Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (3)

2
Добрите момчета

Роджър Солсбъри сипа върху ориза черпак супа от черен боб, после поръси купчинката със ситно нарязан лук. Кубинските солени бисквити, които в ръцете ми обикновено се разпадат на прах, изобщо не го затрудниха — цепеше ги на две с палец и показалец, както изкусен скулптор цепи мрамора с един удар на длетото. Ръце на хирург. В подобни ръце форцепсът просто не можеше да се изплъзне и да пробие аортата, оставяйки Филип Кориган да издъхне от вътрешен кръвоизлив, а Мелани Кориган да живее като млада, красива и много богата вдовица. Тъкмо затова Роджър Солсбъри оспорваше моята стратегия при разпита на белокосия въздухар, който днес ми бе разказал играта в съдебната зала.

— Ако нашата теза е, че не съм закачил аортата, тогава защо се мъчеше да изкопчиш от Уоткинс признание, че хирургът не вижда нищо, докато извършва ламинектомия? Говореше тъй, сякаш искаш да ме оправдаеш за нещо, което не съм направил.

Щом клиентът си мисли, че го оставяш да затъне в коварното блато на съдебната система, най-добре е да се правиш на спокоен и мъдър, дори ако сам вече гълташ вода и дириш най-близката спасителна лодка. Само че е малко трудничко да го сториш, когато отсреща две млади жени те бройкат с преценяващи и изкусителни погледи.

— Това се нарича алтернативна пледоария — заявих авторитетно аз и отправих любезна усмивка към наблюдателките, кацнали върху табуретки пред бара. Срещна ли големи, лъскави и изкусителни очи тутакси ставам много любезен. — Най-напред казваме на заседателите: нашият скъп доктор изобщо не е припарвал и на километър от онзи проклет кръвоносен съд. Второ, дори и да го е закачил, не може и дума да става за небрежност. Това е общоприет риск при този вид операции, поради тясното пространство и близостта на аортата.

— Имам чувството, че не ми вярваш — заяви Роджър Солсбъри.

Той сипа с яките си ръце още малко супа върху ориза и се загледа как над чинията бликва ароматна пара. Една от жените вече се усмихваше. На мен, помислих си аз. Или може би на Роджър? Той беше красив посвоему. Среден ръст, средно телосложение, стандартни черти. От онези, дето направо побъркват полицейските художници. Нямат за какво да се захванат — нито липсващи зъби, нито крив нос или белег на бузата, нищо хлътнало или стърчащо.

Захванах се с моята паломиля — жилав бифтек, маринован с подправки и вероятно оставен върху предния капак на стар шевролет под жаркото слънце на Маями. Говорейки, жестикулирах с ръка или по-скоро с вилицата, на която бях забучил парче пържен банан.

— Тази правна стратегия има стари традиции. Още в древни времена се е случвало някой да доведе съседа си пред съда и да каже: „Дадох му котлето назаем, а той ми го върна пукнато“. А съседът отвръща: „Никога не съм взимал котлето и освен това, когато ми го даде, вече беше пукнато“.

Роджър Солсбъри поклати глава.

— Професията ти е толкова несигурна, толкова пълна с противоречия. Никога не съм разбирал закона.

— Аз пък жените.

В очите им танцуваха вълшебни, подмамващи пламъчета. Аз затаих дъх, а Роджър продължи да говори.

— Джейк, знаеш, че ти вярвам изцяло.

Божичко, навремето един клиент почна точно с тия думи, преди да ми бие шута.

— Така и трябва — отвърнах аз с небрежна самоувереност.

— Но не мога да кажа, че съм доволен от хода на делото.

— Слушай, Роджър. Това е психологическо състояние, което всеки ответник преживява по време на обвинението. Постарай се да не забравяш, че състезанието едва започва. Още не сме се развихрили. Почакай само да викнем за свидетел стария Чарли Ригс. Той е честен, сече му и пред него онова пиянде Уоткинс ще изглежда продажен касапин, какъвто си е всъщност.

— Сигурно.

— Май не си убеден.

— Ригс е на път да изкукурига от старост. Половината му приказки са на латински. И е някакъв си скапан съдебен лекар — или поне беше, преди да го пенсионират, — а не хирург-ортопед.

