Матю Райли
Шестте свещени камъка (11)

Абу Симбел, Египет

10 декември 2007

Денят на първия краен срок

Храмът на Рамзес II в Абу Симбел

Храмът на Нефертари в Абу Симбел

Въздушното пространство

над пустинята Сахара

10 декември 2007, 01:35

„Халикарнас“ се носеше в нощното небе към Южен Египет.

Въпреки късния час навсякъде из самолета кипеше трескава активност: Джак и Йоланте изучаваха разположението на Абу Симбел и прилежащия район; Магьосника, Зоуи и Алби извършваха математически астрономически изчисления; Лили, Стреч и Мечо Пух разглеждаха картата на язовир „Насър“.

— И така — каза Джак, като се приближи до бюрото на Магьосника, — от какво точно имаме нужда, за да поставим Стълба на мястото му?

Магьосника почука с молив астрономическите карти пред себе си.

Отново всичко зависи от Юпитер. Според тези карти „изплуването на Титаник“ трябва да стане в шест и дванайсет местно време, което означава по зазоряване… Това означава, че заради светлината на изгряващото слънце ще е трудно да се наблюдава Юпитер… затова ще се наложи да използваме инфрачервен телескоп. Продължителността на „изплуването“ също ще е по-кратка, отколкото е видяла Зоуи при Стоунхендж, защото сме на различна географска широчина — на голямата широчина на Стоунхендж Огненият камък е получил тангенциален лъч от Тъмното слънце. Но при Абу Симбел ще сме много по-близко до екватора, а следователно лъчът от Тъмното слънце ще ни достигне почти перпендикулярно, с други думи, пряко, но и за по-кратко време… примерно около минута.

Джак кимна и каза:

— Значи в шест и дванайсет.

— Как се развиват нещата с местонахождението храма? — попита Магьосника.

— Мисля, че разполагаме с кандидат.

И показа на Магьосника и другите една отворена книга със снимки на двата храма в Абу Симбел, посветени на Рамзес II и жена му Нефертари.

На фасадата на по-големия храм имаше четири седящи на тронове осемнайсетметрови статуи на Рамзес, а на фасадата на втория — на стотина метра от първия — бяха разположени шест деветметрови статуи: четири на Рамзес и две на любимата му съпруга. И десетте статуи гледаха към странно струпване на пирамидални острови, подаващи се от гладките води на язовира.

— Онова, което трябва да имаме предвид във връзка с Абу Симбел — продължи Джак, — е, че той не се намира на първоначалното си място. Когато Съветите построили Асуанския язовир през 60-те години на миналия век, се знаело, че водата ще залее статуите. Затова от ЮНЕСКО организирали преместването им блок по блок, парче по парче. Така ги пренесли и ги сглобили наново на по-високо място, разположени една спрямо друга почти както дотогава.

— Почти както дотогава? — обезпокоено повтори Астро. — Искаш да кажеш, че статуите вече не са ориентирани както ни трябва? Но тогава…

— Има отместване от няколко градуса — спокойно отговори Джак. — Но разликата е известна, така че можем да я отчетем. Самата разлика се вижда на ето тази снимка, на която е изобразено оригиналното и днешното разположение на статуите.

— Не изглеждат чак толкова големи — коментира Астро.

— Повярвай ми, огромни са.

Самолетът летеше на юг.

В един момент Йоланте отиде в задната кабина за екипажа, за да се преоблече в нещо по-непретенциозно.

Щом тя излезе, Лешояда попита:

— Ловецо, можем ли да имаме доверие на британска кралска особа?

Джак се обърна към задната секция на самолета.

— Не бих казал — отговори след секунда. — Тя е тук като представител на своя род, кралската фамилия, точно както ти представляваш твоето кралство — Саудитска Арабия… така че й вярвам толкова, колкото вярвам я на теб. Засега ние сме нужни на нея, а тя на нас. Но в момента, когато тази взаимна необходимост престане да съществува, тя ще ни зареже.

— Или ще ни пререже гърлата — сухо коментира Зоуи.

Американският командос Астро се смръщи, явно объркан.

— Съжалявам, но просто не ви разбирам. Какво общо имат пък кралските родове?

Намеси се Стреч:

— Когато тръгнахме да издирваме Седемте чудеса на древния свят, го направихме в конкуренция със Съединените щати, от една страна, и Стара Европа — от друга: Франция, Германия, Италия, Австрия. Католическата църква, която е по правило добре осведомена за всичко, имащо отношение към древността, също бе част от коалицията на Стара Европа.

— По-ясно е, ако се разглежда като противопоставяне на Старите пари и Новите пари — обясни Джак. — Америка е Новите пари, парите, натрупани относително наскоро. Европа е Старите пари — богатството, формирано чрез наследяване, собственост върху земя и просто заради името на рода. Спомнете си Джейн Остин: джентълменът не работи — той получава доход от земите си.

— Не сме изучавали Джейн Остин в гимназията! — Астро почервеня.

— Макар да има тенденция днешна Европа да се разглежда като мозайка от съвременни демокрации, управлявани от и в името на народа, всичко това е само илюзия — продължи Стреч. — Почти петдесет и пет процента от континентална Европа е в ръцете на три фамилии: Сакс-Кобургите във Великобритания, които — чрез войни и бракосъчетания — на практика са придобили земите на Хабсбургите; руските Романови и датските Олденбург — най-лукавата и предпазлива кралска линия в историята. Чрез множество кралски бракосъчетания датската синя кръв сега тече в почти всички европейски дворове и по този начин датската кралска фамилия контролира самостоятелно една четвърт от континентална Европа.

— Романови? — недоверчиво повтори Астро. — Но нали царското семейство е избито до крак през 1918 от Съветите.

— Нищо подобно — спокойно възрази Стреч. — Оцелели са две от децата, Алексей и едно от момичетата^[1]. А кралските особи не обичат да бъдат свидетели на детронирането на други кралски особи — те се грижат едни за други. Оцелелите деца на цар Николай II намерили подслон при датската кралска фамилия в Копенхаген и в крайна сметка се оженили за други семейства от сой. И макар да не могат да използват официални титли, като „цар“ например, Романови определено продължават да съществуват, без да застават под светлината на прожекторите. — Стреч погледна за миг Лешояда, който мълчаливо стоеше в ъгъла. — Има обаче и един доста стар владетелски род, който продължава да има огромно влияние в съвременния свят — родът Сауд в Арабия. Той обаче не се смята за особено престижен в Европа. След изплуването му от неизвестността през осемнайсети век европейците гледат на него като на странна банда съплеменници, които се държат като кралски особи. Дори откриването на петрола през двайсети век, благодарение на което Саудите се сдобиват с огромно богатство и голяма власт, не им е донесло уважението, към което те така упорито се домогват.

— Старите пари признават само Стари пари — отбеляза Джак.

Лешояда не каза нищо, но погледът му издаваше, че е съгласен с това.

— Та значи тези… кралски домове… каква е връзката им с Машината? — зададе основния въпрос Астро.

— Помисли за кралската институция през историята — опита се да обясни Магьосника, — до самото й начало в примитивните племена. Какво прави един племенен род по-уважаван от другите в племето?

— Силата… способността им да се сражават от името на племето.

— Понякога да — съгласи се Джак. — Но невинаги.

— Какво друго може да има? — Астро сви рамене.

Отговори Магьосника:

— Най-често това е родът, притежаващ някакъв свещен талисман. И затова го смятали за достоен да застане начело на племето. Това можело да е жезъл, корона или свещен камък. Способността да се биеш често била свързвана със способността да запазваш притежанието на свещен предмет.

— Макбет убива Дънкан и му отнема жезъла — даде пример Джак. — И точно по този начин, като притежател на жезъла, става крал.

— А трите владетелски рода на Европа винаги са притежавали нещо, което ги е правело по-велики от другите благороднически фамилии… — подметна Магьосника.

— Стълбовете — досети се Астро, явно започваше да се ориентира.

— Именно — одобри Магьосника. — Както и знанието, което ги съпровожда: предаваното от поколение на поколение наследствено знание за предназначението и употребата на тези Стълбове.

Джак допълни:

— И фактът, че нашата принцеса Йоланте е текущият Пазител на Личния кралски архив, предполага, че тя е ключовият притежател на това знание.

— Но щом има само три европейски рода, означава ли това, че те притежават само три Стълба? — досети се да направи връзката Астро.

— Смятам, че е така — въздъхна Магьосника. — Но…

— … но това не означава, че не знаем къде са останалите три — разнесе се зад тях гласът на Йоланте.

Всички се извърнаха — тя стоеше на вратата на задната кабина.

Бе олицетворение на спокойствието и не изглеждаше ни най-малко засегната, че я обсъждат в нейно отсъствие.

Вече бе облечена в кремав жакет, боти „Оукли“ и тесни панталони от видимо здрава материя. Бавно се приближи и седна на един от незаетите дивани.

— Надявам се, бих могла да допринеса с нещо към дискусията — продължи спокойно. — В историята на човечеството хората от простолюдието винаги активно са търсили някой, когото да поставят на пиедестал. Някой по-знатен, с по-благородна кръв или с по-изтънчена чувствителност. Кралска особа. Лица, готови да поемат бремето да защитават хората и… определени важни предмети. И понеже открай време е известно, че кралските особи се придържат към по-висше понятие за чест, на тях винаги им се е поверявало това бреме… От друга страна, простолюдието — което усещало в сърцето си, че е твърде ненадеждно и прекалено алчно, за да остане вярно на този идеал за чест, — търсело фамилия, която е готова да поеме въпросното бреме. По този начин силните управлявали, а слабите само избирали да бъдат управлявани. Това е естественото състояние на нещата. И така е ставало от момента, когато човекът тръгнал изправен на два крака.

Лили внимателно гледаше Йоланте.

Силните управляват, слабите са управлявани. Беше чувала тези думи преди, изречени от побъркания ватикански свещенослужител Франческо дел Пиеро, човека, отгледал брат й, Александър, по такъв начин, че от него да стане деспотичен и жесток управник.

И Магьосника бе чувал същото, така че също наблюдаваше Йоланте крайно внимателно.

— След като хората толкова много обичат кралските особи, защо приемат демокрацията с разтворени обятия — осмели се да попита Астро. — Вижте Америка.

Йоланте насмешливо се усмихна.

— „Вижте Америка“? Нима не забелязвате, капитане, че през последните двеста години страната ви плавно и неумолимо върви към монархията? Проблемът ви е, че вашите управници не разполагат с талисман, някакво съкровище, което да притежават от името на народа ви. Това обяснява амбициите на някои да създадат кралство: бащата на Кенеди, Джоузеф, е мечтаел да създаде президентска династия Кенеди — Джон, Робърт и Едуард. В наши дни не се ли опитва фамилия Буш — да, подпомагани от приятелите си в Саудитска Арабия — да установи президентско родословие и не планира ли да сложи на трона трети Буш? Но те нямат талисман и съответно няма и кралство. Макар че, след края на това приключение, е възможно да имат и по този начин ще могат да седнат край масата редом с големите европейки родове.

Джак я изчака да свърши и каза:

— Така че за момента в това състезание участваме: ние, добрите момчета, подпомагани от няколко претенденти на Новите пари от Саудитска Арабия и Щатите; вие — кралските европейски династии; и Китай — подпомагани от знаете кой. Само че къде е мястото на Обединените арабски емирства в тази пъстра картина?

— Новите пари, разбира се — заяви Йоланте. — Незначително пустинно племе, разбрало с изненада, че седи върху огромни петролни залежи. — Тя извинително сви рамене в посока на Мечо Пух и Ятагана. — Нищо лично.

Мечо Пух изръмжа:

— Мадам, ще използвам речника на младата ми приятелка, Лили: майната ти!

Ятагана обаче се поклони и каза:

— Не сте ни засегнали, мадам.

— А другите страни? — продължи Джак. — Например Австралия?

— Все още британска колония — пренебрежително заяви Йоланте.

— Китай?

— Нация на корумпирани администратори и един милиард неграмотни селяни — дебели, бавни и оядени.

— Африка?

— Робите на света. Безполезни вече, след като всичко ценно там е плячкосано до шушка. Днес африканските нации са като леки жени, готови да продадат себе си и своите армии на всеки, който разполага с твърда валута.

— Япония?

— Интересен случай, понеже японците имат самостоятелно лице в нашата общност и представляват категория сама за себе си. Дори и най-скромният член на простолюдието там притежава дълбоко вродено чувство за чест. Но тяхната гордост е и тяхна слабост. Япония е най-расистката нация на света — японците искрено смятат, че са по-висши от всички други раси. И точно това им донесе неприятностите по време на Втората световна война.

— Но в Япония има императорска фамилия — напомни Зоуи. — При това най-старата на света.

— Вярно е — призна Йоланте. — Стара, благородна и не чак толкова слаба, колкото се преструва, че е. Капитулацията на Япония в края на войната едва не доведе до първото унищожение в наше време на владетелска династия. Но тя оцеля. Американците унижиха Хирохито, но не го свалиха от власт. Вероятно защото не можаха да намерят талисмана му.

Джак се намръщи. Това вече бе ново за него. Той се наведе напред и попита:

— И този талисман е…?

— … нещо, което не съм склонна засега да споделя с теб, напористи ми Ловецо. — Йоланте го дари с палава секси усмивка. — Ще се наложи да използваш други методи, за да изтръгнеш тази тайна от мен… може да бъдат и романтични. Другата възможност е да попиташ американския си приятел. — И тя кимна към Астро.

