Питър Строб
Джулия (5)

5

— Разбрах почти всичко — каза Джулия по телефона. — Бях в леглото и четях книгата, която вие ми подарихте, когато попаднах на пасажа, отнасящ се за Хедър и Оливия Ръдж, осъзнах, че съм на косъм да разбера това, което ми се случи — защото то не беше само въображение, Лили. Всичко това имаше връзка с Кейт и с едно малко момиче, което видях преди да припадна — бях толкова близо и изведнъж почувствах такава енергия. Трябваше да ви се обадя, бях пълна с идеи. Мисис Флъд видя нещо, което се отнася до къщата и до направеното от Магнус на Кейт. Не знам как, но поради това енергията на тази къща се концентрира върху мен. Мисис Флъд знаеше, че е в опасност и каза, че аз също съм в опасност. Това не ви ли убеждава, че не всичко е само плод на въображение от моя страна?

Настъпи дълга тишина, докато Лили обмисляше ефекта от това, което би могла да каже. Накрая се реши:

— Мисис Флъд е загинала при катастрофа, скъпа. Станало е съвсем близо до тях и шофьорът е избягал. Изглежда е тръгнала да пресича Майл Енд Роуд и колата изчезнала, преди някой да разбере какво е станало. Винаги е по-добре да търсим разумно, рационално обяснение, преди да… се впуснем в някое друго.

— Знам. Но някои неща не могат да се обяснят разумно.

— Но скъпа, колкото и трагичен да е, в този инцидент няма нищо свръхестествено.

— Злото не е разумно, Лили. Знам, че нещо ме мрази — нещо в тази къща. Мисис Флъд също го почувства; повтаряше ми го непрекъснато. Бях на прага да разбера всичко през нощта, когато прочетох историята на Ръдж. Трябваше да извадя всичко наяве, имах толкова идеи… Чувствах цялото това минало около себе си. Миналото е в тази къща. Значи вие не разбирате, че аз съм свързана с тази история? Заради Кейт? И това е ключът за всичко.

— Е добре, що се отнася до този ключ за всичко… — Лили не продължи. Беше обещала на Магнус (те се бяха разбрали, подпомогнати от съветите на лекаря на Джулия) да не я въвлича в разговори на тази тема. За да може Джулия да приеме един ден истината за смъртта на Кейт, трябваше да стигне до там със собствени усилия. И завърши изречението си така:

— Мисля, че тя се намира в подобно на вашето умствено състояние. — Но веднага съжали, че избра тези думи.

— Моето умствено състояние? Благодаря за тази забележка, Лили. Може да се каже, че е много мило от ваша страна.

— Нямах предвид този смисъл, уверявам ви.

— Не мога да повярвам, че вие, вие отказвате да приемете възможността да се случват събития, които излизат извън рамките на обичайното. Най-сетне, Лили, ако мисис Флъд е видяла или чула нещо, това е вид явление, което съответства на вашите разбирания, нали? Вие приемате съществуването на този род проявления?

— Зависи от обстоятелствата, Джулия. Вие знаете, че аз твърдо вярвам в свръхестественото, но…

— А Хедър и Оливия Ръдж? Това не е нещастен случай, Лили. Не е катастрофа. Тези неща не ми се случиха без причина. Може би е нужно някакво съвпадение, което да послужи за детонатор, или пък нещата следват предварително установения план, но през последните дни аз проучих доста добре аферата Ръдж и съм сигурна, че съм на верния път. Открих името на клиниката, където Хедър Ръдж е била затворена — Бредлендс Клиник, и й писах, за да я попитам дали мога да я посетя.

— Как я намерихте?

