Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breakheart Pass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Алистър Маклейн. Проходът на сломените сърца

ИК „Иван Вазов“, ИК „Медиум 999“, София, 1991

Редактор: Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Кирил Настрадинов

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Ася Славова

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Зората най-сетне настъпи, но късно, както обикновено в планинските долини в края на годината на тези географски ширини. Далечните върхари от предишната вечер никакви не се виждаха, макар че сега бяха доста по-наблизо. Сивата и пълна непрозрачност на небето отпред — тоест на запад — недвусмислено говореше, че там някъде отпред вече вали сняг. А както личеше и по поклащането на отрупаните в бяло борове, утринният вятър постепенно набираше сила. По-спокойните вирове по реката бяха сковани в лед, който стигаше почти до двата бряга. Планинската зима беше настъпила.

Стюардът Хенри подклаждаше отдавна зачервената от бумтящия огън печка в офицерския дневен салон, когато вътре влезе полковник Клеърмонт. Той мина покрай полулегналия Дийкин, без да го удостои дори с поглед. Накуцването от предишната нощ явно бе забравено, защото сега полковникът енергично потриваше ръце.

— Жесток студ, Хенри.

— Да, сър. Желаете ли закуска? Карл ос е готов.

Клеърмонт отиде до прозореца, повдигна завесата, обърса с длан запотеното стъкло и се завзира неспокойно навън. После поклати глава.

— По-късно. Времето май ще ни притисне отвсякъде. Преди това трябва да осъществя връзка с Рийз Сити и Форт Хъмболт. Би ли повикал телеграфиста Фъргюсън? Кажи му да си донесе оборудването.

Хенри тръгна да излиза, но отстъпи встрани, защото в залата нахълтаха губернаторът, О’Брайън и Пиърс. Пиърс веднага отиде при Дийкин, грубо го разтърси и се зае да го развързва.

* * *

— Добро утро, добро утро. — От Клеърмонт лъхаше обичайната му деловитост. — Тъкмо се каня да вляза във връзка с Форт Хъмболт и Рийз Сити. Телеграфистът ще бъде тук всеки момент.

— Да наредя ли да спрат влака, сър? — попита О’Брайън.

— Ако обичате. Майорът отвори вратата, излезе на предната платформа, затвори след себе си и дръпна прокараното над главата му въженце. След две секунди Банлън подаде глава от кабината на локомотива и видя как О’Брайън размахва дясната си ръка нагоре-надолу. Той също му махна в отговор и се скри. Влакът бавно започна да спира. О’Брайън се прибра в салона, прегърнал зиморничаво раменете си с ръце.

— Господи, навън е кучешки студ.

— Това е само здравословен щипещ мраз, скъпи ми майоре — порица го Клеърмонт като човек, който още не си е подал носа навън. Той погледна Дийкин, разтриващ енергично развързаните си ръце, после Пиърс. — Къде ще го държите, господин маршал? Мога да наредя на сержант Белю да му осигури въоръжена охрана.

— Не че подценявам сержанта, сър, но този човек тъй сръчно борави с кибрит, газ и експлозиви, които едва ли липсват в един военен влак, че предпочитам лично да го държа под око.

Клеърмонт само кимна и прехвърли вниманието си върху двамата войници, които току-що бяха почукали и влезли. Телеграфистът Фъргюсън носеше сгъваема масичка, намотка жици и куфарче с нещата за писане. Зад него помощникът му, млад кавалерист на име Браун, влачеше обемистия предавател.

— Веднага щом сте готови, започваме — рече Клеърмонт.

Това стана само след две минути. Фъргюсън седна на облегалката на едно от креслата, а жицата от предавателя провряха през съвсем малък отвор в прозореца. Клеърмонт забърса с носната си кърпичка замъгленото стъкло и се взря навън. Жицата се извиваше нагоре към върха на телеграфния стълб, където висеше Браун, закрепен с каиш. Браун донагласи каквото трябваше, обърна се и махна с ръка.

— Готово — рече полковникът на Фъргюсън. — Първо дай форта.

Телеграфистът изчука три пъти едно след друго позивните. Почти веднага долетя слабото тракане на морза. Фъргюсън бутна назад слушалките си:

— Една минутка, сър. Отидоха да повикат полковник Феърчайлд.

