше да види дали изтръгнаха и тях), прекатуриха се на една страна, заплаваха над бездната, мързеливо се преобърнаха и все още зацепени един за друг, застанаха в отвесно положение. Така се сгромолясаха едновременно в най-отдалечения главозамайно стръмен склон на пролома с експлозивния гръм на избухнал склад за барут. Несъмнено за всички мъже в тези три вагона смъртта настъпи мигновено. Една безкрайна секунда сплесканите обезобразени вагони останаха в това положение, сякаш залепени за стената на каньона, без да помръднат, а сетне с отмереност и забавеност, които контрастираха гротескно с шеметната скорост в минутата на удара, неохотно се отделиха и мързеливо се запрекатуряха в невидимите дълбини.

* * *

Единайсетте останали живи от общия брой пътници, потеглили с влака от Рийз Сити, повечето от които треперещи неудържимо, се събраха в задната част на втория конски вагон — всъщност сега влакът свършваше тук — и разглеждаха сцеплението, чийто свободен край до неотдавна беше закрепен за предницата на първия войнишки вагон. Три от четирите огромни болта, макар и разхлабени, все още бяха на местата си в пластината. Клеърмонт разглеждаше с невярващи очи и болтовете, и пластината.

— Как, как е могло да се случи? Вижте ги колко са големи!

— Не че имам намерение да се спусна в пропастта да проверя — каза О’Брайън, — пък и всяко доказателство е разбито на трески, но много ми се ще да видя състоянието на дървото, към което са били скрепени болтовете.

— Но на мен ми се стори, че чух трясък…

— Или — изказа предположение Дийкин — прекършването на тежка греда на две части.

— Разбира се — пусна Клеърмонт веригата с пластината. — Разбира се. Сигурно това е причината. Но защо… Банлън, ти си машинист. Всъщност ти си единственият човек, който разбира нещо от влакове.

— Бог ми е свидетел, представа си нямам. Дървото трябва да е изгнило — случва се, без да му личи изобщо. А и това е най-голямата стръмнина в тези планини. Изказвам предположения, нищо повече. Едно не разбирам обаче — защо Девлин не си мръдна пръста?

Както лицето, така и гласът на Клеърмонт изразяваха трезва суровост.

— Никога няма да получим отговор на някои въпроси. Миналото си е минало. Сега най-важното е да се опитаме отново да влезем във връзка с Рийз Сити или Огдън — трябва незабавно да ни изпратят нови войници на мястото на онези нещастници. Царство им небесно. Каква ужасна смърт! Единствената смърт, достойна за кавалерист, е лице в лице с врага. — Клеърмонт не звучеше достатъчно на място, както му се искаше, та трябваше със съзнателно усилие на волята да се върне към действителността. — Слава Богу поне, че лекарствата и другите медицински запаси не пострадаха.

Дийкин очевидно не беше в настроение да му съчувствува.

— И да бяха полетели с тях в пропастта, какво от това?

— Не ви разбрах.

— Лекарствата са безполезни, когато няма лекар да ги предпише.

Клеърмонт помълча няколко секунди.

— Вие нали сте лекар…

— Вече не съм.

Двамата се радваха на предани слушатели. Дори по все още ужасеното лице на Марика се появиха признаци на заинтересованост.

— Но по дяволите, Дийкин, там горе има епидемия не от друго, а от холера! Става дума за човешки същества като вас…

— Които само чакат да ме обесят. Вероятно това ще стане, въпреки протестите на Пиърс, на първото по-яко дърво. Така че човешките същества да вървят по дяволите. Освен това сам споменахте, че става дума за холера, а не за какво да е.

Клеърмонт го изгледа с максималното презрение, което се удава на човек, без да прибегне до насмешлива усмивка.

— Това ли е същинската причина?

— Тя си е много основателна.

Клеърмонт му обърна гръб с погнуса и огледа зъзнещата компания.

