Питър Строб
Джулия (13)

Четвърта част
Ноември

— Каза ми, че най-после имаш новини от Марк?

— Да.

— Още ли е в Калифорния?

— Още е в Калифорния. В Лос Анжелос.

— С онова момиче?

— Как се казваше тя?

— Анис.

— Странно име за момиче. Освен ако това не е фамилното й име?

— Не знам нищо. Каза, че вече си е намерил работа. Отговаря за поддръжката на някакъв вид училище, те го наричат „свободно училище“. Анис явно получава малка сума всеки месец.

— Мислиш ли, че ще се ожени за нея?

— Нищо не показва, че тя ще приеме.

— Но ти ставаш много освободена, Лили!

С леко подсмърчане Лили отново потъна в романа си. След като се увери, че не я гледаше, погледна картината на Сисле, закачена на стената. Магнус й я бе купил през октомври. Тя зае мястото на коня на Стъбс — една малка рисунка, която Лили всъщност предпочиташе пред Сисле. Но Стъбс бе заточен в трапезарията.

— В края на краищата Марк намери мястото си — каза Магнус. — Отговорен за поддръжката на училище… метач, какво друго! Изненадан съм, че в града на ангелите това занятие не се нарича инженер по поддръжката.

— Казва също, че взима уроци в едно училище по йога.

— И несъмнено участва в клуба за шах и революционна тактика Чо-Мао-Ломумба. Не ти ли каза, преди обучението, че точно йога — тези дяволски упражнения — накрая го накараха да откачи. Мислех, че ще избягва неща от този род за в бъдеще.

— Знаеш отлично, че не това беше причината. Струва ми се, че няма нужда да уточнявам.

— Съвсем не, моля те — каза Магнус малко обиден. — Но самият той каза, че това е изиграло роля при депресията му.

— Ролята на Джулия бе определяща — настоя хитро Лили.

— Мисля, казах, че нямам никаква нужда да ми освежават паметта. Може да се каже, че беше подъл удар да науча, че жена ми е прекарала последната нощ преди да се самоубие в леглото на друг. Особено в леглото на този луд. И този загубен кретен дори не е бил способен да види, че тя е напълно съсипана. — Магнус втренчи поглед в ръцете си, които държеше свити върху коленете си.

— Трябва да смятаме, че сме щастливи, че тя е оставила това… писмо — каза Лили, като замени в последния момент „бележка“ с „писмо“. — То допринесе много за изясняване на ситуацията. Мисля, че следователят имаше право — не намираш ли? — като счете, че то свидетелства за нестабилно съзнание и недвусмислено показва намерение за самоубийство?

— Признавам, че дълбоко ме оскърбява да видя как един човек води по този начин за носа съдебно жури — каза Магнус. — Следователите в тази страна разполагат с прекалено голяма власт. Истински малки богове. Но… да, Лили, за хиляден път, да. Мисля, че следователят бе прав. Разбира се, че беше прав! Няма и сянка на съмнение. При вида на състоянието на къщата й и на колата й, и първия глупак щеше да разбере, че тя си е изгубила разсъдъка. Мислиш ли, че можем да си направим по чаша чай? Не, всъщност предпочитам нещо за пиене. Ще ми налееш ли, ако обичаш? Не, ще отида аз.

— Вземи си бисквити и сирене, Магнус. Остана „Стилтън“ на масичката долу.

— Истински „Стилтън“ вече не може да се намери. В супермаркетите има само боклуци. А виждала ли си, опитвала ли си — нещо, което не те съветвам да правиш — от онова, което имат наглостта да наричат „Сейдж Дерби“? Става за птиците. Една уважаваща себе си свиня не би се докоснала до него.

— Е, добре. Мислех, че малко сирене и бисквити ще ти доставят удоволствие — каза тя, докато го гледаше да си налива уиски в една голяма чаша с равно дъно. Той си сипа доста, както се опасяваше. — Не исках да те засегна.

— Ти… не ме… засегна.