Докато чакаха, влезе Марика, следвана от преподобния Пийбоди. Проповедникът излъчваше обичайната си гробищна суровост и приличаше на човек, прекарал безсънна нощ. Марика бързо погледна Дийкин, без лицето и да изрази нещо, и веднага обърна въпросителен взор към чичо си.

— Влязохме във връзка с Форт Хъмболт, мила — поясни той. — След малко ще научим последните новини.

Откъм слушалките долетя слабото потракване на морза. Фъргюсън се зае да пише — бързо, но четливо, — откъсна лист от бележника си и го подаде на полковника.

* * *

На повече от един ден път през планините, в стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт бяха насядали осем души. Централната и безспорно господствуваща фигура се бе изтегнала във въртящия се стол пред великолепно махагоново писалище. Калните ботуши за езда бяха цопнати право върху покрития с кожа махагон. Шпорите, от които нямаше никаква нужда и служеха само за фукня, бяха издрали на няколко места повърхността, което никак не трогваше издокарания в тях мъж. Целият му външен вид потвърждаваше първоначалното впечатление, че от него трудно би могло да се очаква естетическо въздействие. Дори в седнало положение си личеше, че е висок, едър, широкоплещест, а раздърпаната му куртка от еленова кожа бе отметната назад, за да разкрие провисналия под тежестта на два огромни колта кожен колан Над куртката и под шапката с периферия, която е била износена още когато куртката е била съвсем нова, се виждаше скулесто лице, крив нос, студени воднистосиви очи и обрасла с едноседмична брада мургава кожа, които оставяха впечатлението, че човек се намира в присъствието на вероломен и жесток бандит, което си беше истината за Сеп Калун.

До писалището на Калун седеше мъж, облечен в кавалерийска униформа, а на няколко фута от него до телеграфа стоеше войник. Калун погледна човека до себе си.

— Е, Картър, дай да видим дали Симсън наистина е предал каквото му наредих. — Намръщеният Картър му подаде листчето. Калун го пое и зачете на глас: — „Още трима заразени. Няма нови смъртни случаи. Надяваме се, че епидемията е преминала връхната си точка. Предайте кога предполагате, че ще пристигнете.“ — Той погледна телеграфиста. — Човек трябва да е доста умен, за да не се прави на умен, нали Симсън? Защото никой от нас не може да си позволи и най-малката грешчица, съгласен ли си?

 

 

В салона полковник Клеърмонт също прочете на глас това съобщение. Остави листа до себе си и рече:

— Е, това наистина са добри новини. — Обърна се към О’Брайън: — Кога ще пристигнем там? Приблизително.

— Композицията е доста тежка, а трябва да я изкачим догоре с един-единствен локомотив. — Майорът се позамисли. — Според мен трийсет часа, сър. Ще питам и Банлън.

— Няма нужда. Това е достатъчно точно. — Обърна се към Фъргюсън: — Нали чу? Предай…

— Баща ми… — прекъсна го Марика. Фъргюсън кимна и затрака с предавателя. Вслуша се в отговора, свали наушниците и предаде устно:

„Очакваме ви утре следобед. Полковник Феърчайлд е добре.“

Докато Марика се усмихваше с облекчение, Пиърс помоли:

— Бихте ли предали на полковника, че и аз пристигам с влака, за да поема задържания Сеп Калун?

* * *

В стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт Сеп Калун също се усмихваше, но не с облекчение. Той не се постара да прикрие колко му е забавно и злобната насмешка проблясваше в погледа му, докато подаваше листчето телеграфна хартия на висок, белокос и с посивели мустаци полковник от кавалерията на Съединените щати.

— Вижте сам, полковник, как е възможно! Пристигат, за да отведат под стража горкия стар Сеп Калун. Какво ще правя аз, клетият?

Полковник Феърчайлд прочете съобщението, без да каже нищо. Лицето му остана безизразно. С погнуса и презрение пусна листчето да падне на пода. За миг очите на Калун се смразиха, но сетне лицето му се отпусна и той отново се заусмихва. И защо не? Можеше да си го позволи. Огледа четиримата мъже до вратата — двама опърпани бели и двама също тъй неугледни индианци, всички с насочени към Феърчайлд и двамата войници пушки, и рече:

— Полковникът сигурно е изгладнял. Нека продължи закуската си.

— А сега опитай да се свържеш с телеграфиста на гарата в Рийз Сити — каза Клеърмонт. — Разбери дали има нещо ново за капитан Оукланд и лейтенант Нюъл.

