Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (20)

19
Сестрата

Също като старото вино, криминалното обвинение трябва да отлежи. Най-напред има буйна активност, докато делото ферментира — предварителни разговори, писмени показания и размяна на документи. После настава затишие, папките отлежават в сумрачни шкафове, очаквайки датата за процеса. През този етап ту изпадаш в най-мрачно настроение, ту се будиш призори с гениални идеи и около пладне ги захвърляш при другите калпави планове.

Съдията Крейн бе насрочил процеса за юни, началото на безмилостното лято в Маями. Които могат да си го позволят, бягат от жаркото слънце, свирепата влажност и следобедните пороища. През юни преобладават югоизточни ветрове — топлият, влажен дъх на Карибите. Време, когато всеки ден започва с една и съща мисъл: шест месеца ще е все така. Според календара все още е пролет, но в тропиците това не е време за обновление, а сезон на разрухата. Улиците вдигат облаци пара след всекидневните бури, от които подгизваш до кости, но не се разхлаждаш, бизнесмените притичват от климатика в колата до климатика в кантората, а бедняците — досущ като пустинни чергари, денем се крият на сянка, нощем изпълзяват навън. Тогава настава време за скандали и среднощни престрелки. Тогава щеше да е и нашето дело.

Шест седмици след предявяването на обвинение знаехме наизуст какво готви прокуратурата. Ейб Соколов ни предостави пълния текст на обвинението, списък на свидетелите и достъп до веществените доказателства. Знаехме кой ще даде показания и какво точно ще каже. Никакви изненади, никакви тайни свидетели, изникващи в последния миг от публиката.

Знаехме, че няма уличаващи записи, няма самопризнания на Солсбъри и почти цялата информация идва от главната свидетелка Мелани Кориган. Проучихме резултатите от съдебномедицинското изследване — наличие на сукцинилова киселина и холин в черния дроб и мозъка на Кориган. Странно, около мястото на инжекцията нямаше и следа от тия вещества. Трябваше да поговоря за това с Чарли Ригс.

През един топъл и облачен априлски ден отидох в кабинета на Ейб Соколов да изслушам показанията на Мелани Кориган. Гледах я втренчено, докато полагаше клетва. Без да извърне очи, тя обеща да каже истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Както преди време бе стиснала ръката на един богат мъж, за да му обещае обич, уважение, покорство и вярност.

Днес Мелани не ми поднесе никакви изненади. След сватбата Роджър Солсбъри почнал да я преследва. Да, преди години се срещала с него, но това е минала работа, тогава била още дете. Не, не са имали любовна връзка. Само отбивала предложенията му. Той твърдял, че е влюбен, че Филип не я оценява, не й отделя достатъчно време. Роджър й показал малко черно куфарче с две спринцовки и прозрачна течност в стъклено шишенце като ония миниатюрни бутилчици водка, които поднасят в самолетите. Казал й да се отърве от Филип като му инжектира лекарството. Тя била потресена, но решила, че това са само празни приказки. Роджър винаги дрънкал глупости. Но когато Филип починал след операцията, тя заподозряла Роджър. Започнала да търси доказателства. Надявала се на гражданското дело да изкопчи нещо подозрително, но не успяла.

Затова след присъдата приела поканата да гостува на Роджър и докато той наливал питиета, тя претърсила бюрото в кабинета му. Voila^[1] — черното куфарче с двете спринцовки. Наблизо, в малък хладилник открила и шишенцето, само че част от течността липсвала. Тя прибрала находките в чантата си и на другия ден отишла в щатската прокуратура. Приблизително по същото време доктор Маккензи съобщил на Соколов за пробите от мозъка и черния дроб, които донесъл Чарли Ригс. Когато се оказало, че течността е сукцинилхолин, а в пробите има следи от сукцинилова киселина и холин, Голямото жури обвинило Роджър Солсбъри в предумишлено убийство.