— В един стар брой на „Таймс“. Моят съсед, Пери Мюлино, ме снабди с читателска карта за отдела за периодични издания на Бритиш Мюзиъм и там прекарах последните три дни в преглеждане на стари вестници. Спомняте ли си, казахте ми, че трябва да си намеря някакво занимание? Е добре, намерих си! Уверявам ви, има моменти, когато почти ги виждам двете или чувствам присъствието им около мен в къщата — чувам музиката, която те са слушали, понякога си мисля, че те току-що са излезли от някоя стая, в която влизам… А, да, казах ли ви за радиаторите? Аз непрекъснато ги спирам, без да съм ги включвала — това го прави някой друг. Мислех, че е Магнус, но в крайна сметка това вече става само в моята стая и аз закрепих бутона в положение изключено с помощта на лепенка, но радиаторът продължи да работи. Тогава прерязах жиците, но е все така топло. Това е само един малък факт между другите; например петното кръв на синята ми рокля още стои и непрекъснато се увеличава, без да смятаме образа на някаква личност, която непрекъснато виждам с периферното си зрение в огледалата, и водата, която е отвратителна, гнила, като диария, пълна с пари — мирише понякога като шепа стари, мазни американски центове. Вече от една седмица не съм се къпала истински. Има също шумове, а и цялата атмосфера на къщата — тя желае моето присъствие, но не ме обича. Лили, защо купих тази къща? Точно тази къща? Не мислите ли, че имам правото да знам? Затова мисис Флъд бе убита… това е ужасно, това е отвратително, тази интелигентна, възрастна дама бе убита, за да не разбера истината твърде рано! Ще отида да видя Хедър Ръдж и ще се опитам да намеря всички хора, които са познавали Оливия — не преставам да виждам прояви на зло у децата, не просто на лошотия, но наистина на зло, Лили. И зад всичко това се крие Кейт: откакто почина тя носи злото в себе си и аз трябва да изясня това, трябва да видя какво мога да направя, ужасно несправедливо е…

— Джулия — каза Лили, когато словесният поток завърши със серия свръхвъзбудени хълцания. — Джулия, искам да дойдете и да се настаните при мен. Не би трябвало да оставате сама.

— Не мога да замина. Всичко, което ме интересува, се намира тук.

— Кажете ми, Джулия, пили ли сте?

— Не много. Защо? Това е без значение. Магнус също пие.

— Искам да дойдете да живеете тук, Джулия.

— Наистина е смешно. Всички искат да ида да живея при тях. Аз решително съм много популярна във фамилията Лофтинг. Страхотно е, колко обичана се чувствам!

— Спите ли поне?

— Вече нямам нужда от сън. Прекалено съм възбудена, за да спя. Е, мисля, че все пак спя по два-три часа на нощ. Сънувах такива странни сънища, направо да се побъркаш. Не преставам да сънувам онова момиченце, което видях в Холанд Парк. Символизира Кейт, без съмнение. Тя изглежда напълно лишена от добродетели.

— Джулия, вината не бива да…

— Не се чувствам виновна. Оставям това на брат ви. — Като каза това, Джулия затвори.

Загрижена, Лили отиде да напълни лейката, която държеше в ръка, в малката си, но функционална кухня. Излезе на терасата и започна да полива цветята, които вече страдаха от топлите и сухи дни на този дълъг месец — малко прекалено топъл за лондонското лято. Но времето неминуемо ще се промени — каза си тя. Най-ясния спомен, който Лили имаше за такъв дълъг период на хубаво време беше от преди повече от двадесет години. Тя си спомняше онова лято, защото през същата година Магнус купи къщата на Гайтън Роуд. Беше по-слаб тогава и й каза, че обича да ходи на поляните в Хемпстед, където сваляше ризата си. Един ден го срещна на Гайтън Роуд и се разходи с него по поляните. В една тревиста долчинка Магнус направо легна гол и заспа на слънцето. Той и се стори огромен и тържествен, със силното си розово тяло и хубавата си едра глава в зелената блестяща трева. Лили го гледа в продължение на цял час, като установи с възхищение, че дори и в съня си Магнус изглеждаше по-силен, по-властен от другите мъже. Разбира се, той беше жесток, но не към нея. „Магним“ — каза тя като погали една от гъстите му вежди — това беше името му на тайния им език. Тя се радваше, че той бе имал жени, но и че изглежда бе неспособен да се ожени. Тогава Лили мислеше, че повечето жени не смееха да пожелаят да се омъжат за Магнус.

Когато Джулия се появи на сцената, това й причини голям шок. Тази млада, невинна и лъчезарна жена, за която въздържанието изглеждаше абсурдно при такова цветущо здраве, беше точно типът момиче, каквито Магнус съблазняваше. Но със сигурност не беше тези жени, за които той би трябвало разумно да се ожени. Лили веднага си беше представяла, че ако някога Магнус се ожени, щеше да избере по-възрастна от него жена. „Това е заради очите и а ла Бърн-Джоунс“, беше подхвърлил Марк — бедният Марк така завиждаше, че би пожелал която и да е жена, принадлежала на Магнус, хубава или грозна. Когато разбра за огромното състояние на Джулия, Лили намери брака определено по-разбираем.

