Матю Райли
Шестте свещени камъка (4)

Австралия

1 декември 2007

9 дни преди първия краен срок

Голямата пясъчна пустиня

Северозападна Австралия

1 декември 2007, 08:00

В деня на атаката срещу фермата му Джак Уест-младши се успа до седем.

Обикновено ставаше към шест, по изгрев, но напоследък животът бе спокоен. В света му цареше мир вече почти единайсет месеца, така че реши веднъж да пропусне проклетия изгрев и да се наслади на един час сън в повече.

Децата, разбира се, бяха станали. Лили имаше компания за лятната ваканция — момче от нейното училище, казваше се Алби Калвин.

Шумни, възбудени и винаги готови за пакости, децата бяха играли неспирно през последните три дни: през деня изследваха всяко достъпно кътче на огромната пустинна ферма, а нощем наблюдаваха звездите през телескопа на Алби.

Това, че Алби бе частично глух, не смущаваше Лили и не означаваше нищо за Джак. В училището им в Пърт за надарени деца Лили бе звездата лингвист, а Алби — звездата математик и нищо друго нямаше никакво значение.

На единайсет години Лили знаеше шест езика, два от тях древни, а един — езикът на жестовете — не бе никакъв проблем за нея и всъщност бяха го учили двамата с Джак. Днес връхчетата на красивата й дълга коса бяха оцветени в „електрическо розово“.

Алби бе на дванайсет, чернокож, и носеше очила с дебели стъкла. Имаше имплант на Кохлиър — чудото на съвременната технология, позволяващо на глухите да чуват — и говореше малко завалено, всъщност жестомимичният език му бе необходим, когато трябваше да разбере крайна емоция или наложителността на нещо, но глух или не, Алби беше напълно равностоен на най-добрите ученици.

Уест седеше на верандата без риза и пиеше кафе. Лявата му ръка блестеше под сутрешното слънце — от бицепса надолу бе изцяло от метал.

Беше се загледал в безкрайния пустинен пейзаж, потрепващ в утринната омара. Среден на ръст, със сини очи, той беше привлекателен по типично грубоватия мъжки начин. Някога бе четвърти сред най-добрите представители на специалните сили — единственото име на австралиец в списък, доминиран от американци.

Но бе приключил с армията. След като бе оглавявал десетгодишна мисия, чиято задача бе намирането на знаменития Златен пирамидион на Голямата пирамида сред останките на Седемте чудеса на света, Уест бе станал повече търсач на съкровища, отколкото воин, и беше по-способен да избегне заредена с капани система от пещери и да дешифрира древни загадки, отколкото да убива хора.

Приключението с Пирамидиона, завършило на върха на Голямата пирамида, бе заздравило взаимоотношенията между Джак и Лили. Джак я бе отгледал след смъртта на родителите й с помощта на наистина уникален екип бойци, събрали от различни страни. А скоро след финала на мисия „Пирамидион“ я бе осиновил официално.

След този ден — преди почти две години — се бе оттеглил в усамотение на прекрасно място, далеч от мисии, далеч от света; пътуваше до Пърт и обратно, когато учението на Лили го изискваше.

А самият Златен пирамидион — в целия си блясък и великолепие — лежеше в изоставената никелова мина зад фермата му.

Преди няколко месеца една вестникарска статия бе разтревожила Джак.

Боецът от австралийските специални сили Оукс бе убит в Ирак — застрелян от засада: първият австралиец, загинал при изпълнение на дълга си по време на военен конфликт, от почти две години.

Случаят бе обезпокоил Джак, понеже той бе един от малцината на света, които знаеха истинската причина за неуязвимостта на австралийците в сражение през последната година и половина. Този невероятен късмет беше свързан със завъртането на Тартар през 2006 и с Пирамидиона: благодарение на древния ритуал, който бе изпълнил тогава, Джак бе гарантирал на Австралия неуязвимост, която трябваше да продължи много дълго.

Но смъртта на войника в Ирак означаваше, че този дълъг период е приключил преждевременно.

Още по-необичайна бе датата на инцидента: 21 септември.

Денят след есенното равноденствие.

Уест лично бе извършил ритуала Тартар на върха на Голямата пирамида на 20 март 2006, т.е. в деня на пролетното равноденствие.

Пролетното и есенно равноденствия са две астрономически събития, които възникват в противоположни моменти на годината.

„Противоположни, но еднакви — помисли си Джак. — Ин и ян“.

Някой някъде беше направил в деня на есенното равноденствие нещо, което бе неутрализирало Тартар.

Джак бе изтръгнат от замислеността си от малка кафява топка, която се стрелна от небето право към него.

Беше птица, кръжала допреди малко грациозно високо в прашната синева с широко разперени криле. Това бе Хор — неговият ловен сокол и верен спътник. Птичата кацна на перилата до него и изписка. Гледаше на изток.

Уест погледна натам и видя в небето няколко летящи във формация черни точки.

На 500 километра оттук, в околностите на крайбрежния град Уиндъм, военните веднъж на две години провеждаха съвместно с американците учението „Бумеранг“. Беше всеобхватно мероприятие и включваше всички родове войски на двете страни: флота, пехота и въздушни сили.

Тази година обаче в „Бумеранг“ имаше една особеност — за първи път участваха и китайците. Не че някой хранеше особени илюзии. Под егидата на неутрална Австралия (която поддържаше с Китай значителни търговски връзки, а с американците дългогодишно военно сътрудничество) Китай и Америка — „двете най-яки момчета в квартала“ — искаха да оценят взаимно потенциала си. Първоначално американците бяха отхвърлили китайското участие, но на свой ред китайците бяха упражнили върху Австралия значителен търговски натиск да се включат и на свой ред австралийците бяха измолили американците да се съгласят.