— Е? — Джак повдигна вежда и впери поглед в Астро.

— Убий ме, ако знам — отвърна искрено Астро.

Йоланте подметна:

— Във всеки случай, макар да се преструват, че е иначе, и да твърдят, че са загърбили тези неща, японците не са забравили тази дълбока обида. А хора с тяхната гордост могат да съхраняват трайна неприязън. Обръщайте гръб на Япония на ваш риск. — Никой не каза нищо и Йоланте продължи по-бавно, сякаш говореше на себе си: — Светът е сложно нещо. Войни се печелят и губят. Възходът на империите е следван от тяхното падение. Но в цялата история на човечеството властта е като поток, прехвърлян от една империя на следващата: от Египет на Гърция, после на Рим, или в по-близки времена — от Франция на Наполеон към Британската империя и сегашната доминация на Америка. Но сега — със запалването на Машината — ще е по-различно. Прехвърлянето на властта ще спре. Сега, за първи и единствен път в историята, абсолютната власт ще се установи завинаги в ръцете на една-единствена нация.

След около два часа основният салон на самолета бе полутъмен и притихнал.

Единственият, който още работеше, бе Джак — изучаваше една подробна карта на Африка на светлината на настолна лампа, в компанията на Хор, който дремеше на облегалката на стола му. Останалите се бяха оттеглили в задната половина, за да дремнат преди настъпването на големия ден, който предстоеше. Всъщност без Лили, понеже тя бе заспала първа на дивана до Джак.

Хор изписка.

Джак вдигна поглед и видя Йоланте — стоеше на прага на салона, облечена в свободен анцуг, косата й бе поразчорлена от спането.

— Да си командир е самотен занаят — каза тя.

— Понякога — отвърна той.

— Казаха ми, че вдъхваш лоялност у онези, които те следват — въздъхна тя и седна до него.

— Единственото, което правя, е да оставям хората да мислят с главите си. Изглежда, се получава.

Йоланте го изгледа продължително в полумрака, сякаш се затрудняваше как да оцени странното човешко същество, наречено Джак Уест-младши.

— Малко са способните да мислят самостоятелно — отбеляза тя.

— Всички са способни — бързо отговори той.

— Не. Не е вярно. Не всички го могат — тихо възрази тя и отмести поглед.

— Ти спомена, че може би знаеш местонахожденията на останалите Стълбове…

Думите му я извадиха от замислянето й и тя му се усмихна и повдигна вежда.

— Може би.

— Проблемът ни, както се досещаш, е, че разполагаме със саудитския, който е маркиран с едно тире, и вашия — маркиран с четири, което ги прави първи и четвърти. Само че в рамките на следващата седмица ще ни трябва вторият.

— Ако оживеем след днешния ден.

— Нека бъдем оптимисти и допуснем, че все някак ще оцелеем — настоя Джак. — Къде е?

Йоланте стана и облиза горната си устна.

— Според източниците ми вторият Стълб трябва да се намира в джунглите на Централна Африка, ревностно охраняван от племето, което го притежава през последните две хиляди години — неета.

— Изучавал съм неета. Канибали. Неприятни.

— Капитане… „неприятни“ не дава дори представа за тях. Нито дори „канибали“. Кръвожадни ми се струва по-подходящо. Обикновените канибали ще те убият, преди да те изядат. Неета няма да се сетят за това… Смята се, че около хиляда бежанци от Руанда, спасяващи от геноцида през 1998, се изгубили в джунглата и без да знаят, навлезли в района на неета. Не се измъкнал нито един. Да навлезеш в територията на неета е като да се оплетеш в паяжината на паяк.

— Друг въпрос — продължи Джак. — Какво знаеш за последния камък на Рамзес II, Чашата? Магьосника няма представа къде се намира.

— Никой не знае къде се намира — отговори Йоланте. — За историята Чашата е изчезнала отдавна.

— А знаеш ли какво прави тя?

— Не, нямам представа. — И Йоланте тръгна към вратата.

— Не ти вярвам — каза след нея Джак.

— И не би трябвало — отговори тя, без да се обръща — Не би трябвало.

Излезе от салона. Джак продължи да чете.

И двамата не бяха забелязали, че Лили се бе събудила.

И бе чула всяка тяхна дума.

След час осветлението в салона се включи и по интеркома се разнесе звучен сигнал.

— Добро утро на всички! — прогърмя жизнерадостният глас на Скай Монстър. — Джак, забелязах прав участък от магистрала на около четиридесет километра западно от Абу Симбел. Наоколо има само пустиня. Не мога да кацна на северната магистрала, понеже там се задават няколко колони туристически автобуси — те потеглят рано всеки ден от Асуан, за да стигнат в Абу Симбел веднага след изгрев-слънце. Западният път ми се струва достатъчно дълъг, за да ни послужи като писта, така че да можем да кацнем и да излетим, без никой да ни усети.

— Благодаря, Монстър — отговори Джак и стана. — Давай да кацаме тогава.

Абу Симбел Южен Египет

10 декември 2007, 04:00

В сумрака на зазоряване огромните статуи на Рамзес Велики се извисяваха като завинаги застинали в камъка гиганти.

Сега се извисяваха над екипа на Уест.

Зоуи бе използвала безшумно несмъртоносно оръжие, за да обезвреди охраната на Стоунхендж, но Джак изобщо не опита подобни деликатни методи. Двамата пазачи, имащи нещастието да патрулират из популярния туристически обект, внезапно се озоваха пред дулата на четири автомата и след секунди лежаха в тясната караулка вързани и със запушени усти.

Джак се изправи пред четирите статуи на Рамзес, а Магьосника се отдалечи на стотина метра и застана пред по-малкия храм на Нефертари. Тук бе целият екип, с изключение на Скай Монстър и Стреч — те бяха на „Халикарнас“ и сега кръжаха високо над тях и наблюдаваха околността в очакване на сигнала за изтегляне.

— Далекомери — изкомандва Джак и двата лазерни далекомера — по един за всеки комплект статуи — бързо бяха извадени.

— Това ще бъде ли проблем? — попита Зоуи и кимна към втората от четирите статуи на Рамзес II. Незнайно кога главата й бе паднала.

— Не — отговори Джак. — В Древен Египет са броили отдясно наляво. Следователно „третото око“ се отнася до тази. — И той посочи втората статуя отдясно наляво.

Астро взе единия далекомер и с помощта на Мечо дух се спусна на рапел от каменния корниз над въпросната статуя.

Ятагана направи същото в храма на Нефертари, подпомогнат от Лешояда: и там „третото око“ се падаше на втората статуя отдясно наляво — статуя на Нефертари.

Докато двамата заемаха позиция, Уест се обърна и се загледа към язовира.

Величествената водна шир се простираше до хоризонта, тъмна и смълчана, и над нея бе надвиснало свръхестественото спокойствие, характерно само за изкуствените езера. Над водата се стелеше лека мъгла.

Отвъдният бряг се извиваше в широка дъга и точно пред него се издигаха няколко острова с пирамидална форма.

Джак знаеше, че в основата на много от тези острови и по цялата дължина на някогашния бряг има издълбани надписи: ЮНЕСКО се бе оказала неспособна да ги спаси от покачващите се води. Също както с язовира „Трите клисури“ в Китай.

Астро и Ятагана вече бяха на позиция.

Каменната глава пред Астро бе огромна, много по-голяма от него.

— Поставете далекомерите в очните ябълки — нареди Уест. — Уверете се, че са ориентирани по дължина на „погледа“ на статуите.

Астро и Ятагана изпълниха нареждането и с помощта на щипки фиксираха далекомерите към очните кухини на двете статуи.

След като приключиха, Уест нареди да коригират ориентацията на устройствата два градуса на юг, което трябваше да отчете промяната в оригиналното разположение на комплекса Абу Симбел в резултат на операцията пренасянето му от ЮНЕСКО.

— Включвайте.

— Двамата включиха далекомерите.

… и изведнъж два идеално прави, червени лазерни лъча прорязаха пространството над езерото, пробиха мъглата, скриха се в далечината…

… и се събраха в една точка на около два километра намираща се на един от малките пирамидални острови подаващи се над водите недалеч от отсрещния бряг.

— Господи! — прошепна Магьосника. — Намерихме го!

Моментално надуха и пуснаха на вода две бързоходни моторни лодки.

Ятагана и Лешояда бяха оставени на брега като ариергард, а Джак и останалите се качиха в лодките.

След десет минути лодките вече бяха до брега на пирамидалния остров.

Наоколо се подаваха муцуните на десетки крокодили — образуваха около тях широк кръг. Очите им проблясваха в светлината на фенерчетата.

Докато се бяха приближавали, Зоуи бе разглеждала скалистото островче. Бреговете му се спускаха във водата отвесно, но по-нататък наклонът ставаше по-полегат.

— Повърхността изглежда като издълбана на ръка — отбеляза тя. — Сякаш някой нарочно е превърнал острова в пирамида.

— Археолозите отдавна се чудят над формата на тези острови — обади се Магьосника. — Още от времето, когато са били просто хълмове, преди да се образува езерото. Само че изследванията доказват, че това не е дело на човек, а е природно образувание.

— Странно — не се сдържа Лили.

— Ей! Хидролокаторът улови нещо — обади се Астро от своята лодка, на която имаше всевъзможни устройства за безконтактно сондиране на вода и земни пластове. — Не, почакайте… — Той въздъхна. — Нищо особено. Животно… може би кроко… момент… а, така е по-добре. Улавям тук някаква кухина в основата на острова… точно под нас. Акустичният резонанс я потвърждава. — Изглежда като хоризонтален тунел, който… който се забива в острова.

— Приближете лодките една до друга — нареди Джак и хвърлете котва. След това монтирайте въздушната шахта и врата за скачване. Астро, Пух — вашата задача е да запечатате входа херметично.

След двайсет минути между двете надуваеми лодки можеше да се види странно съоръжение: надуваема гумена тръба, забиваща се във водата като вертикален тръбопровод с отворен горен край.

Астро и Мечо Пух — в пълна леководолазна екипировка и с харпуни за защита от най-нахалните крокодили — се отпуснаха гърбом в тъмните води с включени фенерчета.

На двайсет и седем метра под лодките се озоваха на дъното на езерото в точка, където то се събираше с основата на скалната пирамида.

Осветиха с фенерчетата си повърхността и видяха стотици изображения, издълбани в каменната повърхност. В по-голямата си част това бяха главно стандартни египетски надписи: йероглифи и изображения на ръкостискащи се с боговете фараони.

— Джак — обади се Астро в микрофона на маската си, — тук има надписи. Много са. Издълбани са в камъка.

Мечо Пух прекара предния край на сондиращия радар пред изписаната стена. Подобно на рентгенов апарат той можеше да открива кухини под повърхността на скалата.

— Тук! Зад този надпис има кухина!

Астро насочи фенерчето си към подозрителния участък и освети нещо, което вече бе виждал.

Символът на Машината.

Астро и Мечо Пух се захванаха да прикрепят едно особено, подобно на палатка устройство, над точката, в която се събираха дъното на езерото и стената на пирамидалния остров, така, че да покрият гравирания символ на Машината.

Устройството беше с кубична форма и представляваше преносима врата за скачване на подводница, приета на въоръжение във военноморския флот на Съединените щати — дар за Магьосника от Морския рейнджър.

То обикновено се използваше за свързване на подводни апарати към подводници и представляваше конструкция с гумени стени за скачване на принципа на въздушния шлюз: след закрепването й местата на свързване се херметизираха и следваше запълване с въздух; устройството се издуваше като балон и изхвърляше водата от вътрешността — което на свой ред осигуряваше суха „среда за скачване“ между две точки, намиращи се под вода.

На всяка от шестте стени на куба имаше отвори за преминаване и в момента един от тях — този върху горната стена — бе свързан към тръба, отиваща към двете надуваеми лодки.

След като устройството бе сглобено и нагласено в желаното място, Джак включи помпата.

Конструкцията бързо се изду и изведнъж се отвори място за слизане по вече абсолютно сухата свързваща тръба до стената в основата на пирамидалния остров.

Джак бавно се спусна по гумената тръба, държейки се за монтираните от вътрешната й страна ръкохватки.

Носеше леководолазна маска, но още не си я бе сложил. Тя бе просто предпазна мярка в случай, че окачващата конструкция се спука или започне да се пълни с вода по някаква друга причина. В раница на гърдите си носеше пречистения първи Стълб. На главата му бе неизменната пожарникарска каска.

Накрая стъпи на дъното на язовир „Насър“. В един пръст вода.

Право срещу него бе голата стена на пирамидалния остров — каменна, неравна и блестяща от влага.

Беше гравирана с някакви символи — калейдоскоп от изображения, в които това на Машината почти се губеше.

Най-важното — в стената не се различаваше никаква врата. Нямаше абсолютно нищо, само символи.

Джак се загледа в символа на Машината.

Изображението бе доста голямо, приблизително колкото отвор на улична шахта. Шестте правоъгълника, символизиращи шестте Стълба, изглеждаха в реален размер — бяха с големината на Стълба в раницата на Джак.

За разлика от останалите обаче, най-горният правоъгълник сякаш бе вдлъбнат, издълбан в изображението.

— Ключалка — каза Джак, извади Стълба от раницата си и го поднесе към вдлъбнатината. Изглежда, съвпадаше идеално.

— Човек не знае, докато не опита…

И той натисна Стълба в мястото, което изглеждаше предназначено за него…

… и целият кръг със символа на Машината се завъртя около оста си, потъна в стената и зад него се разкри тъмен кръгъл тунел.