Но трябваше да минат доста години, за да стане по-безболезнен за нея. В действителност Кейт доведе до това помирение, защото, макар че Магнус в други отношения почти не се беше променил, като баща се беше показал прекрасен, колкото и учудващо да изглеждаше това. Той обичаше Кейт с толкова дълбока любов, че Лили не можеше да не изпитва същото. С времето Джулия и тя станаха приятелки. Фактът, че Джулия винаги бе желала това приятелство, окуражаваше Лили, но истинската промяна настъпи сутринта, когато, пристигайки, видя Джулия да храни бебето, докато четеше не някакво ръководство за детското възпитание, а „Middlemarch“ от Джордж Елиът. Възможно е младостта на Джулия да бе абсурдна и прекалено богата, но тя умееше да избира четивата си. Накрая Лили и даде няколко книги за окултизма — заглавията бяха препоръчани от мистър Кармен и мис Пинър — и с удоволствие констатира, че Джулия ги беше прочела внимателно (като оцени най-много Рохайм и Мирча Елиаде, препоръчани от мистър Кармен, както и книгите на мис Пинър за астралното отражение). Впоследствие Лили имаше основателни причини да бъде признателна на Джулия, въпреки че самата тя не го знаеше — Лили всъщност купи апартамента си на Плейн Три Хаус благодарение на парите, които Магнус й отпусна от общата им сметка с Джулия. Тя също знаеше, без да има нужда да й го казват, че най-скъпите подаръци, които Магнус й правеше, бяха платени с парите на Джулия.

Лили смяташе, че преди всичко Джулия трябва да се върне да живее с Магнус — загубата от покупката на къщата нямаше голямо значение. Те двамата имаха нужда да излекуват раните си. Лили чудесно знаеше, че й се случва да ревнува Магнус по простата причина, че той беше мъж; и да ревнува от Джулия, защото тя бе застанала между тях така, както дори Марк не бе заставал. Все пак в интерес на всички бе те да се помирят. Никога Магнус не е бил по-лош, отколкото през последната седмица. Понякога изглеждаше, че мрази Джулия — при неговата гордост нямаше нужда от свръхестествена помощ за това — в същото време отчаяно желаеше тя да оздравее и да се върне при него.

Що се отнася до Джулия, тя имаше много повече нужда от Магнус, отколкото той от нея. Тя изглеждаше ужасно слаба и болна. Разкошната й коса беше станала мека и безцветна, лицето й — бледо и похабено, с торбички под очите. Понякога едва чуваше това, което й казваха. Джулия понасяше удара, единствено с цената на много нерви. И нямаше нищо чудно в това, че навсякъде виждаше зложелателни деца и че се бяха появили кошмарните видения с Кейт.

А сега тази натрапчива мисъл по отношение на аферата Ръдж, която беше напълно обяснима, ако се съди по това, което Джулия така решително заявяваше, Лили си я представи в читалнята, как преглежда като луда купища стари вестници — Офелия, плуваща в море от вестникарска хартия.

Имам едно задължение към Джулия и към себе си — каза си Лили. Като свърши с поливането на цветята, остави лейката на терасата и отиде да се обади на Магнус.

Преди всичко трябваше да пази Джулия от Марк. Нещо липсваше на Марк, едно тайнствено морално измерение в чувствата му към Магнус. Лили знаеше, че Марк нямаше да пропусне случай да унижи Магнус. Джулия, както беше слаба и може би истерична, щеше да бъде по-податлива от всякога към авансите на Марк. Трябваше да се сложи край на това.

Първо се обади в Гайтън Роуд. Като не получи отговор, се обади в кантората, където секретарката й каза, че не го е виждала през деня и имала нареждане да не го чака. Лили знаеше какво означава това. Тя взе списъка на клубовете, където ходеше да пие, и накрая го намери в „Мери Лойд“, а това беше лош знак. Щом беше там, най-скромният от малките клубове, които удостояваше с присъствието си, той явно търсеше някаква кавга. Веднъж на излизане оттам се беше нахвърлил върху един шофьор на камион, който го гледал накриво. Трябваше внимателно да прецени градуса му и да му говори по-късно. Тя шпионираше Магнус и в същото време се смяташе за негов закрилник. Още от първите му думи прецени, че ще бъде опасно да му противоречи и го осведоми за разговора си с Джулия. Всъщност пропусна почти всичко, което се отнасяше до Ръдж.