— Така и не овладях морза. Някой от вас може ли…

— Не съм Фъргюсън — обади се О’Брайън, — но ако ми дадете повечко време…

— Благодаря ви, майоре. Хенри, предавателят е в предната част на продоволствения вагон, под едно платнище. Би ли го донесъл в дневното помещение? — Полковникът се обърна към Банлън и изрече с горчивина: — Единствената полза от цялата тази ужасна история е, че ще успеем по-бързо да стигнем до форта. Като ги няма онези вагони…

Банлън не беше тъй оптимистичен.

— Няма да стигнем по-бързо. Девлин беше единственият, който знаеше да управлява влак. А аз все пак имам нужда от сън.

— Господи, съвсем забравих. Сега ли?

— Денем мога да постигна двойно по-висока скорост отколкото нощем. Затова ще се опитам да издържа до довечера. Дотогава — той кимна към стоящия наблизо войник-огняр — двамата с Рафърти няма да сме особено бодри, господин полковник.

— Разбирам. — Клеърмонт хвърли още един поглед на висящата верига и пластината. — А какво ще кажеш за безопасността, Банлън?

Банлън се зае да разтрива старателно бял четина по лицето си, сетне рече:

— Не виждам никакъв проблем, сър. Ще изтъкна четири причини. Това се случва веднъж на един милион за пръв път изобщо чувам за такова нещо, — така че вероятността да се случи повторно е също едно към един милион. Тежестта, която трябва да тегли локомотивът, сега е значително по-малка. Това е най-голямото нанагорнище по цялата линия и веднъж като го превалим, всичко ще тръгне много по-лесно.

— Ти каза четири. Станаха три.

— Извинете, сър. — Банлън разтърка очи. — Уморен съм, затова. Сега ще грабна чук и длето и ще проверя всички сцепления. Само така може да се разбере дали не е загнило някъде.

— Благодаря ти, Банлън. — Полковникът прехвърли вниманието си върху завръщащия се Хенри, чието изражение недвусмислено показваше, че вече е извън обсега на всички удари, които може да му стовари съдбата. — Готово ли е?

— Не.

— Как така не?

— Ами така — предавателят го няма.

— Какво?

— Поне в продоволствения вагон със сигурност го няма.

— Не е възможно!

Хенри само се втренчи печално в недалечния хоризонт.

— Сигурен ли си?

В гласа на Клеърмонт нямаше толкова недоверие, колкото неразбиране, уморена озадаченост на човек, комуто твърде набързо са се струпали прекалено много непонятни неща.

Хенри си придаде израз на наранена благост, който много отиваше на скръбната му физиономия.

— Без да искам да проявя безочливост бих предложил на господин полковника сам да отиде да провери.

* * *

Клеърмонт мъжествено потуши недвусмислено задаващия се апоплектичен удар.

— Всички! До един! Претърсете влака!

— Позволете да ви изтъкна следните две неща, господин полковник изрече Дийкин. — Първо, от десетте души, към които се обръщате в момента, единственият ви подчинен е Рафърти. Никой от останалите не се намира под вашата команда, било то пряко или не, което е голямо неудобство за един тираничен полковник, свикнал на незабавно подчинение. И второ, според мен претърсването на влака не си заслужава труда.

Клеърмонт още по-мъжествено се зае да потушава набъбващите в гърдите му чувства, след което се насили да изгледа Дийкин с въпрос в очите.

Дийкин поясни:

— Докато зареждахме с гориво тази сутрин, видях как някой изнесе от продоволствения вагон сандък с големината на предавателя и тръгна с него към задната част на влака. Снегът беше много гъст и видимостта… Всички помним картината. Изключено бе да разпозная кой е.

— Така ли? Ако предположим, че е бил Фъргюсън, защо му е било да го разнася?

— Откъде да знам? Фъргюсън или не, не съм разговарял с този човек. Пък и защо трябва аз да мисля вместо вас?

— Ставаш все по-нагъл, Дийкин.

— И не виждам какво можете да направите в тази връзка — сви рамене престъпникът. — Може да е искал да го поправи.

