Матю Райли
Шестте свещени камъка (14)

Англия–Южна Африка 11 декември 2007

6 дни преди втория краен срок (4 дни по-рано)

Имението Енмор

Ландс Енд, Англия

11 декември 2007

Лаклан и Джулиъс Адамсън седяха с унили физиономии в заключената библиотека на Енмор Манър — уединено имение в далечния югозапад на Англия, в близост до Ландс Енд^[1].

Червената светлина на свръхчувствителното устройство за проследяване мигаше срещу тях и реагираше на всяко тяхно помръдване — съобщаваше на японските им похитители дали все още са там, където трябва да са.

Разполагаха само с раницата на Лили и нищо повече. В нея бяха останали само играчките й — всичко друго, което бяха притежавали и което представляваше някаква ценност, им бе отнето.

От време на време похитителите им се появяваха и ги караха да им обяснят някоя диаграма, записана в компютъра им, или да им разтълкуват някой пратен от Магьосника имейл, свързан с Машината, който не можеха да разберат.

Танака бе неизменно вежлив, но лаконичен до крайност. Очите му бяха студени и фокусирани върху цел, която оставаше непонятна за близнаците.

Само веднъж Лаклан излезе от апатията си и каза:

— Ей, Танк! Защо правиш това бе, пич? Забрави ли приятелите си — Магьосника и Лили?

Танка се обърна към него, очите му пламнаха.

— Приятели ли? Приятели! Самата концепция за приятелство бледнее през унижението на цяла една нация. През 1945 година страната ми бе опозорена, не просто победена в битка, а смазана като куче пред погледа на целия свят. Императорът ни, великият ни император, бе поруган. Това опетняване Япония не може да забрави.

— Но Япония отново е силна — опита се да възрази Джулиъс. — Една от най-богатите и най-напреднали страни на света.

— Роботите и електрониката не възстановяват честта, Джулиъс. Само отмъщението може да го постигне. Изучавах тази Машина цели двайсет години, но никога не забравих за отмъщението. В сърцата си всички японци са съгласни с мен и сърцата им ще се изпълнят с радост, когато дойде часът на разплатата.

— Но те ще са мъртви — напомни му Джулиъс. — Ако ти успееш, животът на Земята ще бъде унищожен.

Танака сви рамене и каза:

— Смъртта не е смърт, ако вземеш със себе си и своя враг.

На няколко пъти в отсъствието на Танка пазачите разговаряха пред близнаците; вероятно мислеха, че гайджините не разбират японски.

В един момент Лаклан, който междувременно тракаше на клавиатурата, но всъщност слушаше, рязко вдигна глава.

— Какво има? — прошепна Джулиъс.

— Казват, че току-що са получили известие от своя човек в групата на Вълка… някой си Акира Исаки.

— Исаки?

Който и да е, изглежда, не е толкова предан на Вълка. Всъщност работи за тези задници. Та той току-що им се обадил и им съобщил… мамка му!… че Джак Уест е мъртъв и че Вълка е на път за Конго, за да се сдобие с втория Стълб. Исаки щял да се обади пак, когато всичко това приключи, и да каже на своите дали трябва да действат, или не.

— Ловеца е мъртъв? — повтори Джулиъс. — Вярно ли е това според теб?

— Не знам. Но едно ми е ясно: времето ни е ограничено. Трябва да изчезваме.

Дванайсет часа по-късно, през нощта, един от японските им пазачи дойде да провери какво правят.

Един от датчиците бе засякъл нарушаване на периметъра през един от прозорците в библиотеката, но от друга страна, проследяващото устройство продължаваше да показва, че близнаците са още в библиотеката и едва помръдват, което означаваше, че спят.

Японецът отвори вратата на библиотеката и замръзна.

Библиотеката беше празна.

Близнаците ги нямаше.

Единственият помръдващ предмет бе роботчето на Лили, механизираното куче сър Лайселот, което подскачаше на малките си метални крачета и лаеше безшумно по слисания японски пазач.

Той мигновено задейства алармата и из цялото имение светнаха прожектори, но близнаците вече седяха в каросерията на пикап, който напускаше района на Ландс Енд.

— И къде отиваме сега? — попита Джулиъс.

Лаклан се намръщи и отвърна:

— Сещам се за едно-единствено място.

Минният комплекс

Някъде из Етиопия

11 декември 2007

Докато Зоуи превеждаше хората си из джунглите на Конго, а близнаците се измъкваха от японското Братство на кръвта на Танка в Ландс Енд, Мечо Пух гаснеше в загадъчната етиопска мина, увиснал в клетката над арсеновия басейн.

Шест часа след ужасната смърт на Джак Уест — и след като брат му, Ятагана, го бе оставил бавно да умре — работният ден приключи и пазачите — етиопски християни — подбраха етиопските евреи миньори и ги затвориха в подземните им стаи: изкопани в земята дупки с дъски вместо легла и парцали вместо завивки. Дадоха им мухлясал хляб и някаква мътилка, която приличаше на бълвоч.

След това трийсетимата пазачи се събраха край арсеновия басейн при Мечо Пух.

Запалиха факли.

Разнесе се монотонно песнопение.

Забучиха в земята голям християнски кръст и го запалиха.

Започнаха някакъв ритуален танц.

След като кръстът се разгоря, изгасиха факлите и единственият източник на светлина в необятното подземно пространство бе оранжевото му сияние, което се отразяваше от каменните кули, все още полузаровени в пръста на високите стени.

Мечо Пух гледаше разтревожено. Изглежда, краят му бе дошъл. Той хвърли тъжен поглед към дълбоката яма на трийсетина метра от арсеновия басейн — ямата, в която Джак бе срещнал смъртта.

Клетката се раздруса и започна да се спуска на веригите си към изпускащия пара басейн — двама пазачи бяха освободили макарата.

Останалите запяха „Отче наш“ на латински, все по-бързо и по-бързо: Pater Noster, qui es in caelis, sanctificetur nomen tuum…

Клетката се спускаше.

Мечо Пух раздруса прътовете.

Pater Noster, qui es in caelis, sanctificetur nomen tuum…

Три метра, два и половина…

Мечо Пух започна да усеща топлината на басейна, горещите пари вече се издигаха около него.

Pater Noster, qui es in caelis, sanctificetur nomen tuum…

Песнопението продължаваше.

Танцът продължаваше.

Барабанът продължаваше да бие.

Клетката на Мечо Пух продължаваше да се спуска.

Мечо Пух трескаво гледаше ту кипящия басейн под себе си, ту полюшващата се тълпа пеещи и поклащащи се пазачи, ту пламтящия кръст, извисяващ се над всичко и всички… и някъде в тази сякаш извадена от ада сцена му се стори, че дочува друг звук, някакво изкънтяване, но не можеше да се ориентира откъде иде, затова престана да му обръща внимание.

Pater Noster, qui es in caelis, sanctificetur nomen tuum…

Басейнът вече бе само на три стъпки под него, парите му вече го обгръщаха изцяло. Облян в пот, предчувстващ приближаването на смъртта, без никаква възможност за спасение, Мечо Пух започна да се моли.

Мускулестият етиопски пазач, който бе приковал Джак Уест към хоризонталния му кръст, сега предвождаше жертвената церемония и биеше с наслаждение огромния барабан.

Хилеше се доволно, докато наблюдаваше как клетката на Мечо Пух се приближава към отровния басейн.

Заблъска по барабана още по-силно, което доведе тълпата до екстаз… но в същия момент един дълъг строителен пирон изсвистя във въздуха… сякаш отникъде… заби се в дясното му око, проникна на шест сантиметра в мозъка му и го уби мигновено. Той падна на земята. Барабанът издумтя кухо.

Всички замръзнаха.

Всичко спря. Танцуването, пеенето. Дори хората на макарата спряха да въртят ръчката.

Възцари се мъртва тишина.

Тълпата извърна глави.

Един мъж стоеше до горящия кръст, страховито осветен от пламъците му: ужасяваща фигура, цялата в кръв — по лицето, по дрехите и най-много по парцала, омотан около дясната ръка.

Възкръснал от мъртвите, измъкнал се изпод огромната каменна плоча на дъното на дълбоката яма, това беше самият Джак Уест… и беше ядосан както никога през живота си.

Ако това, че Джак Уест бе убит от собствения си баща, даваше основания за сравнения с Христос в съзнанията на потресените етиопски пазачи християни фундаменталисти, възкръсването му вледени душите им.

А това, че бе успял тихо да обезоръжи четирима от тях по време на дивото им подскачане и сега държеше пистолет, само засилваше убеждението им, че този човек притежава божествени способности.

С една съществена отлика.

Джак Уест-младши не беше милостив бог.

На Джак му бяха потрябвали шест часа, шест безкрайно дълги часа на внимателно преместване чрез крайно болезнени движения, за да се измъкне.

Блокирането на падащата плоча бе изживяване, за което не искаше дори да си спомня.

Когато плочата започна да пропада в ямата, Джак трескаво се сети за една очевидна истина: той разполагаше с едно-единствено средство, имащо някакъв шанс да устои на тежестта й, и това бе титановата му изкуствена ръка.

Така че в мига, в който плочата надвисна над него, той стисна зъби, събра всичките си сили и дръпна прикованата си лява ръка.