— Роджър, вярвай ми. Трябва ни не какъв да е лекар, а точно този. Чарли Ригс ще каже на заседателите защо умрял Филип Кориган. Тъкмо там е дупката в обвинението и през тая дупка мога да прокарам цял кавалерийски отряд.

Най-сетне двете жени вдигнаха платна и поеха към нашата маса. Едната ме гледаше втренчено изпод камара червеникава коса, която се спускаше до раменете й и продължаваше нейде към Мексико. Имаше кожа с цвят на карамел и лъскави абаносови очи. Гъстата, гарвановочерна коса на другата подчертаваше изящното, порцеланово личице. На едното й ухо висеше обеца като златен сперматозоид, а на другото — малко рогче от слонова кост и двете носеха впити в бедрата панталони и прекалено шроки тениски с грамадни подплънки на раменете.

— Може ли да седнем за малко на вашата маса? — попита госпожица Карамелена кожа. Вместо маса изрече, масса.

Роджър Солсбъри надигна очи и се усмихна. Явно заплахата от присъда не бе успяла да замрази хормоните му. А и аз нямах нищо против да се позабавлявам. Напоследък животът ми бе пуст като хотел в Маями Бийч през юли. Най-напред обаче обмислих нещата набързо, защото знаех, че ме чакат няколко часа работа. Има си време за веселба, само че не и насред тежък процес. Исках да приключа с аутопсията на днешните събития и да се подготвя за утрешните показания на вдовицата. И все пак по стар, може би дори прастар рефлекс мисловният ми компютър стремително изчисли плюсовете и минусите, най-вече колко време бих загубил за цялата работа: флирт, забавления, креватна гимнастика, сбогуване и обещания за нови срещи. Не, прекалено дълго излизате.

Двете вече бяха седнали и Карамелената кожа бъбреше за бившия си приятел — колумбиец и ужасен негодник. Изрече го като неходник. Беше родом от Коста Рика, приятелката й — от Хондурас.

Изобщо не трябваше да водя Роджър в този лъскав крайбрежен квартал с безброй магазинчета, ресторанти и барове, нанизани покрай водите на Бискайския залив. Тук беше зона за свалки и двечките сигурно предполагаха, че сме излезли на лов — симпатични, добре облечени момчета под четиридесет години — докато всъщност търсехме единствено самота и място за ранна вечеря. Зад витрините на ресторанта разни млади адвокати, счетоводители и банкери се отправяха към околните барове и изпод разгърнатите им сака надничаха червени тиранти. Наместваха се върху табуретките, и подпрени на плота, очакваха да им сервират ледена „маргарита“ от хромирани машини, каквито човек очаква да види в някоя млекоцентрала, но не и в нормална кръчма. Наблизо млади жени — техни точни копия, само че със строги костюмчета или благоприлични рокли под коляното — стискаха плътно устни, сякаш пращаха всичко живо по дяволите и се мъчеха да демонстрират необходимия кураж и непукизъм, чрез който възнамеряваха да покорят света. Общо взето, нахакана тайфа от лъскави момчета и момичета.

— Карлос имаше моторница, викаше й „Цигарата“ — продължаваше да бъбри Карамелената кожа. — Караше като смахнато копеле. — Хопеле. — Душата си даваше за тая пуста лодка. Сега е във ФИЗ.

Солсбъри я изгледа с недоумение. — Федерално изправително заведение — поясних аз. — Сигурно е возил с лодката торби бял прашец.

— Si. Hizo el tonto. Правеше се на глупак заради другите. И como si esto fuera poco^[1], та биеше и мен. Връзваше ме и ме пердашеше с четка за коса. Отначало беше забавно, но после…

Заинтригуван, Роджър Солсбъри попита дали Карлос е използвал ремъци или обикновено въже. Зачудих се дали проявява научен интерес или нездраво любопитство. Междувременно момичето с обеците ми разправяше, че и двете били манекенки — то пък коя ли в Маями не е манекенка? — само че нямали разрешителни за работа. Били пристигнали с туристически визи. Което означаваше, че дирят под дърво и камък Светия Граал, наречен Зелена карта. Или пък гледат да си вържат по един местен съпруг.

