Питър Строб
Джулия (7)

7

Марк се събуди в тъмното с увит около ханша си с мръсен чаршаф. Току-що бе сънувал Джулия — един сън, който го преследваше от три-четири години. Обикновено той започваше с това как Марк влиза в една класна стая, сяда на бюрото и изведнъж се сеща, че не е готов. Не само, че не беше подготвил доклада си, но дори не си спомня темата, по която възнамерява да работи. Студентите от различни години и от различни класове го гледаха с иронична усмивка и явно започваха да се отегчават. Ако не измислеше нищо, което да каже, един час от обучението, един час, който той изобщо не знаеше как да запълни, щеше да бъде невъзвратимо изгубен. Не беше ли „Работническото движение в Англия“ в понеделник, сряда и петък от 9,30 до 10,30 часа? „Нови тенденции на социалистическата мисъл“ във вторник, четвъртък и петък от 13,30 до 14,30 часа? Или „Теория на тълпата“ в понеделник и сряда от 16 до 17,25 часа? Тогава разбираше с нарастващо отчаяние, че е забравил кой ден е. Тази нощ сънят продължи до там, когато Джулия стана в класната стая и, като извади цял куп бележки от чантата си, започна блестящо изложение за Лондонското кореспондентско дружество и неговия секретар Томас Харди. Той се сърдеше, че е узурпирала неговата роля, като едновременно следеше с ентусиазъм начина, по който тя представя темата — един великолепен водопад от идеи, точно съответстващ на това, което той напразно се бе мъчил да изрази през цялата учебна година. Беше сигурен, че можеше да си спомни всичко, което бе казала, за да му послужи за първата глава на книгата, която замисляше, но секунда след събуждането всичко изчезна. Или поне що се отнася до идеите, защото си спомняше как изглеждаше Джулия — с бял корсаж и жълта пола, а косата и падаше гъвкаво върху раменете. Беше онази Джулия, която бе видял първата сутрин в къщата на Магнус. Изглеждаше очарована, като жена, която общува с феите; жена, в която още личат последните следи от вълшебното детство. Марк беше забил поглед в тавана на стаята, давайки си сметка, че сънят страшно го бе възбудил сексуално. Лудо желаеше Джулия. Тя повече не можеше да се счита омъжена за Магнус, след бруталното му появяване в къщата вчера следобед. Тази мисъл му даде достатъчно сила, за да протегне ръка и да завърти ключа, намиращ се отстрани на матрака, поставен направо на земята. Изглежда най-после Магнус беше загубил всякакъв контрол над себе си. Джулия и Лили — и двете му бяха разказвали за въпросния инцидент, като го посъветваха да отбягва Магнус за известно време. Е, кога впрочем не го беше отбягвал? Едно от първите съвсем ясни впечатления в живота на Марк бе, че Магнус го мрази.

По-точно ще е да се каже, че го отвращавам — каза си Марк, като потисна напушилия го луд смях.

Все още усмихвайки се, Марк се измъкна от чаршафа и стана, като ловко избягваше купчините от мръсни чинии и полупразни консервни кутии разхвърляни по пода. През миналата зима, когато леглото му беше единственото топло място в жилището, беше започнал да яде в него и запази този навик. Успя да издърпа една риза и панталон от купчината дрехи, нахвърляни върху стола до дюшека, и ги облече, като внимаваше много с ципа. Извади пакет Голоаз и кибрит от джоба на ризата си, запали една цигара, наслаждавайки се на тютюневия дим в устата и в дробовете си. Опипа около леглото и намери часовника си. Беше единадесет часа. Хвърли поглед към работната си маса точно под прозореца, в другия край на стаята и веднага му се изпари всякакво сексуално желание. Там беше пишещата машина, няколко молива в една чаша, топ хартия, няколко листа за бележки и дузина книги, наредени на две купчини — всичко, от което имаше нужда, за да започне книгата си. Те стояха там от миналото лято, когато решително се бе отказал от преподаването, за да може да пише. Но лятото бе преминало в поредица от срещи с момичета, без сериозни последствия, в мечти, в грандиозни проекти, от които никога нищо не излезе. Прекара също смущаващо голям брой часове в сън, като че ли бе изтощен от бездействието. След три нови семестъра преподаване, Марк се надяваше най-сетне да се захване с книгата, но беше стигнал дотам, че не можеше да гледа масата, без да изпитва вина, граничеща с паника. Беше по-малко сигурен в идеите си сега, отколкото в деня, в който бе решил да напише съчинение върху социалните работнически движения. Когато се насилваше да мисли за книгата, виждаше преди всичко одобрителните критики, които сигурно щеше да получи: „Един блестящ млад преподавател прави пробив в социалистическата мисъл“. „Този класик на марксическата практика…“. Смачка угарката от цигарата си в една чиния и отиде в банята на другия край на коридора.

