Питър Строб
Джулия (8)

8

Духът не беше одобрил отсъствието на Джулия през цялата нощ. Когато се върна вкъщи с намерението да се измие и преоблече, преди да тръгне да търси Пол Уинтър и Дейвид Суифт, тя забеляза, не много изненадана, че някои столове бяха съборени и по всички ъгли на всекидневната имаше разхвърляни възглавнички. Чуваше яростно тупуркане на първия етаж, но знаеше, че то щеше да спре щом започне да се изкачва по стълбите. Сред този шум някакво радио свиреше блудкава танцова мелодия от четиридесетте години, но и това щеше да изчезне. Споменът за странната и непохватна нощ, която бе прекарала с Марк — той бе останал до нея неподвижен, така инертен, като че ли беше упоен — започна да избледнява. През всичките дълги часове, след като опиянението от алкохола беше изчезнало, тя чувстваше, заедно с нежността към Марк, че беше на истинското си място, там, където ставаха важни събития. Неспособността на Марк да се люби беше облекчение. Далече от къщата си, откъсната за известно време от разследването, тя търсеше само утеха, за да забрави опустошението си. С връщането си вкъщи, отново близо до извора на мистерията, тя почувства това опустошение като свой елемент: то беше сиво, властно море, в което плуваше. Това, което и се случваше, беше необходимо — тук тя си беше вкъщи.

Джулия отиде в кухнята и отвори кранчето на чешмата, просто да опита. Някаква скрита тръба започна да пищи като затворена кукумявка. Започна да тече отвратително кафяво желе и тя побърза да затвори кранчето.

— Ти ми се сърдиш — каза на висок глас. Горе врявата спря за момент. Изпразни три бутилки минерална вода, за да я затопли и се върна във всекидневната, където бързо сложи в ред всичко.

— Ти не си Кейт — каза тя с вдигната глава. — Ти си Оливия и аз ще го докажа. Ще открия всичко, ще открия всичко — затова съм тук, нали?

Керамичната лампа падна и се счупи.

— Ще ти помогна — прошепна Джулия. При всяка дума, която произнасяше, къщата сякаш ставаше по-топла. — Ти си могъща, но имаш нужда от моята помощ. А когато го узная, ще знам всичко. Ще знам защо измъчваш Магнус. И тогава аз също ще бъда свободна.

Очакваше отново някаква реакция, но къщата сякаш висеше в очакване.

— Аз ще ви освободя. Имаш нужда от Магнус, за да ми причиняваш зло, но аз ще ти дам свободата. Затова дойдох, нали? Ти имаше нужда от мен. Ти имаше нужда да дойда да живея тук.

Една тежка картина падна на земята с гръм.

— Не ме е страх — каза Джулия. — Докато не знам нищо, няма от какво да се страхувам.

Тя лъжеше. Очакваше всеки момент нещо да се стовари върху главата й. Но тази лъжа съдържаше ярка частица истина. Страхът не можеше да я отдалечи от нажежения център на истината: страхът беше само лично неин.

След като се изми в кухненската мивка и се изтърка с гъба под мишниците и между краката, Джулия се качи в трептящата топлина на етажа. Вратата на стаята й беше полуотворена. Стените отразяваха ритмичен шум, като че ли ги клатеха с лакти. Когато влезе в стаята си, я блъсна горещ вятър, който повдигна косата й и изсуши кожата й. Боята на акумулиращия радиатор се беше издула, образувайки грозни, кръгли рани по назъбените краища, като язви. Джулия чу стъпки и шумолене на плат в коридора, откъдето дойде. Вратата на гардероба също беше отворена. Със свито гърло, Джулия отиде да погледне. Част от дрехите й бяха свалени от закачалките и лежаха на купчини върху обувките й. После забеляза кутията за кукли. Тя беше изтърбушена, а куклите — хвърлени в дъното на гардероба. Меките им тела бяха дивашки разкъсани и от гърдите им се подаваше на големи снопове стара, сивкава вълна. Ужас обзе Джулия и тя падна задъхана на колене. Това, което видя, нанесе тежък удар на увереността й. Кейт обожаваше куклите си; една злокобна Кейт сигурно би ги унищожила. За миг тя горчиво съжали, че не е в болницата.

Първото нещо, което забеляза, когато отиде в банята беше силуетът в черното огледало — тя ли беше? — изглеждаше остарял и свиреп с разбъркани коси и уголемени от страх очи. После видя, че голямото обезцветено огледало над мраморния умивалник беше цялото надраскано със сапун. Изумена разгледа драсканиците, докато линиите и извивките получиха смисъл — цял списък от безсрамни думи. Всички подробности от нощта, прекарана с Марк, преминаха през паметта й като разпалени факли, омърсени от думите, които й внушаваше огледалото. Духът знаеше и я мразеше за това, което беше направила. Последната дума буквално се заби в гърлото й: УБИЕЦ.

— Лъжкиня — измърмори Джулия и като хвана първия предмет, който й попадна — един тежък камък във форма на яйце, с розови жилки, полиран като стъкло — го запрати към огледалото. Имаше чувството, че Магнус е някъде наоколо и я загръщаше в ледено и отчайващо манто от фалш. Думата обвинение още изгаряше зениците й. Направи усилие да вдиша дълбоко няколко пъти и започна да събира дългите остри парчета. Докато отнасяше в ръце останалите малки парченца стъкло, за миг изгуби разсъдъка си: дали не беше написала сама тези думи? Не беше ли обезобразила тя куклите? За кратък момент остана с убеждението, че беше точно така.

 

Уинтър, Пол, кап., Стадиум Стрийт 2В, CB10. Беше открила двамата в указателя. Стадиум Стрийт се намираше в най-грозната част на Челси, близо до кейовете и до Уърлд’с Енд. По Слоун Скуеър тя избегна тълпата на Кинг’с Роуд и след като премина бавно между групи от красиви младежи, перчещи се от един магазин в друг, пресече Бофорт Стрийт и веднага се озова в друг свят. Бляскавата, оживена тълпа изчезна. Ресторантите и бутиците отстъпиха място на фабричните стени и на олющените фасади на местните ниски жилища. Тук-там магазини за дрехи излагаха стоката си на тротоара. Стари, прегърбени жени побутваха дечица пред себе си и си говореха сами. Като тръгна по Кремърн Роуд, видя неприятна сцена през прозореца на един партер: как много дебел мъж, облечен в разкъсано пардесю, вързано с връв на кръста се мъчеше да напъха един ужасен шпаньол в голяма хартиена торба. Държеше кучето за гърлото и се мъчеше да вкара в торбата краката му, които ритаха отчаяно… Пред очите на Джулия се появи, с дебели букви от сапун, думата „убиец“.