Джак изненадано отстъпи, без да пуска Стълба.

— Джак? Какво става? — чу се в ухото му гласът на Зоуи.

— Намерих входа — отговори той. — Слизайте.

Тунелът на Собек

Тесният тунел зад кръглия отвор на входа беше плъзгав заради влагата. Някъде навътре отекваше шум на падащи капки.

Захапал светеща в кехлибарено палка и воден от лъча на прожектора в каската си, Джак изпълзя по корем пет-шест метра в клаустрофобичния тунел… и стигна до първото препятствие: огромен нилски крокодил, поне пет и половина метра дълъг — блокираше пътя му и му се хилеше от по-малко от метър.

Джак замръзна.

Създанието бе чудовищно. Гигантски дебел праисторически звяр. От двете страни на муцуната му стърчаха страховити зъби. Стори му се, че дори хърка.

Освети с лампата на каската си продължението на тунела зад чудовището и видя, че там има поне още четири такива, подредили се в колона в тесния тунел.

Трябваше да има и друг вход. Някаква пролука, през която да са се вмъкнали.

— Ей, Джак? — обади се Зоуи зад него. — Защо спря?

— Спряха ме. Едно голямо животно с много зъби.

— О…

Джак присви замислено устни.

Междувременно Зоуи се приближи плътно и светна с Фенерчето си над главата му.

— Не може да бъде!

И в този миг Джак каза:

— Твърде студено е.

— Какво?

— Още е много рано и кръвта им е прекалено студена, за да са опасни.

— Какво какво? — не разбра Зоуи.

— Крокодилите са студенокръвни. За да може един крокодил, особено голям, да е енергичен, кръвта му трябва да се стопли, обикновено от слънцето. Тези приятелчета изглеждат страховити, наистина, но е още много рано, така че не вярвам да са способни на действително агресивни действия. Можем да се промъкнем покрай тях.

— Не говориш сериозно!

В този момент зад тях се появиха Мечо Пух и Магьосника.

— Какъв е проблемът? — запита Мечо Пух.

— Ето го — отговори Зоуи и показа с брадичка колоната крокодили в тунела. — Но не се притеснявай: смелият ни капитан мисли, че можем да пропълзим край тях.

Мечо Пух пребледня.

— Да пропълзим!?

Магьосника погледна небрежно крокодилите и каза:

— По това време на деня кръвта им трябва все още да е много студена. Не вярвам, че в това състояние са способни на повече от това да хапят.

— Мен ме безпокои точно хапането — отбеляза Зоуи.

Джак си погледна часовника — беше 05:47.

— Нямаме избор — каза той. — Разполагаме с двайсет и пет минути да се доберем до върха, а това означава да минем покрай тези симпатяги. Аз влизам.

— Ъ-ъ… Ловецо — обади се Мечо Пух. — Знаеш… знаеш много добре… че бих те последвал… навсякъде. Но… и в най-добрата си форма… не понасям крокодили, а това тука…

— Няма нищо, Захир — успокои го Джак. — Никой не е абсолютно безстрашен и това се отнася дори и за теб. Остани тук. Няма да кажа на никого.

— Благодаря, Ловецо!

— Зоуи? Магьоснико?

Виждаше по лицата им, че мислят горе-долу същото.

Зоуи огледа тунела обречено.

— Не можеш да се справиш сам. Ще съм зад тебе.

А Магьосника каза:

— Цял живот съм мечтал да видя какво има точно зад тези крокодили. Проклет да съм, ако им позволя да ме спрат.

— Тогава да тръгваме — простичко каза Джак.

Запълзя и стигна до първия крокодил.

Огромното земноводно го караше да се чувства нищожен.

Когато наближи муцуната му, крокодилът отвори огромната си паст и нададе ниско предупредително ръмжене.

Джак поспря, пое дълбоко дъх, събра решителност, промъкна се покрай челюстите и запълзя възможно по-близо до извитата стена на тунела.

Очите му се изравниха с очите на крокодила… и Джак разбра, че тези очи — студени и безжалостни — са го наблюдавали по всеки сантиметър от пътя му.

Но чудовището не го атакува. Не направи нищо повече от това само тежко да се размърда.

Джак се изсули покрай него, панталоните му се отъркаха в издутия му търбух… а после се озова до назъбената му опашка.

Чак сега изпусна сдържания в гърдите си въздух.

— Минах покрай първия — съобщи той в микрофона си. — Зоуи, Магьоснико… можете да минавате.

Стълбите на Атум

С много страх и безкрайно пълзене Джак, Зоуи и Магьосника успяха да минат покрай петте гигантски крокодила.

И стигнаха до квадратен иззидан от камък кладенец, по чиито стени имаше стълби, спускащи се в полумрака.

Надолу се виждаха площадки, стените им като че ли бяха изписани с хиляди йероглифи; различаваха се големи изображения на кръглия символ на Машината.

Джак се спусна до първата площадка…

… и символът на Машината хлътна в стената, явно задвижен от невидим механизъм, и на мястото му зейна голяма кухина — кухина, която можеше да съдържа бог знае какви отровни течности…

… но в същия миг Стълбът в ръцете на Джак леко присветна и кухината моментално се затвори.

Джак се обърна към Магьосника и подметна:

— Човек май не може да мине покрай тези капани, без да държи Стълба в ръцете си.

— Така изглежда — съгласи се Магьосника.

Продължиха надолу.

На всяка площадка ги посрещаше и се отваряше символ на Машината, но щом по някакъв начин усетеше Стълба в ръцете на Джак, се затваряше.

Надолу и все по-надолу.

Магьосника съвестно броеше стъпалата. Най-сетне стигнаха до дъното. Стъпалата свършваха пред величествен сводест вход, висок поне шест метра. Зад него се простираше непрогледна тъмнина.

— Двеста шейсет и седем… — каза Магьосника. Джак пристъпи във входа и се взря в тъмнината. Дек полъх, студен и предупредителен, погали лицето му.

Извади ракетния си пистолет и стреля в тъмнината. След цели петнайсет изстрела продължаваше да стои на прага, зяпнал от удивление.

Залата на машината

Шестметровият вход, под чийто свод стоеше Джак, изглеждаше микроскопичен в сравнение с пространството под него.

Входът бе на горния край на грамадна каменна стълба — стъпалата бяха поне петстотин, ако не и повече, — спускаща се до пода на огромна зала с кубична форма с дължина на страните поне сто и петдесет метра. Стъпалата обхващаха пълната широчина на залата, от стена до стена, и бяха с идеално правоъгълно сечение.

Таванът на фантастичната подземна зала се крепеше на гора от величествени колони, изсечени в пищния египетски стил и украсени в горната си част с ярки червено-синьо-зелени листа на лотос. Колоните бяха поне четиридесет, подредени в правилна решетка.

— Точно като в храма на Рамзес Втори в Карнак… — ахна Магьосника.

— А може би онзи храм е копие в чест на този — обади се Зоуи.

Застанал на върха на величественото стълбище, Джак се чувстваше като на най-горния ред на футболен стадион, вперил поглед към намиращия се далеч под него терен.

Но имаше една особеност.

Долу в залата… не се виждаше четвърта стена срещу тази, от която се спускаше стълбището.

И наистина, срещу стълбището, отвъд гората украсени колони, нямаше нищо: гладкият широк сто и петдесет метра под просто свършваше с остър ръб, като балкон без перила или по-скоро гигантска наблюдателна платформа, надвиснала над някакво още по-необятно пространство, скрито в тъмнина.

Оттук обаче не можеха да видят какво има там, така че заслизаха по стълбите. Приличаха на мравки в потресаващата зала.

Бяха стигнали някъде до средата, когато Джак изведнъж видя какво има пред тях. И се закова намясто, и прошепна: — Ще ни трябват още ракети.

Върхът в Абу Симбел

Първият Връх на Машината

Джак, Магьосника и Зоуи тръгнаха, но необятния под на залата, криволичеха през гората от свръхвисоки колони, за да стигнат до края, до ръба, откъдето започваше още по-голяма подземна кухина.

Защото зад ръба зееше бездънна пропаст. Дълбока и непрогледно черна.

А точно над нея, окачена по непонятен начин на тавана, висеше колосална пирамида — висеше обърната с върха надолу — идеално изсечена и доколкото можеше да се прецени, със същите габарити като Голямата пирамида в Гиза. Изглеждаше повече от древна, изглеждаше по-стара от всичко, което човечеството би могло да построи. Стените й лъщяха с бронзов блясък.

Джак си спомни за обърнатата пирамида пред Лувъра в Париж — красивата стъклена пирамида, висяща над по-малка. Макар да бе добила славна известност благодарение на бестселъра „Шифърът на Леонардо“, построяването й бе скрито зад масонски и неоезически митове.

Сети се и за Висящите градини на Вавилон, създадени върху гигантски сталактит в една огромна пещера в Южен Ирак, и си помисли, че те може би са били построени в знак на преклонение пред тази конструкция.

Каквато и да бе истината, невероятният размер на пирамидата сякаш смаляваше залата, в която се намираха и която само допреди съвсем малко им бе изглежда необятна.

— Джак, Зоуи… Представям ви Машината — намери сили да проговори Магьосника.

Джак си погледна часовника.

6:02. Астрономическото събитие трябваше да настъпи в 6:12.

Бяха успели да стигнат навреме.

В този момент радиото на Джак изпращя.

— Ловецо, живи ли сте? — тревожно запита Мечо Пух.

— Вътре сме. И намерихме Машината.

— Току-що се обади Скай Монстър. Уловил е на радара голяма група превозни средства, идват по пътя от Асуан. Зад туристическите автобуси се движели над сто най-различни коли и камиони.

— Време на пристигане? — попита Джак.

— Час, може би по-малко.

Джак пресметна набързо.

— Може и да свършим за толкова време. Но ще е на косъм.

Докато той говореше, Зоуи и Магьосника оглеждаха стените на залата.

Те бяха изпъстрени с безброй различни изображения — хиляди и хиляди, красиви и изящни.

Някои им бяха познати — Мистерията на кръговете, кръглият символ на Машината и дори подредбата на камъните при Стоунхендж. Но други бяха съвсем непознати:

Зоуи извади от раницата си цифров фотоапарат „Канон“ и трескаво започна да снима — знаеше, че нямат много време.

— Онова там е Ур — възкликна Магьосника и посочи едно от изображенията, което току-що бе снимала.

— Така ли? — изненада се Зоуи.

— Това е планът на древния град Ур в Месопотамия. Ур е забележителен с това, че разполагал с две защитени със стени пристанища — едното на запад, другото на север. Виж, съвсем ясно се виждат. До построяването на Голямата пирамида Зикуратът в Ур бил най-високата постройка на Земята. А знаеш ли какво означава думата „Ур“?

— Не. Кажи.

— Светлина. Градът на светлината.

В центъра на стената имаше голяма лъскава плоча от обсидиан. Всеки знак на нея бе запълнен със злато, Филигранната рамка пък изглеждаше изработена от единствено парче масивно злато:

— О, Господи… шестте върха… — прошепна Магьосника. — Символът, който се повтаря втори отляво — обърнатият триъгълник върху правоъгълник — е символът в Словото на Тот за „връх“. А самият надпис представлява описание на всичките шест върха. Ще трябва Лили да ми го преведе.

Зоуи направи няколко снимки на надписа, после се втренчи в противопоставящата се на законите на гравитацията увиснала над пропастта пирамида.

— Магьоснико, кой би могъл да построи такова нещо? — попита тя. — Не може да е човек от древността. Дори днес никой не може да създаде нещо такова.

— Така е — съгласи се Магьосника. — Така че кой наистина би могъл? Извънземни? Някои допускат подобна възможност — всъщност над седемдесет процента от хората вярват, че някога в миналото Земята е била посещавана от извънземни. И ако те съществуват, възможно е да са посетили нашата планета и да са построили тези съоръжения. Но лично аз не съм привърженик на тази хипотеза.

— А на коя?

— Той смята, че те са построени от хората — обади се Джак, който също разглеждаше стените. — Ей… Това е Ур!

— От хората? — Зоуи се намръщи. — Но нали се съгласи, че древните хора не биха могли да…

— Точно така. Но не изключих раса от свръхдревни — уточни Магьосника.

— Теорията за прадревната цивилизация — подметна Джак.

— Да — потвърди Магьосника. — Теорията, че нашата цивилизация не е първата, обитавала тази планета. Че през епохите между паданията на астероиди, ударите на комети и убийствените приближавания на разни Тъмни звезди някакви същества от човешки тип многократно са се извисявали над заобикалящите ги животни, създавали са процъфтяващи цивилизации и са умирали, за да се появят отново милиони години по-късно.

— Смяташ, че някаква древна цивилизация от човешки тип е построила всичко това? — недоверчиво попита Зоуи.

— Да. Високоразвита човешка цивилизация, много по-развита от съвременната. Нима не забеляза, че всички врати, през които минахме, и всички стъпала, по които слязохме, са направени за същества с нашите размери? Една извънземна цивилизация да направи стъпала, подходящи за човек — това ще е върхът на случайността. Не, тази пещера — това удивително съоръжение — е направена от човешки ръце, макар и преди много, наистина много години. От хора.

— Хора, които въпреки своя прогрес не са съумели да избегнат унищожението — подчерта Зоуи.

— А може нещо да ги е убило — намеси се Уест. — Докато са строили всичко това, е паднал астероид и просто ги е изличил от лицето на Земята.