— Гарата ли казахте, сър? — попита Фъргюсън. — Това значи началник гарата. Вече няма телеграфна служба в Рийз Сити. Когато бях там, ми казаха, че телеграфистът им заминал преди време да промива злато.

— Добре, дай началник гарата.

— Да, сър. — Телеграфистът се поколеба. — Говори се, сър, че той рядко се вестява на гарата. Повечето време прекарва в задната стаичка на хотел „Империал“.

— Все пак опитай.

Фъргюсън опита. Изпрати позивните поне пет-шест пъти, сетне вдигна поглед.

— Не отговарят, сър. О’Брайън рече тихичко на Пиърс:

— Най-добре ще е да прехвърлят телеграфа в „Империал“.

Свитите устни на полковника издаваха, че изказването му не е било направено чак толкова тихо, но той премълча и нареди на войника:

— Продължавай опитите.

Фъргюсън дълго време трака морзовото си стакато, но слушалките немееха. Накрая поклати глава и вдигна очи към полковника, който го изпревари:

— Никой ли няма от другия край на жицата?

— Не, сър, не е това. — Войникът беше искрено озадачен. — Линията е прекъсната. Вероятно е прекъснало някое реле.

— Не виждам защо. Няма сняг, нито бурни ветрове, а и вчера връзката с форта и Рийз Сити беше съвсем наред. Ти продължавай, а ние в това време ще закусим. — Той млъкна, погледна без възторг Дийкин, а сетне със скръбен въпрос в очите и Пиърс. — Наложително ли е този престъпник Хюстън да ни прави компания и по време на храна?

— Дийкин — обади се затворникът. — Не Хюстън.

— Затваряй си устата — сряза го Пиърс, после рече на Клеърмонт: — Ако питате мен, да пука от глад, но няма как. Ще седне на моята маса. Ако преподобният отец и докторът нямат нищо против, разбира се. — Той се огледа. — Виждам, че добрият доктор още не е станал. — Той сграбчи не особено нежно ръката на Дийкин. — Хайде.

Седмината, които седнаха да закусват, спазиха реда от предишната вечер, само че Дийкин заемаше сега мястото на доктор Молиньо, който все още не се появяваше. Седналият редом с него Пийбоди явно загуби апетита си — хвърляше му крадешком по някой поглед и явно дебнеше неспокойно момента, когато ще се появят рогцата и копитата. Дийкин от своя страна не му обръщаше капка внимание — както подобава на мъж, подложен на принудително въздържание от кулинарни удоволствия, нераздвоеното му внимание бе изцяло насочено към пълната чиния отпреде му.

Клеърмонт приключи със закуската, облегна се назад, кимна на Хенри да му долее кафе, запали тънка пура и погледна към масата на Пиърс. Позволи си една от своите редки, макар и не особено приветливи усмивки.

— Боя се, че доктор Молиньо трудно ще свикне с часа за закуска в армията. Хенри, иди да го събудиш. — Извъртя се на стола си и извика към коридора: Фъргюсън!

— Съжалявам, сър. Никакъв отговор.

Все така извърнал глава, полковникът забарабани с пръсти по масата, сетне явно взе решение.

— Събери си оборудването — извика му и се обърна към компанията. — Ще потеглим веднага, щом е готов. Майор О’Брайън, бихте ли… — Той млъкна изумен, тъй като Хенри, временно зарязал достолепната си походка на уважаващ себе си стюард, се втурна в трапезарията с изцъклени очи, които точно отразяваха ужаса, изписан по скръбното му длъгнесто лице.

— Какво, по дяволите, става, Хенри?

— Той е мъртъв, господин полковник! Лежи си там мъртъв! Доктор Молиньо!

— Мъртъв? Мъртъв? Докторът? Ти… сигурен ли си, Хенри? Разтърси ли го?

Хенри кимна и едновременно с това потрепера. После кимна към прозореца.

— Студен е като Леда в реката. — Той се дръпна настрани, тъй като О’Брайън го бутна да мине. — Сигурно е сърцето, сър. Просто си е отишъл мирно и кротко.

Клеърмонт стана и закрачи напред-назад из ограниченото пространство, с което разполагаше.

— Господи! Та това е ужасно, ужасно.

Явно Клеърмонт, освен естествения шок от новината за смъртта на Молиньо, изтръпваше и при мисълта за всички усложнения, които тя им навличаше на главите. Но честта да облече чувствата в думи се падна на преподобния Пийбоди.