— Защо ще го изнася тогава от вагона?

Дийкин прояви крайно нетипична раздразнителност.

— Откъде по дяволите да… — Овладя се. — Продоволственият вагон отоплен ли е?

— Не.

— А температурата беше доста под нулата. Ако е искал да ремонтира нещо по апаратурата, най-вероятно е да отнесе предавателя някъде на топло — например в един от войнишките вагони. А те и двата са на дъното на тази пропаст — заедно с предавателя. Ето ви отговор на въпроса.

Клеърмонт вече владееше нервите си.

— Прекалено лесно намираш отговорите, Дийкин — рече замислено.

— О, Господи! Вървете тогава, претърсвайте влака!

— Не, вероятно си прав. Ако не за друго, то поне защото не разполагаме с друго обяснение. — Той направи една крачка към Дийкин. — Нещо ми е познато лицето ти. — Дийкин бегло го погледна и веднага отклони очи, без да каже нищо. — Бил ли си някога във войската?

— Не.

— На чия страна си се бил — на Съюза или на Конфедерацията?

— На никоя.

— Как така на никоя?

— Вече ви казах, че мразя насилието.

— Тогава какво си правил по време на гражданската война?

Дийкин помълча, като че ли се опитваше да си припомни, сетне отговори:

— Бях в Калифорния. А там не ни занимаваха особено събитията на източното крайбрежие.

Клеърмонт поклати глава.

— Ти наистина умееш да си пазиш кожата, Дийкин.

— Има и по-неподходящи неща за пазене в този живот — безразлично сви рамене Дийкин, обърна се и тръгна бавно покрай релсите.

Хенри го проследи с гробовен поглед, обърна се към О’Брайън и тихо рече:

— И аз като полковника съм го виждал някъде.

— Познаваш ли го?

— Не знам. Не се сещам за име, нито си спомням къде съм го виждал. Но ще си спомня.

* * *

Малко след обяд отново заваля сняг, но не толкова гъст, че да наруши видимостта от кабината на машиниста. Влакът, състоящ се сега само от локомотива, ремаркето за горивото и пет вагона, се движеше с доста добра скорост нагоре покрай криволичещата долина, а подире му се влачеше дълго пухкаво перо от дим. В трапезарията мрачно обядваха всички пътници с изключение на един. Клеърмонт се обърна към Хенри:

Предай на господин Пийбоди, че вече сме на масата — Хенри излезе, а полковникът рече на губернатора: — Макар че, да си призная, никак не ми се яде.

— Нито пък на мен, господин полковник. Външният вид на губернатора не опровергаваше думите му. Напрежението от предишната нощ беше оставило своя отпечатък, сега подсилен от изпитост и бледност, които доскоро липсваха. Торбичките под очите му бяха тъмни и с жилки, а малкото, което прозираше изпод разкошната брада, беше посивяло; страните му висяха отпуснати.

— Какво ужасно, ужасно пътуване! — продължи той. — Всички войници, всички онези прекрасни момчета… Изчезнаха и капитан Оукланд, и лейтенант Нюъл… нищо чудно и те да са мъртви, знам ли… И доктор Молиньо… Не само мъртъв, ами убит! А маршалът представа си няма кой… кой… Господи! Та той може би седи тук сред нас! Имам предвид убиеца!

— Шансовете са приблизително десет към едно да не седи сред нас, господин губернатор — опита се да го успокои Пиърс. — Вероятността да е някъде долу в пропастта е далеч по-голяма.

— Откъде знаете? — Губернаторът поклати глава в тъжно отчаяние. — Никой не може да знае. Не мога да не се запитам какво ще се случи сега, Господи!

— Не знам — рече Пиърс. — Но ако съдим по изражението на Хенри, то вече се е случило.

Хенри, който тъкмо се беше появил, имаше вид на несправедливо подгонено животно. Той конвулсивно стискаше и разпускаше юмруци. Гласът му излезе съвсем дрезгав от гърлото:

— Не мога да го открия, сър. Проповедника, за него говоря. Няма го в купето му.