„Какъв късмет — мислеше си Джак, — че всичко това вече не ме засяга“.

Хвърли поглед към Лили и Алби, които лудуваха пред обора — ровеха с крака, за да видят кой ще вдигне повече прах. В този момент се обади компютърът му в кухнята.

Пинг, пинг, пинг, пинг…

Имейли.

Много при това.

Джак взе кафето, влезе в кухнята и погледна екрана.

Над двайсет имейла от Макс Епер току-що бяха постъпили в пощенската му кутия „Входящи“. Джак щракна с мишката върху едно от електронните съобщения и пред погледа му се появи цифровата снимка на издълбан в някаква стена древен символ. Доколкото можа да прецени, беше китайски.

— О, Магьосник — въздъхна той, — какво има пък сега? Да не би пак да си забравил да си вземеш резервен твърд диск?

Защото това се бе случвало на Магьосника. Трябваше да архивира някаква информация, но бе забравил да вземе втори твърд диск, така че бе изпратил снимките си на Джак под формата на електронна поща.

Джак изпъшка, влезе в интернет, отиде на страницата на чат рума „Властелинът на пръстените“ и се регистрира с потребителското си име там: STRIDER101.

Появи се малко използваното от другите табло за обяви. Това бе начинът, по който той и Лили комуникираха с Магьосника — чрез предлаганата от интернет анонимност. Щом Магьосника изпращаше имейли в голям обем, то сигурно бе изпратил и обяснение за това чрез функциите на чат рума.

И наистина, последното оставено на таблото съобщение бе от GANDALF101 — Магьосника.

Уест превъртя надолу, за да разгледа съобщението, очакваше да прочете обичайното притеснено извинение от Магьосника…

… но се изненада от това, което видя.

Защото видя числа.

Много числа, сред които имаше скоби и наклонени черти:

(3/289/5/5) (3/290/2/6) (3/289/8/4) (3/290/8/4) (3/290/1/12)

(3/291/3/3) (3/187/15/6) (3/168/9/11)

(3/47/3/4) (3/47/4/12) (3/45/163) (3/47/1/5)

(3/305/3/1) (3/304/8/10)

(3/43/1/12) (3/30/3/6)

(3/15/7/4) (3/15/7/3)

(3/63/20/7) (3/65/5/12)

(3/291/14/2) (3/308/8/11) (3/232/5/7) (3/290/1/9)

(3/69/13/5) (3/302/1/8)

(3/55/4/11–12) (3/55/3/1)

Джак се смръщи. Работата изглеждаше сериозна.

Това бе шифровано съобщение от Магьосника — специален код, известен само на членовете на най-вътрешния кръг съмишленици.

Да, явно ставаше дума за нещо сериозно.

Джак взе от лавицата роман с меки корици — същата книга, която Магьосника бе използвал, за да шифрова съобщението си в Китай — и бързо запрелиства страниците, за да дешифрира.

Вписваше думите под всяка числова препратка. Накрая можа да прочете цялата шифрограма… и кръвта му изстина.

— Проклет да съм — прошепна Джак.

Хвърли поглед през прозореца. Лили и Алби все още лудуваха пред обора. После погледна оранжевото небе зад тях, така прекрасно в утринното слънце…

… а небето започваше да се изпълва с падащи фигурки… десетки и десетки… фигурки, над които разцъфваха парашути.

Десантчици. Стотици десантчици.

Идваха във фермата му.

Атаката срещу фермата на Джак

Джак изскочи от къщата и извика:

— Деца! Бързо тук! Бързо!

Лили се обърна озадачена. Алби също — след миг.

Джак едновременно говореше и обясняваше с жестове:

— Лили, събери си нещата в куфара! Алби, ти също! Тръгваме след две минути!

— Тръгваме? Защо? — попита Алби.

Лили обаче познаваше това изражение върху лицето на Джак.

— Защото трябва — каза/показа тя. — Хайде.

Джак изтича в къщата и удари с юмрук по вратите на двете стаи за гости:

— Зоуи! Скай Монстър! Събудете се! Загазихме!

От стаята за гости номер 1 излезе Скай Монстър — космат новозеландец, приятел на Джак и дългогодишен пилот.

С голяма черна брада, увиснало бирено шкембе и рошави вежди, Скай Монстър не беше най-приятната първа гледка рано сутрин. Имаше си нормално име, но то, изглежда, бе известно само на майка му.

— Не викай толкова, Ловецо — изръмжа той. — Какво става?

— Нападат ни. — И Уест посочи през прозореца.

Все още с насълзени очи, Скай Монстър погледна, видя рояка спускащи се парашути, които изпълваха утринното небе, и се ококори.

— Нападат Австралия?

— Не, само нас. Само фермата. Обличай се и слизай при „Халикарнас“. Почни подготовка за незабавно излитане.

— Ясно — каза Скай Монстър и тръгна да изпълнява задачата. В този момент се отвори и вратата на спалнята за гости номер 2 и разкри далеч по-приятна гледка.

От нея излезе Зоуи Кисейн, облечена в една от пижамите на Уест. С небесносините си очи, късата руса коса и покритото си с фини лунички лице тя беше истинска ирландска красавица. Беше в отпуск от Скиатан фианоглах ан Ейрм — прословутия корпус командоси на ирландската армия. Зоуи бе ветеран от приключението с Пирамидиона и оттогава с Джак бяха близки, според някои ставаха още по-близки. И нейните връхчета на косата бяха в „електрически розово“ — спомен от фризьорската сесия с Лили предния ден.

