Матю Райли
Шестте свещени камъка (13)

Демократична република Конго

14 декември 2007

3 дни преди втория краен срок

Царството на неета

Царството на неета

Провинция Катанга, Конго

14 декември 2007,19:30

Поведоха ги през джунглата — пътеката криволичеше през плътната зеленина и минаваше покрай скалисти бързеи. Магьосника се спъна в някакъв корен и падна… а когато се изправи на колене, в гърлото му бе опрян нож и един от пазачите му го държеше здраво: явно бе убеден, че това е било опит за бягство.

— Кувана ванго — изсъска дивакът. Магьосника замръзна, защото той бавно натисна ножа и от гърлото му потече кръв. Зоуи и останалите затаиха дъх… но дивакът изведнъж дръпна Магьосника да стане и грубо го блъсна напред. Никой повече не се спъна.

По здрач стигнаха високи скали, между които имаше дефиле, широко двайсетина метра.

В дъното на дефилето имаше впечатляващ строеж: гигантско каменно укрепление, осветено от запалени факли и изградено от огромни кубични камъни. Стотици заострени слонски бивни, агресивно насочени напред, пазеха стръмно каменно стълбище, водещо към постройката.

Единствената пролука в укреплението бе огромен портал в основата му. Висок поне шест метра, той беше оформен като озъбена челюст на животно. От долната МУ половина бликаше бърза река и се спускаше по канал в стълбището, така че сякаш нямаше път, по който се мине през портала.

Десет воини на неета се грижеха за платформата пред портала. Държаха на каишки озъбени дърпащи се хиени.

— Опитомени хиени? — ужасено прошепна Зоуи, докато изкачваха стълбите.

Магьосника й прошепна в отговор:

— Йероним твърди, че неета използвали хиените вместо ловни кучета, но твърденията му били отхвърлени като фантазии. Той казва, че тук хиените се отглеждат от палета и след това ги тренират по жестока система, с бой и глад.

— Ако опитомиш хиена — тихо каза Соломон, — тя може да стане изключително ценен помощник. Обонянието им е несравнимо с това на другите животни. Нямаш шанс да се измъкнеш на глутница преследващи хиени.

— Капан при реката. Унищожени лодки и самолети. Хиени като кучета — изброи Зоуи. — Къде сме попаднали, по дяволите? — И стисна по-силно ръката на Лили.

Стигнаха до портала на върха на стълбището. Един от часовите наду рог и от свода се спусна дървен мост със стъпала. Намести се така, че легна над реката, бликаща от зейналата паст на портала.

Поразени от гледката, заобиколени от страховитите си пазачи, пленниците минаха по подвижния мост и през портала — и влязоха в царството на неета.

От двете им страни се издигаха вертикални стени.

В горната част на дефилето, на сто и двайсет метра над тях, дърветата на тропическата гора бяха съзнателно огънати и принудени да растат навътре, така че да образуват навес и да блокират по този начин погледа отгоре. За всеки летящ в небето наблюдател дефилето и без това скрито между три угаснали вулкана — бе невидимо и неразличимо от околната джунгла.

Зоуи веднага прецени, че през деня отгоре със сигурност проникват слънчеви лъчи, но сега пробиваха единични лъчи лунна светлина и осветяваха клисурата с призрачно синкаво сияние.

Лили вдигна поглед към величествените стени и видя някакво странно движение — непрестанно „стичане“ на нещо, което като че ли напояваше оплетените лиани. Вгледа се и потръпна. Бяха змии, най-различни змии — петнисти скални питони, черни мамби и още много други, влизаха и излизаха от безброй дупки.

— Видя ли ги? — ахна тя.

Алби кимна, не по-малко ужасен.

— Аха…

Дефилето се губеше в скритата от мъглата далечина, преграждано на няколко места от каменни укрепления, които не позволяваха на проникналия тук да се движи по права линия.

Вероятно по същата причина дефилето бе осеяно с най-различни препятствия.

На първо място водата — бързата река, която в крайна сметка се изливаше през портала. Но по пътя си до него водата минаваше през два гъстообрасли с тръстика участъка, три дълбоки вира и едно отвратително вонящо тресавище, обитавано от крокодили.

В мига, в който излязоха от величествения портал, водачът им наду рог и група роби в едно от укрепленията нагоре по течението завъртяха с мъка грамадно колело с ръчки по него и от бързата вода се издигнаха каменни платформи — лъкатушеща пътека, която позволяваше преминаването по дефилето без затруднение.

— За недокоснато от цивилизацията племе на канибали тези хора са изненадващо способни — каза Соломон.

— Недокоснати от нашата цивилизация — уточни Магьосника.

— Магьоснико — прошепна Зоуи, — какво ще стане сега?

Магьосника хвърли поглед към децата, за да се увери, че не ги слушат, и каза:

— Отиваме към смъртта си, Зоуи. Единственият въпрос е колко дълго ще ни оставят живи, преди да ни изядат крайник по крайник.

Пазачите им ги сбутаха да вървят напред и да не приказват.

Тръгнаха по тъмното дефиле, минаха през различи укрепления и се озоваха в по-широко пространство, осветено от пламтящи огньове.

— Господи… — ахна Магьосника, взрян невярващо в царството на неета.

Царството на неета

Намираха се на място, където тяхното дефиле се събираше с друго, по-малко — двете се свързваха под прав ъгъл между трите изгаснали вулкана. В следващия момент се озоваха на много по-широко място.

В центъра на древно село, изградено между стените на двете съединени дефилета, се простираше широко езеро.

Самото село бе невероятно.

Стените на двете дефилета бяха осеяни с десетки каменни домове, някои на замайваща височина. Размерите покриваха спектъра от малки къщурки до висока кула, издигаща се от водите на самото езеро.

До по-високо разположените жилища се стигаше по стълби, а по-тясното дефиле отляво бе опасано с висящи във въздуха въжени мостове, които свързваха жилищата.

Зоуи бе поразена от уменията на тези хора да строят мостове: въжените, които гледаха сега, скритите каменни, по които бяха дошли дотук след портала, дори видя и няколко подвижни моста, по които се стигаше до кулата в езерото.

— Магьоснико — каза тя, — тези хора…

— Не, те не са построили всичко това — предугади той въпроса й. — Те само са се нанесли. Също като ацтеките направили с Теотихуакан^[1].

— Кой тогава е строителят?

— Предполагам, същата цивилизация, създала Машината. Но виж това…

Бяха стъпили на главния площад и Магьосника Гледаше надясно, над езерото.

Зоуи се обърна.

— Какво е това?!

От другата страна на езерото се издигаше невероятно съоръжение.

Беше огромно и буквално издялано от конуса на изгасналия вулкан, намиращ се в отсрещния край на дефилето.

Приличаше на стадион, по-точно на голяма кръгла арена. В нея се виждаха концентрични стени с проходи в тях и всичко това наподобяваше лабиринт. В самия център на кръглия лабиринт подобно на игла в центъра на слънчев часовник се издигаше много тънко и много високо каменно стълбище, достигащо до височина поне десет етажа.

Стотиците стъпала бяха достатъчно широки, за да мине по тях един човек, но перила нямаше. Стълбището стигаше до нисък трапецовиден отвор, издълбан в стената на отсрещната страна на лабиринта.

Предизвикателството бе очевидно: по стълбището можеше да се качи само онзи, който стигнеше до центъра на лабиринта.

Зоуи забеляза още нещо интересно: в центъра на езерото — и в центъра на всичко — имаше малък триъгълен остров, който сякаш бе фокусът на цялото това населено място.

А на острова се издигаше нещо подобно на бронзов триножник, който наподобяваше древен уред за измерване на наклон.

А на пиедестал до „уреда“, издигнат така, че да се вижда от всички жители, лежаха два много свещени предмета:

Стълб от непрозрачно стъкло и красиво кристално кълбо.

Магьосника ги видя и дъхът му секна.

— Вторият Стълб и Прорицателският камък.

Не можаха дълго да гледат всичко това, защото пазачите им ги отведоха до дълбока полукръгла яма в центъра на главния площад. В ямата имаше две квадратни гранитни платформи, издигащи се на шест метра над калното дъно.

А в калта лежаха два грамадни крокодила и ги гледаха с немигащи очи.

Два подвижни моста изтрополиха по местата си и групата безцеремонно бе избутана на гранитните платформи: жените на едната, мъжете на другата. Платформите бяха на три метра от ръба и на два метра една от друга, така че бягството бе невъзможно. И по двете имаше следи от удари с бойни секири и петна от засъхнала кръв.

Подвижните мостове се вдигнаха.

Край платформите вече се събираше тълпа — любопитни жители на селото, всички без изключение с костни израстъци по лицата — и всички с интерес разглеждаха пленниците и оживено ги обсъждаха.

В един момент шепотът заглъхна и тълпата се раздели на две. Запалиха факли, явно за да осветят появата на „официалните“ лица.

Които бяха дванайсет, предвождани от огромен и невероятно тлъст субект, чиито одежди от кожи бяха накичени с оръжия, черепи и различни украшения. Сред оръжията на колана му Магьосника забеляза пищов от 19-и век.

„Вождът на племето. Носи оръжията и черепите на онези, които неговият род е успял да изтреби през вековете. Мили боже…“

Придружаваха го седмина по-млади мъже, всичките високи и с горди осанки.

„Сигурно са синовете му“, реши Магьосника.

Останалите четирима в групата бяха различни: трима определено бяха воини — стройни и мускулести, с пламтящи погледи и нашарени лица.

Четвъртият и последен обаче бе най-странният.

Беше стар и прегърбен — и с най-страшните израстъци по лицето от всички. И неговото лице бе боядисано, само че очите му бяха най-ужасяващите, които Магьосника бе виждал през живота си: този прегърбен старец имаше мъртви жълти ириси, които гледаха налудничаво към всичко и към нищо.

Шаманът на племето неета.

Шаманът прерови нещата им — бяха ги струпали край ямата — и изненадано ахна, като видя първия Стълб. После изкрещя:

— Нийхака!

— Нийхака… о-о, нийхака… — разнесе се шепот из тълпата.

— Нийхака бомвача Нефтис!

Магьосника нямаше абсолютно никаква представа какво означават тези думи.

И изведнъж Лили каза от другата платформа:

— Той говори езика на Тот. Говори го. „Нийхака“ е образувано от „ний“ — „първият“ и „хака“ — „Велик стълб“. Първият велик стълб. „Бомвача“ означава просмукал или оплоден. „Първият велик стълб е оплоден от Нефтис“.