Пиронът се разклати леко, но изобщо не се измъкна.

Плочата падаше…

… и той отново дръпна, и този път металната му ръка се освободи заедно с пирона, и когато грамадната плоча падна на дъното на ямата, Джак вече бе свил ръката си заедно с пирона перпендикулярно на плочата и следователно вертикално, беше свил пръстите си в юмрук, бе извъртял краката си и когато плочата стовари с трясък цялата си тежест върху металния му юмрук и смаза два от пръстите му, ръката му все пак устоя.

Долната повърхност на плочата бе спряла притеснително само на сантиметър от носа му, така че за всички, които гледаха надолу, изглеждаше като че ли Джак е напълно смазан.

Той обаче бе свил краката си колкото можеше по-наляво, главата си бе извърнал надясно, а дясната му ръка оставаше все още прикована към пода също на някакви сантиметри от плочата.

Оттук нататък му трябваха само кураж, сила и време: куражът, за да преодолее болката в прикованата си дясна ръка; силата, за да я измъкне заедно с пирона; време, за да направи всичко това, без да осакати ръката си завинаги.

На три пъти припада по време на зловещото „упражнение“ — не можеше да прецени за колко дълго.

Но след няколко часа агонизиращо дърпане най-сетне успя да разхлаби пирона и да освободи и дясната си ръка.

Последваха няколко минути дълбоки вдишвания, след което той издърпа със зъби пирона от окървавената си длан.

От раната шурна кръв и Джак бързо смъкна колана си и отново със зъби стегна турникет.

И припадна за пореден път — и се свести след цял час.

Всъщност дойде на себе си, събуден от песнопение, танци и биене на барабан.

Pater Noster, qui es in caelis, sanctificetur nomen tuum…

Сега оставаше да реши проблема с плочата.

Трябваше му само една пукнатина в нея и той я намери в близост до мястото, където бе прикована дясната му ръка.

Напъха в пукнатината С–2 с размера на блокче дъвка — мощен експлозив с малък радиус на действие, който държеше в специално отделение на изкуствената си ръка за използване спрямо ключалки в случай, че се озове затворен някъде.

Експлозивът избухна — далечното изкънтяване, което Мечо Пух бе чул, но не му бе придал значение, — и плочата се пукна точно на две. Частта откъм нормалната ръка на Джак падна на пода на ямата и над него зейна тесен отвор, през който все пак можеше да се измъкне.

След мъчителни минути енергично извиване почти излезе на свобода, ако не се броеше изкуствената му ръка, която продължаваше да подпира другата половина на голямата плоча.

Ситуацията бе жестока — беше невъзможно да повдигне тежката плоча и да освободи титановата си ръка. Изборът бе единствен.

Той просто откачи ръката от бицепса си и се изтърколи навън.

Сега се намираше на дъното на ямата с една цяла ръка и една наполовина и вече ясно чуваше песнопението и думкането на барабана — със съществената разлика, че вече бе свободен.

Ново блокче С–2 разби плочата върху изкуствената му ръка и Джак бързо я измъкна, закачи си я и превърза пробитата си дясна длан с парцал.

След това се качи по стълбата в стената на ямата, готов за битка с пазачите.

Сега стоеше пред пазачите и приличаше на олицетворение на Смъртта.

Очите му бяха кръвясали, около устата му имаше пръстен засъхнала кръв — кръвта от пирона, който бе изтръгнал със зъби от дясната си длан.

И все пак си оставаше един срещу трийсетима.

А после вдигна изкуствената си ръка напред. Държеше пожарогасителя, който бе взел от подемника.

Насочи го срещу пламтящия кръст… и пещерата потъна в абсолютен мрак.

Мракът бе направо космически.

Пазачите изпаднаха в паника и се разкрещяха. После млъкнаха. И чуха шум от стотици стъпки…

Бум!

… и аварийното осветление на мината се включи и освети Джак, който си беше на същото място до кръста…

… само че сега зад него стоеше цяла армия.

Армия от няколкостотин миньори роби, които бе освободил от килиите им, преди да се изправи срещу пазачите.

Нямаше никаква нужда от думи — лицата на робите казваха всичко: смъртна омраза, гняв и жажда за възмездие. В битката, която щеше да последва, нямаше да има милост, това щеше да е битка, която да въздаде дължимото за годините робство.

С раздиращ ушите вик робите се хвърлиха срещу пазачите.

Последвалото можеше да се опише само с една дума: клане.

Неколцина пазачи се опитаха да вземат оръжията си от стойката наблизо, но робите ги събориха на пода и буквално ги смачкаха на пихтия. Други полетяха в басейна.

Някои се опитаха да избягат към асансьора — единствения изход от мината, — но върху тях се нахвърлиха десетки роби, въоръжени с дъски с набити в тях пирони, и ги пребиха до смърт.

Само след минути всички пазачи бяха мъртви и в мината се възцари тишина.

Джак освободи Мечо Пух от клетката му. Щом стъпи на твърда земя до басейна, Пух погледна Джак и възкликна ужасено:

— В името на Аллах, Джак, изглеждаш като смачкано лайно!

Окървавен, мръсен и изтощен отвъд всякакви предели на човешката издръжливост, Джак се усмихна и каза:

— Знам…

После припадна в ръцете на Мечо Пух.

Събуди го блаженото усещане на галеща лицето му слънчева светлина.

Отвори очи и видя, че лежи на кушетка в караулната на мината; слънцето надничаше през прозореца.

Дясната му ръка беше превързана с чист бинт, лицето му бе измито. Беше облечен в чисти дрехи — някаква традиционна етиопска роба.

Примижа, стана и излезе.

В коридорчето видя Мечо Пух.

— А, воинът се е събудил — каза Пух. — Сигурно ще ти е приятно да научиш, че вече сме собственици на тази мина. Разчистихме пазачите с помощта на робите… мисля, няма нужда да ти обяснявам, че те ги атакуваха с огромно въодушевление.

— Мога да ги разбера — каза Джак. — Та в Етиопия ли сме наистина?

— Колкото и да не ти се вярва — да.

Излязоха под ясното небе.

Джак се огледа.

Суха пустинна земя, ръждивочервена почва и голи хълмове.

По хълмовете се виждаха сгради — каменни постройки, красиво иззидани, всяка висока поне колкото пететажна сграда и всяка сякаш издялана от цяло парче скала, подаваха се от широки ями с каменни стени. Впечатлението бе, че наистина, са едно цяло със скалата под тях.

Една от сградите бе във формата на кръст с еднакво дълги рамена — кръстът на тамплиерите.

— Сети ли се къде сме? — попита Мечо Пух.

Джак отговори:

— Да. В Лалибела. Това са забележителните църкви на Лалибела^[2].

— Мисията ни е пред провал, Ловецо — тъжно каза Мечо Пух.

Джак поглаждаше ранената си дясна ръка. Около тях освободените роби си заминаваха за родните места, след като бяха разграбили офисите.

— Пръснати сме по четирите посоки на света — продължи Пух. — Баща ти изпрати Стреч в Мосад, иска да получи наградата за главата му.

— Мамка му… — замислено каза Джак. — Дали само ми се стори, или Астро наистина беше с Вълка?

— Беше.

— Timeo Americanos et dona ferentes^[3] — прошепна Джак.

— Не зная, Джак — въздъхна Пух. — От онова, което видях… Астро ми изглеждаше не съвсем на себе си. А и по време на мисията ми се стори свестен младеж, в никакъв случай не злодей. Не бих прибързвал с присъдата срещу него.

— Винаги съм ценял мнението ти, Захир. Смятай присъдата за отменена, поне засега. А какво направи Вълка?

— Тръгна по следите на Магьосника, Зоуи, Лили и Алби, за да намери древното племе и да им отнеме втория Стълб.

— Неета… — каза Джак замислено.

Известно време стоя така, загледан в празното пространство.

После се отърси от мислите си и каза:

— Трябва да намерим Лили и другите. Да се сдобием с този Стълб и да го занесем навреме при следващия Връх.

— Трябва ти почивка — отговори Мечо Пух. — И лекар.

— И автотенекеджия — каза Джак и опипа двата смазани пръста на механичната си лява ръка.

— Предлагам да отидем в старата ни база в Кения — във фермата. Там можеш да получиш медицинска помощ и да намериш някой, който да се погрижи за ръката ти. После можеш да тръгнеш за централните райони на континента.

— Да „тръгна“? — улови нюанса Джак. — Не да „тръгнем“?

Мечо Пух го погледна внимателно. После отмести поглед към далечината.

— Напускам те във фермата в Кения, Ловецо. — Джак мълчеше. — Не мога да оставя моя приятел да страда в килиите на Мосад. Те са адски злопаметни. И не прощават на неизпълнили заповед агенти. Светът може да е надвиснал над бездната, знам, но няма да оставя Стреч да умре като куче в някое подземие. Той също не би допуснал подобно нещо да се случи на мен.

— Разбирам.

— Благодаря, Джак. Ще те откарам до Кения и там ще се разделим.

— Добре.

В този момент към тях се приближиха десетина от бившите роби, до един етиопски евреи. Водачът им, достолепен мъж, държеше загърнат в зебло предмет.