Тя отвори уста да попита какво става, но Джак я изпревари, като й посочи през прозореца.

— Е, това определено не можеш да го видиш всеки ден — беше коментарът й. — Къде е Лили?

Джак се вмъкна в стаята си, навлече едно брезентово миньорско яке, сложи си пожарникарска каска и препаса на кръста си колан с два кобура.

— Събира си нещата. Алби е с нея.

— О, боже… Алби. Какво ще…

— Вземаме го с нас, разбира се.

— Имах предвид какво ще кажем на майка му? „Здрасти, Лоуис, децата прекараха страхотно лято в надбягване с атакуващи ни десантчици“.

— Нещо подобно — каза Джак, хвърли се в кабинета си и миг по-късно изскочи оттам с голяма черна кожена папка. Изтича покрай Зоуи към задната врата. — Събери си нещата и вземи децата. Тръгваме след две минути. Аз отивам да взема върха на Пирамидиона.

— Кое? — попита Зоуи, но Джак вече беше изскочил на двора. Вратата с мрежата против мухи се затвори зад него.

— Вземи и кодовата книга! — извика той отвън. — И твърдите дискове!

В следващия миг Скай Монстър изскочи от своята спалня, хванал пилотския си шлем. Стрелна се покрай Зоуи с едно дрезгаво „Добрутро, принцесо“ и също изтрополи през задната врата.

Това вече напълно я разбуди.

— Мамка му! — прошепна и изтича в стаята си.

Джак Уест изтърча през задния двор на фермата и се хвърли във входа на старата изоставена мина.

Тръгна бързо в тъмната шахта, ориентираше се само по тънкия лъч на фенерчето, закрепено към пожарникарския му шлем. След стотина метра излезе в разширение, където се намираше…

… Златният пирамидион.

Два и седемдесет висока, блестяща и златна, пирамидата, някога увенчавала Голямата пирамида в Гиза, внушаваше респект и излъчваше нещо, което винаги бе карало Джак да притихва, когато я погледне.

Около Пирамидиона имаше и други артефакти от предишното му приключение — неща, които по един или друг начин имаха отношение към седемте чудеса на древността: огледалото на Фара в Александрия, главата на Родоския колос…

Джак от време на време идваше тук и просто седеше, загледан в безценната колекция от съкровища, прибрани в пещерата.

Но не и днес.

Днес той сграбчи стоящата наблизо стълба, подпря я на Пирамидиона, изкачи няколко стъпала по нея и внимателно свали най-горната му част, която сама по себе си също беше пирамида — Огнения камък.

Огненият камък беше малък — квадратната му основа бе колкото книга с твърди корици. На върха му имаше прозрачен кристал, голям само два-три сантиметра. Останалите части на Пирамидиона също имаха подобни кристали в центъра — те се съединяваха в колона при сглобяването на седемте части.

Уест пъхна Огнения камък в раницата си и затича по тунела към изхода.

Докато тичаше, щракна ключовете на няколко черни кутии, сложени на дървени поставки покрай стената. Светнаха червени лампички. Когато стигна при последната подпорна греда, щракна и нейния ключ и взе дистанционното управление, оставено върху капака на кутията за точно този случай.

После излезе от старата мина и каза тъжно:

— Не вярвах, че ще се наложи да го направя.

И натисна бутона на дистанционното. Откъм тунела се разнесоха няколко приглушени експлозии, забавени във времето, защото най-вътрешните експлодираха по рано.

От входа на мината с тежка въздишка изпълзя прашен облак. Експлозията на последния заряд бе изчислена така, че да предизвика свличане на земя от ниския хълм над мината — лавина от камъни, пясък и прах.

Джак се обърна и затича към къщата.

Ако бе имал време да погледне назад, щеше да види как прашният облак бързо се сляга. След секунди единственото, което остана, бе могила — обикновен нисък хълм, покрит с камъни и пясък, с нищо неразличаващ се от десетките като него наоколо.

Скай Монстър прелетя покрай него с един пикап — караше бясно на юг към хангара.

Парашутите продължаваха да се сипят от небето — някои вече бяха съвсем ниско над земята. Бяха буквално стотици. Под куполите на повечето съвсем ясно се виждаха въоръжени мъже, но имаше и по-големи — за джипове и камиони.

— Дево Марийо… — прошепна Джак.

Зоуи тъкмо дърпаше Лили и Алби през задната врата.

— Взе ли кодовите книги? — извика Джак.

— У Лили са!

— Към обора! — Той им махна да тичат натам.

Затичаха заедно — двама възрастни и две деца. Хор летеше над тях.

Алби видя пистолетите на Уест и насмалко не се спъна.

— Спокойно, момче — викна Джак. — На нас тези неща ни се случват доста често.

Джак почти натика децата и Зоуи в обора и се обърна да хукне след пикапа на Скай Монстър, който се носеше на юг, като оставяше след себе си прашен облак…

И този момент един напълно екипиран китайски десантчик се приземи между него и пикапа, ловко се претърколи, освободи се от ремъците на парашута и вдигна автомата си.

И затича право към къщата.

Последва го друг. След това трети…

Уест преглътна. Бяха отрязани от Скай Монстър.

— По дяволите, по дяволите…

Хвърли се обратно в обора. Вече над стотина десантчици кацаха от всички страни на фермата му.