— Нефтис е явно другото име на Тъмната звезда — досети се Магьосника. — Името е гръцко.

И тогава шаманът извади Философския камък и Огнения камък и очите му се ококориха.

Той погледна Магьосника и излая няколко бързи фрази.

Лили плахо преведе:

— Иска да знае как си се сдобил с тези велики средства за пречистване.

— Кажи му: „След дълго обучение и много години търсене“ — отговори Магьосника.

Лили го направи с треперещ от уплаха глас.

Шаманът пое рязко дъх и измърмори нещо; продължаваше да гледа Магьосника с все така широко разтворени очи.

Лили обясни:

— Изненадан е, че говоря Словото на Тот. Намира това за пророческо. Той е шаман и смята, че и ти си…

Шаманът изкрещя и тя спря насред фразата.

Шаманът се обърна и извика нещо. От тълпата излезе една жена.

Лили ахна в секундата, в която я видя.

Магьосника също.

Беше жена от бялата раса, над петдесетгодишна, с посивяла руса коса и дребно лице, измъчено и покрусено. Беше облечена като жените на неета и носеше примитивни украшения.

Магьосника прошепна:

— Доктор Касиди? Доктор Даяна Касиди?

При думите му жената сепнато вдигна поглед, сякаш не бе чувала английски от много време.

Шаманът й кресна нещо и тя побърза да сведе глава.

Значи в това се бе превърнала д-р Даяна Касиди, експерт по неета. Бе намерила тайнственото племе, а неета я бяха направили своя робиня.

Шаманът отсечено заговори на Касиди.

Лили слушаше и превеждаше:

— Нарича я Осмата жена на Великия вожд. Казва й, че не може да ми се довери. Иска тя да превежда.

Шаманът рязко се извърна, изгледа ядно Магьосника и заговори все така остро и бързо.

Даяна Касиди бавно превеждаше на английски:

— Великият шаман Янис желае да знае дали си дошъл тук, за да откраднеш Стълба на неета.

— О, не — побърза да отговори Магьосника. — Тук сме, за да ви помолим да ни позволите да използваме вашия Стълб, да го вземем от вас назаем и да спасим света от Тъмната звезда — същата, която шаманът нарича Нефтис.

Д-р Касиди преведе.

Щом чу превода, шаманът се сепна и почти отскочи. Овладя се и пак заговори отсечено. Касиди преведе:

— Янис казва, че Нефтис властва, както му е угодно. Това е свещеното му право. Кои сте вие, че да се противопоставяте на волята на Нефтис?

— Аз съм един от малцината, които държат да спасят света — смирено отговори Магьосника.

Шаманът отново каза отсечено нещо.

— Янис казва, че щом Нефтис желае да унищожи този свят, тогава така и ще направи. Ние просто ще сме свидетели на мига, когато той отприщи своята мощ. Янис няма да говори повече с теб.

Шаманът се обърна и гневно са отдалечи, като взе всичките им вещи, в това число Огнения камък, Философския камък и първия Стълб.

Пленниците останаха на каменните платформи през остатъка от вечерта безпомощни и изплашени.

Шаманът се оттегли в една голяма подобна на укрепление сграда северно от платформите на брега на езерото.

Украсена с десетки слонски бивни, насочени под наклон навън, тази крепост, а може би храм, се охраняваше от четирима въоръжени с копия жреци с боядисани в бяло лица. Някои от тях обаче имаха пистолети на кръста.

— Воини монаси — каза Магьосника. — Най-добрите воини на неета стават част от висшата класа. Получават специално обучение да се бият и изучават изкуството да бъдеш невидим. Йероним пише, че когато видиш жреца на неета, когото си преследвал, гърлото ти вече е прерязано.

През цялата вечер жителите на селото се събираха, пулеха се срещу тайнствените затворници и ги разглеждаха с любопитство, по-подходящо за животни в зоологическа градина.

Децата с особен интерес оглеждаха Алби.

— Какво казват? — попита той притеснено.

— Чудят се на очилата ти — обясни му Лили.

Жените сочеха Зоуи и си шепнеха.

— Заради панталоните ти и късата ти коса не могат да решат мъж ли си, или жена.

А после се появиха някакви мъже и жените и децата се пръснаха. Атмосферата около платформите осезаемо се промени.

Мъжете явно бяха видни представители на племето. Събраха се пред двете платформи и започнаха да сочат Сенниците и оживено да обсъждат нещо. Личеше, че най-едрият е водачът на групата, а останалите са антуражът му.

— Какво казват? — попита Магьосника.

Лили се намръщи.

— Говорят основно за Зоуи и мен. Големият казва, че не иска Зоуи, понеже тя сигурно вече е докосната, каквото и да означава това…

Изведнъж якият неета кресна нещо на Лили.

Тя озадачено поклати глава и каза:

— Ъ-ъ… не. Ниха.

Диваците събраха глави и си зашушнаха нещо.

— Лили — не се сдържа Магьосника, — какво ти каза?

— Попита ме дали съм имала съпруг. Казах му, не, разбира се, че не.

— О, боже! — изпъшка Магьосника. — Трябваше да се сетя…

И млъкна, защото едрият мъжага се изсмя гръмогласно и тръгна с наперена походка към най-голямата къща на селото, следван от антуража си.

— Какво искаше да каже? — попита Лили Зоуи.

— Ох, не питай — отговори Зоуи.

По-късно, доста след полунощ, когато всички жители на селото спяха, Лили се събуди и видя процесия от воини монаси, предвождани от шамана, да пресичат езерото по подвижните мостове. Държаха високо вдигнати факли и отиваха към кръговия лабиринт от другата страна.

Един носеше Огнения камък с благоговение, с протегнати напред ръце. Друг носеше Философския камък — пак със същата почит. А зад тях трети воин монах носеше първия Стълб.

Зоуи — будна и на пост — подвикна тихо на Магьосника, за да го събуди.

Шаманът се отдели от основната група и отиде на явно свещения триъгълен остров в центъра на езерото по каменен мост, който се издигна сякаш специално за него изпод водите на езерото. А там, на каменния пиедестал, лежаха гордо Делфийското кълбо и вторият Стълб.

С подчертано благоговение шаманът вдигна Делфийското кълбо и го подаде на един от последвалите го монаси, който на бегом се върна в процесията.

Шаманът остана на острова и след малко към него се присъединиха двамата монаси, които носеха Философския камък и Огнения камък.

Всички пленници със затаен дъх проследиха как шаманът тържествено постави Стълба на своя народ във Философския камък.

А когато сложи най-отгоре Огнения камък, от вътрешността на Философския камък блесна познатата светлина и след това, когато шаманът извади от него Стълба на неета, той вече не беше мътен, а сияеше с кристална чистота.

Беше пречистен.

Шаманът изглеждаше като човек, зърнал своя Бог.

Церемонията беше извършена и шаманът постави втория Стълб на пиедестала му, върна на монасите Огнения камък и Философския камък и остана на свещения остров, а те ги отнесоха — заедно с първия Стълб — в лабиринта.

След двайсетина минути воините монаси с двата сведени камъка и първия Стълб излязоха на тясното каменно стълбище, което се издигаше в центъра на лабиринта.

— Те знаят как да минат през него?! — попита Лили смаяно.

— Подобни лабиринти са били обичайни в древността — отговори й Магьосника. — Египетският лабиринт, лабиринтът в двореца в Кносос… Виждаш ли, те не са били строени, за да са непреодолими. Всеки лабиринт си има скрито решение и ако го знаеш, можеш да минеш през него доста бързо.

— Само че най-често единствено царските особи и жреците са знаели решението — уточни Зоуи. — Наистина изобретателен начин да скриеш съкровищата си от простолюдието.

Монасите изкачиха високото стълбище и влязоха през трапецовидния отвор на върха му: очевидно там бе някаква светая светих, където двата камъка — Огненият и Философският — щяха да са на сигурно място.

Разнесе се приглушено песнопение. Огньовете на факлите затанцуваха.

След малко в небето се появи червена точка — явно в навеса от клони, скриващ дефилето, имаше специално изрязана пролука, защото петното съвсем не случайно се показа точно над светилището. Изглежда, един от монасите се бе изкатерил по някаква вътрешна шахта и бе излязъл на самия връх на вулкана, на двеста метра височина.

И изведнъж… светлата точка се смени с абсолютно извънземно алено сияние.

— Това е Кълбото — прошепна Магьосника. — Изглежда, са взели горе и Огнения камък. После са сложили Кълбото над Огнения камък и са освободили специалната му сила.

— И каква е тя? — попита Соломон.

— Способността да се вижда Тъмната звезда — отговори Алби. — Виж…

И посочи шамана, който все още стоеше на триъгълния остров, само че сега се беше привел над уреда за измерване на наклона и надничаше в нещо като окуляр, окуляр, насочен право към аленото сияние на Делфийското кълбо високо над върха на вулкана.

— Това е телескоп — каза Алби. — Телескоп като построения от Хук през 17-и век. Телескопът няма нужда от тръба — трябват му само две лещи, едната долу, другата горе, раздалечени на фокусното разстояние. Само че този безтръбен телескоп е огромен… с размерите на вулкана.

— Телескоп създаден с една-единствена цел — поясни Магьосника. — Наблюдаването на Тъмната звезда.

Сякаш чул думите му, шаманът диво изви, прилепил око към окуляра:

— Нефтис! Нефтис… Нефтис!!!

И монотонно запя нещо.

Лили се вслуша и започна да превежда:

— Велики Нефтис. Верните ти слуги са готови за твоето пристигане. Ела и ни окъпи в смъртоносната си светлина. Освободи ни от земното ни съществуване.

— Това е лошо… — обади се Зоуи.

— Защо?

— Защото този шаман няма намерение да спасява света от Тъмната звезда. Той иска тя да дойде. Иска да отприщи силата на полето с нулева енергия върху Земята. Нещо повече, този човек иска да умре от ръката на своя Бог.

Лили отново заспа, но малко преди изгрев се случи нещо друго.

Бяха изтекли няколко часа, откакто монасите воини бяха свършили с работата си и бяха върнали свещените предмети на своя народ по обичайните им места: Делфийското кълбо и вече пречистеният втори Стълб бяха пак на пиедестала си на триъгълния остров до древния уред. След това жреците се бяха прибрали в храма крепост и в селото се бе възцарил покой… покой, продължил до момента, в който Лили се събуди, понеже някои я замеряше с някакви неща.