— Да, тя е много по-добре — каза му. — Мисля, че е припаднала от изтощение и си е починала малко. Има план, по който иска да започне работа, това ще й даде някакво занимание. Изглежда съвсем безобидно. Не трябва да се връщаш в тази къща, Магнус. Това е най-лошата от всички тактики.

— Къде беше, когато тя е припаднала? Видя ли я? — Лили разбра, че Магнус нямаше намерение да следва съвета й.

— Една съседка я видяла да пада — каза Лили. Не беше моментът да му казва, че точно тогава е дошъл Марк. — Предупредиха ме и й помогнахме да влезе вкъщи. Беше забравила ключа си, но френските прозорци отзад не бяха затворени; успяхме да влезем оттам.

— Тези дяволски прозорци са винаги отворени — избоботи Магнус. — Ще отида да я видя. Ще я отведа.

— Аз не бих постъпила така — побърза да каже Лили. — Като се има предвид състоянието й, това само ще влоши нещата.

— Всичко това са приказки.

— Ще направиш по-добре, ако се прибереш вкъщи. Трябва да оставиш нещата да се уталожат за няколко дни, скъпи. През това време тя ще се съвземе. Знаеш ли, тя е в състояние на пълно объркване.

— Има ужасен вид — каза Магнус. — Аз я видях. Но кой не е объркан?

— Слушай, Магнус, скоро тя ще трябва да приеме това, което в действителност се случи с Кейт. Знам, че е ужасно несправедливо да те упреква за случилото се и това ме кара да страдам за теб, но мисля, че за момента най-доброто, което можеш да направиш, е да се прибереш вкъщи. По-късно вероятно ще можеш да й се обадиш и да се опиташ да говориш спокойно. Сигурна съм, че в края на краищата това е най-добрата тактика.

— Имам чувството, че криеш нещо от мен, Лили.

— Не, съвсем не.

— Какъв е този план? — попита Магнус като се оригна звучно. — Господи, как ми се пикае! Какъв е този план, по който работи?

— Доколкото разбрах има някаква връзка с къщата, която купи.

— Мили Боже! — възкликна Магнус преди да затвори.

Джулия бе затворила телефона все така ентусиазирана и свръхвъзбудена. Въпреки подмятането на Лили, това имаше малко общо с алкохола; след обед, когато се върна от библиотеката, тя бе пила всичко на всичко едно уиски с вода. Все пак чувстваше оптимистично опиянение пред убедеността, че механизмът се е задвижил и се вижда някакво разрешение. Тя не се съмняваше, че то беше свързано с двете Ръдж: те щяха да й помогнат да умилостиви Кейт, да успокои най-накрая духа на Кейт. Не знаеше как точно ще стане това, но беше сигурна, че ще успее. Във всеки случай вече нямаше избор: нещо неудържимо я подтикваше да открие истината за Оливия.

Старите броеве на „Таймс“ и „Ивнинг Стандарт“, които прочете я убедиха в един факт: Оливия Ръдж е била дете, с ненормално поведение. Едно от децата в нейната банда в Холанд Парк заявило (цитатът беше анонимен), че Оливия била „изкривена“, а един обикновен журналист я намираше „смущаваща“. Ако Джулия откриеше истината за смъртта на малкия Джефри Брейдън, може би това щеше да успокои Кейт. Не беше ли доказателство за това и необикновената промяна в настроението й, откакто прочете онези страници от книгата за кралския град Кенсингтън? Винаги й е било трудно да се концентрира, да си спомни какво трябва да направи едно след друго, но сега имаше усещането, че е яхнала една огромна вълна, която невъзвратимо я носеше напред. Оставяше вечерята си да загори, полупразни чаши от кафе стояха навсякъде из къщата, но откакто й бе хрумнала идеята да помоли Пери Мюлино да й помогне да получи читателска карта, тя имаше цел, пред която всичко бледнееше — дори Магнус вече имаше по-малко значение. Нека обикаля наоколо, щом му харесва. Той живееше само в настоящето; нямаше никаква връзка с това, което действително беше важно.