Една ярко червена камионетка за хляб внезапно препречи пътя й и тя сръчно маневрира, за да избегне сблъскването. Пред очите й преминаха думите ГОРДОСТ НА МАЙКИТЕ. Роувърът изви рязко надясно като опашка на риба, закачи бронята на една паркирана кола, после с обратна маневра застана нормално. Заобиколена от викове и свирене на клаксони, Джулия натисна газта.

Остави колата си на зловещата Стадиум Стрийт и веднага усети Темза. Миризмата й на нощ и масло полепваше по ръцете и косата на Джулия. Имаше усещането, че диша влажни паяжини, напоени с мирис на риба. Погледна вратата, пред която беше паркирала, и успя да различи под слоевете боя номер 15. Спусна се бавно по улицата и докато минаваше покрай тесните, мизерни къщи чуваше тропането на капаците на прозорците. Една ръждясала рамка от колело лежеше на тротоара, подобна на чудовищно насекомо. 10-ти, 8-ми, 6-ти… Фасадата на номер 5-ти беше покрита с петна от червена, синя и жълта боя, между които с големи черни букви бяха написани думите: РЕВОЛЮЦИЯТА Е ПРАВО НА ВСИЧКИ и ХЕНДРИКС. Вратата беше заключена с голям, сив катинар. Джулия пресече и бутна с усилие малката бариера на номер 2. В края на алеята, покрита с павета, видя ред имена и звънци. Прочете табелките: Уиноу, една празна, Мерц & Поло, Ганди, Мур Джилет, Джонсън. Никъде не пишеше Уинтър, а тя нямаше кураж да позвъни на някой от тези непознати. Щеше да си тръгне, когато видя една черна, лъскава стрелка, придружена от голямо „В“. Вдигна глава с облекчение и забеляза, че времето се бе променило. Големи, сиви облаци бягаха по небето и закриваха слънцето.

„В“ беше тясна врата на задната част на къщата, през която се чуваше слаба музика. Когато Джулия почука, вратата се отвори почти веднага, разкривайки тънък силует със увита в черен шал шия и панталон в същия цвят. Музиката се усили и тя позна, че беше от Рави Шанкар. Джулия забеляза първо, че мъжът има изпъкнали скули, а после и това, че очевидно носеше перука с няколко тона по-светла от косата, която му беше останала.

— Капитан Уинтър? — попита колебливо.

— Вече цяла вечност никой не ме е наричал така, скъпа. Предполагам, че вие сте възмутителната сестра на Роджър. Е, добре, влезте, след като сте тук.

Джулия влезе в тежката атмосфера на тамян и мускус.

— Оставете ме да ви обясня. Не съм жената, за което ме смятате. Казвам се Джулия Лофтинг, капитан Уинтър…

Мъжът каза:

— Моля ви, наричайте ме както искате, но не и „капитан“.

— Мистър Уинтър.

— Пол.

— Пол. Благодаря.

Като разглеждаше живото лице на Уинтър, което излъчваше дълбоко двуличие, Джулия с изненада установи, че той й беше почти връстник. Трябва да е бил на тридесет години, когато са го принудили да напусне полка си. При вида на тази малка екзотична стая, натъпкана с индийски възглавнички, африкански маски, репродукции от картини и дебели килими, никак не си представяше Пол Уинтър като офицер — в която и да било армия. Тя си позволи впрочем една непочтена мисъл: Пол Уинтър бе намерил по-добро разрешение от Марк на проблема как да живее в една единствена стая. Поне що се отнасяше до подробността, че това беше същият тип стая, която не пропуска светлина и, веднъж минал през вратата, човек попадаше в непрекъсната нощ.

— Със сигурност не сте сестрата на Роджър — каза той зад нея. — Тя не би изгубила толкова време да се възхищава на малката ми колекция. Моето студио ви харесва, нали?

— Харесва ми — отговори тя просто.

— Щом затворя вратата, оставям света навън и живея в един свят, който аз съм си създал. Това е моят оазис, моето убежище. Всъщност рядко го напускам. В него има всичко, от което се нуждая: красота, мир, изкуство, изтънчени усещания… Още повече, че се намира в Челси, а това е важно, не намирате ли? Обиколих света — армията, знаете, — но не бих искал да живея на друго място.

Той се опитваше да се докара пред Джулия, а тя усещаше в него странна смесица от провал и арогантност. Смяташе се за един Оскар Уайлд, но безсмислената суетност на тази перука го правеше патетичен. „След малко — каза си тя — ще започне да измисля глупави епиграми“.

— Сигурно сте в течение, нали? — каза той. — Моята забележителна военна кариера. — Скулите му се изостриха още повече. — Но всичко това е минало. Искате ли цигара? Турски са.

— Не, благодаря. Съжалявам, че дойдох да ви досаждам така, кап… Пол, но поради лични причини се интересувам от една подробност от вашето минало.

— О, небеса! — изстена той, театрално. — Миналото не съществува. — След кратък размисъл добави — Никой интелигентен човек не вярва в миналото. — Замълча отново и накрая намери една задоволителна формулировка. — Тези, които вярват в миналото, са осъдени да живеят в него.

На Джулия и се стори, че съзира изразено недоверие в погледа му.

— Това, което е сигурно — каза тя, — е, че миналото има тясна връзка с моето настояще. Много е трудно за обяснение.

За миг си припомни изтърбушените кукли и обвинителните думи, написани със сапун върху огледалото, и почувства как кръвта се оттича от главата и.

— Човек би си помислил, че ще припаднете — каза Уинтър, разтревожен от бледността й. Приближи един стол до нея. Когато я настани, той си донесе възглавничка и седна до нея.

— Какво не е наред? — попита я.

— Аз съм обсебена. — Думите се изплъзнаха от устата й.