Тя отвори очи…

… и видя един младеж от неета да хвърля по нея камъчета.

Лили седна.

Младежът беше двайсетинагодишен и нисичък и ако можеше да се премахне издутината на лявата част на черепа му, определено щеше да мине за голобрад юноша.

— Здрасти… — неуверено каза той.

— Говориш моя език? — изненада се Лили.

Той кимна.

— Малко. Аз ученик на осма съпруга на вожда. — Изговаряше внимателно всяка дума. — Тя и аз, много потискани в племето, затова говори заедно много. Аз има много питане теб. Много питане…

— Например?

— Какво представлява твой свят?

Лили наклони глава на една страна и го огледа по-внимателно. Беше крайно изненадващо да намери точно в тази обстановка един съвсем обикновен, внимателен и любопитен младеж.

— Как се казваш? — попита тя.

— Аз Оно, седми син на върховен вожд Рано.

— Аз пък съм Лили. Говориш моя език много добре.

Оно се усмихна гордо.

— Аз добър ученик. Радвам да се уча.

— И аз — съгласи се Лили. — Но аз съм добра с езиците. Вашият е много древен, знаеш ли?

— Това аз знае.

Както се оказа, Оно бе наистина много любопитен младеж и имаше безброй въпроси за света навън.

Идеята за полет например му беше страшно интересна. Като малък той бе помогнал да се обезвреди хидроплан долу при издяланата гора. След като нещастниците в самолета били извадени и отведени, а след това и убити, той разглеждал машината с часове. Но колкото и да се мъчил, така и не разбрал как така това тежко нещо може да лети като птица.

Друг въпрос, който го измъчваше, бе радиото — всъщност радиото на Зоуи, което й бяха отнели, — и той попита Лили по какъв начин това устройство позволява на двама души да разговарят от разстояние.

Лили се постара да отговори на въпросите му и колкото повече говореха, толкова повече се убеждаваше, че Оно е не само любопитен, но и мил и внимателен.

— Ще ми разкажеш ли за твоето племе? — помоли го тя.

Въпросът й го накара да въздъхне.

— Неета имат дълга история. Властта в племе се крепи на… как да каже… поравно между кралско семейство и жреци на Свещения камък… Баща ми вожд, защото наше семейство силно отдавна. Силен вожд уважаван от неета. Но аз мисля баща ми груб. И братя груби. Голямо тяло, малък мозък. Но тук силни получават всичко — здрави жени, първи храна, — затова силни продължават управляват. Бият слаби и вземат от тях — животни, плод, дъщери… Но воини жреци също имат власт, защото пазят лабиринт. В техни крепости те учи от малки и научава магии и как да се бие, затова като пораснат, стават убийци.

Лили погледна тъмния храм крепост. С високите си кули, бивните и подвижните си мостове той внушаваше страх.

— Само от техните крепости ли може да се стигне до лабиринта и свещения остров? — попита тя.

— Да. През векове вождове и жреци вижда колко е… изгодно… да уважава властта на другия. Кралско семейство заповядва на хората да уважава жреци, а жреци одобряват кралски сватби и поддържа вождове. Наказва всеки, който напада крал.

— И какво е наказанието за нападане на кралска особа?

— Осъждат на лабиринт — отговори Оно и погледна към масивната постройка от другата страна на езерото. — Там има животни. Понякога осъден преследван там от жреци, друг път — от кучета, понякога осъден оставен да блуждае в лабиринт, докато не умре от глад или не самоубие се от отчаяние. Никой не може избяга от лабиринт. — Млъкна и тъжно въздъхна. — Мила Лили. Аз не силен. Аз малък, но ум — остър. Но остър ум тук нищо. Спорове се решават на Камъка на спора. — Той кимна към една голяма квадратна каменна платформа, намираща се между плочата на Лили и триъгълния остров. — Не се надявал да победя братя в схватка, затова принуден живее в сянка. Живот в моето племе не щастлив, Лили, дори ако си седми син на вожда.

Оно склони глава и Лили го погледна със състрадание.

В този миг нещо някъде издрънча и Оно се изправи.

— Зора идва. Село се събужда. Аз трябва ходи. Благодаря за разговор, мила Лили. Съжалявам за теб, заради ден, който предстои.

— Денят, който ми предстои? Какво искаш да кажеш?

Но Оно вече се бе скрил сред сенките.

— Какъв ден ми предстои? — попита тя утринния здрач.

Но никой не й отговори.

Настъпи утрото.

Слънчевите лъчи пробиха заслона на листата и осветиха дефилетата на неета. Около двете платформи със затворниците се събра цяла тълпа.

Пред тълпата се изправи грамадният воин, който предния ден бе оглеждал преценяващо Лили и Зоуи. До него стоеше дебелият вожд, който явно одобряваше онова, което предстоеше да се случи, и дори се гордееше с него.

Якият воин се обърна към тълпата с мощен кънтящ глас. Лили тихо превеждаше:

— Поданици на върховния вожд Рено, нашия велик и благороден крал, защитник на лабиринта, покорител на белите хора и собственик на бяла жена, чуйте думите ми! Като първороден син на славния ни вожд, аз, Барано, в желанието си да следвам примера на именития си баща, заявявам правото си върху тази бяла жена!

Лили се ококори. Какво?!

Този гаден грозник искаше Зоуи?

— Ако никой не се осмели да се изправи срещу мен, аз сега и веднага ще я отведа в леглото си и ще я смятам за своя жена!

Тълпата мълчеше.

Явно никой не смееше да се опълчи срещу този човек-планина.

Лили видя Оно в задните редици на тълпата и видя и как тъжно свежда глава. Видя и Даяна Касиди и как се извръща ужасена и вдига ръка пред устата си.

После погледна Зоуи… лицето й бе бяло като платно.

Лили се смръщи объркано.

Извърна се отново и този път видя, че всички жени неета сочат нея, оглеждат я и одобрително клатят глави.

И тогава разбра.

Дивакът не искаше Зоуи.

Искаше нея.

Кръвта й замръзна.

Тълпата мълчеше. Най-големият син на вожда я оглеждаше похотливо, а зад ухилените му бърни се виждаха гадни жълти зъби.

„Негова жена? Но аз съм на само дванайсет!“

— Аз ще се бия за нея — чу се спокоен глас.

Лили се обърна.

И видя Соломон да се изправя на другата платформа — висок и слаб, но и строг и благороден.

— Аз се противопоставям на желанието ти — каза Соломон.

Най-големият син на вожда бавно се обърна към Соломон. Беше съвсем ясно, че не бе очаквал някой да му се противопостави. Огледа Соломон внимателно, изсумтя пренебрежително и извика нещо.

Касиди преведе:

— Барано казва: „Така да бъде. Към Камъка на спора!“.

Сложиха дъски и Барано и Соломон минаха по тях до Камъка на спора — широката квадратна платформа до брега на езерото.

Платформата бе по-ниска от тези за затворниците и се издигаше на по-малко от стъпка от нивото на водата. Беше заобиколена от крокодили, които зорко следяха какво става.

Неета също се струпаха, за да гледат.

Някой хвърли на платформата две саби.

Лили ужасено гледаше как Соломон вдига едната… не я държеше както трябва, сякаш никога през живота си не бе замахвал със сабя, което — поне доколкото Лили си спомняше — сигурно бе истина.

От друга страна, Барано грабна своята сабя умело, като човек, който има богат опит.

Оно се приближи и застана на три метра от платформата на Лили.

— Това е лудост. Дори ако кльощав убие Барано, той бъде осъден на лабиринт, защото убил кралски син. Опитен боец ли е твой приятел?

Очите на Лили бяха пълни със сълзи.

— Не.

— Защо тогава застава пред Барано за теб?

Лили не можеше да отговори. Само гледаше Соломон, който стоеше на Камъка на спора заради нея.

Отговори му Зоуи:

— Там, откъдето идваме, понякога се изправяш в защита на приятелите си, макар да знаеш, че не можеш да победиш.

Оно се намръщи.

— Не вижда смисъл.

В този момент изгърмя барабан и тлъстият вожд на неета седна в кралската ложа срещу Камъка на спора й каза високо:

— Бийте се!

Това щеше да се превърне в най-ужасната гледка в живота на Лили.

Барано се хвърли срещу Соломон с вихрушка от мощни замахвания, а Соломон — милият Соломон, който бе люлял Лили на коляното си, когато бе малка, само се отбраняваше и отстъпваше към края на платформата.

Бе повече от ясно, че битката е абсолютно неравностойна.

Барано помете отбраната на Соломон с пет мощни замахвания и след това, без дори да мигне, го промуши с такава сила, че острието излезе през гърба му.

Лили ахна.

Соломон падна на колене и я погледна. В очите му се четеше: „Извинявай, опитах!“. В следващия миг Барано му отсече главата.

Трупът на Соломон се свлече на камъните.

Тълпата изрева.

Лили ридаеше. Зоуи я прегърна. Магьосника и Алби стояха на тяхната платформа и гледаха, неспособни да повярват на очите си.

Барано вдигна триумфално юмрук, после небрежно избърса сабята си в тялото на Соломон.

А после ритна тялото му през ръба и крокодилите се нахвърлиха върху него.

— Други има ли? — изрева той. — Смее ли още някой да се изправи срещу мен?

Диваците изкрещяха, после се възцари тишина.

Лили хълцаше.

И докато преглъщаше, чу по радиото, което бе в Оно, далечен пукащ глас:

— … улових остатъчен топлинен образ преди половин час. Току-що го открих. Изглежда като свален „Хюи“ с маркировка на ООН. Наблизо до странно изглеждаща гора. Изпращам ви координатите си, сър…

Радиото изпука и спря.

Единственият звук, който се чуваше, бе от крокодилите, които разкъсваха тялото на Соломон.

— Значи няма никой! — отново извика Барано и Касиди отново бързо преведе. — Отлично! Сега ще отведа новата си съпруга и ще й се насладя!

И изведнъж се разнесе друг глас:

— Има.

Беше Зоуи.

Реакцията на неета беше стъписване — те никога не бяха виждали подобно нещо.

Жена да се изправи срещу кралския син!

— Освен ако, разбира се, синът на вожда не се страхува да се изправи срещу жена — продължи Зоуи.

Усетила момента, Даяна Касиди побърза да преведе думите на Зоуи и тълпата подивя.

А Зоуи извика предизвикателно:

— А ако ме победи, Барано ще има две бели жени!