Източният път

След броени секунди вратите на обора се разтворил ха с трясък и две компактни многоколесни машина излетяха отвътре като изстреляни.

Изглеждаха като извадени от филмите за „Лудия Макс“.

Бяха модифицирани високопроходими коли на „Лонглайн“ — олекотени двуместни бъгита за придвижване по дюни, с масивни гуми за всъдеход, Y-образно окачване с висока устойчивост и издължени корпуси.

Джак и Алби бяха в първото бъги, Зоуи и Лили — във второто.

— Скай Монстър! — извика в микрофона на гърлото си Джак. — Отрязани сме от теб! Ще се срещнем на шосето! Тръгваме по източния път и ще пресечем реката.

— Разбрано — отговори Скай Монстър. — Шосето.

— Джак — обади се Зоуи. — Кои са тези и как, по дяволите, са ни намерили?

— Не знам — каза Джак. — Наистина нямам представа. Но Магьосника е знаел, че идват. Изпрати ми предупреждение и…

В същия момент дъжд от куршуми проряза линия в черния път пред колата на Джак. Той рязко завъртя волана и мина през облака прах.

Обстрелваха ги от голям всъдеход, който с гръм и трясък се носеше през равната пустиня северно от тях.

Машината бе триосна, бронетранспортьор WZ–551, построен от китайската корпорация „Северна индустрия“ за китайската народна армия. Имаше тежка броня и френска оръдейна кула „Драгар“ и приличаше на кутия с плосък нос. Оръдейната кула бе оборудвана със застрашително изглеждащо 25-милиметрово оръдие и 7,62-милиметрова коаксиална картечница.

И това бе само един от многото бронетранспортьори, които се задаваха от север. Джак преброи седем… не, девет… машини зад първата, в добавка към няколко по-малки превозни средства — джипове и камиони, — всичките натъпкани до максимум с въоръжени войници.

Подобна бе картината и на юг: там небето също бе изсипало товар от коли и мъже, които трескаво се освобождаваха от въжетата на парашутите и вече се отправяха на север към източния път.

Армада тежки машини напираше към тях както от север, така и от юг.

— Джак! Тези бронетранспортьори ми приличат на китайски! — викна Зоуи.

— Позна — отвърна той, извади радиото си и набра честотата, на която се провеждаше учението „Бумеранг“. Някакъв глас крещеше:

— „Ред форс три“! Обади се! Приземихте се на грешно място! Какво правите, по дяволите?

Умно, прецени Уест. Нападателите полагаха усилия всичко да изглежда като сгрешен десант.

Прецени какви са възможностите им.

Източният път водеше към Фицрой — река, течаща в посока север-юг; в момента бе пълноводна, понеже бе дъждовният сезон. През нея имаше един-единствен мост. От другата й страна имаше старо шосе, което — в единствения си прав участък — играеше ролята на частна самолетна писта, обслужваща нуждите на Джак.

Ако успееха да прекосят реката, преди наближаващите ги нападатели да им отрежат пътя, можеше и да се доберат до шосето, където беше срещата със Скай Монстър.

Но бърз поглед назад към двете колони военни коли, които ги преследваха от север и от юг, разкриваше една проста математическа истина: успехът висеше на косъм.

Бъгито на Уест се носеше по източния път за коли.

На седалката до него Алби стискаше с всички сили дръжката, беше се облещил от ужас.

Уест го погледна и подметна:

— Май никога не си участвал в такова надбягване, а?

— Не съм! — извика Алби; вятърът свистеше в ушите им.

— Бойскаут ли си, Алби?

— Да!

— И какъв е девизът на бойскаутите?

— Бъди готов!

— Точно така! Сега, младежо, ще разбереш защо не ви позволявах да си играете на моста за добитък.

Двете бъгита летяха по пътя, следвани от двете страни от приближаващите преследвачи. Двата лъча щяха да се съберат точно при моста. Зад преследвачите се развяваха гигантски облаци прах.

— Зоуи! Мини отпред! — извика Уест.

Зоуи даде газ и задмина бъгито на Уест точно когато наближаваха моста.

Бъгито й се стрелна по моста. Уест обаче зави наляво и блъсна със своето пътния знак „За добитък“.

Колът на знака — никой, освен Уест не го знаеше — бе свързан с жица, която се скъса в мига, в който бъгито мина през него, и задейства скрит механизъм, който изхвърли на пътя зад тях стотици заварени един за друг и извити пирони.

Алби се обърна и видя как импровизираните „таралежи“ подскачат по черния път и се разпиляват по цялата му широчина точно когато първият преследващ ги джип — войниците на него вече ги обстрелваха — нагази в тях.

И четирите гуми се спукаха, джипът се завъртя и войниците изпопадаха на пясъка.

Вторият джип пострада по същия начин. Останалите обаче имаха време да реагират и заобиколиха опасния участък.

Каращият малко по-бавно бронетранспортьор обаче стигна опасния участък и с безкамерните си гуми най-невъзмутимо мина през пироните.

Преследването продължаваше.

Зоуи караше бъгито и продължаваше да следи радиочестотите със скенера на колата. Малко след като двата джипа се преобърнаха, устройството улови разговор на мандарин по шифрован радиоканал.

— Джак! — извика тя в микрофона. — На 610.15 са!