— За сто милиона години може да се случат страшно много неща — въздъхна Магьосника. — Може да се появи нов животински вид, да се развие, да се утвърди и после да изчезне. Та нали Homo sapiens съществува само от някакви си стотина хиляди години. И нека не забравяме, че хората, построили тази Машина, поне са се опитвали да се спасят от връщането на Тъмната звезда.

— Магьоснико, съжалявам, че те прекъсвам, но били хвърлил един поглед на това? — помоли Джак, който междувременно бе отишъл до ръба на „балкона“ и гледаше през бинокъла си колосалната обърната пирамида.

Върхът на пирамидата се спускаше наравно с нивото на „балкона“, но отстоеше на стотина метра от тях.

— Върхът не е остър — отбеляза той и подаде бинокъла на Магьосника. — Плосък е.

— Както беше при Голямата пирамида? — попита Зоуи.

— Почти. Тук плоската част обаче е по-малка… доста по-малка — отговори Магьосника. — Горе-долу с размера на… — той погледна Стълба в ръцете на Джак — на това.

— Само че как да стигнем дотам, за да го сложим на мястото му? — попита Зоуи.

— Предполагам, по същия начин, по който стигнахме дотук — каза Джак и посочи пода под краката им.

Зоуи погледна надолу и видя символа на Машината, издълбан в мрамора. Тук обаче правоъгълниците в рисунката бяха с човешки ръст.

Джак постави пречистения Стълб в процепа най-близко до пропастта.

В същия миг се разнесе мощен грохот.

Джак се огледа, но не видя никаква причина за тътена.

А после от стената на пропастта, точно пред тях, започва да излиза тесен мост. И докато се издигаше, се разгъваше — дълъг каменен мост без перила.

Грохотът не спираше. Мостът продължаваше да се издига… още и още, докато в един момент с плътен удар не спря. Приличаше на грамаден каменен език, прострян над пропастта от краката на Джак до… обърнатия връх на пирамидата.

— Не е зле — одобри Джак.

И здраво хванал пречистения Стълб, Джак Уест-младши стъпи на моста — нищожно дребен в необятната Зала, над пропастта и под колосалната пирамида.

Бездната под него чезнеше в мрака.

Джак се опита да не мисли за това. Просто тръгна към гигантската бронзова пирамида, без да откъсва поглед от нея.

Зоуи и Магьосника следяха всяка негова крачка.

Джак стигна до края на моста и застана под върха на обърнатата пирамида…

Беше точно 6:11.

Горе първите лъчи на слънцето се отразяваха от повърхността на притихналото езеро.

Алби бе нагласил телескопа си върху една гладка площадка на пирамидалния остров, точно над двете клатещи се във водата надуваеми лодки.

След малко извика:

— Сатурн се издигна над Юпитер! Пролуката… се появи!

Часовникът на Джак показваше 6:12.

След цялото великолепие на залата, пирамидата и бездънната пропаст Джак се чувстваше малко странно пред толкова малкия връх на масивния обект.

Изведнъж пирамидата забръмча.

Беше нисък, басов звук… мощна разтърсваща вибрация, която отекна из пещерата.

Джак се стресна.

— Капитан Уест — чу се в ухото му гласът на Алби, — изплуването на Титаник започна току-що. Разполагате с около една минута, за да поставите Стълба.

— Благодаря — отговори Джак. — Усетих, че започва.

Застанал на самия край на моста, високо над пропаст, за която никой не знаеше колко е дълбока, той разглеждаше върха на бучащата пирамида.

Както бе забелязал още от „балкона“, тя не завършваше с остър връх. Върхът й беше плосък. Плоската част бе широка колкото длан, сякаш там бе имало пирамидион, който някой някога неизвестно защо бе отсякъл.

Виждаше се и геометрично правилна квадратна дупка — отвор, който отговаряше идеално на размера и формата на Стълба.

— Магьоснико? — каза Джак по радиото. — Някакви последни напътствия? Някаква церемония, към която следва да се придържам?

— Не ми е известна такава — отговори Магьосника. — Просто постави Стълба в пирамидата.

— Добре тогава…

Джак погледна за последен път часовника си. Беше точно шест и дванайсет.

Той хвана Стълба с две ръце и застанал високо над бездънната пропаст дълбоко под повърхността на земята, вкара пречистения Стълб в съответстващата му дупка във върха на пирамидата.

Стълбът влезе в отвора…

… и се заклещи в него. Подаваше се наполовина, но беше невъзможно да се помръдне.

Зловещото бучене мигновено престана.

Във въздуха се възцари тишина.

Джак затаи дъх.

И тогава — БАМ! — чистият прозрачен диамант на Стълба, вложен непоклатимо във върха на пирамидата, засия с ярка бяла светлина.

Джак залитна назад и заслони очите си с ръка.

Ослепителната светлина освети пещерата и Джак видя колко дълбока е пропастта, над която стоеше. Беше невъобразима: дори сиянието на Стълба не можеше да достигне края на отвесните й стени.

С гръмотевично изтрещяване от Стълба се изтръгна дебел бял лазерен лъч и се устреми в дълбините на пропастта, към земното ядро.

Джак не можеше да го гледа — той беше непоносимо ярък.

Погледна нагоре, към пирамидата, чийто мащаб продължаваше да го поразява.

И видя Стълба.

Той пулсираше със светлина, а течното му ядро излъчваше меко сияние.

В този момент, бавно, постепенно, по всяка повърхност на Стълба се появи странен текст — бели символи.

Джак веднага ги позна.

Словото на Тот.

Тайнственият език, открит в Египет, който можеше да бъде четен само от оракулите на Сива — Лили и брат й Александър.

А след това си спомни наградата, полагаща се на онзи, който постави първия Стълб.

Знание.

Тези символи несъмнено съдържаха някаква мъдрост, някакво изпълнено с ново съдържание послание.

Знание, за което някои нации не биха се замислили да убият.

Посегна към Стълба. В мига, в който го докосна, нещо прещрака и заключващият механизъм на пирамидата освободи Стълба в ръцете му, само че сега той сияеше с белите символи на езика на Тот.

Джак го разгледа и веднага установи, че от горния край на Стълба липсва малка пирамидална част, която сякаш беше отсечена.

Удивено вдигна поглед и видя… че голямата обърната бронзова пирамида отново е цяла. Някак, неизвестно как, по време на ослепителното светлинно шоу тя бе взела част от Стълба като пирамидион и с това бе възстановила идеалната си форма.

— Прекрасно… — прошепна Джак и погледна току-що образувалата се в Стълба пирамидална вдлъбнатина. После каза в микрофона: — Магьоснико. Тук станаха някои доста сериозни неща.

— Подозирах.

Джак прибра светещия Стълб в раницата си и каза:

— Е, като се има предвид ситуацията, нещата свършиха направо безболезнено.

— Да, доста необичайно за нас… — започна Магьосника, но сигналът внезапно прекъсна и се разнесе равно пищене.

Кръвта на Джак се вледени. Това не бе загуба на сигнал. Ако бе така, щеше да се чува съскане или пращене. Този тон означаваше нещо друго.

Обърна се и видя Магьосника на ръба на „балкона“ — Разперил озадачено ръце. До него Зоуи тревожно махаше на Джак да побърза.

Джак затича по моста и завика по радиостанцията:

— Астро! Лили! Алби! Чувате ли ме? Никакъв отговор.

Само същият равен тон.

— Джак, някой ни заглушава! — викна Зоуи.

Джак Уест вече го беше разбрал.

Появиха се на повърхността на езерото, изплуваха от всички страни на надуваемите лодки — мъже в черни леководолазни костюми, въоръжени с автомати МР–5.

Дванайсет души. Група на специалните сили.

— Мамка му! — изкрещя Астро. — Онова движение, което улови хидролокаторът… не са били крокодили, а хора.

— Млък! — изкомандва един от мъжете, явно командир; акцентът му издаваше възпитаник на Итън. — Долу оръжията и горе ръцете!

Астро и Мечо Пух се подчиниха.

„Британски части“, помисли си Астро. Вероятно СВС или кралски десантници. Извърна се към Йоланте, но лицето й бе застинало като маска.

Британските командоси се качиха в лодките.

Мечо Пух инстинктивно дръпна Лили и Алби зад себе си.

Командирът отиде при Йоланте и свали маската и дихателния си апарат. Беше млад, с квадратна челюст и надупчено с белези от шарка лице.

— Лейтенант Колин Ашмънт, мадам, Кралски десантни части. Очаквахме ви. Както ни беше заповядано, подслушвахме честотата на капитан Уест, докато не научихме, че Стълбът е поставен.

— Отлична работа, лейтенант — отсече Йоланте, направи крачка напред и се озова в групата на десантчиците — Уест е долу с още двама. Старецът, който ни е нужен, и една жена, която не ни трябва.

Подаде на Ашмънт микрофона на радиостанцията си, а той изключи заглушаващата система, която бе окачена на кръста му.

После каза в микрофона:

— Капитан Джак Уест. Ние сме Кралските десантни части. Не можете да се измъкнете. Вие го знаете и ние го знаем. Изнесете Стълба.

— Я си го начукай! — разнесе се глас по радиостанцията.

Ашмънт се усмихна. Погледна Лили и Алби и каза:

— Изнесете Стълба, капитане. Или ще убия децата. Едно по едно. Първо момчето…

— Окей, идваме.

Йоланте, Ашмънт и трима от хората му стояха в апарата за скачване, закрепен в основата на скалния остров, и гледаха пълния с крокодили тунел.

В другия край на тунела стояха Джак, Зоуи и Магьосника.

— Изпратете напред стареца със Стълба! — нареди Ашмънт.

— Как се казваш, боец? — хладно попита Джак.

— Ашмънт. Лейтенант. Пети полк, Кралски десантни части на Нейно величество.

— Ти заплаши моето малко момиче и нейния приятел, лейтенант Ашмънт. За това ще умреш… лошо.

— Не ме плашите, капитан Уест — високомерно отговори Ашмънт. — Чувал съм за вас и познавам такива като вас. Някои мислят, че сте добър, но за мен вие сте недисциплиниран и безразсъден. Поредното диво животно от колония, която сме направили грешката да не държим изкъсо. Склонен съм да убия момчето на принципна основа. Изпратете веднага стареца със Стълба или ще дам заповед да го направят.

Джак подаде раницата си на Магьосника и той запълзя покрай крокодилите за втори път тази сутрин.

Те отново се размърдаха протестиращо, но не атакуваха.

Докато Магьосника пълзеше към изхода на тунела! Джак извика:

— Йоланте… разочарован съм.

— Съжалявам, Ловецо — отговори тя. — Но кръвта вода не става. Особено кралската кръв.

— Ще го запомня.

Магьосника най-сетне излезе през отвора на тунела и застана пред три насочени към него дула.

Ашмънт дръпна раницата от него, видя светещия Стълб в нея и я подаде на Йоланте.

— Нагоре, старче. — И показа с брадичка стълбата, водеща към лодките на повърхността на езерото.

— Но… — опита се да възрази Магьосника.

— Тръгвай!

Магьосника неохотно започна да се изкачва.

Йоланте гледаше Джак и Зоуи. Вдигна Стълба в ръцете си и погали с пръсти пирамидалната дупка в единия му край. После каза:

— Приятен престой в гробницата ви, капитане.

След това натисна края на сияещия Стълб в символа на Машината при входа и кръглият капак веднага се завъртя и запечата тунела с глух звук. Зоуи и Джак останаха вътре.

Йоланте, Ашмънт и съпровождащите ги десантници се качиха в надуваемите лодки.

Ашмънт разхерметизира скачващия апарат и в тръбата веднага нахлу вода и заля входа към подземната пещера.

После избута Лили и Магьосника в първата надуваема лодка. Алби, Мечо Пух и американецът останаха във втората.

Лейтенантът се обърна към Йоланте.

— А с тях какво да правим?

— Ще задържим момичето и стареца. Другите не ни трябват.

— Ясно — изръмжа Ашмънт. Бързо окова с белезници: Пух, Астро и Алби, сряза въжетата, които държаха лодките заедно и към острова, и после — бум! бум! бум! — стреля три пъти в гумения борд на втората лодка.

Лили изпищя.

Лодката веднага омекна… и започна да потъва… заедно с окованите Мечо Пух, Астро и Алби!

Дебнещите наоколо в широк кръг крокодили веднага се раздвижиха. За разлика от другите долу, тези бяха будни, нащрек и съвсем мобилни.

— Дано имате късмет и потънете, преди да са ви изяли — каза Ашмънт. — Ако не стане така, дано смъртта ви поне бъде бърза.

— Но твоята няма да е никак лека — отговори Мечо Пух. — Мръсник!

— Алби! — изкрещя Лили. Плачеше.

Алби седеше като вкаменен, само очите му се местеха от потъващата лодка към кръга крокодили.

— Сбогом — каза Ашмънт.

После запали двигателя на първата надуваема лодка и я подкара на изток, към зората и доковете при Абу Симбел, като остави Мечо Пух, Алби и Астро на волята на съдбата.

През омекналите бордове на потъващата лодка започна да нахлува вода.

Прикован с белезници за нея, Алби се чувстваше като пасажер на „Титаник“ — неспособен да спре непредотвратимото потъване и обречен да умре съвсем скоро.

— Окей — обади се Мечо Пух между няколко дълбоки поемания на въздух. — Какво би направил Ловеца? Сигурно би имал на пояса си резервен кислороден апарат, предполагам? Или оксижен, за да прогори тези белезници.

— Само че ние нямаме — сухо отбеляза Астро.