— В разцвета на своя живот… — За човек с телосложение на недохранено бостанско плашило проповедникът притежаваше забележително плътен гробовен глас, който сякаш отекваше от дълбините на свещени катакомби. — Ужасна съдба, господин полковник, да бъдеш поразен в разцвета на жизнения си път, ужасно и за онези болни и умирающи души във форта, които се осланяха на неговата помощ. Ах, каква ирония на съдбата, каква горчива ирония. Животът е едно измамно мигновение. На присъствуващите не им стана много ясно какво означава последната му бележка, а Пийбоди явно не възнамеряваше да им тълкува изказванията си — сключил ръце и стиснал здраво очи, той потъна в безмълвна молитва.

Влезе О’Брайън с посърнало и сковано лице. Кимна в отговор на немия въпрос на полковника.

— Умрял е в съня си, доколкото мога да преценя. Както каза Хенри, прилича на сърдечен удар — внезапен и доста силен. Съдейки по изражението на лицето му, така и не е разбрал какво се е случило с него.

— Може ли да го погледна? — попита Дийкин.

Седем чифта очи, включително тези на проповедника, който незабавно прекрати ходатайството си пред отвъдното, мигновено се извърнаха към него, но никой не постигна ледената неприязън на полковника:

— Ти? За какъв дявол?

— Може би за да установя точната причина на смъртта — сви рамене Дийкин със спокойствие, граничещо с безразличието. — Знаете, че съм с медицинско образование.

— Имате диплома?

— Която впоследствие ми бе отнета.

— Несъмнено.

— Не за професионална некомпетентност или неподобаващо на лекар поведение. — Дийкин помълча, преди да добави почти свенливо: — Да кажем, че причините бяха други. Но лекарят си остава лекар.

— Май че е така. — Клеърмонт беше реалист и това му качество надделяваше над личната неприязън. — Защо пък не? Заведи го, Хенри.

Дълбока тишина се спусна над трапезарията след излизането на двамата Мъже. Толкова много неща можеха да си кажат и то тъй недвусмислени, че изглежда нямаше смисъл да се хабят думи. Всеки от присъствуващите избягваше погледите на останалите и старателно зарея взор в невидимата далечина. Дори появата на Хенри с кана прясно кафе не успя да разпръсне траурната атмосфера, още повече, че самият стюард сякаш бе роден за главен оплакван на всяко погребение. Погледите на присъствуващите се откъснаха от далечината едва с появата на Дийкин.

— Сърдечна криза ли е? — попита Клеърмонт.

Дийкин се позамисли.

— Може и така да се нарече. Нещо като сърдечна криза. — Той погледна Пиърс. — Добре, че сред нас е представител на закона.

— Какво искате да кажете, сър?

Губернаторът имаше по-разстроен вид и от предишната вечер. Тъй като сега и причината беше налице, той изглеждаше почти отчаян.

— Някой го е ударил по главата, за да изгуби съзнание, извадил е спринцовка от лекарската му чанта, забил е иглата под гръдния кош и е намушкал сърцето. В такива случаи смъртта настъпва мигновено. — Дийкин огледа компанията почти мързеливо. — Бих казал, че е извършено от човек с медицински познания или поне запознат с човешката анатомия. Някой от вас да е учил анатомия?

Гласът на Клеърмонт бе оправдано рязък:

— Чувате ли се какво говорите?

— Ударен е по главата с нещо — твърдо и тежко — например дръжка на пистолет. Кожата зад лявото ухо е раздрана. Но смъртта е настъпила, преди да се образува синина. А точно под ребрата се вижда синьо-червена следа от убождане.

— Това е нелепо! — Думите на Клеърмонт обаче не прозвучаха убедително — в начина, по който Дийкин поднесе обясненията, имаше меродавна увереност. — Нелепо! — повтори той.

— Разбира се. По всяка вероятност сам се е намушкал, а сетне е почистил спринцовката и я е прибрал обратно в чантата. Прецизен и спретнат до последен дъх.

— Сега едва ли е моментът за…

— Във влака ви се вози убиец. Защо сам не отидете да проверите?