Джак превключи на посочения канал и чу гласовете на враговете:

— Отиват на изток с две коли…

— Наземна група седем преследва…

— Наземна група шест приближава моста…

— Командване, тук Наземна група две. Точно зад тях сме. Моля, повторете инструкциите за вземане в плен…

Разнесе се нов глас, по-спокоен, глас, който явно бе свикнал да заповядва:

— Наземна група две, тук Черен дракон. Инструкциите за вземане в плен са следните: приоритет номер едно е Огненият камък, приоритет номер две са момичето и Уест — и двамата трябва да бъдат заловени живи, ако е възможно. Всички останали пленници да се екзекутират. Не трябва да останат свидетели.

Уест погледна за миг Алби. После погледна напред към Зоуи, която водеше пред него.

Едно е да знаеш, че дори всичко да завърши лошо, все пак ще оцелееш, съвсем друго е да знаеш, че това не се отнася до скъпи за теб хора.

— Чу ли? — попита Зоуи по радиото.

— Аха — отговори Уест и стисна зъби.

— Ако обичаш, Джак, измъкни ни оттук.

Голямата бронирана машина спря с поднасяне и от нея слязоха двама души — китаец и американец. Китаецът беше видимо по-възрастен, но и двамата носеха майорски нашивки. До тях спряха няколко джипа.

Китаецът беше Черния дракон — онзи, който бе издавал заповеди по радиото. Стриктен и напрегнат, Черния дракон бе известен със студената си методичност — бе от онези хора, които довеждат започнатото докрай.

Американецът, висок и широкоплещест, бе с униформата на командос от американските специални сили. Имаше ниска подстрижка и непримигващия поглед на психопат. Позивната му бе Рапирата.

— Отцепете къщата — нареди Черния дракон на десантчиците. — Внимавайте обаче да няма някакви импровизирани адски машини. Капитан Уест определено е човек, който би се подготвил за евентуалности като тази.

Рапирата не каза нищо. Просто гледаше втренчено къщата и се опитваше да попие в съзнанието си всички подробности.

През реката

Мостът вече се виждаше на около километър и половина пред тях — стар дървен тесен мост.

В момента обаче три китайски бетеера и пет джипа заковаха точно пред него и блокираха пътя им.

Бяха ги изпреварили!

Проклятие!

Водещият бетеер заплашително наклони оръдието си. В същия момент четири други китайски джипа настигнаха бъгитата и подкараха от двете им страни.

Войниците в джиповете — ядосани и изнервени след подскачането по неравния терен — без замисляне насочиха автоматите към гумите на Джак.

— Джак! — извика по радиото Зоуи. — Джак!…

— Остани на пътя! Каквото и да става, на всяка цена остани на пътя, докато не минеш между вятърните агрегати!

Пред тях, на половината разстояние до моста, от двете страни на черния път имаше два ветродвигателя.

Зад бъгито — на малко повече от метър — на Джак се разнесе експлозия и цъфна кратер. Предупредителен изстрел от оръдието на бетеера.

— Мамка му! — Джак се обърна към Алби. — Обещай ми нещо, хлапе: няма да казваш на мама на какво сме си играли тук, нали?

Бъгито на Зоуи стигна до ветродвигателите и се стрелна между тях, бъгито на Джак и Алби го последва, зад тях ревяха четирите китайски джипа.

Джак също се промуши между агрегатите, но четирите джипа зад тях се разделиха: първият го последва, но останалите три ги заобиколиха и…

И първият просто изчезна. Същото се случи и с втория, който го следваше, както и с третия, който бе заобиколил от другата страна на пътя.

Трите джипа сякаш бяха погълнати от земята.

Всъщност точно това се бе случило. Те бяха пропаднали в индийски „тигрови капани“ — големи замаскирани ями, подготвени от Джак за случай на бягство като сегашния.

— Зоуи! Бързо! Пусни ме да те задмина, после карай точно по следите ми!

Джак заобиколи бъгито на Зоуи, зави наляво и подкара през шубраците. Зоуи го последва. Преследваше ги единственият останал китайски джип.

Летяха през ниските храсти. Реката беше точно пред тях. Блокираният мост бе останал вдясно.

— Следвай ме точно по следите! — повтори Джак на микрофона.

И се спусна по крайбрежния склон право към река Фицрой — маршрутът изглеждаше самоубийствен. Нямаше никакъв начин да пресече бързото течение с ниското бъги.

Но въпреки това той влезе право в реката. При това на пълна скорост.

Бъгито изхвърли зрелищни струи от двете си страни и заразсича водите… странно плитките води… и мина по необичайно равна част на дъното, всъщност скрит брод.

После изскочи от другата страна на реката. Зоуи го последва. В следващия момент на брега пристигна и китайският джип.

Като следваше максимално точно маршрута на Джак, Зоуи излезе след него на другия бряг. Преследващият ги джип обаче нямаше същия късмет, защото бродът съзнателно бе направен колкото по него да минат тесните бъгита. Джипът беше по-широк, така че се заби са носа надолу и спря, заливан от срещналите непредвиденото препятствие в коритото води на реката.

Щом видяха, че двете бъгита пресичат успешно реката на север от тях, китайските войници, блокиращи началото на моста, скочиха в трите си джипа и двата бетеера и тръгнаха да минат по моста.

Мостът обаче рухна още под тежестта на първия джип — гредите му бяха предвидливо подсечени.

На преследвачите им се наложи да спрат.

А двете бъгита вече се носеха към шосето.

Бягство със самолета

Докато Джак и Зоуи се носеха на изток, ръсеха след себе си заварени пирони и търсеха спасение по безумно тесния речен брод, Скай Монстър също не бе останал без работа.

Стигна до най-южната точка на фермата и изчезна в един хълм — хълм, който всъщност представляваше огромна и умело камуфлирана с мрежа постройка. Или по-точно хангар.