Пух помисли за експлозива С–2, който държеше скрит в придържащия брадата му пръстен, но… не, той бе прекалено мощен за белезници. Щеше да откъсне и ръката му.

Наблизо плесна с опашка огромен крокодил.

— Как си, хлапе? — попита Астро Алби.

— Изплашен до смърт.

— И аз съм така — отговори Астро.

Водата вече заливаше целия борд на спуканата лодка.

Стигна до коленете на Алби, после започна да се изкачва по бедрата му.

Всеки момент щяха да потънат.

Внезапно плясване накара Алби да се извърне. Грамаден крокодил се надигаше от водата към лицето му… но в следващата секунда изтрещя изстрел и крокодилът омекна, пронизан в окото от Астро.

— Мамка му… — възкликна Алби. — О боже, о боже, о боже…

Водата вече бе до кръста му.

Мечо Пух свали маската си и му я подаде, макар да не бе свързана към кислороден резервоар.

— На, сложи си я. Все ще ти даде няколко секунди. Съжалявам, хлапе… съжалявам, че не можем да направим нищо повече за теб…

В същия миг лодката се напълни докрай с вода и пое с нос към дъното…

Лодката повлече Алби надолу, дърпаше го за китката все по-дълбоко покрай вертикалната каменна стена на острова.

В периферията на зрението му се мяркаха крокодили — наблюдаваха бавното им потъване.

Един от тях се плъзна към Алби с тласъци на мощната си опашка и отвори челюсти. Алби изкрещя беззвучно под водата, но…

… крокодилът спря.

Спря като замръзнал на десет сантиметра от лицето му.

Зъбите му почти опираха в изпъкналите му от ужас очи… и едва сега Алби зърна големия „Кей-бар“ — ножа на Мечо Пух, — забит в меката долна част на челюстта на чудовището.

Мечо Пух бе замахнал със свободната си ръка и бе спрял чудовището в последната възможна частица от секундата.

А после Алби видя очите му — широко отворени и налети с кръв. Този мъчителен скок към него се бе оказал последното действие на Мечо Пух на земята. Тялото му се отпусна.

И тогава от другата страна към тях се насочи втори крокодил и отново избра Алби — явно най-дребната жертва, — и този път Алби знаеше, че няма измъкване. Пух вече го нямаше. Астро беше твърде далече.

Крокодилът разтвори челюсти.

И изгубил всякаква надежда, Алби затвори очи и зачака края.

Но краят така и не дойде.

Нямаше внезапна болка. Нямаше забиване на зъби.

Алби отвори очи… и видя Джак Уест в леководолазен костюм — бореше се с гигантския крокодил.

В следващия миг някой натика в устата му регулатор на дихателен апарат и Алби пое най-сладката глътка животворен въздух. Погледна и видя до себе си Зоуи, екипирана също като Джак.

В следващия миг Зоуи заплува към отпуснатото тяло на Мечо Пух и сложи регулатора в неговата уста. Той се размърда. Зоуи се прехвърли на Астро.

Битката на Джак с крокодила кипеше сред облак мехурчета.

И изведнъж Алби видя как крокодилът захапва злобно лявата ръка на Джак… само че две секунди по-късно Джак я измъкна от челюстите му.

Чак сега Алби си спомни, че лявата ръка на Джак е метална, но преди да успее да изпита облекчение, главата на крокодила експлодира и около нея се понесе червен облак кръв. Изглежда, в момента на захапването Джак бе успял да натика в пастта на чудовището граната.

В този момент Зоуи стреля през белезниците на Алби, направи същото в тези на Пух и Астро, а после до тях доплува Джак и двамата със Зоуи започнаха да си подават регулаторите… а след миг Алби разбра, че му помагат да изплува на повърхността и че по чудо е оживял.

Подадоха глави на повърхността едновременно и заплуваха без подканване към острова. Джак избута Алби по склона, докато не се увери, че е в безопасност.

Пух и Астро бяха следващите избутани, след това Зоуи, а накрая Джак се измъкна сам. През цялото време не бе изпускал от поглед крокодилите, но за щастие те бяха заети с разкъсването на обезглавения си събрат.

Джак се просна на брега и жадно загълта въздух.

— Как… как се измъкнахте? — задъхано попита Алби.

— Във входния тунел имаше крокодили — обясни Джак. — Оказа се, че са се промъкнали през пукнатина от другата страна, цепнатина в скалата, създадена от трус бог знае кога. Излязохме през нея.

Надигна се на лакът и погледна към водата.

— Те към Абу Симбел ли отплаваха?

— Да — потвърди Алби.

— И взеха Лили?

— И Магьосника. Ядосан ли сте, господин Уест?

Уест скръцна със зъби.

— Алби, думата „ядосан“ дори най-бегло не описва онова, което чувствам в точно този миг! — И той натисна един бутон на радиостанцията си. — Лешояд! Ятаган! Чувате ли ме?

Но радиото оставаше безмълвно. Никакъв отговор.

— Повтарям… Лешояд, Ятаган… чувате ли ме?

Отново нямаше отговор. Ефирът бе потънал в тишина.

— Къде са се дянали, по дяволите? — изръмжа Джак.

Докато ставаше всичко това, лодката на лейтенант Колин Ашмънт вече акостираше недалеч от величествените статуи на Абу Симбел. Придружаваха я две по-малки надуваеми лодки, в които пътуваха другите единайсет члена от отряда на Кралските десантни части.

В същия момент първата колона автобуси с туристи вече спираше наблизо до кея.

От автобусите започнаха да слизат туристи от най-различни националности — германци, американци, китайци, японци. Прозяваха се и се протягаха след дългия път.

Ашмънт сбута Лили и Магьосника да слязат от лодката и после ги насочи към два бели събърбъна със затъмнени прозорци, паркирани наблизо. Йоланте вървеше пред всички, крачеше бързо и делово. Носеше раницата на Уест със Стълба в нея.

Няколко туристи от най-близкия автобус се скупчиха около английските събърбъни.

Бяха класическият тип японски туристи — четирима мъже на средна възраст, метнали през вратовете си фотоапарати „Никон“, с широки елеци и по сандали — и с бели чорапи.

Един от тях извика на Ашмънт:

— Еееей, сър! Извинете. Къде статуи?

Ашмънт, който бе сложил тениска върху леководолазния си костюм, мина покрай него, без изобщо да му обръща внимание.

Лили понечи да изкрещи на японците…

… но в същия момент забеляза студената пресметливост, с която азиатецът проследи Ашмънт, и усети, че има нещо, което, ама съвсем не е наред.

Четиримата японци вече бяха заобиколили колите и екипа на Ашмънт в идеален полукръг.

С лудо биещо сърце Лили ги огледа, но видя само безизразни погледи и мрачни изражения.

И тогава, с периферното си зрение, забеляза ръката на един от японците… а на ръката имаше татуировка — татуировка, която вече бе виждала, татуировка с японското знаме и някакъв символ зад него.

— Танк… — каза неволно тя на глас. — О, не… О, не! Магьосник, назад!

И се хвърли в краката на стреснатия възрастен професор и го повали в мига, в който „туристът“ най-близко до Ашмънт разгърна елека си и под него се видяха шест пакета С–2, пристегнати към гърдите му. А след това любезният на външен вид японец на средна възраст стисна ключа в ръката си и… се взриви…

Четири разтърсващи взрива раздраха спокойния утринен въздух и четиримата японски самоубийци изчезнаха в идентични облаци дим, огън и части от човешки тела.

Прозорците на всички коли в радиус двайсет метра се пръснаха и посипаха земята с парчета.

Ашмънт пострада най-тежко. Тялото му бе запратено върху единия събърбън с жестока сила и той се свлече на земята като парцалена кукла.

Трима от хората му — онези, които се намираха най-близко до японските самоубийци — бяха убити намясто. Останалите се разхвърчаха в различни посоки.

Йоланте бе най-далече от всички и пострада най-малко — ударната вълна я отхвърли на пет метра и падна тежко на земята, удари си главата и изгуби съзнание.

Скочилата върху Магьосника Лили усети как по гърба й преминава изгаряща вълна — сякаш някой я зашлеви на голо, — после усети миризма на изгоряло, но това не продължи дълго, понеже в следващия миг й причерня и светът около нея престана да съществува.

В действителност единственият, който излезе от атаката без никакви поражения, бе Магьосника — благодарение на приложените съвсем навреме ръгбистски умения на Лили, извадили го от зоната на преки поражения.

Ушите му пищяха, но той надигна глава… и видя Лили; беше се проснала върху него, а ризата й бе в пламъци.

Измъкна се изпод нея и бързо я заметна със сакото си, за да изгаси пламъците. После я вдигна — беше в безсъзнание и отпусната — и зяпна пред сцена, каквато не бе виждал: огън, дим, смачкани коли и кървавите останки на десантниците на Ашмънт.

А после изви сирена и Магьосника се извърна.

Истинските туристи в истинските автобуси наоколо бяха видели какво става и изплашени от повторение на кръвопролитните терористични атаки при храма на Хатшепсут през 1997 година, бяха побързали да се качат по автобусите си.

Погледът на Магьосника се спря върху Йоланте и раницата на земята до нея.

Прихванал Лили с една ръка, Магьосника изтича при Йоланте и взе раницата със Стълба. После се метна на втория събърбън и изхвърча от паркинга.

— Скай Монстър! Скай Монстър! — викаше Магьосника по радиото, докато се отдалечаваше на юг от Абу Симбел. Имаше силен сигнал. Изглежда, заглушаващото устройство на Ашмънт бе повредено от взрива.

— Магьосник! Къде беше? Опитвам се да се свържа с вас вече от двайсет ми…

— Скай Монстър, стана голяма… поразия! — Магьосника се запъна. — Британците ни изненадаха, после други изненадаха и тях. Лили е в несвяст, Джак е затворен в тунела, Алби, Мечо Пух и Астро се удавиха и крокодилите… О, Алби!…

— Алби е добре — разнесе се по радиото друг глас.

Гласът на Джак.

Джак — тъкмо заобикаляше пирамидалния остров, следван от другите — продължи:

— Той е с мен. Пух, Астро и Зоуи също. Ние сме в безопасност. Какво стана, Магьоснико?

— Четирима души, явно японци, току-що се взривиха до колите за изтегляне на Ашмънт, на паркинга при кея. Беше засада. Чакаха ни. Струва ми се, че целта им бе да унищожат Стълба. Аз съм в една от британските коли и карам на юг, колкото може по-далече от града.

— А Йоланте и Стълбът?

— Йоланте е в безсъзнание, така че можах да взема Стълба. Не мога да кажа дали ще оцелее.

— Ясно — каза Джак. — Искам да се измъкнеш оттам колкото е възможно по-бързо и да стигнеш до място, където Скай Монстър да може да те вземе. Скай Монстър, Стреч — спуснете ни лодка, за да стигнем до брега, после ни вземете и…

— Ъъ… Ловецо, не мисля, че е възможно — каза Скай Монстър.

Скай Монстър кръжеше високо в небето над Абу Симбел и гледаше надолу към необятната шир на язовира „Насър“ и магистралата, водеща от север към града. Стреч седеше до него на мястото на помощник-пилота и също разглеждаше ландшафта.

— Понеже нали разбираш — обясняваше Скай Монстър, — точно затова се мъчех да се свържа с вас. Втората колона, която видяхме по-рано, сега е само на пет километра от туристическите автобуси. Бързо се приближава от север и не е само от туристически автобуси. Има и автобуси де, но само за прикритие това е военен конвой — леки всъдеходи, бронирани джипове, хамъри и бетеери. Предполагам, че е египетската армия, явно сръчкана от някого да действа. Та значи ще са в града след около четири минути. Даже по-малко.

Скай Монстър и Стреч пак погледнаха надолу към магистралата и задаващата се от север колона — черна лента върху жълтата пелена на пустинята.

Конвоят се носеше с пълна скорост.

Най-отпред бяха туристическите автобуси. Оставяха след себе си прашен облак, който скриваше десетки военни коли. Конвоят се състоеше от петдесетина машини и караше поне триста души.

— Май я загазихме — изпъшка Скай Монстър.

— Значи така — каза Джак. — Планът остава същият. Магьосник, ти продължаваш да бягаш — задачата ти е да се измъкнеш. Така че хващай магистралата и поеми на юг, към суданската граница. Скай Монстър ще може да те вземе някъде по пътя. Ние следваме в същата посока, доколкото можем, и се опитваме да ви настигнем.

— Окей… — каза Магьосника, но в гласа му прозвуча съмнение.

— Ловецо, имайте готовност — обади се Скай Монстър. — Изпращам ви два пакета. Нещо като коледен подарък в аванс.

Джак вдигна поглед към небето и видя тъмния силует на „Халикарнас“ да захожда към скалистия остров.

Голямата машина се спусна на трийсетина метра над водата, прелетя с рев над главите им и от задния товарен отсек се откъсна нещо с парашут. Преценката на стария майстор бе отлична — пратката падна във водата само на петдесетина метра от брега.

В мига, в който докосна водата, „подаръкът“ се освободи от опаковката си, моментално започна да се надува… беше моторна лодка с извънбордови мотор.

— Весела Коледа — каза Джак.

След няколко минути вече се люшкаха по ниските вълни на път за западния бряг.

Целта им беше стар рибарски кей на няколко мили южно от големите статуи на Абу Симбел.

Почти в момента, когато слязоха на брега, втора пратка с парашут леко се приземи в пустинята на няколкостин метра от тях.