— Скъпа приятелко — изгука той, — станете атракция за туристите и ги карайте да плащат за вход.

Тя се усмихна.

— Трябва ли да направя извода, че тази очарователна ситуация има някаква връзка с мен?

Джулия наведе глава:

— Да…

— Колко вълнуващо! Хайде, задавайте ми въпроси. Нямам вече тайни, скъпа приятелко. Аз съм доволен, че съществувам, а хората могат да ме приемат или да ме отхвърлят, както намерят за добре, защото е безполезно да криеш дълбоката си природа. И в края на краищата, истината за това, което си, винаги излиза наяве. Знаете ли, аз постъпих в армията само защото моят баща настояваше и видях, че там е гнездо на лицемери. Всъщност затова те се отърваха от мен; не можех повече да насърчавам неестествената им дребнавост. Не можех да бъда друг, освен самия себе си. Това доста ги объркваше, уверявам ви, като се има предвид, че бях син на генерал. Като Рембо, нали? Френският поет. Но, кажете ми, не правите ли всъщност нещо като разследване? Не понасям това. Да не би да правите проучвания за книга?

— Не, съвсем лично е — повтори Джулия. — Стана така, че съм въвлечена в една история. Вие можете да ми помогнете, ако искате.

— Винаги съм се интересувал много от духовната страна на нещата — аз съм Дева с асцендент Овен.

— Бих искала да ви попитам за хора, които може би си спомняте.

— Забавно. — Той потъна още по-дълбоко във възглавницата. — Слушам ви. Толкова съм доволен, че не сте сестрата на Роджър.

— Не знам откъде да започна… Спомняте ли си за… Франческа Темпъл? Или за Фреди Райли?

Той присви очи.

— Велики Боже, може да се каже, че се връщате далече назад. Това бяха другарите ми в детските игри.

— Значи си спомняте.

Тя беше много пряма, Уинтър се отдръпна, като отказа да се ангажира с категоричен отговор.

— Смътно. По-точно… различавам силуети, очертания, ако може да се каже така. През детството си човек не е самият той. Детството е лъжа, която възрастните си разказват. Човекът е баща на собственото си детство, ако разбирате какво искам да кажа. Да видим… Франческа Темпъл. Едно момиченце, много бледо, с очарователни черни къдрици. Да… — Той направи жест, сякаш хваща нещо във въздуха. Сега си я спомням. Тя беше много покорна, родена войник, в известен смисъл. Правеше всичко, което й казваха. Фреди Райли — той си падаше малко хулиган, ако ме разбирате. За игра беше пръв. Все пак няма да ми кажете, че сте обсебена от Фреди Райли! — Той скръсти ръце и откри ред дребни сивкави зъби.

Джулия събра цялата си смелост.

— Можете ли да ми разкажете и за другите? Спомняте ли си, например, Оливия Ръдж?

Той я погледна с изумление и започна да си играе с ресните на възглавницата.

— Страхувам се, че не си спомням много добре за нея. Мисля, че беше интересно момиченце.

Изведнъж стана и оправи гънката на панталона си.

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай, може би? Имам чудесен меланж от китайски и индийски. Великолепен.

— Не, благодаря, наистина. Какво друго можете да ми кажете за нея? За Оливия?

— Мисля, че мъничко започвате да ми досаждате. Беше завладян от някакво живо чувство и на Джулия й трябваше известно време, за да го определи: беше го страх.

— Винаги съм смятал, че детството е нашият най-безинтересен период — продължи той. — И ми се струва, че нямам желание да отговарям на други въпроси, засягащи моето детство.

— Наистина, моля ви. Никой няма да ви причини и най-малката неприятност, просто аз трябва да знам някои неща, това е всичко.

Погледна демонстративно часовника си.

— Боя се, че нямам повече време за тези очарователни спомени. Очаквам една жена в два часа и вие не можете да си представите какво ще стане. Говорите за неприятности, е добре, с нея аз ще ги имам.

— Мистър Уинтър… Пол… как умря Джефри Брейдън? — Побеля като платно. От шока ли беше това или пък от срама?

— Скъпа приятелко, мисля, че ще трябва да оттегля поканата си за чай. И ви моля за любезността да освободите терена, преди да дойдат моите гости. Страхувам се, впрочем, че не чух много добре последния ви въпрос. Имахте ли връхна дреха? — Той побутна раменете на Джулия с върховете на пръстите си, за да я подкани да стане. — Уверявам ви, скъпа приятелко, губите си времето като ме разпитвате за това. Това вече е история.

Джулия стана против волята си.

— Можете ли поне да ми опишете Оливия…? — започна тя.

— Зная, че е глупаво да изпадам в подобни положения — каза той като я буташе леко към вратата, — но това е единственото нещо, за което отказвам да говоря. Книгата е затворена, скъпа приятелко.

Тя вече беше стъпила на тесния праг и гледаше сгърченото лице на Уинтър, под евтината руса перука. Зад него индийската музика се извиси във вулканичен финал.

— Тя ме иска — каза тя. — Оливия.

— Вярвам ви. Не се връщайте, моля ви. Оставете ме на мира. Която и да сте.

— Джулия Лофтинг — каза тя. Но вратата вече се беше затворила.

Следобедът клонеше към края си. Те бяха на терасата и гледаха как проливният дъжд плющеше върху парка, като огъваше листата и малките храсти, посадени в подножието на стената. Един порив на вятъра разпръсна капки дъжд чак на терасата и тя отдръпна малко стола си, за да се подслони, но той продължаваше да не обръща внимание на капките, въпреки че обувките му вече бяха мокри. Лили забеляза, че бяха целите кални и кожата им се беше напукала. От главата до петите Магнус изглеждаше занемарен. Улови се, че мрази Джулия, която му бе причинила това, а също и брат си, че се беше изоставил така.

— Значи беше тази къща — каза тя. — Аз научавам нещата, когато ти пожелаеш.

— Мислех, че това не те засяга.

— Магнус! — каза тя обезкуражено. — Как искаш да ти помогна, като криеш от мен някои факти? Все едно, че ме лъжеш. Има ли нещо друго, което да скриваш от мен и би могло да засегне Джулия?

— Въпрос, на който е невъзможно да се отговори. — Магнус се прокашля и загледа безучастно дъжда. — Това време ми харесва. По-английско е от онова слънце, което печеше.

