Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (29)

28
Кралят на каратистите

Петимата седяхме на моята мъничка задна веранда, пъдехме комарите, пиехме от бабината домашна бира и обсъждахме как да използваме неочаквания подарък от Ейб Соколов.

— Покажи им как Серхио печели титлата „Крал на каратистите“ — предложи Синди. С присъщото си усърдие тя вече бе успяла да издири видеозапис на събитието.

— Дай му да ти цепне главата с някое учи-кучи — обади се баба. — Да го видят хората какъв е дивак.

— Откажи се сега, докато водим по точки — възрази Роджър Солсбъри. Лицето му беше изпито, явно не спеше добре напоследък. Така става, когато си обвиняем в процес за предумишлено убийство. — Соколов ще е готов да отбие всички атаки на тема карате.

Чарли Ригс отпи глътка тъмна бира от бурканчето, което държеше в ръка.

— Разумна идея. Днес всичко беше импровизирано. Колкото и да се мъчим, не можем да докажем, че Серхио е ударил покойника.

Поклатих глава едновременно на Чарли и на баба, която понечи да ми долее. Бирата беше твърде тежка, като английската.

— Забравяш нещо, Чарли. Не сме длъжни да доказваме каквото и да било. Трябва само да създадем основателно съмнение, че Роджър му е видял сметката.

Чарли кимна и помогна на баба да се настани в хамака, където бе решила да прекара нощта. Аз одобрявах идеята — там нямаше място за втори човек.

— Но съмнението трябва наистина да е основателно — заяви Чарли Ригс. — Не предполагаемо, възможно, допустимо или принудително.

Разсмях се.

— Хей, Чарли, откога взе да зубриш наръчника за заседатели?

— Когато аз обикалях съдилищата, ти си ходил прав под масата.

— Подмокряше се до четвъртата година — подметна баба откъм хамака.

Роджър Солсбъри скочи от вехтия градински стол.

— Не съм убил Филип Кориган!

Три глави мълчаливо се завъртяха към него. Спокойното му лице сега бе изкривено от болка.

— Когато говорите за стратегия, сякаш се мъчите да прикриете нещо, да отървете виновника. Всички забравяте, че не съм убил Филип! Той е единственият човек, когото не бих убил. Беше мой приятел.

Солсбъри пак се отпусна на стола и извърна глава към буйния хибискус, който застрашаваше да погълне цялата веранда. Всички се умълчахме. Аз си мислех за кратката реч на Роджър. Мъчеше ме някаква неяснота в думите му, но реших да не задълбавам. Тая вечер нямаше да постигнем нищо, освен да се напием и да ни изпохапят комарите.

 

 

Вече почти заспивах, когато задрънча телефонът. Всички, с които бих желал да говоря, бяха на една ръка разстояние. На шестия сигнал не издържах и се надигнах. По това време на денонощието обикновено е тъпотия — някой продава замразено говеждо от Колорадо или слънчеви батерии от Тайван. В никакъв случай не бих очаквал да чуя Ейб Соколов.

Да закусим заедно преди съда? Дадено. В „Бей Клъб“? Дадено.

— Какво искаше? — попита Роджър с треперещ глас.

— Не знам. Може би просто иска да седне на маса с умен човек.

Баба Ласитър изсумтя.

— Че тогава защо търси теб?

 

 

„Бей Клъб“ се намира на трийсет и четвъртия етаж в една нова сграда с изглед към Бискайския залив и Атлантика. Столовата е ослепителна, цялата в хром, стъкло и бели плочки. Има чар горе-долу колкото космическа капсула. Клубът е проектиран от един млад архитект с лошия навик да краде модернистични идеи и да ги прави още по-калпави.

Соколов закъсняваше. Огледах се. Дебелия Бени Ричардс лакомо дъвчеше препечени филийки в компанията на областния съветник Брадли Шрайвър. Беше с копринен костюм за шестстотин долара, но пак си приличаше на лайно. Клиентите на Дебелия Бени го наричаха политик, което е синоним на мошеник. Истинските политици много го тачеха, защото по време на избори привличаше даренията, както кофата за боклук привлича мухи.