— Извинете, господин Джак — притеснено каза той. — В знак на благодарност хората искат да ви дадем това.

— Какво е то?

— О, това са камъните, заради които баща ви ни караше да копаем — отговори мъжът. — Намерихме ги още преди три седмици, но не казахме нито на него, нито на злите пазачи. Скрихме ги и продължихме да копаем, сякаш продължаваме да ги търсим… в очакване на спасение… на вас.

Джак не се сдържа и се усмихна широко. Не можеше да повярва на чутото.

— Та понеже ни освободихте — продължи водачът, — искаме да ви подарим свещените камъни в знак на дълбоката ни благодарност. Ние сме убедени, че сте добър човек, господин Джак.

И подаде на Джак увитото в зебло нещо. Или май бяха неща?

Джак взе дара, без да сваля поглед от мъжа.

— Искрено съм ви благодарен. И се извинявам за жестокостта на баща ми.

— Неговите действия нямат нищо общо с вас. Всичко хубаво, господин Джак, и ако някога се върнете в Африка, известете ни. Веднага ще дойдем.

После делегацията си тръгна.

— Дявол да ме вземе — въздъхна Мечо Пух. — Изглежда, оная поговорка да направиш добро и да го хвърлиш в морето, е вярна.

Джак разви зеблото и видя две каменни плочи. По тях имаше надписи… пет-шест реда текст, написани на Словото на Тот.

— Двете плочки на Тутмос! — прошепна Джак. — По дяволите!

Разделянето на екипа

Кенийската савана

12 декември 2007

5 дни до втория краен срок

Джак и Мечо Пух се носеха през кенийската савана в един стар камион, който бяха взели „назаем“ от мината при Лалибела.

Шофираше Мечо Пух. Джак седеше до него и замислено разглеждаше двете древни плочи.

— Ловецо… Какви са тези неща?

Без да отмества поглед от плочите, Джак отговори:

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

— Да опитаме все пак. — Пух го погледна косо.

— Окей… Двете плочки на Тутмос някога били притежание на Рамзес Велики, говорим за около хиляда и двеста години преди новата ера. Стояли в древен олтар в любимия му храм в Тива и били най-цененото съкровище по време на неговото царуване. Но в края на живота му били отнети или по-скоро откраднати от един жрец изменник.

— Да си призная, никога не съм чувал за тях — каза Мечо Пух. — Трябва ли да ме е срам?

— О, чувал си, разбира се. Само че си чувал да ги наричат иначе. Виждаш ли… двойката плочки на Тутмос са известни като Десетте божи заповеди.

— Десетте божи заповеди! — извика Мечо Пух и само по чудо не изпусна волана. — Шегуваш се! Та нали двете изписани каменни плочи със заповедите на Бога са били дадени на Мойсей на планината Синай?

— А може би двете изписани плочи, съдържащи тайно древно знание, са били откраднати от египетски жрец на име Мойсей от Рамзес в Тива и са били изнесени тайно на Синай по време на бягството му от Египет? И ако искаме да сме максимално прецизни по въпроса — продължи Джак, — на двете плочи има само пет заповеди, а не десет, при това плочите са идентични и на тях има един и същи текст. А дали Бог ги е изпратил на Мойсей, когато е бил на Синай, или Мойсей само е разкрил съдържанието им пред своите последователи за първи път именно на Синай, е донякъде неясно.

— Сериозно ли говориш?

— Позволи ми да те попитам: кой е Мойсей?

Мечо Пух сви рамене.

— Еврейско дете, изоставено от майка си, намерено от царицата и възпитано като брат на…

— … Рамзес II — завърши Джак. — Историята е всеизвестна. Доста вероятно е Мойсей да е живял по времето на Рамзес Велики. Не толкова вероятно е да е бил евреин, понеже Мойсей е египетско име.

— Името „Мойсей“ да е египетско?!

— По-точно това е половин име и е изопачено. Мос^[4] означава „роден от“, „син на“ и обикновено се комбинира с представка, отнасяща се до божество. Така „Рамзес“ — или произнесено по друг начин „Ра-мос“ — означава „син на Ра“. Поради тази причина е крайно невероятно „Мойсей“ да е било името на човека, когото днес наричаме така. Това е като да казваме на някой шотландец „Мак“, или на ирландец „О“, без да добавяме фамилното му име — Макферсън, О’Райли и така нататък.

— И какво тогава е било името му?

— Мнозина съвременни учени смятат, че пълното име на Мойсей е било Тутмос — Синът на Тот.

— Както в Словото на Тот?

— Същият. Знаем, че Тот е бил египетският бог на знанието. На свещеното знание. Това навело много учени на извода, че онзи, който днес ни е известен като Мойсей, в действителност е бил от кастата на египетските жреци. Нещо повече, бил е много влиятелен жрец: надарен оратор, обаятелен водач на народа. Но имало един голям проблем… Той изповядвал еретична религия.

— Каква…?

— Монотеизъм — отговори Джак. — Идеята, че съществува само един бог. През века, преди Рамзес да се възкачи на трона, Египет бил управляван от един особен фараон, Акенатен. Акенатен останал в историята като единственият египетски фараон, който изповядвал монотеизма. Това естествено не можело да продължи дълго. Бил убит от възмутени религиозни водачи, които векове наред проповядвали, че има много богове, пред които хората да се покланят… Но ако се взрем в Мойсей, както е представен в Библията, ще видим, че той проповядвал същото — съществуването на един всемогъщ Бог. Доста вероятно изглежда Мойсей да е бил жрец на новата религия на Акенатен. Ако се замислим и допуснем, че този обаятелен жрец е попаднал на две каменни плочи, изписани от предхождаща развита цивилизация, не смяташ ли, че е вероятно да е решил да ги използва, за да подпомогне учението си и да каже на последователите си: „Вижте какво ви изпраща Бог в своята безмерна мъдрост! Неотменимите си закони!“.

— Нали разбираш, че ако си прав, неделните училища просто губят по точки? — отбеляза Мечо Пух. — Но какво общо има всичко това с някакви забутани каменни църкви в Етиопия?

Добър въпрос. Според библейската история Десетте божи заповеди били съхранявани в Ковчега на завета, известен като кивот, arca foederis, в специално хранилище в Храма на Соломон. Във филма Индиана Джоунс намира кивота в древноегипетския град Танис, но според етиопците Индиана нещо се е объркал… Етиопците от седемстотин години твърдят, че arca foederis е в техни ръце, донесен в страната им от европейските рицари през 1280 година — същите онези рицари, които построили църквите в Лалибела. И сега е ясно, че са прави.

— Но ако на плочите не са написани Десетте божи заповеди, какво е написано върху тях? — попита Мечо Пух.

Джак погледна надписа върху двете плочи в скута си.

— Съдържанието на плочите е не по-малко важно — на тях са думите на ритуала, който трябва да бъде изпълнен при Шестия и последен Връх на Машината малко преди Тъмната звезда да погълне Земята. Двете плочки на Тутмос съдържат свещен текст, който ще спаси всички ни.

Пътуваха на юг през Кения, носеха се по магистралите. Най-сетне изкачиха последния хълм и пред тях се разкри гледка към старата им база — голяма ферма недалеч от границата с Танзания. В далечината, на фона на южния хоризонт, величествено се извисяваше могъщият конус на Килиманджаро.

На верандата на къщата ги чакаха двама мъже от бялата раса.

Единият беше с черна тениска, другият — с бяла.

На тениските пишеше: „Виждал съм нивото с кравата“ и „Няма ниво с крава“.

Бяха близнаците.

На рамото на Лаклан бе кацнал Хор. Птицата изцвърча от удоволствие, когато видя Джак, и веднага прехвръкна на неговото рамо.

— Когато стигнахме тук тази сутрин — каза Джулиъс, — този приятел вече чакаше.

— Хубаво имение — добави Лаклан.

— Най-хубавото на света — каза Джак и погали сокола. — Абсолютно най-хубавото.

Влязоха в къщата.

— Имаме да ти разказваме много неща… — започна Лаклан, но Джак вдигна предупредително пръст и влезе в стария си кабинет.

Вдигна една дъска в пода и извади от скривалището там кутия от обувки, пълна с американски долари и полева аптечка на австралийските специални сили.

Взе една спринцовка и я напълни с „Андарин“ — „живата вода“ в жаргона на командосите. Андаринът беше мощна смес от адреналин и висококачествен кортизол. Беше полево лекарство, предназначено да притъпи болката и да тонизира с адреналин, като по този начин помогне на лошо ранения войник — в случая Джак — да издържи във вражеско обкръжение.

Джак си направи инжекцията и изпъшка:

— О… така е по-добре. — После се обърна към близнаците. — Извинявайте, господа. Трябваше да взема мерки да остана на крака, докато приключим. Сега вече ми разкажете всичко поред.

Настаниха се в дневната на празната къща и близнаците изстреляха всичко научено през изтеклата седмица.

Съобщиха на Джак за местоположението на втория Връх — Тейбъл Маунтън в Кейптаун, Южна Африка.

После му разказаха за предателството на Танака и за японското братство, нагърбило се със задачата да отмъсти за причиненото на нацията им безчестие през Втората световна война — чрез масово самоубийство. И за най-важното за момента: че Братството е внедрило свой човек в ГЕСГ групата на Вълка — Акира Исаки.