Когато се върна, Марк вдигна пердетата и пропусна бледото, анемично слънце. Разположен доста под уличното ниво, малкият апартамент имаше нужда от електрическа светлина по всяко време. Тъмен дори през най-хубавите дни, в него се образуваха големи зони кафеникав мрак, когато времето беше облачно. Прозорецът, както и този на кухнята, която представляваше втората стая в жилището, гледаше към бетонна стена, която някога беше бяла. Главоболието му нямаше да закъснее. Беше го почувствал за първи път една сутрин преди по-малко от месец. Оттогава то не спря да го преследва: едно настойчиво биене в слепоочията и стягане като че ли от менгеме около челото му. Струваше му се, че когато сънува Джулия, става по-лошо. Усещанията, които никога не стигаха до истинска болка, все пак бяха засегнали способността му да се концентрира. Имаше чувството, че дори и да успее да седне на масата, за да започне работа, щеше да му бъде невъзможно да състави дори един смислен абзац. Случваше се да изгуби нишката на разговорите и изведнъж да разбере, както в сънищата си, че не знае какво има намерение да прави. Доста пъти вече насред улицата изведнъж установяваше, че не си спомня къде отива. Често мислеше за Джулия и Магнус. Сам изтръгнат от корените си, Марк беше започнал да гледа на Джулия, която в продължение на години бе възприемал, за мила и умерено хубава домакиня, като на свое женско подобие.

Това, че Магнус я притежаваше, му изглеждаше несправедливост, очевидна и жестока. Един толкова груб и арогантен мъж не заслужаваше да има чувствителна жена като Джулия. Що се отнася до парите на Джулия, с които Марк, ако ги имаше, би могъл да си послужи за хиляди достойни неща (книгата му беше най-належащото от тях), Магнус ги бе пропилял в алкохол и буржоазни вечери, без да се смята, че и Лили несъмнено се бе възползвала от тях. Понякога Марк почти мразеше Джулия, задето бе търпяла толкова дълго време тази груба пародия на брак. Освен това парите идваха от онзи стар мошеник Чарлс Уиндзър Фрийман, прадядо на Джулия — тип безскрупулен американски експлоататор. Той, Марк, щеше да си послужи с парите дори срещу тази социална класа, измивайки ги така от първоначалната им мръсотия.

Време беше да направи упражненията си. Легна на килима, чиято основа прозираше през зеленикавите снопове вълна, и като изпразни съвсем съзнанието си, вдигна вертикално едната си ръка, после другата. Обтегна мускулите си и изпъна с всички сили нагоре. После направи същото с краката си. Отпусна се, застана в поза „лотос“ и се опита да докосне пода с чело. След това изплези езика си до болка, после остана седнал, с изпразнено съзнание, в очакване. Затвори очи сред топлия мрак.

Опита се да разпръсне плътната тъмнина, като я оставяше да приеме форма около него. Нито едно движение, никаква мисъл. Беше празен съд, който очакваше да бъде напълнен.

В продължение на десет минути хаосът на апартамента му бе пометен, оставяйки го в един трептящ свят, намиращ се в постоянно кръгово движение. Той беше точка светлина танцуваща в мрака, процеп, през който духът можеше да проникне. Звезди и светове се въртяха около него. Единственият извор на светлина беше едно величествено и позлатено колело, едно колело от съзнание, към което той летеше, като описваше кръгове. То дишаше и пулсираше, трептящо от живот и познание.

От миниатюрно, тялото му стана огромно. Кръговете, които правеше, покриваха светове, галактики. Марк — тялото стана Марк — аз-а, вдишвайки вятъра на съзнанието.