Напълно доволна от това, което каза на Лили преди да затвори, Джулия бе тръгнала без определена цел към прозорците, които гледаха към градината, когато се сети за идеята, хрумнала й в края на работния ден в библиотеката. Преди да говори с Хедър Ръдж — а не се съмняваше, че тя ще й отговори — щеше да хвърли поглед на стари броеве от светското списание „Тейтлър“. По време на славния си период тя сигурно е била снимана за това списание. Може би там щеше да има една-две снимки от нейните приеми.

Тогава си спомни за една забележка, направена от Марк, когато се появи като по чудо в момента, когато тя припадна. Като дойде в съзнание, видя, че главата и лежи на коленете на Хейзел Мюлино, а Марк държи ръката й. Макар че беше още съвсем отпаднала, не можа да не забележи впечатлението, което външният вид на Марк предизвика в Хейзел Мюлино, и се опита да стане, за да се изравни с тях. Той стисна ръката й по-силно и каза на мисис Мюлино:

— Не знам коя сте госпожо, но след като бяхте така любезна, мислите ли, че ще ви е възможно да прекосите парка, за да потърсите снахата на Джулия, Лили Лофтинг?

Той й даде адреса на Лили и добави, че „ще остане да бди над Джулия“. Малко объркана, но щастлива, че може да бъде полезна, Хейзел ги остави.

— Добре стана, не намирате ли? — попита я тогава Марк.

— Жените винаги ли правят това, което им казвате?

— Почти винаги. Още повече те по правило проявяват и умението да не ме ужасяват. Мислех, че щяхте да направите чест на погребалния си поглед. Както момичето от картината на Бърн-Джоунс в Тейт Галери, за която винаги ме карате да си спомням.

— Погребален поглед? Бърн-Джоунс? За какво говорите? Вече се чувствам много по-добре. — Джулия се изправи с почти прояснено съзнание.

— Младото момиче в „Кралят Кофетуа и младата Просякиня“. Същите очи. Забелязах го преди много години — първия път, когато ви видях. От какво ви прилоша?

Тогава тя му разказа за русото момиченце от парка, като бързаше да свърши преди да пристигне Лили. Тази среща имаше толкова личен, толкова интимен характер, че поне за момента, тя можеше да се разкрие само пред Марк.

Джулия натъпка някои неща в чантата си и се втурна навън, точно в момента, когато едно такси пристигаше от другия край на Илчестър Плейс. Когато стигна до нея, тя му направи знак и каза на шофьора:

— До „Тейт Галери“, ако обичате. — Така беше по-добре, отколкото да кара Роувъра в свръхвъзбуденото състояние, в което се намираше.

Когато таксито спря пред Тейт, подаде на шофьора банкнота от една лира и бързо се изкачи по сивите каменни стълби, проправяйки си път сред обичайната тълпа от туристи. В музея попита един пазач:

— Бихте ли ми казали къде са прерафаелистите? (Представители на естетическо движение в Англия, според които апогея на живописта е бил в епохата на предшествениците на Рафаел) — Търся конкретна картина. От Бърн-Джоунс.

Човекът я упъти точно. Джулия слезе по стълбата и намери залата, която й бяха посочили. Веднага позна картината. Младото момиче бе седнало на възглавничка върху една дълга каменна пейка и държеше срамежливо няколко цветя; кралят, седнал на земята срещу нея върху златна тъкан, я гледаше с вдигнати очи. Тя наистина приличаше на младото момиче, което Бърн-Джоунс бе нарисувал. Погребален поглед. Нейните очи наистина ли бяха толкова кръгли? Но кралят… като се махне късо подстриганата му брадичка, кралят беше Марк! Джулия сподели вика си на удоволствие. В продължение на десет минути тя остана закована пред картината, после, без да престава да я гледа, седна на една пейка, откъдето можеше да я вижда. В малката зала се изреждаха групи, които нахлуваха, изпълваха я и се изнизваха. Всеки път, когато й препречваха картината, Джулия сменяше мястото си на пейката. Когато най-после остана сама в залата, започна тихо да плаче.