Докато бяха чакали във фермата, близнаците бяха влезли в една от американските бази данни на военните и бяха открили, че наистина съществува военнослужещ на име А. Дж. Исаки — Акира Джуниро Исаки, морски пехотинец, командирован към ГЕСГ.

Лаклан продължи:

— Исаки е роден в Америка през 1979 година в смесено семейство на японец и американка…

— … несъмнено прекрасни хора — завърши Джулиъс.

— Работата е там — подхвана наново Лаклан, — че родителите на баща му били чистокръвни японци и по време на Втората световна война били вкарани в трудов лагер в Калифорния…

— Неприятна работа били тези лагери. Голямо петно върху лицето на Америка…

— И значи родителите на А. Дж. загинали в автомобилна катастрофа през 1980 година и той израсъл в семейството на баба си и дядо си…

— Днес тези изпълнени с горчивина чистокръвни японци са членове на Братството на кръвта. А. Дж. постъпва в армията, получава обучение за морски пехотинец, повишен е в разузнавач и в крайна сметка — по негова молба — през две хиляди и трета е командирован в ГЕСГ.

— Позивната му е — уточни Лаклан — Ножа.

— Ножа — повтори Джак. Смътно си спомняше американския войник с азиатски черти, който Вълка му бе представил в етиопската мина, докато го бяха разпъвали в ямата. После попита: — Момчета, имате ли връзка с интернет?

Джулиъс го погледна удивено.

— А дали звездолетът „Ентърпрайз“ черпи енергия от дилитиеви кристали? Естествено, че сме онлайн.

И подаде лаптопа си на Джак.

Джак въведе нещо на клавиатурата.

— Трябва да разберем дали Магьосника и Зоуи са взели от неета втория Стълб. Да се надяваме, че са ми оставили съобщение в интернет.

Влезе в чат рума на „Властелинът на пръстените“ и въведе потребителското си име — STRIDER101 — и паролата.

Появи се нов екран и Джак направи гримаса.

— Нищо.

Не го чакаше никакво съобщение.

Съобщението на Магьосника щеше да се появи едва след три дни.

— Джак, има още нещо — каза Лаклан.

— Какво?

— Откакто сме тук, прослушваме военните честоти в търсене на новини за теб или другите. През последните двайсет и четири часа цяла група африкански държави мобилизираха армиите си. Да не говорим, че на юг има маса затворени летища: първо в Зимбабве, после в Мозамбик, след това в Ангола, Намибия и Ботсуана. Не се пропуска граждански трафик. Някой прекъсва въздушните коридори към Южна Африка.

Джак обмисли чутото.

— Следващият Връх е под Тейбъл Маунтън в Кейптаун, така ли беше?

— Малко в южна посока, но общо взето, да — отговори Лаклан.

— Трябва да стигнем там — взе решение Джак и стана. — Трябва да се доберем до това място преди крайния срок.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиъс.

— Виждам само два начина, по които могат да се развият нещата. Първият е: Магьосника, Лили и Зоуи вземат Стълба и стигат в Кейптаун, което означава, че когато стигнат там, врагът ще е по петите им. Което пък означава, че ще имат нужда от помощта ни.

— А вторият?

Джак прехапа устна.

Втората възможност е по-лошата: Вълка отнема Стълба и се насочва към Кейптаун с него. Ако го сложи на мястото му, аз нямам претенции към него — това значи глътка въздух за света. Но както казахте, ГЕСГ групата на Вълка е компрометирана от агента на японското Братство на кръвта. Поне един човек в екипа му — Ножа — е предател и не иска Вълка да сложи Стълба, където му е мястото. Иска да унищожи света, да изчисти японския позор. Ако Ножа е в екипа на Вълка, който ще попадне в Кейптаун, той ще направи всичко Стълбът да не бъде сложен успешно.

— Което ще бъде много лошо — каза Лаклан.

— По-лошо просто не би могло да бъде — уточни Джулиъс.

— Да-а-а — проточи Джак. — Независимо кой вариант ще се получи, ние трябва да стигнем в Кейптаун, за да помогнем или на Магьосника, или — просто не ми се вярва, че устата ми изрича това — на Вълка.

— Но как ще стигнем до Южна Африка за четири дни, ако не можем да го направим по въздух? — попита Джулиъс.

Джак погледна за миг през прозореца.

— Познавам само един човек, който би могъл да ни помогне, но не трябва да губим нито миг. — И решително стана. — Хайде, господа. Заминаваме за Занзибар.

Международното летище на Найроби

13 декември 2007,18:00

4 дни до втория краен срок

Джак стоеше на самолетната писта на международното летище на Найроби. Чартърният самолет — малка „Чесна“, за която бе платил изцяло в наличност, плюс хилядарка, за да не му бъдат задавани въпроси — чакаше.

Кенийският пилот прибра парите, без окото му да мигне. Подобни плащания бяха нещо обичайно за хора, пътуващи до Занзибар.

Близнаците вече се бяха качили в самолета, но Джак остана на пистата с Мечо Пух.

— Е, дотук бяхме.

— За мен беше чест и привилегия да служа заедно с теб, Джак Уест-младши — заяви Мечо Пух.

— Честта бе изцяло моя, приятелю.

— Когато се видите с Лили, предай й моята обич.

— Непременно.

— Съжалявам, че не мога да продължа с теб. Но не мога да зарежа Стреч и…

— Разбирам те — прекъсна го Джак. — Ако можех, щях да дойда с теб.

Изгледаха се за един дълъг момент. После Джак посегна към китката си и си свали часовника. Подаде го на Мечо Пух.

— Ето… вземи го. Това е маяк за помощ, използва Джипиес. Ако загазиш, натисни бутона и ще знам къде си.

Мечо Пух взе часовника и го сложи на китката си.

— Благодаря.

Джак го прегърна и каза:

— Късмет, Захир.

— Късмет и на теб, Ловецо.

После се разделиха. Джак гледаше как Мечо Пух решително върви по пистата. Запита се дали пак ще се видят някога.

Занзибар Край бреговете на Танзания

13 декември 2007, 23:45

4 дни до втория краен срок

Джак и близнаците пристигнаха с частния самолет в Занзибар почти в полунощ.

Занзибар.

Малък остров на изток от Африка, през 19-и век убежище на пирати, трафиканти на роби и контрабандисти — упадъчно свърталище, където законите били безсилни.

През 21-ви век нещата не се бяха променили много.

С изключение на бляскавите хотели по крайбрежната ивица, обслужващи туристи на път за дома след екскурзия до Килиманджаро, Занзибар си остава такъв, какъвто е бил от векове: съвременните пирати се крият из пивниците по тъмните улички, а южноамерикански рибари посещават множеството игрални зали и публични домове и се възползват от услугите на местни чернокожи момичета между рундовете на „блекджек“. Дори старите пиратски пещери по дивия източен бряг на острова още се използват.

Именно към този жесток източен бряг се запътиха Джак и близнаците с едно очукано старо „Пежо“. Целта им бе отдавна изоставен фар на отдалечен нос.

Минаха през портал в ограда от бодлива тел и поеха по обрасла с трева дълга алея, извеждаща до предния вход на фара.

Не се виждаше жива душа.

— Сигурен ли си, че сме, където трябва? — Лаклан се огледа неспокойно и опипа глока, който Джак му бе дал.

— Абсолютно — отговори Джак.

Спря наетата кола, слезе и тръгна към вратата. Близнаците го следваха и оглеждаха недоверчиво пръстена израсла до кръста буйна трева, опасващ основата на сградата.

Джак почука на вратата три пъти.

Никакъв отговор.

Вратата не се отвори.

Не се чуваше нищо освен шума на вълните.

— Кои сте вие? — внезапно попита глас зад тях.

Близнаците се извърнаха. Лаклан извади пистолета.

— Лаклан, не! — каза Джак и натисна пистолета надолу.

Това спаси живота на младежа.

Бяха заобиколени.

По някакъв начин, докато бяха чакали пред входа на фара, зад тях се бяха промъкнали поне десетина танзанийци — до един с изключително черна кожа, облечени в морскосини униформи и въоръжени с чисто нови автомати М–16.

Джак се обърна към командира на групата:

— Иниго, не ме ли позна? Аз съм Джак. Джак Уест. А това са мои приятели — Лаклан и Джулиъс Адамсън, интернет експерти от Шотландия.

Танзаниецът като че ли не го чу.

Не снемаше поглед от близнаците.

— Експерти значи? — Намръщи се свирепо. — По компютрите?

— Д-да… — Лаклан преглътна с мъка.

Танзаниецът продължаваше да мръщи черното си лице. По челото му имаше традиционните племенни белези.

— Играете ли Warcraft по интернет?

— Ъ-ъ… да… — отговори Джулиъс.

Африканецът посочи тениските им с надписите.

— Кравешкото ниво, а? Значи играете и Diablo II?

— Ами… да…

Изведнъж на лицето на африканеца изгря широка усмивка, разкриваща уста, пълна с огромни бели зъби. Той се извърна към Джак.

— Ловецо, чувал съм за това кравешко ниво, но Господ да ме порази, не мога да се добера до него! — И се обърна към близнаците. — Вие двамата ще ми покажете как да го намеря, нали… краварчета?