Беше защитен от един пашкул от време, лек като прах. Всичко беше свято. С един дъх той можеше да отблъсне времето и да разчупи световете, оставяйки да съществува само Марк, само святата светлина. Дланите му се простираха върху континенти, леки като бръмчене на муха. Ръцете му се вдигнаха, преминавайки широки пространства. Песен без думи изпълни сияещото пространство, което го заобикаляше от всички страни. Безплътен мир, който беше от същата природа като напрежението го издигаше и изпълваше със светлина. Мускули, птици, полет. Беше изправен. Сега пътуваше към рой блестящи частици, които се струпваха, докато той пресичаше огромните разстояния, делящи го от тях. Беше жаден за обединение. Първо съзря позлатен град, после едно лице, в което разпозна Джулия, още преди да го е видял ясно. Той я създаде, използвайки съзнанието като първична материя. Пространството започна да пее, да трепти от енергия: то се разпадаше на пламъци и лампи, ставаше чиста светлина. Лицето, което видя, не беше на Джулия, а на едно хубаво дете. Светлината стана непоносимо силна.

Навън, много далече, от лявата му страна, се чу клаксона на едно такси. Марк започна да се спуска, въртейки се, докато тежестта се връщаше в обширните молекулни области на тялото му. Остави се да падне напред върху килима. Бедрата му се бяха схванали. Езикът му докосна прашни власинки. Седнала до него на канапето във всекидневната на Джулия, мисис Флъд му каза: „Блокирали сте“. Повторният ужасен шум, издаден от таксито, пробуди главоболието му и то се стовари върху черепа му като черна нощ.

 

— Толкова съм щастлива, че се съгласихте да ме приемете — каза Джулия на приветливата и не много млада жена, която току-що и отвори вратата на голямата, бяла къща на Ейбътсбъри Клоуз, 4. — Много е важно да поговорим, във всеки случай за мен. Толкова бях изненадана като открих името ви в указателя… Бях сигурна, че сте се преместили след тази трагедия. Спомняте ли си, че говорихме по телефона, мисис Брейдън? Аз съм Джулия Лофтинг. Казахте ми да дойда тази сутрин, преди обяд.

Жената отвори напълно вратата и пусна Джулия да влезне в учудващо тъмната вътрешност на къщата. Всичко, което можеше да види, изглеждаше тъмнокафяво. Една от стените беше покрита със стари, прашни снимки.

— Не сте говорили с мен — промърмори жената. — Мисис Брейдън е в стаята си. Тя ви чака. Отнася се за Джефри, нали? — Имаше същия немски акцент като жената, с която Джулия бе говорила по телефона предишната вечер, но гласът й беше по-остър, по-кристален. Без да знае защо, Джулия си помисли, че това е глас на хипнотизатор.

— Значи вие не сте… — Джулия вдигна очи към стълбата, която чезнеше в пълен мрак.

— Аз съм компаньонката на мисис Брейдън — каза жената с проникващ, успокояващ глас. — Казвам се мисис Хъф. Не познавах мисис Брейдън преди трагедията. В началото идваха толкова много хора — журналисти, полицаи, лоши хора, дошли да си пъхат носа в това, което не ги засяга. Аз я пазех от тях. Вече от доста време никой не е идвал. Тя иска да ви види.

Като се движеше с уверена лекота, напомняща походката на мис Пинър, което Джулия взе за белег на артистичност, мисис Хъф отвори една врата отляво. Откри се малък салон с мирис на застоял въздух, където върху пъстър килим стояха прави, издути от прекалено големия пълнеж кресла. Отстрани на всяко кресло имаше зелено растение с листа, покрити с власинки.

— Бихте ли ме почакали тук? Няма да се бавя много.

— Познавахте ли мистър Брейдън — попита Джулия, като се държеше несръчно за едно от плюшените кресла.

— Той загина през войната — каза мисис Хъф, преди да затвори вратата след себе си.