Пратката беше компактен джип „Ланд Роувър Фриландър“ със задвижване на четирите колела — подарък на „Халикарнас“ от британците на остров Мортимър, — олекотена конструкция, но за сметка на това модифицирана за военно предназначение.

А зад волана бе Стреч.

— Да ви хвърля донякъде, а? — ухили се той.

Гумите на фриландъра изсвистяха и малкият джип с висока проходимост буквално полетя напред.

Джак седеше до Стреч, който караше съсредоточено. Отзад се бяха натъпкали Астро, Алби, Мечо Пух и Зоуи: едва си бяха намерили място в купчината огнестрелно оръжие, сред което имаше дори установка за изстрелване на ракети „Предатор“.

Джак отново опита радиото:

— Ятаган! Лешояд! Обадете се! — Но отговор нямаше.

Двамата трябваше да покриват кея, но Магьосника не ги бе споменал в разказа си за атаката на камикадзетата. Отсъствието им без никакво обяснение беше доста подозрително.

Малкият фриландър подскачаше през пустинята и оставяше зад себе си прашен облак. Летяха към асфалтираната магистрала, водеща на юг.

Още преди да излязат на магистралата, видяха разгръщащото се преследване: самотният бял събърбън на Магьосника фучеше пред конвоя на египетската армия от автобуси, джипове, камиони и хамъри.

— Най-малкото, което сме длъжни да постигнем — каза Джак на Стреч, — е да спасим заредения Стълб. Знанието на него е… безценно.

— Не трябва ли да спасим и себе си? — възрази Стреч.

— Единствено важна е Лили. Всички останали сме… на второ място. Нашето измъкване може и да не се получи, но нейното е задължително. Тя е по-важна от всеки от нас. — И той погледна косо Стреч. — От всички нас. Съжалявам, приятел.

— Е… хубаво е човек да има реална представа за собствената си ценност.

Джак посочи с брадичка сцената пред очите им.

— Виждаш ли последния автобус в конвоя… онзи, дето едва се влачи зад всички останали?

— Да…

— Искам го.

Магьосника караше като обезумял.

Стискаше волана на откраднатия събърбън с такава сала, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Очите му скачаха върху три неща: пътя напред, конвоя преследвачи и седалката до него: на нея Лили, с отворени очи и кървави следи от одрасквания по лицето, безпомощно се люшкаше при всяка неравност по пътя.

Преследвачите вече го наближаваха, виждаше го в огледалото. Два наистина застрашително изглеждащи хамъра с картечни гнезда в задната част се канеха да минат от двете му страни.

— Скай Монстър! — извика Магьосника в микрофона. — Къде си?

— Тук!

Буууум!

Без никакво предупреждение огромният черен търбух на „Халикарнас“ прелетя ниско над колата на Магьосника и кацна на магистралата пред него. Вратата на задния люк се смъкна като товарна рампа точно пред събърбъна.

— Окей… ще забавя малко! Хайде, качвай се! — ненужно обясни Скай Монстър.

Големият 747 се носеше начело на колоната по магистралата със 130 километра в час, крилете му излизаха далеч извън прашните банкети.

Магьосника натисна газта.

Колата скочи напред към зейналата в тялото на чудовището дупка.

В този момент двата хамъра откриха огън.

Куршумите изхвърлиха искри от корпуса на събърбъна и бронирания фюзелаж на самолета, дори от вътрешността на товарния отсек.

Задното и страничните стъкла на събърбъна се пръснаха на парчета. Магьосника се сниши в седалката, но не изпусна от поглед рампата на „Халикарнас“.

Събърбънът се заклати, приплъзна, но запази посоката си и с последно изцеждане на цялата мощност на мотора Магьосника го качи на рампата, образувана от задния капак, влетя в огромното помещение на товарния отсек и се понесе към предната преградна стена.

Настъпи спирачката и закова пред нея.

— Господи, аз ли го направих?! — възкликна.

— Божичко, Магьоснико, направи го! — обади се по радиото Скай Монстър. — Бях убеден, че си поне на метър встрани. Добро шофиране, Фанджо^[2]…

Магьосника се обърна, за да види как е Лили, и видя, че е отворила безсилно очи.

— Добро утро, малката…

Думите му бяха прекъснати от силен тласък отзад — един от египетските хамъри се бе осмелил да се качи по рампата след тях!

Магьосника залитна напред.

В следващия момент сработиха инстинктите му.

Той включи на задна скорост и натисна педала на газта.

Събърбънът скочи назад, блъсна хамъра и го изтласка надолу по рампата и извън самолета под жаркото слънце. Тежката машина падна на пътя, спирачките й блокираха, тя поднесе рязко и започна да се извърта странично. Следващите две машини успяха да я избегнат, но третата — камион — я блъсна и това беше краят и на двете.

— Скай Монстър! — извика Магьосника от товарния отсек. — Вдигай тая проклета рампа и да изчезваме!

— Готово, Маг.

Двигателите на „Хали“ завиха още по-пронизително в подготовка за излитане. Едновременно с това товарната рампа започна да се вдига и през бавно затварящия се процеп Магьосника видя преследвачите — гневна колона тежковъоръжени коли.

Рампата вече бе наполовина затворена. И изведнъж конвоят се раздели в средата и отпред бавно излезе нов Хамър, въоръжен с установка за изстрелване на ракети, монтирана в задната му част.

Хамърът стреля — от установката излетя единствена, но смъртоносна ракета — и Магьосника разтвори широко очи при мисълта какво ще се случи, когато тази ракета попадне в отсека и се взриви… само че ракетата рязко се отклони и изчезна от полезрението. Той въздъхна облекчено. Не ги бяха улучили. Миг по-късно разбра, че изобщо не е така. Разнесе се експлозия и Магьосника осъзна, че ракетата е улучила един от двата двигателя на „Халикарнас“ отдясно.

Попадението беше пряко — ракетата се заби във външния от двата двигателя, пръсна го на хиляди парчета и остави на негово място плътен облак дим.

— Начукаха ми го странично! — изрева Скай Монстър, прищрака моментално няколко ключа и започна да изхвърля горивото, което можеше да бъде възпламенено от експлодиралия двигател, като едновременно с това блокира всички горивоподаващи тръбопроводи, така че огънят да не се разпространи към резервоарите в самото крило.

Едва тогава намери кураж да погледне навън през десния прозорец на кабината. Двигателят се бе превърнал в купчина огънат метал и извити проводници. Налагаше се да се освободи от него. Излитането все още бе възможно, но само с три двигателя щеше да е в значителна степен затруднено — сега щеше да им трябва по-дълга писта, защото набирането на достатъчна за излитане скорост щеше да стане по-бавно.

Не можеше да има никакво съмнение — повредата бе тежка.

Самолетът намали.

Преследващият ги конвой съкращаваше разстоянието.

Гледката бе невероятна.

Грамадният 747 фучеше по магистралата през пустинята, преследван от цяла орда военни машини — хамъри, джипове, камиони и автобуси, — всички се носеха с над 100 километра в час, като глутница хиени по следите на ранен бивол.

Щом излезе на подходяща дистанция, конвоят откри стрелба.

Съвсем естествено първата цел бяха гумите на „Халикарнас“, само че гигантският самолет разполагаше с протектори от кевлар, способни да устоят на всякакви куршуми.

Затова преследвачите предприеха втора, много по-опасна тактика.

Първият преследващ камион изскочи напред и се мушна под лявото крило на „Хали“.

Без да губят време, войниците от египетските специални сили — бяха цял взвод — предприеха стандартната тактика срещу самолет: скачаха на покрива на кабината и оттам се прехвърляха на крилото в най-ниската му точка, мястото на свързването му към фюзелажа на „Халикарнас“.

Скай Монстър безпомощно наблюдаваше от кабината.

— Проклятие!

Погледна през прозореца от другата страна и видя цял автобус с войници да завива под другото крило.

— Мамка му… мамка му… мамка му…

В този момент в кабината влязоха Магьосника и Лили.

— Какво става?

— Загубихме четвърти двигател и сега ни вземат на абордаж откъм крилата! — обясни бързо Скай Монстър. — По никакъв начин не можем да се защитим. Те са като бълхи, които не мога да изтръскам.

— Трябва да направиш нещо…

— Магьоснико, не съм чувал някой да се е отървавал в подобна ситуация. Правя каквото мога.

— Не можем ли да излетим?

— Можем… но ми трябва много по-дълга писта. — Скай Монстър започна да клати самолета наляво и надясно.

Египетските войници на крилете почнаха да се мъчат да запазят равновесие, търсеха за какво да се хванат. Неколцина паднаха на пътя.

Но повечето намериха за какво да се хванат, а и от автобуса вече се качваха още.

„Халикарнас“ — носеше се по магистралата със скорост, която не му позволяваше да излети — беше обречен.

Магьосника погледна картата на местността и каза:

— След пет километра магистралата се изправя. Правата отсечка е дълга около два километра. След това отново започват завои през хълмовете и това продължава чак до суданската граница.

— Искаш да кажеш, че това ни е пистата ли? — изръмжа Скай Монстър.

— Единствената ни писта.

Скай Монстър продължаваше да гледа тревожно през десния прозорец.

— Магьосник, ще покараш ли тая бракма няколко минути? — внезапно попита той и стана.

— Да карам „Хали“? — сепна се Магьосника. — Та аз дори кола не мога да карам като хората.

— Е, време е да се научиш. Ето, гледай. Сега ще ти покажа как…

На километър и половина зад отчаяно опитващия да се измъкне от преследвачите си „Халикарнас“ последният автобус в автоколоната на военния конвой караше на отреденото му място и всички в него с интерес наблюдаваха зрелищната гледка на онова, което ставаше пред тях.

Така че никой не забеляза малкия „Ланд Роувър Фриландър“ — сега шофиран от Мечо Пух, — който се приближи по магистралата зад тях. И пак никой не забеляза как джипът се залепя отзад и отдясно, и пак никой не е забеляза как Уест, Стреч и Астро стъпват на капака на фриландъра и се качват по стълбата на покрива на автобуса.

Тримата изтичаха до кабината и пуснаха две от газовите гранати на Астро през люка й.

След няколко секунди — това, че всички вътре вече са под въздействието на газа, пролича по факта, че автобусът започна да криволичи — Уест легна по корем, бръкна в люка, отключи предната врата и се вмъкна вътре, следван от партньорите си.

Уест — предвидливо си бе сложил маска — издърпа изпадналия в несвяст шофьор от седалката и седна зад волана.

Макар да се намираше на опашката на конвоя, виждаше тромаво тресящия се „Халикарнас“, виждаше черния облак дим под дясното му крило и накацалите и по двете крила нападатели.

Астро огледа задната част на автобуса. Беше пълна с „приспани“ войници — всичките обикновени пехотинци.

— Египетската армия — съобщи той, след като хвана за яката най-близкия и огледа петлиците.

— Като повечето африкански страни, египетската армия понякога предлага услугите си срещу заплащане — обясни Джак. — Ако имаш достатъчно пари и нужните връзки, не е проблем да си купиш малко „мускул“ за ден-два. Без никакво съмнение конкурентите ни разчитат на солидна подкрепа. Сега, ако не възразявате, е време да разчистим пътя и да свалим онези нещастници от самолета. Стреч, това предно стъкло вече не ми е нужно.

Стреч пристъпи напред и пръсна стъклото с един откос.

— Господа — каза Джак и свали газовата си маска. — По гумите.

Без да обръща внимание на брулещия лицето му въздух, който нахлуваше през пръснатото стъкло, Джак настъпи газта, вдигна до 130 километра в час и започна да задминава колите пред тях. Стреч и Астро пък почнаха да стрелят по задните гуми на другите коли.

Гумите се пукаха с гръм, изненаданите шофьори не успяваха да овладеят машините и те изхвърчаваха от платното. Автобусът на Уест неумолимо си пробиваше път напред.

След необяснимото за останалите катастрофиране на четири машини, шофьорът на един от хамърите забеляза напредващия автобус на Уест и стрелецът му завъртя картечницата назад… но в следващия миг Стреч ликвидира хамъра с ракета „Предатор“. Хамърът излетя от магистралата, превъртя се и падна.

Друг джип ги забеляза и също понечи да ги обстреля, но Уест го изпревари, заби автобуса в него и го изблъска по магистралата като играчка.

— Мечо Пух! — извика по радиото. — Дръж се плътно зад мен. Качваме се на „Халикарнас“!

От фриландъра Мечо Пух извика:

— Разбрано!

Зоуи и Алби се надигнаха и видяха автобуса на Джак и колите на вражеския конвой пред тях.

Бяха вече на само шейсетина метра зад „Халикарнас“ и виждаха качилите се на него въоръжени мъже — по шестима на всяко крило. Опитваха да отворят вратите при крилата. Между фриландъра и опитващия се да излети 747 имаше четири автобуса и два хамъра — и всичките сякаш държаха да се вмъкнат под крилата на самолета.

Джак извика по радиото:

— Скай Монстър! Обади се! Отвори задната рампа!

Но колкото и да бе странно, Скай Монстър не отговаряше.

В същия момент египетските войници на лявото крило на „Халикарнас“ успяха да отворят вратата. И…

Буум!

Първият от групата бе издухан от изстрел с ловджийска пушка.

Останалите се втурнаха да търсят прикритие, то видяха вбесения Скай Монстър — той държеше едрокалибрена „Ремингтън“, явно съвсем готова за следващ изстрел.

— Махайте се от самолета ми, негодници такива! — кресна брадясалият новозеландец. Не бе забелязал, че малката слушалка е изпаднала от ухото му, докато бе тичал към вратата.