Тя имаше Марк — да, поне имаше Марк. И двамата бяха жертви на Магнус. Думите на Марк обобщаваха лекомислената история на нейната женитба. Тя не знаеше дали плаче за тези пропилени девет години или плаче от облекчение, защото, колкото и малко да бе направил, Марк и бе показал начин да намери изход. Марк, Марк!

Когато пристигна последната група, този път разпръсната, Джулия избърса очите си и, след като се изкачи отново по стълбата, мина през галериите и стигна до вратата. Излезе на светлина и топлина, сред шума от колите, слезе по сивите стълби и пресече улицата, за да тръгне покрай Темза. След миг се спря и се облегна с лакти върху парапета. Загледа се в сивата застояла вода. Върху тинята и чакъла на брега, реката беше изхвърлила няколко водорасли, една велосипедна гума, прегърбена кукла и детско каскетче от плат. Джулия бе сигурна, че скоро ще получи отговор от Хедър Ръдж; тя се чувстваше странно нематериална, сякаш се носеше над калта на реката. Без сама да знае, прие изражението на младото момиче, нарисувано от Бърн-Джоунс.

Това момиче е на път да рухне съвсем, помисли си Лили, и ако това се случи, всичко ще се провали и за нас. Докато изсушаваше ръцете си, Лили се опита да си спомни дали й беше дадено някакво обяснение за присъствието на Марк до Джулия. Беше ли поканен? Имаше ли навика да ходи да я вижда? Първото предположение не бе толкова катастрофално като второто, но съвсем малко. На всяка цена трябваше да говори разумно с Джулия, да се опита да я изтръгне от нейното диво и неразумно поведение. Джулия със сигурност бе напуснала твърде рано болницата. Но Магнус можеше да сложи в ред това. Тя имаше фикс-идея за отвратителната афера Ръдж, за която Лили пазеше смътен спомен. Вестниците говореха за това в продължение на седмици и вече мина много време оттогава — в действителност, да, беше се случило през лятото, когато Магнус купи къщата. Но това беше само една от онези сензационни истории, раздухвани от пресата, и нямаше никаква причина да я засяга лично. Това, че Джулия се беше захванала с тази стара история, показваше добре до каква степен бе изгубила контрол над себе си.

Значи, никаква пряка причина. Освен че… не, това е невъзможно. Противно на всичко, което Джулия твърди така разпалено, животът е пълен с инциденти и съвпадения. Достатъчно беше да погледне случая на Роза Флъд, за да го разбере. Бедната, скъпа Роза Флъд. Бедната Роза. Ужасната й племенница беше много неучтива по телефона.

Лили пресече дневната, за да отиде в стаята си, като пътьом гледаше рисунката на Стъбс, която Магнус й подари за рождения ден.

Може би щеше да убеди Джулия да се настани при нея в стаята за приятели? Трябваше да бъде по-настойчива с Джулия, всички бяха прекалено снизходителни към нея. Лили си я представяше като пеперуда, която се блъска лудо в прозореца. За да се запазят хубавите й цветове, трябва да бъде притисната между две стъклени пластинки. Веднъж само Джулия да се озове тук, на сигурно място; Магнус щеше да я вижда и да я накара да изслуша обясненията му. Във връзка с това, може би трябваше да поговори с Магнус за съвпадението, което й беше дошло наум преди малко, за да разбере дали има реална основа — и ако е така, щеше ли Джулия да го открие? Лили се упрекна, че не познава живота на Магнус в по-големи подробности. Какво точно е правил, когато е отишъл на Илчестър Плейс? Сигурно би било преувеличено, ако предположи…? Лили прогони тази представа с повдигане на раменете и се отправи към гардероба. Беше решила да се преоблече.

Колкото по-мрачно бе облечена, толкова по-убедителна щеше да бъде. Лили избра един ленен тъмносин костюм. Имаше го от осем години, но беше все така нов и елегантен. Въздъхна и започна да се преоблича.

След като облече тъмносиния костюм и една поизносена бяла шемизета, подарени й от Джулия през миналата година, Лили отвори едно чекмедже, за да си избере шалче. Пробва три преди да се спре на дълъг четириъгълен шал „Ермес“ в бяла и червена щампа. Огледа се, за да провери ефекта, който би произвела. Изглеждаше малко по-„сериозна“ от обикновено, като пенсиониран адвокат или като съпруга на заможен представител на някоя свободна професия. Добре. Сега трябваше да помисли за това, което щеше да каже на Джулия. Хвърли поглед към часовника и установи, че нямаше и половин час, откакто беше говорила с нея но телефона. Сигурно още си беше вкъщи.