Джулия не искаше да сяда на тези кресла. Напомняха и на онези лепливи растения, които улавят насекоми, за да ги изядат. Направи няколко крачки в малката, мрачна стая, прекалено развълнувана, за да може да обърне внимание на мебелите, които сякаш висяха в прашния полумрак. Няколко крачки я отведоха до една дървена библиотека. Погледът й обходи заглавията. Любопитни заглавия, изписани по един и същи начин с позлатени букви върху дебели подвързии. После забеляза, че всички бяха на немски. Прокара дланта си по книгите и видя, че пръстите й бяха почернели. Избърса ги с една салфетка, докато обикаляше по тъмния килим. Сигурно беше турски. Дядо й имаше подобен. Почувства натиск в долната част на корема си. Къде ли беше тоалетната? Знаеше, че това се дължи на изнервянето, че ще мине скоро и започна да мисли за друго. Започна да върви по-бързо; ако положението се влоши, ще бъде принудена да седне с кръстосани крака на някое от тези ужасни кресла. Изведнъж се оказа с лице пред малка картина, закачена на стената и спря, изненадана, че й е позната. Не точно самата картина, но беше сигурна, че вече е виждала това разположение: една маса, изправена почти вертикално, лула, нож за вестникарска хартия. Брак, да, това бе картина от Брак. Погледна платното по-отблизо, сигурно бе репродукция. Но като разгледа подписа, тя различи ясно дебелината на слоя боя. Изненадата я накара да забрави нуждата да отиде до тоалетната.

Обърна се точно в момента, когато вратата се отваряше. Усмихната, мисис Хъф й правеше знак с ръка.

— Мисис Брейдън ще ви приеме. Последвайте ме, ако обичате.

— Тази картина… не мога да повярвам — възкликна Джулия.

— Елате, моля ви. Не разбирам нищо от живопис. Джулия побърза да последва настойчивия кристален глас. Все така усмихната, мисис Хъф посочи стълбата и тръгна пред нея. Когато мина през свода, потънал в тъмнина, Джулия я видя да отваря една врата, разделяща на две тъмен коридор. Минавайки, Джулия успя да забележи серия от картини, но в мрака не се виждаше какво представляват. Мина през вратата, която мисис Хъф държеше отворена пред нея.

— Ако искате, седнете, мисис Лофтинг — каза едра жена с прошарени коси, облечена изцяло в черен сатен, която бе станала при влизането на Джулия.

— Аз съм Грета Брейдън. С мен говорихте по телефона. Бихте ли седнали на креслото отляво. Мисля, че ще ви бъде удобно. Благодаря, Хъф.

Вратата безшумно се затвори.

Джулия се намери с лице срещу картина в позлатена рамка, към която бе прикачено малко кадифено перде. То беше отдръпнато и разкриваше гола жена, много красива. Кожата й сякаш попиваше цялата светлина в стаята. Колкото и невероятно да изглеждаше, това беше Рубенс. Останалата част от стаята имаше атмосфера на небрежна и по-овехтяла елегантност, каквато се излъчваше и от нейната обитателка. Релефните тапети, някога в червено и златно, бяха станали тъмно-кафяви. На пода бяха разпилени книги и вестници, повечето с пожълтели от времето листа. Върху черната кадифена кувертюра на масивното легло имаше поднос с останки от закуска. Прахта сякаш се бе вдълбала във всички бръчки на властното, квадратно лице на мисис Грета Брейдън. Сивата й коса бе корава и мазна. Като я разглеждаше, Джулия се питаше дали бе напълно здрава психически.

— Искате да говорите за сина ми. Защо, мисис Лофтинг?

— Онзи ден видях Хедър Ръдж. — Джулия забеляза как веднага тялото на нейната домакиня се вцепени под черната, блестяща обвивка на дрехите й. — Тя ругаеше и беше много разстроена, но все пак спомена, че трябва да ви види. — Без да вземе под внимание жеста на отрицание на мисис Брейдън, Джулия побърза да добави:

— Не правя услуга на Хедър Ръдж, по никакъв начин. Виждате ли, наскоро купих старата къща на Ръдж. Аз… аз се съвземах от дълга болест. И нещо в тази къща ме накара да я купя. Оттогава се опитвам да опозная миналото на семейство Ръдж — миналото на тази къща. Това се превърна в някакво обсебване — искам да знам всичко възможно за тях. Не мисля, че истината за смъртта на вашия син е била някога разбрана, мисис Брейдън. Много неща са останали загадка, но вие ще ме сметнете за луда, ако ви разкажа всичко. Трябва да знам всичко за Ръдж.

Мисис Брейдън я гледаше проницателно.

— А после сигурно ще напишете това, което сте научили?