Клеърмонт се поколеба, после поведе единодушно и безмълвно последвалата го компания към втория вагон, като дори преподобният Пийбоди нетърпеливо, макар и боязливо подтичваше отзад. Дийкин остана сам с Марика, седнала сковано в едно от креслата, стиснала в скута си ръце, втренчила се в него с особен израз на лицето. Когато проговори, думите и излязоха почти като шепот:

— Убиец значи. Вие сте убиец! Маршалът го каза. Пише го и в обявата за залавянето ви. Ето защо ме накарахте да ви развържа — за да можете по-късно да се изхлузите от въжетата…

— О, Гоподи! — Дийкин отегчено си наля втора чашка кафе. — Разбира се, и причината е ясна като бял ден — искал съм да взема службата му, затова хоп! Ставам посред нощ и му светвам маслото. Убивам го, като правя всичко възможно смъртта му да изглежда естествена, за да мога по-късно да докажа на всички, че не е. Сетне, разбира се, си връзвам отново ръцете отзад на гърба с помощта на пръстите на краката, които ловко се справят с възлите. — Той стана и мина покрай нея, докосна я леко по рамото и отиде при замъгления от изпарения прозорец. Зае се да го бърше. — И аз съм уморен. Снегът вече заваля. Небето тъмнее, вятърът се засилва и зад онези върхари там ни дебне снежна буря. Лош ден за погребения.

— Погребение няма да има. Ще го върнат обратно чак в Солт Лейк Сити.

— Какво ще направят?!

— Същото се отнася за доктор Молиньо и всички умрели от холерната епидемия във Форт Хъмболт. Така се постъпва в мирно време. Близките и роднините… държат да присъствуват.

— Но… ще трябва да се пътува с дни, за да… Без да го погледне тя рече:

— В продоволствения вагон има натоварени трийсет празни ковчега.

— Нима? Виж ти! Железопътна катафалка, значи.

— Не сте далеч от истината. Беше ни казано, че ковчезите пътуват за Елко, но сега вече знаем, че няма да продължат след Форт Хъмболт. — Тя потрепера въпреки топлината в салона. — Доволна съм, че няма да се върна с този влак… Кажете, кой според вас го е направил?

— Кое? А, докторе. Да насъскаме един убиец срещу друг, така ли?

— Не. — Тъмните очи го изгледаха прямо. — Нямах това предвид.

— Не съм аз и не сте вие. Кръгът на заподозрените се стеснява — маршалът и още най-много седемдесет души… Не ми е известен точният брой на войските във влака. А! Ето, че някои вече се връщат.

Влезе Клеърмонт, следван от Пиърс и О’Брайън. Дийкин срещна погледа на полковника, който му кимна бавно и също тъй бавно се отпусна, без да каже дума, в едно от креслата и се пресегна към каната с кафето.

* * *

Утрото напредваше, а снегът се сгъстяваше бавно, но неумолимо, както предсказа Дийкин. Засилването на вятъра не беше вървяло в крак със снеговалежа, така че изгледите за снежна буря още се губеха на хоризонта, но все пак ги имаше.

Влакът беше навлязъл навътре във величествените планини. Релсите вече не следваха извивките на долини с лъкатушещи през тях реки, а на проломи, главоломно стръмни склонове, промушваха се през тунели или завинаги прокарани с цената на много динамит и усилия проломи през скалите, криволичещи на ръба на шеметни урви.

Марика надничаше през прозореца от онази страна на влака, която се падаше на завет и затова стъклото не бе навеяно със сняг. Мислеше си, за кой ли път, че тези планини са крайно неподходящи за хора със слаби сърца или страдащи от световъртеж. В момента влакът тракаше и се олюляваше по паянтов мост, провесен над очевидно бездънна пропаст; най-ниските му подпори се губеха в мрачните снежни бездни.

В мига, в който напусна моста, локомотивът поведе лъкатушно влака вдясно и се заизкачва по левия склон на полегата долина, обрамчена в единия край от облечени в сняг борове, а в другия от върла пропаст. Тъкмо и последният вагон излизаше от моста, когато Марика политна и за малко да падне — спирачките изквичаха и с рязко друсване почти заковаха влака на място. Никой от мъжете в трапезарията не пострада като нея по простата причина, че всички бяха седнали, но образният език на полковник Клеърмонт отрази съвсем точно естеството на единодушните им чувства. Секунда по-късно Клеърмонт, О’Брайън, Пиърс и — по-малко припряно — Дийкин бяха на крака и се придвижиха към задната платформа на първия вагон, откъдето се спуснаха в дълбокия над глезените сняг встрани от релсите.