Губернаторът гръмко изстена. Двамата с Клеърмонт се спогледаха и в очите им се отрази едно и също мрачно предчувствие. За миг лицето на Дийкин замръзна в каменна маска, погледът му помътня, стана сиволеден. Ала веднага се отпусна и той разговорчиво каза:

Едва ли е някъде далече. Само преди петнайсетина минути разговарях с него.

— И на мен ми направи впечатление — кисело се обади Пиърс. — За какво говорихте?

— Опитваше се да спаси душата ми — обясни Дийкин. — Дори след като му изтъкнах, че убийците са бездушни, той пак…

— Млъкнете! — почти изкрещя Клеърмонт. — Претърсете влака!

— А да го спрем ли, сър?

— Спрете го, О’Брайън!

— На този влак постоянно нещо се случва, господин полковник — каза О’Брайън, без да придаде някаква специална многозначителност на гласа си. И не беше необходимо. — Може да е във влака, а може и да го няма. Ако липсва, ще е някъде покрай релсите. Изключено да е паднал в пропаст, защото вече цял час не сме минавали покрай дефилета. Ако е извън влака, ще трябва да тръгнем на заден ход и да претърсваме всеки ярд…

— Разбира се. Хенри, предай на Банлън.

Хенри се втурна напред, докато губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс тръгнаха към опашката на влака. Дийкин не помръдна от мястото си и явно нямаше намерение никъде да ходи. Марика го изгледа съвсем недружелюбно. Тъмните и очи бяха каменни, доколкото това се удава на топли тъмни очи, а устните и бяха свити. Гласът и, когато заговори, изразяваше недоверие и враждебност, които напълно отговаряха на изражението на лицето й:

— Той може да е болен, наранен… може да умира. А вие си седите тук, сякаш нищо не е било. Няма ли да им помогнете да го намерят?

Дийкин се облегна лениво назад, кръстоса крака я запали тънка пура. Отговори и с искрена изненада:

— Кой? Аз? Не, разбира се. Какъв ми е той на мен? Или аз на него? Да върви по дяволите, преподобният.

— Но той е такъв мил човек! — Трудно беше да се проумее дали Марика е повече потресена от непочтителното му безбожие или от коравосърдечното бездушие. — Та той… той седеше тук и разговаряше с вас…

— Самопокани се. Сега сам да се оправя. Момичето произнесе бавно, с паузи между думите, сякаш не бе в състояние да повярва:

— На вас просто ви е безразлично.

— Точно така.

— Маршалът излезе прав, а аз сгреших. Трябваше да се вслушам в думите на един опитен човек. Бесилото наистина е прекалено слаба мярка за вас. Вие очевидно сте най-безчувственият, най-себелюбивият човек на света.

Дийкин отвърна благоразумно:

— По-добре човек да е най, най в някое отношение, отколкото за нищо да не го бива. Което ми напомня за нещо наистина хубаво. — Той стана. — Уискито на губернатора. Сега, когато всички са толкова заети, е моят шанс да се възползувам от него.

Той излезе в коридора и мина покрай спалните купета на Марика и чичо и, а момичето остана неподвижно известно време, като гневът на лицето му се примеси постепенно с озадаченост. После и тя стана след кратко колебание и безшумно го последва. Когато стигна вратата на офицерския салон, Дийкин беше при барчето над канапето в предната част на помещението. Той си наля уиски в голяма чаша и пресуши съдържанието с една-единствена гигантска глътка. Марика го наблюдаваше, а лицето и изразяваше почуда и все повече недоумение; Дийкин отново си сипа, изгълта новата доза и се обърна към прозореца вдясно. Загледа се навън с явно невиждащи очи. Слабото му мургаво, ожесточено лице се набръчка и по него се изписа стряскащо неумолима свирепост.