В който се намираше голям черен „Боинг“ 747.

Ако човек се вгледаше внимателно в корема на самолета, може би все още щеше да види там полуизтрит надпис на арабски: „ПРЕЗИДЕНТ 1 — ВОЕННОВЪЗДУШНИ сили НА ИРАК: ХАЛИКАРНАС“.

Това бе самолетът, укриван на тайни места из Ирак, готов в случай на нападение над страната да прехвърли Саддам Хюсеин в безопасно убежище някъде из Източна Африка. Събитията обаче се бяха развили така, че Саддам така и не бе могъл да се възползва от този самолет. За разлика от него, през 1991-ва, заобиколен от врагове и изоставен от своите, Джак Уест-младши бе успял.

И сега самолетът — прекръстен на по-простото „Халикарнас“ — бе негова собственост.

„Халикарнас“ излезе с рев от хангара и пое по широкия път, който също пресичаше реката по скрит бетонен брод на няколко мили на юг от моста.

Гигантският самолет пое по пустото шосе като огромно чудовище, тръгнало по изпечената от слънцето пустиня. След малко Скай Монстър видя двете бъгита да наближават асфалта на няколкостотин метра пред него.

От задницата на самолета падна наклонена рампа, задра настилката и почна да хвърля искри. Макар Скай Монстър да не намали, двете бъгита с лекота се центрираха зад него и се качиха в търбуха на чудовището. Хор влетя след тях.

В мига, в който и втората кола се озова вътре бе пристегната надеждно намясто, рампата шумно се вдига на и се затвори, а самолетът ускори, набра скорост за отделяне и бавно и грациозно се отлепи от пустинната „писта“, като остави далече зад себе си фермата — вече изцяло на разположение на сновящите из нея китайци!

Уест влезе с широка крачка в кабината на „Халикарнас“.

— Още не сме се измъкнали от кашата, шефе — предупреди го Скай Монстър. — Засичам четири приближаващи цели. Приличат ми на изтребители Джей девет, китайският вариант на МИГ.

Уест бързо се върна в салона. Зоуи все още слагаше коланите на децата.

— Зоуи — каза той, — при оръдията.

След секунди двамата със Зоуи бяха на седалките на оръдейните кули в крилата на „Халикарнас“. Самолетът разполагаше и с въртящи се оръдия на покрива и под корема на фюзелажа — Скай Монстър можеше да стреля с тях от пилотската кабина.

— Едва ли ще стрелят по нас — каза Скай Монстър по интеркома. — Нали може да унищожат Огнения камък.

— Той е почти изцяло от злато — отговори му Уест. — Ще оцелее след всичко освен възпламеняване на горивото. Ако бях на тяхно място, щях да ни сваля и да се надявам да го намеря сред останките.

— Уф! Е, съвсем скоро ще разберем какво са решили…

Четирите китайски J–9 се стрелнаха в преследване на „Халикарнас“. Носеха се с рев над пустинята и когато наближиха, изстреляха ракетите си.

Четири стрели излетяха със съскане изпод крилата им, оставяха след себе си спирални следи от изгорялото гориво.

— Средствата за противодействие! — каза Уест.

— Средствата за противодействие! — отвърна веднага Скай Монстър.

Натисна няколко бутона и няколко диполни отражателя излетяха от търбуха на „Хали“. Три от ракетите захапаха стръвта и безопасно за бегълците се взривиха в тях.

Уест се прицели в четвъртата, последната, и я пръсна на парчета с оръдието си.

— Скай Монстър! Насочи се към каньона Роусън! Да видим дали „Супер Бети“ все още работи. Давай! Давай! Давай!…

„Халикарнас“ направи вираж и се спусна към плоския терен на пустинята. Два от прихващачите се впуснаха в преследване, другите два останаха високо горе.

„Халикарнас“ наближи каменистия каньон, който лъкатушеше между хълмовете, и се стрелна в извития улей, завършващ внезапно с отвор между две плата. Формално погледнато, това бе терен, притежаван от военните, но никой освен Джак Уест-младши не бе припарвал тук от години.

„Халикарнас“ полетя на пределно ниска височина — следваше релефа на някакви трийсетина метра над каньона, — преследван от двата китайски изтребителя.

Китайците започнаха да ги обстрелват.

Джак и Зоуи отговориха на огъня от въртящите се оръдейни кули.

Засвистяха трасиращи куршуми. Земята изчезваше назад, размита от скоростта.

Трасиращите куршуми на Зоуи напипаха левия китайски самолет и с лека корекция тя го улучи в двигателя. Изтребителят се разтресе, изхвърли черно кълбо дим, наклони се опасно наляво, пилотът катапултира и самолетът се разби в стената на каньона със скорост 800 км/час.

Другият изтребител продължаваше да ги обстрелва, но Скай Монстър ловко следваше извивките на каньона, така че куршумите безопасно прелитаха край тях. Имаше все пак няколко попадения в краищата на крилата.

„Халикарнас“ излетя от каньона и в същия миг Джак извика в микрофона:

— Скай Монстър! Супер Бети!

И Скай Монстър мигновено натисна един бутон на пулта пред себе си. На бутона пишеше „Суп. Бети“.

На трийсет метра под и зад тях се задейства соленоидът на мощен експлозив, чакал невъзмутимо своя час, заровен под повърхността на пустинята.

Експлозивът бе на принципа на мината „Скачащата Бети“. Щом се задействаше, тя възпламеняваше малък подготвителен заряд, който изстрелваше самата мина на трийсет метра във въздуха.