— Магнус, знаеш колко съм ти признателна, че не се остави да бъдеш повлиян от моята глупост онзи ден. Твоята твърдост беше просто възхитителна. Бях си изгубила ума, бях станала абсолютна идиотка, но ти беше толкова силен, че нищо не можеше да те разклати, и аз съм ти безкрайно признателна. Благодарна съм ти, че запази здравия си разум, и че беше толкова силен.

Той я погледна над чашата си:

— Не е нужно да ми бъдеш признателна, задето не съм реагирал като глупак. Това е напълно отрицателен комплимент.

Лили обаче видя, че той се беше поуспокоил.

— И винаги ще бъда признателна за бележката, която тя написа — продължи Лили. — Ако тя не бе издала тайната, споменавайки и двама ви…

— Както кажеш, Лили. — Той пресече стаята и седна предпазливо в един фотьойл. — Добре щях да загазя, поне докато не се сетеха да хвърлят вината върху Марк.

— Знаеш ли, Магнус, мисля, че разбирам какво е чувствала. Не по отношение на теб, нито, разбира се, по отношение на Марк, а що се отнася до живота. Спомням си, че през този ден, в който бях толкова глупава, изпитах изумително усещане за пълно отчаяние. Наистина пълно. Чувствах се толкова мрачна, така изпразнена, сякаш всяка надежда за светлина отдавна бе умряла. Джулия трябва да е чувствала нещо подобно.

— Джулия не бе в разумно състояние. Никой не може да знае какво е мислила, особено по отношение на един толкова неопределен и мъгляв сюжет, какъвто е животът. — Той я погледна кисело. — Не видя ли в какво състояние се намираше къщата й?

— Не можах да отида там — отговори тя. — Бях напълно неспособна. — Премина към по-безобидна тема. — Като стана въпрос за къщата, всъщност ти постигна ли някакъв успех?

— Никой не купува къща сега, особено на такава чудовищна цена. Малкият преструван, който ме прие при „Маркхам и Рийвс“, казва, че пазарът не е бил толкова лош от петнадесет години насам.

— Поне отиде ли на гробищата, Магнус? — Тя бе ходила там в началото на седмицата, за да подреди цветята.

— Всъщност не. Не съм ходил от погребението. Не мога да понасям гробището на Хемпстед. Прилича на предградие на Мелбърн.

— Впрочем Джулия никога не го е харесвала.

— Каква идиотщина! Как можеш да твърдиш подобно нещо?

— Защото тя ми го каза в деня на погребението на Кейт. Тя би искала Кейт да бъде погребана в някое по-старо гробище. В Хайгейт, например.

— Бих се учудил, ако Джулия е имала толкова определено мнение за гробище, което е виждала само веднъж и още повече в състояние на такова голямо изтощение, че едва се държеше на краката си.

Лили повдигна с раздразнение рамене.

— Във всеки случай изглежда никой не иска тази проклета къща — каза той, опитвайки се да се извини.

Тя гледаше платното на Сисле. Магнус, разбира се, не спираше да говори:

— Хората искат да я видят, после по една или друга причина тя не им харесва. Казах ли ти, че онзи МакКлинтък писа, за да попита дали Джулия ще се съгласи да му върне мебелите? Според него в Барбадос не може да се намери нищо, подобно на тях, би получил шок, ако си видеше скъпите мебели!

— Това ме плаши — каза тя. — Не се разпростирай на тази тема.

— Нямам никакво намерение да се разпростирам — каза той и отпи глътка уиски. — Има ли нещо хубаво по телевизията тази вечер?

— Не, изобщо. Мислех да чета някоя от книгите на Джулия. Ще свърша този роман и смятам да започна някой от нейните. Странно, никога нямах време да хвърля едно око на книгите й, а след това вече не държах толкова. Все пак жалко би било никой да не ги чете. Има една дебела, която изглежда хубава, нещо с дъга. Мисля, че ще започна от нея, сигурна съм, че ще ми хареса. Тя имаше много книги, нали?