Трябваше да си послужи с Роза Флъд, да напомни на Джулия, че тя й бе казала да напусне тази къща. Трябваше да я накара да разбере, че е време да се стегне, преди събитията да станат неконтролируеми. Но не трябваше в никакъв случай да споменава Кейт, освен ако Джулия не го стореше първа. Беше чудовищно несправедливо по отношение на Магнус — но в края на краищата той бе първият, който се съгласи със съветите на лекаря. Ако зависеше от нея, Лили щеше да сложи веднъж завинаги край на привиденията на Джулия.

Да, добре направи, че го каза в множествено число. Това привидение беше дало живот на половин дузина други. „Това, което й трябва, е един хубав студен душ“ — промърмори Лили, докато оправяше плата на полата си пред огледалото. Беше готова.

Тръгна с твърда крачка към огретия от слънцето парк. Беше петък следобед и пак имаше тълпа от хора в Холанд Парк, почти като в неделя. Неумолимият силует на Лили с чанта през рамо, люлееща се в ритъма на токчетата си, минаваше през групи от млади хора. Повечето безработни и студенти, но тя доста би се затруднила, ако трябваше да каже какво учат. Сигурно това е предметът на учението им, помисли си тя, като видя една двойка да се целува на тревата. Магнус наистина трябваше да се ожени за жена на неговата възраст: мъж като него имаше нужда от достойна за уважение съпруга. И в никакъв случай от американка. Има толкова неща, които американците не могат да схванат, въпреки грамадните им коли и електрическите им четки за зъби. Магнус трябваше да получи званието „Съветник на Кралицата“, но откакто Джулия стана мисис Лофтинг, вече нямаше никакъв шанс. Тя е очарователна, в това няма съмнение, а и не беше прилично да се претендира, че парите й не бяха от полза. Но те също имаха своята сенчеста страна. Старият мошеник, който ги беше спечелил, доколкото Лили разбираше, беше някакъв пират. Прадядото на Джулия беше един от онези безмилостни „барони на релсите“ от миналия век — ръцете му, според Магнус, бяха изцапани до лактите с кръв. А и дядото очевидно беше не по-различен: за да увеличи неговите богатства, той накарал да изсекат цели гори, замърсил реки, разрушил сдружения, убил хора. Парите на Джулия носеха неизличимо историческо петно. Като вървеше все по асфалтираната алея, Лили навлезе още по-навътре в парка.

Докато слизаше по няколкото стъпала към цветните градини, Лили видя как едно малко, русо момиче стана от пейката, където възрастни хора се приличаха на слънце, и изтича в посоката, която тя възнамеряваше да избере. След няколко метра момичето забави ход. Какво хубаво дете с походка на възрастен. Дори приличаше малко на Кейт, поне в гръб Лили осъзна, че широкият й панталон с ластик в талията, каквито носеха децата преди двадесет и пет години, я правеше по-възрастна. Можеше да се помисли, че момиченцето води Лили към дома на Джулия. От време на време тя подскачаше, после забавяше крачка, почти спираше, така че винаги поддържаше същата дистанция помежду им — като че ли я водеха с каишка.

Когато стигна до площадката за игра, момиченцето изчезна. Лили се спря слисана. Тя претърси с поглед купчините пясък, люлките и другите уреди, поставени на сянка под дърветата, но не забеляза никакъв отблясък от тези руси коси, толкова приличащи на косата на Кейт. От лявата страна на тревата видя само три малки деца, които хленчеха, но нито едно от тях не беше малката блондинка.

Лили се огледа за последен път около себе си, после повдигна рамене и щеше да тръгне, когато почувства кръвта да се смразява във вените й. Току-що беше забелязала, дори в този момент гледаше към профила й, една доста възрастна и по-скоро дебела жена, седнала на зелена пейка. Беше Роза Флъд. Намираше се вдясно и доста далече и гледаше пред себе си, застинала абсолютно неподвижно. Носеше грозното пардесю от туид, което Лили бе видяла вечерта на последната сбирка. Лили се обърна бавно в тази посока. Стомахът й се беше свил и чувстваше бодежи в крайчеца на пръстите си. Беше неспособна да произнесе звук.