Обеците висяха край лицето ми. Коленете ни се докоснаха и тя зашепна съвсем тихичко, за да приведа глава още по-близо. Чудех се дали ги учат тия номера, или са им заложени генетично. Дълъг лакиран нокът плъзна по дясното ми ухо. В подходящо време и място това би могло да ме възбуди. Но сред този ярко осветен ресторант и както бях настроен за работа, не изпитах нищо друго, освен сърбеж.

— Гъста коса имаш, мистър Широки плещи — каза тя. — Хъста и миссър. — На някои янки косата им е като… как беше на английски telaranas?

— Паяжини — преведе Карамелената кожа.

— Si, като паяжини. Но твоята, chico, е гъста като canamo. И rubianco.

— Като коноп и почти руса — услужливо поясни Карамелената кожа.

Приятелката й подръпна моята хъста rubianco canamo, с което никак не ми помогна да лапна парче пържен банан.

— И ojos azules^[2] — изкиска се тя, като надникна в очите ми.

След малко двете се извиниха и поеха към тоалетната, навярно за да разпределят трофеите. Госпожица Карамелена кожа щеше да грабне по-дребния с прошарената коса, който вече точеше лиги при мисълта за ремъци и въжета. За другата оставаше миссър Широки плещи, който поне нямаше нито паяжини, нито бръмбари в главата, но пък изглеждаше доста разсеян.

Солсбъри запали цигара, смукна дълбоко и пусна струйка дим към вентилатора над главите ни. Все се чудя защо някои лекари пушат. Трябва да са наясно с последиците. Може би от липса на воля и дисциплина. Не си представям адвокат по дела за телесни повреди да яхне мотоциклет, след като е видял полицейските снимки. Понякога се налага да събират телата с лопата.

Исках да откъсна Роджър от латиноамериканските фантазии и да поговорим за утрешния ден на процеса. Той обаче дрънкаше нещо за каре и май нямаше предвид бридж или белот. Много се изненада, когато поклатих глава. Помнех същата озадачена физиономия от деня, когато за пръв път влезе в кантората ми.

 

 

— Сигурно ви харесва да защитавате лекари — каза тогава той, след като се поздравихме.

Да бе, голяма чест.

Роджър ме погледна изненадано и с погнуса захвърли обвинението върху бюрото ми, сякаш беше заразно. Докато четях, той се мотаеше из кантората и уж зяпаше навън към залива, но всъщност тайничко търсеше дипломи и грамоти по стените. Не откри нищо. Нито дипломи, нито почетни писма. Адвокатското ми разрешително виси у дома, над тоалетната. Закрива напуканата мазилка. Роджър се спря пред снимката на футболния отбор, където играех в колежа — от ония нагласени снимки, на които се пъчат стотина души и не можеш да разпознаеш никого.

— Играли сте футбол — каза той.

Усетих, че е впечатлен. Нямаше представа дали изобщо съм завършил право, но се радваше, че поне знам как да блокирам и атакувам.

— Железен защитник — отвърнах аз. — Но като адвокат ме бива повече.

— Отдавна ли защитавате лекари?

— Немного. Преди това измъквах разни кофти типове от полицейския арест.

— И защо се отказахте?

— Защото ми се драйфаше.

— А?

— След време осъзнах, че всичките ми клиенти са виновни, невинаги за това, в което ги обвиняваха, но непременно си имаха по някое престъпление, понякога далеч по-страшно.

Разказах му как се чувствах, виждайки как някой изрод излиза от ареста заради неправилно проведен обиск, а подир седмица пак го докарват за убийство на шейсетгодишен продавач в магазин за напитки. „Ама за какво ме прибират, бе, мой човек, нищичко не съм направил!“

Разказах му как напуснах и се захванах с дела за телесни повреди. Половината ми клиенти бяха фалшиви. Фалшиви травми и фалшиви доктори, или пък истински травми, само че без застраховка.

— Значи защитата на лекари е крачка нагоре — мъдро установи Роджър Солсбъри.

— От трън, та на глог.

Отново същият озадачен поглед.

— Зарязах всичко и се лепнах при богатите дъртаци от „Хармън и Фокс“ — обясних аз. — Обикновено тия типове от кабинетите с дъбова ламперия и дебели килими не сядат на една маса с момче като мен. Страх ги е, че ще си окапя сакото, ако изобщо имам сако. В едно прекрасно утро обаче им хрумнало, че нямат кого да пратят в съда.