— Ти ще ме подлудиш. Не разбираш ли, че тя вече знае за тази стара, злощастна история? Мисля, че дори не си прави повече труда да се храни. Убедена е, че това има връзка с Кейт. Всъщност, каза ми, че е обсебена. Обсебена! В състоянието, в което се намира преувеличава и най-малката подробност, раздува я извън всякаква мярка… Магнус, трябва да ми кажеш дали има и нещо друго, което би могла да открие.

— Не знам нищо. И какво е открила тя?

— Не съм сигурна, че ще ми го каже.

— Във всеки случай ще го каже на този проклет безхаберник Марк.

Лили тактично отмина тази забележка, въпреки че дълбоко в себе си я приемаше.

— Ако искаш да върнеш жена си, а предполагам това е единственото, обяснение за твоето необичайно поведение през миналата седмица, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш, за да мога да го използвам в твоя полза.

— Искаш да кажеш, да си послужиш с Джулия в своя полза.

— Предпочитам да не обръщам внимание на тази забележка. — Тя го погледна, преди да каже — Ако не се преместиш на сухо, ще хванеш пневмония.

Магнус въздъхна и отдръпна стола си.

— Съществува ли каквато и да е връзка между теб и тази къща? — попита Лили. — Това може и да я разтърси за добро, знаеш ли. В края на краищата, поне бихме могли да я накараме да постъпи в болницата, където всъщност би трябвало да бъде.

— Значи това искаш? — Магнус погледна сестра си с непресторена изненада. — Тя ще се върне да живее с мен, а не в болницата. Но да отговаря на въпроса ти: не, не мисля, че има някаква връзка. Всичко това стана преди толкова време.

— А дъщеря и? Добре ли я познаваше?

— Никога не съм срещал тази малка госпожица.

— Сигурен ли си?

— Очевидно! — избухна Магнус. — Престани да ме печеш на слаб огън. Остана ли нещо за пиене?

— Не забравяй, че пиенето щеше да те вкара в затвора. Без да броим характера ти. Но можеш да идеш да си налееш, ако искаш.

— Не че искам, имам нужда — каза той, докато ставаше, за да отиде в кухнята. След малко се върна с чаша наполовина пълна с кехлибарена течност.

Лили го изчака да седне отново и попита:

— И какво направи този път? Остави ли й някакво съобщение?

— Обърнах няколко стола, това е всичко. Тя ще разбере, че съм бил аз — отпи с видимо задоволство.

— Въобразяваш си, че това ще послужи за нещо. В действителност, Магнус, аз съжалявам за две неща. Първо, че й позволих да си въобразява разни неща за смъртта на Кейт — абсолютно необходимо е тя да престане; ако беше тук, щях да й го кажа, без да се колебая. И второ, че я запознах с мисис Флъд. Взети заедно, тези две неща са причината тя да се забърка в тази история с духове.

— Мисис Флъд? А да, твоето „гуру“.

— Преди да умре, тя внуши куп ужасни неща на Джулия и те очевидно са попаднали на благодатна почва. Роза имаше талант, но не можеше да устои на изкушението да се покаже изключителна, когато имаше публика. И умря в най-неподходящия момент.

Виждаше се, че съдбата на мисис Флъд не интересува Магнус.

— Мисля, че Джулия има нужда от психотерапевт. И аз също, може би. Не знам какво става с мен напоследък. Чувствам се странно. Привиждат ми се разни неща. Един ден видях Кейт. Бедното малко бебче. Значи си съгласен тя да се върне в болницата?

— Може би, след всичко, което стана — каза Магнус загрижено. За миг погледна Лили съучастнически.

— Кажи ми — попита го тя, — сега, след като този въпрос е уреден, какво почувства, когато се върна в тази къща? Не те ли беше срам?

— Не, много по-просто. Страх ме беше. Дяволски се страхувах. До такава степен, че имах желание да убия някого.

— Трябваше да се ожениш за жена на твоята възраст.

— Искаш да кажеш жена като теб.

— В известен смисъл ние сме малко женени — каза Лили. — Разбираме се.

 

Марк Бъркли седеше под-навеса на магазина за спиртни напитки и гледаше как водата блика от улуците. Скоро цялата тази част на улицата щеше да се превърне в огромна локва. Оставаха му още около шестдесет лири; след като получи чека от Джулия си купи няколко консерви, чифт боти и сега — две бутилки уиски. Спомни си, че беше решил да не връща парите на Самюел преди следващия семестър, за да може да си купи ботите; спомни си, че бе пазарувал и се беше опитал няколко пъти да телефонира на Джулия през този следобед, но не можеше да си спомни как е излязъл от стаята си, за да отиде в дъжда чак до магазина. Дълго гледа запушения канал в края на улицата — на светлината на уличната лампа се виждаха мазни петна с цветовете на дъгата. Той се опита да възстанови мисловната нишка, която следваше. Косата и раменете му бяха мокри. Може би тези дупки в паметта се дължаха на упражненията му, които напоследък бяха по-успешни отвсякога. Той вече се питаше къде ли щяха да го завлекат най-накрая тези дълги сеанси извън действителността. Но не подкрепяха ли те това, което онази стара жена бе казала за неговата „възприемчивост“? Във всеки случай бе сигурен, че те са причината за главоболието му: доказателството за една способност, която още не познаваше у себе си. Той беше Марк, по-особен, дете, родено под щастлива звезда.

Едно високо момиче — не си спомняше името и — пристигна под дъжда и се скри до него. Разтърси косата си и му се усмихна. Познавайте вкуса и тъканта на устните й.

— На купон ли отиваш? — попита тя. Сега или никога.

— Какво?

— На купон. Бутилките, Марк. На купон ли отиваш. Той погледна двете бутилки в найлонов плик.

— Изобщо не зная къде отивах. Не си спомням. — Тя се стъписа.

— Предполагам, че си на градус?

— Не, не. Медитирам. Правя това по два часа всеки ден.

— Във всеки случай днес вече е много късно за медитация — каза тя убедено. „Как ли по дяволите се казваше?“ — Искаш ли да дойдеш у дома? Ще си направим купон у нас.

