Ерик Симон
Диорама (4)

4

Диорамата изобразява точно този миг.

Отляво, на преден план, стърчи космическият кораб, отдясно към него се приближава търсачът. Вижда се какво огромно усилие му струва преодоляването на последната част от пътя — тежестта на сондата изисква мобилизация на всички сили. Зад него, встрани, зее пропастта, на чийто ръб лежи вторият търсач — в този си вид почти неузнаваем, а също и бордовият механик — близо до кораба, обвит с разяден от ръждата метал. Скрит от погледа На зрителя остава само пилотът, командир на кораба, той не бива, не може и никога не го е напускал.

Това бе разказът на екскурзовода. Описаното накрая всеки може да види на диорамата: два управлявани от електронни мозъци роботи-търсачи, единият — развалина на ръба на пропастта, с разкъсани гъсенични вериги, изкривена ходова част и броня и напукано командно табло, другият влачи по черната земя неколкократно по-голямата автоматична междузвездна сонда. А отпред е застанал бордовият механик, малък паякообразен кибер-монтьор с множество манипулатори и толкова разядена от киселината метална броня, че се виждат вътрешностите му — развалени механични и електронни модули.

Всеки може да ги види. Въпреки всичко екскурзоводът нарече тази купчина развалини „героите от Арктур“ и никой от слушателите не възрази. При това в днешно време почти всеки се занимава с роботи и знае, че това са просто машини, а не личности, без съзнанието за „Аз“-а. Ако екскурзоводът беше разказал на тези хора за подвизите на домашния си робот, щяха да му се изсмеят. Никой не се интересува от кухненски роботи-герои. А това е съшият стандартен компютър, монтиран в междупланетна сонда-робот с друга програма, обаче повечето хора не са съвсем наясно по тези въпроси.

Само едно не можах да разбера. Екскурзоводът владееше свободно текста, сигурно го е разказвал често. Поне на него би трябвало да направи впечатление, че „героите“ му всъщност не са нищо друго освен безволеви оръдия, които просто изпълняват заповеди. Хората са конструирали тези роботи, съставили програмите и вложили командите, а роботите са изпълнявали като безупречни машини. Дори екскурзоводът да не се беше сетил за това, поне някой друг трябваше да попита за хората, в сравнение е които роботите-герои изглеждат просто абсурдни, примерно за конструкторите. Или за нещо още по-близо до ума…

Попитах го какво всъщност е правил пилотът на космическия кораб, докато групата е изпълнявала задачата си. Отговори ми веднага, явно бе очаквал подобен въпрос. Едва тогава разбрах защо хитрият Алберт ме бе изпратил в музея, той, разбира се, бе чел протокола от експедицията и знаеше фактите не по-зле от мен.

— Пилотът-робот — каза екскурзоводът. — Вижте, на него му е било най-трудно. Навън загивали другарите му, той трябвало да ги изпраща на гибел, защото така бил програмиран, дори не можел да им помогне. Неговата трагедия…

Трябва да съм го изгледал доста тъпо, защото на това място прекъсна и поясни:

— Пилотът, както и всички командни компютри, е бил свързан с проводници и монтиран неподвижно в космическия кораб, тоест не можел да излиза. Но мисля, че това не намалява заслугите му. Да даваш правилни команди, знаейки, че ти самият…

Той лъжеше. Трябваше само да облека скафандъра си, да напълня резервоарите с хранителен концентрат, бульон и кислород, да изпробвам акумулаторите на енергия, да включа термостатите и да изляза през шлюзовата камера навън. Нямаше да е чак толкова опасно, а само безсмислено.

Не посмях да го кажа на хората, разбира се.