Марика бавно и безшумно влезе в салона. Очите и се уголемиха под намръщеното чело. Беше само на метър от Дийкин, когато той обърна към нея сгърченото си от злоба лице. Марика бързо отстъпи назад, сякаш очакваше да я удари. Изминаха секунди, преди той с нещо да покаже, че е забелязал присъствието и. Постепенно лицето му възвърна обичайното си изражение — или по-скоро липса на такова.

— Стреснахте ме, госпожице — рече добродушно. Тя не отговори веднага. Пристъпи напред като сомнамбул със същото учудване на лицето, вдигна ръка и леко докосна ревера му.

— Кой сте всъщност? Той сви рамене.

— Джон Дийкин.

— Какъв сте?

— Нали чухте какво каза маршалът…

Той млъкна, защото откъм коридора се разнесоха гласове — гръмки, явно придружени от възбудено жестикулиране. Влезе Клеърмонт, следван от губернатора, Пиърс и О’Брайън. Говореше полковникът:

— Щом го няма, значи е паднал от влака и лежи някъде край релсите. А тук със сигурност го няма. Ако се върнем пет-шест мили назад…

Губернаторът го прекъсна — към безбройните неприятности се беше прибавила още една и гласът му не криеше неговото раздразнение:

— По дяволите, Дийкин, това е моето уиски!

Дийкин кимна в знак на съгласие.

— При това с отлично качество. Спокойно можете да черпите от него всеки гост.

Без да каже дума или с нещо да подскаже намеренията си, Пиърс пристъпи напред и яростно удари Дийкин по дясната ръка. Чашата отлетя встрани.

Реакцията на Марика беше неволна и изненада не само околните, но и нея самата:

— Какъв храбър мъж сте, господин маршал. С този огромен пистолет в кобура.

С изключение на Дийкин, всички се втренчиха учудено в нея. Пиърс погледна към Дийкин, а изненадата на лицето му постепенно се смени от презрението, с което измъкна колта от кобура си, захвърли го на канапето и се усмихна приканващо. Дийкин не реагира. Пиърс замахна с лявата ръка и го удари силно през долната част на лицето с опакото на свития си юмрук — един от унизителните за всеки мъж удари. Дийкин политна и се отпусна тежко на креслото, а след няколко секунди, през които мъжете в салона се бяха извърнали от срам за изгубеното му достойнство, стана, попи кръвта от сцепената си устна и отиде в другия край на помещението — близо до вратата за коридора. Чу се скърцане на спирачки и всички се втурнаха покрай него, за да виждат по-добре от платформата. Марика бавно ги последва, но спря пред Дийкин. Извади от чантичката си полупрозрачна елегантна носна кърпичка и се зае да попива сцепената му устна.

— Горкият човек — каза тя много кротко. — Толкова малко живот му остава.

— Още съм жив.

— Нямах предвид вас, а маршала.

И тя излезе в коридора. После, без да погледне назад, се вмъкна в спалното си купе. Дийкин я проследи замислено с поглед, след което отиде до барчето и отново си наля уиски.

Докато той се справяше успешно с алкохола на губернатора, Банлън бавно даваше на заден ход надолу по склона. В задния край на влака, върху платформата на втория конски вагон, бяха застанали четирима мъже, плътно омотани в дебели дрехи, за да се предпазят от хапещия студ и бавно падащия ситен сняг. Клеърмонт и Пиърс се вглеждаха внимателно от дясната страна в пространството край релсите, а губернаторът и О’Брайън — от лявата. Но миля след миля пропълзяваше назад, а нямаше нищо за гледане. Снегът и от двете страни бе девствено чист, недокоснат от нищо, ако не се броят леките сажди от предишното преминаване на влака. Освен това снежната покривка не бе достатъчно плътна, за да прикрие дори много по-дребен предмет от едно човешко тяло. С една дума — нямаше и следа от преподобния Пийбоди, нито пък знак, че е паднал или е бил бутнат от влака.