Банлън, с изкривено от тревога съсухрено лице, тичаше през глава към тях. О’Брайън го подхвана и го накара да спре, но машинистът се съпротивляваше и правеше опити да се изскубне от ръцете му.

— За Бога, пуснете ме! Той падна!

— Кой падна, бе човек?

— Джаксън, огнярят ми.

Банлън се изтръгна и хукна към моста, където спря и се завзира в мътните дълбини. Пристъпи бързо още няколко крачки и пак надникна. Този път остана там; първо коленичи, а после се излегна в снега. Почти веднага го наобиколиха и другите, към които се присъединиха и сержант Белю с няколко войника. Всички надзъртаха предпазливо през края на моста.

Двайсетина, а може би и повече метра по-долу върху една скала се виждаше тъмна сгърчена фигура. А още трийсет-четирийсет метра по-надолу смътно прозираха разпенените бели води на реката.

— Е, доктор Дийкин? — рече Пиърс. Ударението върху „доктор“ бе съвсем слабо, но все пак се усети.

— Мъртъв е. Всеки глупак може да види това — рязко отвърна Дийкин.

— И аз виждам, без да съм глупак — кротко рече маршалът. Но може би има нужда от медицинска помощ. Съгласен ли сте, полковник Клеърмонт?

— Нямам властта да искам от този човек…

— Нито пък Пиърс — прекъсна го Дийкин. — Освен това ако се спусна долу, коя е гаранцията, че Пиърс няма да се Погрижи въжето да се изплъзне? Всички сме наясно с високото мнение, което има за мен маршалът, и че след съдебния процес ме чака бесилка. Това би му спестило време и главоболия, ако някак без да иска още тук се освободи от присъствието ми.

— Шестима от войниците ми ще ви спускат с въжето, Дийкин — с каменен глас заяви полковникът. — Вие ме оскърбявате, сър.

— Така ли? — Дийкин го изгледа замислено. — Може би сте прав. Извинете. — Той улови единия край на въжето, направи двойна примка, промуши вътре краката си, после вдигна въжето на кръста си и го затегна. — Ще ми трябва още едно.

— Още едно въже? — учуди се Клеърмонт и смръщи вежди. — Това ще издържи цял кон.

— Не става дума за коне. Ще допуснете ли някой полковник да остане там долу, докато лешоядите оголят костите му, или смятате, че само на кавалеристите се полага прилично погребение?

Полковникът го удостои с мълниеносен гневен поглед, извърна се на пети и кимна на Белю. Само след минута сержантът се върна при тях с въжето, а след още две минути шеметно, олюляващо се спускане Дийкин бе стъпил с един крак на ръба на скалата с натрошеното тяло на Джаксън.

Почти минута остана надвесен над трупа, шибан от разбеснелите се ветрове долу в пролома, след което здраво овърза въжето около кръста на Джаксън. Стана, направи знак с ръка и бе издърпан обратно горе на моста.

— Е? — не се стърпя Клеърмонт, както можеше да се очаква.

Дийкин се освободи от въжето и започна да разтрива ожулените си колене.

— Счупен череп и едва ли има кост по тялото му, която да е здрава. — Погледна въпросително Банлън. — За дясната му ръка е завързан някакъв парцал.

— Да. — Банлън като че ли се беше смалил с няколко сантиметра, макар да нямаше накъде. — Беше отвън и бършеше снега от предния прозорец, когато падна. Завързването с парцал е стар номер на огнярите. По този начин могат да се придържат и с двете ръце.

— Само че този път не се е придържал. И май че знам защо. Господин маршал, най-добре елате с мен — като служител на закона ще се наложи да издадете смъртния акт. Лишените от лекарски права нямат тази чест.

Пиърс се поколеба, кимна и тръгна след Дийкин. О’Брайън ги следваше по петите. Дийкин стигна локомотива, подмина с няколко крачки кабината и вдигна поглед. Снегът около прозореца на машиниста и откъм задната част на обшивката на бойлера беше избърсан. Дийкин се качи със засилване горе и, наблюдаван от Пиърс, О’Брайън и Банлън, който се бе присъединил към тях, започна да оглежда наоколо. Товарният вагон с горивото беше вече полупразен — две трети от дървата бяха използувани, а останалите бяха наредени в задната му част. Отдясно на купа имаше няколко разхвърляни цепеници, сякаш паднали от камарата.