Тогава си спомни името й: Анис. Анис беше едно от завоеванията му през миналото лято. Като гледаше големите й черни и жадни очи, в които искряха капчици дъжд, той почувства краткотрайно сексуално желание, но лицето на Джулия застана между тях и той усети, че духът му се колебае.

— Не мога тази вечер, Анис. Трябва да отида да видя един човек.

— В такъв случай, направи ми удоволствието и върви на майната си — подхвърли Анис звучно, преди да изтича под дъжда.

 

Суифт, Дейвид Н. Ъпър Стрийт 377, № 11. Джулия се намести по-удобно на седалката на Роувъра, без да изпуска от очи малката врата, точно отстрани на бирарията „Красавицата и звяра“. Убиваше времето като се опитваше да си спомни колко лондонски кръчми носеха литературни имена, но единствената, за която можа да се сети, беше „Жестокото море“ в Хемпстед, където Лили отиде веднъж и заяви: „детинска, както и романа, чието име носи“. Джулия стигна до Суифт в осем часа и се въртя в кръг из Айлингтън до девет и тъй като той все още не се беше прибрал, изведнъж реши да посети отново Гайтън Роуд — където всички светлини бяха запалени и дръпнатите пердета разкриваха празни стаи — след това се върна и продължи да чака завръщането на Суифт. Вече минаваше единадесет и гърбът започваше да я боли. Отвреме-навреме тропаше с крака, за да предотврати схващането им. Когато един човек с овехтяло пардесю и каскет от туид спря пред съседната на кръчмата врата, Джулия пусна чистачките и удвои вниманието си. Мъжът беше обърнат с гръб към улицата. Затаила дъх, Джулия чакаше да отвори вратата. Но мъжът стоеше там, без да мърда, прегърбен под дъжда. Когато най-сетне разбра какво правеше той, Джулия се извърна с раздразнение.

Отвреме-навреме под бирарията минаваха малки групички и Джулия виждаше как хлътват в Уимпи’с, в края на улицата. В единадесет и четвърт бирарията изплю шест или седем младежи, които се забавиха под навеса, с ръце в джобовете на саката си, за да се предпазят от дъжда. Те закриваха вратата на Суифт и Джулия простена наум, като се молеше тихо да си отидат. Други млади мъже излязоха от бирарията и се присъединиха към тях. Ако сега се върнеше Суифт, тя рискуваше да не го види. „О, не — прошепна Джулия. Дейвид Суифт беше последният и шанс“.

Изведнъж един мъж започна да се кара. Един друг сграбчи ръката му, но първият го блъсна силно и го събори по гръб на тротоара. Само за миг половината от тълпата изчезна. Трети мъж се приближи, като крещеше на първия и започна свада. Джулия ги видя как паднаха на мократа земя, сграбчиха се за раменете, после се отдръпнаха един от друг и продължиха да се удрят с юмруци. Всички наоколо се бяха изпарили като по чудо и освен тях се чуваше само шумът от дъжда. Единият от мъжете — Джулия не можа да различи кой — стовари мощен прав удар в брадата на противника си, който се срути; той го ритна свирепо с крак, после го стисна за шията и след като го изправи насила, продължи да го удря по лицето. Същински Магнус — помисли си Джулия ужасена, с ръка на устата. Внезапно тя запали фаровете. Побойникът се обърна изненадан — Джулия забеляза, че имаше брада и чип нос — после блъсна обезобразеното лице и изчезна тичешком. Жертвата остана сама на тротоара, с прогизнали дрехи. Падналото тяло на мъжа потрепери и той започна да пълзи по тротоара, като ранено животно, когато стигна до фасадата на бирарията, се изправи. Лицето му бе цялото в кръв.

Джулия отвори вратата и се наведе. Трябваше на всяка цена да извика линейка — потърси с очи телефонна кабина, но дъждът, който биеше в лицето, й пречеше да вижда. Избърса очи и накрая забеляза червена кабина, намираща се доста далеч от нея, точно пред едно кино с угасени светлини. Докато тичаше към кабината срещна едър мъж без връхна дреха, с нещо като черен хартиен плик в ръце. Тя почти не му обърна внимание, но като влезе в кабината видя през стъклото, че човекът бе оставил плика си пред вратата на Суифт и търсеше нещо в джобовете си. За миг се почуди какво да прави, после, като го видя да хлътва в къщата, окачи слушалката и забърза към бирарията.

Жертвата от сбиването сега лежеше свита, с лакти в една обагрена с кръв локва и стенеше несвързано — нямаше съмнение, че на всичко отгоре беше пиян. Тя позвъни няколко пъти, бързо и кратко, на вратата на Суифт, после натисна бутона продължително. Свитият до бирарията мъж легна на едната си страна и хвана лицето си с ръце.

Чуха се тежки стъпки, слизащи по стълбата, и вратата се отвори. На светлината на крушката Джулия видя масивен силует.

— Мистър Суифт? — попита тя.

— Аз съм — каза мъжът, облъхвайки я с остра миризма на уиски. — Какво желаете?

Тя беше изненадана — и успокоена — от правилния му изговор. Това бе акцентът на Магнус и на хората от неговата среда, акцент, който Марк съзнателно избягваше.

— Трябва да говоря с вас. Освен това стана сбиване. Този човек е ранен. Трябва да извикаме линейка.

— Не ми плащат, за да помагам на пияниците — отвърна й Суифт. Протегна глава навън, като откри широко лице с хубав тен и къса, черна леко чуплива коса. Сакото му изглеждаше мазно и протрито.

— Да пукне дано! Казахте, че искате да говорите с мен?

— Той я погледна като познавач и Джулия направи знак на съгласие.

— Добре. Елате, да се качим в моята бърлога.

Като влезна в малкия коридор, миризмата на уиски я удари в гърлото. Джулия си обеща да се обади за линейка, дори и Суифт да не беше съгласен. Той вървеше пред нея по стълбите, с малко несигурна крачка.

— Хайде, елате да си поговорим, ако искате точно това — извика и той.

Беше стигнал горе и отвори една врата, през която се виждаше малка, мизерна дневна стая. Пожълтели тапети на петна, зелен килим, почти толкова протрит, като този на Марк, малко на брой разнебитени мебели, купени сигурно от разпродажби. Приличаха на онези, които тя имаше в малкия си апартамент в Самдън Таун преди доста години. Наведен над ниската маса, Суифт вадеше бутилките от черния, хартиен плик. Отвори една.