Клеърмонт се изправи и се обърна почти едновременно с О’Брайън, застанал от другата страна на платформата. Полковникът бавно поклати глава, а майорът му кимна в знак на неохотно съгласие, сетне отново се надвеси над парапета и махна с ръка. Банлън, който през последните петнайсет-двайсет минути не откъсваше поглед от опашката на влака, му махна в отговор, че е разбрал. Влакът рязко спря и отново бавно потегли. Четиримата мъже неохотно се оттеглиха в полузатопления конски вагон.

Щом се прибраха в офицерския салон, Клеърмонт свика осмината оцелели пътници на влака без Банлън и войника-огняр Рафърти. Атмосферата бе натежала от подозрителност и заплаха, примесени със страх. Всеки от присъствуващите старателно избягваше погледите на другите. Само на Дийкин като че ли му беше безразлично накъде гледа.

Клеърмонт прокара уморено ръка по челото си.

— Невъзможно. Направо невъзможно. Знаем със сигурност, че Пийбоди не е във влака. Знаем, че няма начин да е слязъл. Никой не го е видял, след като излезе от това купе. Човек не може да изчезне просто така. — Той огледа слушателите си, но никой не му помогна, не реагира, с изключение на смутения Карлос, който пристъпи от крак на крак. Черният готвач явно бе притеснен от необичайната за него компания на благородни мъже. — Така ли е?

— Как ще е така? — намусено попита губернаторът. — Все пак е изчезнал, значи може.

— И да, и не — обади се Дийкин.

Враждебното отношение към Дийкин незабавно се прояви.

— Какво искаш да кажеш с това и да, и не? Какво знаеш за изчезването, господине?

— Нищо. Откъде да знам? Не съм напускал това помещение от момента, в който Пийбоди излезе, до момента, в който Хенри съобщи, че го няма никъде. Госпожица Феърчайлд може да потвърди думите ми.

Пиърс понечи да каже нещо, но Клеърмонт вдигна ръка и сам заговори, като се обръщаше към Дийкин:

— Имаш ли нещо предвид?

— Имам. Вярно е, че не сме прекосявали пропасти по времето, когато Пийбоди изчезна. Но затова пък преминахме през две мостчета, и двете без странична ограда. Ето как би могъл да напусне влака безследно.

О’Брайън не си направи труда да скрие недоверието, което прозвуча в гласа му:

— Интересна теория, Дийкин. Сега остава да обясниш защо е скочил.

— Не е скачал. Бил е блъснат. А още по-вероятно е някой просто да го е вдигнал на ръце и да го е изхвърлил долу под моста. Той беше много дребничък. Един едър як мъж спокойно може да се справи с тази работа. Интересно кой е този мъж. Не съм аз. Имам алиби. Не е и госпожица Феърчайлд. Пък и тя не е едър як мъж. Аз съм нейното алиби, макар че във вашите очи моите показания едва ли имат някаква стойност. Оттук нататък — всички вие сте големи силни мъже. — Той млъкна и ги огледа, без да бърза. — Интересно кой от вас?

Губернаторът едва не заекна от ярост.

— Нелепо! Съвършено нелепо!

— Този човек е луд — хладно постанови Клеърмонт.

— Просто се опитвам да дам обяснение, което пасва на известните нам факти — спокойно изрече Дийкин. — Някой от вас разполага ли с по-правдоподобна теория?

От настъпилото мълчание стана ясно, че никой не може да предложи нещо по-състоятелно.

— Но кой, за Бога, би поискал да убие такъв безобиден човечец като господин Пийбоди? — попита Марика.

— Не знам. Кой, за Бога, ще поиска да убие такъв безобиден стар лекар като доктор Молиньо? Кой, за Бога, ще поиска да убие двама, предполагам, безобидни офицери като Оукланд и Нюъл?

Подозренията на Пиърс пламнаха незабавно и неизбежно:

— Кой казва, че са убити?