— Е, добре… — каза Джулия, страхувайки се да не бъде изгонена, ако даде лош отговор. — Все още не знам, честно казано.

— Преди двадесет и четири години не бих си отворила устата — продължи мисис Брейдън. — Още повече, че вие споменахте Ръдж. Но оттогава мина много време и аз чаках някой, на когото да мога да кажа истината за смъртта на моя син. Много хора избегнаха наказанието. По времето на моята трагедия полицията не искаше да ме слуша. Те ми нямаха доверие, смятаха ме за глупачка. Не се съобразиха с мен, мисис Лофтинг. Смъртта на моя син остана без възмездие. Сега разбирате ли защо се съгласявам да ви говоря?

— Аз… аз мисля, че да.

— Моят свят е затворен от тези страни. Вече двадесет години не съм излизала от къщата. Остарях в тази стая. Хъф ми служи за очи и за уши. Не се грижа за нищо, освен за колекцията от картини на мъжа ми, за паметта му и за паметта на моя син. Дори Хъф не знае всичко за смъртта на сина ми. Това не ви ли се струва впечатляващо и страшно, мисис Лофтинг? Знаете ли какво означава убийство? Знаете ли какво представлява най-голямото от всички престъпления срещу душата, включително и срещу душите на живите? Това престъпление е вечно.

— Да… разбирам го — прошепна Джулия. — Но ми трябват доказателства. Дори нещо повече, трябва да знам.

— Доказателства! — Жената изплю думата, като че ли беше парче развалено месо. — Аз нямам нужда от доказателства! Онзи човек, когото полицията екзекутира, беше безобиден скитник. Простичък човек, самият той дете, всъщност. Обичаше да говори с децата. Въз основа на какви доказателства го уби полицията?

— Значи сте убедена, че той е бил невинен?

— Но това се разбира от само себе си! Чуйте ме добре. Нямаше тайни между Джефри и мен, мисис Лофтинг. Знам какво му причиняваха другите в парка. Те го измъчваха ежедневно. Превръщаха живота му в ад, защото той бе много чувствителен и страдаше от астма. А също, защото беше наполовина немец. Наричаха сина ми Бош, Краут, Хюн (Обидни имена, с които са наричали немците). Бяха много лоши деца.

— А вие познавате ли мисис Ръдж?

— Онази! Тя ми се подиграваше. Тя ме презираше. Молех я да ми помогне заради Джефри, но тя беше сляпа и глупава. Неспособна да види какво ставаше в собствената й къща. Не си даваше сметка, че защитава едно чудовище. Нямам ни най-малко съмнение относно това, което се случи на сина ми, мисис Лофтинг. Малката Ръдж го осакати, после го уби. А другите деца й помогнаха. Тогава? Мислите ли, че лъжа?

Джулия докосна леко копринения ръкав на мисис Брейдън.

— Как изглеждаше Оливия? Можете ли да ми я опишете, мисис Брейдън?

Отговорът разруши надеждите й.

— Беше малко момиче като всички останали. Външният й вид е без значение. Приличаше на стотици други момиченца. Тя е мъртва от толкова дълго време, колкото и Джефри, не забравяйте това.

— Не го забравям, но имам причини да ви попитам. Трябва да знам как изглеждаше тя. Руса ли беше? Колко беше висока?

— Това са глупави подробности, мисис Лофтинг. Руса, да, трябва да беше руса. Но човек не можеше да разбере, че е злокобна просто като я гледаше.

— Точно с тази дума си послужи майка й. Мисис Брайдън се усмихна:

— Тази нещастна глупачка! Тази вулгарна слабоумница! Не, мисис Лофтинг, няма смисъл да си губите времето с развалините, останали от Ръдж. Трябва да намерите другите и да ги накарате да си признаят това, което са извършили.

— Да, трябва да ги намеря — съгласи се Джулия. — Знам няколко имена… Мини Лейбрук, Франческа Темпъл, Пол Уинтър…

— И Джони Ейкрофт, и Дейвид Суифт, точно така. И Райли-син. Вие ме учудвате, мисис Лофтинг. Те помогнаха на Оливия Ръдж да убие сина ми. Ако търсите доказателства, говорете с тях. Аз бих могла да ви помогна.

Джулия чакаше напрегната и се питаше какво ще последва.