С цената на огромно усилие на волята Лили извърна поглед от мисис Флъд и погледна отново към детския ъгъл.

Децата продължаваха да играят в пясъка, предимно на четири крака, и ясните им звънки гласове стигаха чак до нея. Отново обърна глава към пейката: беше празна. Роза Флъд бе изчезнала, както малкото русо момиченце.

Лили почувства как дробовете й се изпълват с въздух, като че ли беше спряла да диша в продължение на минути. Спомни си, че се намира на обществено място, изправи се и прекара ръка през косата си. Отново погледна пейката. Никой не седеше там. Нямаше дори следа от стара, тъжна и посивяла дама. Разбира се, след като там въобще не е имало никой. Колко смайващо, каза си Лили. Да получи халюцинация, точно когато се канеше да проповядва разум на Джулия! Някой по-неуравновесен от нея щеше веднага да приеме привиденията на Джулия, предавайки се по този начин на нереалното. Лили си позволи една усмивка при мисълта за реакцията на мис Пинър и мис Тут пред „възкръсването“ на мисис Флъд. После се запита какво точно беше видяла мис Пинър в банята през онази страшна нощ. Обеща си в никакъв случай да не заговаря на тази тема пред Джулия. Намираше се в известен смисъл в помещението на свещеник, който трябва да се покаже резервиран по отношение на чудесата пред някой прекалено упорит новопокръстен.

Лили бе възвърнала самообладанието си — всъщност почти. Каква странна случка, все пак… отвратителна — това беше точната дума. Погледна за последен път към пейката — празна — и пое по пътя си със сигурна крачка.

Като пристигна на ъгъла на Илчестър Плейс, Лили спря за миг, за да сложи ред в мислите си. Все още не знаеше какво точно щеше да каже на Джулия, но имаше нужда непременно от лост, с който буквално да я изтръгне от тази къща. Може би Магнус? Някоя замаскирана заплаха… да остави да се изплъзне думата „болница“ в подходящ момент… Лили пое дълбоко дъх, вкусвайки необичайната сладост от това съучастничество и властта, която то й даваше.

Вдигна очи към прозорците, които смяташе, че са на стаята на Джулия. Къщата й се стори изоставена. Отново евтина романтика, каза си Лили — тази проклета халюцинация все пак я бе разтърсила. Страничните прозорци частично откриваха гледка към дневната: половината, която можеше да види, бе при всички случаи празна. Като застане точно пред къщата, можеше да види целия приземен етаж — и, ако пердетата бяха спуснати, това несъмнено щеше да означава, че Джулия си е вкъщи. Лили чувстваше необяснимо нежелание да се впусне в този кръстоносен поход.

Тя направи десетина крачки напред и през прозорците на дневната забеляза правоъгълните очертания на искрящо зелената градина. Би трябвало вече да е позвънила. Откъде тази съпротива? Един стар спомен изникна в съзнанието й и асоциацията се избистри: мисис Уотъруокс на едно коктейл-парти преди войната. Жена на министър, грамадна, внушителна, разположена върху канапето като на трон, този ден тя беше в толкова отвратително настроение, че застиналото й лице сякаш предизвикваше всеки, който се доближеше до нея. По някакъв абсурден начин къщата й напомни за мисис Уотъруокс, от която струеше неумолима враждебност, седнала върху канапето на цветя в хотел „Олбани“. И тези стъпкани цветя около къщата — нещо като визуална игра на думи? Във всеки случай впечатлението беше изключително ясно и силно.

Каква глупост, каза си Лили, като пристъпи към вратата. Тогава именно, в зеления правоъгълник на един от френските прозорци, които гледаха към градината, видя да се появява лицето на Магнус.

Остана за миг прикована на място, после побърза да отстъпи към тротоара, без да изпуска Магнус от очи. Със странно движеща се уста, той напразно дърпаше дръжката. После, пред ужасените очи на Лили, извади от портфейла си някаква карта и я плъзна в процепа на нивото на заключалката. Направи с нея бързо вертикално движение и френският прозорец се отвори. Магнус влезе в къщата. Лили си тръгна. Не можеше да понесе повече да гледа.