Тя разказа всичко много добре. Соколов я бе подготвял няколко седмици, след като едва не се издъни в самото начало. Не успях да оборя показанията. Тя отрече куфарчето някога да е било у нея, отхвърли и предположението ми, че го е подхвърлила в дома на Роджър. Не спечелихме нищо, но поне знаехме с какво разполага прокуратурата. Знаехме още, че няма да спечелим, ако не опровергаем твърденията на Мелани Кориган.

Веднага след обвинението бях попитал Роджър какво знае за куфарчето и лекарството. Надявах се да ми каже, че никога не е виждал онова шишенце, че сигурно Мелани го е взела отнякъде, а после е откраднала куфарчето, за да го натопи. Ако можехме да докажем нещо подобно — край на тревогите!

— Не беше така — каза Роджър.

— А как?

— Взех назаем сукцинилхолина от един анестезиолог. Навремето имах стар лабрадор, трябва да беше на около двайсет години. Изпадна в кома, но още дишаше. Парализирах дробовете му със сукцинилхолин. После прибрах шишенцето в хладилника. Нямам представа как е изчезнало.

— А куфарчето?

Той сви рамене.

— Изгуби се малко след смъртта на Филип. Тогава не обърнах внимание.

Проверих думите му. Анестезиологът потвърди. В гробището за домашни любимци също намерих сведения. И един допълнителен плюс — всичко бе станало две години преди смъртта на Кориган. Дами и господа, когато убиецът е приготвил оръжието, не чака две години, за да го употреби.

 

 

Едно име от списъка на свидетелите бе съвсем непознато за нас. Ребека Инграм, медицинска сестра. Докато изслушвах показанията й, Ейб Соколов седеше мрачно до нея. Сестра Инграм беше на трийсет и няколко години, без грим, с късо подстригана кестенява коса. До името й в списъка на свидетелите стоеше невинното уточнение: Явила се след тревожния сигнал за спиране на сърдечната дейност.

— Видяхте ли доктор Солсбъри през нощта, когато почина мистър Кориган? — попитах аз.

— Да. Видях го как напусна стая петстотин и дванайсет, където лежеше мистър Кориган, и изтича по коридора.

Добре, значи обвинението можеше да докаже, че Роджър е бил в болницата. Това не ме плашеше. Имал е пациенти, отскочил да провери как се чувства Кориган след операцията.

— По кое време беше това?

Тя не се поколеба нито миг.

— В десет вечерта. Почти точно. Знам, защото проверявах мистър Кориган на всеки половин час.

И дотук нищо опасно. Аневризмът бе възникнал в единайсет и петнайсет.

— Това ли е всичко?

Тъп въпрос общо взето. Все едно да питаш свидетеля за какъв дявол ти губи времето.

— Той носеше малко кожено куфарче. Черно. Със златни инициали. Хей толкова голямо.

Тя разпери ръце на малко повече от педя и сякаш в корема ми се заби нож със същите размери. Сестра Ребека Инграм сви рамене и се усмихна невинно.

— Това е всичко — каза тя.

Аха. Това било всичко. Любезно помолих Соколов да извади веществено доказателство номер три.

— Като това куфарче ли? — обърнах се аз към сестрата.

— Ами… така изглеждаше. Да. Или е същото, или много прилича на онова.

Посочих златните букви.

— Какви бяха инициалите върху куфарчето, което видяхте?

Тя поклати глава.

— Не помня.

— И, разбира се, не можехте да видите какво има в куфарчето, прав ли съм?

— Не. Тоест да. Тоест прав сте, не можех да видя какво има вътре.

Въпросите с отрицание винаги объркват свидетелите.

— Попитахте ли доктор Солсбъри какво има в куфарчето?

— Не. Не му казах нищо, а ми се струва, че и той изобщо не ме забеляза.

— Според вас, необичайно ли е лекар да носи подобно куфарче?

— О, не. Мнозина носят в тях записки или дребни инструменти.

— Имаше ли нещо необичайно в идването на доктор Солсбъри по това време?

— Не. Той често проверява пациентите след операция.