Когато Касиди преведе и това, очите на Барано светнаха като електрически крушки. Да притежаваш бяла жена беше символ на върховен статут, но две…

— Дайте я тука! — извика той. — Ще я победя и ще я взема, но така, както човек си взима куче!

Зоуи стъпи на Камъка на спора, очи в очи с гиганта Барано.

В никакъв случай не оставяше впечатление на едра. Но мускулестите й рамене, блестящи от пот, таяха неподозирана сила.

Главата й стигаше само до раменете на първородния син на вожда на неета. Чернокожият гигант се извисяваше над нея.

Варано изрита към Зоуи сабята на Соломон и каза нещо явно оскърбително.

— Така ли? — отговори Зоуи презрително, макар да не разбра нищо, и се наведе да вземе сабята. — Само че едва ли си виждал досега жена като мен, задник нещастен. Дай сега да те видим какво можеш…

Варано се хвърли с оглушителен рев към нея и замахна да я посече, но Зоуи, макар с труд, парира удара му и отскочи встрани.

Варано залитна и се обърна, сумтеше като бик.

Отново се хвърли към Зоуи, този път с поредица ударя, които Зоуи само отрази с отчаяна ловкост; сабята й звънтеше от посрещането на всяко негово замахване.

Нямаше никакво съмнение, че Варано е по-силен, а на всичко отгоре като че ли трупаше самоувереност с всяка нова поредица удари, които нанасяше със съкрушителна сила. Зоуи правеше всичко по силите си, за да се защити, и до момента не бе успяла нито веднъж да премине в атака. Събралата се тълпа беше наясно, че изходът на двубоя е предопределен.

Но схватката продължаваше, Зоуи все така успешно отразяваше всички удари и малко по малко започна да се изяснява, че битката съвсем няма да е толкова лесна.

Петте минути станаха десет, а след това и двайсет.

Лили наблюдаваше всяка подробност внимателно и в един момент усети, че Зоуи е укротила бурята срещу себе си — поредиците бързи атаки, състоящи се от по няколко свистящи удари със сабята, следвани от отстъпление и подготовка за следваща атака.

Само че атаките на Варано ставаха все по-бавни, а интервалите между тях — все по-дълги.

Варано беше плувнал в пот и явно бе много изморен.

И тогава Лили си спомни за един филм, който бе гледала някога заедно със Зоуи — документален филм за боксовия мач между Мохамед Али и Джордж Форман в Африка. Форман бе по-едър, по-силен и по-млад от Али, но Али бе укротявал стихията срещу себе си цели осем рунда, Форман се бе изморил до смърт — и тогава Али бе нанесъл удара си…

А сега Зоуи нанесе удара си.

Варано опита нова, по-сдържана атака, но Зоуи светкавично се измъкна, заби късата си сабя в дебелата му шия и го прониза точно през адамовата ябълка — заби сабята чак до дръжката.

Огромният мъж замръзна като вкаменен.

Тълпата ахна.

Вождът скочи на крака.

Шаманът се обърна към жреците и кимна. Няколко от тях се отдалечиха на бегом.

Барано се заклати по плочата на Камъка на спора — беше още жив, но неспособен да помръдне, не можеше да проговори и дума, заради забитата в гърлото му сабя; очите му гледаха изумено, той не можеше да повярва, че една жена — тази жена! — по някакъв начин се е оказала по-добра от него.

Зоуи просто стоеше пред него и го гледаше право в очите.

После бавно посегна, взе сабята от вече безполезната му дясна ръка и я вдигна пред ужасените му очи.

След това се обърна към тълпата и викна:

— Сабята в гърлото му е отмъщение за всички момиченца, за които този човек се е „женил“ през живота си.

Даяна Касиди преведе високо.

— А това е за моя приятел, който той днес уби — каза Зоуи, хвана дръжката на своята сабя, която все още стърчеше от гърлото на Барано, и с всичка сила я натисна, избута го към периферията на каменната площадка и той падна на самия ръб.

Зоуи ритна безсилните му крака през ръба и го остави безпомощно да гледа как най-близкият крокодил се хвърля към него. Крокодилът се издигна с мощен тласък от тинята и с едно захапване отгриза краката му.

Доплува и втори крокодил. Но преди да бъде издърпан навътре в калната вода, Барано трябваше да изживее ужаса да наблюдава със собствените си очи как двата крокодила откъсват крайниците му и буквално го изяждат жив.

Кръвта му заливаше Камъка на спора. После крокодилите го издърпаха под водата и повърхността на езерото отново се успокои.

* * *

— Еба си! — ахна Алби потресен и това бе първият звук, който наруши възцарилата се тишина.

Вождът стоеше изправен, загубил дар слово. Първородният му син беше мъртъв, убит от тази жена.

Но шаманът до него беше хладно спокоен. И извика нещо с остър глас.

Даяна Касиди преведе:

— Убит е член на кралското семейство! Всички знаят наказанието за подобна дързост! Убиецът трябва да влезе в лабиринта!

Предизвикателството на Зоуи

Отново нагласиха дъските до Камъка на спора и неколцина воини монаси обградиха Зоуи. Тя пусна сабята. Воините веднага я избутаха с копията си към храма крепост, който бе единственият вход за гигантския лабиринт от другата страна на езерото.

Шаманът вече стоеше на входа.

— Тази жена проля кралска кръв! — извика той. — Наказанието й е следното: тя е осъдена на лабиринта, където ще бъде преследвана от кучета. Ако боговете в безмерната си мъдрост й позволят да излезе на другата страна жива и недокосната, ние няма да се противопоставим на волята им.

— Стар като вековете начин на извъртане — обади се Магьосника. — Понеже няма да може да излезе от лабиринта, ще се сметне, че боговете са одобрили смъртта й. Това е като давенето на жените в реките по обвинение, че са вещици — ако потънели, това означавало, че не са вещици. Типична ситуация, в която тя не може да победи, а от друга страна — този тип не може да загуби и винаги ще може да твърди, че изходът е по волята на боговете.

Даяна Касиди официално обясни на Зоуи:

— Лабиринтът има два входа: единият от северната, Другият — от южната страна. В него има много места без изход. От двата входа има пътища, водещи до центъра. Ти ще бъдеш оставена на северния вход, а малко по-късно по дирите ти ще тръгнат четирима монаси с хиени. За да оживееш, трябва да намериш пътя до центъра, а после и от него нататък, така че да излезеш през южния вход. Това е единственият начин да ожи…

Шаманът излая нещо и Касиди преведе:

— Шаманът пита имаш ли последно желание.

Зоуи се огледа. Погледна Магьосника и Лили на платформите им, а също и Алби… и изведнъж забеляза нещо да виси на врата му.

— Всъщност… имам — каза тя.

— Да?

— Искам един от моите хора да ме придружи в лабиринта — момчето.

Магьосника и Лили я чуха и възкликнаха:

— Какво?!

Алби опря пръст в гърдите си и викна:

— Аз?!

Даяна Касиди се намръщи изненадано, но преведе на шамана думите на Зоуи.

Шаманът изгледа дребничкия Алби, явно не видя в него никаква опасност и кимна.

Доведоха момчето при Зоуи.

— Зоуи… — почна Алби.

— Довери ми се — каза тя, докато вратата за лабиринта се вдигаше на веригите си с грохот.

Точно преди двамата да влязат през нея, Зоуи извика:

— Лили! Продължавай да слушаш онова радио, дето е у приятеля ти.

Лили я изгледа неразбиращо.

Минаха по два големи моста и спряха пред големия кръгов лабиринт. Погледнаха назад към селото, към. Лили и Магьосника на платформите, към селяните, разположили се амфитеатрално около тях, и към свещения остров, на който се намираха Кълбото и вторият Стълб.

Гневно изръмжаване ги накара да се обърнат.

Четирима воини монаси излязоха от издълбана в сената килия, удържаха с мъка четири петнисти хиена на каишка.

Животните се дърпаха с всички сили — изглеждаха гладни, явно ги държаха без храна за случаи като този — лаеха, виеха и тракаха със зъби; от челюстите им се стичаше слюнка.

— Защо взе и мен? — прошепна Алби.

— Защото можеш да разчиташ карти по-добре от мен.

— Какво?!

— И защото на врата ти виси моят цифров фотоапарат — продължи Зоуи и го погледна многозначително. — А в него се съхранява тайната на този лабиринт.

— Как така?

Преди Зоуи да успее да отговори, ги избутаха до най-северния край на лабиринта, където се намираше входът: висока арка, стъпила с двата си края върху най-външния каменен пръстен.

Изработката на стената бе изумителна — камък с цвят на мрамор без видими следи от слепване или сглобки. По някакъв начин твърдият вулканичен камък бе изсечен и шлифован в невероятна конфигурация. Резултатът изглеждаше изпреварил с няколко ери развитието на това примитивно африканско племе.

Шаманът се обърна към тълпата от другата страна на езерото и извика високо:

— О, Нефтис, ти, що носиш смърт и разрушение, твоите смирени слуги предават на твоя лабиринт жената, която проля кралска кръв, и нейния спътник. Постъпи с тях както желаеш!

И Зоуи и Алби бяха избутани под свода в древния лабиринт, от който никой осъден не бе успявал да се измъкне жив.

Лабиринтът на неета

Лабиринтът на неета

Тежката врата се затвори зад тях и Зоуи и Алби се озоваха в дълъг коридор без покрив, който се извиваше плавно и в двете посоки. Стените бяха бели.

В центъра на лабиринта се издигаше уникалното каменно стълбище, което водеше към вулкана и в светилището на жреците. В момента на стълбището стояха десетима монаси и охраняваха достъпа до светилището в случай, че се случи невероятното и Зоуи и Алби успеят да се доберат до центъра.

Имаха три възможности за избор.

Наляво, надясно или — през прохода в следващата кръгова стена — напред.

На калния под пред прага на този вход лежеше вонящият изгнил скелет на огромен крокодил, който замалко не бе успял да се измъкне от лабиринта. По костите все още се виждаше полуизядена изгнила плът.

„Какво, за бога, може да изяде крокодил?“, помисли си Алби.

И се сети…

„Други крокодили. Тук има и други крокодили…“

— Бързо насам — каза Зоуи и го дръпна наляво. — Дай ми фотоапарата.

Алби свали фотоапарата от врата си и й го даде. Докато тичаха, Зоуи превъртя записаните снимки, върна се назад в африканското им приключение — изображения на издяланата гора на неета, снимки от Руанда, после язовир „Насър“, Абу Симбел и…

… снимките, които бе направила при първия Връх.