Дебелия Бени имаше ситни червени очички на затлъстял плъх и това му беше най-привлекателната черта. С дъха си можеше да убие пор, а перуката му вечно заплашваше да се изтърси в коктейла. Подочух откъслечни думи от разговора. Спореха на строителни теми. Бени искаше отмяна на изискването да има по едно място за паркиране на всеки трийсет и шест квадратни метра канцеларска площ. Строителните акули все за това плачат, защото паркингите струват скъпо, а нищо не носят в сравнение с канцелариите.

По-малко паркинги, по-малко зеленина, по-високи сгради, рекламни табла колкото презокеански лайнери — градското планиране беше скандално. И защо не? В един град, където някога Уилям Дженингс Брайън си подбирал терени направо от борда на кораба, мошеничествата и до днес бяха на мода.

Ейб Соколов пречупи тялото си като сгъваем метър и безшумно се настани на стола. Изглеждаше изтормозен. Тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи, кожа с цвят на вестник, лежал твърде дълго на слънце. Сервитьор, с бяло сако и ръкавици, дойде да вземе поръчката. Ръкавици в седем и половина сутринта.

— Само кафе — каза Соколов. — Черно.

Любимият му цвят.

Поръчах си голям портокалов сок, кифлички и пшеничена каша с плодове, стига да не са от консерва. Терзанията на Ейб изобщо не ми убиваха апетита.

— Големи глупости надрънка вчера за каратистите — започна сприхаво той.

— Радвам се, че ти е харесало.

— И другото ми хареса. Дето Маккензи не бил взел проби от покойници след операция.

— Значи ме каниш на закуска, за да хвалиш адвокатския ми талант. Много мило.

— Какви ги правиш, бе Джейк? Мяташ лайна наляво и надясно, та дано нещо се лепне.

— Хубав разговор на закуска.

Не разбирах накъде бие. Той изгълта кафето на един дъх и сервитьорът изникна безшумно със сребърен кафеник в ръка. На съседната маса Дебелия Вени навиваше съветника да купи акции от някаква фирма за кабелна телевизия.

— Просто смятах, че трябва да знаеш — продължи Соколов. — Цяла нощ бях в моргата с Маккензи…

— Като те гледам, голям късмет имаш, че са те пусна ли да излезеш.

Той не обърна внимание на заяждането.

— Вчера докараха двама покойници след операция. При анестезията е бил използван сукцинилхолин. И знаеш ли какво?

Досещах се. Никакви следи от сукцинилова киселина и холин. Бях очаквал Соколов да си скъса задника от усилия да замаже провала с Маккензи. Само не мислех, че ще го стори толкова бързо. Представих си го как търчи от болница на болница и проси починали пациенти.

— Като лична услуга — продължи той — ще споделя съвсем откровено, че и аз готвя свидетел. Файнголд, главен лекар в Джейксъновата болница. Той казва, че с удар от карате не може да се разкъса аортата. Няма начин. В коремната кухина има твърде много препятствия — мускули, подкожна тлъстина, вътрешни органи.

— Много мило, че ми разкриваш стратегията си, Ейб. Но и двамата знаем, че Ърв Файнголд ще свидетелства, както му кажеш. Срещал съм го на две дела за лекарска небрежност. Ти обаче не си ме довел да обясняваш колко добре върви обвинението. Какво има?

Той ме изгледа с присвити от умора очи. Аз намазах с масло една топла канелена кифличка. На съседната маса Дебелия Вени разправяше колко хубаво било да се построи фабрика за преработка на боклук във вододайната зона.

— Джейк, знаеш, че съм почтен. Понякога малко рязък, но почтен.

— Аха — промърморих аз.

Нямаше смисъл да го обиждам. Ако имаше предложение, щях да го изслушам. Обидите — след това.

— Може да сме попрекалили с обвиненията срещу Солсбъри — тихо каза той.

— Продължавай.

— Нали знаеш какви са заседателите. Всичко може да стане. Дявол да го вземе, могат да му лепнат предумишлено убийство и да препоръчат смърт. На съдията Крейн никак няма да му е приятно.