Джак се усмихна.

— Радвам се да те видя, Иниго. Опасвам се обаче, че времето ни притиска. Трябва незабавно да видя Морския рейнджър.

Въведоха ги във фара, но вместо да се качат, слязоха надолу. Първо минаха през прашна стара изба за вино, а след това през складово помещение. Тук имаше тайно стълбище, което водеше още по-надолу в земята, преди да излезе в гигантска пещера на морското ниво.

По някое време в миналото — може би от пиратите през 19-и век — в пещерата бяха построени два дървени кея и няколко колиби. Неотдавна Морския рейнджър беше монтирал генератори, така че имаше осветление, имаше и няколко бетонни разширения към кейовете.

В самия център, привързана към един от кейовете, показала бойната си рубка над повърхността, се кипреше подводница, клас „Кило“.

Джак вече бе идвал тук и не бе особено изненадан от определено впечатляващата гледка.

Близнаците обаче бяха като ударени от гръм.

— Това е като пещерата на Батман… — прошепна Лаклан.

— Не, по-добра е… — възрази Джулиъс.

Извит като река канал водеше към океана, а по средата му имаше вълнолом, за да защитава пещерата при буря. Излизането оттук бе възможно само при прилив, защото по време на отлив каменистото дъно на канала се откриваше.

На кея стоеше Джей Джей Уикам: бивш морски офицер, командир в американската флота, зет на Джак Уест — младши — Морския рейнджър.

С Джак се прегърнаха. Не се бяха виждали от новогодишното парти в Дубай.

— Какво става, Джак. През последните няколко дни. Африка направо откачи. Саудитците са обявили награда от половин милиард долара за страната, която открие двама души, чието описание силно ми напомня за моята племенница и твоя наставник.

— Саудитците? — повтори Джак.

До момента бе смятал, че поддържат него, като изпращат Лешояда в екипа му.

Това обясняваше блокираните въздушни коридори в южната част на континента — само саудитците можеха да си позволят да платят на цели страни.

— Саудитците са се съюзили с баща ми… — каза той.

Изглеждаше логично. Групата „Колдуел“ и саудитците имаха отколешни връзки, в основата на които бе петролът. И ако втората награда — „топлината“ — бе онова, което Магьосника подозираше, че може да се окаже, тоест неизчерпаем източник на енергия, а може би дори вечен двигател, саудитците бяха силно заинтересувани да се снабдят с нея. Значи през цялото това време Джак не се бе борил срещу баща си, а срещу тройна заплаха: групата „Колдуел“, Саудитска Арабия и Китай, все съюзници.

— Сложната ситуация току-що стана още по-сложна — каза Джак. — Трябва да стигна в Кейптаун в рамките на четири денонощия, като това трябва да стане тайно и не мога да летя. Ще ти разкажа повече по пътя.

— Баща ти замесен ли е?

— Да.

— Повече не ми трябва да знам — каза Уикам и тръгна към подводницата. — Тъстовете по принцип са малко трудни за издържане, но моят е най-големият задник между всички тъстове, които са се пръквали под слънцето.

Джак тръгна след него.

— Враговете ни със сигурност ще следят за подводници. Имаш ли някакво прикритие?

— Имам, разбира се — отвърна Уикам, без да се обръща.

Във водите на нос Добра Надежда

16 декември 2007,17:55

Следобедът преди втория краен срок

След три дни Джак и близнаците заобикаляха Иглен нос и приближаваха мястото, където се срещаха Атлантическият и Индийският океан.

Кейптаун отстоеше на северозапад, зад безлюдния планински полуостров.

Бяха плавали безпрепятствено от Занзибар, на юг, покрай половината африкански континент с дизелово — електрическата подводница на Уикам, прекръстена от него на „Индийски нападател“.

И то по повърхността. Причината за това бе черупката, с която Уикам бе маскирал 74-метровата руска подводница.

Върху подводницата бе монтирана надводната част на стар южноафрикански риболовен траулер — изтърбушен от двигателя и тежката машинария. След извеждането в орбита на разузнавателни спътници, специализирани в откриването на килватерното завихряне при подводниците, Уикам съобразително бе решил, че има нужда от визуална защита, и се бе спрял на този вариант.

Преди няколко месеца десетина пияни южноафрикански риболовци бяха слезли на брега да разпуснат след двумесечно плаване и бяха пребили една от най-красивите проститутки в града. Морския рейнджър и хората му решиха да ги превъзпитат и докато смазаните от бой южноафрикански риболовци лежаха в канавката, откраднаха кораба им и го вкараха в пещерата.

След това го „изкормиха“, вдигнаха го на вериги и го подготвиха за мисия като настоящата.

Докато подводницата напредваше към Кейптаун, Джак разказа на Уикам за епичната си мисия: преодоляването на пещерата с капаните в Китай, декодирането на Стоунхендж, откриването на невероятния първи Връх край Абу Симбел и преследването по пустинната магистрала на „Халикарнас“ от автобусите.

— Разказа му и за шестте Рамзесови камъка, за шестте Върха на Машината и как шестте Стълба трябва да бъдат сложени по местата си, преди да се появи Тъмната звезда.

През това време близнаците се превръщаха в герои в очите на екипажа: показваха на танзанийците някои компютърни трикове, в това число начина за стигане до „кравешкото ниво“ в Diablo II — номер, който ги накара да зяпнат от изумление и им спечели прякора Каубоите.

Индивидуално Лаклан стана Бързата ръка, а Джулиъс — Ловкия. Позивните им харесаха страшно.

Джак периодично проверяваше раздела с обяви във „Властелинът на пръстените“ за съобщения от Магьосника, Зоуи или Лили.

Цели три дни нямаше никакви съобщения.

Но в началото на четвъртия и последен ден, когато — вече изгубил надежда — се регистрира във форума, Джак намери едно предназначено за него съобщение от потребител с име GANDALF101.

Съобщението бе изпратено само преди час. Представляваше поредица числа — шифровано съобщение, чиито податели можеха да бъдат само Магьосника, Лили и Зоуи.

Бяха живи!

Джак се обърна и бързо придърпа към себе си книгите, които бе купил на летището в Найроби — шест книги с меки корици и една с твърди.

Пълната колекция за Хари Потър.

Шифърът, който използваха, бе от типа „кодова книга“.

Повечето шифри от този род използват три числа за откриване на дадена дума в книгата: например 1/23/3 означава „страница 1, ред 23, дума 3“.

Но за Джак това не бе достатъчно надеждно. Той добави допълнително число, с което обозначаваха кой том на поредицата да се използва.

По този начин 2/1/23/3 вече означаваше „Книга 2 («Хари Потър и стаята на тайните»), страница 1, ред 23, дума 3“.

Джек почна да дешифрира съобщението.

Когато най-сетне свърши с прелистването на страниците, на листа пред него пишеше:

МИСИЯТА В ДЖУНГЛАТА КАТАСТРОФА.

ВЪЛКА НИ НАСТИГНА И СЕГА ПРИТЕЖАВА ДВАТА СТЪЛБА,

ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК И ОГНЕНИЯ КАМЪК. РОН Е ПЛЕНЕН,

КИНГСЛИ ШАКЪЛБОЛТ Е МЪРТЪВ,

ОСТАНАЛИТЕ СМЕ В БЕЗОПАСНОСТ НА ХИПОГРИФ, НО ЮЖНА АФРИКА Е ЗАТВОРЕНА ЗА ВСЯКАКЪВ ТРАФИК.

ВАРИАНТИ НЯМА, НАДЯВАМ СЕ ДА СИ ЖИВ.

ОТГОВОРЍ.

Джак залитна на стола.

Бяха се сбъднали най-големите му страхове.

Вълка притежаваше втория Стълб. Това, че Вълка можеше да сложи Стълба във Върха, бе тревожно, но не и катастрофално. Джак просто искаше да спаси света от унищожение и ако някой поставеше днес втория Стълб на мястото му, светът щеше да бъде в безопасност през следващите три месеца, до момента, когато идеше ред на втората серия върхове.

— Но Джак знаеше, че в групата на Вълка се подвизава готовият на самоубийство Нож.

— Това е лошо — каза Джак на глас. — Много, много лошо.

Прочете реда за КИНГСЛИ ШАКЪЛБОЛТ и въздъхна. КИНГСЛИ ШАКЪЛБОЛТ беше висок чернокож магьосник от петата книга за Хари Потър и оттук кодово име за Соломон Кол.

Значи Соломон беше убит. Проклятие.

Но по-лош бе предният ред: РОН Е ПЛЕНЕН. „Рон“, разбира се, бе кодовото има за Алби — какъвто бе Рон за Хари Потър, такъв бе и Алби за Лили.

Джак рядко псуваше, но този път изпсува.

След това запрелиства книгите за Хари Потър и бързо състави отговор, въведе го от клавиатурата и натисна бутона „Изпрати“.

Текстът на съобщението му беше:

ОЩЕ СЪМ В ИГРАТА.

НА ПЪТ СЪМ ЗА КЕЙПТАУН С ФРЕД, ДЖОРДЖ,

И СИРИУС БЛЕК.