— Пиете ли?

— Може ли?

— След като ви предлагам.

— В такъв случай, с удоволствие.

Суифт взе две чаши от една етажерка и щедро ги напълни с уиски. Подаде едната на Джулия. Над нивото на течността тя видя петна от гипс и следи от пръсти. Остави я на масата.

— Мога ли първо да се обадя? Онзи човек…

— Не — каза Суифт. Сега на силната светлина се виждаше, че розовото му лице беше на червеникави петна. — Да върви по дяволите. И така, какво точно искате? И коя сте вие, най-напред. Нечий адвокат?

Джулия седна на един разклатен стол и избърса лицето си, цялото мокро от дъжда.

— Казвам се Джулия Лофтинг, мистър Суифт.

— Сигурен съм, че сте адвокат.

— Уверявам ви, че не съм. Интересувам се от… замесена съм в една история, относно която вие можете да ми помогнете.

— Не ми казвайте, че се отнася за търговско предложение! — Суифт подсмъркна шумно. Беше останал прав; държеше чашата си в едната ръка, а в другата — бутилката. — „Суифт и Компания“, уви, не съществува вече. Три поколения от действащи търговци със съмнителни способности доведоха до тази катастрофа. — Направи красноречив жест. — Искате ли нещо, за да се избършете? — Отпи солидна глътка уиски, докато тя поклати глава.

— Значи ще останете седнала така, в този секси и объркан вид?

— Касае се за вашето детство — побърза да каже Джулия. — Трябват ми на всяка цена някои уточнения за едно събитие, което е станало по онова време. Обещавам ви никога да не разпространявам това, което ще ми кажете. Интересът ми е от личен характер. — Внимаваше много да не му каже, че е обсебена; щеше да я изгони. Не трябваше да повтаря същите грешки, както с Уинтър. — Не съм писателка или нещо от този род. И още по-малко съм от полицията. Той вдигна очи към тавана.

— Мисля, че ще бъде по-добре да седна.

Тръгна тежко към канапето и се тупна върху него, като държеше все още бутилката и чашата.

— Моето детство… Предполагам, че съм имал такова. И за какъв дявол ви е да знаете за моето детство?

Джулия скръсти ръце и задържа за миг погледа си върху мръсния килим, после погледна Суифт право в лицето. То беше поддържано, без бръчки, с много широки челюсти, които му придаваха вид на градинска жаба. Лесно си го представи как дава нареждания на секретарките си, облечен в елегантен костюм. Намираше го напълно антипатичен. Но в действителност това улесняваше контакта.

— Живея на Илчестър Плейс, номер 25 — започна тя. — В старата къща на Оливия Ръдж. Искам да знам всичко за нея.

Това очевидно разтърси Суифт. Той наведе глава към чашата си, но по израза на лицето му не личеше, че иска да я изгони.

— Боже господи! Тази извратена, малка мръсница. Тя е мъртва повече от двадесет години.

Той съзерцаваше съдържанието на чашата си и беше явно, че няма намерение да се разпростира в повече подробности.

— Днес следобед се срещнах с Пол Уинтър — каза Джулия.

Лицето на Суифт се проясни.

— Това педи? Обзалагам се, че той не е пожелал да ви каже нищо.

— Вие сте единственият, който остава. Ейкрофт-син се е самоубил, а Мини Лейбрук е умряла при катастрофа. Един друг е изчезнал в Америка. Едно от момичетата е в манастир. А Пол Уинтър ме изгони.

Суифт подсмъркна с презрение.

— Сигурно не му е харесало да види жена в къщи. Не можете да си представите колко ме забавлява това. Очаквал е сигурно някое от приятелчетата си. Затова са го изгонили от полка му, знаете ли? Влюбил се в шофьора си, но той не му обръщал внимание. Поли станал много нахален, шофьорът вдигнал скандал и изтрили Поли като някакво грозно петно от килима. И хоп, свършено! — Отпи още една глътка и повтори — Свършено! Синът на генерала беше в немилост. Що се отнася до Ейкрофт, той просто си изпълни присъдата, когато забелязали, че отклонява фондовете на дружеството. О, извинете; банка. На своя банка. Бай-бай, Ейкрофт. А Мини Лейбрук… — Той се съвзе. — Но защо точно искате да знаете всичко това? Значи живеете в старата къща на Ръдж. Поздравления. Но какво общо има това с мен?

— Това е лично — повтори Джулия. — Просто искам да знам всичко за Оливия.

— Истинска страст. — Той си наля още уиски. Разбрали сте нещо за краткия й тъжен живот и сега това ви заслепява. Каква е гаранцията, че няма да си послужите срещу мен с това, което бих могъл да ви кажа?

— Обещавам ви. — Внезапно и хрумна идея. Отвори чантата си, извади две банкноти от десет лири и ги остави на масата. Очите на Суифт блеснаха. С разтуптяно сърце тя прибави още една банкнота към първите две.

— Искам да купя от вас информация. Той сграбчи бързо парите.

— Точно така. Не всеки ден тук идва жена като вас, за да ми даде нари. — Той и се усмихна с наслаждение.

— Ще говоря, ако седнете до мен.

След кратко колебание, Джулия заобиколи масичката и се настани предпазливо на канапето.

— Пийте — каза и той. — Изоставате от мен. — Джулия отпи с края на устните си една глътка от чашата със съмнителна чистота.

— Хайде, още.

Тя се подчини.

— Разкажете ми за Оливия, моля ви.

Тя не помръдна, когато той небрежно сложи ръка върху коляното й.

— Ако я бяхте видели дори само веднъж, нямаше да я забравите никога. Тя беше невероятно извратена — в това се състоеше най-отличителната й черта. Заради това нещо ние, момчетата, за които споменахте, я следвахме. Бяхме образували клуб. Искате ли да знаете какви бяха правилата? — Той стисна леко коляното на Джулия. Тя кимна в знак на съгласие. — Хайде, пийте още. — Наля й уиски и тя отпи малка глътка. — Първото беше да се убие още едно животно. Ейкрофт уби кучето си. Когато й го занесе, тя го изкорми с ножа си и го накара да пие малко от кръвта му. Хубава церемонийка. Всички го направихме. Аз убих котката на съседката. Същото изпълнение. Но аз бях хитър — само докоснах кръвта с върха на езика си. После трябваше да се запали пожар. Трябваше да подпалим някоя къща или някоя колиба — нещо от този род. Това го нравихме заедно. Тя ни гледаше и ни даваше нареждания.