— На моя клиент още повече.

— Или пък да се ограничат с доживотна присъда.

— Да, или пък да го обявят за невинен.

Соколов поклати глава.

— Няма да споря с теб, Джейк. Слушай. Признае ли си непредумишлено убийство, споразумяваме се на десет години. След трийсет и девет месеца ще излезе на свобода.

Не размишлявах дълго.

— Не става. Осъдят ли го, губи си лекарските права. Освен това е невинен. Не го давам.

Соколов стисна зъби.

— Джейк, ти си между чука и наковалнята. Ако му лепнат предумишлено убийство, дори и да отърве кожата, ще лежи най-малко двайсет и пет години. Знаеш това.

Знаех. Знаех също така, че Ейб Соколов е прав за съдебните заседатели. Всичко може да им скимне. Щях да кажа на Роджър за предложението и да оставя избора на него. Но знаех какво ще отговори. Думите му още кънтяха в ушите ми. Не съм убил Филип Кориган!

— Съжалявам, Ейб. Оттегли обвинението и се прибирай. Ако не, ще чакаме присъда от заседателите.

— Ще се видим в съда — изсъска той.

— След около трийсет минути — уточних аз.

 

 

— Обвинението призовава мистър Серхио Мачадо-Алварес.

Гледай ти изненада! Соколов се мъчеше да ме хване в крачка. Водеше Краля на каратистите с надеждата, че не сме имали време да подготвим стратегия. И беше прав.

Соколов проведе разпита накратко. Първо, описа работата на Серхио като шофьор и капитан на яхта. Именно той откарал мисис Кориган до болницата на 14 октомври, за да посети съпруга си. Умен ход. Сега съдебните заседатели нямаше да се изненадат от новината, че е влязъл в болничната стая броени минути преди фаталния аневризъм.

Серхио говореше точно и ясно. Когато влезли, мистър Кориган бил добре и спял спокойно. Не, не заварили доктора в стаята. Сигурно е дошъл по-късно. Колко жалко, que lastima — да умре шефът, толкова добър човек. После Серхио потвърди, че Роджър нападнал Мелани след първото дело. Когато спрял мотора си пред къщата, видял обвиняемия да потегля с бясна скорост. Сеньората му показала прясна синина под окото си. Плачела, че докторът я ударил.

— Възразявам — бодро подвикнах аз. — Сведения от втора ръка.

— Отхвърля се — заяви категорично съдията, доволен, че този път може да се справи и сам. — Изразяването на чувства чрез звуци не се смята за сведение от втора ръка.

Соколов продължи.

— Разговаряхте ли с обвиняемия за това нападение?

— Nunca^[1]. Нямам какво да му казвам. Рекох на сеньората, ако иска да го попилея. Тя рече не. Много е добра.

— Казвал ли ви е обвиняемият нещо за мистър Кориган, докато той беше жив?

— Si. Казвал мистър Кориган не обръща внимание на съпругата, рано или късно я губи.

— Свидетелят е на ваше разположение — каза Ейб Соколов.

Изправих се и тръгнах към свидетелското място. Застанах с гръб към заседателите и метнах на Серхио един поглед от категорията „зъл и гаден“. Той явно умееше да играе покер. Влезе в играта и вдигна на „жесток и кръвожаден“. Добре. Нека го видят що за стока е. Жалко, че беше с костюм, та не личаха добре купищата мускули. Стегнатата яка на ризата го караше непрекъснато да върти глава към тавана.

— Мистър Мачадо, съден ли сте някога за престъпление?

Той разтърси хипопотамското си туловище.

— Дреболия.

— Да приемем ли това за утвърдителен отговор?

— Si. Наречете го престъпление, щом ви се иска.

— А вие как наричате притежаването на забранени лекарствени средства?

Той изсумтя презрително.

— Стероиди, мой човек. Solamente^[2] стероиди. Притежаване без рецепта. Всичките ми познати ползват стероиди.

— Не се съмнявам. Но вие бяхте подведен под отговорност, нали?

