Ерик Симон
Диорама (2)

2

Първо отидох на улица „Лифшиц“, но там сега е музеят на филуменистите. Портиерът ми каза, че преди няколко години двата музея си сменили сградите, сега космонавтите обитавали по-голямата. Разбира се, отначало той помисли, че искам да разгледам кибритените етикети, но когато разбра заблудата си, се намуси. Изглежда, времената не бяха благосклонни към филуменистите, щом един-единствен посетител беше толкова важен. Дали все пак не бих искал първо да разгледам етикетите, след като съм бил от Културния съюз^[1], можело да не плащам входна такса. Аз обаче отказах и го попитах къде се намира сега музеят по астронавтика и той ми каза, че е на „Алте нойн“. Навремето работел там, но при преместването напуснал, защото, както каза, не искал да има нищо общо с бездушната техника, предпочитал културата. Аз благодарих и отидох на „Алте нойн“. Сградата наистина беше по-голяма и тук всеки трябваше да плати, за да влезе.

В първата голяма зала се намираше корабът на спящия човек, но аз го знаех отпреди, когато беше на улица „Лифшиц“, само че сега някои части от вътрешното обзавеждане бяха демонтирани и наредени покрай стените на залата (може би бяха само имитации) и достъпът до кораба бе забранен. По-нататък имаше няколко по-малки помещения, в които нямаше много нови неща, пък и бях дошъл с определена цел. И така не се спрях никъде за дълго, настигнах една група с екскурзовод, към която се присъединих, защото тъкмо влизаше в едно по-голямо помещение, където вече бях съзрял диорамата.

Нямаше как да не бъде забелязана. Групата се подреди в полукръг около диорамата, аз стоях доста по-встрани и затова пред мен нямаше много хора. Наистина мястото не бе особено удобно — диорамата се гледа отпред, в случая обаче това не бе толкова важно, тъй като тази не представляваше особено художествено постижение. Бе просто един документиран фрагмент, а това, което изобразяваше, можеше да се види добре и отстрани. Не беше лошо направена. Слънцето на онази далечна планета Арктур не бе съвсем сполучливо, явно съвършената техника не е в състояние да предаде изгарящата, убийствена жега, която обгръща всичко. Останалото обаче бе изобразено доста добре — искрящото синьо небе, толкова светло, че изглеждаше почти бяло, причудливите планини на хоризонта, на по-преден план — черната, прорязана от дълбоки пукнатини камениста повърхност, която надясно преминава във вулкан с два кратера, а най-отпред — космическият кораб и последният от търсачите. Само по себе си не правеше особено впечатление. А за мене не бе нещо ново.

Но когато екскурзоводът започна да обяснява, все пак се оказа ново, защото той описа изобразения пропее като случка и тогава нещата придобиха съвсем нов за мене смисъл. Екскурзоводът говореше за „героите от Арктур“. Другите посетители виждаха същото, което виждах и аз — документирания процес, който им направи силно впечатление. На мене — също, но, разбира се, по други причини.

Екскурзоводът не каза: „Вляво отпред виждате…“, а започна така: „Електрическите разряди в атмосферата направили невъзможно осъществяването на радиовръзка на големи разстояния. Когато след дванадесетата обиколка търсачът се върнал при кораба, разбрал, че другарите му «пешаци» също не успели да намерят изчезналата сонда. Нещо повече: тях вече ги нямало. Приел го без вълнение, както би приел и някоя щастлива новина. Той просто изпълнявал дълга си — да намери на всяка йена сондата, която кацнала тук преди години и не се завърнала. Тя била единствена по рода си и затова от изключително значение за човечеството; ако не успеели да я спасят, поне трябвало да намерят останките й — от тях учените също можели да направят ценни изводи.“

Ще се опитам да ви разкажа историята отначало. Естествено не си спомням всичко дословно, обаче се надявам да предам поне приблизително стила на разказвача. Някои негови изрази съм запомнил добре, примерно той често наричаше „пешаците“, които представляват мнозинство във всички експедиции и които никой в космоса не назовава по друг начин, „търсачи“. Звучи доста странно, сякаш са господ знае колко важни. Те обаче съвсем не са.