Междувременно Магьосника водеше ускоряващия се самолет по ужасен начин… но моментът беше такъв, че дори слаб шофьор бе по-добър от никакъв.

— По дяволите! — ядоса се Джак. — Не мога да се свържа със Скай Монстър да му кажа да свали рампата…

Гледаше безпомощно „Халикарнас“. Нямаше начин да се качат. Изведнъж Астро се наведе напред и каза:

— Може ли да направя едно предложение?

И измъкна отнякъде някакъв странно изглеждащ пистолет.

След секунди Джак и Астро отново бяха на покрива на подскачащия автобус, но този път гледаха нагоре към гигантския опашен стабилизатор на „Халикарнас“, който се извисяваше точно над тях.

Астро държеше необичайното си оръжие.

То беше нещо като запазена марка за елитна група американски морски пехотинци — т.н. „разузнавателен корпус“ — изработена от армалайт магнитна кука МН–12А „Магхук“.

Уест беше виждал обикновен „магхук“: приличаше на автомат с две дръжки и представляваше пневматично задействана магнитна кука за захващане, която върнеше в екипировка с петдесетметрово здраво въже. Можеше да се използва като стандартна кука — благодарение на специалния си накрайник — или като магнитна, заради мощния магнит в същата глава, който позволяваше прикрепяне към повечето метални повърхности. Модификацията с буквата „А“ обаче беше нова, по-малка от оригиналната „магхук“, с размера на голям пистолет.

— Чувах за тая джаджа, но още не я бях виждал — призна Джак.

— Винаги си я взимам, когато излизам от къщи — пошегува се Астро и стреля към стабилизатора на „Халикарнас“. Магнитната кука изсвистя във въздуха и се залепи за него.

— А сега дръж здраво — каза Астро и подаде на Джак „магхука“, но не преди да натисне в дръжката му бутона с надпис „Прибиране“.

Джак почти излетя от покрива на автобуса и започна да се приближава към стабилизатора — макарата навиваше въжето.

Стигна до стабилизатора на „Халикарнас“, залюля се леко и преметна крак, за да се залови. После хвана „магхука“ и тъкмо да го хвърли на Астро, та и той да се качи по същия начин, но…

… но Астро така и не можа да се възползва от шанса да последва Джак: в този миг автобусът им бе ударен странично от един от египетските автобуси и Астро залитна и насмалко да падне от покрива.

Стреч — той отново бе поел шофирането — хвърли поглед надясно и срещна гневните очи на шофьора на египетския автобус, който вдигна пистолет „Глок“ и го насочи към Стреч…

… който обаче на свой ред вдигна като пистолет установката за изстрелване на ракети „Предатор“ и го изпревари с натискането на спусъка.

Ракетата мина през стъклото, сякаш го нямаше, и се заби кръвожадно в носещия се успоредно на тях автобус. Припламна ослепително ярка светлина и той се пръсна като фойерверк на милиони частици.

Скай Монстър охраняваше широко отворената врата. Вятърът се опитваше да смъкне дрехите му, но той не помръдваше, насочил пушката към вратата, готов да стреля по първата глава, която се осмели да надникне.

Двама души се стрелнаха пред отвора и той мигновено стреля, но те се оказаха прекалено бързи, така че той се запита каква е целта им, защото тази бързина не им даваше възможност да направят нищо… но внезапно се сети, че все пак бяха постигнали нещо: бяха отклонили вниманието му.

И в същия миг другата врата — тази зад гърба му — е трясък се отвори и през нея нахлуха египетски войници.

Един… двама… трима… скочиха един след друг вътре с готови за стрелба автомати АК–47, които само след миг щяха да го надупчат.

Отекнаха изстрели.

Скай Монстър вече бе готов да рухне на пода под дъжда от куршуми, но вместо това рухнаха тримата му нападатели.

Скай Монстър отново се извъртя и видя кой ги бе прострелял: в отвора на вратата, която се бе опитвал да охранява само допреди секунди, стоеше Джак и от дулото на неговия „Дезърт Игъл“ излизаше струйка дим.

Скай Монстър въздъхна облекчено… и в същия миг видя на лицето на Джак да се изписва ужас.

— Монстър! Внимавай!… — викна Уест.

Скай Монстър се обърна светкавично — за кой ли път — и видя, че един от тримата египтяни — улучен, но не убит — вдига пистолет в окървавената си ръка и се прицелва в него почти от упор. Египтянинът дръпна спусъка… и в същия миг изневиделица покрай него се стрелна кафява сянка и в следващата част от секундата пистолетът изчезна от ръката му.

Беше Хор.

Соколът на Джак — бе останал на борда на „Хали“ по време на мисията в Абу Симбел — бе изтръгнал пистолета от пръстите на войника!

Джак мина покрай Скай Монстър и с ритник изхвърли египтянина през зеещата врата. Възцари се тишина.

Хор — вече беше пуснал тежкия пистолет — кацна на рамото на Джак.

— Добра работа, пиленцето ми — каза Уест, погали го с пръст между крилата, пристъпи към все още потресения пилот и натика в ухото му изпадналата слушалка.

— Щом ти си тук долу, кой кара самолета?

— Магьосника.

— Магьосника не може да кара и колело — каза Джак. — Качвай се горе и веднага отвори задната рампа, за да се качат и другите. Аз ще поема охраната на вратите.

— Джак, почакай! Трябва да ти кажа нещо! Съвсем скоро пътят свършва. Само с три двигателя сме и ми трябва много по-дълга писта, за да излетим, а тази отсечка е последната, която мога да използвам.

— Кога ще излезем на нея?

— Две минути… не повече. Джак… Джак… какво да правя, ако… ако не всички успеят да се качат?

Джак съвсем сериозно отговори:

— Стигне ли се дотам, вземаш Лили, Магьосника и Стълба и се махате оттук! Това е основният приоритет. — Той тупна пилота по рамото. — Но да се надяваме, че няма да ти се наложи да вземеш подобно решение.

— Разбрано — отговори Скай Монстър и хукна към горната палуба и пилотската кабина.

След първия си неуспешен опит египтяните подновиха усилията си да атакуват боинга: под димящото дясно крило на „Халикарнас“ се вмъкнаха нови два автобуса и група въоръжени до зъби мъже изскочиха на покривите им и се прехвърлиха на крилото на „Халикарнас“.

Където обаче ги посрещна Джак.

Приклекнал на едно коляно, полускрит зад отворената врата и шибан от безмилостния вятър, Джак откри стрелба срещу превъзхождащите го противници.

Само че в мига, в който свалеше един, мястото му се заемаше от следващ.

Беше невъзможно да издържи на това темпо дълго. Хвърли бегъл поглед през рамо и видя, че наближават завой на магистралата. Зад завоя…

… започваше дълга права отсечка.

„Сега трябва бързо да направиш нещо, Джак!“

Във вратата над главата му се заби откос и той видя следващата вълна нападатели… и още по-лошо — видя, че носят леки армирани щитове, точно като онези, които използва полицията при борба с уличните безредици.

Мамка му…

Той стреля и първият нападател падна, улучен в окото през дупката за гледане.

Нещата започваха да излизат извън контрол.

След това видя пътя зад тях и го обхвана пълно отчаяние.

Беше се появило тежкото подкрепление на египтяните…

… под формата на шест американски хеликоптера „Апачи“, приближаващи откъм Абу Симбел: бяха леко размити от трептящия от жегата въздух над пустинята. Зад тях се носеше друга армада военни коли, само че този път американски.

— По дяволите — прошепна Джак, когато челният хеликоптер изстреля две ракети „Хелфайър“ към самолета, после викна: — Скай Монстър!

Скай Монстър скочи в креслото на главния пилот и в движение натисна бутона за спускане на рампата.

В ухото му изгърмя гласът на Джак:

— Скай Монстър! Изхвърли лъжливи цели!

Без замисляне Скай Монстър удари друг бутон с надпис „Диполни отражатели“ и от опашката на „Халикарнас“ излетяха във въздуха два подобни на ракети обекта.

Първата ракета „Хелфайър“ уличи една от лъжливите цели и безобидно се взриви високо над ускоряващия „Халикарнас“.

Втората — заблудена донякъде, но не съвсем, от лъжливите цели — се стрелна покрай тях и се заби в пътя под дясното крило на боинга. Тежкият самолет се раздруса и насмалко да прегази двата автобуса с египетски войници под дясното крило.

Но в същия момент самолетът взе последния завой и излезе на финалната права отсечка на територията на Египет.

И пак в същия момент едновременно се случиха няколко неща.

Скай Монстър изкрещя в микрофона:

— Правете, каквото ще правите, но бързо, защото след малко излитам!

А Стреч видя как трети египетски автобус се промъква явно незабелязан под лявото крило на самолета. На покрива му имаше войници.

— Мечо Пух! — обади се той на фриландъра зад себе си. — Ще се наложи да се качиш сам по рампата. Аз ще опитам да се справя с тоя автобус.

— Разбрано! — отговори Мечо Пух.

Стреч отби наляво, ускори и остави фриландъра на Пух на трийсетина метра отзад, пред вече широко отворения вход на товарния отсек.

После даде газ до дупка и заби автобуса си в египетския, като в последния момент извъртя волана и го изтласка от шосето сред облак от пясък, дим и прах.

Мечо Пух не изпускаше от поглед товарната рампа на „Хали“.

Малкият фриландър се стрелна напред, но в същия миг Алби извика: „Внимавай!“ и Пух завъртя волана, за да избегне настигащия ги отдясно хамър.

Хамърът се размина с тях на косъм и излетя от пътя.

— Благодаря, младежо! — извика Пух.

В същия момент иззвъня телефонът на Зоуи.

Тя — мислеше си, че е Магьосника или някой от другите — отговори с диво: „Да!“.

— Здравей — тихо каза мек женски глас. — Ти ли си Зоуи? Аз съм Лоуис Калвин, майката на Алби, обаждам се да разбера дали всичко е наред.

Зоуи за миг онемя.

— Лоуис?! А… ъ-ъ… здравей! Ами… прекарваме си чудесно…

— Алби при теб ли е?

— Алби ли? — Зоуи се опитваше да осмисли гаврата на съдбата, допуснала подобен телефонен разговор в точно този момент. Накрая просто подаде телефона на Алби. — Майка ти е. Опитай се да си по-дискретен.

Над главите им изсвистя ракета.

— Мамо… — започна Алби.

Зоуи не чуваше репликите от другата страна, а само думите Алби:

— В момента сме в източната конюшня… Да, на джип съм… А, страхотно е… о, да, да, много добре си прекарваме… Лили ли? Лили е добре… Да, ще… Да, мамо… Да, мамо… Окей, мамо. Чао!

Затвори и върна телефона на Зоуи.

— Отлично — похвали го тя.

— Мама ще откачи, ако разбере къде съм и какво става — каза Алби.

— И моята — изръмжа Мечо Пух, докато маневрираше зад „Халикарнас“… и в този момент… бам!… отляво ги удари друг хамър, който никой от тримата не бе забелязал.

Фриландърът отскочи надясно, загуби подравняването с рампата и се блъсна в единия от двата египетски автобуса, атакуващи дясното крило на самолета.

— По дяволите! — изкрещя Мечо Пух.

На дясното крило на „Халикарнас“ Джак продължаваше да стреля по египетските нападатели. Изведнъж видя фриландърът да изниква пред погледа му изпод опашката на самолета, притиснат между единия египетски автобус и много по-голям и тежък от него хамър.

Колкото и да бе странно, първата му мисъл бе за Алби — приятеля на Лили, малкия верен приятел на Лили, — който сега бе долу и… изведнъж, напълно необяснимо и ирационално, той прозря с някакво късче на съзнанието си, че съдбата на Алби е здраво свързана с тази на Лили, че той по някакъв начин я подкрепя и й помага, че й дава сила — и в този миг Джак разбра, че не може да допусне на това момче да се случи нищо, лошо. Зоуи и Мечо Пух можеха да се погрижат сами за себе си, но не и Алби.

Трябваше да действа. Незабавно.

— Хор — викна Уест. — Ако можеш някак да помогнеш, ще съм ти много благодарен.

В този момент още двама египетски войници се опитаха да се качат на дясното крило — и двамата носеха щитове, — но в същия миг Джак изскочи иззад прикритието си, стъпи на крилото, застреля и двамата в очите през процепите за гледане, грабна единия щит и скочи долу… на покрива на първия египетски автобус, който караше под крилото!

А там срещу него се изправиха точно седмина египтяни от специалните сили, за миг поразени, че ги напада един-единствен човек.

В този миг Хор се вряза между тях с опънати напред нокти — остави три широки кървави бразди в лицето на първия войник и извади от равновесие втория.

Това даде на Джак нужния му миг отвличане на вниманието, защото той нямаше никакво намерение да се задържа излишно на покрива.

Без да изпуска щита, той бързо се извъртя и скочи напред точно пред предното стъкло на автобуса, като в момента на скока прикрепи магхука на Астро към покрива.

Скоростта го залепи за стъклото на автобуса — за пълно изумление на водача, — но Уест продължи надолу, просто нямаше как да спре, пусна кевларовия щит под себе си в мига, в който стигна до летящото под автобуса пътно платно, и като използва щита като скейтборд, се хлъзна под предната броня!

Плъзна се по цялата дължина на автобуса — под него! — лежеше по гръб на армирания щит, като използваше здравото въже на магхука, за да контролира колкото е възможно плъзгането си.