— И вие наистина го направихте? — попита Джулия.

— Опитахме се. Тя открадна един бидон с бензин и ние заляхме с него предверието на една дървена къща, някъде зад Хай Стрийт. Но тази мръсотия не искаше да гори. Оливия беше побесняла като дървеница — този ден тя наистина приличаше на вещица. Може би беше точно такава, впрочем. Всички момчета го вярваха. Във всеки случай успяхме да изгорим доста голяма част от преддверието, но пожарникарите дойдоха преди да изгори и останалото. После трябваше да откраднем цял куп неща и да и ги дадем. Трябваше да се виждаме с нея всеки ден, знаете ли, а през ваканциите — да прекарваме по цял ден с нея. Мисля, че всички бяхме влюбени в нея, дори и момичетата, и тя всяваше ужасен страх сред нас. Нищо не я плашеше. По време на хитрите игрички от нея научавахме всичко за секса. И ако не правехме това, което искаше, тя заплашваше, че ще разкаже всичко останало на родителите ни. Тя знаеше как да го направи. И ако някой от нас я издадеше на някой възрастен, тя щеше да го убие.

— Да — каза Джулия.

— И щеше да го направи, знаете ли? Тя беше злокобна, перверзна. Малката Темпъл правеше всичко, което тя искаше — Оливия я караше да я ближе. Разбирате какво искам да кажа с „ближе“? — Той погали коляното на Джулия. — Получаваше винаги всичко, което искаше.

— И уби Джефри Брейдън — каза Джулия с приглушен глас.

Ръката му стисна по-силно коляното на Джулия, после го отпусна.

— Един човек беше осъден и екзекутиран за това.

— Един безобиден скитник. Той обичал децата. Обичал да говори с тях. Вие знаете, че не е бил той.

Суифт обърна розовото си лице към Джулия.

— Постъпихте глупаво като ми дадохте тези пари. Глупаво. От двадесет и пет години целият свят е забравил за Джефри Брейдън. И е много късно, за да се предприеме каквото и да било.

— Не това искам да знам.

— Малко ме засяга — каза той и Джулия почувства, че сърцето й се свива, но той добави — И без това щях да ви кажа. Постъпихте глупаво, че ми дадохте тези пари. Бях невинен. Нищо не съм направил.

— Само гледахте — осмели се да каже Джулия, чувствайки вените на шията да пулсират.

— Гледах — призна той с широка усмивка.

— Значи, била е тя — прошепна Джулия.

— Разбира се. — Той я погледна с почти триумфиращ израз. — Тя сложи една възглавница върху главата му. Вече беше направила два опита, но пазачът чу виковете му и дойде тичешком — едва можа да скрие възглавницата. После, един следобед, успя. Трима от най-големите го държаха и пъхаха разни неща в устата му. Тя сложи възглавницата върху главата му и седна отгоре. Винаги е имала желание да направи точно това. Да убие някого. То се виждаше. Само това я интересуваше. Бих се обзаложил, че малката мръсница получи оргазъм.

— Как изглеждаше? Руса ли беше?

— Разбира се. Руса. Цвят, който никой друг не би могъл да има в естествен вид. Най-хубавата коса, която съм виждал някога. И едно сладко, малко лице към това. О, беше очарователна. Понякога се питам как щеше да изглежда, ако беше жива. Небеса! Тази мръсница би могла да промени света! — Ръката му се плъзна към бедрото на Джулия. — Прави ми удоволствие да говоря за това, знаете ли? Ако не бях пил, сигурно щях да ви изгоня, но ми харесва да си спомням за това. Забавно е. Тя ни караше да се чувстваме като на война. Като войници.

— Зъбът и… — попита Джулия. — Има ли…

— Как разбрахте това? Първият път, когато се опита да убие малкия Брейдън, той я удари с глава в устата и и счупи един преден зъб. След този случай той беше проклет. Тя искаше кожата му. Във всички случаи той нямаше никакъв шанс, малкото глупаче. И знаете ли какво стана после? С Поли? Вашето приятелче педи?

Сега той стисна бедрото й и тя хвана ръката му. Усети, че ръцете му бяха трескави. Тя поклати глава.

— Поли вече проявяваше наклонностите си по онова време. А на нея това й харесваше. Тя го накара да го захапе, когато той вече беше мъртъв.

— Да го захапе?

— Да го захапе. Да му захапе оная работа. И той я захапа. — Той стисна силно ръката й и се наведе към нея. Устата му докосна бузата й.

— Тя му каза, че ако не го направи, тя ще отхапе неговата. — Джулия се освободи и стана. Отстъпвайки, направи няколко колебливи крачки към вратата.

— Не си отивайте, — измърмори Суифт. — Ще останете с мен. — Започна мъчително да се изправя.

— Трябва да отида да видя Оливия — каза му тя като го гледаше.

Това го накара да се поколебае достатъчно дълго време, за да намери тя дръжката на вратата.

— Вие сте луда — изкрещя той, превит на две пред ниската маса. Отпред панталонът му беше издут.

Тя изтича бързо по стълбата и го чу да вика след нея:

— Съблазнителка. И не забравяй — на никой не му пука за това. Не можеш да направиш нищо, малка мръснице.

Хлопна вратата и излезе на улицата. Мъжът го нямаше вече на тротоара, но малко кръв обагряше още водата в локвите. Джулия изтича до Роувъра. Тя знаеше. Тя знаеше! Била е Оливия Ръдж от самото начало. Кейт нямаше нищо общо. Като седна в колата, Джулия избухна в плач — от ужас или от облекчение и тя самата не би могла да каже.