НЕ МОГА ДА РИСКУВАМ ДА ВИ СЕ ОБАДЯ. ЩЕ СЕ ОБАДЯ,

КОГАТО МОГА.

РАДВАМ СЕ, ЧЕ СТЕ В БЕЗОПАСНОСТ. ЩЕ ВЪРНА РОН ИЛИ

ЩЕ УМРА, ДОКАТО ОПИТВАМ.

— Скритата под фалшивата си черупка „Индийски нападател“ цепеше вълните към Кейптаун.

— Оказа се, че са последните, допуснати в териториалните води на Южна Африка.

— След това морските маршрути бяха затворени.

— Слънцето залезе, Кейптаун замръкна, отрязан от света.

— Започна нощта на втория краен срок.

„Индийски нападател“ стигна до източното крайбрежие на нос Добра Надежда — скалист полуостров, осеян с гористи планини и дълбоки долини.

Брулено целогодишно от щипещите ветрове, идещи чак от Антарктида, и нарязано от множество непроходими клисури, това място е дяволски негостоприемно и дори в наше време все още необитаемо.

На другата страна на полуострова се намира Кейптаун, който е сгушен в грамадната твърд на планината Тейбъл Маунтън.

Двайсетина бойни кораба на южноафриканския флот затваряха подстъпа откъм морето.

Няколко американски морски съда без маркировка и един частен круизър под саудитски флаг бяха акостирали до скалистия бряг на километър-два в южна посока от последната вила.

Скрити под водолазен звънец под тях, командосите на ГЕСГ разчистваха от водорасли древен каменен вход, изсечен в подводната скала.

Това бе главният вход за втория Връх.

Доколкото Джак знаеше, вторият Връх копираше разположението на древния град Ур — или по-точно Ур бе изграден по подобие на много по-стария втори Връх, — понеже имаше втори вход, който тръгваше откъм изток, преди да завие и да стигне до него от север.

— Трябва да е някъде тук — каза Лаклан, гледаше джипиес картата.

— Сондирам бреговата ивица за кухини и ниши — каза Морския рейнджър. — Но не можем да прекаляваме с активния хидролокатор. Ще ни усетят.

Той „стреляше“ със сигнали на хидролокатора по подводната част на бреговата ивица, сигналите се отразяваха обратно към „Индийски нападател“… освен ако не изчезнеха в отвор в скалата.

— Сър! — извика операторът на хидролокатора. — Акустична аномалия в бреговата ивица, азимут 351, дълбочина 52 метра.

— Има логика — каза Джулиъс. — Морското ниво днес е много по-високо, отколкото е било тогава. Входът, който някога е бил над повърхността, сега е под водата.

— Да видим — каза Морския рейнджър. — Включете камерата на носа.

Включиха монитор и на екрана се показа призрачно зеленикавата картина на подводния свят, постъпваща от камерата, монтирана на носа на подводницата.

По екрана минаха няколко риби, стрелна се акула, после втора… Някакви водорасли лениво се поклащаха: в течението, но основното, което се виждаше, бе скална…

— Там! — извика Морския рейнджър и посочи едно размито тъмно петно.

Джак се наведе към екрана.

— Фокус! — нареди Морския рейнджър.

Изображението се изясни, контурите се изчистиха.

Джак веднага разбра, че са намерили каквото им трябва.

На екрана, частично скрит зад извитите водорасли, се виждаше украсен древен вход, огромен, квадратен и красиво изсечен в скалата.

— Господи… открихме го.

Източният вход към втория Връх

„Индийски нападател“ се освободи от черупката си и потъна.

Подводницата бавно мина през воала от полюшващи се водорасли, висящи над древния вход, и навлезе в мрака от другата му страна.

Два лъча на прожектори разсякоха мътилката.

На монитора в бойната рубка Джак видя тунел с квадратно сечение — губеше се в далечината под основите на Кейптаун.

Морския рейнджър държеше хората си в бойна готовност и им беше наредил да навлизат бавно и внимателно. Хидролокаторът вече можеше да се използва без ограничения.

След петдесетина минути бавно навлизане Джак видя на екрана нещо, което вече бе виждал — колони.

Високи каменни колони, върху които лежеше плоският изсечен в скалата таван. И все пак имаше достатъчно място, за да мине седемдесетметрова подводница.

— Тук е просто необятно… — прошепна Морския рейнджър.

— Трябваше да видиш предишното — отвърна Джак.

Пред тях се появи стена от стъпала. Също както при първия Връх край Абу Симбел, това беше планина от стъпала, буквално стотици, широки колкото залата с колоните. Само че при този Връх стъпалата водеха нагоре, а не надолу, и явно се издигаха над нивото на водата.

— Сър, виждам повърхността — обади се операторът на хидролокатора.

— Да видим тогава какво има горе — каза Морския рейнджър.

„Индийски нападател“ се плъзна безшумно между последните колони и започна да изплува, следваше наклона на гигантското стълбище.

След няколко секунди излезе на повърхността.

Намираха се в нещо като басейн, поне сто метра широк. Приличаше на миниатюрно пристанище и беше четириъгълен: двете странични стени се показваха над водата, а широките стъпала се изкачваха до третата. Откъм четвъртата стена се виждаха някакви сгради, всичките полупотопени.

Беше тъмно. Но над стъпалата мъждееше жълтеникава светлина.

Пещерата бе огромна, висока поне двеста метра.

Люкът на рубката се отвори. Морския рейнджър и Джак излязоха и се загледаха в необятното пространство.

Уикам извади ракетен пистолет, но Джак го спря.

— Не… Вълка вече е тук.

И кимна към жълтеникавата светлина над тях.

Слязоха на брега с лодка — Морския рейнджър, двамата близнаци, Джак и кацналия на рамото му Хор. Тръгнаха нагоре по стъпалата.

И когато стигнаха върха и видяха онова, което се простираше пред тях, Джак прошепна:

— Бог да ни е на помощ!

Вторият Връх

Пред тях лежеше подземен град.

Цял град.

Каменни сгради, високи и източени като кули, се простираха напред на поне 500 метра. Всички бяха свързани с мостове — някой замайващо високи, други ниски, трети свързани със стълбища под стръмен наклон.

Между сградите имаше канали — водата, която хилядолетия се бе стичала през двата входа на пещерата, бе заляла основите на града.

Над гората от кули се извисяваше масивен зикурат — величествена стъпаловидна пирамида, издигаща се в самия център на призрачния град.

„Точно като в Ур“, помисли си Джак.

От върха на пирамидата почти вертикално стърчеше нещо като стълба. Стигаше до каменния таван на пещерата на шейсет метра височина.

А от точката, където стълбата опираше в тавана, започваше редица ръкохватки, които водеха до центъра на цялата композиция — център, от който на Джак просто му спря дъхът.

Малко странично спрямо подземния град висеше друга обърната пирамида — бронзова и грамадна, копие на онази, която вече бе видял при Абу Симбел.

Висеше от тавана на пещерата като някакъв космически кораб и бе поне два пъти по-голяма от зикурата под нея.

От мястото, където се намираше, Джак не можеше да види дали под пирамидата има някакви сгради, но подозираше, че е увиснала над бездънна пропаст като онази в Абу Симбел.

Но за разлика от Абу Симбел тук имаше град — копие на древния месопотамски град Ур.

Джак се зачуди и дали шестте Върха се различават по нещо: при Абу Симбел имаше грамадна зала, която гледаше към пирамидата, край тази пирамида имаше цял град със свързващи сградите мостове.

Викове и шум го накараха да се обърне. Идваха от другия край на пещерата.

Няколко стръмни стъпала водеха нагоре по стената на най-близката кула. Джак бързо ги изкачи. От върха на кулата се разкриваше гледка към цялата огромна пещера и той веднага разбра къде се намира в това състезание на живот или смърт.

Нещата не изглеждаха добре.

На върха на сграда, отстояща на горе-долу половината от дължината на пещерата, стоеше Вълка. Личеше си, че е там отдавна. Бе заобиколен от хора от частната си армия.

Джак изруга.

Противниците му бяха много по-напред в лабиринта от него. За пореден път започваше, принуден да догонва.

И изведнъж сред войниците, застанали точно зад Вълка, Джак видя мъничка фигурка и сърцето го сви.

Зърна детето само за миг, но изображението се запечата завинаги в съзнанието му: наведена глава, лявата ръка превързана, в дясната неговата пожарникарска каска… изплашено и само малко чернокожо момченце с очила.

Алби.

Относителните позиции на Джак и Вълка

Градът и пирамидата

Вторият Връх

Под нос Добра Надежда Южна Африка

17 Декември 2007, 02:55

Джак обмисляше грандиозната задача, с която му предстоеше да се справи.

Първо оцени позицията на Вълка в другата половина на пещерата.

Хората на Вълка очевидно бяха влезли от запад и вече се бяха качили на една кула, намираща се по средата на разстоянието между западния вход и зикурата.

Добра преднина.

Но като се вгледа, Джак се намръщи. Войниците на Вълка поставяха дълги дъски, за да стигнат стената на съседната сграда, а и след нея…

Погледна под краката си и веднага разбра защо го правят.

Кулата, на която стоеше, нямаше покрив. Всъщност всички кули наоколо бяха все такива.

Бяха абсолютно кухи.