— Нека обобщим. Значи, повече от час преди Филип Кориган да получи аневризъм по неизяснена причина, вие видяхте доктор Солсбъри да извършва нормална вечерна обиколка, при което е носил обикновено кожено куфарче — може би това тук, а може би и съвсем друго. Не знаете дали вътре е имало нещо и какво може да е било то.

— Да, точно така — потвърди тя с явно облекчение, че не й се налага да обвини доктора в нещо сериозно.

Помълчах и се опитах светкавично да поумнея. В съда човек се тревожи да не прекали с въпросите; на предварителното следствие е точно обратно — гледаш да не пропуснеш нещо. Акумулаторите в мозъка ми сякаш съвсем се бяха скапали. Ейб Соколов изпука с кокалчетата на пръстите си и попита:

— Други въпроси?

Седяхме в тясната му канцелария сред купища папки и кашони. Същински поток от хартия — хляб насъщен за всеки юрист. Бяхме тримата плюс съдебната секретарка, която записваше всичко на безшумната си машина. Соколов май много бързаше да се отърве от свидетелката. Престорих се, че оглеждам неговия плакат с осъдените убийци. За да спечеля време, станах и пристъпих до прозорчето, откъдето се разкриваше изглед към близката магистрала. Търсех спасителен указател за мъгливия път на защитата.

— Още един въпрос — казах аз.

Ейб Соколов въздъхна и презрително поклати глава. Правеше се на отегчен: Защо си взел да ми губиш времето с твоите глупости? Но на тоя номер се хващат само зелени адвокатчета.

Усмихнах се на сестра Ребека Инграм, която седеше кротичко с ръце в скута.

— Видяхте ли още някого на етажа същата вечер преди единайсет и петнайсет?

— Да. Както казах на мистър Соколов, някъде между десет и половина и единайсет, не помня по-точно, седях на бюрото до асансьорите и видях мисис Кориган да идва заедно с един господин.

— О — тихо въздъхнах аз. Напрегнах се и зачаках продължението.

— Сигурно са се изкачили по аварийното стълбище, защото не ги забелязах да излизат от асансьора. Но когато вдигнах глава, видях да вървят по коридора.

— Казахте ли им нещо?

— Да, казах на мисис Кориган, че не би трябвало да идват, но тя обеща да си тръгнат след малко. После влязоха в стаята на мистър Кориган.

— Само двамата?

— Да, аз се върнах на бюрото.

— Познавахте ли господина с мисис Кориган?

— Не. Той беше много… много мускулест. Личеше си, макар че носеше яке — от онези, с много джобове, все едно че е тръгнал на лов…

— Сафари подсказах аз.

— Да. Мускулестите мъже имат много характерна походка, крачат като моряци. Не беше много висок. Дори бих казала нисък.

— Можете ли да го разпознаете?

— Да, струва ми се. Мисля, че беше кубинец, нали знаете, доста мургав… но не съм сигурна. Може да е бил италианец или нещо такова.

Тя се изчерви.

Каква чудесна находка, каква великолепна свидетелка ми поднесе, драги Ейб Соколов. Залагам десет срещу едно, че ниският мускулест тип е бил Серхио Мачадо-Алварес — инструктор по карате, капитан на яхта и хормонално напомпан урод. Същият, който изигра епизодична роля в груповия видеозапис и съсипа стария ми олдсмобил с безпощадна жестокост. Мислено си отбелязах да заръчам на Синди да му прати призовка.

— Колко време останаха в стаята? — продължих аз.

— Не знам. Не ги видях да излизат. Сигурно са слезли по стълбището.

— Бяхте на петия етаж, нали така?

— Да.

— Често ли се случва посетителите да идват пеш от партера?

Ейб Соколов се завъртя тревожно на стола.

— Възразявам срещу последния въпрос. Той е подвеждащ и няма нищо общо със случая.

— Това си го запази за съда — срязах го аз. — Сега водим предварително дирене, аз имам думата и ако съжаляваш, че си приел за свидетелка тази почтена дама, толкова по-зле.