На малкото екранче се появиха изображенията на грамадната обърната пирамида, а след това на стените в колонната зала на Върха, в това число снимките на златната плоча.

— Ето тази — каза Зоуи и я показа на Алби. — Това е, което ни трябва.

Той погледна снимката, докато бързаха по извития коридор.

На снимката се виждаха две кръгли изображения, издълбани с майсторство в камъка. Изображения на лабиринт. Този лабиринт. Едното показваше празен лабиринт, а на другото се виждаха два маршрута през него — единият от север, другият от юг, но и двата свършващи в центъра.

Алби поклати глава. Десетте концентрични кръга и правото тясно стълбище, започващо в самия център и продължаващо надясно, определено приличаха на този лабиринт…

— Шаманът и жреците сигурно разполагат със същата картинка някъде тук — каза Зоуи. — Това е обяснението как само те могат успешно да минават през лабиринта.

— Зоуи! Почакай! Спри! — извика Алби и се закова намясто.

— Какво?

— Ако се вярва на това, сме поели в грешна посока.

— Вече?

Изображението с вписания маршрут показваше грешката им: те бяха тръгнали веднага наляво по най-външния кръг на лабиринта…

— Трябваше да прескочим скелета и да влезем в следващия кръг — каза Алби. — Виж… Нашият маршрут води до няколко отклонения без изход. Бързо! Трябва да се върнем, преди да са пуснали хиените!

— Е, наистина се радвам, че те взех с мен — въздъхна Зоуи.

Хукнаха обратно и стигнаха до големия сводест портал и полуизядения скелет на крокодила. Прескочиха го.

— Сега вече сме наляво — каза Алби.

И затичаха отчаяно наляво по извития коридор.

Грамадното стълбище малко по малко се приближаваше, вече дори виждаха полукръглия сводест вход в основата му — сякаш ги подканваше да минат през него, ако желаят.

— Не! — извика Алби. — Надясно в следващия вътрешен кръг.

Отекна стържене.

Последва го лаят на хиените и чаткането на нокти по засъхналата кал на пода.

— Пуснаха ги — каза Зоуи, макар че нямаше нужда.

Тичаха през лабиринта.

Търчаха по дългите извити коридори и чуваха хиените през стените.

От време на време стигаха до ями, пълни с воняща вода и с по един-два крокодила. Често попадаха и на човешки останки, и на скелети на крокодили — явно това бяха животните, които не бяха успели да се измъкнат оттук, преди да умрат от глад.

Заобикаляха ги, прескачаха ги, но не смееха да се забавят, макар че веднъж Зоуи спря за малко, колкото вземе една дълга тънка кост.

Продължаваха да бягат.

И през цялото време се приближаваха все повече и повече до стълбището.

— Зоуи — попита задъхано Алби, — а какво ще правим, ако все пак се измъкнем оттук? Няма ли тогава да ни убият по друг начин?

— Не, ако стане онова, което очаквам — отговори Зоуи. — Просто исках да спечеля малко време. Точно затова се забавих толкова с убиването на онзи задник.

Алби се смая.

— Забавила си се нарочно?! Но защо? Какво ще стане?

— Ще дойдат гадните.

— Тия не са ли тъкмо гадните?

— Значи по-гадните. Онези, които ни прогониха от Египет и които убиха Джак. Те са почти тук. А когато пристигнат и нападнат неета, ще дойде нашият шанс. Това е моментът, в който трябва да излезем от лабиринта и да сме готови да бягаме.

Лили седеше сама на платформата. Оно седеше на брега срещу нея.

Изведнъж радиото на врата му изпращя:

— Водач, тук Вълка, обади се.

— Тук Водач. Какво има, сър?

— Нож, внимавай. Докато с Острието прегръщахте онези дървета, забелязахме няколко термични изображения да приближават към вас хора са, поне десет. Прокрадват се към хеликоптерите ви от изток.

— Благодаря за инфото, сър. Ще се справим. Тук Ножа, край.

Лили се обърна към Магьосника на другата платформа — той също бе чул разговора.

— Хората на Вълка… — каза Магьосника. — Вече са почти тук…

Зоуи и Алби влизаха все по-навътре в лабиринта, не спираха да тичат по дългите му извити коридори. Алби даваше указания, а Зоуи следеше за опасности. Странно, но докато тичаше, тя стържеше с крокодилската кост по стените.

Стълбището се приближаваше все повече и повече и след поредното минаване през един от десетте свода в основата му изведнъж излязоха на идеална кръгла площадка. В стените й се виждаха два входа.

Намираха се в центъра на лабиринта.

Алби вдигна очи към високото стълбище. Стъпалата отиваха във височината на кухия вулкан, а широчината им позволяваше по тях да се качва само един човек. Нямаше перила. По стъпалата стояха свирепо изглеждащи воини монаси, въоръжени с копия и пистолети.

В основата на стълбището, в самия център на целия лабиринт, се издигаше украсен мраморен подиум. В него бяха издълбани някакви писмена, наглед на Словото на Тот.

Алби прецени, че надписът трябва да е много важен, така че бързо щракна няколко снимки.

Зоуи го дръпна за ръката и викна:

— Хайде, чака ни втората половина, а хиените са по следите ни…

Някаква кафява светкавица я откъсна от Алби и я събори на пода.

Хиена.

Беше огромна, с мръснокафява кожа, изпъстрена с Четна.

Но беше сама. Изглежда, по време на преследването, глутницата се бе разпаднала.

Зоуи инстинктивно се изтърколи изпод челюстите на хиената. После я изрита и тя се блъсна в стената на лабиринта и изквича. Но веднага нападна отново… и се наниза на заострената в стените крокодилска кост в изпънатата напред дясна ръка на Зоуи.

Зоуи изтегли оръжието си и хиената се свлече на пода.

Алби я гледаше с широко отворени очи.

— Това си беше направо жестоко…

— Абсолютно — съгласи със Зоуи и стана. — Обзалагам се, че майка ти не би искала да те види да правиш подобни неща. Да тръгваме…

Лили чу нов разговор по радиото на шията на Оно:

— Рапира, тук Ножа. Неутрализирахме противника, който опитваше да се промъкне до хеликоптера ни. Диваци, доста гадни, впрочем. Намерихме входа към базата им… точно на изток от издяланата гора — укрепен портал, силно охраняван. Ще ни трябват още хора.

— Разбрано, Нож. На път сме, ориентираме се по сигнала ви.

Лили вдигна поглед ужасена.

Зоуи и Алби бяха в лабиринта, тя и Магьосника бяха на платформите, а хората на Вълка всеки момент щяха да нападнат царството на неета.

Отчаяно бягство през лабиринта.

Зоуи и Алби не смееха да спрат, за да си поемат дъх. Вече обикаляха из южната половина на лабиринта и се отдалечаваха от стълбището в центъра.

По пътя им имаше още кални ями с крокодили, няколко дълбоки шахти и още човешки останки.

Някъде по средата ги настигна втора хиена, но Зоуи я фрасна по муцуната с един крокодилски череп и използва зъбите като нож с много остриета, всъщност дори като ренде — и го дръпна. Хиената изскимтя и побягна, оставяше кървава диря.

Продължиха да тичат. В един момент, благодарение на безпогрешната навигация от страна на Алби, изскочиха през най-външната стена на лабиринта, втурнаха се покрай стената и след малко стигнаха до висок сводест вход, идентичен на онзи, през който бяха влезли в лабиринта.

Южният вход.

Зоуи спря на двайсетина метра от него и каза:

— Не е добре да излезем от лабиринта прекалено рано. Трябва да го направим в точния момент.

— И как ще го познаем? — попита Алби.

В същия момент някъде откъм дефилетата се чу експлозия на граната.

— Вече настъпи — каза Зоуи. — По-гадните току-що пристигнаха.

ГЕСГ отрядът на Вълка щурмува главния портал на неета, предвождан от морския пехотинец с позивна Ножа и командоса от Делта с позивна Меча, начело на от стотина конгоански военнослужещи, въоръжени с автомати АК–47.

Купени с парите на саудитците, конгоанските войници бяха в буквалния смисъл на думата наемници и Ножа ги използваше по предназначение — като пушечно месо на първа линия.

Изпрати ги срещу основната отбранителна линия на неета в началото на дефилето — серия капани и укрития, които водеха до смъртта на вървящия начело, но след това биваха неутрализирани от напиращата маса конгоански войници.

Някои неета разполагаха с огнестрелни оръжия, но повечето бяха стари и зле поддържани, поради което не можеха да се противопоставят на много по-съвременното въоръжение на нападателите.

Така че отрядът на Вълка напредваше през дефилетата и избиваше диваците. Неета се сражаваха фанатично и не се предаваха до последния си дъх. Много конгоанци намериха смъртта си този ден, но много повече останаха живи, така че скоро излязоха на централния площад на селото.

В момента, в който започна нападението срещу дефилетата, около платформите на затворниците настъпи хаос.

Селяните — до този момент те бяха седели в очакване на резултат от изпитанието с лабиринта — побягнаха. Хукнаха и членовете на клана на вожда, но за да вземат оръжията си.

Всички воини монаси около платформите потърсиха убежище в храма крепост: минаха по първия подвижен мост и заеха позиции в свещената кула — четириетажна постройка в езерото, по средата между храма крепост и отсрещния бряг.

Лили и Магьосника просто бяха зарязани на техните платформи.

Можеха само безпомощно да наблюдават експлозиите и да слушат стрелбата из дефилетата. Тя неумолимо се приближаваше.

И изведнъж Лили забеляза някакво раздвижване на отсрещната страна на езерото.

Видя как шаманът и двама воини се втурват на триъгълния остров в средата на езерото, за да вземат трите свещени предмета: Делфийското кълбо, втория Стълб и уреда за наблюдение на Тъмната звезда.

После затичаха към отсрещната страна и стигнаха до тясната пътека покрай външната стена на лабиринта в същия момент…

… когато Зоуи и Алби изскочиха от сенките на входа.

Лили едва не извика „Ура!“. Те бяха минали през лабиринта…

Започна схватка. Зоуи бързо обезоръжи двама от воините монаси, заби тъпия край на едно копие в лицето на шамана и го просна на земята.

А после с Алби прибраха трите свещени предмета и…

Лили чу някакъв звук и се обърна.