— Някои от тях са мъртви — продължи мисис Брейдън. — Никой не успя в живота. Интересувах се от тази група. Придържах се към правилата в известен смисъл. Мога да ви кажа например, че Райли-син изчезна преди десет години във вашата родина, Америка — изчезна, без да остави следи. Джон Ейкрофт се самоуби, когато фалира. Мини Лейбрук умря при катастрофа — беше пияна. Франческа Темпъл постъпи много мъдро като отиде в манастира „Робите на Мария“ в Единбург, където е поела обет за мълчание. Пол Уинтър тръгна по стъпките на баща си и стана офицер, но беше разжалван; живее в един апартамент в Челси. Дейвид Суифт провали семейната търговия с вино, загуби жена си при злополука — тя умря вследствие на късо съединение. Живее на Ъйър Стрийт, Айлингтън, точно над една бирария. Идете да видите тези двама мъже, мисис Лофтинг. Ако ги накарате да говорят, ще имате доказателствата, които търсите.

Джулия беше зашеметена.

— Как научихте всичко това? — попита тя.

Мисис Брейдън повдигна рамене; платът на роклята и прошумоля.

— Хъф, моите очи и моите уши. Плащам й много добре. Тя има много таланти, Хъф. Ще ви помоля да ме оставите, мисис Лофтинг. Но преди това искам да ви дам един съвет. Не пренебрегвайте нищо. Бъдете внимателна.

 

— Наистина ще направите по-добре, ако бъдете предпазлива — каза й Марк същата вечер. — Пътят ви е най-малкото трънлив. Наистина ли смятате да отидете при онези двама души, за да ги разпитвате за едно старо, двадесет и четири годишно престъпление? Заради което един човек вече е бил екзекутиран? Хайде, изпийте още една чаша и забравете всичко това. Бог знае в какво ще се забъркате.

— Ще пия още една чаша, но само ако ме оставите да платя. Моля ви, Марк.

— Щом настоявате, приемам, но против волята си. — Марк се беше възползвал от ходенето си до тоалетната преди малко, за да преброи парите си. След последната поръчка му оставаха само шестдесет и три пенса. Дължеше двадесет лири на свой колега и, след като платеше този дълг, от следващата му заплата щеше да му остане точно, колкото за наема на жилището и да си купи храна и нещо за пиене. Разбира се, можеше да накара Самюел да почака още месец, дори до следващия семестър. Той алчно погледна Джулия, когато извади малка торбичка от чантата си и взе от нея банкнота от десет лири. Марк осъзна, не без удоволствие, че дълбоко в себе си вече смяташе парите на Джулия и за свои.

— Много мило от ваша страна, скъпа — каза той и взе банкнотата от пръстите й.

Когато се върна с напитките от бара, сложи на масата останалите банкноти и монети между тях двамата.

— Ако не знаете какво да правите с рестото…?

— Какво? — каза тя учудена. — Имате нужда от пари?

— Само колкото да изкарам един лош период. Имах труден месец.

Тя бутна банкнотите към него, като гледаше хубавото му лице.

— Разбира се, Марк. Вземете ги, моля ви. Трябват ли ви повече? Глупаво е, че имам толкова много, докато на вас ви липсват. Сериозно, искате ли повече?

— Можем да поговорим за това по-късно.

В меката светлина, която достигаше дъното на бирарията, Джулия му изглеждаше много по-добре. Лицето й все още беше бледо, поради недоспиване, но беше по-сигурна в себе си, по-енергична от някогашната Джулия, преди Магнус да я сграбчи в ноктите си.

— Добре ли сте, Марк — попита тя.

— Просто имам малко главоболие, което се появява и изчезва. — Марк прие най-нежното си изражение, което една негова приятелка някога беше нарекла „лице на вълк в агнешка кожа“. — Но наистина — продължи той — мисля, че ще бъде по-добре да оставите тази работа. Не трябваше да изпадате в това състояние и да ходите при тези две стари смешнички. Не разбирам притесненията ви по отношение на Кейт. Вие не сте загубили Кейт, любов моя. Тя е част от вас, тя не може да ви стори никакво зло. Според мен Магнус ви е внушил всички тези страхове. Бих го убил за това, което ви причинява. Трябвало е да оставите Пери „не знам кой си“ да отиде в полицията.

Мигрената му се бе засилила, но той се стараеше да не го показва, като внасяше още повече топлина в погледа си.