— Да бе. Ама ме пуснаха.

— Как така?

— Чисто досие. Не ме съдиха.

— Съдът не се ли произнесе?

— Si, точно това разправям. Минах с обществено порицание. Нося си и удо… удостоверение.

Този път ми скри топката.

Серхио измъкна от задния си джоб някаква смачкана хартийка и тя наистина се оказа удостоверение от съдебното деловодство, че Серхио Мачадо-Алварес е бил подвеждан под отговорност, но само му е изказано обществено порицание.

Соколов четеше през рамото ми.

— Възразявам! Това не е достатъчно за отзоваване на свидетеля. Според раздел 90, член 610 порицанието не се смята за присъда. Предлагам темата да не се обсъжда повече.

Негодникът знаеше кодекса наизуст. И имаше право. Можеш да оспориш благонадеждността на свидетел, като докажеш, че е подвеждан под отговорност, но без присъда нищо не става.

Работите вървяха на зле.

— Ваша светлост, не оспорвам благонадеждността на свидетеля. Познанията на мистър Мачадо за стероидите и злоупотребата с тях имат пряка връзка с въпроса за вината или невинността на доктор Солсбъри.

— Приключвайте по-бързо, мистър Ласитър — нареди Крейн и извъртя профил към телевизионната камера.

Пристъпих още по-близо до свидетеля.

— Признавате ли доброволно, че използвате анаболни стероиди?

— Да, от тях ставам голям.

— И умен — ухилих се аз, за да го раздразня.

Ейб Соколов не пропусна случая.

— Ваша светлост, моля да прекратите волните словоизлияния на мистър Ласитър.

— Успокойте се и двамата. Дайте да свършваме.

Пристъпих настрани от заседателската ложа. Нека гледат Серхио и да забравят за мен.

— От колко време използвате стероиди?

— No se^[3]. Пет-шест години.

— Значи по времето, когато почина мистър Кориган, ги използвахте редовно.

— Ами да.

— Запознат ли сте с изследванията, според които злоупотребата със стероиди води до агресивно и необмислено поведение?

— Кой го рече?

— Наш експерт, но ще оставим това за друг път. Мистър Мачадо-Алварес, как приемате стероидите?

— Ъ?

Той не знаеше накъде го подвеждам. Ейб Соколов сигурно го беше подготвил за разпит на тема карате. И дотам щяхме да стигнем. Но най-напред…

— Как се приемат стероидите? Чрез хапчета, чрез течности? Или може би с кучешки бисквитки?

— Инжектират се, мой човек.

Той вдигна ръка и демонстративно размърда палец. На два пъти. Нейде в мозъка ми някой яростно блъскаше огромен гонг, караше преуморените нервни клетки да свържат някакви полузабравени мисли със сегашния миг. Но това трябваше да почака.

— Значи използвате спринцовка?

— Ясна работа.

Пристъпих към масата на съдебната секретарка и взех веществено доказателство номер шест.

— Като тази ли? — попитах аз и повдигнах злокобния предмет само на метър от ложата на заседателите.

Той не отговори. Беше тъп, но не чак дотам.

— Като тази ли? — повторих аз.

— Не съм го убил стареца — каза той. — Онзи беше. Той е по инжекциите.

Сочеше към Роджър Солсбъри. Но съдебните заседатели гледаха Серхио Мачадо-Алварес.

Добре.

Много добре.

Толкова добре, че бях готов да прекъсна за малко. Съдията също. Знаеше, че материалите за вечерния вестник трябва да се предадат най-късно до единайсет и половина. Господа, смятам, че моментът е подходящ да обявим обедна почивка. Прието от моя страна. Нека заседателите предъвкват Серхио Мачадо-Алварес заедно със сандвичите.

 

 

Завърнах се в съда малко по-рано. Мъкнех торба, пълна с керамични плочки. Един сътрудник от адвокатската кантора буташе количка, натоварена с бетонни блокчета. Изградих от блокчетата четири ниски колони. Върху ъглите им закрепих една плочка, а отгоре подредих още деветнайсет. Най-горната беше на височината на кръста ми.