Оно беше вдигнал една дъска и тъкмо се готвеше да я нагласи като мост до платформата на Лили. Даяна Касиди пък спускаше дъска към платформата на Магьосника.

В настъпилия хаос — воините на неета тичаха във всички посоки, експлодираха гранати, гърмеше се напосоки — никой не обръщаше никакво внимание на затворническите платформи.

— Лили! — бързо каза Оно. — В кулата на жреците на острова има тунел за бягство. Ще ти го покажа… ако ни вземете с вас.

— Съгласна съм — без изобщо да се замисли, каза Лили. — Вземаме ви.

Двете дъски паднаха, свързаха платформите със сушата и Лили и Магьосника изтичаха по тях, най-сетне свободни.

Докато бягаха презглава към храма крепост на жреците, Магьосника видя Зоуи и Алби на отсрещния бряг на езерото да тичат в същата посока. Носеха свещените предмети на острова.

— Зоуи! — извика той. — Към централната кула! Кулата на жреците! Тя е изход.

— Ясно! — изкрещя Зоуи.

В същия момент някъде над високия водопад в северния край на дефилето на неета се разнесе оглушителен гръм.

Навесът от извити дървета, скриващи дефилето, избухна в пламъци и по езерото се посипаха горящи клони и стволове, падаха от височина поне сто метра.

Два хеликоптера „Блек Хок“ на ГЕСГ се спуснаха с грохот през отвора в навеса и увиснаха точно над кулата на жреците на острова!

Бяха модифицирани „Блек Хок“, известни като „въоръжени пробивачи на защита“, макар единствените им модификации да се състояха в количеството на въоръжението, което носеха. Тези конкретно бяха въоръжени до зъби с оръдия и ракетни установки.

От двата хеликоптера излетяха ракети — всичките насочени към стратегическите точки в отбраната на неета. Каменните кули се пръснаха на парчета. Бойците полетяха в езерото. Препятствията по пътя в основното дефиле се разхвърчаха във въздуха, което позволи на конгоанските войници да се изсипят в селото невъзпрепятствани.

Храмът крепост също бе улучен от ракета.

Само миг по-късно от всичките тесни каменни прозорци изригна огън, а почти едновременно с това огромната врата се разтвори с трясък и през нея навън се изсипаха горящи воини, втурнаха се презглава надолу по стълбите и се хвърлиха отчаяно в езерото… където пламъците бяха угасени, но вечно чакащите крокодили — възнаградени.

Писъци. Блъскане. Хаос.

— Това е шансът ни! — каза Магьосника. — Вътре… Бързо!

Следван по петите от Лили, Оно и Касиди, той се хвърли напред към храма крепост…

… и спря на стъпалата, блокиран от трима неочаквани играчи: тлъстия вожд на неета и двама от синовете му, които държаха пушки-помпи.

Вождът кресна нещо на Оно и Касиди и те веднага свалиха жалките си пистолети.

— Какво казва? — запъхтяно попита Магьосника.

— Казва, че не можем да избягаме — обясни Касиди. — Казва още, че съм негова и че ме притежава. Когато всичко това свършело, щял да ми предаде урок в спалнята, а Оно щял да пребие като куче, до смърт. — Касиди гневно изгледа вожда. — Край на уроците ти в спалнята — заяви ядосано и светкавично вдигна пистолета и стреля с него два пъти — като опитен стрелец — в челата на двамата синове на вожда.

Двамата паднаха. В тиловете им зейнаха огромни кървави дупки. Бяха мъртви още преди да се свлекат на земята.

Смаян, вождът вдигна пушката си, но спря, като видя насоченото дуло на пистолета на Даяна Касиди.

— Пет години мечтая за това — каза тя.

Бум!

Куршумът мина през носа на вожда и се заби в мозъка му; от лицето му бликна кървав гейзер.

Дебелият вожд се свлече на стълбището и се затърчи надолу, разпръскваше по стъпалата кръв и парчета мозък.

Кралят на неета беше мъртъв. Даяна Касиди го изгледа със смес от отвращение и кръвожадно наслаждение.

Магьосника взе падналата пушка на вожда и хвана Касиди за ръка.

— Хайде! Да се махаме оттук!

Подвижните мостове и кулата

Групата на Магьосника бързаше през храма крепост на жреците на неета.

Беше като в готически филм.

По различни устройства за изтезание висяха окървавени скелети, купи с гадни течности в тях изпускаха пара, стените бяха изписани с древни заклинания.

Бързо се качиха по някакви стълби и излязоха на дълъг подвижен мост, водещ към централната кула в езерото. Втори подобен мост се простираше от кулата към храма крепост. Двата моста се събираха по средата.

— Насам! — извика Оно и хукна.

Те го последваха.

На средата на моста неочакван вик накара Магьосника да спре като закован.

— Епер! Професор Макс Епер!

Магьосника се обърна… и видя Вълка: стоеше близо до Камъка на спора и гледаше право към него.

— Намерихме те, Макс. Знаех, че ще успеем. Не можеш да спечелиш. Синът ми не можа, та ти ли…

И вдигна нещо, та Макс да го види по-добре.

Беше очукана стара пожарникарска каска, на която пишеше: FDNY Precinct! 17^[2].

Каската на Джак. Лили ахна.

— Гледах го как умира, Епер! — извика Вълка. — Собственият ми син. Е, повече герои нямате. Защо да бягате?

Магьосника скръцна със зъби и прошепна:

— Е, не са се свършили съвсем.

После хвана Лили за ръката и затичаха към кулата.

* * *

От своята страна на езерото Зоуи и Алби също тичаха към централната кула в заграждението за жреци.

Докато тичаха по някаква тясна пътека по брега на езерото към малкото укрепление, сгушено в стената на дефилето, нахлу нова група от хората на Вълка, този път от север, над водопада.

Спуснаха се по въжета — поне двайсетина конгоански и американски войници, покривани от един от хеликоптерите „Блек Хок“.

Докато Алби гледаше нагоре към тази нова вълна нападатели, на покрива на малкото укрепление изведнъж изскочи воин монах на неета и изненадващо за всички стреля срещу хеликоптера с анголски РПГ.

Снарядът улучи увисналия над езерото хеликоптер и той се пръсна, полетя надолу и падна в езерото близо до кулата.

— Господи, тези неета са запазили всичките оръжия, които са намерили — прошепна Зоуи.

Воинът монах се скри, вероятно за да презареди.

Изчезването му даде на Зоуи и Алби възможност да притичат до укреплението, да се шмугнат в него и да се качат по вътрешните каменни стълби.

Щом излязоха на по-горния етаж, видяха каменен мост — половинка от мост всъщност — да се простира към централната кула. Вдигнат на няколко масивни каменни колони, този полумост бе създаден да се свърже с насрещната източна половинка, която се спускаше откъм храма крепост… както бе точно в момента.

Погледнаха натам и видяха Магьосника да им маха.

— Насам! Побързайте! — изкрещя той, но в същия миг — без никакво предупреждение — половината мост пред него започна да се вдига.

— Бягайте! — извика Магьосника.

— Бягай! — викна Зоуи на Алби.

Хвърлиха се напред сред стрелба, експлозии и разсякла небето ракета — димната следа увисна във въздуха, преди ракетата да се забие в скалното укрепление зад тях и да го взриви. Отломки полетяха във всички посоки.

Но монахът, изстрелял РПГ-то от покрива, се бе изтъкнал навреме и сега тичаше след Зоуи и Алби, за да се добере до кулата.

Подвижният мост се вдигаше… една стъпка над мястото на съединението… две стъпки… три…

Зоуи и Алби вече бяха по средата.

Монахът тичаше с всички сили.

Ръбът на отсрещния мост вече се бе издигнал на четири стъпки над техния. Зоуи сграбчи Алби и го хвърли високо във въздуха.

Алби полетя нагоре и се блъсна с гърди в ръба. Ударът изкара въздуха от дробовете му, но той все пак успя да се хване и се преви на две през ръба.

Щом се увери, че Алби е в безопасност, Зоуи също скочи с протегнати ръце, улови ръба с крайчетата на пръстите си и въздъхна с облекчение.

Но облекчението й продължи до мига, в който монахът зад тях също реши да скочи — но понеже идваше със закъснение, улови Зоуи през кръста.

Тя обаче се удържа, макар и с последни сили. Мостът продължаваше да се издига.

Стигна наклон 20 градуса, после 30, след това 45…

Все така прегънат през ръба и стиснал в едната си ръка втория Стълб, Алби виждаше как Зоуи се мъчи да изрита воина монах. Зачуди се как да й помогне…

… и в този миг със силно раздрусване и без никакво предупреждение мостът спря издигането си и Алби се изтърва и се запързаля към кулата!

Плъзгаше се надолу, мъчеше се да не изпусне Стълба, но в основата на моста се удари силно в каменната опора, Стълбът изхвърча от ръцете му и се изтърколи през кулата и по другия подвижен мост — онзи, който отиваше назад към селото.

Алби с отчаяние проследи как стъклоподобният Стълб спира точно в точката, в която мостът се съединяваше с насрещния, спуснатия от храма крепост.

— Алби! — извика някой.

Момчето се обърна и видя Магьосника под каменно стълбище, което водеше надолу в пода отдясно. Лили беше до него.

А после чу нови гласове и погледна към Стълба — и видя в храма крепост да се появяват конгоански войници, предвождани от американски морски пехотинец.

Стълбът бе по средата на разделящото ги разстояние.

Изпълнен с болка вик накара Алби да се извърти на колене. Видя как Зоуи се изпуска от издигнатия наполовина подвижен мост… и как вече не може да се държи…

„Това става прекалено бързо — изкрещя мозъкът му. — Твърде много възможности за избор, прекалено много променливи. Да избягам с Лили, да взема Стълба, да помогна на Зоуи…“

Изведнъж се възцари тишина и времето забави хода си — поне за Алби.

И в тишината Алби направи своя избор. От трите неща можеше да се справи с две.

Можеше да стигне до Стълба и да се добере до Лили и Магьосника в кулата… но не можеше да направи това и да помогне на Зоуи. Ако избереше тази възможност, Зоуи щеше да падне в езерото с крокодилите и те щяха да я изядат.

От друга страна, можеше да помогне на Зоуи и да стигне до Лили и Магьосника… но това щеше да означава да остави Стълба на нападателите. А това можеше да има глобални последствия.

„Глобални“, повтори той на себе си.

Стълбът или Зоуи.