— Вие мразите Магнус, нали? — Тонът на Джулия беше леко разтревожен.

— Магнус е един вулгарен мръсник.

— За мен вие сте този… този, който ме закриля от него. Вашето внезапно идване, когато припаднах, беше чудо. Вие и Лили сте единствените хора на света, с които бих могла да говоря за това, което ми се случва. Ако не беше бедната мисис Флъд, сигурно изобщо нямаше да мога да говоря за това. Знаете ли какво се случи с нея?

Марк кимна утвърдително и главоболието се усили до такава степен, че му се зави свят.

— Лили ми каза. Много лошо. Беше една добра стара жена, макар и малко смешна.

— Тя бе видяла нещо и смяташе, че е в опасност. Мисля, че е била убита, за да й бъде попречено да ми каже каквото и да било. Марк, струва ми се, че без мисис Флъд щях да полудея и смъртта й трябва да има някакъв смисъл — Джулия жадно отпи една глътка. — Тя беше убита, сигурна съм.

— Пресякла е точно пред някаква кола, нали? Това представлява, как се казва… причиняване на смърт по непредпазливост, не убийство.

— Може би, но защо се е случило? И, ако е било само банален инцидент, защо тя смяташе, че се намира в смъртна опасност? Мисис Флъд ми каза, че има един мъж и едно дете. Мислех, че се отнася за Магнус и за Кейт, и че Кейт броди из къщата ми, но съществува и друга възможност. Мъжът, разбира се, е Магнус, това го знам — той е станал абсолютно неразумен, но малкото момиче е може би онова момиченце, което видях. Ето защо трябва да отида да говоря с тези хора.

Марк разтри слепоочията си.

— Според мен това е грешка. Би трябвало да се откажете.

Погледът на Джулия бе станал толкова напрегнат и възбуден, че му действаше на нервите.

— Какво ви каза мисис Флъд онази вечер? Нужно ми е да знам, Марк. Това може да ми помогне.

— Нищо. Абсолютно нищо. Дори не си спомням вече.

— О! — каза тя разочарована. — Наистина ли? Моля ви, опитайте да си спомните.

— Не мога да ви опиша колко ме боли главата. Добре… мисля, че каза нещо от рода на „Блокирали сте“ и после добави, че вие би трябвало да напуснете къщата.

— Но това е същото, което каза и на мен! О, Марк, тя е искала да спаси и вас. — Тя протегна ръка и погали къдравата му коса. Болката сякаш намаля. Като гледаше зачервеното лице на Джулия и влажните й очи, той разбра, че възбудата й се дължи отчасти на уискито. — Скъпи Марк, бедната ви глава.

— Може би се опитваше да ме отдалечи от вас — каза той. — Наистина имах такова усещане.

— Тази седмица ходих в Тейт Галери — чу я той да казва, докато продължаваше да гали косата му. — За да видя картината на Бърн-Джоунс. Вие също присъствате там. Толкова съм щастлива…

Когато вдигна главата си, която държеше с ръце, видя, че Джулия плачеше.

— Изпийте чашата си и да вървим — каза той. Главоболието му беше станало поносимо.

Стояха прегърнати, прави в мръсното жилище на Марк. Като пазеше грижливо равновесие, така че да може да задържи тежестта на Джулия и да избегне една мръсна чиния на пода, той погали дългата й, не много подредена коса. Тя беше буйна, с раздвоени краища, объркана и непокорна.

— Не знам какво става с мен, Марк — говореше тя. Думите й стигаха до него, отчетливи и ухаещи на уиски. Толкова ме е страх понякога. Вече не мога да се контролирам. Откакто прочетох онези неща за аферата Ръдж, тази история сякаш ме обсеби. Мисля само за това. Защото то би означавало, че Кейт… — Гърбът и се разтърси от ридания.

— Не говори за това — каза Марк. Плъзна дясната си ръка и започна да гали гърдите й. Джулия подскочи, после го притисна още по-силно към себе си.

— Остани. Имам нужда от теб.

— Да, искам — прошепна тя в шията му.

Заболя го гърба от усилието да я поддържа. Джулия беше по-тежка, отколкото беше предполагал.

— Ти си единственият мъж, когото съм желала, освен Магнус. Но…

— Имам нужда от теб — повтори той. — Ти си хубава, Джулия, хубава.