— Защото нямаше приятели — каза Магнус грубо.

— Как можеш, Магнус — възкликна тя с непресторена изненада. — Джулия имаше приятели. Ти и аз бяхме нейни приятели. Марк също, в известен смисъл.

— Проклетият Марк. Надявам се, че ще попадне под колелата на някой автобус.

— Марк много страда.

Магнус се извърна с раздразнение.

— Сигурна ли си, че няма нищо по телевизията? Ще ми направи удоволствие да гледам нещо тази вечер.

Лили знаеше какво означава това — той имаше намерение да прекара вечерта с нея и нямаше да престане да ругае телевизията и всички, които я гледаха. Би предпочела да си замине — беше един от лошите му дни, в които за всичко намираше какво да възрази, а Лили вече не понасяше това така добре, както в миналото.

— Нищо, което би могло да ти хареса, Магнус. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че ненавиждаш телевизията. Но винаги можеш да останеш за вечеря, въпрос по-скоро на навик, отколкото на желание — добави тя. — Днес е една от вегетарианските ми вечери. Ще направя огромна салата.

Магнус потрепера.

— Бих могъл да отида да потърся нещо в някой ресторант. Твоите среди без месо не са по вкуса ми.

— Както искаш — каза тя с напълно неутрален тон.

— Тогава се разбрахме.

Тя остави нервно цигарата и излезе на терасата. Цветята й бяха нацъфтели още по-буйно и цветовете им бяха главозамайващи в сивия, влажен въздух. Лили ги виждаше като малки, триумфиращи, доволни знаменца: ние, поне ние, нямаме проблеми — сякаш казваха те.

Зад нея Магнус се изкашля.

— Кажи ми, скъпа, просто така, от любопитство: посещаваш ли още тези групи?

— Не толкова често, както преди — отговори Лили. Погледът й се губеше в зеленото на дърветата.

— Защо? Новият суами не ти ли харесва?

Тя плъзна поглед по дължината на стволовете с грапава кора. През този студен и унил ноемврийски ден в парка нямаше никакви хора, а редките минувачи по централната алея бързаха, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на връхните си дрехи. Сравнени с големите дървета, те изглеждаха безлични и лишени от същност, като накъсан дим, носен от вятъра.

— О, мистър Венейбъл не е лош — каза тя, а мисълта й бе другаде. — Но тези събирания вече не ме привличат така — ето всичко. — Сега тя гледаше едно дете, облечено в синьо наметало с качулка, което слизаше с голяма скорост с велосипед по алеята. Всъщност това беше забранено. Никой от минувачите не изглеждаше да обръща внимание, сякаш тяхното мнение също беше само вятър. — Но не искам да разочаровам другите — каза тя. — Детето пусна крака на земята и облегна колелото си на едно дърво. Лили забеляза, че това беше колело за момиче. — Розамунд Тут е много смела, а Найджъл Аркрайт може да бъде толкова очарователен, когато не говори през цялото време… — Детето се беше обърнало и като че ли изследваше земята. Качулката му придаваше вид на малък монах. — Във всеки случай това ме интересува по-малко, отколкото навремето. Специалността на мистър Венейбъл е да влиза в контакт с мъртви, чрез един посредник на име Марсел, а на мен това винаги ми се е виждало малко… разбираш какво искам да кажа. — Магнус подсмъркна с презрение, слагайки я в един кюп с онези хора, които търсеха някакво знание чрез посредници на име Марсел. Сега тя различаваше бледото петно на лицето на момиченцето. Детето гледаше пред себе си, като че ли само то имаше значение. Изведнъж то вдигна лицето си и погледна право към Лили. Очите му бяха сини, без определен израз. С две ръце, като не изпускаше погледа на Лили, момиченцето свали качулката си и откри златистобелите си коси.

Лили отскочи назад, завъртя се около себе си и произнесе първото изречение, което й дойде наум. Тя каза:

— Никога не трябваше да погребваме Джулия в гробището на Хемпстед.

— Какво? — каза Магнус.