Единият избор потенциално водеше до спасяване на света. Другият означаваше спасяване на един живот животът на жената, която бе толкова скъпа не само за него, но и за онези, на които той държеше: Лили, Магьосника и Джак Уест-младши.

„Не е честно! — гневно си помисли той. — Това не е избор, пред който да стои едно хлапе. Твърде сериозно е. Прекалено важно!“

И Алби направи своя избор.

Избор, който щеше да има много важни последици.

Времето възстанови нормалния си ход и Алби скочи и изтича назад към издигнатия наполовина дървен мост, където беше Зоуи.

Изкатери се с мъка по стръмния наклон, забиваше нокти в гредите. И видя пръстите на Зоуи, вкопчени в ръба, точно в мига, в който те за пореден път се плъзнаха още малко…

… хвана едната й ръка с две ръце и задърпа с всичка сила, за да я удържи.

Увиснала под него, Зоуи вдигна глава и по лицето й премина лъч на надежда. Тя замахна надолу с другата си ръка и удари по главата воина монах, за да се отърве от него.

Монахът изкрещя отчаяно, докато падаше към езерото. Пльосна във водата и няколко крокодила мигновено се плъзнаха към него и го дръпнаха под водата.

С помощта на Алби Зоуи се изтегли през ръба.

— Благодаря, Алби.

— Сега вече наистина трябва да се махаме — каза той.

Плъзнаха се по задник надолу по моста и спряха с крака в кулата. В същия момент конгоанците стигнаха до Стълба на другия подвижен мост и го показаха на Ножа.

— По дяволите — изпъшка Зоуи.

Алби изруга наум, но беше късно — нали вече бе направил избора си.

— Насам — твърдо каза той и избута Зоуи надолу по каменните стъпала и в кулата, където чакаха Магьосника, Лили, Оно и Даяна Касиди.

— По-бързо! — извика Лили. — Тук има тунел. Хайде! Алби понечи да последва Зоуи надолу по стъпалата, но точно тогава се случи най-изненадващото нещо на света — поне за него. Простреляха го.

Просто нещо изведнъж го удари в лявото рамо, извъртя го и го запрати на три крачки встрани и в стената.

Алби се свлече замаян, лявото му рамо пареше по начин, който бе напълно нов за него. Погледна го и видя, че е цялото в кръв.

Неговата кръв!

Видя Зоуи, видя я да се опитва да се върне да го вдигне, но беше прекалено късно — конгоанците и морският пехотинец с азиатски черти вече нахлуваха в кулата, — а Магьосника дърпаше Лили надолу, към тунела.

И Алби остана опрян на каменната стена, замаян, целият в кръв и ужасен… на милостта на морския пехотинец, който с твърда крачка тръгна към него.

Тунелът беше тъмен, влажен и тесен.

Тичаха. Водеше Оно, вдигнал пламтяща факла над главата си. Следваха го Лили и Даяна Касиди, Магьосника и Зоуи бяха в ариергарда.

— О, господи! Алби…! — проплака Зоуи.

— Трябваше да го изоставим! — изненадващо твърдо заяви Магьосника.

— Ама те го раниха…

— Вълка не е чак толкова жесток, та да убие дете! А ние трябва да се измъкнем. Ти какво успя да вземеш от свещения остров, Зоуи?

— Кълбото и уреда за гледане. Но загубихме втория Стълб — отвърна Зоуи. — Алби реши да спаси мен вместо Стълба. Сега е в ръцете на хората на Вълка.

— Значи след като свърши с неета, Вълка ще разполага с двата Стълба, плюс Огнения камък, плюс Философския камък! Ще имат всичко нужно, за да извършат церемонията при втория Връх… а и при всички останали Върхове. Това е катастрофа!

Заизкачваха се по дълго стълбище и стигнаха в малка пещера.

Излязоха от нея и се озоваха на брега на широката река, която захранваше водопада на неета.

На юг, над безкрайната зелена шир на джунглата — с изключение на дупката в навеса над селото — се издигаха три вулкана.

Крясъци и стрелба ги накараха да се извърнат.

На стотина метра от пещерата, на самия бряг на реката, се водеше друга битка.

Двама пилоти на конгоанската армия отчаяно защитаваха голям хидроплан от атаките на трийсетина воини монаси на неета. Хидропланът бе много стар модел, съветска имитация на класическия „Боинг 314 Клипър“.

Голям и тумбест, с горна палуба за пилотите и долна за пътниците, хидропланът имаше четири турбовитлови двигателя и голям търбух, потопен във водата. Евтин и стар очукан „Клипър“ като този бе обичайна гледка из тези части на Африка, където единствените самолетни писти бяха речните корита.

Точно в този момент клиперът бе наобиколен от воините на неета. Те се катереха по него, скачаха по крилата му, стояха на носа му и удряха с тояги по стъклото на пилотската кабина.

Магьосника видя как Зоуи присви очи и възкликна невярващо:

— Да не мислиш да…

— Точно това мисля — прекъсна го тя и взе от ръцете му пушката на вожда.

Докато двамата конгоански пилоти стреляха напосоки срещу воините на неета, петима души безшумно и незабелязано се плъзнаха под водата до опашката на крилатата машина, където имаше врата.

Зоуи бе начело. Излезе от водата и посегна към вратата.

Отвори я… и пред нея се изправи жълтозъб воин монах на неета, направо се извисяваше над нея. Опъна лъка си… но Зоуи го изпревари и с една ръка вдигна пушката и го простреля.

След минута влезе в кабината и видя как неета измъкват конгоанския помощник-пилот през вече разбитото предно стъкло. Той пищеше.

Двама воини го насякоха на парчета направо върху носа на машината. Когато приключиха, се наведоха, за да влязат в кабината, но се озоваха срещу пушката на Зоуи.

Последваха два изстрела.

Воините отхвърчаха от носа и паднаха в реката.

Зоуи седна на пилотската седалка, другите се скупчиха зад нея. Подпомогнат от Оно, Магьосника охраняваше стълбата към долната палуба с взетия по пътя автомат АК–47.

— Можеш ли да управляваш това чудо? — попита Лили.

— Лично Скай Монстър ме е учил — отговори Зоуи, докато разглеждаше замайващо многото циферблати по пулта. — Не е чак толкова по-различен от хеликоптер… поне така мисля.

После натисна бутона на запалването.

Четирите турбовитлови двигателя се събудиха гръмогласно за живот.

Останалият все още жив пилот — стреляше безуспешно през вратата, гледаща към брега — се смая, когато двигателите забоботиха и започнаха да набират обороти.

Тази изненада всъщност му коства живота.

Когато се обърна, за да види какво става, в него се забиха шест стрели и той падна от вратата. А когато хидропланът тромаво се отдели от брега, десетината останали живи воини на неета, които го атакуваха, наскачаха панически във водата.

През разбитото предно стъкло нахлуваше все по-мощна струя въздух, но това не разколеба Зоуи. Тя натисна лоста и усети как машината оживява под нея.

Носът започна да разбива вълните, скоростта се увеличаваше плавно — и в един момент се откъснаха от водата и полетяха.

Зоуи облекчено се усмихна.

— Господи, май успяхме…

Изстрели зад гърба й я накараха да се обърне.

Магьосника стреляше с автомата по воините на неета, които напираха да се качат по стълбата при тях.

Явно никой от тях не мислеше за живота си, защото живите се хвърляха през труповете на мъртвите, крещяха диво и се опитваха да стрелят с лъковете си.

А ако можеше да види хидроплана отстрани, Зоуи щеше да бъде поразена — няколко неета бяха все още на покрива и лазеха към кабината.

Едновременно с това двама други — на едно от крилата — замисляха самоубийствения опит да хвърлят мрежа върху едно от витлата. Хвърлиха я… въжето се оплете във витлото… двигателят изпусна струя дим и спря!

Хидропланът се наклони и кренът изхвърли от крилото двамата воини и ги запрати надолу към смъртта им.

Зоуи се обърна на седалката и ги видя да падат, после с мъка овладя хидроплана.

— Какво им е на тези хора! — извика тя.

Отговори й Даяна Касиди:

— Охраняват царството си с див фанатизъм. Вярват, че ако чрез смъртта си някой воин на неета успее да попречи на някой натрапник да избяга, ще заслужи мястото си в рая.

— Значи самолетът ни гъмжи от фанатици камикадзета — заключи Зоуи. — Чудя се дали…

Прекъсна я нова стрелба. Някак приглушена.

— Магьоснико! — извика Зоуи.

— Не съм аз! — надвика той рева на двигателите. — Неета спряха да атакуват горната палуба. Всичките се изтеглиха долу.

Нови приглушени изстрели.

И изведнъж Зоуи видя как втори от монтираните на крилото двигатели изпуска дим. Витлото му спря.

Тя се сети какво става.

— Боже господи! Те стрелят по двигателите през страничните врати. Ще ни свалят.

— Ако преди това не възпламенят горивото в крилата — поправи я Магьосника.

Още изстрели.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — заповтаря Зоуи. По лоста за управление усещаше, че хидропланът вече не реагира така леко.

„Няма спасение — помисли си. — Не мога да ги спра, след като са решили да умрат“.

— Свършено е с нас — каза високо. Сякаш в отговор на думите й радиото оживя.

— Зоуи! Ти ли си в тоя „Клипър“? Скай Монстър се обажда!

— Монстър? — викна Зоуи. — Да, ние сме! Къде си?

— Точно над теб — беше отговорът.

И докато се носеха над джунглата, един огромен самолет се снижи над тях.

„Халикарнас“.

— Съжалявам, че ми отне толкова време да се добера дотук — каза Скай Монстър. — Наложи се да го направя през Кения!

— А как ни намери? — попита Лили.

— После ще говорим за това! — намеси се Зоуи. — Скай Монстър. Имаме на борда сган от сърдити пасажери, решени да ни свалят отвътре. Трябва да ни измъкнеш… незабавно!

— Разбрано де. Вече видях, че сте без предно стъкло. Има ли ранени?

— Не.

— Значи използваме техниката „подушване на куче“. Вдигни седемстотин и всички горе.

— Ясно.

— Какво е „подушване на куче“? — обади се Лили.

— Ще видиш — каза Зоуи и рязко се обърна.

Защото отдолу се разнесоха нови изстрели.

Двата самолета летяха над конгоанската джунгла в тандем — огромният 747 над по-малкия „Клипър“.

После „Халикарнас“ се спусна пред клипера с отворена задна товарна рампа и се намести точно пред разбитото предно стъкло на кабината му.