Соколов стовари юмрук върху бюрото и една пластмасова чашка отхвръкна от металния плот.

— Дявол да те вземе, Джейк, познаваш ме! Никога нищо не крия. Издирвам фактите — и да става каквото ще. Интересува ме само истината. Пращай за зелен хайвер когото си искаш, но на мен не ми пука кой е влизал в онази стая. Интересува ме само кой е отровил Кориган.

Обърнах му гръб и отново погледнах сестра Инграм.

— Един последен въпрос.

— Това го каза преди петнайсет минути — изсъска Соколов.

Направих се, че не го чувам.

— Сестра Инграм, посетихте ли Филип Кориган между времето, когато видяхте мисис Кориган да влиза в стая петстотин и дванайсет заедно с господина, и момента, когато пациентът е получил аневризъм?

— Не, сър.

Ура! Още една приятна изненада. Бях очаквал да каже „да“.

— Съжалявам — добави тя, — но пропуснах да го проверя в единайсет. Попълвах документи. В единайсет и петнайсет сърдечният монитор изведнъж се раздрънча като луд. Мистър Кориган беше получил аневризъм. Свързах се със спешното отделение и го откараха в операционната. Но както знаете…

— И тъй — продължих аз въпреки обещанието си да приключа, — доколкото знаете, мисис Кориган и господинът може да са останали в стаята на мистър Кориган от десет и половина до единайсет часа или дори до единайсет и четиринайсет минути.

— Не знам. Възможно е. Но нямам представа защо биха останали. Мистър Кориган спа през цялата вечер. Още беше под упойка след операцията.

— Когато го видяхте за последен път в десет и половина, той спеше спокойно, така ли?

— Да.

— След като си тръгна доктор Солсбъри?

— Да.

— А след това видяхте мистър Кориган едва когато беше получил аневризъм?

— Да, казах вече.

— Нямам други въпроси — казах аз. Съжалявах само, че в момента не сме пред съдията и заседателите в пълна съдебна зала. — Свидетелката е на твое разположение, Ейб.

Ако Ейб Соколов прежълтееше още малко, щяха да го сложат под карантина за хепатит. Той започна разпита без любезности.

— Сестра Инграм, според вас възможно ли е мисис Кориган и нейният спътник да са напуснали стаята в десет часа и трийсет и една минута?

— Да, може би.

— А Роджър Солсбъри да се върне в десет и трийсет и две?

Избухнах в добре подготвен смях.

— Да бе, а в единайсет и десет през комина е слязъл Дядо Коледа.

Соколов не ми обърна внимание.

— Отговаряйте на въпроса — нареди той.

— Ами… ако доктор Солсбъри беше дошъл с асансьора, щях да го видя. Но би могъл да се изкачи по стълбището.

— Нямам повече въпроси — отсече Соколов.

Беше рискувал, залагайки всичко на карта. Искаше да докаже, че Солсбъри е влязъл при Филип Кориган с черното куфарче в ръка. Рискуваше да узная, че след това е дошла вдовицата с приятел. И загуби. Сега въпросът бе как да използвам откритието. Знаех докъде искам да стигна, но не и по кой път.

Когато прокуратурата иска да докаже убийство чрез косвени улики, трябва убедително да посочи, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средство да извърши престъплението. При Роджър Солсбъри всичко това бе налице. Мотив — да отнеме парите и жената на Кориган; възможност — останал е насаме с Кориган в болничната му стая; средство — опасно лекарство и умението да го използва.

Ако защитаваш обвиняем, който е имал мотив, възможност и средство, остава ти само едно спасение — да подхвърлиш на заседателите друг заподозрян. И не може да си го измислиш. Призраците, неясните силуети, незнайните нападатели без мотив за убийство дават само един резултат. От двайсет и пет години до доживотна присъда. Или по-лошо. За да отхвърлиш обвинението, трябва ти заподозрян с име, лице и номер на социалната осигуровка.

Имах си заподозрян — Серхио Мачадо-Алварес. Сега ми трябваха доказателства.