ТИ ЗНАЕШ, беше написано със сапун върху черното огледало в банята. В къщата цареше напрегната тишина. За пръв път от две седмици, Джулия не чуваше никакъв шум от плат да идва от първия етаж. Тя очакваше нещо ужасно и се страхуваше да се качи горе. Нямаше представа какво й готвеше Оливия сега, когато бе разкрила тайната й. Накрая Джулия тръгна по стълбите, като търсеше знаци на триумф или обида. В трептящата от топлина стая всичко беше така, както го бе оставила сутринта, включително изкормените кукли, които повръщаха сива вълна в дъното на гардероба. Но те вече не я плашеха. Всеки пък, когато се обърнеше, очакваше да види Оливия Ръдж. Нейната презрителна усмивка, така неподходяща за възрастта й. Или се страхуваше да не види Магнус, контролиран от Оливия. Но не откри нищо друго, освен двете потвърдителни думи: ТИ ЗНАЕШ. Изстърга дебелия сапун с нож за хранене, после изтърка с кърпа, докато не остана полупрозрачна следа от около трийсет сантиметра, през която тя се оглеждаше като през облак. Знаеше, че това обаче няма да бъде всичко. О, не! Това затишие, това примирие и тези две думи бяха по-ужасяващи, отколкото всички други прояви на Оливия.

Джулия гледаше дъждовната нощ през прозореца на стаята си. Навън всичко беше скрито под маската на непроницаем мрак. Действителността беше вътре.

Загаси лампата, съблече се в тъмното и намери опипом леглото си. Легна под горещата завивка и видя как тъмнината се раздвижва. Една черна плоскост, съставена от милиони частици, се спускаше над нея, изчезваше, после отново започваше да се спуска. Над слепоочията косата й беше мокра от пот.

Обхваната от внезапен страх, тя запали нощната лампа и плоскостта от мрак изчезна. Нямаше нищо. Нямаше огромни, черни възглавници. Загаси лампата и онова нещо започна отново.

Когато почувства първия допир на малките ръце, тя се вцепени и си даде сметка, че трябва да е заспала. Една хладна ръка се плъзна по вътрешната част на бедрото й и Джулия се обърна по корем, увивайки се в чаршафа. Ръката се върна, този път върху задника й, галеше я, изучаваше я. Този допир накара дъха й да спре и тя се приюти на другия край на леглото. Ръце притискаха раменете й към леглото, обездвижвайки я. Увитите й в чаршафа крака бяха като парализирани. Малките хладни ръчички намериха венериния й хълм, носле вулвата й. С нежни жестове започнаха да я трият. Макар и увита в чаршафа, тя имаше чувството, че е гола, изложена на въздуха. Джулия простена, когато ръката се плъзна към клитора й и започна да го гали ритмично. Като с пера, с пера и езици. Тя беше муха, уловена в лепкав пашкул, зависима от волята на паяка. С ужас усети, че против волята й ритмично напрежение завладява тялото й. Ръката неуморно я галеше, триеше, описваше кръгови движения, проникваше в нея, като намазана с олио. Гърбът я болеше. Почувства зърната на гърдите си да се втвърдяват. Гръдта й се покри с пот. Джулия жадно вдиша горещия въздух. Сякаш падаше в кладенец без дъно. Коленете й се вцепениха. Чаршафът, стегнат около нея като покров, беше самият той, най-леката от милувките, като длани върху издутите й гърди. Като я принуждаваше да се извива, натискът ловко се усили, описвайки все по-широки кръгове. Изведнъж видя пред себе си Марк, с напрегнато от желание тяло. Намазаните с олио ръце, които я триеха, бяха големият му член. Ръцете, които я притискаха, бяха неговите. Разтвори крака и пенисът му проникна дълбоко в нея. Тя стисна зъби. Ръце, крака, длани от дебело кадифе я приковаха. Тя го видя, почувства го да се втвърдява и да потъва и един вик заглъхна в гърлото й, докато всичко избухваше.

А на другата сутрин, когато Джулия, съсипана от повръщане отиде, клатушкайки се в банята, Оливия се показа за първи път в къщата. Тя не изчезна, не отскочи настрани в последния миг. Докато Джулия гледаше втренчено черното огледало, тя остана неподвижна зад нея. Малко, русо, усмихнато момиче. Джулия постави ръка върху болезненото място на половите си органи и се обърна бързо. Детето отново се показа в огледалото, стоящо пред нея.

Докато Джулия я наблюдаваше, Оливия я удостои с кривата си, изпълнена с презрение усмивка, и бавно прекара пръст по бледата си шия. С другата си ръка държеше превърнатото в окървавено месо и все още тръпнещо тяло на едно обезглавено врабче.

 

Късно през нощта една чайка от Темза се блъсна в стъклото, вдигайки шум, сякаш влак беше излязъл от релсите си и събуди мъжа, който спеше върху мека, индийска постеля. Боязливо — през последните двадесет и четири часа страхът не беше никак далече — без още да разбира съвсем добре къде се намира, мъжът протегна ръка и обърна бутилката с калвадос. Стаята, натъпкана с подробности от живота му, потвърди успокояващото си присъствие: игличката на електрическия грамофон стържеше в края на плочата. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си и изправи бутилката. Нищо не се бе разляло, защото през нощта, след като гостът му си отиде, той бе изпил по-голямата част от остатъка в бутилката. Мозъкът му тежеше като размекнат и устата му лепнеше след толкова ориенталски цигари.

Навън, точно пред вратата, един глас произнесе тихо името му. Той се надигна, свивайки краката под себе си, и се ослуша. Гласът, нито мъжки, нито женски, повтори умоляващо няколко пъти името му. „Загубен, малък глупак“ — измърмори мъжът, обмисляйки няколко секунди обещанието си да не отваря повече вратата. Но това беше смешно. И двамата пиха прекалено много. С едно единствено движение мъжът се наведе напред и стана, въпреки съпротивата на бедрените му мускули. След като вече беше прав, се увери, че перуката му е на мястото си и дръпна пуловера си. Бавно се приближи до вратата, като се наслаждаваше на момента и на удоволствието да чува името си, повтаряно с настойчив, издаващ желание шепот.

Отвори вратата пред един непознат. Непознат? Той познаваше този глас. Посетителят се усмихна и той си спомни профила му и извивката на усмивката му.

Твърде късно видя ножа, измъкнат от пардесюто. Обзе го лудост, безизходна паника и той отстъпи, докато посетителят прекрачваше прага, без да спира да повтаря името му.