Рампата зейна пред Зоуи, буквално на метри от носа на хидроплана.

— Окей, Скай Монстър! — извика тя в микрофона. — Задръж така, сега ще се приближим и ще изпратя всички напред.

Ускори малко и хидропланът се приближи до рампата на „Халикарнас“, носът му буквално драскаше ръба на рампата.

— Окей — извика тя. — Магьосник, вземи Лили, Оно и доктор Касиди и тръгвайте!

Магьосника нямаше нужда от подканване.

Бързо се прехвърли навън през разбитото стъкло и застана на носа на клипера под брулещото въздушно течение между двата самолета.

Помогна на Лили, Оно и Касиди да излязат при него и един по един и четиримата стъпиха на рампата на „Халикарнас“ и се вмъкнаха в товарния отсек.

Зоуи остана сама в кабината.

Включи автопилота и на свой ред се измъкна на носа, но в този момент диваците успяха да улучат още един двигател и хидропланът рязко подскочи.

Зоуи нямаше избор, така че се хвърли към рампата на „Хали“ в мига, в който хидропланът под краката й буквално пропадна и полетя.

Ръцете й задраха ръба на рампата, пръстите й се свиха в надежда да се уловят за нещо, но нямаше нищо… и за свой ужас тя усети как се плъзга назад и надолу в безмилостното синьо небе…

… и в този момент я уловиха три чифта ръце.

Хванаха я в последната възможна частица от секундата.

И я държаха здраво. Далече под тях хидропланът с диваците на борда се заби в джунглата и избухна в огнено кълбо.

Магьосника, Лили и Оно изтеглиха Зоуи на рампата, а Даяна я затвори. Капакът щракна успокоително и всички насядаха на пода в прекрасната тишина на товарния отсек.

— Б-б-б-лагодаря — заекна Зоуи.

— Ти да ни благодариш? — ахна Магьосника. — Ти да благодариш на нас? Зоуи, я се погледни отстрани какво направи: ти уби оня грамаден воин на Камъка на спора, ти разгада лабиринта, ти вдигна тоя бъкан с диваци хидроплан, за да ни измъкнеш от ада, и едва не умря, след като направи всичко да ни спасиш… Честно, Зоуи, не бях виждал досега нищо подобно. Това, което направи, е просто невероятно! От днес Джак Уест-младши вече не е единственият герой, когото… познавах. Него вече го няма, но ти го замести повече от достойно. Ти си направо удивителна!

Зоуи сведе глава. Не се бе замисляла какво е направила. Просто го бе направила.

Лили я прегърна.

— Страхотна си, принцесо Зоуи! Пет звезди! Жестоко!

И за първи път от няколко дни Зоуи се усмихна.

В селото на неета хората на Вълка бяха овладели положението, благодарение на превъзходството си в численост.

Селяните и воините бяха събрани заедно, поставени на колене, оковани в пластмасови белезници и оставени под охраната на конгоанските войници.

Ножа дойде при Вълка и каза гордо:

— Сър, успяхме.

И отстъпи крачка встрани. Зад него стоеше командосът от Делта Форс, Меча, държеше втория Стълб.

Очите на Вълка блеснаха. Той взе пречистения Стълб и благоговейно го вдигна пред лицето си.

— Намерихме и този млад господин — продължи Ножа и блъсна напред Алби, който се държеше за раненото рамо. — Албърт Калвин. Твърди, че бил приятел на дъщерята на Джак Уест.

Вълка изгледа момчето и изсумтя:

— Превържете го. Ще го вземем с нас.

Ножа продължи:

— Рапирата е в светилището им над лабиринта. Казва, че е намерил Огнения камък, Философския камък и първия Стълб… положени на олтари. Ще ги свали при нас.

— Прекрасно — каза Вълка. — Неета са ги отнели от Макс Епер. Какъв прекрасен ден! — После внезапно се обърна към Ножа. — А къде е Делфийският камък?

— Няма го, сър. Отнесен е от групата на професор Епер.

— Е, Епер знае, че вече разполагаме с всички козове: първите два Стълба, Философския камък и Огнения камък. Няма проблеми.

— Има обаче още нещо, сър — обади се Ножа.

— Да?

Ножа махна с ръка и хората му избутаха от тълпата още един човек.

Вълка изненадано вдигна вежди.

Беше шаманът на неета.

Разкривените ръце на стареца бяха в белезници, но в очите му гореше ярост.

— И как можеш да ми помогнеш ти? — попита Вълка, макар да знаеше, че няма начин старецът да го разбере.

За негова изненада той му отговори. Но не на езика на Тот. Проговори на език, който Вълка знаеше — гръцки:

— Вторият Ъгъл на Машината — изръмжа шаманът. — Виждал съм го. И ще те отведа при него.

На лицето на Вълка се появи лукава усмивка.

— Нож, Меч… подгответе хеликоптерите за излитане и се обадете на хората ни в Киншаса. Кажете им да са готови със самолет за Кейптаун. Време е да получим проклетата си награда.

Докато „Халикарнас“ се носеше на югоизток по изключение, без да се намира в пряка опасност от каквото и да било, Зоуи и останалите се присъединиха към Скай Монстър в салона до пилотската кабина.

Скай Монстър им разказа какво се бе случило с него, след като го бяха оставили в Руанда.

— След като момчетата на Соломон донесоха гориво, колкото да излетя, се добрах до старата ферма в Кения, прегледах „Хали“ изцяло, презаредих и дори успях да си сложа чисто нов двигател.

— Държал си там резервни двигатели? — недоверчиво попита Зоуи.

— Ами… хм… намирах някои тук-там по време на… хм… пътуванията ми и си ги пазя за трудни дни — малко засрамено отговори Скай Монстър. — Както и да е, понеже сканирах всички радиокомуникации в Централна Африка, днес прихванах конгоанците на сателитния скенер — ставаше дума за транспортен „Клипър“, ескортиран от американски хеликоптери — и разбрах, че се насочват насам. Досетих се, че са ви открили, така че се залепих за тях… е, на разстояние. След това ви видях да излитате в обратна посока и допуснах, че може да си ти, Зоуи.

— Да бе! — Зоуи се изсмя.

— Ей… а къде е Соломон? — попита Скай Монстър. Още не съм му благодарил за горивото.

Зоуи поклати глава.

— Той загина заради мен — обясни Лили тъжно.

— О… — тихо каза Скай Монстър. — А Алби?

— Не питай — отговори Зоуи и разтри слепоочията си. Все още не можеше да се примири с онова, което се бе случило. — Да се надяваме, че е жив.

Погледна Лили и очите им се срещнаха. Лили не каза нищо.

Докато разговаряха, Магьосника работеше на един от компютрите: изпращаше кодирано съобщение до един от форумите за „Властелинът на пръстените“, които той, Лили и Джак използваха за комуникация. Ако Джак по някакво чудо бе жив, щеше в крайна сметка да провери във форума.

— Да не мислиш, че татко още е жив? — тихо попита Лили. — Даже след като онзи човек ни показа каската му?

Магьосника се обърна и я погледна.

— Баща ти е много жилав човек, Лили. Най-жилавият, упорит, изобретателен, гениален, верен, грижовен и адски труден за убиване човек, когото съм познавал. За мен Джак Уест не е мъртъв, докато не видя вкочаненото му тяло със собствените си очи. — Това не прозвуча много окуражително и Магьосника добави: — Никога не трябва да губим надежда, мъниче. Надеждата, че онези, които обичаме, са живи, и надеждата, че доброто ще надделее над злото в този епичен конфликт. Пред лицето на могъщите ни противници и при нищожната вероятност за успех надеждата е единственото, което ни остава… затова никога не я губи, Лили. Дълбоко в сърцата си лоши хора като Вълка не хранят никаква надежда и я заместват с похот, с жажда за власт… и ако се доберат до тази власт, ще са щастливи само защото всички останали са нещастни. Винаги имай надежда, Лили, защото надеждата ни прави добрите, а нейната липса прави тях лошите.

Лили го погледна.

— Този… Вълка… каза по телефона, че ми бил дядо. Как е възможно татко да е толкова добър, а той да е толкова лош?

Магьосника поклати глава.

— Това не мога да го обясня. Пътят, по който човек поема в живота си, често се определя от възможно най-странни, най-случайни неща. Джак и баща му са еднакви в много неща: и двамата са безумно целеустремени и невероятно интелигентни. Само че Джак действа в името на другите, а баща му — за собствена изгода. Просто в някакъв момент на живота си са се научили да живеят по своя начин.

— А каква тогава ще стана аз? — неспокойно попита Лили. — Искам да съм като татко, но изглежда, че това не е гарантирано. Не искам да направя погрешен избор, когато е важно.

Магьосника й се усмихна и разроши косата й.

— Лили, просто не мога да си представя как ти ще правиш погрешен избор.

— А Алби е в ръцете на Вълка — тъжно каза Лили.

— Да — отговори Магьосника. — Да…

В този момент от кабината се чу сигнал и Скай Монстър отиде да провери какво става. И след секунда изкрещя:

— Какво е това, за бога?

Всички се втурнаха в кабината, за да видят какво го е накарало да изгуби самообладание.

Десетки червени точки бяха осеяли небето високо над северната граница на Южна Африка. По западното крайбрежие над Кейптаун имаше други точки, сини.

— Какво е това? — попита Зоуи.

Червените точки са военни самолети, а сините са бойни кораби — каза Скай Монстър. — А по всички честоти се излъчва едно и също съобщение: южноафриканските въоръжени сили са затворили въздушното пространство над страната за целия чуждестранен въздушен трафик — военен и търговски. Едновременно с това военноморските им сили са отцепили Кейптаун, Тейбъл Маунтън и половината от нос Добра Надежда. — Той посочи няколко бели точки в океана южно от Кейптаун. — Тези бели точки са последните граждански кораби, допуснати през последния половин час. Ако съди по транспондерите им, това са регистрирани в Южна Африка риболовни траулери, които се връщат от Индийския океан. Последните, на които е разрешено да влязат. Всички морски маршрути вече са затворени.

— Но ние трябва да сме в Кейптаун утре вечер! — възкликна Зоуи.

— Съжалявам, Зоуи, но няма начин. Ще ни свалят. Враговете ни ни изолираха напълно. Сигурно са купили цялото южноафриканско правителство. Неприятно ми е точно аз да го кажа, но… няма начин да стигнем до Кейптаун.