Но колкото и любопитно да беше, почти всеки връх се свързваше с два или три други върха чрез замайваща плетеница от мостове.

Това бе грамадна система от капани!

Всички сгради, които виждаше, бяха все такива.

На всяка имаше платформа като изплезен език: издаваше се и стигаше до средата на кулата… и стърчеше над нищото.

Около „езиците“ имаше по няколко малки плочи за стъпване, всяка поставена точно по средата между централната платформа и останалите три ръба на кулата — и всяка от тях изискваше сериозен скок от около метър и половина, за да стъпиш върху нея.

— Как работи това чудо? — попита Морския рейнджър.

— Въпрос и отговор — обясни Джак. — Ето този надпис тук, на ръба, е въпросът. Трябва да скочиш на плочата стъпало, на която е изписан верният отговор. Ако познаеш, плочата ще издържи тежестта ти.

— А ако не познаеш? — попита Лаклан.

— Ако не познаеш, най-вероятно пропадаш в кулата.

Морския рейнджър надникна в тъмната кухина под тях. Стените бяха отвесни и гладки. Излизането бе невъзможно, ако изобщо оцелееш при падането, а не се нанижеш на нещо смъртоносно и невидимо.

— Предполагам, че подпорите, върху които са монтирани тези плочи, са изработени от крехък материал — каза Джак. — Може да изглеждат здрави, но не са.

— Но това означава да отгатнеш всяка гатанка по целия път — обади се Джулиъс. — Би ли заложил живота си на способността си да отговориш вярно на всяка гатанка без изключение?

Само че Джак не го слушаше.

Гледаше напред.

— Гатанки — каза той на глас, без да го казва на никого. — Гатанките на Аристотел… — Обърна се към Морския рейнджър: — Имаш ли на „Нападател“ сателитни телефони за видео връзка? Трябва ни експерт.

Морския рейнджър естествено разполагаше с няколко сателитни телефона, последен писък на технологията. Имаше дори монтирани на шлем камери, които можеше да се свържат с тях. Нареди веднага да му ги донесат.

Подаде един на Джак и каза:

— Обаче ако се свържеш по това чудо, всички наоколо дори с най-жалкия скенер ще разберат, че сме тук.

— Повярвай ми, съвсем скоро те и без това ще разберат. А за да имаме шанс да оцелеем, ни трябва помощ — отвърна Джак.

И набра по видеотелефона „Халикарнас“.

Сателитният телефон в „Халикарнас“ внезапно иззвъня и всички се спогледаха разтревожено.

Зоуи вдигна телефона и предпазливо каза:

— Ало?

— Зоуи, аз съм.

— Джак!

Последваха ахкания и охкания, а радостната Лили изстреля отчет за приключенията им, като завърши с разгромната атака на силите на Вълка срещу неета и загубата на Алби и Стълба.

Накрая Магьосника се наведе над микрофона, за да въведе малко ред:

— Джак… Много се зарадвах на съобщението ти. Не знаехме жив ли си, или не. Но сега сме в крайно затруднено положение. Не можем да влезем в Южна Африка. Намираме се на самолетна писта в пустинята Калахари в Ботсуана, северно от Южна Африка, а Вълка тръгна за втория Връх. Къде си?

— При втория Връх. — Ченето на Магьосника увисна. — Но трябва да ми помогнете.

Магьосника, Лили и Зоуи се взираха в монитора и наблюдаваха видеосигнала, постъпващ от камерата, монтирана на каската на Джак.

Магьосника видя подземния град и ахна. Градът на мостовете наистина бе невероятен, но Джак насочи вниманието им към думите, изписани на Словото на Тот на подобната на език платформа на първата кула:

— Лили? — попита Джак.

Лили бързо прочете текста.

— Пише: „Кой е най-добрият брой лъжи?“.

Магьосника се намръщи.

— Най-добрият брой… чакай малко…

Но в същия миг Зоуи възкликна:

— Хей, виждала съм този надпис!

— Къде? — попита Магьосника.

Отговори му Джак по телефона:

— Някъде в царството на неета, предполагам. Заедно със списък на други надписи — такива, които може би изглеждат като числа.

— Да — потвърди Зоуи. — Да. Бяха на самия вход на лабиринта там. Изписани върху красив подиум от бял мрамор. Но откъде знаеш, Джак?

— Защото това е една от Аристотеловите гатанки — отговори той.

— Естествено. — Магьосника се плесна по челото. — Естествено…

— Нещо не схващам — призна си Зоуи.

Джак й обясни:

— В Академията в Гърция Аристотел бил любимият ученик на Йероним — същият Йероним, който открил неета. Логично е да очакваме, че Йероним е разказал на любимия си ученик за неета и откритото от него там. Гатанките на Аристотел изобщо не са негови — те са на Йероним. Той ги е открил, след като е прекарал известно време с неета. Предполагам, че е накарал някой от племето да му ги преведе.

— Та кой е най-добрият брой лъжи? — върна се на темата Лили.

— Една — без колебание отговори Магьосника. — Нали се сещаш за оная приказка: ако излъжеш веднъж, ще излъжеш пак и после пак, само и само за да си последователен. Но ако е възможно да излъжеш само веднъж, това е оптимално.

* * *

В огромната пещера на втория Връх Джак провери надписите върху трите плочи пред себе си.

— Сигурен ли си, Магьоснико?

— Да.

— Би ли заложил живота си?

— Да.

— А би ли заложил моя?

— Ъ-ъ… ами…

— Окей, Макс. Не съм глупак — спря го Джак. — Така или иначе ще се вържа с въже през кръста.

Погледна плочата отдясно — на нея имаше една-единствена хоризонтална черта: едно.

Плочата сякаш се рееше над черната празнота. Джак бе взел магхука на Астро, така че завърза въжето около кръста си, подаде пистолета за изстрелване на Уикам и каза:

— Да почваме.

И без колебание скочи над бездната към плочата отдясно…

Краката му тупнаха върху плочата — и тя устоя под тежестта му.

Джак стоеше на малък плосък камък високо над черната празнота във вътрешността на кулата.

След още един скок стъпи в началото на дълъг мост със стъпала, който водеше към покрива на следващата кула.

— Ей, каубои — извика на близнаците. — Донесете от подводницата спрей или нещо подобно и ме последвайте. Ще маркирате правилните плочи. О… и ако взема да падна, ще трябва да продължите вие.

Лаклан и Джулиъс преглътнаха едновременно. После хукнаха към подводницата.

Джак напредваше през лабиринта — скачаше от плоча на плоча, ръководен от гласовете в шлема си, които му нашепваха отговорите на гатанките.

— Кой е най-добрият брой очи…

— Едно — отговори Магьосника. — Всевиждащото око, което се показва на пирамидионите.

— Кой е най-добрият живот…

— Вторият, животът след смъртта — каза Магьосника. — Скачай на плочата, на която пише две.

Джак напредваше доста бързо. Морския рейнджър и двамата близнаци го следваха.

От време на време Джак поглеждаше към другия край на призрачния град, опитваше се да прецени докъде е стигнал Вълка… и удивено забеляза, че Вълка се придвижва също толкова бързо… ако не и по-бързо от него.

Изведнъж от стените около него започнаха да рикошират куршуми.

Хората на Вълка го бяха засекли по радиото, бяха го забелязали и сега стреляха по него — имаха пряка линия за обстрел въпреки плетеницата от високи кули и мостове.

Джак и Морския рейнджър стигнаха до един перваз, който влизаше навътре в една от кухите кули. Този път им бе предложен троен избор… но на никоя от трите възможни плочи нямаше надписи.

Лили бързо преведе надписа върху перваза: „Каква е посоката на смъртта…“

— На запад — помогна им Магьосника. — Това е посоката на залязващото слънце. Древните египтяни са смятали, че слънцето се ражда всяка сутрин на изток и умира всяка вечер на запад. Именно заради това погребвали мъртъвците на западния бряг на Нил. Отговорът е „запад“.

Джак скочи на плочата западно от него.

Тя устоя и той изтича нагоре по стъпалата към следващата кула. Морския рейнджър го следваше.

И изведнъж се разнесоха викове и двамата чуха гласа на Вълка:

— Окей, Нож и Меч. Давайте!

Джак надникна иззад ъгъла на сградата… и видя, че хората от ГЕСГ се катерят по стъпалата на зикурата. Изглеждаха като мравки на фона на чудовищната сграда.

„По дяволите, не може да бъде!“, помисли Джак.

Но фактът бе неоспорим: хората на Вълка бяха стигнали до зикурата преди него и сега се изкачваха по стълбата към тавана.

Вълка, Рапирата и Алби бяха на стъпалата на зикурата заедно с основната група командоси. Двама души затичаха нагоре по стълбището: единият от бялата раса и с униформа на командос от Делта Форс. Другият изглеждаше азиатец и бе с бойната униформа на морски пехотинец.

Ножа.

Предателят.

И макар да изоставаше в съревнованието кой да стигне пръв, Джак продължи напред.

„Никога не спирай — каза си. — Никога не се отказвай“.

Тичаше по мостовете.

Меча и Ножа се качваха по стълбата.

Джак скочи още няколко пъти по плочите гатанки, подпомогнат от Магьосника и Лили. Хората на Вълка стреляха по него, но не успяха да го улучат.