Ейб Соколов влезе, хвърли едно око, разкрещя се и прати цяла армия от прокурорски сътрудници да ровят из библиотеката. После хукна към кабинета на съдията. Вените по врата му пулсираха. Аз подтичвах след него.

Не знам дали от лошо храносмилане или от появата ни, но съдията изглеждаше много измъчен. Край библиотечката в ъгъла Дженифър Логан прелистваше някакъв правилник за съдебните демонстрации. Междувременно съдията Крейн се оригваше и слушаше блеенето на Соколов.

— Цирк — възмущаваше се Соколов. — Театралничене за пред телевизията. Безсмислени фокуси, целящи да отклонят вниманието от вината на подсъдимия.

— Обосновахме твърдението си — възразих аз. — Доктор Ригс заяви пред съда, че удар от карате може да причини смърт. Свидетелят е опитен каратист. Бил е в болничната стая малко преди смъртта на жертвата. Нека видим колко силно може да удря Краля на каратистите.

— Ако свидетелят откаже да удря онези неща, не мога да го накарам — рече уморено съдията. — А дори и да иска, склонен съм да отменя демонстрацията. Засега отлагам решението. Нека видим какво ще излезе от показанията, но ви предупреждавам, мистър Ласитър, без циркови номера.

Ейб Соколов изтърча в коридора да си шушука със свидетеля. Сигурно го инструктираше да не изтъква уменията си и на всяка цена да стои по-надалече от плочките. Дженифър Логан преглеждаше няколко разноцветни папки с резултатите от библиотечното проучване. Приставът доведе съдебните заседатели и аз започнах да си печеля хляба с пот на чело.

Разпитах Серхио за обучението му, за наградите, за черния пояс и за любимото му доджо^[4].

— Златен медал от първенството на Флорида по спортно карате, никому нищо лошо не правим — каза той. Явно помнеше съветите на Соколов. — Сребърен медал от местното първенство в Атланта. Тренирам от петнайсет години.

Накарах го да разкаже на заседателите, че освен това се занимава с вдигане на тежести, китайски бокс, джудо и айкидо.

— Вие сте много силен, нали? — попитах аз.

— Горе-долу.

Каква скромност.

— Смятате ли се за добър каратист?

— Щом казвате.

Мъчеше се да увърта.

— Погледнете тази купчина плочки. Мислите ли, че можете да ги счупите с един удар?

— Кой знае?

— На видеозаписа от първенството на Флорида чупите цяла купчина дъски като клечки за зъби. Да го изгледа ме ли?

Соколов скочи да възразява.

Съдията Крейн, по-измъчен от когато и да било, ни гледаше отвисоко и личеше колко е отчаян, че трябва да се намеси. Озърна се към журналистите, но никой не му подсказа как да отсъди.

— Мистър Соколов, водим дело за тежко престъпление и не желая да ограничавам защитата. А вие, мистър Ласитър, карайте по същество. Възражението се отхвърля.

Аз погледнах свидетеля и повиших глас.

— Истината е, че не ви бива чак толкова, та да строшите двайсет плочки с един удар, нали?

— Ъ? — озадачи се Серхио. Сигурно често му се случваше.

— Вероятно Шигеру Фунакоши може да го направи — подхвърлих аз. — Нали той ви би в Атланта?

— Местни интриги. Съдиите бяха двама корейци и един японец.

— Но така или иначе вие не можете да счупите тези двайсет плочки, нали?

— Ти майтапиш ли се? С ръка, с крак, с глава. Детска игра.

Сбогом, скромност. Соколов кривеше физиономия, въртеше се на стола и едва се удържаше да не скочи.

— Нека видим — казах аз. — Попилейте ги. Нали това казахте, че можете да сторите на доктор Солсбъри? Да го попилеете.

Соколов отново се озова на крака.