Дийкин беше присвил наблюдателните си очи. Носът му се беше сбърчил. След малко погледът му се отмести надолу и леко встрани. Той се наведе, пресегна се зад дървата и се изправи с бутилка в ръка.

— Текила. Джаксън смърдеше на текила. Беше се разляла и по дрехите му. — Той изгледа недоверчиво Банлън. — А ти нищо, нищо ли не знаеше за това?

— Точно това се канех и аз да попитам — мрачно изрече Пиърс с не по-малко мрачен вид.

— Господ ми е свидетел, господин маршал! — Ако Банлън продължеше да се смалява със същото темпо, окончателното му изчезване бе само въпрос на време. — Аз нямам обоняние — питайте когото искате, всеки ще ви каже. За пръв път в живота си видях Джаксън, когато се присъедини към нас в Огдън. Не съм и подозирал, че пие текила.

— Е, сега вече знаеш. — Клеърмонт също се беше появил. — Сега вече всички знаем. Горкият нещастник. А що се отнася до теб, Банлън, ще те предам на военен трибунал. Ако продължиш да пиеш, ще свършиш в някоя килия във Форт Хъмболт и ще поискам от „Юниън Пасифик“ да те уволни.

Банлън направи опит да изглежда нещастен, но не му се удаде.

— Никога не пия когато съм на работа, сър.

— Вчера следобед на гарата в Рийз Сити те видях да пиеш.

— Да, ама когато карам влака…

— Достатъчно. Други въпроси имате ли, господин маршал?

— Всичко е ясно, господин полковник.

— Добре. — Клеърмонт отново се обърна към Банлън. — Ще кажа на Белю да изпрати един войник при теб за огняр.

Махна с ръка, че е приключил, и понечи да ся тръгне.

— Още два въпроса, господин полковник — побърза да го спре Банлън. — Както виждате, горивото ни е към края си, а на миля и половина оттук има склад…

— Да, да. Ще дам хора да помогнат при товаренето. Друго?

— Страшно съм изморен, сър. А и тази история с Джаксън… Ако спирачът ни Девлин може да ме отмени за два-три часа…

— Ще уредя въпроса.

* * *

Един войник с кавалерийска шапка с козирка надникна през страничното прозорче на локомотива и се завзира през вече гъсто падащия сняг.

— Това трябва да е складът за гориво — обърна се той към Банлън.

Банлън се приближи до него, кимна, върна се при лостовете за управление и бавно намали ход до пълното спиране на локомотива точно срещу склада, който представляваше барака само с три стени, напълнена догоре с дърва.

— Би ли повикал товарачите — обърна се Банлън към войника.

Товарачите — десетина войници — се появиха само след секунди с крайно умърлушен вид. Човек би помислил, че ако имаха избор, биха предпочели да се бият с двойно повече индианци. Неохотата им беше лесно обяснима — макар че наближаваше обяд, небето така се беше свъсило, а снегът, гонен от силния вятър, се сипеше толкова гъсто, че видимост почти нямаше. Студът се засилваше с всяка минута. Войничетата, треперещи от мраз и потупващи с крака, се подредиха с гръб към приближаващата снежна буря и започнаха да си подават цепениците от бараката до вагона за горивото. Работеха живо и чевръсто, защото сами знаеха, че колкото по-бързо свършат, толкова по-скоро ще се приберат относително на топло във вагоните си.

Някъде към края на композицията, от другата страна, безшумно и леко се шмугна смътна фигура и се покатери на предната платформа на вагона с припасите. Вратата беше заключена. Мъжът, облечен във войнишки шинел и с кавалерийска шапка на главата, се наведе към ключалката, огледа я, измъкна от джоба си тежка връзка ключове, избра един, пъхна го и вратата веднага се отвори, за да се затвори също тъй бързо след него.

Драсна клечка кибрит и запали малка газена лампа. Дийкин изтупа снега от шинела си — О’Брайън му го беше дал да се предпазва от стихиите, — придвижи се към средата на вагона и се огледа.

В дъното, наредени по четири в дълбочина и два на ширина върху явно набързо сковани лавици от двете страни на централната пътека, имаше точно трийсет и два ковчега, съвършено еднакви по форма и размер. Явно неизвестният майстор-дърводелец се бе придържал към възгледа, че кавалеристите ги вадят от калъп. Останалата част от вагона съдържаше какви ли не припаси. Вдясно бяха наредени в стройни купчини хранителни припаси, кои в чували, кои в сандъци. Цялата лява половина беше заета от наредени един връз друг дървени сандъци с меден обков и неизвестни предмети, издуващи няколко брезентови платнища. На дървените сандъци пишеше:

МЕДИЦИНСКА СЛУЖБА. АРМИЯ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.