След три секунди — точно както при „Скачащата Бети“ — се разнесе тътенът на основния заряд, само че този беше много по-мощен. Пригоден за самолети. И зареден с шрапнели.

„Супер Бети“.

Мощна насочена експлозия раздра въздуха зад измъкващия се „Халикарнас“ точно на пътя на преследващия го втори прихващач.

Част от шрапнелите улучи кабината и образува паяжина от пукнатини в армираното стъкло. Други попаднаха в засмукващите въздуховоди на самолета и разкъсаха вътрешностите му на парчета.

Пилотът катапултира частица от секундата, преди експлозията да направи изтребителя на парчета.

— Не бях проверявал „Бети“ от месеци — призна си Уест. — Радвам се, че сработи.

„Хали“ започна да набира височина.

Горе обаче го дебнеха другите два изтребителя.

Скай Монстър вече летеше на северозапад, над Индийския океан. Изтребителите се залепиха зад него.

Ракети, картечници — вложиха всичко от себе си.

Уест и Зоуи отговориха с не по-малка огнева мощ. Уест улучи единия прихващал, но… свърши мунициите.

— Дясното оръдие е без муниции — съобщи той по интеркома. — Как е при теб, Зоуи?

— Имам още малко… — отговори тя, без да спира стрелбата по последния изтребител. — Мамка му! И аз свърших!

Нямаха муниции, а оставаше още един преследвач.

— Ъъ… Ловецо! — обади се Скай Монстър. — Какво ще правим сега, ще ги замеряме с камъни ли?

Изтребителят се носеше зад тях, изчакваше и ги наблюдаваше, сякаш доловил, че нещо не е наред.

— Мамка му… мамка му… мамка му… — промърмори Джак.

Разкопча се от седалката на стрелеца и бързо отиде в салона. Мислеше трескаво.

И изведнъж го осени.

— Скай Монстър! Започни изкачване — колкото можеш по-остро.

— Какво си намислил?

— Ще видиш. Отивам в товарното отделение отзад.

„Халикарнас“ насочи нос към небето.

И започна да набира височина.

Прихващачът ги последва.

Джак почти се свлече в задното товарно отделение, закачи осигурително въже към колана си и отвори товарната рампа.

В отделението нахлу студен въздух, но той видя зад отвора прихващача — под тях! — на фона на синия океан.

Нажежени от триенето във въздуха трасиращи куршуми зачаткаха в метала около Джак, но в същия мил той ритна заключващия лост, който задържаше задното от двете бъгита.

Пружината мигновено прибра лоста и колата налетя в небето.

Гледана отстрани, ситуацията сигурно би изглеждала много странно.

„Халикарнас“ се носеше нагоре, преследван отблизо от последния J–9. Бъгито — а макар и малка, това си беше истинска кола — полетя надолу от „Хали“ и…

… прелетя покрай изтребителя, защото китайския пилот отклони машината си в последния възможен миг.

И се усмихна сурово, горд с рефлексите си.

Те обаче не се оказаха достатъчно бързи, за да му позволят да избегне и второто бъги, което излетя от товарния отсек на самолета и с превъртане се заби в носа на преследвача. Той се превъртя и полетя надолу към океана. Пилотът катапултира миг преди самолетът и бъгито да се забият във водата и да вдигнат два огромни фонтана от пръски.

Високо над тях „Халикарнас“ изравни, затвори задната рампа и продължи на северозапад в пълна безопасност.

— Ловецо? — разнесе се по интеркома гласът на Скай Монстър. — А сега накъде?

Джак — тъкмо си поемаше дъх — си спомни съобщението от Магьосника: „ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРИ ГОЛЯМАТА КУЛА“.

Натисна бутона за предаване и каза:

— Дубай, Скай Монстър. Курс към Дубай.

Във фермата на Джак китайските войници стояха на пост на всеки вход.

Двамата майори, Черния дракон и Рапирата, чакаха на предната веранда. От небето се спусна хеликоптер и кацна на прашната земя пред тях.

От хеликоптера слязоха двама души — възрастен американец и неговият телохранител, двайсетинагодишен морски пехотинец от азиатски произход.

Възрастният мъж се отправи към верандата уверен, че никой няма да го спре.

И наистина, никой не посмя да му попречи. Всички знаеха кой е той и с каква власт разполага.

Беше висш служител на Пентагона, полковник, към шейсетте, в отлична физическа форма, с огромен гръден кош и сини очи с пронизващ поглед. Косата му бе руса, макар и посивяваща, лицето му бе обветрено и с дълбоки бръчки. Стойката му бе достойна за Джак Уест след двайсет години.

Бодигардът му беше известен с прозвището Ножа. Изглеждаше като куче убиец в човешка форма.

Черния дракон посрещна полковника с поклон.

— Сър — започна китайският майор, — изплъзнаха ни се. Пристигнахме с огромна военна сила и извършихме десанта по всички правила, но те… те бяха…

— Те бяха подготвени — довърши вместо него американецът. — Били са подготвени за именно такова развитие на нещата.

Мина покрай двамата майори и влезе в къщата.

Разходи се бавно из изоставения дом, разгледа всичко, спираше често, за да огледа по-подробно една или друга дреболия — окачената в рамка на стената снимка на Уест в компанията на Лили и Зоуи на фона на някаква водна пързалка, наградата от балетен конкурс на Лили. Най-дълго се задържа пред една снимка на Голямата пирамида в Гиза.

Черния дракон, Рапирата и Ножа го следваха дискретно и търпеливо чакаха евентуалните му инструкция.