— Ваша светлост, той тормози свидетеля. Както сам казахте, свидетелят не може да бъде принуден да върши нещо против волята си. Мис Логан ми препоръча няколко прецедента във връзка със съдебните демонстрации и бих желал да ги представя. Ако ми отделите внимание, в делото „Милс срещу щата Флорида“…

Соколов пристъпи към подиума, но аз останах до свидетелското място. Съдията щеше да ме отреже. Трябваше да рискувам. Може би щеше да се наложи още веднъж да му сплескам носа. Можеше да пострада и моят. Можеше да си докарам най-суров упрек от съдията, но това не ми е за пръв път. А можеше и да спечеля процеса.

Приведох се и прошепнах на Серхио:

— Не бързай да си ходиш, дребосък. Ще покажа на запис как се забавляваш с приятели. Нищо чудно, че на оная кучка й трябват трима. Не стига, че мозъкът ти е като на бръмбар, ами и pinga имаш колкото него.

Соколов продължаваше да цитира Върховния съд на Флорида. Нямаше как да чуе глухото ръмжене, излетяло от гърлото на Серхио. Краля на каратистите се люлееше на стола, пръстите му стискаха парапета до побеляване. Но не ставаше. Приведох се още по-близо. Трябваше да импровизирам.

— Много си се напомпал — прошепнах аз, — peru pinga chiquita, no pinga grande^[5].

В Маями е много важно да владееш езици.

Жестоките очички на Серхио се разтвориха, доколкото позволяваше недоразвитият му мозък. Още не можеше да повярва, че му се подигравам. И беснееше, че го правя от височина, която самият той можеше да достигне само с асансьор. Но ми трябваше още нещо, за да ударя в най-болезненото местенце на мъжката му гордост. Нещо, което да вбеси човек, прекарващ часове наред с наперени мускули пред огледалото в гимнастическия салон.

— А пък най-много ме изненадва — прошушнах в ухото му аз, — че караш на два фронта. Сменяш резбата, както си щеш. Роджър казва, че не смеел да се наведе, когато стоиш до него.

Той избухна. Нададе първобитен рев. Соколов се завъртя и застина с широко разтворени очи. Серхио скочи, смъкна сакото и го захвърли на пода. Отдолу беше по риза с къси ръкави, издути до пръсване. Прескочи парапета и се хвърли към мен. Побягнах заднишком по тъч линията. Исках камарата плочки да остане между нас.

Серхио ме погледна. После погледна плочките. Сега щеше да ми покаже.

— Шуто!

Той стовари саблен удар по купчината. Гръм, хиляди натрошени парченца, облак прах над пода, тътнещо ехо между четирите стени. Шеста степен по скалата на Рихтер.

Серхио не спря дори за миг. Още две крачки и се озовахме лице срещу лице. От дясната му ръка стърчеше окървавено парченце керамика. Продължих да отстъпвам, докато опрях гръб в съдийската маса. Той напредваше. Прекалено бързо. Ако искаше да постигне успехи в ръкопашния бой, трябваше да се научи да овладява чувствата си.

За Роджър Солсбъри би било най-добре, ако оставех Серхио да ме удари. Както рече баба, да го видят хората какъв е дивак. А аз съм готов да сторя какво ли не за клиента. Бих стоял три нощи без сън, за да подготвя свидетелите или да напиша изложение до съда. Бих се подмазвал най-безсрамно на съдии с два пръста чело. Но не бих оставил някакъв напомпан със стероиди урод да ми цепне главата като зряла диня.

Той изстреля въртелив ритник и аз отскочих надясно. Кракът профуча край ухото ми като експрес. После насочи към гърдите серия бързи удари с ляв юмрук. По-късно Чарли щеше да обясни, че това се наричало дан-дзуки. Отбих повечето, но един ме халоса в ребрата. Щях да пъшкам от него цяла седмица. На Серхио му хареса и той замахна с все сила към корема ми. Усетих навреме и свалих гарда. Някой от публиката изпищя.

Той се опита да пробие отгоре с въртелив десен удар маваши-дзуки според всезнаещия Чарли. Влагаше в за — маха цялата си тежест, но аз вече бях разбрал, че се цели в главата и отскочих надясно. Юмрукът само се плъзна по ухото ми.