Дийкин го изгледа продължително и някак със съжаление. Той очевидно държеше да се разбере, че е непоклатим в намерението си да не влиза във физически двубой с маршала и че това негово решение може да се сравни по сила единствено с пълното пренебрежение, което не пропускаше да му покаже. Това явно силно дразнеше Пиърс.

— Ако след всичко, което се случи, вярвате, че тяхното изчезване е просто невероятно съвпадение, значи е време да предадете маршалската си значка на някой, който има нещо в пространството между ушите. При това, господин маршал, вие също може да сте човекът, когото търсим.

Пиърс с изкривено от злоба лице пристъпи напред и вече замахваше с юмрук, когато Клеърмонт побърза да се намеси. Той застана между него и Дийкин и ако нещо му липсваше, то не беше решимост и властност.

— Не прекалявайте, маршале. Достатъчно насилие видяхме вече.

— Присъединявам се към думите на полковник Клеърмонт — заяви Феърчайлд, като издуваше бузи и говореше с най-властния си губернаторски глас. — Според мен изпадаме в паника. Не можем да сме сигурни в нито една от думите, които този… този престъпник изрече току-що. Не знаем със сигурност, че Молиньо е бил убит… Феърчайлд имаше ораторската дарба да набляга за по-голям ефект на желаната дума и да прави красноречиви паузи, след като я подчертаваше по този начин. — Само Дийкин твърди това, само Дийкин ни уверява, че бил лекар, а вече много добре знаем, че на неговите думи не може да се вярва.

— Злословите по мой адрес пред свидетели, господин губернатор — каза Дийкин. — Според конституцията човек, тоест аз, може да търси възмездие за недоказани обвинения. Имам шестима свидетели, че ме клеветите. — Той ги огледа. — Е, не бих ги нарекъл непредубедени…

— Конституцията! Вие ще ми говорите за конституцията! — Феърчайлд се зачерви като пуяк, което никак не му отиваше, а очите му така се наляха с кръв и се оцъклиха, че щяха да се изстрелят като от прашка. — Човек, който се надсмива над закона, убиец, подпалвач… Как смеете да се позовавате на свещената конституция на Съединените щати! — Той млъкна, може би защото ся даде сметка, че не е на висотата на драматичния си талант.

— Не ни е известно със сигурност, че Оукланд и Нюъл са убити, нито че Пийбоди е жертва на…

— Опитвате да се самоободрите — презрително го сряза Дийкин. После замислено се вгледа в губернатора.

— Или може би не възнамерявате да заключите довечера вратата на спалното си купе? — Тъй като Феърчайлд не побърза да се възползува от предоставената пауза, той продължи: — Освен, разбира се, ако не ви е известно със сигурност, че вие лично няма от какво да се страхувате. Губернаторът бе възмутен.

— Ще ми платите за този злостен намек, Дийкин!

— Чуйте само кой говори за злостни намеци — уморено изрече Дийкин. — Щял съм да платя. С какво? С главата си? Тя вече е заложена. Господи, каква красива картинка! Седите си тук, твърдо решени да ме предадете на правосъдието, като през цялото време ръцете на един от вас са оплескани с кръвта на четирима души. А може и да не са четирима, а осемдесет и четирима.

— Осемдесет и четирима! — опита се Феърчайлд да упражни остатъка от бързо изпаряващото се високомерие.

— Както сам се изразихте току-що, господин губернатор, не знаем със сигурност дали загубата на войнишките вагони е нещастен случай. — Дийкин се загледа в пространството, после отново фокусира погледа си върху губернатора: — Нито пък дали само един от вас осмината — защото макар да не са тук, не можем да изключим Банлън и Рафърти, а само госпожица Феърчайлд — е отговорен за убийствата. Може двама или трима от вас да работят в съдружие, а в такъв случай всички са еднакво виновни в очите на закона. Тук си казва думата моето образование по медицинско право. Макар да отказвате да му вярвате.

И Дийкин с преднамереност обърна гръб на компанията, подпря лакти на месинговия парапет до прозореца и се загледа в сгъстяващия се, натежал от снега здрач.