Знаят как да водят служебна кореспонденция и да пишат докладни записки, но не и как да баламосват съдебните заседатели. А аз им спечелих доста дела и отървах неколцина много опасни лекари.

Физиономията му вече не беше озадачена, а разтревожена.

— Извод от изложението — използвах аз любимия израз на дъртофелниците от фирмата. — През цялата си кариера търся добрите момчета, но досега не съм ги намерил.

Той помълча, сигурно се чудеше дали не съм некадърник. Добре де, и аз си задавах същия въпрос. Винаги предполагам най-лошото. Така си пестя неприятните изненади.

След това нещата се пооправиха. Проверих го. Имаше добра репутация. Напълно законна дейност и нито един съдебен иск досега. Той вероятно също ме провери. Не бях лишаван от адвокатски права, не бях съден или уличаван в нарушения на служебната етика. А единственият ми арест за побой беше станал погрешка — нямах представа, че онзи бил полицай.

 

 

И тъй, чакахме нашите dos chicas^[3] да си напудрят нослетата или да смръкнат нещо в тях, а аз просто не можех да прогоня баналните мисли за предстоящото дело.

— Роджър, дай да си поговорим за утре. Сефало ще извади на показ вдовицата. Днес зърнах с крайчеца на окото си как я зяпаш. Знам, че е жена за милиони, но щом аз те забелязах, докато се бъхтех с онова пиянде Уоткинс, значи и заседателите не са пропуснали да видят. Може да си направят погрешни изводи — че се чувстваш виновен, задето нейният старец се е гътнал. А това е много по-зле, отколкото да си мислят, че я бройкаш.

— Изобщо не съм я бройкал. Сигурно е станало случайно.

— Да бе. Въпросът е там, че нейните показания ще са много опасни. Всички мъже заседатели биха искали да я набарат за задника, а жените — да я закрилят.

— Добре де, разбрах те.

— Радвам се. Не искам да те тревожа, но хубавата вдовица представлява сериозен проблем. Заради нея заседателите може да забравят всичките ни медицински доводи. Забеляза ли как беше облечена днес? Сива копринена рокля и перлена огърлица. Изискано, но скромно.

Солсбъри се разсмя.

— Да я беше видял с вечерна рокля без гръб.

— Аха — рекох аз. Казвам го винаги, когато не знам какво да отговоря. Много исках Солсбъри да поясни какво има предвид, но той млъкна. След малко запитах: — И откога си моден съветник на мисис Кориган?

— А, това ли? Сигурно съм забравил да ти кажа. Когато Филип взе да ме посещава заради болките в крака и гръбнака, постепенно се сприятелихме. В момента нямах сериозна връзка. Двамата бяха младоженци. Канеха ме на гости — коктейли, забави, вечери, понякога бяхме само тримата.

— Значи познаваш мисис Кориган?

— Мелани ли? Естествено.

— Тъй значи, Мелани!

Той ме изгледа, сякаш питаше какво лошо има в това. Поради липса на отговор, аз отново се захванах с паломилята. Всъщност нямаше нищо лошо. Просто се дразнех, че не съм го научил преди процеса.

След малко се зададоха новите ни приятелки. Очите им лъщяха като прожектори, готови да изхвръкнат навън. Измънках някакво извинение на моята кандидатка, която не се разочарова особено и заби хипнотичен поглед в симпатичния доктор. Зарязах ги — двете разгонени дами и човека, който ми бе поверил кариерата си, но не казваше всичко. Питах се, какво ли още е премълчал?

На вратата спрях и се озърнах. Ресторантът вече бе пълен. Галениците на съдбата прииждаха на тумби и изстискваха лимони в мексиканската си бира — най-модното питие за момента, отлежало горе-долу толкова, колкото да заприлича на бира. Мене ако питат, на лимона мястото му е в чая и толкоз.

Жените вече бяха обсадили Роджър Солсбъри от двете страни. Смееха се и тримата. Обърнах им гръб и се помъчих да мисля за показанията на Мелани Кориган, но вместо това из главата ми все се въртяха догадки каква ли тройка ще образуват в леглото.