Тогава се гмурнах напред и забих лакът под брадата му. Същевременно се отблъснах с крака. Лакътят се вряза над гърлото и го вдигна във въздуха. За такова нещо на терена тутакси вадят червен картон. Серхио се огъна назад и зяпна като риба на сухо. Замахнах с ляво кроше към челюстта. Не бях във форма и малко се позабавих, но нямаше страшно. Серхио си стоеше намясто. Ударът го улучи точно където трябваше. Той отхвръкна назад, строши масата на секретарката и навсякъде се разлетяха веществени доказателства. Унищожаване на държавно имущество.

Съдията блъскаше с чукчето. Не го бях чул в суматохата. Но сега го видях. Пердашеше здравата, а в другата ръка стискаше магнума, измъкнат изпод масата. Изведнъж настана мъртва тишина. Съдията погледна първо чукчето, после револвера. Слиса се. Стрелна поглед към видеокамерата на канал 10, после към фотографа от „Хералд“, който щракаше като луд. Запечатваше сцената за вечни времена, или поне до следващите избори.

Полагайки усилия да запази достойнство, съдията се обърна към ложата на заседателите.

— Съдебните заседатели да не взимат предвид последния… ъ-ъ-ъ… разговор между свидетеля и адвоката на защитата.

Все едно съветваше жителите на Помпей да не обръщат внимание на вулкана.

После съдията Рандолф Крейн вторачи насреща ми яростен поглед и бавно изръмжа:

— Съдът sue sponte^[6] обявява процеса за опорочен. Съдебните заседатели са свободни. Мистър Соколов, предполагам, че прокуратурата желае отново да подведе обвиняемия под отговорност. Ако е така, новото дело ще бъде насрочено на предварително заседание след подаване на необходимите документи. Мистър Ласитър…

Той помълча. Размишляваше. Върху вечно унилата му физиономия този път се изписваше гняв. Истински гняв, а не само поза за пред фотографите.

— Мистър Ласитър, никога не съм виждал тъй недостойна проява в съдебната зала. Не знам какво сторихте, за да предизвикате свидетеля, но видях как упражнихте върху него телесно насилие.

Той пак млъкна. Цялата зала чакаше. Крейн губеше инерция. Стрелна въпросителен поглед към пресата. Никаква помощ. Той удари три пъти с чукчето. Тъй като никой не мърдаше, той удари още веднъж, после ме изгледа сурово и обяви с тежък глас:

— Вие разпалихте анархия в съдебната зала.

Цветист израз. Хелън Бюкман кимна одобрително от първия ред и прошарените й кичури се разлюляха. Окуражен, съдията продължи с праведен гняв:

— Да, мистър Ласитър, вие паркирахте… тоест рамкирахте… искам да кажа, провокирахте и оскърбихте авторитета на този съд. Обявявам ви за виновен в оскърбление към съда. Явете се за обявяване на присъдата утре в девет. Съветвам ви да дойдете с адвокат. И четка за зъби.

Съдията се втурна през задната врата да подири в кабинета си спасение от безумието. Един полицай помогна на Серхио да се изправи. Около мен гъмжеше от репортери. От коридора нахлуха оператори и разблъскаха публиката. Портативна камера снимаше лявото ми ухо. Някой завря микрофон в окото ми. Щях да бъда централна фигура във вечерните новини. Великолепна сензация. Обвиняемият излиза на свобода поне за малко; адвокатът му отива зад решетките.

Ребрата ме боляха и лявата ми ръка започваше да се подува. Роджър Солсбъри не бе помръднал. Седеше зад масата на защитата и навярно се мъчеше да съобрази дали съм велик адвокат или просто имам добро ляво кроше.

Ейб Соколов ме погледна и каза:

— Джейк, този път прекали, стари приятелю.

— Тия да ги разправяш на задника ми! — Баба Ласитър се метна през бариерата, деляща лъвовете от християните, и под басмената й рокля се мярнаха сиви вълнени чорапи. Прегърна ме и присви очи срещу Ейб Соколов. — Моят Джейкъб може да напердаши когото си иска, а една-две седмици на държавни разноски никому не са навредили.