И през това време извади своя „Дезърт Игъл“ и стреля във всяка важна метална част, под която премина — оси, електроника, кабели на спирачната система, маркучи на хидравликата — така че когато изхвръкна изпод задната броня, египетският автобус се заклати и излезе от пътя.

Само че невероятното плъзгане на Джак още не бе завършило.

Вторият египетски автобус — онзи, към който бе притиснат фриландърът на Мечо Пух — вървеше плътно зад първия, така че Джак се плъзна и под него, все така върху щита.

В мига, в който мина под предната броня, натисна бутона на магхука и освободи въжето.

Вече се плъзгаше свободно. Колелата на фриландъра бяха на няколко метра от него, а от другата им страна виждаше много по-големите гуми на хамъра, така че докато се плъзгаше, стреля между колелата на фриландъра, за да ги пробие.

И успя. Хамърът изостана, но междувременно двама от египетските десантници в него успяха да скочат на Фриландъра и да нападнат Мечо Пух.

Макар че трябваше да се бори срещу двама, той успя да отклони колата си от автобуса и отново се озова зад рампата на самолета — тя изглеждаше съвсем близо.

Зоуи се наведе напред, за да помогне на Мечо Пух в схватката му с двамата нападатели, но в същия момент Фриландърът кривна встрани. Не можеха да стъпят на рампата — щяха да се забият в дясното обтягащо въже, а това можеше да завърши единствено с ужасна катастрофа.

Изглежда, и Мечо Пух го разбра. Сграбчи двамата египтяни и изръмжа на Зоуи:

— Изчезвайте!

А след това скочи от фриландъра, без да пуска двамата смаяни египтяни!

Претърколиха се няколко пъти по твърдата настилка. Мечо Пух се постара повечето от ударите в нея да се поемат от противниците му.

Лили се извърна и загледа как фигурите им се смаляват в далечината.

Очите й бяха пълни със сълзи.

Зоуи завъртя волана — вече нямаше какво да им попречи да се качат на самолета — и настъпи педала.

Фриландърът скочи на рампата, буквално влетя в товарния отсек и блъсна паркирания там бял събърбън. Но това нямаше значение — нали вече бяха в безопасност.

Джак — все още се пързаляше под втория египетски автобус — видя скока на Мечо Пух заедно с двамата му нападатели, но видя също и как фриландърът се качи в самолета.

А след секунда видя и друго: Астро, увиснал от вратата на откраднатия автобус, който караше успоредно с египетския.

— Джак… Дай ръка!

Щом го изтегли в кабината до Стреч, Астро ловко лепна една граната на египетския автобус и извика:

— Отбий!

Стреч послушно отби на безопасно разстояние. Гранатата избухна и половината египетски автобус просто изчезна.

Изведнъж в ухото на Джак се разнесе гласът на Скай Монстър:

— Ловецо! Къде сте, по дяволите? След десетина секунди трябва да излетя!

Джак погледна напред към самолета и веднага разбра: бяха прекалено далече С Астро и Стреч просто нямаше как да се качат на „Хали“.

— Монстър — спокойно каза той в микрофона, — не можем да ви настигнем.

— Какво?!

Стреч и Астро се спогледаха.

И тогава в ефира се разнесе гласът на Лили:

— Не, татко! Ще те изчакаме…

— Не, миличка. Излитайте. Ще те намеря, Лили. Обещавам. Но сега трябва да се махнете оттук Ние не сме толкова важни, колкото си ти. Ти, Зоуи, Магьосника и Алби… вие трябва да продължите мисията, да намерите втория Стълб и да го сложите във втория Връх. Обади се на близнаците, те ще ти помогнат. Сега мисията е твоя. Обичам те. Скай Монстър, излитай!

Изключи радиото и се обърна към Стреч:

— Спри.

Стреч — бе чул всичко — го погледна въпросително.

— Напречно на пътя… — добави Джак. — Запуши го.

Стреч се подчини, извъртя автобуса и наби спирачки.

„Халикарнас“ ускори по асфалта и се скри като размазано петно в утринната мараня.

— А сега, господа — каза Джак, — бягайте!

Скочиха на асфалта, побягнаха и се хвърлиха по очи в пясъка в мига, в който предназначената за „Халикарнас“ ракета се заби в автобуса.

Огромна огнена топка се разтвори като гъба в небето. Разлетяха се парчета нажежен метал.

Покрит с пясък, кръв и пот, Джак надигна глава. „Халикарнас“ се смаляваше все повече и повече на юг, после се вдигна в небето.

След секунди до тримата спряха с поднасяне американските хамъри. Шестте хеликоптера „Апачи“ увиснаха над главите им. Перките им вдигаха малки пясъчни бури.

Джак стоеше неподвижно, захвърлил оръжието и сплел пръсти на тила си. Първият войник, който стигна до него — американски пехотинец, — заби в лицето му приклада на автомата си, без да промълви нито дума.

Светът изгасна.

База за подводници К–10

Остров Мортимър

Бристол Чанъл, Англия

10 декември 2007, 22:00

В базата К–10 на о-в Мортимър шестима бойци на Специалните сили — навъсени под проливния дъжд — охраняваха входа на малка сграда в периферията на комплекса.

В сградата Лаклан и Джулиъс Адамсън работеха един до друг на съседни компютри.

Лаклан говореше, без пръстите му да спират да танцуват по клавиатурата:

— Знаеш ли, че правоъгълен триъгълник с пропорции 5:12:13 свързва Стоунхендж с Голямата пирамида в Гиза? Върхът при правия му ъгъл всъщност докосва един остров недалеч от тук — Лънди…

Изведнъж Джулиъс скочи от компютъра, заби юмрук във въздуха и изкрещя:

— Открих го! Открих втория Връх!

И ритна стола си назад, за да могат брат му и Танака да видят монитора му. На екрана бе изобразена цифрова снимка на един от трилитите при Стоунхендж, направена по време на светлинното шоу:

Снимката бе заобиколена от колаж от сателитни изображения на Южна Африка, карти на нос Добра Надежда, а в един от прозорците бе активиран Coole Earth.

Джулиъс се усмихна и посочи числото 2 в основата на трилита.

— Той е до Тейбъл Маунтън.

— В Кейптаун? — попита Лаклан.

— Сигурен ли си? — попита Танка.

— Абсолютно. Намира се на пет километра на юг от Тейбъл Маунтън — каза Джулиъс. — Там някъде, сред хълмовете и планините. Целият онзи район е скрит под гъсти гори, ненаселен е и е труднодостъпен. О, аз съм бог!

И се усмихна триумфално. В същия момент телефонът на Танка иззвъня. Японецът се отдалечи, за да отговори на обаждането, и приглушено каза:

— Ало? А, коничива…

Лаклан се обърна към Джулиъс:

— Нали разбираш, че това по никакъв начин не доказва превъзходството ти над мен? Номер 2 беше лесна работа. Очертанията на Африка бяха очевидни и за слепец. Аз все още се мъча да открия къде се намира бреговата линия, свързана с номер 3. Защото онова, с което разполагаме, не съответства на никаква брегова линия на Земята днес.

В ъгъла Танка намръщено прошепна:

— О?

Джулиъс подчертано самодоволно сплете пръсти зад главата си:

— Някой ден може да ти изнеса кратка лекция по топографски анализ, брат ми. Хей, сега ми хрумва, че това не е никак лоша позивна: Анализатора.

— Може. Дори можем да я посъкратим на Анал. Аналче, по-добре изпрати тази точка на Джак и Магьосника. Ще им стане приятно.

— Веднага — съгласи се Джулиъс, седна зад клавиатурата, въведе информацията и радостно натисна бутона за изпращане.

Междувременно Танака приключи разговора си с отсечено:

— Йорошии, има хаиринасаи.

После се върна при близнаците.

— Ей, Танк. — Джулиъс го погледна. — Какво ще кажеш да си избера позивна Анализатора?

Танка се усмихна малко тъжно.

— Ще е много подходящо, Джулиъс.

— Не разбрах: кой идва? — попита го Лаклан.

— Какво?

— Нали току-що каза по телефона: „Йорошии, има хаиринасаи“. Това не означава ли „Окей, можете да влезете“?

Танка се намръщи.

— Ти знаеш японски?

— Малко. Навремето ходех с една японска студентка.

Джулиъс му се присмя:

— Ха, ходел бил! Просто си чатехте.

Лаклан се изчерви.

— Между нас имаше връзка, Анал. Което позволява да я категоризираме образно като „ходене“…

Вратата на лабораторията рязко се отвори и пазачът им залитна навътре и падна на пода, покосен от приглушен залп.

Пръски кръв покриха стените и очилата на Лаклан.

В лабораторията нахлуха шестима облечени в черно мъже, въоръжени с автомати МР–58К със заглушители. Поведението им издаваше хора със специална подготовка.

Петима насочиха оръжията си срещу близнаците, а шестият, командирът на групата, отиде при Танка и свали маската си. Беше японец.

— Професор Танака, отвън ни чака хеликоптер. Какво да правим с тези двамата?

До слепоочията на близнаците бяха опрени две дула, готови да стрелят.

Лаклан и Джулиъс бяха затаили дъх.

Танка продължително изгледа двамата гении, сякаш решаваше съдбата им: дали да живеят, или да умрат.

После каза:

— Те все още могат да имат решаващ принос. Ще ги вземем с нас.

И излезе, крачеше решително. Нападателите избутаха близнаците под проливния дъжд. По пътя към хеликоптера минаха покрай телата на охранителите от Специалните сили — всички без изключение бяха застреляни в главата.

Въздушното пространство над Африка

10 декември 2007, 09:30

Като изпускаше дим от взривения си десен двигател, „Халикарнас“ „куцукаше“ през африканското небе. Пейзажът отдолу бе еднообразен — безкраен килим от преливащи един в друг скрити под пищна зеленина хълмове.

Летяха вече два часа след драматичното си измъкване от Абу Симбел и сега се намираха над Уганда в Източна Африка. Планът беше да се доберат до старата си база в Кения и там да се прегрупират.

Зоуи и Магьосника влязоха в пилотската кабина при Скай Монстър. Лили и Алби бяха долу и спяха след изпълнената с безумни опасности сутрин.

— Обади ли се? — попита Зоуи.

— Имам добри и лоши новини — отговори Скай Монстър. — Кои искате да чуете първо?

— Добрите.

— Добре. Получи се съобщение от Англия, от близнаците. Нещо за втория Връх.

Магьосника скочи към близкия компютър и прегледа текста на съобщението.

— Кейптаун. Тейбъл Маунтън. О, тези момчета са талантливи. Добра работа, момчета. Не, отлична работа!

Зоуи се обърна към Скай Монстър:

— Давай сега лошите.

— Без гориво сме, а Кения току-що стана забранена зона.

— Какво?

— Как?

— Преди десет минути започнах да получавам от радара сигнали за въздушни обекти, летящи по направление север-юг по протежение на границата между Кения и Уганда. Става дума за идеално спазване на посоката север-юг, което означава, че това са компютърно управляеми самолети, с други думи… безпилотни „Предатор“.

— Но само Съединените щати и Саудитска Арабия притежават такива… — започна Магьосника.

— Кажи за горивото — прекъсна го Зоуи. — Колко още можем да се задържим във въздуха?

Скай Монстър се намръщи.

— Трябваше да изхвърля много гориво на магистралата, когато улучиха двигателя. Смятам, че ще ни стигне до Руанда или дори езеро Виктория в Танзания. С други думи, още максимум час. После оставаме на изпарения.

— И ще се наложи да кацнем в Руанда? — попита Зоуи, за да се убеди, че е разбрала.

— Ще кацнем или ще паднем — уточни Скай Монстър. — По единия или другия начин в течение на следващия час ще стигнем до земята някъде из Африка.

— Имаме седем дни да се доберем до втория Връх — каза Магьосника. — Само че първо трябва да намерим втория Стълб, а той според Йоланте все още е притежание на племето неета в Демократична република Конго. В някакъв момент ще ни трябва хеликоптер, но до Конго можем да стигнем и по земя през Руанда.

— По земя през Руанда?! — възкликна Зоуи. — Неприятно ми е да напомням точно на теб това, Макс, но Руанда все още официално се смята за най-опасното място на Земята, а Конго е на второ място, отстъпва й със съвсем малко.

Магьосника взе карта на Централна Африка и я разгъна на конзолата в пилотската кабина.

— Ние сме тук, над Уганда — обясни Скай Монстър, — малко северно от езерото Виктория.

Магьосника посочи обширните южни области на Демократична република Конго, които обхващаха цялата лява част на картата, и каза:

— Конго почти изцяло представлява джунгла. Плътна джунгла. Пътищата се броят на пръстите на едната ръка, пистите за 747 са нещо непознато. Все пак в Руанда можем да откраднем хеликоптер, тъй като ООН е оставило там десетки пунктове за снабдяване.

— Ще ни трябва помощ — напомни Зоуи. — Припаси, език, местни обичаи. Соломон? Магьосника кимна.

— Да, Соломон. Ще му се обадя във фермата в Кения. Да видим дали ще може да докара в Руанда припаси и още нещо. Скай Монстър добави:

— Щом така и така ще докарва нещо, не е зле това нещо да включва и доста самолетно гориво. Никак не ми се иска да изоставям самолета си в Руанда. Има право на по-добра съдба.

Зоуи забеляза изражението на Скай Монстър — мисълта, че може да зареже вярната си машина в една от най-дивите страни на Африка, беше непоносима за него.

След малко обаче той се овладя и каза:

— Хайде, приятели, съберете си багажа, защото след четиридесет и пет минути кацаме.