Като я държеше все така до себе си, той се обърна, ритна чинията и обърна една мръсна бутилка от мляко и, стенейки тихо от усилието, я постави да легне на дюшека.

— Моля те, Джулия, остани с мен.

Наведе се и започна да разкопчава корсажа й; погали с устни закръгления й корем. Под светлината на единствената лампа, поставена до дюшека, лицето й изглеждаше покрито с червеникави петна.

— Не мога — простена тя.

— Можеш всичко, което искаш. — Той отстрани корсажа и постави устните си върху облия хълм на гърдата й. После легна настрани и я целуна. Устата й беше топла и месеста като сочен плод.

— Марк…

— Шшт…

— Не мога, Марк — Въпреки това не правеше нищо, за да се отдръпне от него. — Остани просто до мен — каза тя.

Марк измъкна корсажа през раменете й и го хвърли в края на леглото. Свали бързо ризата си и отново я целуна дълго. Джулия оставаше неподвижна, със стъклени, зачервени очи, втренчени в лампата, която й пречеше да вижда. След като свали колана и обувките, Марк събу и панталона си.

— Да — каза той, — просто ще остана до теб.

— Обещай, моля те.

— Да.

Свали бельото си, докато тя събличаше с автоматични движения останалото от дрехите по нея.

— Къщата ти е в хубав безпорядък — каза, като постави полата върху корсажа.

— Докосни ме. — Той насочи ръката на Джулия.

— Ти си нежен. — Тя му се усмихна. — Моят голям и нежен Марк.

— Още ме боли главата — призна той. — Обикновено ми минава.

Джулия беше поставила нерешително ръката си върху пениса му, като купа.

— Не, остави я там.

Беше започнал да изпитва желание и пенисът му леко се изду. Изведнъж ръката на Джулия се събуди. Той погали гърдите й с език и плъзна ръката си между бедрата й. Тялото на Джулия приличаше на огромна поляна, топла и плодородна.

— Господи! — възкликна той. — Какво е станало с бедрата ти?

По тях имаше големи, виолетови белези.

— Нараних се онази нощ, когато влезнах в къщата през един прозорец. Бях загубила ключа.

— По дяволите! — възкликна Марк. Беше изгубил слабата ерекция, която бе успял да получи накрая. Слепоочията му биеха болезнено. Сложи глава на възглавницата, до главата на Джулия, и се опита да придърпа чаршафа върху тях. Докосна хладно коляно, извивката на прасеца, после се изправи и видя, че чаршафът беше целият увит в краката им. Отпусна глава и затвори очи. Чувстваше ръцете на Джулия на гърба си, излъчващи топлина. Плъзна ръка между бедрата й и я погали — почувства дългите, твърди косми.

— Не — каза тя, притискайки го изведнъж твърде силно. — Не прави това. Само остани с мен.

Всъщност Марк не беше способен на нещо друго. Главата му като че ли се беше увеличила двойно. А между краката си имаше само развихрена празнота. Изгаси лампата и се вкопчи в топлото тяло на Джулия, защото в стаята то го привличаше, както морското дъно притегля котвата. Главата му намери възглавничката на една гърда. Всичко се завъртя около него. Опита се да получи ерекция само чрез волята си, но мозъкът му не беше способен да задържи необходимата картина. Имаше усещането, че тялото му пътува, преминава големи пространства към един куп от светлини. Гласът на Джулия скъси разстоянията, но не можеше да се съсредоточи вече върху това, което тя казваше.

— … не преставам да виждам гротескни личности. Видя ли онзи човек в бирарията? Вместо ръка имаше съвсем червен израстък — нещо като заздравяла тъкан, а устата му… — Той направи усилие да си каже наум: „Не видях никакъв човек с една ръка в бирарията“ — … пълна с оглупели хора с безизразни лица, които се опитваха да ме хванат… тази стара жена в Бредлендс… ругаеше…

Гласът на Джулия изчезна напълно.

На другата сутрин нея я нямаше и тялото му се изправи ненужно, болезнено в празното легло. Върху възглавницата, точно до главата си видя една бележка, в която пишеше: „Ти си очарователен. Отивам да продължа издирванията си. Целувки.“ Под нея имаше чек за сто лири.