Меча и Ножа стигнаха горната площадка на стълбата и започнаха да се прехвърлят увиснали на ръце, държаха се за скобите в тавана.

Маршрутът на Джак го водеше по широка дъга, минаваща от северната страна, която се доближаваше до увисналата пирамида. Едва сега Джак видя, че тук наистина има пропаст — бе точно под огромната бронзова пирамида.

Стигна до една кула в самия край на града, на ръба на пропастта — всъщност северната стена на кулата бе почти изравнена с вертикалната й стена, — и най-сетне съвсем ясно видя самата пирамида.

Двамата бойци на ГЕСГ продължаваха да се прехвърлят на ръце по тавана — хващаха се за монтираните там скоби. Увиснали над бездънната пропаст, те бавно се приближаваха към пирамидата.

И в този миг Джак осъзна ужасната реалност.

Беше прекалено далече.

Беше закъснял твърде много.

Не можеше да стигне навреме… просто нямаше начин да стигне до зикурата, да мине някак през хората на Вълка, да изкачи стълбата, да се прехвърли по тавана и да попречи на Ножа да направи онова, което той несъмнено след малко щеше да опита.

Двамата мъже стигнаха до върха на висящата пирамида. Джак гледаше като хипнотизиран как Меча прехвърля въже през последната гривна, увисва на него и с вече свободните си ръце бръква в раницата на гърдите си и изважда…

… втория Стълб.

Пречистен и готов за поставяне.

Вълка също гледаше в захлас, очите му блестяха от радост. До него стояха Рапирата и Алби; и шаманът на неета също, охраняван от двама войници.

В съзнанието на Вълка се преплитаха различни възможности.

Наградата щеше да е негова: топлината. Според главния му научен изследовател, професора от Масачузетския технологически институт Феликс Бонавентура, ставаше дума за топлина, генерирана от вечен двигател. Енергия без гориво. Неограничена енергия, захранваща електропреносните мрежи, самолетите и колите, но без да изисква въглища, петрол или друг вид гориво. Саудитската хватка върху Америка щеше да отслабне… не, целият Близък изток щеше да се превърне в регион без никакво значение.

И точно в този вълшебен момент на сладки мечти се случи най-неочакваното.

Пред ужасения поглед на Вълка, там, под върха на обърнатата пирамида, докато Меча подготвяше втория Стълб за поставяне, Ножа извади кама „Кей-бар“, преряза гърлото на Меча и взе Стълба.

От гърлото на Меча рукна кръв и се застича в пропастта като зловещ водопад.

След което Ножа абсолютно спокойно преряза въжето, на което висеше Меча, и командосът от Делта Форс полетя в мрака и изчезна.

Джак също видя това хладнокръвно убийство и прошепна:

— О, боже…

Сега Ножа висеше на своето въже и държеше Стълба в едната си ръка. Вдигна го, та Вълка да го види, и извика:

— Добре дошъл в края на света! Свят, който се наслаждаваше на унижението на моя народ! А сега свят… който ще престане да съществува. Япония никога няма да бъде победена!

— Нож! Недей! — изрева Вълка.

Но Ножа се озъби и отвърна:

— Ти си алчен! Искаш земна власт… Но няма по-голяма власт на тази планета от възможността да я унищожиш! Стани сега свидетел на тази власт и знай, че в крайна сметка ние спечелихме войната!

Протегна ръка, готов да пусне Стълба в пропастта, и изкрещя:

— Ще се видим в Ада!

И с тези последни изпълнени с омраза думи Ножа пусна пречистения Стълб в бездната.

Но в мига, в който Ножа отвори ръката си, някой го блъсна… някой, увиснал на някакво въже.

Беше Джак, на въжето на магхука на Астро — беше се люшнал в шейсетметрова дъга.

Понеже нямаше избор той изстреля главата на магхука в стената на пирамидата: надяваше се, че повърхността й притежава магнитни свойства.

И позна. Главата залепна здраво. И Джак скочи, описа огромна дъга над бездънната пропаст — абсолютно изумителна дъга с дължина 60 метра — и стигна края й точно когато Ножа пусна Стълба…

… и успя да го улови…

… наносекунда, преди да се блъсне в Ножа.

Ножа го изгледа вбесено. Джак го беше спрял на ръба на неговия триумф.

Удари Джак в лицето и Джак се люшна, изпусна въжето на магхука, а шлемът-камера се изхлузи от главата му и падна в пропастта. Джак едва успя да удържи Стълба в дясната си ръка — с лявата се вкопчи в ремъците на гърдите на Ножа.

Погледна Ножа в лицето…

… и видя, че този фанатик изобщо не мисли да се отказва.

С все същия яростен поглед в очите японецът посегна да разкопчае катарамата на придържащото го въже.

— Не… — викна Джак.

Но Ножа искаше да го направи.

— Така или иначе ще умрем! — изкрещя той. — Защо да не е сега?

И разкопча катарамата — но Джак вече се бе изкатерил по тялото му… протегна изпънатата си до скъсване ръка — и в мига, в който катарамата щракна, миг преди двамата да полетят надолу, успя да натика Стълба в процепа на върха на пирамидата… а после полетяха надолу, пирамидата се смаляваше… пропастта ги поглъщаше.

Пропастта, която може би стигаше чак до центъра на Земята.

И докато двамата падаха в черната пропаст, големият загадъчен механизъм се задейства.

Първо се разнесе предупредително бучене, след това суперпещерата се разтресе от оглушителен гръм. От върха на пирамидата изскочи ослепителен лъч, заби се надолу в пропастта и миг по-късно се прибра във върха на пирамидата.

Тишина.

Всичко това въздейства на зрителите по различен начин.

Вълка.

Макар и смаян от появата на Джак, Вълка бързо се окопити и след светлинното шоу изпрати Рапирата да вземе вече заредения от пирамидата Стълб, за да прибере наградата — тайната на вечния двигател.

След което просто напусна подземния град.

Някой го попита какво да правят с момчето, Алби, но той пренебрежително махна с ръка.

— Оставете го тук.

И Алби остана сам на върха на зикурата в центъра на града.

Морския рейнджър и близнаците.

Те просто стояха като парализирани на покрива на кулата, от която Джак се бе прехвърлил на пирамидата само преди секунди.

Морския рейнджър се опитваше да осмисли току-що случилото се.

Близнаците бяха зяпнали. Хор, който бе кацнал на рамото на Лаклан, отлетя към бездната.

— Той… го направи… — прошепна Лаклан. — Направи го! Сложи Стълба.

Джулиъс поклати глава и добави:

— Не Джак. Суперджак.

— Адски си прав — проговори най-сетне Морския рейнджър и се огледа.

Никой от тях не видя Алби през лабиринта от кули.

— Хайде, момчета — каза Морския рейнджър. — Не бива да се бавим тук. Трябва да се разкараме, преди приятелчетата на Вълка да изпратят някой разрушител да ни потопи. Хайде…

— А Хор? — сети се Лаклан.

— Съдбата на тази птица е обвързана със съдбата на Джак — каза Уикам. — Съдбата си е съдба.

Алби.

Застанал на върха на зикурата в центъра на огромното подземие, изоставен от похитителите си, изплашен от спускащата се тъмнина, след като хората с лампите си бяха тръгнали, Алби се чувстваше най-самотното същество на света.

Гледката на пропадащия в пропастта Джак го бе потресла — до момента Джак му се бе струвал неунищожим, неспособен да умре, но ето че сега го нямаше, беше паднал в бездната, беше мъртъв…

При тази мисъл през тялото му премина студена тръпка и той разбра, че е обречен да умре тук, в тази тъмна пещера, сам.

Стисна още по-силно каската на Джак и се разплака.

Магьосника, Зоуи, Скай Монстър и Лили.

Бяха видели всичко на екрана на видеотелефона.

Първо го бяха наблюдавали от камерата на главата на Джак, а след това от камерата, която носеше Лаклан. Бяха проследили с ужас как микроскопичните на екрана на монитора фигурки на Джак и Ножа се откъсват от върха на обърнатата пирамида, превъртат се във въздуха и политат в бездната.

— Тате…! — заплака Лили. — Не, не, не, не…

— Джак… — прошепна Зоуи и очите й се напълниха със сълзи.

— Ловецо — беззвучно помръднаха устните на Магьосника.

Скай Монстър посочи екрана.

— Вижте… той постави Стълба, преди да падне. Направи го! Тоя идиот го направи!…

В този момент в кабината прозвуча аларма и Скай Монстър отиде да види какво става. След малко извика:

— Зоуи… Маг! Засичам приближаващ южноафрикански самолет! Няколко са… Изтребители! Трябва незабавно да се разкараме!

Турбините на „Халикарнас“ зареваха, самолетът ускори по пистата, излетя и пое на север, далеч от южните райони на Африка, отново във въздуха, отново в бягство, но този път без идея, без цел и без конкретна посока. Четиримата в него нямаха никакво съмнение, никаква сянка на съмнение, че са изправени пред бъдещите предизвикателства на мисията си — поставянето на останалите четири Стълба през март 2008 година — сами, без Джак Уест-младши.

— О, тате — хълцаше Лили. — Тате!…