Дийкин повдигна крайчеца на най-близкия брезент. Кутиите под него от безиросано дърво имаха същия надпис. Следващите платнища, чиито краища повдигна, криеха същите кутии, със същия надпие, Последният най-малък брезент разкри под себе си висок и тесен сив сандък с кожена дръжка. Надписът гласеше:

АРМЕЙСКА ПОЩА & ТЕЛЕГРАФ

Дийкин свали последния брезент, нави го на руло, пъхна го под шинела си, нарами сивия сандък, загаси лампата и излезе, като не пропусна да заключи след себе си. Дори през краткото време, което прекара вътре във вагона, видимостта явно се бе влошила. Добре, че влакът се движи по релси, рече си Дийкин, защото в такова време ездач заедно с коня или дори цял дилижанс неминуемо биха свършили на дъното на някоя урва.

Помъкнал тежкия предавател и без ни най-малко да се прикрива, Дийкин забърза покрай продоволствения вагон и се покатери на предната платформа в първия от двата конски вагона. Вратата се оказа отключена. Той влезе вътре, затвори подире си, сложи предавателя на пода, намери газена лампа и веднага я запали.

Повечето коне бяха на крака, голямата част дъвчеха унило сеното, което се подаваше от закованите от едната страна на вагона ясли. Те почти нямаха пространство за движение в тесните си боксове, но това изглежда не им правеше впечатление. Не се впечатлиха и от присъствието на Дийкин. Тези от тях, които си направиха труда да го забележат, го изгледаха без капка любопитство и безразлично се извърнаха на другата страна.

Дийкин също не им обърна внимание. Много повече го занимаваше източникът на хранителните им запаси — сандък за сено от подвижни летви, висок почти до покрива на вагона. Той свали двете най-горни летви, покачи се върху сеното и изрови дълбока дупка от задната страна, до стената на вагона. Скочи на пода, уви предавателя в платнището, покатери се с него обратно върху сеното, зарови го навътре в дупката и го покри с почти еднометров пласт сено. Дори ако се случеше най-лошото, реши Дийкин, предавателят би трябвало да остане неоткрит поне едно денонощие, а на него това му беше предостатъчно.

Изгаси лампата, излезе навън и си за проправя път към задната част на втория вагон. Изтръска шинела си отвън на платформата, влезе вътре, закачи го на кука в коридора пред спалните купета на офицерите и тръгна към предната част, като душеше одобрително. Спря пред отворената врата вляво и надникна вътре.

Кухнята беше малка, но безупречно чиста. На бумтящата печка кротко къкреше цяла батарея тенджери. Единственият обитател се оказа нисък и много дебел негър, нелепо издокаран в униформата на военен готвач, без да бъде пропусната островърхата бяла шапка. Той се ухили широко и продемонстрира безупречно равните си бели и лъскави зъби.

— Добро утро, сър.

— Добро утро. Вие трябва да сте Карлос, готвачът.

— Точно така — засия насреща му Карлос. — А вие трябва да сте господин Дийкин, убиецът. Тъкмо навреме за малко кафе, сър.

* * *

Клеърмонт стоеше на платформата на локомотива редом с Банлън, който надзираваше товаренето на горивото. След малко машинистът се обърна и се надвеси отстрани.

— Достатъчно! Вече се напълни. Много благодаря. Сержант Белю вдигна ръка, че е разбрал, каза нещо на хората си, а те незабавно се затътриха признателно по посока на вагоните и почти незабавно се изгубиха от поглед в снежната вихрушка на мрака.

— Готови ли сме за път, Банлън? — попита полковникът.

— Само да поутихне бурята, сър.

— Да, разбира се. Казахте, че искате спирачът да ви отмени. Сега е моментът.

— Казах, наистина — сурово изрече Банлън, — но сега съвсем не е моментът. През следващите три мили Девлин трябва да е на поста си в спирачния вагон.

— Защо точно следващите три мили?

— Докато стигнем върха на Прохода на Палача. Той е най-стръмният в тези планини.

Клеърмонт кимна.

— Ползата от спирача ще е голяма.