Военният взе снимката на тримата. Лицата им бяха щастливи, усмихнати, огрени от слънцето.

— Добре, Джак — каза полковникът сякаш на себе спа — Този път ми се изплъзна. Явно не си загубил бдителността си и си имал план за спасение. Но започваш да допускаш грешки. Откри ни късно и несъмнено си разбрал пропуска си. — Погледа още няколко секунди усмихнатите лица на снимката и изви горната си устна в подобие на озъбване. — О, Джак, домашният живот, изглежда, ти се е понравил. Изглеждаш ми дори щастлив. И това е слабостта ти. Слабост, която ще ти донесе провал. — Той пусна снимката на пода — стъклото от пръсна — и се обърна към двамата майори. — Черен дракон, обади се на полковник Мао. Кажи му, че все още не разполагаме с Огнения камък. Но нека това не го спира в задачите му. Кажи му да започне разпита на професор Епер и да го направи без никакво снизхождение.

— Слушам. — Черния дракон се поклони и отстъпи няколко крачки, за да се обади по сатфона си.

Военният го изчака да свърши, без да го изпуска от поглед. След минута Черния дракон приключи и се върна.

— Полковник Мао изпраща поздравите си и казва, че ще направи както нареждате.

— Благодаря — каза полковникът. — Сега, Дракон, ако не възразяваш, се застреляй в главата.

— Какво!?

— Застреляй се в главата. Джак Уест се измъкна заради некадърно проведената под твое командване атака. Забелязал те е да се приближаваш и е организиращ изтеглянето си. Аз обаче не мога да толерирам провала на тази акция. Ти си отговорен и трябва да понесеш максималното наказание.

— Аз… не мога да го направя — заекна Черния дракон.

— Рапира — само каза полковникът.

Бърз като светкавица, грамадният мъж извади пистолета си и стреля в слепоочието на китаеца. Пръсна кръв. Черния дракон се свлече на пода в дневната на Джак Уест.

Полковникът дори не мигна.

Извърна се, сякаш не се бе случило нищо особено.

— Благодаря, Рапира. Обади се на хората ни в Диего Гарсия. Кажи им да предприемат общо сателитно наблюдение на цялото южно полукълбо. Целта е въздушен обект — „Боинг“ 747, черен, със стелт профил. Да използват всички сигнатури за разпознаване: транспондер, инверсна следа, инфрачервено наблюдение и така нататък — всичко. Самолетът да бъде открит. Когато го намерят, да бъда известен веднага. Изгарям от желание да събера капитан Уест с ямайския му приятел.

— Слушам, сър. — Рапирата бързо излезе.

— Нож — обърна се полковникът към телохранителя. — Искам да остана замалко сам.

Младият американец от азиатски произход почтително кимна и напусна стаята.

Останал сам в дневната на Джак Уест, полковникът извади сатфона си, набра един номер и докладва:

— Сър, обажда се Вълка. Те разполагат с Огнения камък и ни се изплъзнаха.

По време на всички тези събития в Австралия на другата страна на света ставаха други неща.

В Дубай един американец на средна възраст беше брутално удушен в хотелската си стая.

Бори се с тримата си нападатели, мята се и се извива в леглото, но всичко се оказа напразно.

Когато се отпусна безжизнен, един от убийците набра някакъв номер на мобилния си телефон и докладваш.

— Пилотът е готов.

Отговориха му:

— Уест е тръгнал. Ще продължим да го наблюдаваме и ще ви кажем кога да действате.

Убитият бе Ърл Макшейн от Форт Уърт, Тексас — пилот на товарен самолет за транспортната компания „Трансатлантик Еър Фрайт“. Беше най-обикновен човек — може би най-голямото нещо, което бе направил през живота си, бе след 11 септември, когато бе писал до местния вестник: осъждаше „мръсните мюсюлмани извършили това“ и настояваше за възмездие.

По същото време в Ирландия — по-точно в графство Кери — ударна група от 12 души в черно крадешком напредваше към една усамотена ферма.

След седем минути всичко бе свършило.

Бяха постигнали целта си.

Всичките шестима телохранители в къщата лежаха мъртви, а в центъра на изтеглящата се група бе единайсетгодишният Александър.

Що се отнася до „Халикарнас“, самолетът се носеше над Индийския океан на път за Дубай. Но не попадна там направо. Вместо това избра заобиколен курс, включващ кацане с нощувка за една нощ на изоставена самолетна писта в Шри Ланка, просто като предпазна мярка в случай, че китайците бяха предугадили крайната им цел.

Това означаваше, че наближиха Дубай по тъмно, късно в нощта на 2 декември.

В „Халикарнас“ всичко бе тихо и спокойно. Светеха само няколко лампи. Двете деца спяха в отделна каюта, Зоуи клюмаше на дивана в основния салон, а Скай Монстър бодърстваше в кабината, загледан към звездите. Лицето му бе осветено от индикаторите на таблото пред него.

В кабинета отзад обаче една лампа продължаваше да свети.

Лампата на Джак Уест.

Още щом излетяха от Шри Ланка — едва тогава малко се бе поотпуснал, — Уест почна да чете черната папка, която бе взел със себе си, преди да напуснат фермата му: стара кожена папка със спирали, натъпкана с бележки, чертежи, изрезки и фотокопия.

Това бе „черната книжка“ на Магьосника — онази, която му бе заръчал да вземе.

Очите на Уест се отваряха все по-широко и по-широко от удивление.

— Боже господи, Магьосник. Защо не си ми казал всичко това?! Господи…